СМЕШНОТО В ЖИВОТА

Из Словото на

Учителя Петър Дънов

Варна, 2015 г.

ПРЕДГОВОР

Чистият смях въздига. Чистият смях осветява пътя отвътре. Чистият смях възкачва все повече Душата.

Чистият смях не е от ума, а от Душата. Чистият смях превъзхожда ума, света и времето. Чистият смях отнема бремето.

Чистият смях е висше лекарство. Той е място, в което човек отива да се укрепи.

Радостта събужда живота. Радостта събужда пътя. Радостта събужда Вечността.

Що е искрената усмивка? Чиста Светлина. Трудностите бягат от усмихващия се човек.

Искрено може да се смее само чистата Духовност.

В чистия смях има Изгрев. Чистият смях символизира Изгрева. Когато човек се усмихне, в него изгрява Слънце.

Чистият смях увеличава енергията, увеличава здравето, създава увереност, осветява цялата нервна система.

Чистият смях е като дъжда върху цветята. Чистият смях полива Душите.

Чистият смях е съзнателно оръжие срещу злото. Той възражда Духовните сили в човека.

Чистият смях е роден от Светлината и се завръща в нея. Смехът е разцъфтяване на човека.

Истинският човек когато не се смее външно, той тържествува вътрешно. Когато се смее отвън, той е омиротворен отвътре.

Чистият смях е Тайнство на Душата, а мистичният смях е Тайнство на Духа. Докато Душата се смее с цялото си сърце, мистичният смях на Духа е само загатване, но загатване за нещо велико. Човекът на мистичния смях е преодолял и този, и отвъдния свят. Неговата усмивка е от Безкрая.

Смеещият се Буда, това е Посвещението, което е завръщане в себе си, в естеството; това си ти, няма какво да се постига – затова се смее Буда.

Когато Заратустра се родил, той се засмял на света; не заплакал, засмял се.

Каквото и да практикуваш, ако нямаш явна или тайна усмивка, ти не си практикуващ.

Усмивката разкрива нещо от Тайната на Душата. Човек с усмивка внася разположение в хората. Чрез усмивката хората си обменят цветя.

Когато познаеш себе си, ще се зароди твоята Вечна усмивка и от този момент нататък злото няма да може да ти я отнеме.

Усмивката е място, в което злото не може да влезе. Усмивката е чисто и свято пространство.

Човек, който има честна усмивка, не може да бъде опетнен от света.

Усмивката е по-дълбока от всяка скръб, но ако отвориш вратата.

Смехът може да възвърне стремежа, вдъхновението.

В тежки случаи, ако можеш да се смееш, ти си над нещата. Ако можеш да се усмихнеш и на смърт­та, преодоляваш я. Погледни смъртта с усмивка и няма да можеш да умреш.

Ако трудностите могат да ти ограбят смеха, значи дяволът влиза в тебе, разполага с тебе. Обаче, ако ти можеш да съхраниш смеха си в трудните условия, ти си Воля, ти си Дух, ти ограбваш дявола.

Малката чиста радост е непробиваема, тя е като запалена свещ. Щом дяволът не може да ти я отнеме, той изгаря. Отнеме ли ти смеха, той те покорява.

Усмивката е скрита Воля, която е над трудностите. Тя показва, че човек има Дух, има Душа.

Човек, който може да се усмихва в тежките ситуации и събития – той е над тях, той ги управлява. Усмивката в трудностите означава, че човек владее себе си.

Усмивката е наше тайно и древно оръжие срещу всички проблеми на света.

Злото няма усмивка, адът няма усмивка. Усмивката е Дар свише. Душата има усмивка.

Не е важно каква е трудността ти, а как се чувстваш, как се чувства твоята Вечна Душа – това всеки трябва да узнае.

Чистият смях е съставен от свободната енергия на Душата. Чистият смях е живата сила на Душата.

Да се усмихваш на трудностите, това е Духовно Изкуство.

Има ли криза, която може да устои на чистия смях? Чистият смях може да ограби кризата.

В чистия смях има Прозрение. Той е съставен от Душа, Свобода и неуловими очи.

Чистият искрен смях е трапезата на Възвишената Душа.

Когато Слънцето изгасне, чистият смях в нас може да го замести.

Чистият смях е Велик Дарител – той дарява не неща, а себе си.

В честността е успехът, в смеха е лекотата, в усмивката е тържеството.

Ако има нещо, от което трудността се страхува, то е смехът. Ако има нещо, от което смърт­та се страхува, то е усмивката.

В чистия смях има полет, в усмивката – крила на орел.

Смехът е Велик Воин. Усмивката е Древен Меч.

Когато чистият смях се е случил, явили са се същества от Безвремието.

Радостта е от сърцето. Чистият смях е от Душата. Усмивката е от Древността, тя е повик от Безкрая.

Искреният смях е съставен от Лъчистата Първоматерия.

На искрения смях се радва самата Тишина.

Усмихне ли ти се Бог само веднъж, вече изгубваш способността да желаеш световете. Пожелаваш само Него.

АУМ

Елеазар Хараш
Юни, 2015 г.

Това са анекдоти, това са развлечения с цел да се обяснят някои работи.

Учителя

„Жено, отвори, ако е казал Господ“

В света съществува една Велика Разумност… Ако не се подчиниш на тази Разумност, тя ще се оттег­ли този ден от тебе. Тя ще те остави сам да правиш каквото искаш. Ти тогава ще мязаш на онзи българин, който не искал да се подчини на Божия Закон, но като се видял в трудност, подчинил се. Един мъж казал на жена си:

– Слушай, жена, аз ще стана рано сутринта утре и ще отида на лозето да копая. Ще обрежа лозето.

Жената казала:

– Добре, но кажи: Каквото каже Господ.

– Аз не съм толкова будала като тебе да вярвам в такива работи. Не каквото каже Господ, но каквото кажа аз. Казал – не казал Господ, аз ще отида на лозето.

Тъкмо излиза от къщата си, хващат го турци и цял ден го разкарват да им работи на ангария. Като се връща вечерта (у) дома си, той казал:

– Жено, отвори, ако е казал Господ.

Та когато хората минат през всички неприятности в живота, когато остареят и главите им побелеят, тогава казват: „Каквото каже Господ“.

(книга 6/стр. 163, 164)

„Господи, Ти ли ме криво разбра,
или аз криво се молих?“

Който пита за началото на нещата, поставят го при добрите условия на живота; който пита за края на нещата, поставят го при лошите условия на живота… Ако питаш за края на сиромашията или за края на страданието, не само че няма да видиш техния край, но още по-големи изпитания ще ти дойдат. За обяснение на последната мисъл ще приведа следния пример.

Един беден българин отивал пеш от Одрин за Цариград по някаква важна работа. Той се доста уморил от дългото пътуване, та взел да се моли на Бога, дано се намери отнякъде един кон да се качи на него, да си почине малко. Като вървял така, случайно се обърнал назад и видял един турчин на кон, а след него тичало едно малко конче.

– Хей, гяур, спри! – извикал турчинът.

Българинът спрял, като същевременно си помис­лил: „Ето, Бог ми изпрати едно конче“.

– Гяур, вземи кончето на гърба си! – заповядал турчинът.

Уморен – неуморен, той вдигнал кончето на гърба си и продължил пътя си за Цариград. Като вървял с кончето на гръб, той се обърнал към Бога с думите: „Господи, Ти ли ме криво разбра, или аз криво се молих?“.

В такова положение може да изпадне всеки човек, който, тръгнал веднъж в Божия път, се чувства всякога незадоволен. Не трябва да бъде така! Тръгнеш ли веднъж в Божия път, ти трябва да бъдеш смирен, ако искаш животът ти да се изправи.

(11/стр. 115, 116)

ú

„Татко, конят се утвърди“

Една млада мома и един млад момък, като погледнат, услужват в трамвая. А пък старият, като влиза, не отстъпва. Та тези, старите, са установени.

Ще ви приведа един пример. В Америка едно дете ходило на съживителни събрания. В тези събрания хората си изповядват прегрешенията, целуват се, прегръщат се от любов към Христа. Някоя сестра ходила в разгулен живот. Тя идва тука, в съживителните събрания, разкайва се и тръгва по правия път. И едно дете казало на баща си:

– Ела на събрание.

Бащата казал:

– Аз съм от утвърдените хора. Аз съм утвърден в истината! Там ходят тези, които не са утвърдени.

Веднъж бащата и синът пътували с кабриолет и конят се спира на едно място. Детето казало:

– Татко, конят се утвърди.

Философията на живота е: от всичко, което се случи, ти можеш да извадиш известна поука за себе си. (5/стр. 133)

ú

„Няма ли да пратиш много здраве на баба си?“

Има в Америка едни съживителни събрания, (има) проповедници, но такива „революционери“ ги наричат, които събуждат американското общес­тво. Някой път някои проповедници са големи смешници.

Има един анекдот за такъв един проповедник. Отиват няколко хиляди хора да слушат един проповедник. Той разправя, че имал едно време една баба, майка на жена си, много проклета. Казва:

– Тя умря и отиде в ада да се мъчи.

Един работник – слушал го и става да си върви. Проповедникът се обръща към него и му казва:

– И ти в ада отиваш.

Казва (работникът):

– Няма ли да пратиш много здраве на баба си?

Във века, в който живеем, трябва да се говори Истината. Под думата Истина разбирам да се освободи човек от всичкото онова тегло. Защото Истината е, която освобождава хората… (6/стр. 328)

ú

„Кругом, марш! Всички по
местата си!“

Човек трябва да знае къде да употребява препинателните знаци: къде да употреби точка, запетая, двоеточие, удивителна и т.н.

Разправят един анекдот за един ученик юнкер от военното училище. Той бил слаб по правопис, не знаел къде да поставя препинателните знаци. Като писал една класна работа по български език, той не поставил никъде никакъв знак. Като свършил работата си, най-накрая турил всички знакове и отдолу писал: „Кругом, марш! Всички по местата си!“. След това той казал:

– Господин Капитан, аз мога само да заповядвам на тия знаци. Като им заповядвам, те ще отидат по местата си. Ако не са на местата си, значи не са ме разбрали.

Наистина мъчно е да поставите запетаята на място, понеже запетаята е човешки принцип. Ако изучавате еврейски език, ще видите, че буквата „йот“ е творчески принцип, тя твори нещата. Този „йот“ има форма на запетая, която ние туряме накрая. Значи, дето туриш нещо, непременно ще поставиш запетая. След запетаята има да говориш още, да създадеш нещо. Къде се туря точка? Точка се туря, когато една работа е създадена вече, когато е наредена по мед и масло. Къде се туря двоеточие? Двоеточие се туря тогава, когато искаш да изброяваш от кого колко имаш да вземаш. Като изредиш всичко, въпросът се урежда. Значи, при едната точка въпросът е напълно уреден. При двоеточието човек се намира при елипсовидния процес, при двата фокуса. Засега човек има елипсовидна форма… Тя е форма на работа. (6/стр. 83, 84)

ú

„Той каза, че ще ми извади
едното око“

Всеки човек, който е дошъл на Земята, все мис­ли да се осигури по някакъв начин… В човека има нещо Божествено, което иска да го осигури и го тласка в известна посока, но той, като не разбира това, изпада в положението на онзи индуски философ, който се разговарял с хората чрез движение на ръцете си. Обаче, когато трябвало да се разговаря с някого, нито той разбирал движенията му, нито него разбирали. Този философ живял във времето на един от древните царе. Царят на държавата, в която живял философът, бил брамин. Като се научил, че в царството му имало такъв човек, който могъл да се разговаря и разбира по движения на ръцете, царят повикал един от своите жреци, служител на Брама, и му казал:

– В моето царство живее един философ, който може да се разговаря с хората и да ги разбира само по движенията на ръцете им, затова искам да намериш някой, подобен на него, с разбиране на това изкуство, за да се поразговорят и двамата пред мене. Ако не намериш такъв човек в царството ми, ще изгубиш моето благоволение.

Замислил се жрецът де ще намери такъв човек. Един ден минавал покрай една бръснарница. Бръснарят, като го видял толкова замислен, спрял го и му казал:

– Братко, защо си толкова замислен?

– Остави ме, то не е твоя работа.

– Отде знаеш, може би ще ти помогна с нещо. Кажи ми само какво те мъчи.

Жрецът му разправил всичко.

– Не се безпокой, аз мога да се разговарям с хората чрез движение на ръцете и ги разбирам, ще мога да се разбера и с този философ.

Жрецът се зарадвал и се върнал при царя с радостната вест, че намерил човек, който можел да се разговаря чрез движения на ръце. Царят извикал бръснаря и философа и ги накарал да застанат на известно разстояние един от друг и оттам да се разговарят. Разговорът започнал: философът диг­нал единия си пръст нагоре, а бръснарят – двата. После философът дигнал едната си ръка нагоре, а бръснарят му отговорил с двете си ръце, като поставил едната над другата. След този разговор царят запитал философа:

– Какво каза на бръснаря с дигане единия пръст на ръката си?

– Казах му, че има само едно Същество в света, което управлява всички работи.

– Ами той какво ти отговори?

– Той ми отговори, че две същества управляват света: Бог и царят.

– Ами после какво му каза, като си подигна ръката нагоре?

– Казах му, че ще вали дъжд, а той ми отговори с двете си ръце, че след дъжда трева ще поникне.

Тогава царят казал:

– Няма какво да се мисли повече, добър философ е този човек.

След това той се обърнал към бръснаря и го запитал:

– Какво ти каза философът, като дигна пръста си нагоре?

– Той каза, че ще ми извади едното око.

– Ти какво му отговори?

– Че ще му извадя и двете.

– После, като дигна ръката си нагоре, какво разбра от философа?

– Че като ми извади окото, пет души ще дойдат в негова защита.

– Ти какво му отговори?

– Като извадя и двете му очи, десет души ще ми дойдат в защита.

Казвам: Някои от съвременните религиозни хора се намират в положението на бръснаря и философа. По същия начин и много мъже и жени, учители и ученици изпадат в подобно положение и тълкуват нещата посвоему. Питам: Как разбирате света – като философа или като бръснаря? Днес целият свят е пълен с бръснари. (18/стр. 4, 5)

ú

„Със звънци, с пеене идат“

В Невидимия свят ти знаеш, че душата е будна, а на Земята не е така. Ти спиш на физическия свят, някой път не знаеш буден ли си, или спиш. …Някои искат да идат в Небето и Рая. Какво е Раят? Казват, хубаво място е Раят.

…Като сравнявам другия живот, ще се намерим в положението на Настрадин Ходжа. Казал му някой гадател, че той след три дни ще умре. Той отишъл, простил се с жена си и казва:

– Отивам в онзи свят.

Оставил завещанието си. И понеже му останали три дена, изкопал един трап. Вижда една хубава круша, гледа – крушите са жълти. Лежи на земята в трапа и крушите падат от горе. Той лежи и яде. И чака. Първият ден изтекъл спокойно. Той започ­нал да се съмнява дали е в този свят, или е в онзи. Той, като мислил, мислил, мисли, че почти е в Рая – пада една круша, друга круша. Казва: „Хубаво е тук да живея. Жена ми ме хукаше, (тук) и Слънцето ме грее…“. Минава и вторият ден, третият ден, чува се шум, звънци отдалеч. Любопитен човек, той мисли, че идват някои да го вземат за другия свят. Казва: „Непременно идват тия за Настрадин Ходжа“. Казва: „Със звънци, с пеене идат“. И се готви за онзи свят. А то са били камилари. Той става от трапа и изпоплашват се камилите, и изпочупват грънците. Хващат го камиларите и го набиват хубаво. Не може да си даде отчет той защо го бият. Но се решил да се върне той при жена си (у) дома. Връща се той, пита го тя:

– Какво има на онзи свят?

– Всичко е много хубаво, крушите падат от горе. Но ако подплашиш камилите, има бой.

Та казвам: Често човек, преди да иде в онзи свят, все ще подплаши камилите. И там е всичката опасност. Сега думата „подплашване на камилите“ има по-широк смисъл. (1/стр. 500, 501)

ú

„А, аз съм още“

Сега вие мислите, като влезнете в духовния свят, ще мязате ли на такива хора. Ще се измени всичко туй. И ни помен няма да остане! И онова, което ще видите, ще бъде хиляди пъти по-хубаво, отколкото формата, която сега имате. Нас ни е страх да не би да изгубим себе си някъде.

Мисля, да ви приведа един пример, е хубаво. Но този хубав пример има една страна, която ще даде нещо лошо. Лошото ето в какво седи. То е само уподобление. Искал един да иде на баня, но не бил ходил на баня и му казват:

– Който иде там, трябва да се съблече гол.

– Как, ще се изгубя между голите. Дрехи като нямам, как ще се позная? И обуща като нямам, и всичко? Гол в банята?

И тогава му дошло на ума: турил си една мартеница на ръката, че като влезне вътре, гледа между хората и се погледне, казва:

– А, аз съм още. (1/стр. 532)

ú

„Пак ще се женят хората“

Казвам: Има неща, които вие даже и не подозирате и не може да се ползвате. И още хиляди години може да се живее на Земята, за да се разбере Земята. Аз съм слушал, някой казва: „Втори път не искам да се прераждам, да дойда на Земята“. Вие ще се върнете на Земята, тъй както някой обран поп. Ето как е излязла тази поговорка за обрания поп. Той, като служил, спечелил пари. Понеже кръщавал, проповядвал хубаво, и спечелил хубаво. И казва: „Дотегна ми да погребвам хора, да ги кръщавам и да ги венчавам“. И хвърлил килимявката си, и казва: „Свободно да си поживея и аз! Попски не искам да живея“. Обрали го разбойници и не знаел какво да направи. Турил си килимявката и джубето*, пак се върнал, казва: „Пак ще се женят хората“.

Хубаво щяло да бъде да не ви обират, но ако ви оберат, пак се върнете, повторете нещата.

(1/стр. 521, 522)

ú

„И видя Господ неправдата ваша“

Един владика, архиепископ, поканва един архимандрит, поканва и един свещеник на гости и опичат един голям шаран в тавата, както владиците обичат. И владиката казва:

– В глави ни ест писано – и взима главата.

Архимандритът казва:

– Че посреди тялото – и взима тялото, втората половина.

А свещеникът казва:

– Конец краси дело – и взима опашката.

А слугата взема тавата с топлата чорба и казва:

– И видя Господ неправдата ваша, и ви полива с огън и жупел – и полива ги върху главите.

Владиката е несправедлив, архимандритът е несправедлив и свещеникът е несправедлив. И най-после слугата като не намира справедливост, и той е докачен – че с тавата отгоре им. Кой е на правата страна? Нито един от тях не е на правата страна. И какво се гони с такъв един предмет? Искат да покажат, че всяка една неправда се заплаща… С такъв един пример може да се посмеем малко. (1/стр. 58, 59)

ú

„Ще ги миришеш само“

…Всички неща не се обясняват. Защото всяко едно обяснение е една спънка. Ти мислиш, че нещата са обяснени, а те не са обяснени.

Сега ще ви приведа, като обяснявам някои Истини, ще дойдем до положението: отишъл един да се учи как се правят баници, най-хубавите бюреци. Дошъл до един турчин, първокласен бюрекчия, учен (бил) той. И той му казал как се правят бюреците. И като ги опекъл, този казал:

– Дай да ги вкуся.

– Не може. Продават се. Имаш ли пари?

– Нямам.

– Ще ги миришеш само.

Той му предал всичко: как се правят, как се пече, а като дойде до яденето, казва:

– Имаш ли пари?

– Нямам.

– Ще ги миришеш само.

Та всичките обяснения, които аз мога да ви дам, то е както бюрекчията, който всичко ви каза, а като се опекат, ще ви каже: „Пари имате ли? Ще ги помиришеш“. (1/стр. 142, 143)

„Утре ще се чуе“

Има една малка приказка за Настрадин Ходжа, който, като живял известно време между източните народи, които минават за философи, научил много нещо за хората. Главно той научил, че хората не обичат да плащат. Един ден той взел една голяма пила и отишъл пред къщата на един богаташ, спрял се пред кофара на вратата му и започнал усилено да пили. Минава един познат и го запитал:

– Какво правиш тук, Настрадин Ходжа?

– Свиря на кемане`**.

– Ами защо не се чува гласът на кемането?

– Утре ще се чуе.

Тъй щото, когато Настрадин Ходжа дойде със своята пила да свири на вашия ключ като с кемане, вие трябва да бъдете там и при това трябва да бъдете толкова благородни да турите нещо в джоба на Настрадин Ходжа, за да не излезе гласът на онова, на което той е свирил. (2/стр. 112)

ú

„Ние двамата с Вас останахме
с шапки“

Сега ще ви изнеса един анекдот из живота на Хенрих IV. Един ден той отишъл на лов в гората и се заблудил; навлязъл навътре в гората и не могъл да излезе да намери своята свита, своите благородници. На пътя си той срещнал един селянин с кола. Той го помолил да го изведе с колата си вън от гората да намери своите хора, които го чакали. Хен­рих IV се качил на колата…, но селянинът му дал почетно място и започнали да се разговарят. Хенрих IV запитал селянина:

– С какво мога да Ви бъда полезен? С какво мога да Ви услужа?

– Искам да видя краля. Ще ми бъде приятно, ако можете по някакъв начин да ми съдействате в това.

– Много лесна работа е тази. От мене само искай.

– Как ще стане това?

– Ето, скоро ще стигнем до едно място, дето ще видиш много хора събрани. Като видиш, че снемат шапки, един от тях ще остане с шапка на главата. Този, който остане с шапка на главата, той е Хен­рих IV.

Скоро те стигнали до едно място, дето благородниците чакали краля. Като слязъл от колата и се приближил до тях, всички свалили шапките си, само той останал с шапка на главата. Тогава Хен­рих IV се обърнал към селянина и го запитал:

– Видя ли кой остана, без да сваля шапката си? Видя ли кой остана с шапка на главата?

– Не зная, господине, ние двамата с Вас останахме с шапки.

…Казвам: Все трябва да остане един човек с шапка на главата си. Следователно не съжалявай, че си яздил на такава проста кола, защото коларят на тази кола остава с шапка на глава, когато всички останали свалят шапка на своя крал. И коларят искал да каже на краля: „Не съжалявай, че си се качил на такава проста кола, защото и мене французите ме почитат като тебе“. И тъй, най-същественото нещо, на което шапката остава, това е виделината. Единственото място, дето шапката не остава, това е тъмнината… Щом вашата шапка е на главата ви, вие сте виделина. Щом вашата шапка не е на главата ви, вие сте тъмнина. Не ме разбирайте криво. Когато шапката ви слиза от главата, тогава вие поздравявате вашия господар. (2/стр. 371, 372)

ú

„Върху моята глава ли трябва да се стовари всичко?“

Ще ви приведа един действителен случай, станал преди години с един от преподавателите по гео­метрия във Варненската гимназия. Той бил много нисък на ръст. Един ден при някакво тържество, на което присъствал той с учениците си, един ученик, който бил един път и половина по-висок от учителя, въодушевен нещо от празника, почнал да ръкопляска, да маха с ръце и да вика:

– Ура! Да живее България!

Във въодушевлението си той не забелязал, че удрял силно върху главата на своя учител. Тъй удрял и ръкопляскал той около 5 – 10 минути. Най-после учителят го хванал за ръката и го попитал какво има.

– Ура! Да живее България!

– Нека живее България, но върху моята глава ли трябва да се стовари всичко?

– Извинете ме, господин учителю, без да забележа, без да искам, направих тази голяма грешка.

Учителят се засмял и му казал:

– Няма нищо, но пази се: утре, като те дигна на урок по геометрия, ако не знаеш урока си, по същия начин аз ще слагам ръцете си върху твоята глава и ще викам „ура“.

Тъй щото голямо тържество ще бъде, когато Бог дойде на Земята. Върху главите на хората ще има удари, сътресения, докато съзнанието им се пробуди. (18/стр. 155, 156)

ú

„Виж, това вече не е възможно“

Има една научна теория, според която Земята представя едно огнено разтопено тяло – възможно е да е така, но възможно е и по друг начин да става отопляването на Земята.

Един от турските султани давал една голяма награда на онзи, който могъл да му каже една такава лъжа, така добре скроена, че да може да повярва. Дошъл един човек при султана и му донесъл един много дълъг косъм, като казал:

– Този косъм е от брадата на баща ми. Едно време баща ми простря този косъм през широчината на Дунава, направи от него един голям мост, през който можаха да минат всички войски на целия свят.

– Възможно е – казал султанът.

След това дохожда друг един при султана и му показва едно паче яйце.

– Едно време – казва той – майка ми насади това паче яйце на една квачка и тя лежа върху него цели 21 дена. След това време от яйцето се измъти една камила.

– И това е възможно.

Най-после дохожда трети човек, като води двама хамали със себе си, които носят един голям кюп, който съдържа около 500 – 600 килограма. Тогава той започнал да разправя на султана:

– Султан ефенди, преди години твоят баща отвори война с московците, но понеже войната трая много години, баща ти нямаше вече пари да продължава войната. Тогава моят баща му услужи с пари. Той му даде толкова пари, че трябваше да ги пренесе с този кюп.

– Виж, това вече не е възможно – казал султанът.

Ако султанът каже, че това е възможно, ще трябва да върне тия пари на сина… Докато двамата разправяха на султана работи, които никога не са ставали и не могат да станат, като далечни от живота, султанът казваше, че е възможно да са станали, но когато третият му разказа един случай, който е близо до живота, султанът го отрече. Ако беше признал, трябваше да му даде тия пари, които бащата е взел назаем. (2/стр. 189)

ú