Хесед и дин

103. Когато Арик Анпин - “Великото Свръхсетивно Лице” на Кетер, Хокма и Бина - се обръща към възможността за творение, То се самообгръща в седморното “було” на “сефиротите на Конструкцията” и се явява като Зеир Анпин - “Малкото Лице”, или принципът на вроденото Присъствие - понеже крайното е неспособно да влезе в пряк контакт с Върховното. “Чертите”, или аспектите, на “Малкото Лице” на Бога вече не са така недостъпни като тези на “Великото Лице”, понеже се намират в обсега на проявения Дух, като директни първообрази на сътворените неща...

Чертите на “Великото Лице” на Бога са недостъпни. “Великото Лице” е неразделно от безкрайната Светлина на Несътвореното. Във “Великото Лице” се таят всички дълбоки Мистерии. Когато това “Лице” се спусне надолу в световете, то се самообгръща в седморното було... и така се ражда “Малкото Лице”.

104. В действителност обаче двете “Божествени Лица” са Едно: Единственият Бог гледа Себе Си едновременно “без було”, като Арик Анпин, и “през булото”, като Зеир Анпин - когато явява Себе Си пред сътворените неща. “Малкото Лице” зависи от Святия Древен (Кетер, Който включва Хокма и Бина) и е едно с Него. “Малкото Лице” и “Великото Лице” на Бога образуват заедно причинното единство на всички сефироти и техните първообрази, известни като Елохим (богове)...

стр. 66

Двете “Лица” са един единствен Образ. Двете “Лица” са красотата на цялото Битие. Душата винаги търси това необикновено “Лице” - тя го желае цялостно и затова “псалмът” на душата е “химнът” на Живота. Бог е Единственият, Който гледа Себе Си през Лицето на Живота. Той вижда сам Себе Си и отвън, и отвътре, и с було, и без було.

105. Първата “черта”, която се появява на “Малкото Божие Лице” е Хесед, Неговата Милост. Хесед произлиза качествено от страна на “Бащата” (Хокма), но йерархично произлиза от страна на “Майката” (Бина). Хокма, като безкрайно и неотличимо течение на чистото Блаженство, остава такъв, какъвто е, единствено в собственото си Върховно Триединство, в което преминава (говорим символично) от Божественото Лице в Божественото Лице, без да се изменя по никакъв начин. Когато изтича от “Голямото Лице” с цел да породи творческото излъчване на “Малкото Лице”, неговата Светлина се “раздробява” от призмата на “Върховния Разум” на седем сефиротски светлини, които при това остават неделими в своята “обща безкрайност”, както и в своето “общо действие”. Без това външно пречупване на вечната и неограничена Светлина творението, което е ограничено, не би могло да се осъществи, нито би имало космични действия, нищо, освен разпространяващата се Реалност на “Голямото Лице”.

Хесед е първият лъч, чрез който ни проговаря “Малкото Божие Лице”. Хесед е всемирно качество, което ни говори чрез всяка индивидуална душа. Милостта е Неговият тайнствен език. Милостта на “Малкото Лице” се прелива във вечното течение на “Великото Лице” на Всевишния. “Лицето” на Всевишния е несътворено Блаженство.

стр. 67

106. Хесед - Милостта, първото космично излъчване на Бога, не е Блаженство, което почива в себе си, а е “Свято Щастие”, което се дава на “другите”, и то според нуждата на “другия”. И именно това е Милостта - ограничението на Твореца. Хесед има предвид ограниченията на сътвореното Същество... Това е Съществото, което задължително се реализира под формата на живот във всички неща, които трябва да съществуват, и което освобождава всички неща от ограниченията на съществуването.

Милостта дарява “Свято Щастие” на другите. Хокма е вътрешно Блаженство, което представлява единство със своя дълбок и неизмерим свят, докато Милостта - Хесед - е преливане на “Свято Щастие” в другите. Когато Милостта на Бога се ограничи в едно същество, то започва да се опознава като безгранично. Всяко същество, което се осъзнава като безгранично, е възприело благословението на Неговата Милост.

107. Тези милостиви дарове биха били невъзможни, ако своевременно не се определяха от границите на космическите условия, защото ако нямаше граници, щеше да има само Безкрайност и Блаженство в самото себе си. За да се открие в своите проявяващи възможности, Милостта... прави това посредством Суровостта, или Универсалния “Разделителен Разум” - Дин, който е наследила от Върховното разпознаване - Бина - и когото държи “покрит” всред Светлината си, като едно семе в тъмнината. Когато това семе покълне, приема аспекта на един специален сефирот...

Блаженството в Хокма е безкрайно и непознаваемо, то се губи в Необятността на Несътвореното; но Блаженството в Хесед е разбираемо, защото се определя от слизането на Бога в Неговите космически граници. Милостта прави Бог познаваем и тази Милост се явява като едно блажено духовно течение в живота на човека.

стр. 68

108. Хокма определя съществуването на първообразите, а Бина - тяхното качество; Хесед проявява тяхното единство и неограниченост, Дин “измерва” неговите (на Хесед) разграничени прояви и чрез тях фиксира основните условия или ограниченията на всичко, което съществува. По такъв начин Дин се проявява като Универсалния Закон, определящ реда на космичната природа така, че тази природа да приема Хесед - Милостта - несътвореното и безкрайно вродено Присъствие на Бога.

Когато първообразите се “насочат” към Бина, те вече зараждат качества и когато тези качества стигнат до Хесед, се проявява тяхното единство. В Хесед качествата са винаги единни и неограничени, защото Милостта на Бога е безкрайна. Дин е магическият камък на висшето знание и затова се определя от проявата си като Универсален Закон. Този Универсален Закон създава условия за Милостта да се прояви в своите космически граници. По този начин се различава безкрайното Присъствие на Бога навсякъде, както и в космическия ред.

109. Милостта се нарича “дясната ръка” на Бога, а Законът е Неговата “лява ръка”. Благодарение на тези две прояви, които са противоположни, макар че се допълват, Бог поддържа равновесието на цялото Творение. В действителност Творението не би могло да съществува чрез самата Милост, нито пък чрез самата Суровост. Понеже Хесед - Милостта - е едно продължително излъчване на Безкрайното, което би могло да няма никаква връзка с ограничения Космос, ако предварително не беше проникнало през причината на цялото ограничение Дин - прекъсващото се излъчване, или Разделителния Разум на Бога. Ако, от друга страна, Универсалният Разделителен Разум престане да бъде проникван от Милостта, творящото действие би се оказало невъзможно; понеже тогава не би имало нищо друго, освен отрицание на цялото отрицание на Безкрайното, т.е. унищожаване на цялото крайно.

стр. 69

Милостта и Законът носят равновесието в себе си. Когато Бог проявява силата на Закона, редът се възстановява. За да има ред, трябва да съществуват и Милост, и Строгост. В сферите на Безкрайното има само Любов, но в ограничените сфери трябва да работят два принципа, докато Любовта се възроди и сама по себе си се превърне в ред и порядък.

110. ...Милостта е чистото потвърждение на Неговата Свръхсетивност; светлинният “лъч”, който свързва всички космични действия с тяхната Върховна Причина; Универсалната “ос”, в чиято окръжност гравитират (въртят се около един център) всички светове, всички същества, всички неща.

Всички светове опознават себе си в Неговата Милост, защото само Милостта знае как да действа. И когато Милостта действа, тя се превръща в светлинен “лъч” за сътворените същества. Този светлинен “лъч” просветлява и обогатява сътворените същества. Този светлинен “лъч” се превръща в жизнено Слово, в жизнен Път за всяко творение.

111. Хесед е Любовта на Бога, Който създаде света, противопоставяйки на Хесед Своята Суровост... У Бога Суровостта не е гняв или раздразнение, а е един неотличим аспект на Неговата Истина, която в същото време по нищо не се различава от Благотворителността. Понеже Неговата Истина е само това, което е Той...

Когато Бог проявява Суровост, тя не произлиза от гняв или раздразнение, както е при злото, а произлиза от Божието Съвършенство. Суровостта на злото произлиза от неговата тъмнина, от неговото насилие, докато Суровостта на Бога се ражда и проявява от Неговата безгранична Любов и неизмеримо състрадание. Суровостта на Бога е Светлина и Благодат за развитието на всяко същество.

стр. 70

112. Суровостта - отрицание на отрицанието на Единствената Реалност - на първо място се проявява като празнота, или космическа тъмнина, изключвайки всяко определено творение пред Единия, Който е Неповторим. Обаче Милостта, или прякото потвърждение на Божията Безкрайност - която включва, прониква и свързва всички граници - взема превес над изключващото действие на Суровостта, изпълвайки тъмната космична празнина със светлинната духовна пълнота на Неговото вродено Присъствие, като поражда по този начин всички неща и всички създадени същества. Тогава Суровостта се превръща в един “извор” на Милост и приема, при отличеното творение, аспекта на “мярка” на границите на съществуването.

Привидно Божията Суровост изглежда като тъмнина, като празнота, но Божията Любов е една велика и скрита Реалност, която запълва тази празнота. По този начин в празнотата има условия да се превърне тя в “извор” на Благодат, която възражда и повдига творението в ново разбиране и в ново съществуване.

113. Милостта - в същността на своето неограничение - неопределено разширява гранично създаденото същество до пълнотата на мярката му, докато условията на съществуване продължават да бъдат активизирани от Суровостта. Но там, където космическата мярка доближава своя край, Суровостта - при едно крайно противодействие - прави така, че целостта на сътворените същества да бъде върната към своя Първоизточник, което е “Милост на милостите”... И тогава човек вижда с голяма точност, защо Божията Суровост - която преди всичко има тенденцията да разтвори (като във вода) всичко сътворено, което поради своите собствени ограничения се противопоставя на безкрайната Милост - не би могла да се отъждестви с Божия гняв.

стр. 71

Милостта те изпълва с Божественост, но Суровостта се явява най-голямата Милост. Когато, изпълвайки се с Божественост, достигнеш до предела на сътвореното същество у себе си, именно Суровостта, в ролята на крайна граница на сътвореното, те оттласква към твоята несътворена Безкрайност.

114. В действителност гневът на Бога не е нищо друго, освен един космичен аспект на Суровостта Му. Дин се превръща в гняв само в очите на сътворените същества, вътре в тях, и единствено когато сътворените същества се самопрославят като “друг Бог”... Когато сътвореното е само един чист и пряк израз на творческата воля на Бога, то не може да бъде обект на Неговия гняв; напротив, тогава то е като съд за Милостта Му, който Той изпълва с несътворена Светлина и накрая отново го поглъща в Себе Си.

Това, което Бог е създал, е съвършено и не може да предизвика Неговия гняв; но това, което иска само̀ да се прослави като Бог, след като му е даден живот, се отклонява от своето първосъздадено съвършенство и привлича към себе си Суровостта на Закона - защото Бог е Един и не може да има второ съвършенство.

115. Суровостта на Бога отрича всичко, което не е Бог - Единствената Реалност; отрича нищото, което благодарение на Безкрайната цялостна Реалност на Бога не съществува. Но защо тогава е така? Бог е принуден да придаде един особен вид на нереална реалност, на лъжливо подобие на нещо “различно от Него” на несъществуващото нищо; това е илюзията на съществуването, която съществува посредством Бина - онтокосмическия Разум на Бога, който е Неговата приемственост, или празнота, Неговата тъмна възможност- свръхсетивна и безименна, скрита в светлинната Му пълнота - която е една и уникална в Хокма. По такъв начин Бина се явява като най-дълбоката причина за злото, но при това би било погрешно да се мисли, че има и най-слаба следа от какъвто и да било вид зло у Бог - Единственото Добро - тъй като у Него няма ни най-малка следа от някаква граница. Бина определя “злото”, но същевременно го отрича чрез “доброто”, което е противоположно нему; Бина утвърждава доброто чрез Хесед и отрича злото чрез Дин.

стр. 72

Безграничното не може да бъде зло. Само това, на което е поставена граница, се явява като зло, но в Бога няма и най-малката следа от какъвто и да е вид зло. Причината на злото е в Бина, но реалната цел на Бина е да познае Бога като вечно Добро. Чрез Суровостта Сам Бог отрича злото и отрича всичко, което не е единно с Него.

116. При създаването на света Бог отделя света от Себе Си чрез Своята Суровост, само за да го свърже със Себе Си чрез Милостта Си.

Суровостта е отделяне на света от Бога с цел пробуждане и завръщане. Хесед е пробуждане на Милосърдието. Страданието се явява в човека, за да може да се появи Милостта и човек да прогледа чрез нея. Милосърдието е проглеждане.

117. Милостта не би била положителна без нейната отрицателна възможност - Суровостта. И затова Кабала казва: “Където има Суровост, има и Милост; и където има Милост, има и Суровост.” Всъщност Милост и Суровост са едно и също нещо - израз на този Един, Който владее всички неща и Който, според “Зохар” (Бешалах 51б), е сравним с “...един Цар, който съчетава в себе си равновесието и хармонията на всички качества и затова неговият образ винаги блести като слънцето, и е благ поради своята цялост и съвършенство; и когато съди, може да отсъжда и може да прощава. Един глупак, когато види блестящия образ на Царя, си мисли, че няма от какво да се бои, но един разумен човек си казва: Макар че образът на Царя блести, то е защото Той е съвършен и съчетава благотворителността и правосъдието. В този блясък се крие Разумът и затова трябва да вървя внимателно.” Всевишният е един Цар от този вид.

стр. 73

Милост и Суровост не са две неща, те са едно и също “Лице” на Бога. Милост и Суровост са единен израз на Великото Начало, което чрез силата на тези качества уравновесява и хармонизира всички сили и неща. Дори и в своята Суровост Бог е благ и блести като слънцето. Суровостта е един от многото пътища на тайната - тук Бог излъчва Суровостта, т.е. Своето скрито “Лице”, за да покаже, че има една единствена Правда и че тя принадлежи само на блясъка и съвършенството.

Тиферет

118. Тиферет - Красотата на Бога - е Неговото безкрайно Единство, проявяващо се като пълнота и блажена хармония на всички Негови възможности. Докато в Кетер тези възможности се намират вътре във Върховното Единосъщие, то в Тиферет те се проявяват като отделни първообрази, всеки един от които се свързва с другите чрез същностно обединяване и качествено взаимопроникване. Затова Кабала казва: “...Когато цветовете се преплитат, ги наричат Тиферет.”

Красотата на Бога е във великото Единство с всички неща. Красотата на Кетер е вътрешна и скрита, докато при Тиферет тази Красота се проявява по пътя на една блажена хармония. Красотата на Кетер е незнайна, тук тя е скрита дълбоко в недрата на Несътвореното, но в Тиферет Красотата е знайна и уловима. Красотата на Бога е едно вечно съкровище на Неизменната Любов. Красотата е Святото място на Любовта.

стр. 74

119. Първообразите са чисти и неразличими светлини, които получават своите “цветове”, или специфични качества, в Дин - Върховния “Разделителен Разум”. В Тиферет тези Божествени цветове се преплитат в съвършена хармония, понеже Тиферет... е сефиротът посредник, “Сърцето” на Бога. Тиферет обхваща и обгръща всичко, което е “горе” и “долу”, “вдясно” и “вляво” в света на еманацията. Наричат го “Слънцето” или “Върховното колело” поради това, че неговите неограничени лъчи свързват всички сефироти и синтезират (обединяват) техните противоречия в единствения му център, или “ос”.

В “Сърцето” на Бога всички качества се обединяват. Тиферет е един свят от Красота и светлини без край. Истинската Красота се намира в сърцевината на нещата. Тиферет е тази вездесъща сърцевина. Красотата на Бога е съвършено свойство. Красотата, това е творчеството на мистичната алхимия.

120. В този уникален аспект (Тиферет) Красотата на Бога е като Неговата Милост - Хесед - и също така като Неговото Върховно Триединство - Кетер, Хокма, Бина. Въпреки приликата обаче Тиферет се отличава от тях поради неразличимите си възможности, които в него се появяват като определени и строги мерки за всичко. В Тиферет първообразите - които изтичат от “тъмнината” на Разделителния Разум - се проявяват в техните първоначални “форми”, или “цветове”; и само в Тиферет - вечно и без никакво движение - е осъществено взаимопроникването на тези свръхформални “форми”: тяхното обединяване само в една безкрайна “форма”, изпълнена от океан с Божествено оцветена Светлина.

стр. 75

Само в Тиферет Красотата е уникална, защото тук всички цветове са наситена Божествена Светлина. В “Сърцето” на Бога всичко се взаимопрониква и осветява. Кой докосва с Красота същността на човека? Красотата на Бога е като Неговата Милост, тя произтича от Божиите глъбини, а можеш ли да изброиш Божиите глъбини?

121. В Красотата на Бога всичките Му причинни възможности се явяват като съвършените модели на сътворените неща, даже и онези с твърде противоречиви аспекти. В Красотата Бог “извайва Своите вечни скулптури” до крайна степен на точност и с едно съвършено майсторство, което съединява всички контрасти в едно Върховно Съзвучие... В Красотата на Бога всички Негови аспекти са това, което са, във всичките им взаимоотношения; в Красотата на Бога всеки сефирот се съкращава в своята собствена пълнота и щедрост, като прониква и самият е проникван от другите сефироти. По тази причина Тиферет е наричан Да’ат - Божествено “Познание” - Всезнанието, или цялостното Съзнание на Бога, за което е писано (Притчи 24:4): “...И от Да’ат се изпълват клетовете (т.е. духовните приемници) с всякакъв драгоценен и приятен имот (сефиротското богатство, драгоценно по своя познавателен характер и приятно по своята хармония).”

Всеки сефирот си има своята собствена пълнота и по свой собствен начин е извор, защото е свързан с Безпределното. Сефиротите се взаимопроникват и обменят чрез своите нетленни и неизчерпаеми богатства. Тиферет е обединяващото Съзнание на Бога, което изпълва със своите слънчеви богатства всички духовни приемници. В Тиферет се съдържа Красотата на Живота, която изхожда от Божията Истина. В Храма на Божията Истина всички сефироти се проникват взаимно и се обогатяват с Вечността на Всевишния.

стр. 76

122. Божествената Красота едновременно е: свръхосветена тъмнина; бляскава пълнота на съществуване; неограничена пустота, чиста приемствена власт; неизмерима Милост; строгата мярка на всички неща; Живот, Радост и Свобода; изчезването на всички граници в безграничното; деянието на изкуплението; Величието. Всички тези аспекти, които са едно просто описание на десетте сефирота, взаимно се проникват помежду си и образуват неограничените изрази на “Малкото Лице” - проявителят на тайните и светлините на “Голямото Лице”.

Всички качества на Знайния и Незнайния Бог се съдържат в Божествената Красота. Когато тази Красота проникне в човека, тя разгръща Космическото и Божественото съзнание в него... И тук човекът започва да се осъзнава като вечна проява на Безкрайността.

123. Тиферет от само себе си е целостта на “Малкото Лице”; това е “Царят”, или “Синът”, и представлява синтез на всички Божествени излъчвания - както на тези, от които той произлиза, така и на онези, които произлизат от него - всички те се явяват като негови собствени аспекти. “Синът” се посвещава на всичко (което изтича от Кетер), наследява всичко (всеки отделен първообраз) и се простира (посредством централното си Универсално излъчване) над всичко.”

Незнайният, Непознаваем Бог може да бъде видян в лицето на Своя Син. “Синът”, или “Царят”, е откриване на Върховната Непознаваема Тайна. “Синът” живее зад пределите на видимото и “Синът” е Същество, в което всяка тъмнина е изчезнала - затова той е “Цар”, т.е. той е прославен. Само прославеният може да гледа Всевишния лице в лице, защото той е прославил Великото Начало в себе си. Пътят на “Сина” е изпълнен със Светлина.

стр. 77

124. Същественият принцип на Божествената Красота е идентичността на Абсолютното - Аин, което изключва всичко, което то не е - с Безкрайното - Ен-Соф, което включва всичко реално; това е Единството на свръхосветената тъмнина на Несъществуването и бляскавата пълнота на Чистото Съществуване - върховното и най-тайнствено Единство измежду всички единства, разкрито в израза (“Песен на песните” 1:4): “Черна съм, но съм красива”. Този съществен принцип на Божията Красота не е нищо друго, освен Кетер, Който включва всички “полюсни” аспекти на Бога. Когато Кетер открива самия Себе Си, Неговият безкраен и обединяващ аспект се изразява от Хокма и от Хесед, докато Неговият абсолютен и изключващ характер е проявен от Бина и от Дин.

Има Единство на тъмнината и светлината, а когато това Единство се постигне, тогава човешкият Дух осветява и тъмнината, и светлината и изведнъж техните качества се изменят: ражда се Светлина от друг порядък и тя е Великата Пълнота, която е винаги реална. Тази Велика Пълнота е Красотата на световете, тя прониква във всичко - и в черното, и в бялото. Тази Пълнота, където и да влезе, става Реалност и тогава душата може да каже “Черна съм, но съм красива” или “Черна съм, но съм Венец”, или още “Черна съм, но съм Осветена”. “Черна съм, но познах своя Произход.”

125. Хармонията на причинните възможности на Бога - Тиферет - определя първичната форма, т.е. идеала на Космоса. Тази форма е чисто духовна, или свръхформална: “светът на творението” (Олам ха’Берийах) може да бъде наричан “сферата, чийто център се намира навсякъде, а окръжността - в никоя сфера”, защото в него пребивава Шехина - безкрайната Вездесъщност... Тази сфера няма нищо общо с обикновената, която има само един център съгласно съществуващия ред в пространството, понеже в първичната форма всяка “точка” е приобщена към центъра и същевременно загадъчно представлява самия център. Тук също центърът е един, но всяка “точка” в тази сфера е един духовен първообраз, един вроден аспект на Бога, който е едно с Неговата Вездесъщност. Във всеки център, идентичен с Божествения център, всички “центрове” се отразяват със своите специфични “цветове”: има взаимопроникване, сливане без смесване, Вездесъщност на всички първообрази. Тази пълнота на Единия действа във всички сътворени форми със своето първоначално съвършенство.

стр. 78

Центърът е Свещената загадка на Живота. Магическото влияние на Центъра прониква всичко отвътре и носи в себе си съкровено знание от съвсем друг порядък. В Първичната сфера всяка точка е един духовен първообраз, един принцип, който е Вездесъщ. Всеки първообраз е Богоподобен и поради това - Вездесъщ. Всеки принцип е едно Негово Име. Любовта като принцип е Неговото Име и когато това се разбере, тогава самата Любов освещава взора и човек става Център, който се намира навсякъде. Всеки, който познае своя Център, има съвършеното свойство да се намира навсякъде, защото на всички първообрази е дадена Вездесъщност.

Нецах, ход, йесод

126. Върховното Триединство - Кетер, Хокма, Бина - се разкрива чрез творящата тройка - Хесед, Дин, Тиферет - а тя се проявява чрез тройната си изпълнителна власт - Нецах, Ход, Йесод... Излъчването на Милостта е сефирот Нецах - Божествената “Победа”. Това е “мъжката”, активна и положителна, власт на Твореца, Който създава всички светове, като дава живот на всички същества и неща чрез “разширение, умножаване и сила”... Нецах изтича от Тиферет като един безкраен поток от чист Живот, съставен от Светлина и Блаженство, с което изпълва всички неща, родени от илюзорното, или космично, “умножаване” на Единия. Благодарение на Нецах свръхсетивната Красота на Бога - Тиферет - се разпространява над цялото Творение.

стр. 79

Нецах произхожда качествено от страна на Хесед - това е “дясната” или “милостивата ръка” на Бога. По линия на йерархията Нецах изтича от Тиферет, явявайки се като разпространение на Божествената Красота. От една страна, Нецах е способен да се потопява в Хесед - в Милостта, а от друга, да се обменя с Тиферет, чрез което става носител на Божествената Красота. Божествената Победа на Красотата разкрива Светостта на Светлината.

127. Космичното “умножаване” само по себе си не произхожда от Нецах, а от неговото противоположно и допълнително изтичане (излъчване) Ход - Божествената “Слава”. В началото Ход блика заедно с Нецах в едно неотличимо изливане. Това първо изливане наричаме Нецах, докато точното изтичане, което се появява на повърхността на Нецах, е Ход - “женската”, приемствена и отрицателна, власт на Твореца, която отделя, образува и трансформира всички светове, неотличимо създадени от Нецах. “Славата” на Бога се появява на повърхността на Неговата “Победа” с цел да проектира привидното множество на Единия в космическата среда и за да може да погълне тази привидност в Единия.

Космическото “умножаване” се излъчва от Ход - Божествената “Слава”. Тази “Слава” е космическата власт на Бога, която обитава навсякъде в привидното множество. Краят на Ход е в това, че тази Божествена “Слава” се поглъща в лоното на Единия. “Славата” живее, за да бъде погълната Неговата Светлина.

стр. 80

128. Такава е природата на двете свойства, или сили, на вечното действие на Бога; това творящо и разрушаващо действие е самo по себе си един специфичен първообраз - Йесод - “основата” на космическото съществуване. “Зохар” казва, че свързването на светлината и активното излъчване - Нецах (който произлиза от “дясната”, положителната страна на Сефиротското Дърво) с тъмното и приемствено излъчване - Ход (произлизащ от “лявата”, отрицателната страна) е онова, което обуславя появата на деветия сефирот - Йесод, който е “основата” на сътворения свят. Йесод се намира в “средния стълб”... Йесод е вечното и непоклатимо равновесие между “пълното” и разширяващо излъчване на Нецах и “празното” и ограничаващо излъчване на Ход, т.е. между проявата и поглъщането на всички неща. Йесод е единственото действие, което едновременно проявява и възвръща обратно всичко, което е излъчено и проявено; затова се нарича “Кол” - “Всичкото”.

Това, което твори и разрушава, е “основата”, която поддържа космическото съществуване. Разрушаването съдейства за преобразяването на космическото съществуване и затова Йесод е вечното равновесие. Нещата първо се проявяват, после се разрушават и накрая се възвръщат обратно чрез действието на Йесод. Разрушаването означава, че винаги трябва да търсиш “основата” отново.

129. В действителност всички сефироти “произлизат” от Божествената Същност и се “завръщат” в нея заедно със своите космични проявления само в един “вечен момент”. Затова може да се каже за тях, че нямат нито излъчване, нито проява, освен от субективната и относителна гледна точка на проявените същества, докато от обективната и първична гледна точка на Чистото и Универсално Същество никой от Неговите аспекти не е излизал никога от Него, по същия начин, както от свръхсетивната гледна точка на Върховната и Недвойствена Същност няма нито един излъчен аспект... Пред “Единия без втори” Творението - тази привидност на един “втори” - не би могло реално да съществува. Само от наша ефимерна гледна точка съществува Творение... Тази измамна илюзия на Космоса с всичките негови светове, същества и неща е резултат на нереалното “умножаване” на Единия.

стр. 81

От първичната гледна точка на Универсалното Същество нищо не е било излъчено от Него, тъй като Той е всичко това, а излъченото е само привидна илюзия на Божията Сила, която винаги присъства на всяко място. Божията Сила винаги присъства в Храма на Небето и в дома на мрака, защото долу в мрака и под мрака е пак ТОЙ. И затова всяка душа трябва един ден да си каже: “Аз искам да живея в единение с Тебе”. И когато душата заживее в единение с Него, тя може да каже: “Когато Те познах, нощта изчезна... и Ти намери в мене Своя път. Сега познавам Единия, Който е неповторим.”

130. Нецах и Ход представляват изворите на пророческото разкритие. “Мисълта” на Бога е първоначално изразена от Неговото несътворено Слово - Тиферет; оттам Нецах е изливането на чиста и духовна Светлина, докато Ход е пречупването и отражението на тази Светлина, а Йесод е нейното спускане към приемствената субстанция. С други думи, Нецах получава Светлината от Тиферет, Ход й придава вида на многобройните и свещени форми, които Йесод вдъхва на човека посредством Малкут - реалното Присъствие на Бога.

стр. 82

Пътят на несътвореното Слово до неговото сътворяване е непроследим. Когато ние разбираме Словото, то се преобразува. Когато не разбираме Словото, то се отдалечава. Но когато заживеем с него, ние можем да видим неговата чиста Светлина и така ние слизаме надолу до идеята човек. В човека Словото е сътворено под формата на плът и несътворено под формата на Дух, а човекът е между тези две граници.