Част 6
Вървях хиляди години към Теб и не можах да стигна до Теб. Търсих Те навсякъде и не можах да Те открия. Стремих се с всичките си сили към Теб и ето, остарявам. Изморих се, разочаровах се и от толкова много умора и разочарование престанах да Те търся завинаги. Станах тих, дълбок, спокоен и безмълвен. И Ти изведнъж ми се изяви, и каза ми: Защо Ме търси извън Тишината, защо Ме търси извън Дълбочината, защо Ме търси извън Спокойствието, защо Ме търси извън Безмълвието? Аз всякога бях тук, а ти Ме търсеше другаде. Твоят устрем разваляше Тишината. Твоите желания размътваха Дълбочината. Твоите мисли отнемаха Спокойствието. А твоето говорене нарушаваше Безмълвния ни диалог. Не виждаш ли, че устремът към Мен е преграда? Не виждаш ли, че желанията за Мен са преграда? Не виждаш ли, че мислите за Мен са преграда? Не виждаш ли, че в говоренето се изгубваш? Не виждаш ли, че устремът те води някъде, а Аз съм тук. Не виждаш ли, че желанията те водят някъде, а Аз съм тук. Не виждаш ли, че мислите те водят някъде, а Аз съм тук. Не виждаш ли, че говоренето те води някъде, а Аз съм тук. Аз всякога съм бил тук, а ти все си бил някъде другаде. И затова ти изпратих разочарованието. Вече може да се наслаждаваш на Мен вечно. Аз всякога съм бил твой. Затова те създадох, затова те родих, за да бъда твой.
Аз не искам да имам минало. Аз искам да съм добър и Доброто ми да свети като Мъдростта. А Мъдростта е всякога скромна и незабележима. Аз не искам да имам бъдеще. Аз искам да съм любящ, защото в Любовта е скрито незабележимото Величие на живота. Ако съм добър и любящ, аз няма да имам даже и настояще, защото аз ще живея в Дървото на Незнанието. Аз няма да знам нищо, но ще живея. Аз няма да разбирам нещата, но ще любя. Ако съм изтъкан от Доброта и Любов, тогава няма да чакам външните неща да ме топлят, защото ще имам свое собствено вътрешно Слънце. Това явление ние го наричаме Дървото на Незнанието. Нашите Предания го наричат още „Старият Дъб“. Това е Дървото, което се вглежда само в себе си. Който се вглежда постоянно в себе си, той открива своя Център. Център означава Незнайност.
Слушал Авдахар загадъчния спор между учения, лекаря и поета. Те спорели за една ябълка. Авдахар бил Черен Адепт, който вярвал в Слънцето, което никога не изгрявало. Той не участвал в спора, само слушал и наблюдавал. Ученият доказвал, че ябълката е произлязла от калта. Самият той се чудел защо е дошла, откъде е дошла. Имал ученият много предположения, даже мислел, че ябълката е виновна за идването си. Но като всеки учен той не знаел нищо за същността на ябълката. Според Авдахар да си учен, означавало да си тежко болен. Според него болните всякога спорят, защото нищо съществено не знаят. Авдахар бил убеден, че който спори и който е болен, не познава Реалността. А който не познава Реалността, не може да общува с Тайнството на Живота. После лекарят взел думата. Той се мъчел да открие вътре в ябълката лечебните сили на природата. В ябълката, в листата, в дървото той все търсел ползата. Според Авдахар лекарят бил малко по-умен от учения и това било достатъчно и той да бъде далече от Тайнството на Живота. Според Авдахар всеки, който търси ползата от живота, се отделя от Тайнството, от Незримото, което е вътре в човека. После дошъл ред на поета. Поетът взел ябълката и започнал да ѝ се радва. Сякаш той целувал нейния аромат. С това той надминавал учения и лекаря, но неразбирането си оставало. Авдахар знаел, че поетът има някаква душа, но че и той е получовек. След малко към тях се приближили група хора и тримата решили да се обърнат към тях, за да разберат кой е прав. Тези хора изслушали историята за ябълката и казали, че върху ябълката не трябва да се спори, но че трябва да се яде. И всички решили, че глас народен е глас Божий. Тогава пред тях застанал Авдахар и казал: Братя, велико е невежеството ви и безгранична е глупостта ви, а пустословието ви е възхитително. Аз не съм нито учен, нито лекар, нито поет, нито глас Божий. Имам само едно незнание и от името на това незнание ще ви кажа: Няма значение откъде е дошла ябълката, няма значение и ползата от нея и ароматът ѝ няма голямо значение, а гласът Божий е напълно излишен. Само гласът на Мъдростта е верен. Зад произхода на ябълката, зад ползата и зад аромата е скрит друг аромат, друга музика, друга душа, друг намек. Ябълката е загатване за Отвъдното. Тя е същество на Безсловесното, на Безмълвното. Тя е същество, което е дошло от Невидимото Слънце. Тя е Тайнство. Тя е самото Слънце, притичало до нас. Тя е видимият образ на Невидимото Слънце. Не е ли това загадка на Живота? Не е ли това Слънце скрито в самите нас? Не трябва ли да търсим Тайнството в самите себе си? И не сте ли изгубили вие Тайнството в спорове и пустословие? Само Безмълвието е Глас Божий. Само безмълвният прониква в корена на нещата. Само безмълвният преобразява знанието в разбиране, разбирането в Любов, Любовта в Тайнство и Тайнството в Незнание. Това искаше да ви каже незнаещият. – Казал това Авдахар и си тръгнал. И казали си всички: Странен е този човек. Но той не зачита държавата и гласа Божий. – И размишлявал в себе си Авдахар: Загадката е нещо, което все пак можеш да изразиш. Но Тайнството е нещо, което трябва да живееш. Човек, който не вижда Тайнството на Живота – а Животът сам по себе си е Велико Тайнство, което ни заобгражда постоянно – то такъв човек, човек без Тайнство, е погинал човек. Човек без Тайнство разглежда живота с очите на смъртта, а човекът на Тайнството е загадка и за самия себе си.
Как се заражда въпросът: „Кой съм аз?“ – Има ли отговор на въпроса: „Кой съм аз?“ – Отговор няма, но това си ти. – А тогава: „Кой съм аз?“ – Това е Той. – А кой е Той? – Той не съществува.
99. Проявата е само Негова игра
Кой създаде морето? – Морето няма Създател. – Но това, което виждам, не е ли създадено? Не е ли море? – Не е море. Това е Неговата енергия. – Тогава кой е създал енергията? – Той нищо не е създал. Енергията си съществува. Това е Неговата енергия. Тя не е създадена и не съществува. Тя само се проявява. Нищо никога не е било създавано. Създателят не е Създател. Проявата е само Негова игра. Така както ти нищо не знаеш за Него, така и рибата нищо не знае за морето. Тя се ражда във водата, умира във водата, без да познае водата. – Тогава какво да правя? – Следвай естеството си. – Какво означава това? – Мълчи като рибата и люби водата. Естеството е просто твоят път.
100. Че как ще живея без въпроси?
Трябва ли да се оженя? – Да. – За кого трябва да се оженя, за своята приятелка ли? – Не. – Че тогава за кого трябва да се оженя? – Ожени се за Любовта. – Че аз не я виждам. – Ожени се за нея и тя ще те види. – А какво ще се случи тогава? – Ще изгубиш всичките си проблеми, всичките си болести, всичките си трудности и всичките си въпроси. – Че как ще живея без въпроси? – Ти няма да живееш, но Любовта ще живее. Любовта ще измести всичките ти въпроси, защото те са ѝ отнели пространството. Любовта живее без въпроси. Въпросите само показват, че Любовта я няма. Когато въпросите видят Любовта, те бягат от нея. Нека, Сине мой, Любовта да те открие.
Учителю, косата ми окапа. – Че не падат ли листата на дърветата? Все едни и същи листа ли искаш да имаш на главата си? – Учителю, главата ме боли, побърках се. – Че все една и съща глава ли искаш да имаш? – Учителю, пропуших, какво да правя? – Не се отказвай от пушенето. – Значи ти ме съветваш да пуша? И защо да пуша? – И тъй, и тъй пушиш, пуши с разположение, с Любов. – Значи да имам Любов към пушенето и даже разположение? – Разбира се, защото разположението ще те смекчи, а Любовта ще те освободи. Така ще се създаде моментът на свободата. И затова прави всичко с Любов и разположение. – И какво ще стане, ако не послушам съвета ти? Защото аз пуша без Любов и без разположение. – Не се тревожи за това, синко. И без това светът е пренаселен. Ще освободиш едно пространство за другите, които искат да се развиват... Неразбраният говор на Учителя е загадка. Ако разбереш Учителя, тази загадка придобива вкус. Ако се слееш с Учителя, ставаш част от Великото Тайнство.
102. Всяко съществуване е нереално
Змия, която съществува, не е змия, защото всяко съществуване е нереално. Книга, която съществува, не е книга. Истинската книга не е написана. Истинската книга не е произнесена. Истинската книга не можеш да я четеш. Тя те чете, тя те пише, а ти само трябва да се изучаваш. Истинското знание не е знание. Знанието няма знание в себе си. Ако знанието знаеше, то щеше да носи живот в себе си. Любовта е Велико Незнание. Тя е толкова Велико Преклонение, тя е толкова Велико Благоговение, че в момент на Велика Радост тя е зародила живота. Знанието споделя с тебе своите убеждения. Любовта споделя с тебе Живота си. Но хората не приеха Живота.
Мога ли да намеря своя Учител? – Не можеш. – Но това е безнадеждно. – Само в безнадеждното се ражда надежда. – Тогава ще живея с надежда. – Никой не е намерил Учителя с надежда. – Тогава какво да правя с надеждата? – Изостави надеждата и се раздели с безнадеждното. Това са двете ръце на една илюзия. За да намериш Учителя си, не ти трябват ръце, а сърце. – Тогава що е сърце? Учените казват, че това е орган, който разнася кръвта. – Те говорят за каменното сърце. Сърцето, това е Вечният Пламък на Любовта. Имаш ли това сърце, ти си намерил своя Учител. – Какво ще получа тогава? – Нищо няма да получиш, освен Безкрайната Радост на всички светове. – Това достатъчно ли е? – Това не е достатъчно.
Има ли Райска градина? – Цялата Вселена е Райска градина. – Защо сме изпъдени от Райската градина? – Вие не сте изпъдени, вие сте заспали. – Защо сме заспали? – Избрали сте знанието, вместо Любовта. Избрали сте времето, вместо Вечността. Избрали сте ума, вместо Душата. – Какво трябва да правим? – Любете с Душата си и всичко, което ще виждате, ще бъде Бог. Бог е Райската градина. Щом сте будни, вие сте винаги в Райската градина. Вие никога не сте я напускали. Вижте децата. Не живеят ли те в Рая?
105. Най-трудно, защото
се постига най-лесно
Кое е най-трудното нещо, Сине мой? – Ученикът отговорил: Посвещението. – Тогава Учителят му казал: Ще ти разкажа за Посвещението. Посвещението е най-трудното нещо, защото се постига най-лесно. – Попитал ученикът: Що е Посвещение? – Посвещението, това е абсолютната възприемчивост. Когато си се отдал напълно на Любовта, ти имаш тази възприемчивост. Посвещението е прозрение за собственото ти естество. Само трябва да си отворен. Когато отваряш прозореца на стаята си, не тече ли Слънцето в теб? Посвещението е станало трудно поради безкрайните желания и амбиции на твоя ум. – Какво трябва да направя? – Превърни се в Безмълвие и ще чуеш Неговия шепот. В Безмълвието няма ум, няма време, няма свят. В Безмълвието царува Бог. Бог е твоето естество. Това естество е твоето Посвещение. Няма нужда от усилия, защото Бог е толкова твой, предвечно твой. Посвещението, това си ти. Не го търси, не го измисляй, просто се влюби в естеството си. Това си ти самият. Посвещението е чудото на естествеността.
106. Мога ли да уловя
вечно изплъзващото се?
Учителю, що е Необяснимото? – Това е вечно изплъзващото се. – Мога ли да го уловя? – Можеш. – Но какво ще се случи тогава? – Тебе няма да те има. – Но как ще живея тогава? – Ти няма да живееш. Ще съществува само един Вечен Покой, една Велика Безпределност. Тук няма живот, има само Безпределност. Това е Необяснимото.
Това, което живее, е вече мъртво. Това, което умира, е отдавна умряло. Само Дао живее. Ето защо аз не се тревожа. Живите се тревожат, умрелите се тревожат, но аз не се тревожа. Който не познава тревогата, познава Дао.
Вървя напред и все виждам Дао. Тръгвам назад и пак виждам Дао. Гледам Небето и Дао ми се усмихва. Взирам се в Земята и Дао ми се радва. Казвам си: Навсякъде е Дао, няма свобода за мене. Ето, това наричам Освобождение.
109. Няма скръб, но защо хората я виждат?
Когато се радвам, Дао пее в моето сърце. Когато скърбя, Дао пее в моята душа. Когато мисля за Дао, умът ми свети като слънцето. И казвам си: Дао е отнело скръбта и няма скръб на тази земя, но защо хората я виждат? Може би не са видели Дао.
Поглеждам се в огледалото и виждам: косата ми побеляла. Казвам: Дао, Ти ли ми боядиса косата? – Каза ми Дао: Нали искаше коса от Светлина? – И почнах да се наслаждавам на косата си. Гледам се в огледалото и виждам: очите ми сини. Казвам на Дао: Защо са ми сини очите? – Каза ми Дао: Нали искаше Райски Небеса? – И скарах се на Дао, и казах Му: Исках Дао, а не Райски Небеса. – Казах Му още: Раят го дай на другите, аз съм много зает. – И рече ми Дао: Ела при Мен, дете Мое. Ще дадем Рая на другите.
111. Затова летя като пеперуда
Аз никога не съм се стремил към себепознание. Че защо ми е да познавам себе си? Аз искам да познавам само Дао. Който познава Дао, лети като пеперуда. Който познава Дао, не познава себе си. Аз не познавам себе си и затова летя като пеперуда.
Хората пият вино и стават нормални. Само аз съм ненормален. Аз пия само от Виното на Дао. Обезумях по Дао. Хората са свободни, правят каквото си щат. Само аз съм роб. Нямам си свобода. Че за какво ми е свобода без Дао? Все пия от Виното на Дао и лудостта ми няма край. Казах на Дао: Дао, хората са нормални, а аз съм винаги луд. Това ли е най-доброто? – И каза ми Дао: Никога не изтрезнявай, защото трезвите хора виждат само света. Ние с тебе ще сме луди, а хората ще са трезви.
113. Докога ще съм в безпътица?
Хората имат много цели в живота, само аз нямам цел. Хората имат много пътища в живота, само аз съм в безпътица. Само Дао е моят приятел и затова Му казах приятелски: Докога ще съм в безпътица? – И каза ми Дао: Дете Мое, това е твоят път.
Всички хора са влюбени, само аз съм разлюбен. Всички влюбени се радват на живота, а само аз скърбя за влюбените. Всички са влюбени в някой, а аз си нямам никой. Че кой ще се влюби в мен? Нали съм безумен? И понеже съм безумен, затова само аз съм влюбен в Дао. И видях защо влюбените не обичат Дао. И разбрах: влюбените са много заети хора. Само аз съм незает. И попитах Дао: Защо хората са толкова влюбени? – И каза ми Дао: Защото обичат другите, а не Мене. Който обича Дао, се влюбва в Дао. Той не се разпилява в другите. Само ти, дете Мое, не се разпиля. Само ти си безумен по Мен. И затова те благослових, за да няма безумието ти край. – Така моето безумие се превърна в постоянна радост.
Какво е Дао? Ако го обясня, ще го изгубя. Но Дао се е скрило толкова дълбоко, че е станало Необяснимо. Ето защо обичам Необяснимото. Ето защо самият аз станах необясним. Казват ми: Обясни ни Дао. – Но хората се заблуждават. И колкото повече се заблуждават, толкова повече се самоусъвършенстват. И колкото повече се самоусъвършенстват, толкова повече изгубват Дао. Само аз не се самоусъвършенствам, защото съм безумен. Само безумният знае, че Дао е Недостижимо. Хората постигнаха Дао и развалиха живота си. Само аз не можах да постигна Дао. Аз съм като едно дете, загубено в пустиня, но чрез Дао превърнах пустинята в Рай. Никога не търсих Рая и го намерих. Питат ме: Какво е Дао? – Дао, това е нетърсенето, неусилието. Всичко това е моето необяснение. Който иска по-добро обяснение, нека да пита хората, аз съм безумен.
116. Кой от всички тези е успял?
Вървели си по пътя мъж и жена. И вървейки по своя път, ще постигнат ли те целта? Вървели си по пътя ловец и пушка. Ще постигнат ли те целта? Вървели си по пътя пастир и овца. Ще постигнат ли те целта? Вървял си по пътя индианец и името му било Незримият Полъх. Той нямал път пред себе си, защото се взирал само в Незримото. Само той нямал цел.
Мъжът има за цел жената, а жената има за цел мъжа. Какво ще постигнат те? Пушката сама по себе си няма цел. Но знае ли ловецът как да я употреби? Навън ли трябва да стреля, или трябва да се освободи от нещо, което е вътре в него? А пастирът върви с овцата. Кой трябва да се принесе в жертва и кой ще бъде благословен? И накрая Незримият Полъх се взира в Незримото. Може ли Незримото да бъде видяно? А това, което не се вижда, може ли да бъде целта?
Кой от всички тези е успял? И има ли успех?
Безсмислието е отговорът на живота. Смисълът ограничава Реалността. Безсмислието дава свобода на Реалността.
В търсенето на смисъла човек е изгубил Смисъла. В търсенето на човешката любов човек е изгубил Любовта. Който люби, той нищо не търси. Той се самозаражда от себе си.
Зло, зло, не ме напускай, но събуди Мистерията в мен. И нека Мистерията да ме учи на това, което никога не ще узная. Това, което никога не ще узная, е моят Вечен Път.
120. Величието на смирения Поклонник
Всичко е необяснимо, но всичко може да се обясни. Кой може да го обясни? Само Посветените, Мъдреците и Учителите. Как могат да го обяснят? Чрез Незнанието и чрез самата Неизразимост, защото те са преживели Неизразимото. И който е отворен напълно към едно такова Същество, той може да се докосне до Неизразимото. То не се предава чрез думите, нито чрез мъглата на обясненията. То се предава от Любов към Любов, от Душа към Душа, от Неизразимото към Неизразимото. Силата на Посветения е в това, че той е преживял Неизразимото реално. И затова той може да го предаде. Той го предава чрез Дълбочината на своето Незнание. Това е наречено още „Величието на смирения Поклонник“.
Животът съществува по единствената причина, че всичко е Необяснимо, Незнайно и Неведомо. Обяснението е погибел, а знанието е ковчег. Този, който си е обяснил нещата, той вече е умрял. А този, който ги е познал, той говори от името на своя ковчег. Не можеш да обясниш Необяснимото. Не можеш да познаеш Незнайното. На Необяснимото се възхищавай, а пред Незнайното застани с Благоговение. Ако не можеш да се възхищаваш и ако не можеш да благоговееш, тогава ще носиш винаги ковчега със себе си.
122. Когато говори, той не говори
Този, който се е слял с Истината, той вече не може да говори. Когато говори, той не говори. И когато не говори, говори Присъствието. Мъдрият не умее да говори, но напоява всичко около себе си.
Зората на Древния, това е Абсолютното Несътворение. Тя разкрива, че Творец никога не съществува. Древният се преобразява в светове, без да е Творец. И понеже Той е дълбоко скрит в Собствената Си Мистерия, съществата мислят, че има Творец. Всички говорят за Него, но никой не може да Го открие, защото Творец няма. Той се преобразява във всички светове, без самият Той да е тези светове. Тези светове са само един Негов външен израз. В Древността това се е наричало „Було“ или „Наметало“. Световете мислят, че съществуват, но само Той съществува.
ТОЙ е Древен, защото е Незнаен. Той е Незнаен, защото е Непознаваем. Той е Непознаваем, защото е Абсолютна Мистерия в самия Себе Си. Той познава само Себе Си и в това познаване Той не се познава поради Величието на Своята Безпределност.
125. Метод на Съкровеното Вглъбяване
Има един метод на Тайнството, който се е изнасял в Древните Школи. Този метод на Тайнството е метод на едно Съкровено Вглъбяване. Това е едно изключително вътрешно Пътешествие към Мистерията на Нищото. Първата степен е Незнайното. Втората степен е Непознаваемото. Третата степен е Нищото. Който е проникнал в първата степен и се е върнал от нея, той е станал Блаженолюбящ. Който е проникнал във втората степен и се е върнал, той е станал Блаженомъдър и носител на онова Присъствие, което е наречено „Дух и Истина“. Който е проникнал в третата степен, той става подобен на Нищото. Той може да бъде присъстващ в света, но несъществуващ. Той може да бъде и напълно разтворен в Нищото, т.е. несъществуващ нито тук, нито отвъд. Всички, които упражняват този метод, остават в края на краищата с празни ръце, с пусти ръце и именно в тази пустота те са придобили Тайнството на вътрешната Пълнота. Този метод е метод на Преображение. В това Преображение човек изгубва всичките си лица и се домогва до собствения си Праобраз. Този метод е важен за всички ученици, които жадуват Преображението, но за това се искат едни постоянни, особени усилия всеки ден, като тези усилия отнемат между 10 и 20 минути ежедневно. Това е окултна практика, която изисква особени усилия на Вглъбяване в Незнайното, Непознаваемото и Нищото. Но трябва да се подхожда много дълбоко и съкровено. С което и да почнеш, е все Незнайно. Всичко води към Нищото. Целта е умът да бъде отстранен, защото докато имаш ум, има и време, а щом има време, има проблеми и ограничения. Целта е да станеш безмълвен, защото Незнайното общува само с Безмълвието.
Слънцето, което не свети, е Светлината на Египет. Слънцето, което не свети, само то може да свети, защото то притежава Чисто Отдаване на РА. Слънцето, което свети, е угаснало. То искаше да свети със собствената си светлина и изведнъж се оказа изгаснало. Това слънце владееше нечистото отдаване. Всеки, който се отдава нечисто, попада в собствения си мрак. И мракът му става учител до деня на Възраждането. Всеки, който разбира това, не умее да свети. И тогава РА изгрява отвътре. Така Египет се къпе в Светлина.
Когато Нил пристига с изобилните си води, това е Изобилието на Любовта. Когато Нил е оскъдна на води, това е Състраданието на Любовта. Така Любовта иска да погледнеш Водата на Живота в себе си. Ако водата отвън е спряла да тече, тя трябва да потече в нас. Ако аз обичам Водата, аз трябва да обичам и нейния Източник. Ако аз обичам Източника, тогава ще бъда Син на Водата. Така Водата ме улавя и аз никога не я изпускам. Така тя тече в мен и аз в нея. Това наричам „Приливът на Нил“.
Когато човек умира в Храма, той е радост за Окото на РА. Когато човек умира извън Храма, той е скръб за самия себе си. Който умира в Храма, е зачетен от РА. Който умира извън Храма, не е зачитал себе си. Храмът е другата дума на Любовта. Любовта е Единственият Храм на Живота. Любовта е Единственият Храм за Преклонение.
Аз давам само на РА да ме учи. Това, което ме огрява, може да ме учи. Това, което ме изстудява, не може да ме учи. Когато РА ме учи, аз живея. Когато РА не ме учи, аз линея. РА е Слънцето, което ме учи. От всичко научено разбрах, че нищо не зная. Но в себе си имам Живота на РА. И мечтите ми са мечти на дете. Щом мечтите ми светят, предпочитам да живея в РА. Ако РА ми даде знание, ще използвам това знание за РА. Щом го използвам за РА, ще имам Живот. Щом не го използвам за РА, ще имам собствената си мъка. Не е ли хубаво да се събуждам сутрин с РА в очите си?
Когато очите ми искат да Те видят, те трябва да тръгнат на дълъг път. Но защо трябва да пътувам толкова дълго, когато РА е в мен? Когато ушите ми искат да Те чуят, те трябва да тръгнат на дълъг път. Те се превръщат в слух, който иска да обхване цялата Вселена, дори и най-малкия шепот. Но, РА, нима Слухът, това не си Ти? Че откъде накъде аз ще имам свой собствен слух и свои собствени очи? И подарих си очите на РА, и дадох Му и слуха си. Защото ако аз самият искам да виждам и чувам, то тогава кой ще ме учи?
131. Че защо да има край радостта?
Вървя си по пътя и изведнъж откривам, че съм влюбен в цялото съществувание. Питам себе си: Кой в мен е влюбеният? – И каза ми Дао: Не Ме ли позна? – И каза ми още Дао: За влюбения всичко е радост. Аз търпя само радостта. – Тогава питам Дао: Не търпиш ли и скръбта? – Тогава рече ми Дао: Скръбта Аз я обожавам. Тя също е радост, но се е скрила в себе си. – И казах на Дао: Че защо не я виждам? – И рече ми Дао: Защото си радостен, а скръбта изисква по-голяма Любов, отколкото радостта. Ако възлюбиш скръбта, ти ще възлюбиш и смъртта. И тогава не ще има смърт, тогава смъртта ще е отлетяла. – Че тогава какво ще остане за мен? – И рече ми Дао: Ще имаш нова радост, небесна радост. – Що означава тази радост? – Тази радост е твоето Дао. – И казах на Дао: И аз така си мислех. – И рече ми Дао: Ние сме в единомислие. А радостта е нашата нова украса. Тя украсява сърцето ни и залива очите ни. И ние преливаме ли, преливаме, защото не можем да се справим с тази радост. Ние ѝ позволихме да тече и тя не иска да се спре. – Ето, това е Дао: Океан от радост. Който е познал Дао, радостта му не се изчерпва. Че защо да има край радостта?
Вървели си двама души в гората с наведени глави. И двамата били нещастни. И казал единият на другия: Защо си толкова нещастен? – Защото цял живот слушах съветите на своите близки и затова отивам в гората, тя да ме посъветва. – И тогава попитаният попитал: А ти защо си толкова нещастен? – Защото през целия си живот не послушах нито един съвет и затова сега отивам в гората да се посъветвам с нея. – И седнали двамата на един камък, и започнали да наблюдават реката. Така както си текла реката, тя освободила душите на двамата странници от собственото им безумие. И казала им реката: Не е важно дали приемаш съвети, или не ги приемаш. Важното е да течеш. Щом животът тече в тебе, за какво са ти съветите на другите? Не е ли животът най-добрият съветник? Когато хората ти говорят, внимавай. Когато животът ти говори, слушай.
133. Сиромах в своето богатство
Ако имаш Духа в себе си, това значи да си беден, и то толкова беден, че можеш да си позволиш всичко. Ако нямаш Духа в себе си, това значи да си богат, да си толкова богат, че с това богатство да образуваш своята бедност, своята пропаст. Не предпочиташ ли бедността, която те обогатява? Духът е богат в своята бедност, а човекът е сиромах в своето богатство.
Всички хора се радват на цветето. А когато аз гледам цветето, нямам радост. За хората цветето произвежда радост, а за мене – скръб. Аз дори не мога да го видя. Аз само го чувам. Аз го пия. За мен цветето не съществува. Съществува само неговият аромат. Аз съм едно с аромата. За мен ароматът е Диханието на живота. Аз живея в Диханието на нещата. Ето защо не се радвам на цветето.
Моите приятели отидоха до извора и започнаха да пият с пълни шепи. Те толкова много се радваха. Само аз не разбирах тяхната радост. Аз никога не се радвам на извор, който те гледа отвън. Аз си имам извор в своето сърце и Дао там тече. И затова аз обръщам ръцете си навътре. И улавям Дао в ръце, и изворчето ми тече. Ако нямам изворче в своето сърце, как тогава Дао може да тече? Защото само Дао тече, а всяко изворче, което е отвън, то плаче като дете и се опитва да тече.
136. Защо хората не Те виждат?
В Китай хората плачат, когато се роди дете. Само аз съм радостен, защото Дао се е родило незабележимо. И когато детето започне да плаче, и хората около него започват още повече да плачат, а аз толкова много се радвам, защото познавам Дао. Дао винаги се радва вътрешно. А сълзите на детето са оттенък от радостта на Дао. Хората виждат сълзите, а аз, неразумният, виждам радостта на Дао. Попитах Дао: Защо хората не Те виждат? – Каза ми Дао: Хората не Ме виждат, защото не обичат Истината. – А що е Истина? – И каза Дао: Истината, това означава да имаш незнание и искреност. Щом имаш незнание, започваш да разбираш. Щом имаш искреност, започваш да сияеш в себе си. Ето, това е Истина.
Открих, че най-простото нещо в живота е да познаваш Истината. Хората ме питат: Ама как се постига това? – Казвам им: Истината не се постига. Просто стани безмълвен и Истината потича. Истината тече само в Безмълвието. Когато говориш, течеш ти. Когато не говориш, тече тя. Аз избягвам да говоря, защото иначе тя избягва да тече.
138. Радостта е най-простото нещо
Когато бях дете, животът ми беше пълен с радост. Когато се ожених, радостта ми се увеличи като изобилна река. Сега, когато живея последния ден от живота си, радостта ми няма край, защото се връщам при Истината. А Истината е всякога радостна и това е толкова естествено. Да бъдеш радостен, това е твоето вечно състояние и това е толкова естествено. Радостта е най-простото нещо на земята. А тези, които търсят скръбта, са толкова сложни. Защо трябва да се търси скръбта? И защо са нужни толкова много усилия за нея? Аз не познавам скръбта, защото живея в Океан от радост. Защо ми е да излизам от водата на радостта? Не съм толкова умен. Радостта принадлежи на естествения човек.
139. Аз бях толкова прост и естествен
Аз бях толкова прост и естествен, че хората не ме разбираха. Аз бях толкова прост и естествен, че царе и господари идваха да искат съвети от мен. Аз бях толкова прост и естествен, че дори нямах съвети в себе си. И всички, които ме питаха за съвети, се натъжаваха. А аз бях толкова прост и естествен и се наслаждавах на това.
Простотата е толкова естествена. Естеството е толкова скромно. То е толкова скромно, че и цветята не го забелязват.
141. Може ли това да се обяснява?
Листото падна от дървото. Може ли това да се обяснява? Аз само забелязах, че листото пътува на свобода.
Аз обичам Тишината. Нима можеш да разсъждаваш за Тишината? Тишината е просто естеството на нещата. Нима звукът може да ти разкрие израза на Тишината? Звукът е винаги повърхностен. А Тишината е Свято Безмълвие. Нима мога да разсъждавам, ако съм безмълвен? Тишината е естеството. Всичко друго е неестествено.
143. Нима ми трябва друго учение?
Щом водата тече, и аз ще тека.
Щом слънцето грее, и аз ще грея.
Щом въздухът плува, и аз ще плувам.
Нима ми трябва друго учение?
Ако дървото има крака, къде ще го отведат краката му? Ако човек има крака, няма ли да избере пътя? А нима пътят не води до безпътицата? Който е изгубил пътя си, става неподвижен като дървото. Всеки трябва да открие своята безпътица.
Обичам да вървя в Тишината. Това е моят път. Никого не срещам, никого не виждам, но всичко, което срещам, ми се усмихва. Нима Тишината не споделя радостта си с мен? Само Тишината споделя живот.
Върви по пътя си. – Но докъде ще стигна? – Продължавай да вървиш, докато се изгубиш. – Защо да се изгубя по пътя? – Защото ако не се изгубиш, няма да оцелееш. Всеки, който е изгубил живота си и пътя си, е оцелял. Да се изгубиш, значи да се намериш. Да се намериш, значи да живееш. Да живееш, това е естеството. Който е естествен, той не умее да живее – той няма умения, той живее без умения. Той просто живее.
Живях много години в доброто и доброто ми помогна да умра. После се научих да живея в злото и злото ме спаси от смъртта, злото ме събуди. Сега живея в Истината и не ценя нито доброто, нито злото. Те бяха само временен път, докато се кача на покрива на моята къща. Сега живея нависоко.
148. Него не можеш да пожелаеш
Аз бях в Райската градина, когато Бог каза на Адам: От кое дърво искаш да ядеш? Едното дърво е със здрави и хубави ябълки – това е добрият път. А второто дърво е с изгнили ябълки – това е лошият път. Но има и друго дърво, него не можеш да пожелаеш. – Адам остана да размишлява за добрия път и лошия път. Но той не знаеше, че и двата пътя бяха лоши. Той избра дървото със здравите ябълки, или добрия път. Той не знаеше, че доброто приспива. И затова заспа. Адам трябваше да избере дървото с изгнилите ябълки: ако беше избрал лошия път, сега той щеше да бъде събуден и нямаше да живее с надежда; който се надява, влиза в безнадеждност. Ако Адам беше буден, трябваше да каже: Господи, не желая нито доброто, нито злото. Искам само Теб. – И сега нямаше да живее от надежда в безнадеждност, а щеше да живее в Дух и Истина. Ябълките щеше да даде на другите... Великото дърво на Живота – това е самият Бог. Това дърво е Океанът, който обхваща всички светове без изключение. Това е нещо, в което всички същества живеят. И затова това дърво е нещо, което не можеш да пожелаеш. Ако го пожелаеш, ти създаваш отделеност, тоест ти създаваш желание, а желанието всякога създава време. Трябва ли рибата да пожелава океана? Тя просто живее в океана. Важното е рибата да е пробудена. Будният не желае, не се слива с желанията си. Той няма друго желание, освен да живее в океана, без да има желания. Ако живееш в океана, трябва ли да желаеш океана? Ще направим един извод: това, което пожелаваш, никога не може да бъде твое; а това, което не пожелаваш, е винаги твое. Бог е предвечно твой, независимо от твоите желания. Така е определил Той. Нима можеш да пожелаеш нещо, което е твое? Не си ли разбрал, че Бог е всякога твой?
149. Превъзхожда доброто и злото
Доброто обогатява, злото изцелява. Доброто те прави мек, злото те прави твърд. Доброто те задължава да си разумен, а злото те задължава да станеш дълбок. Доброто е разумност, която трябва да бъде изцелена чрез дълбочината на злото. Доброто ще те направи щастлив, но в това щастие ти ще заспиш. И късно ще разбереш, че доброто е зло. Злото ще ти донесе нещастие, но това нещастие ще те събуди. Така чрез нещастието ти ще потърсиш това, което превъзхожда доброто и злото. А не е ли това твоята Душа? А не е ли това твоята Райска градина? А не е ли това Любовта? Само се виж: ти си напуснал Любовта и нейната градина, за да се занимаваш с разумността на доброто и с безумието на злото.
Злото е като едно непослушно дете. Не трябва ли да обичаш това дете? Нима ти като дете беше послушен? Доброто е като едно послушно дете. Трябва ли да обичаш това послушно дете? А ти послушен ли беше? Ако непослушното дете в края на живота си стане един Разумен и Божествен човек, ти няма ли да се радваш на това? Защото според Божия план след време всички непослушни ще станат послушни и техният опит ще бъде един зрял плод. А тогава какво ще правим с послушните? Ще дадат ли те плодове? Къде е тогава злото?
Ако злото ме прави добър, не е ли това истинското добро? Ако злото събужда в мен една Велика Разумност, не е ли това Бог, Който ми подава ръка? Ако доброто ме прави лош, не е ли това зло? Ако доброто ме прави лицемер, не съм ли опасен за самия себе си? Защо ми е добро, което не ме води към Бога? Предпочитам зло, което ме води към Бога. Аз ценя само това, което ме води към Бога. Ако и злото не ме водеше към Бога, тогава щях да дерзая пред Бога да разбера по кой път да отида при Него. Това дерзание аз го наричам Любов.
152. Който ги приеме като Бога
Представете си едно дърво с изгнили плодове. Злото прилича на тези плодове. Никой не ги поглежда, само Бог ги приема в Своята земя. Понеже Бог ги приема, Той ги отглежда тайно в Себе Си и на другата година дървото е пълно със зрели и сладки плодове. Сега вече хората поглеждат към дървото. Но те не знаят, че тези хубави плодове са едно преработено зло. Слабостите в човека са тези изгнили плодове. И всеки, който ги приеме като Бога и ги обработи в себе си, той ще ги превърне от слабости в разумни сили. Не са ли тези разумни сили сладките плодове?
Аз не се храня със земни плодове. Аз не обичам нито сладките плодове, нито изгнилите плодове. Аз се храня само с един плод – плода на Единението. Моята Любов се превърна в Единение с Абсолютния Незнаен. Аз отдавна знам, че доброто и злото нямат здрави мостове към Абсолюта. Само Любовта е здравият мост. Мостът на Любовта е много тънък, нишката му е много тънка, но тази нишка може да пренесе цялата Вселена обратно в Абсолютния Център. Който е придобил Любовта, той си е създал мост към Незнайния.
Когато за първи път видях роза, тя нямаше име. Тя беше безименна и безпределна. Тя беше една идея на Великия Неуловим. Когато впоследствие някои ми казаха, че се нарича роза, аз разбрах, че някой се е пошегувал. Защото нима може идеята на Великия Неуловим да бъде именувана? Не трябва ли да разберем, че розата е само едно мигновение? Не трябва ли с появяването на розата да разберем, че по-важното е течащият аромат? А не е ли и ароматът едно мигновение? Тогава как може розата да е роза и ароматът да е аромат? Защото истинският аромат не е ли Диханието на Скрития Неуловим? И в края на краищата розата ли съществува, ароматът ли съществува или Диханието съществува? Казвам ви: и трите не съществуват. Съществува само Скритият Неуловим. Ето защо аз не желая нито розата, нито аромата, нито Диханието. Който иска Същността, получава Същността. Той живее в Неведомостта на Скрития Неуловим.
155. Вода, потопена във водата
Хората, които говорят за Любовта, не живеят в нея. Тези, които живеят в Любовта, не говорят за нея. Тези, които говорят за Любовта, Любовта им липсва. Тези, които са потопени в Любовта, нямат липса. Тогава трябва ли слънцето да каже: „пълно съм със светлина“? Че нали светлината му се вижда в цялата слънчева система? Когато рибата живее във водата, трябва ли да дава обяснения що е вода? Самата риба е съставена от вода и поради това живее във водата. Малката вода живее в Голямата Вода. Голямата Вода я ражда, Голямата Вода я погребва и пак я ражда отново. Такава риба е човешката душа. Тя е родена от Любовта, тя е изтъкана от Любовта, тя живее в Океана на Любовта. Душата никога не пита какво е Любов. Любовта никога не пита за Любовта. Затова малката рибка мълчи. Тя не може да обясни Тайната на водата, защото тя е вода, потопена във водата. Така душата е потопена в Душата на Бога.
156. Оставете Съвършенството настрана
Съвършенството е започнало да съществува, когато Абсолютът се е скрил. Тогава всички същества са разбрали, че има Един Велик и Всесъвършен Дух, но че Той някъде е изчезнал. След като Той е изчезнал, е останал един полъх от Неговото Съвършенство. И всички са се втурнали на път да придобият това Съвършенство. Но кой може да постигне Съвършенството на Всесъвършения? Никой не може да постигне това... Съществата разбрали, че без Него няма Съвършенство. И те са направили промяна, те са пожелали Единение с Него. Те са пожелали Сливане с Него, защото Съвършенството се явява само чрез Сливане с Него. И затова оставете Съвършенството настрана. Поставете на първо място Единението с Него. Само тогава ще ви облъхне ароматът на Неговото Съвършенство. Това Съвършенство е непостижимо, както е непостижим и самият Той. Ние вечно ще се сливаме с Него, а само Той има право да проявява Съвършенството Си.
Ще ви разкажа за Стареца на Красотата. Този Старец е без лице отвън и без сърце отвътре. Красотата му е толкова ослепителна, че няма нужда от лице и от сърце. Когато той застане до едно ярко слънце, слънцето започва да примигва. То се притеснява от по-големия си Брат. То е разбрало, че до него стои една Древна Красота, по-дълбока от всички слънца. Този Старец се нарича Лао Хай, което означава „Мъдрият Храм“. Именно това е Любовта. А какво е Любовта? – Въплътена Мъдрост. Не е ли това Храм на Красотата? Ето защо Лао Хай няма лице и няма сърце.
Древният прилича на Хаоса. Той има качествата на хаотичния порядък и на красивия безпорядък. Това са двете Очи на Древния. Едното Око е произлязло от Хаоса, но това Око вижда само порядъка в нещата. А другото Око вижда само Красотата на нещата. Това Око няма произход. Самият Хаос се чуди откъде е произлязло това Око. Око, което има произход, не спада към Красотата. Око, което няма произход, спада към Красотата. То е несътворено и неизмеримо. Съществата го наричат Безпределност. Безпределността е несътворената Красота на Древния. Безпределността е Окото, чрез което Древният ни наблюдава.
Това е Легендата за Сътворението от „Мъдрия Храм“. И „Мъдрият Храм“ започна да говори: „Древният искаше да създаде човек по Свой Образ, подобен само на Него. Мислеше от какво да го създаде. И докато мислеше, видя пред Себе Си предвечния Хаос. И създаде Древният човека от предвечния Хаос. Призова Древният Хаоса и яви се фигурата на човека. И прободе Древният във фигурата на човека седем отвора. Седем дена извайваше Древният отворите в човека. И така Хаосът придоби две очи, две уши, две ноздри и една уста. На седмия ден беше направена устата. И след като завърши всичко това, Древният видя, че Хаосът се умори и пожела почивка. Така човекът оживя и от устата му се изтръгна вик. И до днес човекът вика и търси някого.“ Човек може да се освободи от този вик само като открие, че предвечният Хаос е Скритата Съкровена природа на Древния. Ако човек съумее да открие Съкровената си природа, тогава седемте отвора ще бъдат изпълнени с Изначалната Светлина. И тогава човекът ще бъде наречен Храм на Древния. И този Храм ще бъде всякога осветен. Такава е Съкровената природа на Древния – всякога светеща, всякога сияеща. И затова е казано: Познай себе си! Ти си Храм на Древния. Не търси друг Храм, защото самият ти си Храмът.
160. Разбирането винаги отклонява
Когато вървиш в пътя, разбери ти ли се движиш, или пътят се движи. Ако разбереш това, какво ще си разбрал? Само който не е разбрал пътя, може да върви по него. Разбирането винаги отклонява. Любовта следва Древния, без да Го разбира.
Разговаряла малката рибка с водата и казала малката рибка на водата: Ти коя си? – Водата отвърнала: Аз съм твоята майка, аз храня и себе си, и тебе. – Усмихнала се малката рибка и казала: Че как можеш да се храниш? Ти нямаш уста. – Засмяла се водата от все сърце и казала: Само който няма уста, може да бъде нахранен. А ето, ти имаш уста и все се храниш, и все си ненахранена. Когато изгубиш устата си, Океанът ще те нахрани.
Изпитанието в живота на ученика е скок в Неизвестното. Някои умеят да скочат в Духа на Неизвестното, а други не умеят. Тия, които не сполучат, стават хора на външния живот. Тия, които сполучат, те се потопяват в Неизвестното. Какво постигат те? Разбиране не постигат. Техният подход е сам по себе си едно дълбоко неразбиране, но това неразбиране е придружено с огромно доверие в Неизвестното. И потапяйки се в Духа на Неизвестното, те пак си остават в неразбирането, но придобиват нещо от неговата загадка. Само Неизвестното живее. Само то е носител на истинския живот. Неизвестното в човека, това е неговият Дух. Това е най-голямата загадка. Всеки ученик има задачата да се саморазгадае. А скокът в Неизвестното е скок в собствената си Дълбочина. Да се сближиш със собствения си Дух, това значи да се сближиш и със своя Учител.
Когато си познал себе си, мислиш ли, че си открил нещо ново? Как можеш да познаеш самия себе си, когато това си ти самият? И все пак познай себе си!
Взирай се, взирай се в Мен. Докога? Докато Ме изгубиш от погледа си. И когато Ме изгубиш напълно, Аз ще стана твоите очи.
Ако се слееш със своя Учител, какво ще придобиеш? Напротив, много ще изгубиш. Първо: ще изгубиш миналото си. Второ: бъдеще няма да имаш. И трето: звезди и слънца няма да ръководят твоя път, защото Любовта ще бъде твоят път. Любовта е ключът за изчезването в Учителя. Не ходи между звездите, а се изгуби в Любовта. Който се е изгубил в Любовта, е намерил своя Учител. Ако светът те нарече ненормален и безумен, ще знаеш, че това е факт, защото само безумните са отвъд света, а умните са в света. Те са нормални, светът им е нормален, но живот нямат. И понеже нямат живот, те живеят нормално.
166. Обикновеното става необикновено
Когато придобиеш Любовта, обикновеното става необикновено. Тогава обикновеното носи аромата на Незнайното. Когато изгубиш Любовта, тогава се изгубваш в обикновените неща. Тогава обикновеното е препятствие. Тогава обикновеното е враг. Тогава обикновеното е пропаст. Когато си изгубил Любовта, такъв е изгледът на нещата. А когато живееш заедно с Любовта, виждаш в малката тревичка цяла Вселена. Виждаш нейния танц с вятъра. Така разбираш, че и тя се радва. Тя е малък участник във Великото Единство. Тя е една трептяща енергия, изтъкана от радост. Ако тя умее да се радва, тогава къде е твоята радост?
Когато Го гледаш, Него Го няма. Когато се взираш, не можеш да Го откриеш. Когато Го желаеш, Той сякаш е изчезнал. Почваш да се питаш: Съществува ли Скритият Учител? – Въпросите не са създадени, за да получат отговор. И въпросите, и отговорите са нереални. Само Любовта е реална. Само Любовта се слива със Скрития Учител. Любовта не пита за Него, не Го търси, не Го желае, не Го издирва. Тя не Го превръща във въпроси и отговори. Любовта е естествено сливане със Скрития Учител. Тя е частица от Неговата Незнайност. Дори и Любовта не Го узнава. Нима блажената и пълноводна Река на Живота може да пита кой е Той. Нима Изворът може да пита защо извира. Това, което е вечно, е естествено. Това, което е естествено, изтича от недрата на Скрития Учител.
Преди да бъдат световете, Древният е бил Абсолютно Скрит. Малцината, които са знаели за Него, са Го наричали Скритото Съкровище. Само 24 Същества са знаели, че Той е Скритото Съкровище. Впоследствие Той е пожелал всички да Го узнаят. Тогава Той е излязъл навън, превърнал се е в световете, преобразил се е в световете. И безбройните същества, които са съществували скрито в Него, изведнъж се събудили от вечния си сън и почнали да търсят Съкровища. Но никой не знае къде да Го търси. Всички знаят, че има Съкровище, но никой не знае къде се е скрило То. Кой може да Го намери? – Само който познае себе си, защото Съкровището, това си ти. Ако откриеш себе си, ще бъдеш открит. Ако узнаеш себе си, ще бъдеш узнат. Ти самият си целта, която трябва да бъде постигната, защото Той се е превърнал в ти. Копай дълбоко в себе си и някога ще Го откриеш. Дълбоко в теб има Свещена Земя. Тази Земя е Скритото Съкровище. Наричат я още Обетованата Земя.
169. Да увеличиш собствената си Тайна
Ако искаш да увеличиш собствената си Тайна, увеличавай Тишината в себе си. – Какво ще открия в тази Тишина? – В Тишината нищо не се открива. Дълбоката Тишина е изявление на Непознаваемото. Само Непознаваемото може да те освети. Не ти трябва друго постижение. Не ти трябва друго осветяване. Нима ти трябва лампа, когато Слънцето е изгряло? Непознаваемостта е Слънцето на живота.
170. Любимият е всякога Непознаваем
Когато Го познах, аз открих, че Той е Непознаваем. Когато Го открих, аз разбрах, че Той е Неуловим. Когато Го възлюбих, аз открих, че Той е моят Любим. Любимият е всякога Непознаваем. Някой може да попита: Защо Любимият е всякога Непознаваем? – В това е именно Неговата жертва. Той е станал Непознаваем, за да можеш вечно да се обогатяваш. Знанието осакатява, Незнанието обогатява, а Непознаваемото осъществява. Така ти можеш да живееш вечно в собствената си Тайна. Който е осъществил собствената си Тайна, той е дете на Непознаваемото.
Който живее в Непознаваемото, той е Слънце, което осветява собствената си Тайна. Да си се открил като Тайна, това значи да превъзхождаш и живота, и смъртта. Човекът на Тайната живее в Непознаваемото. Той е като дете, за което всяка песъчинка е чудо. Той разглежда всичко с очите на Тайната.
172. От Непознаваемото се е зародила
Аз живея не за да разбирам нещата. Аз живея не за да се радвам на нещата. Аз живея не за да ценя живота. Аз живея не за да победя смъртта. Аз живея заради Непознаваемото, защото от Непознаваемото се е зародила Истината. Аз живея само заради Истината. А смъртта и живота отхвърлих настрана.
173. Всемъдростта вижда чрез Незнанието
Всемъдростта вижда, без да има нужда от знания. Всемъдростта вижда, без да има нужда от виждане. Всемъдростта вижда чрез самата себе си. Всемъдростта вижда чрез дълбочината на своето Незнание. Незнанието – това са очите на Всемъдростта.
Моето Учение – това е Духът на Непознаваемото. Който е познал Непознаваемото, той живее Невидим живот. Който не е познал Непознаваемото, той живее видим живот. Видимият живот прилича на човек, който се ражда и който умира. Невидимият живот прилича на човек, който когато е роден, е нероден, и който когато е нероден, е роден. Това е Невидимият човек. Той никога не живее за хората, той живее за Непознаваемото. Ето човекът!
Който е влюбен в Непознаваемото, става сам по себе си Океан от Непознаваемост. Който е влюбен в познаваемото, броди по света и все търси някой да му налее чаша вода. Но светът няма Първичната Вода в себе си. Водата на света е остаряла. Тя тече отвън навътре, а истинската Вода тече отвътре навън. Само който е познал Непознаваемото, пие Вечната Вода. Тази Вода е Еликсирът на Живота.
176. Светъл, мълниеносен, неуловим
Който познава Любовта, има Слънце в сърцето си. Който познава Мъдростта, владее мигновението. А който познава Истината, изгрява в Непознаваемото. Любящият е светъл. Мъдрият е мълниеносен. Истинният е неуловим.
177. Аз живея в Непознаваемото
Ако аз съм Любов, тогава не аз живея, а Бог в мен живее. Ако аз съм Мъдрост, тогава смъртта е преобразена в Светлина. Ако аз съм се превърнал в Истина, тогава и животът ме отбягва, и смъртта ме отбягва. Тогава аз живея в Непознаваемото. А кой би желал да познава Непознаваемото? Животът го избягва, а смъртта е застрашена. Ето защо аз избрах Непознаваемото.
178. Не знае, но може да обяснява
Който иска да познае нещата, трябва да влезе в Непознаваемото. Непознаваемото е чисто Незнание. Ето защо Непознаваемото не знае, но може да обяснява нещата, докато знанието е сътворено от материята на невежеството. Знанието дава много обяснения, но невежеството остава. Само Непознаваемото знае. Защо? Защото то живее в Корена на нещата, а Коренът на нещата е Съкровен.
179. Само Съкровеното може да помогне
Хората са се изгубили в дървото на знанията. И от хиляди години те пътешестват от доброто в злото и от злото в доброто. Това е пътуване от живота в смъртта и от смъртта в живота. Само Непознаваемото може да спаси хората от това дърво. Непознаваемото – това е дървото на Неизменната Любов. Човекът на Неизменната Любов нито живее, нито умира. Той съществува в Съкровеното, в собствения си Център. Съкровеното няма нужда да знае, за да живее. Съкровеното вечно съществува. То не зависи от доброто и злото. Човек може цял живот да прави добрини и да не познае Съкровеното. Доброто не може да помогне на човека, защото то е знание. Само Съкровеното може да помогне на човека. Съкровеното символизира Първичното дете: това е Незнанието. Това Незнание нищо не знае, но очите му са пълни с радост, и то толкова много радост, че не може да вижда света. Незнанието вижда само Съкровените неща. А който вижда така, е дете на Непознаваемото. Той няма опора, но има Център.
Ако имам Любов, аз нямам пътища в живота. Ако нямам Любов, пътища много. Всички пътища водят в знанието. Господи, искам само едно: направи ме любящ. На тези, които искат, дай им пътища, а на мен дай само Любовта. Защото само Любовта знае пътя. Само Любовта знае къде да ме отведе. Тя ще ме отведе в себе си. Защото няма друго място, освен Любовта, където човек да отиде. Завръщането в Любовта е завръщане в Непознаваемото. Тогава очите са пълни с радост, сърцето ликува, душата блаженствува. Това са все плодове на Незнанието.
Да имаш Любов, значи да вървиш към себе си. Това значи да вървиш към собствената си дълбочина. Твоята дълбочина е изтъкана от Непознаваемото. Хората наричат това себепознание. Аз го наричам себенамиране, защото който се е себенамерил, той е докоснат от Непознаваемото. Непознаваемото му дава Сияние. Това Сияние е наречено Безсмъртие. Правилно е да търсиш Безсмъртието, защото Сиянието ще освети твоето минало и то ще се стопи като сняг. Твоето минало ще изчезне и ти изведнъж ще разбереш, че миналото не е съществувало.
182. Методът „човекът-молитва“
Моят метод е молитва. Отначало молитвата е обикновена, после се ражда сърдечната молитва, после се заражда сърдечният огън, после самият човек се превръща в молитва, после човекът-молитва се разтваря в Непознаваемото. А който се е разтворил в Непознаваемото, той е направил най-голямото молитвоприношение. Това е човек, който е отсякъл от себе си дървото за познанието на доброто и злото. Той се е превърнал в Съкровенолюб, а деянията му са чисто злато. Хората имат постъпки, а Съкровеният има деяния. Хората имат отношения, а Съкровеният има подход. Неговият подход е Незнанието. Незнанието е всякога право, а знанието всякога греши. Ето защо знаещите умират. А Незнаещият е всякога буден. Само будният може да съхранява Източника.
Хората най-много разбират Любовта. В това разбиране е скрито тяхното неразбиране. Всеки, който иска да разбере Любовта, я изгубва. Любовта е нещо, в което трябва да изчезнеш целият. Това е потопяване в Океана на Любовта. Ти трябва да изчезнеш напълно в този Океан. Трябва да изчезнат всичките ти знания, всичките ти мнения, всичките ти понятия. От тебе не трябва да остане и следа. Когато тотално си потопен в Любовта, в теб ще се яви Неразбирането, в теб ще се появи Незнанието. Незнанието е родено от Непознаваемото. Животът е едно Велико Незнание и ние трябва да се родим в това Незнание. Незнанието е Произходът на човека. Това е, което хората най-много не разбират.
Да имаш Незнание, значи да имаш Произход. Да имаш Произход, това значи да пиеш от Източника на Живота, без да Го разбираш. Трябва ли водата да разбира водата? Вода, която разбира водата, няма истински Произход. Вода, която живее във водата, е в пълно единение с Произхода. Който е познал Произхода си, той е безмълвен като водата. Това, което тече, не говори. Това, което говори, не тече. То е наречено „смъртния човек“. Само Безсмъртието тече, а не човекът. Безсмъртието е другото име на Душата. Душата е другото име на Съкровеното. Съкровеното е другото име на Произхода. Произходът е другото име на Непознаваемото. Слей се с Непознаваемото и забрави за Произхода. Непознаваемото е съществувало всякога. То е без Произход. То няма начало, а краят му е изгубен. Истинското Начало няма глава и няма опашка. Всеки, който има глава и който има крака, е произлязъл от себе си. Който няма глава и който няма крака, е произлязъл от Непознаваемото. Да разбереш, че нямаш Произход, е най-великото Благословение.
185. Аз те избирам за Свой Син
Моят Учител е Невидим. От хиляди години ме учи, а аз все нищо не разбирам. И най-накрая Той ми каза: От хиляди години учиш и нищо не си разбрал. Но понеже запази Любовта си, Аз те избирам за Свой Син. – Сега съм Негов Син и продължавам да се уча. Да се учиш, не означава да придобиваш знания. Да се учиш, означава да придобиваш все по-дълбоко Благоговение. Учителят е Истината, пред която всички благоговеем. Благоговението позволява вечно да се учиш.
Можеш ли да обичаш Нищото? Има ли нещо, което да харесваш в Нищото? Не. В Нищото няма нищо за харесване. Ето защо всички се стремят към него... Когато хората харесват нещо, те го изпълват със своето невежество. В началото невежеството е любов, а после е омраза. В началото е доброто, а после – злото. Когато доброто и злото се харесат, те образуват невежеството. Ето защо хората обичат Нищото. Никой не може да внесе невежество в Нищото. Така хората са тръгнали на велико вътрешно пътешествие, за да открият Нищото. В Нищото никой не може да бъде опетнен, нито Нищото може да опетни някого, защото в Нищото го няма този, който опетнява. Този, който опетнява, е напълно разтворен. Той е като бучка захар, разтворена в чаша вода. Бучката е изчезнала, останала е само Реалността. Тази Реалност е Нищото.
Моята работа е да ликувам, не да знам.
Аз трябва да обичам Истината, за да ме обича Бог. А дали ще ме обичат хората, това е послесловие.
Сърцето ми танцува. Умът ми пее. Душата ми ликува. Духът ми тържествува. Кой тогава съм аз?
190. Търси, проучва, придобива, превъзхожда
Човекът е същество, което търси нещата. Ученикът е същество, което проучва нещата. Посветеният е същество, което придобива нещата. А Учителят е Същество, което превъзхожда нещата.
Имаш ли Ключ за своето сърце? Имаш ли Ключ за Извора в себе си? Ако имаш Ключ, какво ще отключиш? Нищо не можеш да отключиш. Защо? Защото Изворът е отворена Врата. Никой никога не е заключвал тази Врата. Ти си забравил, че самият ти си Ключът. Когато се превърнеш в Ключ, ще разбереш, че Вратата не съществува.
192. Нека да съм потопен в Тебе
В динамиката Те откривам. В покоя Те намирам. В Любовта Те живея. В Мъдростта светлея. А чрез Истината съм Едно с Теб. Чрез всички неща Ти ме викаш при Себе Си, но чрез Истината Ти ме потопяваш в Себе Си. Нека да съм потопен в Тебе. Това желае моето незнание.
Аз не разбирам Словото Ти, но го чувам с Душата си. За мен Твоето Слово е Звучаща Тишина. За мен Твоето Слово е Зов за Уединение. И ето, аз се слях с Тебе. Защото аз не исках да разбера Словото Ти, аз исках самия Тебе. Нека другите да търсят Словото Ти. Аз съм устремен не към Този, Който говори, а към Тебе самия. Словата са само Отломък от Тебе. Но Ти самият си Източникът. Дай ми Себе Си.
Слънцето е Твоят отворен прозорец, но само Ти можеш да ме огрееш. Слънцето е Твоята Светлина, но само Ти можеш да ме озариш. Слънцето е Твоят Живот, но аз не искам Живот. Аз искам само Тебе. Чрез Слънцето Ти ме докосваш, но аз не искам да бъда докосван. Аз искам да изгоря в Твоя Свещен Огън. А нека Слънцето пак да си грее. Нека то да огрява всички светове. Но аз искам само да съм Твой Син. Нямам друго желание.
Всички хора празнуват и не знаят, че аз съм вечният празник. Всички хора се радват и не знаят, че аз съм вечното блаженство, скрито в Тебе. Всички хора търсят разбирателство помежду си, а аз не пожелах дори и разбирателство със себе си. Аз пожелах само Тебе. Защо да се разбирам със себе си, ако Тебе Те няма? Защо да се разбирам с другите, ако Ти си надалеч. Ако трябва, Господи, нека дори и с Тебе да не се разбирам, но да съм Едно с Тебе. По-хубаво ли е да съм в разбирателство с другите и със себе си, но да не съм Едно с Тебе? Заменям разбирателството с неразбиране. И в своето неразбиране пожелавам само Тебе. Това е желанието на Твоя Син.
196. Смъртта се усмихва пред Любовта
Защо не залюбиш смъртта? Не знаеш ли, че Любовта е ключ, който разкрива нейната красота? Любовта е ключ, пред който смъртта се усмихва и казва: Ето, мини през мен и влез в Новия живот. – Смъртта се прекланя само пред Любовта. Тя познава своя господар. Любовта е ключът, който пробужда енергията на Посвещението. Смъртта се прекланя пред всяко пробудено същество. Само Любовта е път. Тя е път без пътища. Това е наречено ключът на живота. Ти си този ключ.
Аз всякога живея в замъка на своето сърце. Аз всякога живея в двореца на своята душа. Когато съм в своя замък, радостта не ме напуска. А когато вляза в двореца си, блаженство ме залива. Чрез очите на своя замък наблюдавам красотата на природата. И ето, листата летят като птици и виждам, че вятърът е техният приятел. И после птиците падат на земята, и слънцето ги гали. И виждам, че слънцето е техният приятел. Ако познаваш тайната на своето сърце, цялата природа е твой приятел. Тогава и ти си приятел със самия себе си. Когато гледам чрез очите на своя дворец, аз виждам пътя си дълбоко навътре. И влизам все повече в себе си. И в своите дълбини откривам само Тебе – Любимият, Ти, Който си възлюбил всичко в мен. Ти си възлюбил дори и мрака в мен. Ето защо сега той свети като запалена свещ. Това е свещта, чрез която идвам при Тебе. Тя осветява пътя ми. Целият мрак на света не можа да угаси моята малка свещ, защото Ти ми подаде ръка и мракът засия. Предпочитам мрак, който да свети, отколкото светлина, която да гасне.
В Светлината Те изгубих. Твоята Светлина беше толкова Ослепителна, че изгубих взора си и попаднах в мрака. И питах себе си: Що е мракът? – И разбрах: мракът, това са всички светове, които не са издържали на Твоята Ослепителна Светлина. И попитах себе си: Защо живея в този свят, в този мрак? – И мракът ми отговори, но чрез Твоя Глас, и рече ми: Сине Мой, ако в мрака Ме откриеш, ще придобиеш силата на Древния Взор. Само този Взор може да оцелее в Ослепителната Светлина. И ето, сега можеш да Ме видиш лице в лице, защото Древният Взор е другото име на Моите Синове. Който Ме е видял, забравя всичко друго.
199. Целта отнема Посвещението
Кой може да извърви пътя си? Само този, който няма цел. Целта е препятствие. Само който няма цел, може да извърви пътя си. Този път води до Нищото. Нищото превъзхожда всяка цел. Ето защо човекът не трябва да има цел. Ако човек има цел, ще се слее с целта си и ще изгуби пътя си към Нищото. Целта всякога отнема Посвещението.
200. Тайнство, в което се родих
По пътя на светлината намерих себе си. По пътя на мрака изгубих себе си. В това дълбоко изгубване аз открих Тайнство – Тайнство, в което се родих. И сега съм отвъд светлината и мрака. И когато ги посещавам, ме смятат за чужденец. А аз наистина съм чужденец. Какво общо имам със старите светове? И защо ми е светлина, която не ми разкрива Тайнството на живота? Сега живея в Светлина, която е родена от моето Тайнство. А що се отнася до светлината на слънцето, нека тя да огрява хората. Тя е радост за хората и скръб за мене. Ако ти нямаш собствена Светлина, която да те грее, ти не знаеш, че се грееш на слънце, което отдавна е угаснало.
В момента, в който познах Бог в себе си, Бог ми каза: Сине Мой, не си губи времето с 10-те Божии Заповеди. Защото всеки, който е даруван с истинския Живот, нима може да живее със заповеди? Нима може да живее с правила? Защото не е ли този Живот извисен над всички заповеди и правила? И този истински Живот, Сине Мой, не съм ли това Аз? И мислиш ли, че Аз трябва да живея по заповеди и правила? – Ти, Господи, си Единственият Закон.
Когато времето е лошо, аз се наслаждавам. Когато бурята ме връхлита, аз се усмихвам. Когато ураганът ме помита, аз се възраждам в моя Учител. Всеки, който е намерил своя Учител, стихиите на природата му се покланят. А самият той е скромен като дете. Той побеждава стихиите и се съхранява в своята скромност. Той не се смята за господар на стихиите. Ето защо е станал победител. Който не се чувства победител, той може да бъде господар на съдбата си.
Когато гледам светлината, се питам: Господи, защо си толкова явен? – И рече ми Господ: За да Ме видиш. – Когато се взирам в мрака, се питам: Господи, защо си се скрил? – И рече ми Господ: За да Ме издириш. – Когато навлизам дълбоко в себе си, питам се: Господи, къде си? – И рече ми Господ: Слей се с Мен, за да не се питаш никога къде съм. Защото Аз съм всякога там, където трябва да съм. Бъди и ти там, където трябва да си. Щом ти си там, и Аз съм там.
Каза старият дъб: Аз съм могъщ като крепост. – И на третия ден беше отсечен. Каза упоритото магаре: Аз съм най-упоритото същество в кралството. – И на третия ден беше на трапезата. Каза Асомал: Аз съм всевластният господар на кралството. – И на третия ден беше пронизан с меч в сърцето. Това беше достатъчно, за да лети душата му в простора. Ако и в простора е всевластен, той ще се превърне в копитата на погребаното магаре. И най-накрая рече водата: Аз нямам никаква власт, но имам само едно желание: да служа на хората. – И нарекохме водата „Дъщеря на Светлината“. Само който няма власт, няма авторитет, може да служи на Светлината. Само който е скромен, може да тече като вода.
Аз съм Истината, защото не съществувам.
206. Най-великото Откровение на Истината
Аз съм Пътят. И всеки, който ме следва, ще намери безпътицата. Само в безпътицата се ражда Любовта. Който е роден от Любовта, надминава пътя. Който има Любов, има ли път? Който има Любов, няма път. Да имаш път, значи нещо да ти липсва. А да имаш Любов, значи да си изпълнен, самоизобилен. Любовта е най-великото Откровение на Истината.
Само Любовта дарява живот. Смъртта отнема всичко. Люби и няма да имаш нужда от света. Люби и Небето ще бъде твоят свят. Щом любиш, смъртта те изпуска из ръцете си. Ето Вратата към Аллах. Любовта минава през Вратата на смъртта, защото сам Аллах я отваря, тъй като Аллах познава Своите деца.
Всеки човек символизира един танц на живота. Танцът сам по себе си не е важен. А важно е кой танцува – Любовта или смъртта. Ако Любовта танцува, движенията нямат значение, танцът е без правила. Ако смъртта танцува, тя танцува по определени правила и закони. Любовта танцува за себе си, а смъртта се представя пред другите. Любовта танцува само за Аллах, а смъртта танцува само за хората. Ето защо светът е танц на смъртта.
209. Аз съм оставил разбирането на Него
Аз не разбирам живота, защото живея в Аллах. Ако живея в Аллах, как може да разбирам нещата? Аз съм оставил разбирането на Него. И така животът ми се превърна в наслаждение. И светът се наслаждава, но смъртта е неговата награда. Аз съм се отказал от всички награди на света, защото избрах Аллах за свой Господар. Ето защо наслаждението ми е вечно. Няма друга награда, по-добра от тази, за този, който е избрал Аллах.
Умните пропадат, интелигентните боледуват, учените умират, добрите преживяват, злите се мъчат, а само аз, невежият, живея. И невежеството ми няма край.
Когато служиш на хората, изгубваш Аллах. Когато служиш на себе си, изгубваш Аллах. Когато служиш на Аллах, придобиваш Аллах. Само който е придобил Аллах, може да служи на хората и на себе си. Макар че хората не го разбират и макар че той не е познал себе си, Аллах го е познал. В очите на Аллах той е служителят. Който служи на Аллах, не може да бъде разбран. Но който служи на Иблис (дявола), него го разбират. Служителят остава невидим.
Знаете ли, че на моя гроб хората плачеха и скърбяха, а аз танцувах танца на живота. За съжаление никой не ме видя. Аз танцувах за моя Възлюбен.
213. Светът затваря очите на хората
Когато се раждам, аз умирам. И трябва да разнасям глината си из този непознат и обременен свят. А когато умирам, аз възкръсвам. Че може ли умрелият да не възкръсне? Но има възкръснали хора, които си държат очите затворени и не вярват във възкресението. Питам ги: Защо не си отворите очите? – Казват ми: Защото светът е в нас. – Казвам: Светът винаги затваря очите на хората. Само Любовта има отворени очи за Аллах. Любовта е единственото възкресение.
214. Само Аллах е моята музика
Да имам очи, значи да виждам Величието на Аллах. Нима с очите си трябва да гледам красотата на морските вълни? Да имам уши, значи да чувам само Аллах. Нима с ушите си трябва да слушам музиката на сферите? Само Аллах е моето видение и само Аллах е моята музика.
Аз имам сърце не за да чувствам живота, а за да чувствам Аллах. Аллах е по-ценен от моя живот.
Когато пия вода, аз пия Живота на Аллах. Когато пия Любов, аз пия Светостта на Аллах. А когато спрат всичките ми желания и когато пресъхна напълно, тогава аз съм най-радостен, защото тогава аз ставам едно с Аллах. Аз ставам източник от недрата на Аллах и всички пият от мене. Когато пиех от Аллах, аз се радвах на живота. А когато пият от мен, аз благоговея пред живота, защото Аллах ме избра. Да стана Син на Аллах, това е най-добрият завършек на моята незавършеност.
Аз съм водата, Аллах е Изворът. Аз съм животът, Аллах е Любовта. Аз съм среброто, Аллах е Златото. Аз не познавам Аллах, нито Го виждам. Но ние винаги вървим заедно, ръка за ръка. Щом съм едно с Него, за какво ми е да Го разбирам? Ето защо казвам: Живей, без да разбираш. Възхищавай се на смъртта и ще я преодолееш. Възхищението е плод на Любовта. Възхищението е Свещената Усмивка на Аллах. Когато смъртта види Възхищението, тя казва: Тебе не те познавам. Ти си Син на Аллах и иди при Аллах. – Ето защо душата ми е пълна с Възхищение. Какво струва един суфий, който не може да се възхищава? Всичко около теб и вътре в теб е Възхищение.
Сфинксът е Първообразът на човека. Той символизира Светостта на Душата и Дълбините на Духа. Душата е съградена от Светостта на Мълчанието. Ето защо тя е необяснима. Тя разкрива себе си само в Дълбините на Безсмъртието. А Безсмъртието е Мълчание. Духът символизира Дълбините на Тайнството. Това Тайнство е наречено Тишина. Тишината е най-древният Образ на човека. Това е Слънчевият човек, човекът-слънце. За него е казано: Това, което свети, не говори. Сфинксът чака душите да се завърнат в своя Слънчев Център. Той чака душите да се завърнат във Великата Тишина. Това е мястото, където няма слова. Това е мястото, където няма добро и зло. Това е мястото, където няма живот и смърт. Това е мястото, където Слънцето е Вечен Изгрев. Сфинксът символизира Великото Търпение на Древната Тишина.
219. Методът на абсолютната неподвижност
Един от най-простите и същевременно един от най-съвършените методи – това е методът на абсолютна неподвижност. Той се е ползвал в Школите на Египет. Той се нарича още „метод на преоткриване на себе си“. Заставаш в най-удобната си поза и в пълна неподвижност – най-малко 3 минути. И нищо не трябва да мърда в теб – нито отвън, нито отвътре. Очите трябва да са затворени, за да отстранят света. Това, което мърда в човека и се движи – това са мислите, чувствата и желанията. Те принадлежат на света. Затова човек трябва да прониква все повече в себе си, в своите по-вътрешни тела – там навътре, откъдето е произлязъл. Когато човек свиква да става неподвижен и отвън, и отвътре, рано или късно от Дълбините му ще изплува Откровението. Той ще познае своя Абсолютен и Неизменен Център. Тогава вече той ще избира мислите, чувствата и желанията си, а не те него. Така ученикът става пълен господар на себе си. Каквато и лоша новина да му съобщят, той я видоизменя. И понеже той вече е господар на себе си, той приема новини само от своя Неизменен Център. А тези новини са всякога хубави. Те винаги нашепват почти едно и също нещо, което приблизително е следното: Ти си вечен. А всички новини, които ти се казват отвън, заедно със света, който ти ги казва, са временни. Ти вече нямаш мисли, чувства и желания, които са обвързани със света, защото ти позна своята Вечност, своя Център. А в този Център няма място за новини. В Библията това е наречено Тайната стаичка. Наречено е още Дух и Истина. Нима Истината се нуждае от новини? Нима Истината се нуждае от минало, настояще и бъдеще? Нима Истината се нуждае от живот на звездите и живот в отшелничество? И ето, виж: Истината, това си ти! Това малко упражнение побеждава света. Упражнението е много просто, а светът е много сложен. И затова човекът на света не може да го разбере. Човекът на света разбира само сложните неща. Сложните неща са капанът, в който мишката жадува да влезе. А простите неща са неразбираеми. Те са Дар за децата на Незнанието. Тези деца са, които обичат Духа на простотата... Ето, дадох ви Подарък. Не разсъждавайте върху Подаръка. Приемете го с цялата си душа, за да не го изгубите.
Сърцето ми е кокиче, умът ми е минзухар, душата ми е роза, духът ми е лотос. Не е ли това Градината на Вселюбящия? И няма ли всеки такава Градина в себе си?
Когато живея, цъфтя. Когато умирам, ухая. Когато се сливам с Истината, ставам извор за жадните души. Това го наричам Пътят на Благостта.
Очите са Слънцето на моята душа. Душата е Слънцето на моите очи. И всичко е толкова просто, като дете, което си играе на снега.
Всички хора вървят за някъде. Само аз вървя за никъде. Хората имат посока в своя живот, имат цел и се стремят към нея. Всеки човек си има и религия. А аз нямам религия и нито посока, и нито цел. Щом имам Любов, трябва ли да имам посока и цел? И щом Любов изпълва сърцето ми, трябва ли да имам религия? Нека хората да имат посока и цел, нека да имат религия. А аз искам да имам само едно сърце, пълно с Любов. Който ме пита имам ли религия, ще му кажа: Нямам. – Любящият няма религия.
224. Листата падат и пак се качват
Гледам, листата падат от дървото. Гледам, листата пак се качват на дървото. Това е играта на живота.
225. Аз станах плод за себе си
Дървото до мен е пълно с плодове. Жалко, че то не може да ме нахрани, защото самият аз станах плод за себе си.
Животът е една вечна игра с Дао. Виж как детето си играе. Това е Дао, което си играе с него. Животът е приказна игра. Виж учения, колко е сериозен. Който е сериозен, е призовал смъртта. Виж мъртвите, колко са сериозни. Когато детето го няма, и Дао го няма. Когато детето го няма, смъртта е сериозна. Когато детето е в тебе, и смъртта подскача от радост, защото Дао е там. Животът е игра на Дао. Да си играеш с Дао, това са интимни отношения.
227. Животът е тайнствена игра
Животът е тайнствена игра. Да танцуваш с Бога, това значи да превърнеш живота си във вечна игра. В тази игра никога няма да се умориш, защото тя принадлежи на Бог, Който е скрит в тебе. Ако искаш да изгубиш Бог в себе си, тогава можеш да станеш философ. Философът не може да играе, той има да решава най-великите въпроси на вселената. И когато наближи времето да реши тези въпроси, той е вече погребан. Остани си дете и посвети живота си на игра с Бога. Но гледай светът да не те забелязва.
228. Когато аз си играя, аз живея
Когато аз си играя, аз живея. Когато живея, аз се радвам. Когато се радвам, аз се възхищавам. Когато се възхищавам, и смъртта ми се възхищава. Тя се чуди защо, като умра, продължавам да танцувам. Понеже съм дете и не знам отговора, казвам на смъртта: Питай Бога. Той ме научи така да играя. Той ме научи така да танцувам. – И попитах смъртта: А ти защо не танцуваш? – И рече ми смъртта: Аз имам много сериозна работа в света. Всеки ден правя катафалки и всеки ден опявам умрелите. Отгоре на всичко трябва и да им пея! А там не мога да танцувам пред хората, защото радостта смущава мъртвите.
229. Ако ти си игра, ти си чул Гласа на Бога
Животът е една разумна игра. Смъртта е една интересна игра. Доброто е една красива игра. Злото е една неразбрана игра. Не виждаш ли как вятърът си играе с дърветата? Не виждаш ли как водата си играе с рибките? Не виждаш ли полета на змията – тя сякаш лети, а няма крила. Не виждаш ли усмивката на цветята? Не чуваш ли гласа на птичките? А не виждаш ли красотата на любовната игра? А красотата на танца? А красотата на очите? А танцът на косата? Не е ли всичко това играта на живота? Но най-важно от всичко това е ти самият игра ли си. Ако ти си игра и ако си играеш със себе си, тогава ти си чул Гласа на Бога. Ако играта е спряла, ти си чул други гласове.
230. Слухът превъзхожда вселената
Очите ти са направени от слънце. Косите ти са направени от вятър. Ушите ти са направени от слух. Не е ли красиво слънцето? Не са ли чудни косите? И не е ли естествен слухът? Слухът е най-простото нещо. Но той превъзхожда вселената.
Бъди естествен като реката. Нека реката потече в твоето сърце. Бъди естествен като въздуха. Нека въздухът освежи твоя ум. Бъди простичък като Любовта: тя нищо не знае, но всичко може. Бъди простичък и естествен, за да бъдеш мъдър. Бъди знаещ и учен, бъди прогресиращ и ще изгубиш себе си.
232. Огъвай се като тревичката
Лети като вятъра, защото умът ти е направен от вятър. Обичай като сърцето си, защото сърцето извира като Любовта. Огъвай се като тревичката и ще останеш цял. Огъвайки се, тревичката просто танцува. Тя приема условията на живота. Тя е естествена. Ако тя не приема условията, тя се прекършва. А кой ще танцува тогава? Кой ще играе простичкия танц, наречен живот?
233. Не ти трябват усилия, а простота
Бъди естествен като дървото. То не прави никакви усилия. То стои неподвижно цял живот, а е изобилно на плодове. Ти правиш много усилия, а нямаш плодове. Не са ли твоите усилия препятствие? Не ти трябват усилия, а простота.
234. Не си научил урока на реката
Виж как реката тече без усилия. Твоята походка трябва да тече като реката. Който не прави усилия, той умее да тече. Ако не умееш да течеш, краката ти ще пресъхнат и ти ще кажеш: Такъв е животът. – А аз ще кажа: Реката продължава да тече, но ти не си научил урока на реката.
Прави ли усилия цветето да расте? Ето, наблюдавай, то не прави никакви усилия. То пониква, разцъфтява, усмихва се и после се скрива отново в своята простота. А какво правиш ти? Правиш много усилия, после възмъжаваш, но това не е разцъфтяване, защото не си естествен. После се усмихваш, но това е изкуствена усмивка, защото не си естествен. И накрая умираш неестествено. И дори се тревожиш има ли друг свят. Пита ли цветето има ли задгробен мир? Тревожи ли се цветето? Не. Простотата никога не се тревожи. Само човекът се тревожи, защото не е разбрал учението за простотата. Цветето преподава учението за простотата.
Наблюдавай простотата на цветето. Ти казваш, че то се е разцъфтяло. Аз казвам: Това е усмивката на простотата. Ти казваш, че цветето е увяхнало. Аз казвам: Това е поклон към земята. Ти казваш, че цветето е умряло. Аз казвам: Знаеш ли как умира цветето? То умира с нежност, с поклон към своите свещени корени, с вътрешна грация, с тишина и безмълвие. То не създава никакъв шум, когато умира. Това е учението за простотата. А знаеш ли как умира човекът? Дори и когато умира, той създава шум. И на смъртния си одър той създава проблеми. Той превръща смъртта в проблем. Започва болка, започва агония. Тук няма никаква грация. Ти чувал ли си цветето да пъшка и да агонизира? Но човекът агонизира, той продължава да се бори. Само цветето разбира своето съществувание, то живее без борба. Цветето знае, че смъртта е част от живота. То знае, че смъртта не е враг на живота. То знае, че смъртта е едно красиво продължение на живота. Цветето приема смъртта като нов живот. То знае, че и смъртта, и животът са в естеството на нещата, докато човекът не познава естеството. Той се бори или с живота, или със смъртта. А другият неразумен процес при човека е, когато той иска само да живее, без да умира, само да се радва, без да скърби, само да цъфти, без да увяхва. Така той създава разцепление, два лагера и не разбира, че животът е едно допълнение към смъртта и смъртта е едно допълнение към живота. Той не разбира, че радостта и скръбта са тясно свързани, че те са едно цяло. Той не разбира, че скръбта създава фона, на който радостта тече. Човек не е разбрал това, което цветето знае. Понеже цветето приема смъртта с разтворени обятия, то превръща смъртта в живот. Това е методът на Любовта. А човекът не приема смъртта. Той се бори с нея, той я превръща във враг. Когато смяташ, че смъртта е враг, тя идва като враг в твоя живот. Тогава в твоя живот няма простота, няма грация, няма красота, просто защото си съумял да създадеш враг. Който е изгубил учението за простотата, той създава врагове.
237. Реших да превърна себе си в Слънце
Когато Слънцето изгрява, аз съм във Възхищение. Когато Слънцето залязва, аз съм във Възторг. И когато ми казаха, че никога вече няма да има изгрев, аз реших да превърна себе си в Слънце. Сега светя, но не умея да говоря. Светлината погълна говора ми. Сега съм напълно безмълвен. Нека Безмълвието да ви говори. Който се е пожертвал напълно, той няма слова, с които да опише своята Пълнота. Този, който се е пожертвал, е изгубил речта си. Слънцето не говори, водата не говори и Любовта не говори.
Любовта е моят Бог, моето учение, моята религия. А Тишината на Любовта е моят Покой. Когато плувам в Покой, знам, че Любовта ме е приела. Когато съм потопен в Тишината, знам, че Любовта бди над мен. Когато съм в Любовта, не искам нито живот, нито смърт. Ако бях поискал живота, щях да изгубя Любовта. Ако бях поискал смъртта, щях да изгубя Любовта. Но аз поисках само Любовта. Ето защо не познавам раждането и смъртта. Не познавам съществуванието. Познавам само Източника. Нямам какво да търся, защото съм намерен.
Любовта съдържа в себе си непознато измерение. Ето защо, когато си в нея, си вечно млад. Любовта съдържа в себе си незнайна Мъдрост. Ето защо ти се чувстваш вечно богат. Мъдростта е духовното богатство на човека. Това е нетленното богатство. Любовта е умението да възприемаш Истината. Когато си се превърнал в Любов, ти имаш право да се потопяваш в Дълбините на Истината. Това надминава дори Вечността и богатството на Мъдростта. Който умее да се слива с Истината, той превъзхожда и този, и онзи свят. Той не се познава. Той няма себепознание. Но Истината го познава. Себепознанието е ограничено, а Истината е неограничена. Ето защо аз се отказах от себепознанието. Себепознанието е хармония, а Истината е Велика Дълбина. Нима може хармонията да ме радва? Хармонията прилича на кораб, който е спрял на брега. Всички хора от кораба се радват, че са пристигнали на брега. Те вярват, че са пристигнали у дома. И дори близките им се радват. А те са толкова далече от Великата Дълбина. Те са напуснали Истинския си Дом и сега се радват на брега. Те се радват на себе си и на близките си. Но аз не се радвам, аз скърбя. И тези, които не ме познават, мислят, че скърбя. Но аз се наслаждавам на скръбта. Само който се е превърнал в Любов, умее да се наслаждава.
Още когато някога живях на земята, още тогава знаех, че най-ценното е Любовта. Че как можеш да изоставиш Любовта и да цениш света? Да избереш света, значи да избереш безумието. Който е избрал безумието, той изгубва своята вътрешна Вода. Той изгубва своята пластичност, своята възприемчивост. Който няма Вода в себе си, той става приемник на света. Още в онези древни времена на земята се научих да живея в Любовта. Когато си се отдал на Любовта, Любовта ти дава нещо, което е по-скъпо от света. На нашия език това е наречено Ахол Хара. Това приблизително означава „Тайнственото Око“ или „Мистичното Око“. Няма по-хубаво нещо от това да имаш такова скрито наблюдение. Например аз видях, че когато хората бяха здрави, те се радваха. А когато боледуваха, те скърбяха. Това е толкова елементарно. Защото те се радваха, но не се наслаждаваха. А при болестта беше още по-лошо. Те дори не се радваха на болестта. Истинският подход е да се наслаждаваш и на здравето, и на болестта. Само тогава се явява превъзходството. Само тогава се освобождаваш от капана, наречен двойственост. Здравето и болестта са като живота и смъртта. Това са двете крила на една птица. Как може да искаш да летиш само с едно крило? Не е ли тази логика безумна? Но ако ти си избрал света, безумието е твоят съветник. Ако си избрал Любовта, тя ще ти даде Ахол Хара. И тогава ти ще се наслаждаваш и на смъртта, и на болестта, и на скръбта. Така ще се изтръгнеш от тях. Това е умение на Ахол Хара. Това е наградата на този, който се е превърнал в Любов. Такова същество не живее в света, нито светът живее в него. Такова същество живее в Любовта. А Любовта е Обетованата Земя, Незнайната Земя, която хората все още търсят. Любовта се себенамира в своето себеподобие.