Малкут

131. Върховното и тайнствено Триединство, наречено “Ми” - “Кой?” (свръхпонятното), е “реалната цел” на духовното търсене; но след като един човек посредством търсенето и размишлението е достигнал максималната граница на познанието, се задържа в “Мах” - “Какво?” (непонятното), което значи: “Какво знаеш ти?”, “Какво си постигнал в своите търсения?” “Всичко е така объркано, както и в началото.” (“Зохар” I, Iб)

Когато си останеш в знанието, тогава началото ти е неясно, а краят ти е объркан. Мъдрият не остава в знанието, той не се задържа в познатото, в пределното и понеже не се задържа, той намира себе си; но когато човек остава до границата на познанието, се задържа в непостигането и тогава за това е казано: “Всичко е така объркано, както и в началото”.

132. Преди, по време и след всяко духовно изследване човек се озовава лице в лице със самата и Единствена Тайна: “Единия без втори”. Тайната се състои в това, че има “друг”. Това е създанието, което скрива Божествената Единица и формулира въпроса: “кой” и “какво” съм аз? Без този “друг” няма нито “какво”, нито “кой”, нито търсене, нито Тайна: няма нищо друго, освен Единствената Реалност - Недвойствена и Абсолютна. Съществуването на “втория” всред “Единия без втори” прави мистериозна Единствената Реалност.

стр. 83

“Вторият”, който е наречен “другият”, съществува, за да заведе съществата при “Единия без втори”. “Вторият” съществува в недействителното. “Вторият” е същество нереално и това същество се явява метод за всички същества да се насочат към Тайната на Живота. Когато съществата постигнат Тайната на Живота, тогава се явява нова Тайна. Докато има 1Тайна, “Единият без втори” не може да бъде познат. Тайната на “Единия” е, че Той не съществува по начините, по които съществуват всички същества.

133. Всяко духовно търсене произлиза от един въпрос: По силата на “какво” (Мах) се образува космическото съществуване? Кабала отговаря: Това “Какво” - Мах - е Божественото вродено Присъствие, последният сефирот Малкут - “Царството” на Бога, което създава, обкръжава и прониква целостта на Творението. Малкут, разположен в долния край на “Средния Стълб”, е “съд” не само за всички изтичания на сефиротите в дясната, осветена и понятна страна и в лявата, тъмна и непонятна страна, а също така за централните сефироти, от които най-възвишен е Кетер - Свръхпонятното Начало. С други думи, Малкут е “спускането”, Шехина, или Вездесъщността на Върховното, което се проявява, от една страна, чрез понятни излъчвания, обединени в Универсалния Дух, а от друга страна, чрез непонятни излъчвания, чиято тъмнина става конкретна в сътворената материя.

Понятното - това е достъпното, непонятното - това е далечното, а Свръхпонятното е това, което никога не може да се познае. Свръхпонятното не е нито близко, нито далечно. В него може да се живее, но за него не може да се говори. Понятното - това е вдишването на живота, непонятното - това е издишването, Непознаваемото се намира по средата - това е Животът, който можеш да задържиш.

стр. 84

134. Малкут е аспект есенциален, аспект духовен и аспект веществен. В своята есенция Малкут е свръхпонятен и идентичен на “Кой?” - Ми (Нетленното, Неотъждествяваното): той е “краят, който идва да се съедини с Началото”, с “Причината на причините”, която е Непознаваема. В своята духовност той е понятен: той е “Светлината на света”, наречен “Това” - Елех. В своята вещественост той е непонятен: “небосводът без Светлина в себе си”, “Какво?” - Мах - на всяка материя. И така, макар че Малкут е присъствието също така на Ми и на Елех, нарича се Мах, защото сам по себе си е едно чисто, приемствено и несетивно начало, едно празно “огледало”, което просто отразява това, което е “горе” в Божествения свят и което е “долу” в Творението... Малкут е не само верният “свидетел” на всяко свръхсетивно изтичане, а също така на всяко космично проявление и Малкут е, който притегля всяка Милост и всяка Суровост към света, понеже “Мах ще бъде твоят равен: той ще приеме горе същото положение, което ти ще заемеш долу”.

Малкут, в своя най-чист вид, е едно съвършено огледало. В това огледало всички светове се отразяват и обединяват. Малкут символизира човека на Истината, който се явява като чистото огледало. Това е огледалото, което отразява Вечната Същност на нещата. Когато застанеш пред Малкут, ти нищо не можеш да скриеш, защото си отражение на себе си. Само Малкут може да ти помогне да видиш себе си такъв, какъвто си, защото това е съвършено огледало, което никога не е било замърсено. Това огледало е абсолютно безпристрастно, то не говори, то само отразява истината за теб самия.

стр. 85

135. Като пасивно и приемствено начало - крайна точка на влиянието на всички сефиротски излъчвания - Малкут е наречен “жената” или “съпругата”, “Царицата на Божествения Цар”. Като образуваща причина, проявяваща се чрез космическото възпроизвеждане, ...Малкут се нарича “Долната Майка”, а в аспекта на несътворена материя “Дъщерята” и “Девицата на Израел”. Накрая, понеже проявява в пазвите на Космоса единството на Божествените излъчвания, се нарича Шехина - Вродеността, или реалното Присъствие на Бога... Малкут, също като Бина, е от една страна, “огледалото”, а от друга, “призмата” на Божественото излъчване. Малкут отразява влиянието на “Царя” извън причинното единство на сефиротите и по такъв начин създава Космоса, а в космичното проявление Малкут се спуска като вродено Присъствие в сътвореното същество, с цел да го свърже с неговия Свръхсетивен Източник.

“Царицата на Божествения Цар” - това е Етерът, който има качествата на универсалната приемственост. Той е създаден, за да приема. Това приемане е вечната субстанция на Бога и тази субстанция е наречена “Царицата”. “Долната Майка” съществува като причина, която образува всичко това, което е прието от “Царицата”. Тя се явява причина, която поражда следствия. Тайната на “Девицата” е тази, че тя си остава неземна и непознаваема. Тя не е свързана с причините и последствията, защото тя остава да живее в своята несътворена Същност. “Девицата” се явява като “Дъщеря”, която е независима от материята на причините и последствията. Шехина се явява това висше Присъствие на Бога, в което причините и последствията се сливат и взаимно се разтварят едни в други. Вследствие на това се явява реалното Присъствие на Бога, което е освободено от причини и последствия и което, въпреки всичко, е несътворено. Малкут, в своята пълнота, това е изявата на Царството Божие в човека. Това е Синът на Истината, който единствено може да отразява правилно лъчите на всички земни и неземни светове. Методът за навлизане във вътрешното Царство на Малкут е всеки ден да правиш по един скок в непознатото. Трябва да изоставиш познатото и да се насочиш изключително към непознатото. По този път Малкут започва да се образува в теб и след време ти ще засияеш със Светлината на всички светове, които се отразяват в теб чрез Единия.

стр. 86

136. Малкут не е чиста материя, а по скоро е неотличимото, несътворено начало на всяка материя, която в някаква форма произлиза от безкрайното и неделимо единство на творящите причини; това начало е скрито в тях като един “много чист и неосезаем въздух”. Какъв е този въздух, който не можем да дишаме по начина, по който дишаме окръжаващия ни въздух? Той е Авир, Универсалният Етер, квинтесенцията на четирите фини, небесни елемента и на четирите телесни, земни елемента. А какво е самият Етер? Нищо друго, освен безкрайната приемственост на Божествения Разум - Бина. “Бащата - Хокма - е скритият Дух в “Древния по дни” - Кетер, на който този “много чист въздух” (идентичен на Бина) е обвивка.” Универсалният Етер обгръща сетивното изтичане на Хокма от момента на неговото първо появяване от “Древния по дни”... “Горе” Етерът е безкрайната приемственост на Бина, в резултат на която Бог разкрива Себе Си; “долу” Етерът е космичната приемственост на Малкут, който се конкретизира в материята.

Тайната на Етера се корени в най-дълбоката част на сърцето и когато човек опознае своето сърце, той ще се домогне до своя Център. Така човек ще се познае като Истината, защото където си ти, там е и Истината. Там, където е Истината, там е и Древният по дни.

стр. 87

137. Ако някой желае да се придържа към чистата и свръхпонятна (свръхсетивна) Истина, не бива да смята, че нещо е било излъчено или е било отделено от Върховната и Единствена Реалност - “Единият без втори”.

Тайната на Творението е тази, че то съществува ефимерно. То съществува в едно измерение, което е само проекция и, съществувайки, то не съществува реално; докато Творецът, не съществувайки, съществува реално. Само “несъществуването” е реално. То е Центърът, от който произлизат всички съществувания. Реален е само Центърът.

III. Творението - образ на Бога

138. Главният стремеж на Преданието, отнасящо се до формите и законите на Космоса, е да съедини всички неща с тяхната Първа и Божествена Причина и да открие по този начин на човека Нейния истински Смисъл, а във времето, когато го разкрива - посоката на неговия собствен живот. Срещу “Единия без втори” целостта на Битието няма собствено съществуване: то е изразът на Единствената Реалност, целостта на Нейните аспекти, проявени и проявяващи се всред самата Нейна Безкрайност. Нещата не са нещо повече от символични “була” на Божествената Същност... Ако някой разбира Творението по този начин, то му се открива като едно множество от Божествени образи, повече или по-малко съвършени, като една стълбица от истини, повече или по-малко чисти, която води към Единствената Истина.

Битието съществува и не съществува. Ако се довериш изцяло на Истината, ще проникнеш в битието, ще преминеш през него и ще се върнеш в своята изходна точка. От тази изходна точка, в която ти вече си Център, ще видиш нереалността на битието. Когато станеш Център, битието е нереално. Когато станеш битие, ти не си познал още своята Реалност. Да имаш изходна точка, значи да си реален.

стр. 88

139. Единствената Реалност не работи, освен за Себе Си и в Себе Си, обаче в Своята Чиста Същност нито действа, нито желае нещо. В нея нищо не е определено по никакъв начин, не съществува разлика между субект и обект, между причина и резултат, между Бог и творение. В тази недвойственост Бог почива в Самия Себе Си, без Име и без никакъв познаваем аспект... Неговото Същество, Познание, Воля и Действие са неделими аспекти на Неговото онтологично Единство (в което Бог е неопределим и познава с-мо Себе Си). Това Единство не се нарушава от никакво Негово качество, нито пък от някоя Негова проява. Единият е това, което е, познава Себе Си чрез Себе Си и работи в Себе Си за Себе Си, без да се превръща в нищо друго, освен в Себе Си.

Когато човек се стреми да се приближи до Чистата Същност, той се отклонява от нея, защото стремежът сам по себе си разделя човека на две части: този, който се стреми, и това, към което се стреми. Двойственото никога не може да постигне осъществяване. Така със стремежа милиони хора са се отдалечили. Единственото, което човек може да направи, е да опустоши себе си, да махне всички условия в себе си, които пречат на Единението му с неговия Център. И когато човек постигне пустотата, Чистата Същност се явява от само себе си, защото тя винаги е била там.

140. Неговата работа се състои в проявата на всичките аспекти на Неговото Същество в недрата на самото Негово Същество. Кетер - Върховното Начало - вижда Себе Си посредством Хокма - Мъдростта, или Първото излъчване - в огледалото на Бина - Висшия Разум, или безкрайната приемственост. В това Върховно огледало Бог съзерцава Своите седем Божествени аспекта: Хесед - Своята Милост, Дин - Своя Разделителен Разум, Тиферет - Своята Красота, Нецах - Своята Победа, Ход - Своята Слава, Йесод - Своята космическа Основа, или Своето Вечно Действие, и Малкут - Своето Царство, или Вечно Присъствие. Излъчванията на Неговите аспекти се събират в последния сефирот Малкут, като в едно долно огледало, и там образуват многообразната картина, която в действителност е само една. Този образ на безкрайните и неделими аспекти на Единия е Творението.

стр. 89

Десетте сефирота са най-чистите Първични излъчвания на Древния Център. Когато се спускат надолу в световете, те изгубват нещо от своя Първообраз. Но когато се възвръщат обратно в своя Древен Център, те носят в себе си най-чистият образ на своята Същност, защото никой не може да се върне при Древния, освен като Първообраз.

141. Всички създадени неща са произтекли от Съществото на Бога и от Неговото Знание; те са “искрите” на Неговата Светлина, “идеите”, които са бликнали от Неговата Мъдрост, или “Мисъл”, като също толкова духовни и жизнени лъчи. “Когато Бог реши да създаде Вселената, Мисълта Му проектира всички светове и посредством Мисълта Му всички те бяха сътворени, както е казано: Всичките ги създаде с Мъдрост. Чрез тази Мисъл (Махшабах) - която е Неговата Мъдрост (Хокма) - бяха създадени този свят и горният свят. Всичките бяха създадени в един миг (вечния миг на Божественото действие)...” (“Зохар”, Шемот 20а)

“Искрата” във всяка същност, това е самият Дух на нещата. А дълбоката идея, която е свързана с всяко нещо, това е самото дихание и самият живот, които произлизат от тази “искра”. А дълбоката мисъл (на човека) наистина може да проникне и в диханието и да стигне до самата “искра”, защото това е Святата Божия Мисъл, която се корени дълбоко в човека и която е нематериална. Когато тази Мисъл постигне своята върховна чистота в себе си, тя се превръща във виждане.

стр. 90

142. Знанието на Бога е Алфа и Омега от делото на Творението. Този свят се ражда от Знанието, което Бог има в Себе Си; и чрез Знанието, което светът има от Бога, се поглъща в Него. Бог направи всичко чрез това Знание, което е неразделно от Същността; всяко друго знание не е нещо повече от едно бързопреходно отражение на същинското Знание. Когато светът съзира Бога - чрез човека като проводник - вижда своя Върховен Първообраз, своята собствена несътворена Пълнота и се поглъща в своята Същност, в Безкрайното.

Тайната на Божието Знание е тази, че с него Бог е създал и света, и човека и че когато човек приеме това Знание в себе си, това е началото на зазоряването на Божията Същност в човека. А когато човек превърне това Знание в свой начин на живот, чрез силата на това Знание той се превръща в една Божествена Същност, която може да се завърне в своя Източник.

143. Виждането на Вечната Причина в космическите действия издига човека над илюзиите на видимия свят и го поставя по-близо до Реалността. Баал-Шем казва: “В определени моменти човек трябва да научи, че има безгранично число небосводи и по-далечни сфери и че самият той е поставен в една незначителна точка от тази малка Земя. Но цялата Вселена е нищо в сравнение с Бога, Безкрайния, Който произведе “свиването” и направи “място” в Себе Си по такъв начин, че световете да бъдат сътворени в Него. Но дори когато човек разбира това с разума си, не е способен да се повдигне към висшите светове; и това е, което трябва да се изясни, когато се твърди: “Господ ми се яви отдалече” - той съзерцава Бога отдалече. Но ако служи на Бога с цялата си сила, ако осъществи една велика мощ в себе си и се извиси в Духа, и внезапно прекоси всички небосводи, и се възкачи по-далеч от мястото, където са Ангелите, по-далеч от Небесните “колела”, по-далеч от Серафимите и от Престолите: това е съвършеното служене.”

стр. 91

За да служиш с цялата си сила, е необходимо само едно условие: при това условие ти не съзнаваш нито живота, нито смъртта; ти си толкова ОТДАДЕН, че забравяш и за живота, и за смъртта. Това е величието на душата. С тази сила на служенето тя изпреварва и живота, и смъртта, защото за нея не съществуват вече два свята, а само един - светът на Служенето... Служенето с Любов е началото на възкачването. Служенето с Мъдрост е самото извисяване. А служенето в Истина е сливане с необятната и вечна Тайна, която е сам Всевишният.

144. Когато Баал-Шем казва, че “Бог произвежда едно “свиване” и прави “място” в Себе Си, където световете да бъдат сътворени”, това засяга кабалистичното учение за Цимцум. Терминът Цимцум може да се преведе като “свиване”, “ограничаване”, “съкращаване” или “концентрация”; използва се в еврейския езотеризъм главно от Исак Лурия, за да се опише Божествената Тайна, от която зависи Творението: “Всевишният, Благословен Той, оттегли силната Си Светлина от една част от Себе Си и остави една празнина, която да служи като “място” за космическото разширение.” Това се отнася до “тази част от Божествената Същност, в която Светлината беше отслабнала,за да позволи съществуването на душите, ангелите и материалните светове”. Посредством този символичен език Кабала се опитва да изрази тайнственото зараждане на крайния свят всред Безкрайното. В действителност Бог, Абсолютът, няма “части”, а една безкрайност от възможности... А що се отнася до “частта, от която се е оттеглила Светлината”, за да образува пространство за “мястото” на Космоса, това е приемствеността на Бога, която се осъществява всред неограничената Му пълнота. Тази приемственост има един свръхсетивен аспект (Бина - “Върховната Майка”) и един вроден аспект (Малкут - “Долната Майка”).

стр. 92

За свиването - Цимцум - вътре в човека: Когато Бог е направил Своето велико космическо свиване, с това Той е създал човека и го е поставил в едно друго място и друго пространство. Същевременно Той е дал на човека една свещена свобода, с която човек сам да решава всички посоки на своите пътища. И ако човек се насочи изцяло към пътя на своя Дух, той ще постигне в себе си тайната на онова свиване, което ще го освободи от омагьосаното пространство. И така човек вече няма да има свое място и свое пространство в света, а ще има жилище във Всевишния. Когато човек се свие дълбоко вътре в себе си, той се освобождава и от светлината, и от тъмнината. Той минава през тях, без да е зависим от тях. При това свиване човек се освобождава от закона на полярност. Човек навлиза в една трета точка, една трета позиция, при която може да наблюдава и сътворените, и несътворените неща. Това е неземен метод и той е поверен само на човешкия Дух. Там, където няма светлина и тъмнина, там, където няма полюси, само там се явява човешкият Дух и чрез него човек проглежда чрез Светлината на Предвечния.

145. Когато творческата приемственост е осъществена, приема аспекта на празнината, или “мястото на света”... После всички сътворени възможности избликват от “семето” на съществуването, което Божествената Пълнота оставя след оттеглянето си като един светлинен “остатък” (решиму) всред съществуващата празнота... Това е вакуум, празнота, на която се дава живот чрез един светлинен “остатък” на Единствената Реалност, чрез една централна и Божествена “искра”, която хвърля отражението на някакъв вечен първообраз.

стр. 93

Когато Бог се е оттеглил, се е образувала една “искра”, която е част от реалната субстанция на Бога. В тази “искра” е съхранена Цялата Божествена Същност. Тази “искра” е самият човешки Дух и затова човешкият Дух, който може да запали тази “искра” в себе си, може да бъде Светлината за всички светове.

146. Кабала изразява същия космогоничен процес с други символични термини, като “Паргот” - космичната “завеса”. Идра Рабба Кадиша (“Великото и Свято Събрание”, отразено в “Зохар”) казва за “Древния на древните”, че Той “разгръща пред Себе Си една завеса, с която Неговото Царство започва да придобива форма”... Може да се каже, че Бог се явява, “оттегляйки се в Себе Си до границата, в която се появява пред Него една завеса”. “Завесата” виси пред Него като тъмнина; и тази тъмнина в действителност не е нищо друго, освен Неговата космическа приемственост, която позволява Неговата Реалност да се появи чрез нея като Светлина. Обаче тази Безкрайна Светлина се появява през тъмното було само в една отслабнала форма, раздробена (на части) и ограничена, което е особеността на съществуването на крайното.

Космичната завеса е едно от лицата на Бога. Когато Бог поставя космичната завеса, Той отделя съществата от Себе Си, за да им даде свобода - те сами да жадуват за Реалността. И за тези, които жадуват за Реалността, космичната завеса ще стане врата, защото завеса има само за нереалното.

147. В действителност срещу “Единия без втори” Творението - появата на “втори”, както и самите творчески причини, се появяват като жизнени илюзии. Затова Кабала представя една трета идея, освен идеите за Цимцум и Паргот, за да определи природата на Творението: Хабел (суета), произлизаща от Еклесиаст (1:2): “Суета на суетите, всичко е суета”... Кабала не казва, че седемте космологични сефирота са илюзии сами по себе си, понеже те представляват творческите аспекти на една и съща Реалност. Независимо от това, докато проектират лъжливата илюзия на едно жизнено множество, се проявяват като толкова други начала на илюзия... Докато Единият гледа единствено Сам Себе Си, Той не излиза от Върховното Си Триединство - Кетер, Хокма, Бина - но когато желае да съзерцава творческите възможности в Себе Си, отваря Своите “седем очи”, или “градивните сефироти”, проектирайки всички космически “суети” през техните погледи.

стр. 94

Вглъбяването единствено в себе си и творчеството, разгледани по отношение на човека: При Божественото вглъбяване ти ставаш съвършено сам, ти ставаш Единия, ти ставаш Цялото. При творчеството ти ставаш множество, защото тогава се явяват много същества, които искат да творят, защото творейки, те натрупват в себе си една положителна и светла енергия, която в един момент ще ги освободи от множеството и от самото творчество и тогава те ще се върнат в своя Източник. Тогава те ще творят естествено и без усилия ще изкарват прехраната си така, както и сам Бог, защото “Целостта” е единствената реална храна. Когато човек е изцяло отдаден на Истината, това означава, че той има Любов в себе си и това му помага да бъде в пълно Единение с Истината - осъществяване на “Единия без втори” в човека - и да живее без външни желания. Но когато не е отдаден цялостно на Истината, тогава той няма Любов в себе си и тогава творчеството се явява като компенсация на неговата празнота. Тогава животът му е низ от деяния, но не можем да кажем за такъв човек, че живее, защото само Любовта може да живее - в Единение с Истината - и само там човек е съвършено цялостен. Това е неговият Връх.

стр. 95

148. Според Еклесиаст “суетата” може да се срещне “под слънцето” - символ на Тиферет, който обединява седемте активни сефирота - и е създадена на земята. Земята е синоним на Малкут - веществения сефирот; само там, в Божествената Вроденост, се създава илюзията на Творението... Затова: “началото на “Битието” се отнася само до Елохимите (принцип на вроденото Присъствие на Бога), означавайки Шехина (а не свръхсетивното Начало - YHVH). Всички сътворени неща, от Хайот и Серафим (Върховните Ангели) до най-незначителния червей на земята, живеят в Елохимите и чрез Елохимите.” (“Тикуне Зохар”) Цялото Творение е една илюзорна проекция на Свръхсетивните аспекти на Бога в огледалото на Неговото вродено Присъствие.

Вроденото Присъствие на Бога, разгледано по отношение на човека: Вродено Присъствие означава нещо, което е внесено отвътре навън. Това нещо е вродено, но не е придобито. Когато човек се роди в Духа на Истината, той се самозаражда като Дух. Тогава той вече е роден от себе си, тогава той вече е роден от Истината, тогава самият той изявява Присъствието на Бога. Това Присъствие не е вродено, защото това е вече истинският човек, това е самият той. Този човек е вече същество, в което нищо не можеш да внесеш и нищо не можеш да му отнемеш, защото той сам себе си е родил. Той е роден от своята пустота.

149. Но въпреки че илюзията е по природа нереална, тя съдържа в себе си нещо от Реалността; понеже всяко отражение на Реалността, дори когато е далечно, откъслечно и преходно, задължително притежава нещо от своята Причина. Дори когато Творението се разглежда като чиста илюзия, това Реално нещо, което образува неговата същност, не може да бъде изключено. Илюзията не е сама по себе си нещо просто... Илюзията е смесица от реалното и ефимерното, от “светлина” и “тъмнина”. Творението е създадено в тъмната празнина, която Бог установи всред светлинната Си Пълнота и която после изпълни със Своите жизнени отражения.

стр. 96

Когато Бог е пожелал да се огледа, Той е създал Творението. Творението е мистично огледало, в което се отразява образът на Онзи, който е без образ. И понеже в това огледало се отразява Невидимият, затова в него има мрак и сенки. Мракът е онова, което това огледало не е могло да отрази. Но когато човекът започне да осветява мрака, това не са ли невидимите, незнайни черти на Божия образ?

150. Десетте основни аспекта на Бога - сефиротите - се проявяват в началото на макрокосмично ниво във формата на десет небеса. Трите върховни сефирота - Кетер, Хокма, Бина - са разкрити в трите “Небеса на небесата”, тройния вроден принцип - Шехина, Метатрон, Авир. Шехина е вродеността на Кетер, присъствието на Божествената Реалност всред Космоса. Метатрон, проявата на Хокма и активният аспект на Шехина, е първичната форма, от която се излъчват всички сътворени форми. Авир, Етерът, е проява на Бина: това е пасивният аспект на Шехина, нейната космична приемственост, която дава раждането на всяка сътворена субстанция, фина или телесна. Тройният вроден принцип - Шехина, Метатрон, Авир - в своето неотличимо единство образува “света на творението”, духовен и първообразен - Олам ха’Берийах.

Във вътрешния живот на човека най-горните три Небеса символизират най-чистата и първична субстанция, която е човешкият Дух.

стр. 97

151. Седемте сефирота на универсалната “Конструкция” - Хесед, Дин, Тиферет, Нецах, Ход, Йесод, Малкут - които се излъчват от Върховното Триединство, са причините и първообразите на седемте сътворени небеса. Последните са съставни степени на “света на образуването” - Олам ха’Йецирах. В този свят всички създания преминават през своето първо и фино образуване; той е разположен по-далеч от пространството и времето, в свръхземния Космос. Олам ха’Йецирах е недоловим за сетивата и служи за жилище на душите - преди или след като са минали през земята - на ангелите и на духовете.

Във вътрешния живот на човека седемте долни небеса представляват излъчената субстанция от Първичния Дух на трите горни Небеса. Когато тази първична субстанция е слязла в долните седем небеса, тя е наречена “Душата и нейната всеобхватност”.

152. Между седемте фини небеса и “седемте земи”, които се излъчват от тях, са разположени, като допълнителни прояви на сефиротите на “Конструкцията”, седемте степени на “земния Рай”, обитавани от ангелите и благословените души; в този междинен свят съществуват също така затъмнените обръщания на небесата - седемте ада, или жилищата на демоните и осъдените души.

Седемте степени на земния Рай и седемте ада - това е междинният свят на доброто и злото. В този междинен свят живеят ангелите и благословените души, които са намерили своя път в служенето на доброто, а седемте степени на ада - това са душите, които са изгубили своя път.

153. Телесната вселена, която съдържа “седемте земи”, е наречена “светът на реалността” - Олам ха’Асийах; той е обусловен от пространство, време, материални елементи... Седемте земи представляват толкова други различни състояния на нашата вселена. Всички те са населени. “Най-горната земя” е нашата, на която другите шест приличат, без да достигат нейното съвършенство; по същия начин техните жители притежават само един вид на непълна и неуравновесена човешка форма.

стр. 98

Шестте земи под нашата са шест царства, в които душите са изгубили по нещо съществено от себе си, и колкото по-долна е една земя, толкова по-голяма е загубата на душевния елемент в нея.

154. Човекът е най-съвършеният образ на Универсалната Реалност в цялото Творение... Човекът представлява най-явният символ на десетте сефирота и цялостната му индивидуалност обхваща всички светове. Неговото чисто и несътворено Същество се отъждествява със “света на еманацията” (Олам ха’Ацилут), неговият дух - с първообразния “свят на творението” (Олам ха’Берийах), неговата душа - с финия “свят на образуването” (Олам ха’Йецирах) и неговото тяло - със “света на осезаемата реалност” (Олам ха’Асийах). Законът на човека - Десетте Мойсееви Заповеди - е проява на десетте сефирота... От всички същества само човекът - в неговото съвършено състояние - е единственото същество, което Бог е приобщил напълно към Своето безкрайно Знание, и чрез посредничеството на човека Бог привлича всички неща обратно към Себе Си.

Човекът се явява център на развитието. Минавайки през него, съществата могат да навлязат в реална космическа еволюция и същевременно да излязат в онази съвсем чиста степен на обновяване с Единствения Бог.

155. Ако Творението е образ на Бога, то вселенското образуване действа във формата на отразена проекция чрез закона на обръщането, т.е. чрез обратната аналогия. Този закон произлиза от Божественото “свиване” - Цимцум. Като резултат от това “свиване” Безкрайното - Ен-Соф - се появява като Некуда - причинната “точка”, “Върховния Център” на крайното, а границите на крайното се разпростират и приемат привидността на едно неограничено съществуване. “Свиването”, т.е. първото обръщане, е отразено всред самото съществуване чрез множество от “централни точки”, всяка от които е заобиколена от едно разширение, което служи едновременно като “було” и като “огледало” на нейното съдържание. Всички тези центрове са съединени и помежду си, и с “Върховния Център” чрез “Средния стълб”, т.е. Универсалната ос, която е творческият, регулиращ и изкупващ “лъч” на Божественото Начало... Универсалната ос е спускането на “върховната точка” през центъра, или “сърцето”, на всички неща. Така всяко нещо съдържа в най-скритата си дълбочина “Центъра на центровете” - реалното Присъствие на Бога. Всяко създадено нещо е, по свой собствен начин, синтез на целостта на Творението и включва в своята същност самото Начало.

стр. 99

Всяко същество е един скрит “център”, едно скрито Божествено Начало. Това Божествено Начало живее и в сътвореното, и в несътвореното. То няма размери и граници и е неопределимо, но от него всички могат да се поучават. Това е “центърът”, сгъстената “точка”, която е произлязла от Ен-Соф.

156. Когато човек осъществи Тешубах (“превръщане”, “покаяние”, “възвръщане” в Бога) с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялата си сила, той се поглъща в своето чисто и Божествено “Аз”... Доброволното възвръщане на човека в Бога обхваща всички светове. “Велик е Тешубах, защото лекува света. Велик е Тешубах, защото достига Престола на Славата. Велик е Тешубах, защото носи изкуплението.” (Талмуд, Йома 86а) Поради поглъщането си в Бога човек осъществява универсалното освобождение в себе си и с това “ускорява” космическото изкупление.

стр. 100

Когато Покаянието е коренно и проникне в своята собствена дълбочина чрез собствената си сила, тогава се извършва една велика духовна трансформация. Човешкият Дух е самозапалил искрата от себе си и с това се явява като Светлината на света.

157. Космическото изкупление се осъществява, когато цялото множество от фини и телесни прояви (долните два свята) бъде погълнато обратно... Това е моментът на “Големия Юбилей” - пълното и цялостно освобождаване; това е бъдещата фаза на Цимцум - “обръщане на обръщанията”, която е свиване не само на физическата вселена, но и на цялото космическо разширение: завръщане на цялото Творение в неговия Център и несътворено Начало. Тогава цялата вродена духовна Светлина възвръща свръхсетивния си Блясък и цялата земна и небесна субстанция се поглъща във Върховния Етер, който навеки е свързан с Безкрайната Същност. Такова е възвръщането на космическия “образ” към Божествената Реалност.

Завръщането към Великия Център се осъществява от пълния символ на изкуплението. Изкуплението означава абсолютно познаване на своята несътворена Същност. Когато съществата се върнат в своята несътворена Същност, те вече нямат бъдеще и нямат минало, защото тогава се осъществява Вечното Време и Вечното Настояще.