„Отличен обяд!“

Сега, като ученици на тази Школа, вие можете да повдигнете някои въпроси, които ви интересуват. Обаче можете да повдигате въпроси, близки до вашите нужди. За пример, от какво се интересува гладният? От хляба. Гладният иска да знае какъв е хлябът, който му се дава: топъл или студен, пресен или мухлясал. Същият закон трябва да се прилага и в знанието, ако искате да създадете в себе си нещо здраво. Вие, младите, не трябва да повтаряте погрешката на онзи циганин, който първо се нахранил с листа, а после хапнал малко хляб и парче сиренце да си закуси. Като поработил, той усетил голям глад. Погледнал към хляба и сиренцето и видял, че те няма да задоволят глада му, затова накъсал лозови листа и започнал да яде. Най-после хапнал хляба и сиренето, като си казал: „Отличен обяд!“.

Не, аз не ви съветвам първо да се нагълтате с лозови листа, а после да хапнете малко от окултното знание. Пазете се от тази погрешка! (66/стр. 7, 8)

ú

„Какво дъвкане беше!“

От младите се изисква самообладание, не привидно, външно, но истинско самообладание. Има два вида самообладание: едното е външно, привидно самообладание, при което вътрешното равновесие в човека всякога се нарушава. Другото самообладание е вътрешно, дълбоко, при което равновесието в човека никога не се нарушава.

Ще приведа един пример за външно самообладание. Млад момък се сгодил за красива млада мома с голямо благородство и външно самообладание в проявите си. Той често се хвалил с годеницата си пред своите приятели и един ден завел едного от тях на гости в дома на годеницата си, и му я представил. Те седели, разговаряли известно време, след което годеницата донесла на една табла сладко да се почерпят. Годеникът съзнателно спънал годеницата си да види как ще реагира тя при този случай. Както държала таблата със сладкото и чашите с вода, всичко това паднало на земята, сладкото и водата се разсипали на пода. Годеницата запазила пълно самообладание и присъствие на духа и казала:

– Няма нищо!

Спокойно се навела, събрала чашите, изтрила водата и излязла в другата стая. Годеникът се обърнал към приятеля си и казал:

– Ето пример на самообладание, на благородство в характера! Това значи идеална мома.

Обаче, като се оженили, работата не излязла, както той си мислил. Веднъж той я запитал:

– Де остана самообладанието ти?

– Ти трябваше да влезеш в другата стая да видиш какво ставаше там. Само дървото на масата може да ти каже какво дъвкане беше!

Казвам: Това не е самообладание. Някой иска да отвори прозореца, тегли прозореца, той не се отваря. Тегли втори, трети път, прозорецът пак не се отваря. Той започва да се нервира, да се гневи, да дърпа още по-силно, като че прозорецът е виновен за това. Преди всичко, прозорецът няма съзнание; той не може да разбере, че някой се дразни от него.

(66/стр. 8, 9, 10)

ú

Написал числото 66

Казано е в Писанието: „И създаде Бог Небето и Земята“. За кого? За хората. Обаче в живота ние виждаме, че хората говорят и се интересуват повече за Земята, отколкото за Небето. Това показва, че само Земята е създадена за тях. Щом се натъкнат на някакво голямо противоречие, те започват да мислят за Небето. Щом се намери натясно, или в известно противоречие, човек започва да мисли правилно.

Ще приведа сега един анекдот из училищния живот. Един инспектор тръгнал да ревизира учителите в един от своите райони в България. Той отишъл в едно основно училище и казал на един от учениците:

– Стоянчо, напиши едно двузначно число!

Стоянчо помислил малко и написал числото 75. Инспекторът му казал:

– Ти можеше да напишеш числото 57 и пак щеше да имаш двузначно число.

Стоянчо се зачудил защо инспекторът обърнал числото, какво искал да каже с това.

– Хайде, напиши още едно двузначно число!

Стоянчо помислил и написал числото 73. Инспекторът му казал:

– Ти можеше да напишеш 37 и пак щеше да имаш двузначно число.

Стоянчо гледал числата, мислил и си казал: „Чудна работа! Този инспектор току обръща числата. Какво иска той?“.

– Напиши, Стоянчо, още едно двузначно число!

Стоянчо помислил пак и написал числото 66. Инспекторът го погледнал, засмял се, но нищо не му казал.

В този случай инспекторът и Стоянчо мислят еднакво. Както и да се обърне числото 66, все същото остава… Казвам: Има случаи в живота, когато хората мислят различно един от друг… Разногласието в такива случаи показва, че хората се намират в разрез с Природата, в разрез с Първичната Причина. Обаче има положения в живота, когато хората не могат да бъдат в разрез с Природата, с Първичната Причина. Както и да обръщат въпросите, всички мислят само по един начин. (67/стр. 5, 6, 7)

ú

„Ти да продължиш моите научни изследвания“

Казват за някого: „Този човек е лош“. На какво основание го наричате лош? „Защото пуща хората в кладенеца, а не може да ги извади.“ Следователно, когато се казва, че съвременният свят е лош, подразбираме, че хората едни други се пущат в кладенеца и никой никого не може да извади… Срещате един ваш приятел и казвате: „Приятелят ми не постъпи с мене както трябва“. Питам: Като се оплакваш от своя приятел, ти постъпвал ли си всякога със своите приятели добре? „Да, но той ме спусна в кладенец.“ Лошо е постъпил той, но знаеш ли, че преди десет години и ти постъпи по същия начин с друг човек? Щом съзнаеш това, ще кажеш: „Туй, което аз направих преди десет години на един свой приятел, днес направиха и на мен, за да разбера, че нито моята, нито неговата постъпка е права“. Само така ще разбереш, че не е добре да спущаш човека на дъното на кладенеца.

Казвам: Много от съвременните хора си служат в живота с подобна философия, каквато лисицата има. Това не трябва да ви обижда, защото такава е общата философия на света. Един летен ден един голям козел се отделил от стадото, като си казал: „Искам да бъда за малко време поне свободен от своя господар“. Тръгнал той да се разхожда, дигнал глава нагоре, няма кой да го ограничава. Както се разхождал, минал покрай един дълбок трап, дето видял една лисица, която разсъждавала нещо и клатела главата си на една и на друга страна. Козелът я запитал:

– Какво правиш в този трап?

– Дойдох да правя научни изследвания.

– Хубаво ли е там?

– Много е хубаво, хладно, приятно за работа.

– Мога ли и аз да вляза?

– Можеш, добре дошъл! Трапът е широк, има място и за теб, и за мен.

Без да мисли много, козелът скочил в трапа, но лисицата веднага се хвърлила на гърба му и излязла вън, като му казала:

– Сбогом! Сега ще те оставя ти да продължиш моите научни изследвания.

Това се нарича хитрост. Такава е философията на света, с която си служат умните хора. Казват за някого: „Умен е този човек!“. Защо? Защото с хит­рост вкарал някого в трапа. И после, за да излезе вън от трапа, човек трябва да се моли да дойде някой да го извади. Така направил и козелът. До това време той никога не се молил, но като поседял няколко дена в трапа, започнал да се моли да дойде някой да го извади. Той казал: „Не направих добре, дето напуснах своя пастир. Тази лисица ме измами да скоча в трапа“. Обаче след няколко дена ловджии погнали лисицата със своите копои и одрали кожата . Ако тя беше останала в трапа, кожата щеше да бъде здрава. (67/стр. 83, 87, 88)

ú

„Слава Богу, похапнах си от всичко“

„Защото решил бях да не зная между вас нищо друго освен Исуса Христа и него разпет.“ (I. Послание към Коринтяните – 2: 2) Стихът повидимому сам по себе си е ясен. Кой не знае разпятието Хрис­тово? В Православната Църква през страстната седмица постоянно изнасят Христа разпет, цветя хвърлят, китки хвърлят; евангелистите говорят за Христа разпет; всички знаят, че Христос е разпнат. Но туй знание за Христа мяза на онзи гладен българин, който, като минавал покрай една турска гостилница, имал само сух хляб, турял го на па`рата на всяка една тенджера и казвал:

– Слава Богу, похапнах си от всичко.

Ние сме достигнали до една фаза на развитие, в която ни трябва нещо по-съществено. Не трябва да си правим илюзия, че храната, която имаме, е съществена. Съвременните културни хора, ако ги питате, ще кажат, че те живеят най-културен живот. Обаче, ако разгънете тоя живот и сравните тази култура, ще видите, че това не е култура: нито в яденето има култура, нито в жилищата, нито във философията. Туй не е много казано. Аз сега принципално говоря по въпроса. Че не е култура, туй показват страданията и болестите, които съществуват. (69/стр. 240)

ú

„Сега вече много лошо върви“

Колкото повече дава един човек, това показва, че той е човек на Любовта. Отидеш ли в дома на такъв човек, той не се съмнява в тебе и оставя цялата си къща на твое разположение. Казвате: „Идеален човек е този!“. Когато другите хора постъпват така, казвате, че са идеални, но когато дойде до вас, друга мярка прилагате. Един човек отишъл в една гостилница, дето ял, пил и си казал: „Много хубаво върви всичко“. Като дошло време да плаща, нямал пари и казал: „Сега вече много лошо върви“. (67/стр. 109, 110)

ú

„Поне сладичко беше“

Можеш да ядеш каквото обичаш, но по малко, никога няма да се пресищаш. Ще знаеш, че през целия си живот, около 70 – 80 години, ти ще можеш да ядеш и да пиеш. Защо тогава ще се пресищаш? Благодари на Бога, че ще можеш да ядеш и да пиеш каквото пожелаеш: и ябълки ще ядеш, и череши, и готвено, а отгоре на това и винце ще пиеш, и всякакви други ликьори – всичко ще можеш да ядеш и да пиеш. Но казвам: За всичко, каквото ядеш и пиеш, ще плащаш.

Отива един беден турчин в една кебапчийница, сяда на една маса и казва на гостилничаря:

– Дай една пържола! Дай малко винце!

Яде, пие, доволен е от всичко това.

– Дай още една!

Нахранва се добре, става, но няма с какво да плати. Гостилничарят започва да го налага. Турчинът вика:

– Вай, вай, вай!

Най-после излиза вън и си казва:

– Поне сладичко беше…

Та мнозина казват: „Да си поживеем“. Казвам: Да, ти можеш да влезеш в тази гостилница, но живата Природа ще ти даде един добър урок. Тя ще те наложи по всички правила и като излизаш, ще викаш: „Вай, вай, вай!“. Някой казва: „Аз се разболях“. Не, това значи, че Природата иска да плащаш. Щом ти се яде, ти можеш да влезеш в тази гостилница, но ще бъдеш много честен и ще кажеш на гостилничаря: „Приятелю, искам да си хапна малко, но нямам в джоба си нито пет пари. Бъди тъй добър да ми услужиш“. Честен трябва да бъдеш, да не лъжеш! Гостилничарят ще те погледне от горе до долу, ще си помисли малко, но все ще ти даде нещо. Ако обаче влезеш в тази гостилница и се представиш като някой барон, ще те набият, както Природата знае да бие. (71/лек. 27: стр. 18, 19)

„Който види, ще съжалява“

Вие сте обикнали света, но тоя свят ви не иска, защото светът е една сила, която взема, а нищо не дава. Светът днес мяза на онзи турчин, който нямал пари, па си турил кюлафа вкъщи, запалил една свещ на кюлафа и казал:

– Който види, ще съжалява и който не види, пак ще съжалява.

Събират се всички, искат да видят. Влиза един в стаята, вижда един кюлаф и една запалена свещ върху него, плаща му, излиза навънка.

– Какво видя?

– Влез, че виж.

Той пак вика:

– Който види, ще съжалява и който не види, пак ще съжалява.

– Как, какво има?

Влиза друг, вижда да гори свещ на кюлаф. Един след друг влизат, гледат изложението на този дервишин и капиталът му се увеличава. А който излиза, не казва, че той бил толкова глупав да гледа една запалена свещ върху един кюлаф.

Сега и вие виждате в света, в туй изложение на дервиша, и казвате: „Отлично е там“, но като излезете, казвате: „Влез, че го виж“. В този свят има един кюлаф и една свещ запалена… Който е видял, казва: „Влез го виж“. Аз зная вече какво има, на този кюлаф отгоре никаква култура не може да съществува. Че не може да съществува такава култура, каквато ние очакваме, че не можем да бъдем щастливи в този живот, да живеем братски – защо да не признаем тази Истина? Ако не може, има причини. А може да се създаде тази нова култура в света, даже двама-трима души могат да дадат пример на истинско разбиране за Бога… (69/стр. 394, 395)

ú

Хвърлил кобурите настрана

…Когато казвате, че Бог е силен, че Той сам ще оправи работите, това е вярно, но и от ваша страна се иска усилие, работа, приложение на вашата воля. За да може човек да приложи волята си, преди всичко той трябва да се освободи от своя вътрешен страх. Иначе ще мязате на заека с кобурите. Един заек се въоръжил с два кобура и тръгнал спокойно в гората, като казал: „Каквото и да излезе срещу мен, няма да се плаша, защото нося два кобура със себе си“. Едва изказал тия думи, той чул, че нещо шумоли в гората, хвърлил кобурите настрана и хук­нал да бяга. Като преминал опасността, той пак взел кобурите, препасал ги на пояса си и тръгнал смело из гората.

Казвате: „Ние трябва да бъдем смели, безстрашни, добри“. Да, това е необходимо, защото сегашният век преживява криза… (68/стр. 130)

„Не се ли намери един между вас
да е падал?“

Човек е създаден в деня на Божията Любов. Той е Неговото възлюбено дете. Ето защо човек трябва да бъде израз на Божията Любов, Мъдрост и Истина! Щом сте изразители на Божията Любов, вие ще можете да помагате на вашите братя и сестри. Срещате една сестра или един брат, паднал някъде, окалял се, вие ще му посочите де да се измие. Ако е счупил крака си, ще го превържете, ще го заведете в дома му. Който няма Любов в себе си, ще го пита: „Защо се окаля? Де ходи? Защо счупи крака си?“. „Ходих някъде, паднах и си счупих крака.“

В това положение вие ще мязате на онези, които разпитвали Настрадин Ходжа как е паднал, че си изкълчил крака. Един ден Настрадин Ходжа се качил на една круша да бере от нейните плодове. Както брал крушите, той се плъзнал от клона, на който бил стъпил, паднал на земята и си изкълчил крака. Всички, които го срещали след това, все го питали:

– Как падна от крушата? Как изкълчи крака си?

Той разправял на един, на втори, на трети и най-после, като му дотегнало да разправя все една и съща история, казал:

– Чудна работа! Не се ли намери един между вас да е падал от круша, да знае как се пада, че да престанете да ме разпитвате!

Следователно красивото, великото в живота е да помагате на една душа, когато видите, че тя се моли. Защо сте дошли на Земята, ако не можете да помогнете на една ваша сестра или на един ваш брат, когато те се намират в нужда? Любовта изис­ква дълбоко вътрешно внимание един към друг да си помагате, когато сте в нужда. (68/стр. 150, 151)

ú

„Вие сте вълците, аз съм агнето“

И ако вие искате една положителна философия, опитайте Божественото в себе си и вижте може ли Божественото да преобрази света – да превърне вълка на овца. Може. Туй, Божественото, превръща вълка на овца. И Писанието казва: „Агнето и вълкът заедно ще пасат трева“. И когато онзи Арабишапка, русин, го извикали руските князе, дали му този стих. Повикали го на угощение и го попитали:

– Как ще обясниш този стих, може ли вълкът и агнето да живеят заедно?

– Може, може, вие сте вълците, аз съм агнето и братски можем да живеем.

И право им е казал. Когато влезе Божественото, с вас… можем да си подадем ръка, но когато Божественото в нас изчезне, ние нямаме никаква основа и тогава ще се зароди онуй разединение.

(69/стр. 135)

„Струва си парите!“

В Америка имало един знаменит проповедник, много учен, доктор Гордон. Там има църкви демок­ратически. Към демократическите църкви спада методическата църква, а този доктор Гордон е спадал към аристократическата църква, епископалната. Проповядва, събират се, слушат го, но живот няма в тази църква. В неговата църква ставали много инциденти с този доктор Гордон. (Спъвал се.) Един ден влиза един бедняк, сполучил да влезне в църквата му вътре – те ги наричат „свободни хора в религията“. Те са такива, че пет пари не дават за хората, когато си изказват мнението. Те мислят свободно, на никакви правила не се подчиняват и на всяка църква те са тръни, и американците ги наричат „крянкс“ – т.е. колелото им се върти навсякъде; те влизат в църквата, без да плащат. Там се плаща за всяко място по 1500 – 2000 долари, столовете са плюшени и там „се служи на Бога много хубаво“. Влиза един беден и сяда на един стол. Стопанинът на стола го гледа, иска да го изкара, но не може. Пита го:

– Ти знаеш ли на кого е това място?

– Не зная.

Казва му:

– Това място е мое.

– Радвам се.

– Знаеш ли колко съм платил? Две хиляди долара.

– Струва си парите!

Сега спира се там. Иде проповедникът, доктор Гордон, и започва да говори; каже някой пасаж, този се провикне:

– Амин, тъй да бъде.

Всички се смущават, този казва:

– Господи, помогни му да не се спъва, хубаво говори.

Сега този доктор Гордон разправя своята опит­ност в една книга. Обаче всички тия инциденти не са могли да му дадат опитност да започне един нов живот. Една вечер той сънувал един жив сън, че проповядва в църквата пред грамадно събрание, всички места – пълни. Иде един човек, няма място за него. Той му направил силно впечатление. Като свършил проповедта си, казал: „Искам да зная кой е този човек“ и пита: „Кой е този човек?“. Един от неговите хора казва: „Той беше Христос“. И се събужда. И казва: „Христос дойде в моята църква и за Него място нямаше!“.

Питам ви: Във всички църкви има ли място за Христа? (69/стр. 153, 154)

ú

„Тогава не сме ние“

…Ние не сме способни да изкажем една права мисъл. Искаш да изкажеш една права мисъл, но… после, като започнеш да я изказваш, помислюваш: „Да прочета еди-кой си автор и ще разбера“. Този автор пък те изпраща при друг. Хва`нете един автор, после друг, трети, осветлят ви малко, но най-после ви казват: „Има нещо, което ние не знаем“. А това нещо, което ние не знаем, това сме самите ние. Ние себе си не познаваме. Тогава ние мязаме на онези двама българи от старо време, за които говори една поговорка, че тръгнали тия двама млади на война. В римско време било това. Те били млади, но след като отсъствали дълго време, около 40 години, израснали им дълги бради и мустаци. Като се видели един ден в огледалото, не се познали и се запитали:

– Дали сме ние? Ще проверим този факт, ще отидем при нашите жени.

Отишли при жените си и ги запитали:

– Вашите мъже имаха ли бради?

– Не, нашите мъже бяха млади, без бради и мустаци.

– Тогава не сме ние.

Сега някой се върне, дойде с мустаци и брада и казва: „Я ми кажи де съм бил!“. Казвам: В римските легиони да воюваш. Обръсни мустаците си и хвърли брадата! Но все пак има нещо, което се е изменило – ръцете огрубели, лицето не е тъй гладко – и тогава жените казват: „Това не са нашите мъже, нашите мъже бяха млади, а тия са стари“.

Тогава как ще познаем Истината? (69/стр. 224)

ú

„Моля, вземи си парите,
пък напусни стаята“

И когато говорим за Любов, разбираме две същества, еднакво развити по ум и сърце – еднакво умни, повдигнати културно, с благородни души и силна воля; само такива две същества могат да се разберат… Любовта е като музиката, само двама велики музиканти, като се съберат, единият вземе първата цигулка, другият – втората, обичат се. Защо? Двамата ходят заедно и дават концерти. Ако дойде третият, ще каже: „И аз ще дойда“, но него може да вземат да им варди цигулките, а на сцената сами ще свирят двамата… А други казват: „Да се обичаме“. Можеш ли да свириш на тази цигулка? Тогава може да се обичаме, а ако не можеш, ще пазиш кутията на цигулката. Ще пазиш тази кутия на Любовта, защото там, на сцената, ще бъде много трудно. Някой път ще слушаш, но и то е благодат. А като знаеш сам да свириш, друго нещо е с един свой приятел да свириш, друго нещо е да вземеш тази цигулка на Любовта заедно с Христа – само че аз вземам Христа в преносен смисъл – и ти с Него да свириш; а друго е някой да свири за Христа, а ти да слушаш от вън. Има разлика между свирене и свирене.

Ще ви приведа пак онзи анекдот за един българин. Това е било в Москва. Един българин по необмисленост взема под наем една квартира, но скъпа, дал толкоз пари, че не му достигнали до края на годината да свърши. Казва на един приятел:

– Да знаех, не бих влязъл, дадох пари напразно.

Другият му отговаря:

– Лесно аз ще накарам тая рускиня да ти върне парите назад.

– Как?

– Мълчи.

Един ден той идва с един свой приятел, донася си гайдата в стаята; като засвирил целия ден, на втория, на третия ден, рускинята току идва и казва:

– Моля, вземи си парите, пък напусни стаята.

Българинът е изобретателен, употребил една хит­рина, не иска да се кара, а свири. Казал:

– Празник имаме ние, българите, обичаме тъй да свирим.

– И ние пеем, но вие повече свирите от нас и пеете, не ви искаме тук, защото не можем да работим.

…И както тая малка хитрина – и ние често се освобождаваме с хитрини. В Християнството, в Новото Учение никакви хитрини не се допущат. Изисква се един живот чист, абсолютно чист и свят.

(69/стр. 295, 296)

Изпраща му 40 слепи кози

Това, което хората знаят, не е знание, то е паметарство, т.е. знание по памет. Еди-кой си чел някоя книга, еди-кой си чел някой роман, еди-кой си чел някое научно съчинение, запомнил нещо от него и казва: „Аз зная“… Друг някой казва: „Аз зная, че от Земята до Слънцето има 92 милиона мили разстояние“. Ами ти измери ли го? „Не, но зная.“ Чудни са хората! Друг някой чел нещо по същия въпрос и казва, че разстоянието между Слънцето и Земята е 93 милиона мили. При тия две твърдения се явява разлика от един милион. Казвам: Какво е това научно измерване, което ражда разлика от един милион? Питам тия учени: Как измерихте туй разстояние? „Е, в математиката има известни ъгли, та измерването става по големината им, по дължината на техните страни.“ Какви са тия ъгли, какви са тия страни? Как е възможно: единият измервал с ъгли, другият – с прави линии и да произлезе разлика от един милион километри? Какво е това измерване на ъглите? Това е един метод, с който си служат учените, аз го наричам „метод на предположение“. Така в турски език има известни думи, които се пишат по един и същ начин, но имат различно значение. Турчинът, като срещне някоя такава дума, казва: „Не иде на калем тази дума, кажете друга някоя“. Той пише, пише, нищо не излиза.

За пример, в турски език думите лопата, шивач и сляпа коза се пишат по един и същ начин. Един турски началник пише до кмета да му се изпратят 40 лопатари – хора да ринат земя. Кметът чете, чете, казва: „На нашия началник трябват 40 кюркчии“. Праща му 40 кюркчии да шият, т.е. 40 шивачи. Началникът пише, че не му трябват шивачи. Кметът мисли, мисли, казва си: „Сигурно началникът има много работници, та му трябват 40 слепи кози“. Няма какво, изпраща му 40 слепи кози. Началникът пак повтаря молбата си: „Изпратете ми 40 лопатари“. Едва при този случай кметът се досеща, че началникът иска 40 лопатари, работници, и му ги изпраща.

Та сега и ние в нашите изследвания направим една погрешка, че втора, че трета, докато се изправим. Под знание подразбирам известни Истини, които ние сме проверили… А тези знания, които сте добили само от четене без проверка, без опити, те се отнасят до паметта на човека. Ето защо всички Истини, които взимаме от другите хора, трябва да ги проверяваме. (70/лек. 7: стр. 4, 5, 6)

ú

„Като виждаш сламата,
защо ме питаш?“

…Колкото по-малко говорите за Любовта, толкова повече Любов ще имате. И колкото по-малко питате хората за Любовта, толкова повече Любов ще имате. Питаш ли много, казваш ли, че любиш, ти губиш. Ще бъде смешно, като изляза вечерно време със свещта си да ви светя, да ме питате: „Светиш ли ми?“. Казвам: Сляп ли си?

Във Варненско един българин карал с колата си слама да я продава. Минава друг селянин и го пита:

– Какво караш?

– Дърва!

– Ами че аз сляп ли съм, нали виждам сламата?

– Е, като виждаш сламата, защо ме питаш?

Всички ние се занимаваме с въпроси, които са разрешени. Ти виждаш сламата и питаш: „Какво караш в колата?“. Ти виждаш, че хората не се любят, но питаш: „Обичат ли се хората?“. Хората, които се обичат, имат нещо чудно, нещо особено, написано на лицето си. (70/лек. 13: стр. 15)

ú

„Ти да ми изядеш каймака!“

И ние казваме: Ние сме против оръжията, не употребяваме никакво оръжие. Да, ние няма да употребим едно оръжие като днешните, но ще употребим друго. Какво оръжие ще употребим? Нашето оръжие е такова, че когато срещнем един убит човек, ние го въздигаме, ние го възкресяваме.

Ще ви приведа един пример за един духовник, който много обичал каймак, но жена му била по-голяма любителка на каймака от него, та докато той се наканил да хапне, жена му го изпреварвала. Цели 30 години той сам си квасил млякото, но щом се приготвяло, жена му веднага успявала да обере каймака. Най-после един ден той взима гърнето с подквасеното мляко, занася го в църквата и там го заключва. Обаче жена му и там успява да го намери. Отключва църквата, намира млякото, обира каймака и за да прикрие постъпката си, взима с пръст малко от млякото и намазва мустаците на иконата Свети Никола да изглежда, че Свети Никола изял каймака. Връща се свещеникът, търси млякото, намира го, но каймакът пак липсва. Поглежда, вижда на мустаците на Свети Никола следи от мляко.

– А – казва той, – не се надявах на тебе, Свети Никола! Цели 30 години ти служа и ти да ми изя­деш каймака! Повече няма да ти служа.

Забягва той из света с цел да намери лесен начин да се прехранва и да яде каймак, свободен от жена си и от Свети Никола. Обаче Свети Никола искал да му даде един добър урок и тръгва подире му като старец, и го запитва:

– Накъде отиваш, синко?

Разправил му той своята история:

– Бях религиозен човек, но обичах каймак да си похапвам. Жена ми постоянно го изяждаше и аз скрих гърнето с млякото от нея в църквата, но в мое отсъствие Свети Никола го изял, затова аз се отказах да му служа повече и забягнах и от него.

– Е, случват се такива работи, грешни са хората – казва му старецът.

Тръгва старецът с него. Наближават едно село. Казва му старецът:

– Остани с мене в това село.

Отиват в една къща. Запитва Свети Никола:

– Имате ли някое болно дете?

– Имаме.

Влиза той вътре, преглежда детето, поисква едно корито и топла вода и започва да къпе детето. Като го измил, нарязва го на части: корема му, краката, изважда очите му, отрязва ушите – изобщо нарязал го като някой хирург. След това взима всяка част от тялото му и я поставя на своето място. Детето изведнъж възкръснало, оживяло. Свещеникът, като гледал всичко това, казал си: „Ето една много лесна работа, ще мога да постъпвам и аз така и лесно ще си изкарвам каймака“. На другия ден той казва на стареца:

– Старче, аз бързам, имам малко работа, та ще те оставя.

Той искал да отиде в друго някое село сам да лекува, та по този начин да си изкарва пари за каймак. Свети Никола му казал:

– Добре, синко, когато се намериш в някакво затруднение, повикай ме, аз ще дойда.

Разделят се и свещеникът отива в съседното село. Влиза в една къща и пита:

– Имате ли някое болно дете?

– Имаме.

Влиза той вътре и започва да го лекува тъй, както видял от стареца. Нарязва детето на части, нарежда всяка част на своето място и чака да се съживи детето. Чака, но частите не се залепват, детето не се съживява. Той се намира в затруднение и скоро извиква Свети Никола. Дохожда старецът, нарежда частите на детето, възкресява го и му казва:

– Трябва да знаеш, че Свети Никола не яде каймак!

И ние, съвременните хора, сме от тези, които искаме от Господа това-онова, и като не ни го даде, отказваме се от убежденията си и казваме: „В нищо не вярвам вече, отказвам се от Бога, всичко в този свят е празна работа“. Не, това е заблуждение. Кое е вярно тогава? Има нещо вярно в този свят. Има едно дълбоко убеждение във всяка душа, то е убеждението за Царството Божие. Казвайте: „Наближило е в нас Царството Божие!“. (70/лек. 24: стр. 24, 25, 26)

ú