„Какво да правя с онзи, който има две лица?“

Като наблюдавате живота на съвременните религиозни, които минават за набожни хора, за хора с будно съзнание, ще видите, че и те нямат това свещено чувство, това благородство, тази готовност да изпълнят Волята Божия на всяка цена. Ако някой не вярва като тях, без да изследват работите, без да мислят много, те веднага ще кажат, че си безверник, еретик, какво ли не. Щом вярваш като тях, тогава си добър. Те мязат на онзи турски кадия, съдия. В турско време съдиите са разрешавали самостоятелно и по-големи дела, а днес у нас самостоятелно решават съдиите само ония дела, които се отнасят най-много до 1000 лева. Та при един такъв турски кадия отиват двама души да се оплачат, да им реши спора, който възникнал помежду им. Първият от тях отива при съдията и му казва:

– Господин Съдия, моят съсед се е заял нещо с мене, не иска да отстъпи. Но правото е на моя страна. Ето, аз ти давам сега една турска лира и като ти кажа да погледнеш на лицето ми, да помниш, че съм ти дал тези пари.

Съдията турил парите в джоба си. След малко пристига и вторият и казва:

– Господин Съдия, моят противник не иска да се разберем. Той се настроил против мене, не може да ме търпи. Ето, аз ще ти дам две турски лири да решиш делото в моя полза.

Когато съдията ги извикал и двамата да разправят причината за спора между тях, първият се обърнал към него и му казал:

– Господин Съдия, гледай на лицето ми.

Съдията му казал:

– Добре, синко, но какво да правя с онзи, който има две лица? (2/стр. 279, 280)

ú

„И ти ще плачеш заедно с тях“

Българите имат една лоша черта: когато някой се разгневи на приятеля си, за да му отмъсти, той отива в градината му и отрязва някое плодно дръвче или го накълцва, за да изсъхне. В това отношение те мязат на слугата на един български свещеник, който се хвалил, че може да реже лозите. Отишъл той да обреже лозите. Като се върнал, свещеникът го запитал:

– Добре ли ги обряза?

– Дядо попе, добре свърших работата.

– Плачат ли лозите?

– Плачат, плачат. Ако ги видиш, и ти ще плачеш заедно с тях.

Ако хората не могат да се обхождат правилно с растенията, които седят на по-ниско стъпало на развитие от тях, как ще могат да се обхождат помежду си? (2/стр. 289)

ú

„По-скоро събо`ри банята, отколкото да ми даде пари“

При сегашното положение на работите вие се намирате в положението на онзи турски дервиш, който нямал пет пари в джоба си, но отишъл в една баня да се къпе. Като се окъпал, той излязъл от банята и казал на баняджията:

– Благодаря за хубавата баня.

– Ами да си платиш!

– Че аз служа на Бога.

– Не се приема тук това. Ти трябва да си платиш.

Тогава банята струвала само 10 стотинки.

– Нямам пет пари в джоба си.

– Като нямаш никакви пари, защо си дошъл да се къпеш? Ще ти взема дрехата да се научиш друг път да не идваш на баня без пари.

Дервишът взел да се моли на Господа: „Господи, дай ми по някакъв начин 10 стотинки или направи нещо да се събори банята, за да се освободя от този изедник“. По едно време в банята се дигнал голям скандал. Баняджията отишъл да види какво става. В това време дервишът си отишъл и се освободил от баняджията. На пътя си той срещнал един турски ходжа, който се молел в себе си. Дервишът му казал:

– Аз зная за какво се молиш – той знаел, че ходжата бил много користолюбив. – Ти се молиш за пари, искаш Господ да ти даде богатство. За пари не се моли на Бога, Той пари не дава. Аз се молих за 10 стотинки и не ми даде. По-скоро събори банята, отколкото да ми даде пари.

Това показва, че се намираш в крива посока на живота. Ако искаш нещо от Бога, искай живот, искай знание, искай свобода, но пари не искай. Парите са в тебе. Иди да попееш някъде и веднага ще имаш 25 000 лева. (2/стр. 348)

ú

„Да има пръти, с които да бие глупавите хора“

Един знаменит негърски проповедник в американските колонии някъде проповядвал на своите негри как Бог създал човека. Той казал: „Бог взе пръст, меси я, прави, струва, направи от нея човека. След това Той тури човека на плета, дето го суши цели три дена, и след това му вдъхна жива душа, и той стана човек“. Един от слушателите го запитал:

– Ами кой създаде плета?

– Това не е твоя работа да се интересуваш.

Значи, плетът е даденото. Че Господ направил човека, че го сушил, това-онова – може да се говори, но когато се задава философски въпросът кой е направил този плет, за него не трябва да се пита. След това друг от слушателите го запитал:

– Ами защо беше нужен плет на Господа?

Проповедникът се замислил и после отговорил:

– Плетът е нужен, защото Господ знаел, че хората ще правят погрешки, та да има пръти, с които да бие глупавите хора.

Това не е никакво обяснение, никакво доказателство на нещата. …Това са разсъждения, каквито съществуват навсякъде в света. (2/стр. 435)

ú

„Ако не знаете кои хапки е дробил всеки от вас“

Аз не искам да играя ролята на онзи турски ходжа, който казвал на султана, че знае всичко какво Господ правил: кога ставал, кога почивал, кога се разправя с праведни, кога – с грешни. Султанът го слушал и нищо не му казвал, той бил един от големите ходжи. Един ден султанът поканил на гости гръцкия патриарх да се запознае с ходжата. Като дошли при него, султанът им казал:

– И двамата сте учени хора, много знаете и затова аз искам да ви послушам, да чуя някои неща от вас, които не зная.

Най-първо султанът решил да ги нагости, затова той казал на слугите си да сварят четири килограма мляко, да донесат пресен хубав хляб и казал на гостите си:

– Хайде сега всеки сам да си надроби хляб в чинията.

Султанът си надробил, а след него и гостите си надробили. След това султанът им казал:

– Хайде сега всеки да яде от хапките, които той сам е дробил.

– Че как ще знаем кои хапки на кого са?

– Ако не знаете кои хапки е дробил всеки от вас, как можете да знаете какво прави Господ всеки момент?

Та сега и ние много неща знаем, много умни хора сме, но като надробим хапки хляб в млякото и като го объркаме, не знаем кой кои хапки е дробил. Иначе всичко знаем и всичко можем по магически начин да разрешим. (2/стр. 625, 626)

ú

„Как не те мързи да говориш?“

Ще ви приведа един пример за турските дембелханета. Във времето на един от турските султани броят на дембелханетата в Цариград се увеличил толкова много, че взел заплашителни размери – голяма част от държавните приходи отивали за тяхната издръжка. Султанът бил благодетелен човек, но при това положение на работите той често си казвал: „Какво да правя с тия дембелханета? Те се увеличават от ден на ден. Да ги изпъдя из държавата си, това не мога да направя нито според законите на Мохамеда, нито според законите на турската държава. Ако пък ги оставя на свобода, всичко ще се обърне на дембелханета. Какво да се прави?“. Най-после той се обърнал за съвет до своя пръв министър. Той му казал:

– Лесна работа! Ще ги поставим на изпит да видим кои от тях са истинските герои дембелханета, които заслужават да бъдат поддържани от държавата.

– Как ще ги изпитаме?

– Ще запалим дембелхането и ще видим кои са истинските герои.

И така направили: запалили зданието и един по един (всички) избягали навън, а само двама от тях останали да лежат спокойно на креватите си. По едно време огънят наближил и до тях, започнал да ги пари по малко и единият от тях казал:

– Слушай, приятелю, ще изгорим тук, хайде и ние да излезем навън!

Той му отговорил:

– Как не те мързи да говориш?

Султанът слушал отстрана техния разговор и си казал: „Заслужава да се запишат имената на тия двама герои дембелханета! Трябва да им се даде голяма пенсия. Те са философи, истински дембелханета, от никаква мъчнотия не се смущават“.

…Аз наричам тия хора „мъдреци в живота“. Малцина са те. Как мислите, изгоряха ли тия двама души? Не изгоряха. Те не бяха дембелханета, но философи, хора с идея в живота. Онези, които избягаха навън, те бяха дембелханета. (3/стр. 21, 22)

ú

„Господи, 400 дена ще постя“

Един турски ходжа се молил на Господа да просвети ума му да научи и разбира всичко, каквото се съдържало в Корана. Той се молил на Бога: „Господи, 40 дена наред ще постя само да ми помогнеш да разбирам всичко, което е писано в нашата Свещена книга“. И наистина той постил 40 дена, след което придобил големи знания. Обаче тези знания му допринесли толкова много страдания, че той започнал пак да се моли на Бога: „Господи, 400 дена ще постя, но моля Те, помогни ми да забравя всичко, каквото съм научил!“.

Следователно ние не трябва да бъдем като този ходжа да искаме да придобием всичкото знание за 40 дена, за да не става нужда после да постим 400 дена да забравим това знание, което сме придобили. Казвам: Всеки човек трябва да придобива толкова знания, колкото е способен да възприеме и асимилира. Всеки ден носи своето благословение. (4/стр. 28)

ú

„Аз само на едно място го казах“

Когато казвате нещо много интимно, от особен характер, говорите съвсем тихо. (Учителя имитира човек, който говори тихо.) Чухте ли го? Аз да ви го протълкувам: „Казаха ми нещо много важно, (нещо) интересно ми казаха. Случило се нещо чудно, ама никой да не го знае!“.

Една баба Стана, …ниско я наричат „главната репортерка в село“, като стане нещо в село, иде в някоя къща и казва: „Ще ви кажа едно нещо, никому да не го казвате. Само на вас го казвам“. Оттам във втора къща ще иде и каже: „Само на вас ще го кажа, чудно нещо е станало, никому да не го казвате. Само на вас го казвам“. Ходи от къща на къща, само на тях го казва и цялото село го казва. И тя пита: „Кой разправи това нещо? Аз само на едно място го казах. Колко лоши са тези хора. Да не кажеш нещо на хората, ще го разправят на всички!“. (5/стр. 411)

„Първо щурецът трябва да изнесе всичкото жито навън“

Има философи, които искат да разрешат нераз­решените въпроси в света.

Ще ви приведа един пример. Някога в древността живял един цар, който пожелал да се намери някой, който да му разкаже една приказка без край. Явявали се много мъдреци, разказвали различни приказки. Приказката се продължавала ден, два, три, но все имала край. Царят оставал недоволен. Най-после се явил един и казал:

– Царю, аз ще ти разкажа една приказка без край.

И започнал той:

– В едно царство имало един много умен цар, по-умен от тебе. Той заповядал на своите видни майстори да построят един хамбар, който бил много голям – три хиляди метра дълъг, три хиляди мет­ра широк и три хиляди метра висок. Същевременно този хамбар трябвало да се напълни догоре с жито. Всичко това било направено според желанието на царя, но като го строили, майсторите оставили една малка дупка, в която един щурец успял да влезе. Той започнал да изнася зрънце по зрънце от хамбара и да го складира в дупката си. Така той изнасял редовно всеки ден по едно зрънце.

Така продължавал и човекът да разказва как щурецът изнасял зрънцата вън от хамбара. Приказката продължила много време. Тогава царят казал:

– Тази приказка няма ли край?

– Чакайте, царю, първо щурецът трябва да изнесе всичкото жито навън и тогава аз ще продължа по-нататък.

Питам: Колко хиляди години той ще трябва да разказва приказката, докато чака щурецът да изнесе всичките зрънца навън? Щом се изнесе едно зрънце, то трябва да се посади на нивата. Както виждате, може да се намери една приказка без край, но и тя не разрешава въпросите. (6/стр. 67, 68)

ú

„Сега трябваше да духаш на обратната страна“

Ще ви приведа сега един анекдот, не зная доколко е верен. Един германец иска да отиде от Мюнхен за Берлин, но няма пари. Той среща един свой приятел и му се оплаква, че иска да отиде в Берлин, но няма пари за билет.

– И без билет можеш.

– Как така?

– Ето какво ще направиш – казал приятелят му. – Ще се качиш в трена и когато кондукторът дойде да иска билет, ти ще туриш пръста си на устата и ще духнеш, а пръста си ще насочиш наляво.

В това време приятелят му купил билет, дал го на кондуктора и казал:

– Утре ще пътува един господин за Берлин. Като му искаш билет, той ще духне с ръката си. Видиш ли този господин, ще го оставиш свободен, ще знаеш, че билетът е за него.

Като се качил на трена, кондукторът дошъл, но той духнал с ръка и кондукторът си заминал, не му искал билет. Като седял в трена, той си мислел: „Много лесно става тази работа. Без билет с едно духане само може да се пътува“. Като свършил работата си в Берлин, той се качил пак на трена и тръгнал за Мюнхен. По едно време кондукторът дошъл да иска билети. Този започнал да духа с устата си, да сочи с пръст наляво, но работата този път не върви – билет му искали. Като видели, че няма билет, те го свалили от трена. Той трябвало сега да пътува от Берлин до Мюнхен пеш. Като видял приятеля си, той му казал:

– Знаеш ли, че с това духане не можах да се върна обратно? Искаха ми билет.

– Ти не си знаел как да постъпиш. Сега трябваше да духаш на обратната страна, понеже се връщаш.

Същото става и с нас. Понякога на отиване ни върви с това духане, но на връщане не върви. Ако се намери някой да плати за тебе, тогава с едно духане само работата върви, но ако няма кой да плати, колкото и да духаш, работата не върви. Във вярата има един закон. Хванеш ли закона, той плаща за тебе. Той ще плати на кондуктора за тебе и ще каже, че имаш билет. Но ако на връщане не си хванал този закон, и той няма да ти плати билета. Тогава кондукторът ще те свали от трена. Следователно всички работи, които ние вършим доброволно и от любов – там законът работи. В този закон всичко е предвидено. (6/стр. 129, 130)

ú

„И вторият мина“

Аз не съм против гадането, но трябва вярно да се гадае. Много гадатели налучкват. Те мязат на онзи турски ходжа, на когото работите не вървели добре като ходжа и се чудил какво да прави да нареди работите си добре. Жена му решила да го направи гадател и така станало. Той започнал да гадае на хората, но с налучкване. Така се случило, че на един-двама той отгадал правилно, и се прочул. …Първият, на когото отгатнал, бил един познат, който го срещнал и му казал:

– Като знаеш да гадаеш, я ми кажи какво нося в гащите си.

Гадателят си помислил: „Спукана е работата ми“. Той си казал полугласно:

– Един път лисица на пазар, втори път, докато я уловят.

– Браво, отгатна, аз нося лисица в гащите си.

Един ден в персийския дворец на персийския шах откраднали някои скъпоценности. Като чул, че имало в царството му един прочут гадател, той го извикал и му казал:

– В двореца ми се извърши една голяма кражба, ти трябва да намериш разбойниците и да ми ги доведеш.

Гадателят си отишъл у дома и казал на жена си:

– Спукана е моята работа. Ти тури главата ми на въжето.

На другия ден той отишъл при шаха и му казал:

– Ще ми дадеш тридесет дена да размишлявам и след това ще ти отговоря кои са разбойниците.

Шахът се съгласил. Той се върнал у дома си, взел тридесет царевични зрънца и отишъл в гората да размишлява. От сутрин до вечер той размишлявал. Като се свършил първият ден, той извадил едно от царевичните зрънца, скрил го в джоба си и казал:

– Първият мина вече.

Той подразбирал, че първият ден се изминал. В това време разбойниците, като чули, че шахът ги търси, изпратили един от тях да види какво прави гадателят. Първият разбойник минал тъкмо в момента, когато гадателят казал, че „първият мина“. Разбойникът се уплашил и отишъл при главатаря да съобщи, че били открити. На втория ден гадателят пак отишъл в гората да размишлява. Привечер главатарят пак изпратил един от разбойниците да разбере какво прави гадателят. Като скривал второто зрънце, гадателят си казал:

– И вторият мина.

То се съвпаднало с времето, когато разбойникът наистина минал край гадателя. Уплашени, че гадателят ги открил, разбойниците се явили при него и го помолили да не ги издава на шаха. По този начин гадателят открил кражбата и спасил главата си.

И това е гадание, но то почива на съвпадение. Това не е наука, то е съвпадение. Истински гадател е онзи, който поне седемдесет и пет на сто от това, което предсказва, се сбъдва, а само двадесет и пет на сто излиза криво. (6/стр. 275, 276)

ú

„Глупако, да си вървиш по пътя“

…Като каже: „Вържете лошия човек“, връзват го. Не го развързвайте.

Сега да ви приведа един анекдот. Един лъв, като излязъл, искал да се разходи един ден, напуснал своята възлюблена, подигнал опашка и той се хваща в един капан и с двата крака. Минава една овца, той искал да го освободи. Казва (овцата):

– И да искам, не мога да го направя. Не зная как е направен капанът.

Минава един заек. И той казва:

– Не мога.

Минава един вол. И той казва:

– Не мога. Ръцете ми не са за този занаят.

Най-после минава човекът и лъвът казва:

– Понеже си направен по образ и подобие на Бога, направи ми едно добро.

Човекът казва:

– Зная ти характера, ако те пусна от капана, ще се нахвърлиш отгоре ми.

Казва (лъвът):

– Бъди уверен, ще ти бъда признателен. Никога няма да ти направя зло.

Турил човекът крака на капана, натиснал го. Освободил се лъвът и тръгнали двамата. Казва:

– Много ти благодаря, ще ти бъда признателен.

Като повървели до пладне, казва:

– Поогладнях, напра`ви ми едно добро, но не ме ползва, като съм свободен от капана. Не можеш ли да ми дадеш от твоето месце?

Човекът казал:

– Нека тогава да срещнем трима души и да ги попитаме има ли признателност за направеното добро. Ако няма, тогава може да ме изядеш.

Тръгнали и намерили едно старо куче, питали го:

– Има ли признателност за направеното добро?

– Няма. Аз, като бях младо куче, работех на господаря си, но като остарях, натири ме господарят, няма признателност.

Срещат в една ливада един стар кон, питат го:

– Има ли признателност за направеното добро?

– Каква ти признателност! Аз като бях млад кон, господарят за мене се грижеше, но като остарях, натири ме, хич не се грижи.

Най-после срещнали лисицата, искали и нейното мнение. Съдбата на човека се решава. Питат лисицата:

– Има ли признателност за направеното добро?

Тя казва:

– Не разбирам какво говорите. Този въпрос така не се разрешава. Трябва да идем на това място, както е била тази работа, да видя, да си съставя мнение.

Лъвът и човекът тръгват. Тя казва:

– Не може да си дам мнението, тази работа е сериозна. Нека да видя работата как беше този капан. Я отвори капана. Как лъвът си беше турил краката в капана? Я си тури краката, я пусни капана.

Пуснали капана и лъвът се хваща пак. И казва (лисицата) тогава на човека:

– Глупако, да си вървиш по пътя. (6/стр. 440, 441)

ú

„Бързам да отида на друго място“

Как ще обясните тази работа: да опечете едно яйце, трябва да го варите до деветдесет градуса, а човек едва при четиридесет и два градуса умира. Защо? Защото той сам иска да умре. Ако иска, човек може да умре и при тридесет и седем градуса.

Сега ще ви приведа един анекдот, създаден по случай обичая на японците, който прилагат срещу Нова година. Според техния обичай всеки, който има да дължи някаква сума, отива при своя кредитор да си изплати задължението. Който не може да си изплати задължението, самоубива се пред кредитора. Един богат японец от знатна фамилия отива при своя кредитор и му казва:

– Господине, аз обещах да си платя, но не мога да платя, затова дойдох да се самоубия пред Вас.

– Как така ще се самоубиеш? Аз не мога да помисля това.

– Не, аз ще се самоубия.

Кредиторът искал да се освободи от този човек и затова казал:

– Прощавам ти всичко.

След това го почерпва един чай и се разговарят помежду си. По едно време младият японец трябва да си отива.

– Няма ли да останеш? Да обядваме заедно.

– Не, бързам да отида на друго място, искам да се самоубия. (6/стр. 618, 619)

ú

„Твоят дявол дойде у мене“

Една млада мома, която седи тук и спи във време на една реч – може би речта да не е интересна. Не че не е интересна, но не съответства на нейната нервна система. Тя не може да възприеме нейните трептения.

…Аз ще приведа един друг пример за това сънно състояние. Този пример е от Варна. Това става в евангелската църква. Бащата и синът посещават събранието, но синът, младото момче на 16 – 17 години, като влезе, винаги спи, не го интересува. Проповедникът разправя, разправя от Стария Завет за неща, които не го интересуват. Баща му казва:

– Защо заспа?

Синът казва:

– Някой дявол дойде и ме натиска.

Бащата отговаря:

– Как те натиска? Ти трябва да имаш воля.

Един ден синът се ококорил и слуша проповедника, а бащата спи. Бащата се мъчи, иска да дигне очи и не може. А пък синът е ококорен. Синът пита бащата:

– Татко, защо спа?

Бащата казва:

– Твоят дявол дойде у мене.

Ние не сме за (това) дяволите да ходят от един човек в друг. Хората някой път не могат да слушат, понеже са уморени от живота. Всички хора са уморени. Нервната им система е уморена. (7/стр. 212, 213)

ú

„Бе, синко, аз ти казах само единия да хванеш“

Та ви казвам, ползвайте се сега от оная Любов, която изпраща своята топлина. А вие искате много. И хубаво е, не е лошо, което искате, но не му е времето.

Та ще ви наведа онзи пример. Мисля, един от турските султани, Мехмед ли беше, или Меджид, но който и да е бил, един ден той пътувал инкогнито в Цариград и искал да премине през Босфора от единия бряг до другия, (и) да не го познават хората, че е султанът. И се качил на една лодка. Султанът пита лодкаря как поминава, какво е времето. Лодкарят обаче го познал и отговаря:

– Слава Богу, във времето на султан Мехмед много съм добре, благодарим на Бога!

Тогава турският султан падишах му казал на турски:

– Синко, този свят мяза на един голям казан, котел, със седем превезла***, та хвани единия и си прекарай живота добре.

Този лодкар казал:

– Много умно казва този човек!

На излизане султанът му дава една турска лира, но онзи казва:

– А, не, я ми дайте онова изречение, което ми казахте сега.

И султанът изважда една книжка, и му написва тези думи, и се подписва отдолу. Той го взема и турил го в джоба си. Дошла му една отлична идея. Отива той и събира всичките лодкари, и им казва:

– Няма какво да си губим времето. И от нас, лодкарите, могат да станат хора! Настана вече време за свобода! Ще ми съберете 250 лири.

И почва той да ги назначава всичките лодкари (за) чиновници в турската империя. Отива при един чиновник, който знаел да пише ферман. Написва той един ферман и понеже имал подписа на Мехмеда, казал да го подпише отдолу, че той уволнява стария везир и назначава новия. А новият везир бил той. Този лодкар си облича дрехите и отива със своя ферман при стария везир, и му казва:

– В името на султана.

Арестува го и го затваря. Започва да управлява цели 2 – 3 месеца. Най-после старият везир пише едно писмо на султана, казва: „Ако има погрешка, няма ли прошка?“. Съгрешил вече. Султанът се чуди, казва:

– Че кой го е затворил?

Казват:

– Новият везир.

– Че кой е той?

Викат го, иде новият везир. Той току си изважда туй, което той му е дал: „Този свят е един казан, който има седем превезла, хвани единия…“.

– Бе, синко, аз ти казах само единия да хванеш, а ти си хванал и седемте!

Та го оставил той везир.

Един анекдот, който показва, че умният човек при най-лошите условия може да изпъкне, ако знае как да съпостави нещата. (8/стр. 151, 152, 153)

ú

„Само на мен не се показвай!“

Един турски княз, който според старите турски вярвания иска да се ожени, и праща огледници да му намерят една мома красива. Ама той няма да я вижда. Той ще я вземе на доверие, без да я вижда. Той ще се ожени за нея. И като се жени, няма да я вижда, тя има яшмак, покрито е лицето с една забрадка. Тя ще го снеме и ще пита своя възлюблен кому да се показва и кому да не се показва. Той като се оженил, тя на другата сутрин го пита кому да се показва – на баща му, на майка му, на братята. Пък той, като я видял, се ужасил и казал:

– Показвай се комуто искаш, само на мен не се показвай!

На такова едно доверие не приемайте нещата. Идете и си изберете сами това, което вие видите; и което ви се хареса, вземете, а не взимайте, както другите вярват. (8/стр. 157, 158)

ú

„Все аз ли трябва да работя?“

Има хора, които за Истината всякога излизат на пръв план; има и такива, които остават на последно място. Дойдат ли до Истината, те приличат на циганина, който, когато поканвали на ядене, на пиене, всякога пръв отивал. Когато го викали за работа, той казвал: „Нека друг отиде. Все аз ли трябва да работя?“. Всъщност той нищо не вършел, а само ял и пил. (9/стр. 32)

ú

„Ако не съм Стоян, спечелих
един юлар“

Трябва ли сегашният човек да се блъска в стените на съмненията и да се заблуждава?

Един млад момък, на име Стоян, отивал от селото си за града. По едно време се почувствал малко уморен и решил да си почине под сянката на едно дърво. Той вързал магарето с юлара за дървото, облегнал се и задрямал спокойно на сянка. През това време няколко немирни деца се приближили до дървото, развързали магарето, оставили само юлара и си отишли. Като се събудил, Стоян видял, че магарето го няма, само юларът останал вързан за дървото. Той се замислил и си казал: „Ако съм Стоян, изгубих магарето; ако не съм Стоян, спечелих един юлар“.

Някои философи изпадат в положението на Стояна и си казват: „Ако сме истински философи, изгубихме магарето; ако не сме философи, спечелихме един юлар“. Човек не трябва да се заблуждава, нито да се съмнява в себе си… Няма защо да се обърквате и съмнявате в себе си, но ще бъдете внимателни да не заспивате, дето трябва и не трябва.

(9/стр. 58)

ú