Част 2
Пътувало кокичето през цялата гора. Някой ще каже: – Как така пътува кокичето, то няма крака. – Кокичето не пътува с краката си, приятелю, кокичето пътува със Светлината си. А ти имаш ли тази Светлина, приятелю? Знаеш ли, че кокичето извървя своя път?
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
Наблюдавах своето любимо поточе и видях, че водата летеше, сякаш радостта ѝ нямаше край. Някой ще попита: – Как може водата да лети? – Ами ти, приятелю, не виждаш ли дъжда, който капе върху теб? Не са ли капките летяща вода? Водата лети, приятелю, но ти все още пълзиш. Водата е открила своята радост в поточето. И виж, радостта ѝ подскача. А ти, приятелю, си влязъл в едно блато и разсъждаваш като философ. И казваш: – Моята вода не лети. – А дъждът се излива върху тебе от всички посоки.
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
Бях при своето любимо дърво. Моето дърво е Мъдрец, аз се уча от него. Моето дърво много мисли. И най-малкото клонче в него мисли. Някой ще каже: – Как може дървото да мисли? – Не виждаш ли, приятелю, че цялото дърво е отрупано с плодове? Плодовете са резултат от неговата мисъл. А ти, приятелю, имаш ли плодове? – Не, аз нямам плодове, аз имам много проблеми.
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
Наблюдавах моите любими пчели. Идва съседът и ми казва: Пак ли наблюдаваш твоите глупави пчели? Чудя се – казва съседът ми, – цял живот се трудят, а после умират. И ти ще оглупееш като тях. Днес има нова наука, наука на безгрижието. – Казах на съседа си: Не виждаш ли чудото. От цветята те вадят слънцето. Това е Мъдрост, приятелю. – Каза съседът ми: Аз мога да извадя от моята маза нещо по-съществено. Остави цветята и слънцето, аз ще ти извадя една чудна ракия. – След малко прехвръкна една пчела и моят съсед се уплаши. Казах му: Знаеш ли какво ти каза пчелата? Тя ти каза: Очакват те прекрасни тревоги. – И каза съседът ми: Че аз имам тревоги откакто се помня. – Така съседът ми си тръгна щастливо по своя собствен път. После пчеличката дойде до ухото ми и ми прошепна: Мислиш ли, че вразумихме твоя приятел? – Казах ѝ: Да убедиш човека в разумното, това е най-трудното нещо на света. – И отвърна ми пчеличката: Поне опитахме.
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
За първи път видях кокиче, което плува. Гледах го и не вярвах на очите си. Срещнах съседа си и му казах: Видях един изключителен плувец, видях как едно кокиче плува. – Съседът ми каза: Кокичетата никога не плуват. – Казах му: Това кокиче плуваше. – Съседът ми каза: В коя посока плуваше, защото то не може даже да се движи. – Казах му: Кокичето плува в свои собствени води, в собствената си Светлина. Неговите води са чисти и прозрачни и оттук то е извлякло белия си цвят. Какъв чуден плувец, какво ще кажеш? – Съседът каза: Че тогава и аз плувам. Аз също плувам в своя свят, заобиколен от тревоги. – Казах му: Кокичето каза, че всеки плува в свои води. Всеки плува в своя си свят. Но не това е важно. Важното е да изплуваш. Важното е от тревогите на света да изтръгнеш своя бял цвят. Всеки, който е в този свят, има връзка със своите черни корени. Но освен това всеки има бяла душа. Който умее да плува в своите си води, той съхранява душата си. – И накрая съседът ми каза: Аз не мога да плувам в свои води. Не виждаш ли, имам жена и деца. И къща трябва да строя. Аз съм напълно зависим и затова не мога да плувам в свои води. – И тогава кокичето се намеси, и каза: Колко жалко, защото всеки, който не може да плува в свои води, се е отказал от душата си.
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
Имаше лек ветрец и тогава успях да видя една малка тревичка. Гледах я, гледах я и не спрях да ѝ се възхищавам. Тревичката не спря да танцува и да се радва. Казах на съседа си: Истинският живот е постоянен танц и радост. – Съседът ми каза: Кой те научи на тези глупости? – Казах му: Ето тази тревичка. – Съседът ми каза: И аз танцувах преди време, но откакто паднах и си счупих носа, разбрах, че животът не е танц и радост. Каква радост виждаш в счупения ми нос? Всеки, който ме види, си навежда главата. Но все пак признавам си, че тогава бях пиян. Танцувах лудо и танцът ми счупи носа. – Тогава тревичката се намеси и каза: Ако искаш да танцуваш, трябва да бъдеш естествен. Който следва естеството си, животът му се превръща във вечен танц и радост. – Тогава съседът ми се ядоса на тревичката и ѝ каза: За какво естество ми говориш? Ако и ти беше изпила един килограм вино, щеше да се удавиш. – Тогава тревичката му отговори: Да следваш естеството си означава, че когато срещу тебе духа малкият вятър, ти трябва да танцуваш своята малка хармония. Когато срещу теб задуха големият вятър, ти трябва да затанцуваш своята голяма хармония. А ако вятърът те пречупи и прекърши, ти трябва да се завърнеш в своята вечна хармония. – И погледна ме моят съсед учудено, и каза: Що за странна философия е това? Нищо не разбирам от тази хармония.
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
Наблюдавах тихата Мъдрост на листата. Харесах си едно листенце и много му се възхищавах. С всеки изминал ден то все повече зеленееше, растеше и се радваше на живота. То живееше в единство с дървото. До него имаше друго листенце, което не обичаше живота и дървото. И колкото повече време минаваше, толкова повече то искаше да избяга от дървото. И един път вятърът го духна и започна да го носи навсякъде. И съдбата му стана тежка. Ту се удари в камък, ту някой го настъпи. Пожълтя, състари се, грохна и накрая каза: Тежък е животът ми. – Повиках съседа си и му казах: Погледни чудната Мъдрост на листата. Погледни листенцето, което е на дървото. То сякаш вечно се радва. – Съседът ми каза: Остави ги тези глупости. Нямам време за листенца. До гуша съм в проблеми. Детето ми стъпило на корема, жена ми стъпила на врата. Остарявам и все повече изгубвам образа си. Много тежък е животът. – Казах на съседа си: Така е, защото не живееш като това листенце на дървото. – Тогава съседът ми каза: При всичките главоболия, които имам, остава ми само едно: да се кача на дървото и да заживея там. – И каза ми още съседът: Не можеш да ме излъжеш да живея като листо. Аз съм достоен човек. Имам си свой начин на мислене. Ще си устроя живота, както си знам. После ще науча и жена ми, и децата ми да си устроят живота. И накрая всички ще измрем. Животът завършва в гроба. Там няма никакви листенца. Това е моята философия. – И накрая казах на съседа си: Бъди жив и здрав, за да изживееш философията си. – Той се зарадва и отиде при своите проблеми.
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
Наблюдавах едно славейче и се възхищавах на песента му. Сякаш слушах песента на Рая. То толкова много се радваше и пееше, че всичко това ми заприлича на Химн от Вечността. Песента му беше една чудна симфония на радостта. Повиках съседа си и му казах: Слушай каква омая, какъв възторг. Долавяш ли шепота на Вечността? – Съседът ми каза: Който пее, не работи. Не знам каква е тая птичка, нито искам да чувам крякането ѝ. Освен това тя ме дразни. Аз имам друга песен вкъщи. Ела да чуеш, три гладни гърла пеят. Ако не работя, ще умрат. – Казах на съседа си: И все пак животът е велика музика. Ти не чу ли малкото славейче, този велик певец? – Тогава съседът ми каза: Ако имаше един камък наоколо, щях да поздравя твоя певец. – Но когато погледнахме към славейчето, то си беше отишло.
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
Повиках съседа си и му казах: Погледни какво велико слънце изгрява. След няколко часа ще вали прекрасен дъжд, а вечерта ще има един красив залез. И погледни теменужките в градината ми – каква красота! Велик е животът! – Съседът ми каза: След малко това това слънце така ще напече, че трудно ще се диша. После ще дойде прекрасният дъжд, който ще ми намокри всичко. За красивия залез да не говорим, защото по него време децата ми се завръщат от училище и почват да ми разправят колко лошо било в училище. И за теменужките да не говорим, защото с тях нито мога да нахраня семейството си, нито себе си. Тях даже и котката ми не ги поглежда. – И каза още съседът ми: Такава е реалността, такъв е животът. Чудя се как ти се радваш на живота, че го наричаш и велик. Мисля, че обезумяваш.
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
Наблюдавах една пчеличка колко дълъг път извървяваше тя. Посещаваше толкова много цветя и все се завръщаше в своя кошер. Казах си: Каква велика Мъдрост, какво Тайнство, защото всичкият този труд се превръщаше в най-чудната храна за човека. Повиках съседа си и му казах: Какво ще кажеш за това велико Тайнство? И какво ще кажеш за тази Свещена храна – меда? – Съседът ми каза: Първо, никога не съм виждал велика пчела. Второ, щом не съм виждал такава пчела, няма и Тайнство. Аз разчитам само на очите си. И трето, ние от години наред ядем мед и жена ми и децата ми оглупяват все повече и все повече. Аз мисля, че ти не наблюдаваш реално живота. И мисля, че ти все виждаш нещо друго. А мен ме интересува само реалността.
Из „Разговорите на Мъдреца
със своето Сърце“
Съседът ми започна да си строи къща. Отидох при него и му казах: – Искаш ли да ти помогна? – Не, аз обичам да си върша работите сам. – Построи той една стая и на другия ден стените паднаха. Отидох и му казах: Искаш ли да ти помогна? – Съседът ми каза: Не, аз сам си разбрах грешката. Не сложих много цимент, исках да спестя пари. Сега ще купя много цимент и всичко ще е наред. – На другия ден съседът ми отново построи стените и всичко беше наред. А на следващия ден стените пак паднаха. Казах му: – Искаш ли да ти помогна? – Не – каза съседът, – аз съм независим. Аз си открих грешката. Не бях подредил камъните правилно. – И така много пъти съседът ми вдигаше стените и на другия ден те падаха. Но след много време най-накрая къщата беше издигната. Но съседът ми не желаеше да живее в нея. Попитах го: – Защо не искаш да живееш в нея? – Защото не искам да ме затрупа. Ето виж, спя си тук на двора, на пейката и съм много спокоен. А чистият въздух е толкова здравословен. – Казах му: Съседе, има много специалисти по къщи. Мога да ти покажа как се строи хубава къща на разумно място. – Съседът ми каза: Покажи ми. – Казах му: Ето, виж това дръвче. Виждаш ли тези птички? Там е тяхното гнездо. От десет години живеят в това гнездо. Никакви бури и дъждове не развалиха къщичката им. Тези птиченца винаги се радваха на живота и всякога пееха. А това там е най-голямата птичка, тя измайстори гнездото. Тази птичка е бащата. Само тя може да те научи как да си построиш къща. – Тогава съседът ми каза: Ти се шегуваш, нали? Защото как може тази малка птичка да ми забърка цимента, да ми подреди камъните и да ми сложи покрив? Никога не съм чувал птичка да строи къща. Ти си най-големият шегаджия, когото познавам. Пък ако ми даваш за пример къщата на птичката, сиреч нейното гнездо, тогава не ме познаваш, защото аз никога няма да живея в гнездо.
Из Книгата „Искри от Тишината“
Питаш: Защо имам толкова страдания? – Ето що рече Тишината: Ти имаш много страдания, приятелю, защото нямаш Съкровен живот. Когато страданието се сблъска със Съкровеното, се заражда Светлина. Съкровеното е скалата на живота. Страданието никога не може да устои на Съкровеното. Но ако ти си се отказал от Съкровеното, приятелю, тогава страданието се сблъсква с тебе. А ти сам по себе си нямаш какво да му дадеш. – Ето що рече Тишината.
Словото е Слово само когато изтича от Тишината. Слово, което не изтича от Тишината, разнася мрак. Тишината си има свой Дом. Този дом е наречен Съкровеното. Някои го наричат Душата. Други го наричат Неизразимото. Аз го нарекох Изворът, защото от този Дом извира Словото, което осветява съществата. Истинското Слово е напоено със Свята Тишина.
Всички велики неща са родени от Тишината. Малката тревичка е израсла от Тишината. Наблюдавал ли си малкото изворче? То няма думи, но какъв говор има. То се е превърнало в ръка, която дава. Ето, това е истинското даване. Даващият не трябва да говори, за да не опетни Тишината. Не изгрява ли слънцето от Тишината на нощта? А цветята, приятелю, не са ли деца на Тишината. А откъде произлиза Мъдрецът? От Тишината, приятелю. Ето защо той носи в себе си Съкровени Слова. От тези Слова се раждат тревички, цветя, слънца и живата вода.
Най-великото нещо в живота е да имаш истински приятел. Милиони години минаха, докато го открия. Той е по-тих от тревата, по-чист от водата, по-необятен от звездите, по-дълбок от всяка бездна, по-сияещ от всяко слънце. Той е далечен, недостъпен, неизмерим и същевременно по-близък от всичко на света. Този приятел е Сияещата Тишина. Той ми е дал най-скъпото нещо на света: той ми е дал гласа, но не за да говоря, а за да може той да говори. Но дори и той не може да изрази себе си. Неизразим е моят приятел, неизречен. Единственото място, в което оживявам, е неговата неизразимост. Който е познал това, става съкровеноизпълнен. Ето, това ми даде моят приятел.
Знаеш ли къде живее пробуденият човек, приятелю? Пробуденият човек живее в Тишината. Пробуденият, това е живеещият в Тишината. Някой ще каже: – Там сигурно е много скучно, много неща липсват. – Ще ти отговоря, приятелю. В света на Тишината скуката е мъртва. В Тишината съществува едно велико, възвишено Единство. Ти казваш, че сигурно много неща липсват в Тишината. Прав си, приятелю, много неща липсват. Първото, което липсва, е бъдещето, защото този, който живее в Истината, няма бъдеще. Този, който се е слял с Истината, няма нужда от бъдеще. За него и миналото не съществува. Той няма нужда и от настоящия живот. Може да попиташ: – Ами как живее този човек? – Той също живее, приятелю, той живее в Живота. Той живее като Живот в живота и животът се учи от него. Това е Животът на чистия Дух, приятелю. Чистият Дух е тази Същност, която се е сляла с Бога. А този, който живее в Бога, няма нужда от бъдеще, от минало и дори от настояще. Нима мислиш, че Бог се нуждае от минало, от бъдеще или от настояще? Той превъзхожда всичко това. Бог се нуждае единствено от твоята Истина, от твоя Дух. И тези, които са открили Истината в себе си, заживяват в Царството на Тишината. А тези, които са се отказали от Истината, те все търсят бъдещето. Пробуденият никога не разчита на бъдещето. Той разчита единствено на Истината в себе си. Бъдещето не е нещо, което трябва да очакваш. Бъдещето не е нещо, което ще дойде. Не ти трябва бъдеще, приятелю. Това, което ти трябва, е Истината. И ако Истината е дошла в твоя живот, няма какво друго да дойде.
Ти все обичаш нещо, приятелю, и все се разпиляваш. Единственото нещо, което трябва да обичаш, приятелю, това е Той – Единственият, Бъзлюбеният. Знаеш ли какво открих в Тишината, приятелю? Това, което открих, е че единствения, в когото се влюбих, това съм бил аз самият, защото Той е аз и аз станах Той. Това, което се получи в крайна сметка, е едно свято преклонение пред Живота. Може да попиташ: – Как да разбирам това? – Това не е за разбиране, приятелю. Това е нещо, което царува в моята Тишина. А ти трябва да го откриеш в твоята Тишина, защото Той, Който е Истината, живее във възвишеното, безмълвно Единство. Не разбирай това, приятелю, за да не го изпуснеш. Живей в Истината, без да я разбираш.
Великите неща живеят и работят в Тишина. Само от Тишината се зараждат истинските неща. Например Божественото Сърце на човека ако бъде приучено да живее в Тишина, то ще се различава много от сърцето, което живее в своите желания. Първото Сърце се превръща в Свещен Храм, а второто сърце става храна за света. В първото Сърце се заражда възвишеното, а във второто сърце се съгражда смъртта. Първото Сърце люби Истината, второто сърце обича удоволствията. По пътя на удоволствията никой не може да съгради в себе си Свещения Храм. Човекът е изпратен на земята, за да се превърне в Храм. А в този Храм засиява Най-Древното Същество. И очите на цялата вселена се заглеждат в това Сърце. Древният иска едно единствено нещо от човека: Свещено Сърце. И тогава Той го превръща в Храм на вселената. Това е единственият, истинският, живият Храм. Този Храм е невидим Храм, но Бог заживява в него и чрез него осветява света и вселената. Всеки има сърце, но не всяко сърце е Храм, защото не всяко сърце познава Тайната на Тишината. Тишината е мястото, където умира всяко желание и всеки свят, за да се роди Този, Който е извън всеки свят и извън всяко желание. Не можеш да намериш Древния с желанията си, но можеш да Го откриеш с Любовта си. Твоето Свещено Сърце е твоята Любов, а твоята Любов – това е твоят Храм.
Има най-различни видове очи: добри очи, лоши очи, красиви очи, щастливи очи, благи очи. Но знаеш ли кои са истинските очи, приятелю? Рядко се срещат истинските очи. Те произлизат от Същността на Древния. Това са очите на Тишината. Когато са отворени, те сияят безмълвно, като слънца. А когато са затворени, те са вглъбени в собствената си Тишина. Те са приучени да живеят в Тишината. Те се сливат с Тишината. Може да попиташ, приятелю, що е това Тишината. Тишината е Свещеният Дом на Древния. Тишината е Храмът на Древния. И всеки, който се е докоснал макар и за малко до този Храм, той придобива очите на Тишината. Тези очи имат специално наблюдение върху нещата и събитията. Тези очи не виждат света, не виждат събитията, но те имат способност да проникват в корените на нещата. Това са очи, които могат да наблюдават дори и това, което е отвъд вселената и отвъд причините на нещата. На древния език Ра Авинор тези очи са били изричани като Ахива Харама, което означава „Очите на Храма“. Много ангели и богове биха желали да имат тези очи.
Знаеш ли, приятелю, къде се раждат истинските отговори на въпросите на живота? Истинските отговори, приятелю, се раждат в Тишината. Малцина са тези, които имат особен подход към Тайнството на Тишината в себе си. В този подход е скрит ключът на живота. Който няма този подход, той е изгубил ключа на своя живот. И той пита или себе си, или другите, но въпросите остават нерешени. Единствено в Тишината човек надминава себе си и другите. Тук човек достига до едно велико Безмълвие, а Безмълвието е мястото, в което изчезва всяка двойственост и всичко сътворено. И изведнъж се явява Духът. И тогава няма значение какво той ще ти отговори. Той изпреварва всеки отговор. Той носи със себе си есенцията на Покоя и ти изведнъж се успокояваш и се изпълваш с особен живот. В тази област на Тишината ти си се докоснал до това, което превъзхожда всеки отговор. Всеки, който е постигнал това, е станал същество на Покоя. А знаеш ли що е Покоят, приятелю? Това е най-дълбокият отговор на всички въпроси на живота. Тези, които са постигнали Покоя, те живеят във Вселената на Духа. А Покоят, това е тяхното Древно Сърце, Нероденото Сърце.
Общувай с Тишината. Тя е твоят истински приятел. Ти казваш: Аз имам много лоши настроения. – Аз казвам: Там до тебе, приятелю, има една малка и чудна роза. Иди и потопи лошите си настроения в Тишината на розата. Който е направил това, от лошото му настроение не остава и следа. А знаеш ли защо става така, приятелю? Защото ароматът е сърцето на тази Свещена Тишина. Ароматът е есенцията на тази Тишина. Нищо не може да устои в Тишината. Няма такова лошо настроение, което да може да оцелее в аромата на тази Тишина. До теб винаги има една роза, приятелю. До теб винаги има една чакаща Тишина. И ако ти разбереш важността на всичко това, ти ще се приближиш до аромата на тази Тишина. В този свят всеки има до себе си една роза, но не винаги тази роза ще те чака, приятелю. Тя все още е до тебе. Приближи се. Оцени я, защото когато си отиде, ще бъде много късно. Когато тя си отиде, ти ще изгубиш живота си. А сега розата седи до теб и те очаква. Може би ще попиташ що е това роза. Това са условията около теб, приятелю. Има много същества, на които условията са отнети. А розата е днес все още до теб. И още нещо, приятелю. Знаеш ли, че този, който стои до теб и те обича, е роза, изпратена от света на Тишината? Много неща ни е дала Тишината.
Из „Книга за Слънцето“ от Авирохал
Ако искаш да погледнеш Слънцето в очите, трябва да погледнеш в себе си и да видиш своето собствено достойнство. Ако успееш да видиш достойнството в себе си, тогава в теб мигновено ще се образуват най-древните очи, слънчевите очи. И тогава можеш да Го видиш, защото Той е скрит в Слънцето. Той е Слънце в Слънцето. Щом си Го видял, след напускането на земния свят ти се завръщаш в Ослепителната Светлина на Слънцето. А тези, които нямат достойнство, те не могат да Го видят. И понеже не са живели достойно, те смятат, че тази Слънчева област е суета. Така те са образували своя земен начин на мислене и своя земен свят. Те и досега живеят в суета. А минаха вече милиарди години.
Знаеш ли каква е истинската цел на молитвата, приятелю? Молитвата е пътят, по който в човек се образува Слънцето. Да се молиш, това означава, че Слънцето на Слънцата ти е открило пътя към Себе Си. Молитвата е най-слънчевият метод на земята. Тя постепенно трупа Светлина в себе си, докато накрая се стигне до Центъра на Слънцето. Молитвата означава, че ти си част от Слънцето, приятелю. Не е ли това Откровение, приятелю? Не е ли това зов за завръщане, защото който не се моли, няма и да се завърне. Знаеш ли що е молитвата, приятелю? Това е Свещена енергия, която се е изтръгнала от Слънцето, за да дойде при теб и заедно с теб да се завърне в своя най-древен Център. Това е най-великата помощ, която е оказана на твоята душа. В древния език Ра Авинор ние сме нарекли тази помощ Ал Алахир, което означава Бялата Ръка. Никога не отхвърляй тази Ръка, приятелю, защото иначе всякога ще живееш в чужди светове. Бялата Ръка е тази, която образува твоя истинен път към дълбините на Слънцето. Ал Алахир – това е твоята Свещена съдба.
За скритата Мъдрост на Ал Хира
Попитал един всепризнат мъдрец Великия Несъществуващ и казал Му: О, Древний, има ли в моята околност по-мъдър човек от мен? – Тогава Древният му отговорил: Има, приятелю, но той е по-неуловим от слънце, потопено в дълбок мрак. Той се нарича Ал Хира. Но ти не можеш да разбереш неговото Учение и неговата Мъдрост. – Заинтригувал се мъдрецът и поискал с цялото си сърце да срещне Ал Хира. Тогава Древният му казал: Добре, ще ти помогна, макар че е много трудно да го намериш, защото той е скрит дори и от самия себе си. – Дал Древният един ключ на мъдреца по пътя му към Ал Хира. Много време минало и най-накрая мъдрецът открил Стареца Ал Хира. Когато се приближил до него, той го попитал: Знаеш ли защо идвам при теб? – Ал Хира му отвърнал: Този, Който те изпраща, знае. А ти и аз не знаем. Но аз знам едно нещо: ти си научил много неща и те не са ти от полза, и затова си все още търсач. Не си съумял да се слееш с търсеното. Това, което ти е попречило, е твоята мъдрост. Твоята мъдрост трябва да се превърне в незнание и смирение. Само при тези две условия търсачът в тебе ще изчезне. Дълбочината на Древния се нарича незнание. А твоето смирение е онази врата, чрез която можеш да възприемеш вечно новия живот, излизащ от това незнание. – Смутил се мъдрецът и попитал Ал Хира: – И все пак ти можеш ли да ме научиш на нещо? – Моето Учение не е за тебе, но ела няколко дена с мене, за да ти покажа нещо. – Тръгнали те, наложило се да поплуват малко във водата и стигнали до една лодка, в която имало осем бедни рибари. Качили се двамата в лодката и след малко Ал Хира пробил голяма дупка в лодката. Бедните рибари започнали да плуват към една друга изоставена лодка, а не към брега, защото там живеели трима канибали. Тогава мъдрецът казал на Ал Хира: Как можа да отнемеш прехраната на тези рибари? – Тогава Ал Хира му казал: Ела да отидем до брега, имам още нещо да ти показвам. – Когато пристигнали на брега, изведнъж срещу тях изскочили тримата канибали. Но Ал Хира имал в себе си меч. Той първо се поклонил на канибалите и те помислили, че той се предлага в жертва. Те си прибрали оръжията и Ал Хира ги съсякъл. Мъдрецът като видял това, хукнал да бяга. Не искал нищо да знае за тази Мъдрост. Когато се прибрал в дома си, той се помолил на Древния да му обясни що за Мъдрост е това. И тогава Древният решил да му отговори: Велика е Мъдростта на Ал Хира, защото окото му вижда в невидимото. След два часа при бедните рибари щеше да има 12 разбойника, които планираха да ги убият, но пробитата лодка спаси живота им. След два часа на брега щеше да пристигне лодка с 30 деца. Всички деца щяха да бъдат изядени заедно с техния учител. Но велико е окото на Ал Хира. Той уби трима и спаси тридесет. А децата са новият живот. – Сега разбирам всичко – рече мъдрецът. – Ще мога ли отново да открия Ал Хира? – Няма да можеш, защото Старецът Ал Хира напусна местността.
Извикал Мъдрецът Изавод своите трима любими ученици и ги попитал: Къде живее Слънцето? – Първият ученик отговорил: Слънцето живее в света на собствената си светлина. То има способност да огрява самото себе си. – Вторият ученик казал: Слънцето вечер живее в мрака, а през деня в светлината. Слънцето е странник, то живее в два свята. – Третият ученик казал: Слънцето живее в Небитието. Това е едно особено място – мястото на Истината. Световете, които посещава Слънцето, са само знаци – места на посещението. Слънцето е изгряващ лъч в тези светове, за да могат те да се завърнат в своето Небитие. Слънцето излива живота си в тези светове, за да им даде силата на завръщането. Слънцето ни дава живот и чрез този живот то ни дава сила, чрез която да се завърнем в съвършенството. Световете са местата на несъвършенството. Слънцето е посредникът. Слънцето разкрива нашия път. Ние трябва да се завърнем на това особено място, наречено Небитие. Истинското Слънце живее в Истината – мястото на съвършенството.
Приказка за двете камъчета – слънцеподобното и богоподобното
Имало две братчета. Те били много специални братчета. Това били две малки камъчета. От известно време те живеели върху един голям камък, казано по друг начин те живеели на сухо. Преди това те живеели под водата заедно с големия камък. По времето, когато живели във водата, те винаги били чисти и засмяни. А сега изведнъж се оказали върху този голям камък и на сухо. Много разсъждавали двете камъчета върху това, къде е отишла водата, но нищо не могли да решат. Водата все я нямало. Едното камъче казало: Как жестоко грее това слънце, направо ме вбесява. То сякаш иска да ме унищожи. – Другото камъче казало: Аз искам да приличам на слънцето. Колко хубаво грее, как топли и колко е кръгличко. Толкова много искам да приличам на това слънце. – Така двете камъчета направили своя избор. След малко завалял проливен дъжд, придошла реката и повлякла двете малки братчета. Започнали те да се блъскат по своя дълъг път. Тук се блъскали, там се блъскали, сякаш страданията нямали край. След дългия път на страданията те се срещнали. Едното камъче станало още по-ръбато, защото то успяло да съхрани своето недоволство. Другото камъче било мекичко, кръгличко и почти светело като слънцето. То сякаш пеело. То било много щастливо от своя избор. Докато камъчетата се гледали и разговаряли, едно малко момиченце клекнало до тях и си взело слънчевото камъче в ръце. Тогава другото камъче се развикало: Защо не ме взимаш и мене? Не виждаш ли, че и аз съм красиво камъче? – Момиченцето хукнало да бяга с красивото камъче, а лошото камъче останало само и започнало да плаче. Плачело камъчето, чак шум вдигало. Тогава се явил Бог и му казал: Не плачи, дете Мое, скоро ще има още един прилив. Реката ще бушува. От тебе искам само да танцуваш. Танцувай като полудяло и Аз ще те направя най-красивото камъче. – Малкото камъче решило да изпълни Божията заповед. То започнало да танцува лудо във водата. Първо водата го увлякла, после то увлякло себе си в танца. Хвърчали ръчички и крачка, хвърчали косички и очички. Сърцето му биело като лудо в този необикновен ритъм на живота. Така злото и недоволството напуснали това камъче. Станало чудо – то станало богоподобно. Дошло малкото момиченце и си го взело. И отново се събрали двете камъчета заедно. Така завършва нашата приказка за камъчетата. Едното камъче било слънцеподобно, другото камъче било богоподобно. Малкото момиченце често се вглеждало в камъчетата и все не могло да разбере разликата. Веднъж момиченцето се помолило на Бога Той да му я разкрие. Тогава Бог му казал: Слънцето всякога тъгува за богоподобието, защото то не само изгрява, но и залязва. А богоподобието е вечен изгрев. Ето защо слънцето се е превърнало в око, което търси своето богоподобие. – Така завършва нашата приказка. Но дали и ние, хората, ще открием своето богоподобие, защото често светим, но и залязваме. Богоподобието ни очаква.
Има едно велико качество в човека. Има едно сияещо качество в човека. Има едно рядко качество в човека. Има едно чудодейно качество в човека. Има едно върховно качество в човека. Има едно невидимо качество в човека. Ако Древната Мистерия би позволила това качество да стане видимо, слънцето би се натъжило, небесата биха се развълнували, вселената би заплакала. Това Свещено качество е станало видимо в Древността само един път. Това се е случило в Древната Слънчева Раса. След като това качество е станало видимо, всичко съществуващо и несъществуващо е заплакало. Така се е родила водата. Дори и Хаосът е заплакал. На древния език Ра Авинор това тихо и стаено качество в човека е било наречено Алмотахира. То означава Истинолюбие. Но успяха да го съхранят само Боговете, а те успяха да го предадат само на Избраните. Но кои са Избраните? Избраните са тези, които изоставиха света и човека и станаха Богочовеци. Избрани станаха тези, които трябваше да придобият друго подобно качество. Това качество е Алматарая. То означава способност за Безмълвие. Само владеещият своето Безмълвие може да придобие правото на Истинолюбие.
Ти искаш да си намериш Учител, приятелю. Ти жадуваш за Учител. Целият ти стремеж търси Учител. Сърцето ти мисли за Учител, душата ти е устремена към Учител. Ти целият си се превърнал в търсене. Но има само един единствен Учител, приятелю, и ти никога няма да Го намериш със своето търсене. Великият Учител не слиза върху търсенето. Великият Учител слиза при Истинолюбието. Ето защо търсещите са изгубили пътя си. Само Истинолюбивите имат Учител. Самото Истинолюбие е твоят Учител, приятелю. Но не си мисли, приятелю, че твоето Истинолюбие е крайната ти цел. Има Древни същества, които придобиха Истинолюбието преди да се роди вселената и преди да бъде човекът. Нека твоето Истинолюбие те заведе при Великото Истинолюбие. Това е най-древното пожелание, което съществува. Защото всяко Истинолюбие трябва да открие своя Старец.
Три теменужки спорили. Те спорили по въпроса, кое е най-щастливото време за едно същество. Само една малка теменужка, която стояла до тях, не спорела, само мълчала и слушала. Но трите теменужки усърдно спорели за най-щастливото време. Първата, най-очарователната, казала: Най-щастливото време за едно същество е неговото детство. В детството очите всякога са пълни с щастие. Детството, това е реална приказка за щастието. – Тогава се намесила втората теменужка. Тя била красива като богиня. Тя казала: Най-щастливото време за едно същество е неговата зрялост. Чрез зрелостта виждаш разумно и можеш да оцениш щастието. Зрелостта е времето на плодовете, времето на сбъднатите мечти, времето на романтиката, времето на морския полъх, времето на щастието. – Дошъл ред на третата теменужка. Тя изглеждала замислена и малко тъжна. Тя казала: Най-щастливото време за едно същество е старостта. Само старостта може да гледа мъдро на нещата. Старостта, това е опитът на душата, това е целият опит, който обхваща и детството, и зрелостта. Старостта прилича на залез, който е пред очакване за едно ново и велико сливане с Бога. Старостта е очакване на новия изгрев. – Тогава се намесила най-малката и самотна теменужка. Тя казала: Щастие има само по едно време. Това е времето на Тишинолюбието, това е времето, когато Тишината и Любовта са в единство. – Ето четири чудни мнения. Кое ли от тях е най-вярното?
Из поезията на малката пчеличка
Земята, която ми позволява да вървя по нея. Водата, която ми позволява да пия от нея. Въздухът, който ми позволява да дишам от него. Слънцето, което ми позволява да се грея на неговите лъчи. И щях да забравя най-важното. Цветенцето, което ми позволява да надничам в него. Не е ли това Всемирната Любов?
Из поезията на малката пчеличка
От всичко най-много обичам цветята. Всяко цветенце е мой дом. Всяко цветенце ми позволява да се взирам в неговата душа. И когато докосвам душата на цветята, аз чувствам себе си като озарена същност. Знаете ли от къде е произлязъл медът, който ви нося? – От душата на цветята. Вие може да кажете: Нима цветята имат душа? – Аз бих казала: Нима медът няма душа? Медът е душата на цветята.
Истинолюбието, това е Пътят, по който се завръщаш в своя собствен Център. Да пристигнеш в своя собствен Център – ето великата победа над двата свята. Ето великия успех, стигнал си до Върха. Но има Свещено правило: стигнеш ли до Върха, не спирай, защото зад Върха има спотаен друг Център. Този спотаен Център е именно Древният Път.
Следвай Истинолюбието и то ще те заведе при твоята душа. Следвай Истинолюбието и то ще те заведе в твоята дълбочина. Следвай Истинолюбието и то ще те изведе извън времето. Ти си капка, която трябва да придобие погледа на Океана. И дори когато погледнеш в Океана, ти ще си имаш свой личен Път и своя лична Любов. Но те ще принадлежат на Океана и изведнъж ще разбереш, че Океанът е пожелал да има като твоя Път и като твоята Любов. Живеейки в Океана, ти пак ще живееш във времето, но то няма да може да те докосне, защото твоето време съвпада с Вечността на Истината.
По много пътища си вървял, приятелю. Ето това е причината за твоите страдания и нещастия. Един единствен е Пътят, приятелю, и само Истинолюбието отвежда в него. Да бъдеш отведен, значи да се докоснеш до Древния Път. Да бъдеш отведен, значи да се потопиш в Древния Път. Да бъдеш отведен, значи да засияеш в Древния Път. Докосването става със сърцето. Потапянето става с душата. Засияването става с Духа. Щом си навлязъл в Древния Път, ти вече не си звезда, която търси своето слънце. Ти си Слънце, което служи на Древното Слънце. Ти си Слънце, което служи на Скритото Слънце. Ти си вече Слънце от Древния Път.
Да следваш Истинолюбието, това значи да откриеш себе си. Който е открил себе си, трябва да направи още една крачка. Той трябва напълно да се изгуби. Умението да се изгубиш е велико умение. Който е съумял да се изгуби, е бил намерен от Древния Път. Той вече е едно с Древния Път. А който е едно с Древния Път, той има особен изглед. Той не прилича нито на жив, нито на мъртъв. Той е като сянка между живите, но тази сянка превъзхожда и най-дълбокия живот. Тази сянка съществува като никой, като нищото. Но това нищо държи в ръцете си всичко. Никой не познава тайната на тази сянка. Но едно нещо може да се каже за нея. Слънцето и всички ослепителни Светлини изгубват блясъка си, когато тази сянка застане всред тях. Тази сянка живее всред хората под формата на Мъдростта. Но колко хора са успели да я уловят? Не са успели да я уловят хората и затова тя е незабележима.
Истинолюбието е най-древният Път в съществуванието. Истинолюбието е най-красивият Път в съществуванието. Истинолюбието е най-достойният Път в съществуванието. Истинолюбието е най-мистичният Път в съществуванието. Но докъде води този Път? Това е Мистерия и за самите Избрани. Всички Избрани пътуват към едно единствено място: те пътуват към величието на една неведома Бездна. Тази Бездна е самият Древен. Когато Избраните попаднат в тази Бездна, те придобиват това, което на древния език се нарича Аар Олахир. Това значи „Всичко е Светлина“. За Избраните тъмнината е като ден. Те вече имат способност да подбуждат тъмнината в себе си да свети. Тъмнината е най-реалната Светлина. Но това знаят само Посветените и техният Баща – Древната Бездна.
Истинолюбието е Пътят, по който се увеличава възторгът. Истинолюбието е Пътят, по който се увеличава стремежът. Истинолюбието е Пътят, по който се увеличава Огънят. Щом Огънят постоянно гори, човекът се възвръща при своя Велик Баща – Незримият Огън. Огънят е вложен в човека. Огънят е даден на човека. От човека се изисква умението да изгори себе си и в него да остане само едно единствено нещо: Древният Път.
Никой никога не може да извърви Древния Път. Никой никога не е извървявал Древния Път. Човек може само да се слее с Тайната на Древния Път. Истинолюбието е това, което води до сливането. Оттук нататък Посветеният няма Път. Оттук нататък Посветеният заживява в Безпределното, защото Древният му се е усмихнал завинаги. Тази Усмивка превъзхожда всичко сътворено и несътворено. Ето защо за Древния е казано: „И Усмивката Му превъзхожда вселената.“ Много са тези, които са видели Светлината Му, но малко са тези, които са видели Усмивката Му.
Попитал Старецът Ор Валир своите любими ученици: Кажете ми кое е Началото на началата. – Първият ученик казал: За мен Началото на началата се състои в това постоянно да се стремим. – Вторият ученик казал: За мен Началото на началата се състои в това постоянно да се молим за помощ от Бога. – Третият ученик казал: За мен Началото на началата се състои в това постоянно да мислим. – Четвъртият ученик казал: За мен Началото на началата се състои в това постоянно да светим. – Петият ученик казал: За мен Началото на началата се състои в това постоянно да горим. – Разбира се, всеки бил прав за себе си, но накрая учениците попитали Стареца Ор Валир: – Кое е Началото на началата? – Началото на началата, Синове мои, е скрито във величието на търпението. На търпението се крепи съществуванието на цялата вселена. В търпението всеки придобива своя устой, своята вярност, своята Светлина. Търпението е крепост в крепостта. Който има търпението, той ще види и разбере неговото величие. Във величието на търпението узрява Единственият, Който е Началото на началата.
Да имаш търпение, значи да имаш разбиране. Да имаш разбиране, значи да имаш дълбочина. Да имаш дълбочина, значи да видиш Бога. Да видиш Бога, значи да се слееш с Него. Да се слееш с Него – ето това е плодът на търпението.
Търпението, което се превръща в Храм
Що е търпението, приятелю? Търпението е Изначалната Вода. Търпението е Праводата на живота. Търпението е преди световете. Преди да се родят световете, беше търпението. Тези, които го съхраниха, и досега живеят във Всевишния. Тези, които не успяха да го съхранят, скитат в световете. Те все търсят нещо, все гледат, все искат нещо да видят. Но не знаят, че търпението е огледалото на Любовта. Само в това огледало се оглежда Бог. Търпението е лесно постижимо. То е нещо, което се изработва. Така както тухла по тухла се съгражда къщата, така се съгражда и търпението. Ето защо ни е дадена молитвата. Молитвата е, която ще съгради търпението. И тогава Бог ще влезе в Своя Дом, защото търпението е Дом на Бога. Слава на този, в който Бог е намерил Своя Дом, защото този Дом е вече Храм.
Много хора търсят празник в живота. И празнуват, празнуват, но не това е празникът. Много хора тъгуват в живота. Тъгуват, тъгуват, но не това е тъгата. Знаеш ли що ще ти кажа, приятелю? Празник има само за Истинолюбието. Истинолюбието е вечен празник. А ако искаш да тъгуваш, има една разумна тъга. Тъгувай единствено по изгубеното Истинолюбие. За нищо друго, приятелю, не си разпилявай тъгата. И тогава тъгата ще се превърне в радост, радостта – във вечен празник, а вечният празник в нещо неуписуемо. Това неописуемото, ето що е Истинолюбието.
Аз странствах много из целия свят. Видях величествения грохот на водопадите. Видях могъщи вулкани. Видях чудните пирамиди. Видях великолепието на храмовете. Видях много поклонници в молитва. Видях много служители на Бога. Видях и чух много песнопения за Слава на Всевишния. Но не бях видял, че до моя дом живееше Старецът Алтодор. Той беше тих и сияещ Старец с очи като слънца. Но той много не обичаше да говори. Все пак аз успях да споделя с него възхищенията си от всичко, което съм видял. Разказах му всичко и той се радваше като дете, което е чуло най-хубавата приказка. Като го гледах, аз разбрах, че съм спечелил сърцето му. Накрая Старецът Алтодор се усмихна и ми каза: Приятелю мой, всички тези възхищения са възхищения, които угасват. Те принадлежат на сътворения свят. Има друго възхищение в живота. То никога не угасва, защото е несътворено. Това възхищение надминава всички светове. Към него се стреми цялата вселена. Това е наречено Истината. Но малцина са тези в света, които се възхищават от Истината. Но все пак аз съм виждал такива хора в сътворения свят. Тези хора имат особен образ. – Тогава аз попитах: От какво е съставен техният образ? Как изглежда този образ, на какво прилича? – Старецът Алтодор ми каза: Този образ, приятелю мой, е наречен устрем. Това е неговото име.
Ти искаш да празнуваш, ти искаш да се радваш. Ти искаш да тържествуваш, ти искаш да си блажен. Ти искаш да си щастлив, ти искаш да си благословен. Ти искаш да общуваш с Истината. Всичко това, приятелю, се намира в Чистотата. Само на Чистотата е дадено да пие от водата на Истината. Може би си чувал много неща за Чистотата. Но каквото и да си чул за нея, нищо не може да се сравни с нея. Чистотата, това не са знанията за нея. Чистотата е Същност, а Същността е самата Истина. Чистотата е Древният Път, приятелю.
Има един Път, който може да ни заведе при Истината. Има един Път, по който ние можем да познаем Истината. Има един Глас, който умее да ни ръководи в този Път към Истината. Кой е този Глас, къде се намира той? В нас има безбройни гласове. Тогава как да открием този единствения Глас? Къде е скрит този Глас? Защото мисля си, че съществата във вселената са го изгубили, макар че по някакъв начин всички същества се движат към Истината. Този Глас е дълбокото място в човека. Но може ли сам човекът да проникне дълбоко в себе си. Учението за Древния Път ни казва, че всеки, който се съсредоточи в потънкостите на Истинолюбието, той се завръща в своето Свещено Сърце. Това е всъщност дълбокото място. Що е Свещеното Сърце? То е Древният посланик на Гласа – Гласа на Истината. Истинолюбието е Пътят към това Свещено Сърце. И това всъщност е най-древният Път. Но хората продадоха сърцата си. Те ги продадоха на други гласове, на други светове. Но няма утеха за тези, които са напуснали своето Свещено Сърце. Няма мир за тези, които са напуснали Древния Път. Едно единствено послание има във вселената и то се нарича Истинолюбие. На това качество се покланят не само разумните хора, а и ангелите, висшите същества, Боговете и дори самият Древен.
Странствай навътре, велика Душа. Странствай навътре, докато изчезнеш напълно. Да изчезнеш напълно, значи да намериш това, което всякога си търсил. Само когато изчезнеш напълно, в теб се заражда скритата Ослепителна Светлина. При това условие ти няма дори да познаваш себе си. Но тази Ослепителна Светлина ще се познава в тебе. Тя е господарят на себепознанието, а ти си само нейният дом.
Из „Архивите на Сърцето“ от Ал Харая
Едно от най-големите чудеса на живота е Сърцето. Друга по-дълбока Тайна е придобиването на Чистотата на Сърцето. Но има още по-дълбока Тайна на Сърцето. Това е моментът, в който Окото на Бога се вселява в Чистото Сръце. Тогава Сърцето става Божие Око. Тогава Сърцето вижда безчислени Тайни и се обогатява от всяко видение, дори и от най-малкото. Ако Сърцето види клонка, то вижда Замисъла на Бога, защото всяка клонка с всичките си малки клончета са пътища към Него. Когато Сърцето види птичка, то вижда полета на Бога. Когато Сърцето види цветенце, то вижда красотата на Бога. Когато Сърцето види вода, то вижда мекотата на Бога. Когато Сърцето види скала, то вижда твърдостта на Бога. Чистото Сърце навсякъде вижда Бога. Няма по-голяма Тайна от тази.
Ние сме тези, които зараждаме бъдещето в себе си. Ние сме тези, които зараждаме ангелите в себе си. Ние сме тези, които зараждаме падението в себе си. Ние сме тези, които зараждаме величието на Бога в себе си. Когато сме търсачи, според духа на търсенето ние създаваме бъдещето в себе си. Когато любим доброто, ние създаваме ангелите в себе си. Когато любим злото, ние създаваме падението в себе си. Когато любим Истината, ние създаваме Бог в себе си. Как можем да познаем Бога в нашия свят? Бог е познаваем в нашия свят само чрез величието на човека. Бог е познаваем в нашия свят само чрез великия човек. Великият човек, това е човекът на Истината. Той всякога е пътеводител към Истината.
В нас е вложено завръщането в Бога
Ние поглеждаме и казваме: Това е вода, това е птица, това е небе, това е слънце. – Ние поглеждаме, но не се вглеждаме. Всички тези неща са дихания на Бога. Всички тези неща са един проявен Бог. Водата е Неговият живот. Птицата е Неговият полет. Небето е Неговата душа. А слънцето е Неговият дух. Не е ли всичко това един друг свят – свят, изпълнен с Бога? Всички тези неща са вложени в нас, за да можем някога да се завърнем в Същността на Бога.
Чудната мъдрост на малката тревичка
Събрал Старецът Ухашима около себе си много цветя, защото искал да разговаря с тях. И наистина много цветя се събрали около него, дори и един магарешки бодил. Попитал ги Ухашима: Кой е начинът, по който се приближаваме до Бога? – Минзухарът казал: Аз мисля, че най-точният начин е постоянно да се взираш в Бога. – Розата казала: Според мен най-точният начин е любовта. Любовта е винаги близко до Бога. – После дошъл ред на лотоса. Той казал: Според мен най-хубавият начин за приближаване до Бога е целомъдрието. – После се обадила теменужката. Тя казала: Според мен най-хубавият начин за приближаване до Бога е скромността. – После дошъл ред на еделвайса. Той казал: Според мен най-хубавият начин за приближаване до Бога е мъдростта. – После дошъл ред на момината сълза. Тя казала: Според мен най-хубавият начин за приближаване до Бога е свещената сълза. Когато плача по този начин, аз се сливам с Бога. Ето защо аз винаги плача. – После дошъл ред на кокичето. То казало: Според мен най-хубавият начин за приближаване до Бога е смирението. – После дошъл ред на незабравката. Тя казала: Според мен най-хубавият начин за приближаване до Бога е никога да не Го забравяш, постоянно да Го помниш. – После дошъл ред на безсмъртничето. То казало: Според мен най-хубавият начин за приближаване до Бога е чистотата. Чистотата е единственото безсмъртие. – После дошъл ред на магарешкия бодил. Той казал: Според мен най-хубавият начин за приближаване до Бога е бунтът. – Тогава всички цветя се разсмели от все сърце. Дори и една малка тревичка, която стояла до него, започнала да се смее. Дори и Старецът Ухашима се усмихнал и казал: И срещу кого ще се бунтуваш? – Тогава магарешкият бодил отговорил: Има само един единствен бунт. Той е разумен бунт. Той е насочен изцяло срещу мене. Този бунт ще разруши най-големия ми враг. Това е собственото ми недоволство, защото моето недоволство ми показва, че нещо ми липсва. От това недоволство произлязоха и моите бодили. Но моят бунт е разумен, аз ще превърна всички бодили в светлина. Това е пътят, който съм избрал: бунтът. – Всички цветя слушали замислено бодила. Дори и Старецът Ухашима бил замислен. Само малката тревичка се смеела, чак сърцето ѝ щяло да изскочи. Всички я гледали с учудване. Старецът я попитал: – Какво имаш да ни кажеш? – Аз живея много години до този бодил и от бунта му няма никакви резултати. Аз забелязах, че от този бунт бодилите му се увеличават. А светлината му не само че не се увеличава, но въобще я няма. Искам на всички да ви обясня: какъвто и да е бунтът, дори и да е разумен, по своята същност той е отричане на нещо. Всеки, който отрича нещо, независимо дали външно или вътрешно, той не може да се развива в светлина. Моят житейски опит ме е научил да живея с приемане и безмълвие. В живота ти може да идват големи ветрове и урагани, може цял ден да вали проливен дъжд, може да има голям студ или жега, но приеми ги в своето безмълвие, в своята дълбочина и така те ще си отидат. Това е начинът да се приближим до Бога. Който може да приема урагана, става по-силен от него. Някои могъщи дървета не приеха урагана и сега са повалени. Те се бунтуваха срещу урагана и ураганът ги погуби. Приеми дъжда и ще станеш по-силен от него. Дори той ще те очисти. Приемането е методът на Бога. Който приема всичко с любов, не се приближава до Бога, а живее в Него.
Има едно велико качество в човека. Има едно дълбоко качество в човека. Има едно качество в човека, което носи в себе си вътрешна сияйност. Това качество озарява сърцето, осветява ума, обогатява душата, обожествява духа. В това качество духът познава себе си чрез мистичен опит. В това качество е скрита неизтощима светлина. На един от най-древните езици в света това качество е изречено като Алмерава. Това приблизително се превежда като Смирение. Светът го е чувал. И другият свят го знае. Но и двата свята не обладават това качество. Тези, които са го внесли в света, не са нито от този, нито от другия свят. Това е качество, което превъзхожда миналото, надминава бъдещето и има едва доловима допирна точка с настоящето. Древните казват, че Алмерава е родена преди времето и преди вселената. И казват още Древните, че Алмерава предхожда дори и Светлината. Това качество е мостът към Великата Незнайност.
Ако имаш това, което не знаеш, ще имаш това, което знаеш. Ако имаш това, което не знаеш, ще имаш това, което си ти самият. Ако имаш това, което не знаеш, ти няма да можеш да съществуваш, но ще си Боговдъхновен. Ако имаш това, което не знаеш, ти ще си слънце всред звездите. Ако имаш това, което не знаеш, ти ще си чудо и за себе си, и за другите. Ако имаш това, което не знаеш, ти ще си път, по който няма да се движиш, но другите ще те търсят. Ако имаш това, което не знаеш, значи да си Сърцето на Незнайния. Ето що е Любовта.
Не ти трябва знание, нито незнание. Не ти трябва любов, нито мъдрост. Не ти трябва добро, нито ти е нужно зло. Не ти трябва нито заблудена светлина, нито пробуждащ мрак. Не ти трябва нито този свят, нито онзи свят, нито другите светове. Не ти трябва нито екстаз, приятелю. Защо ти е пиянство? Не ти трябва и блаженство, приятелю. Нима искаш да живееш в затвор? Не ти трябва нищо съществено, приятелю, защото то лесно се преобръща в несъществено. Не ти трябва смърт, приятелю, защото след смъртта оживяваш. Не ти трябва и живот, приятелю, защото след него умираш. Едно единствено нещо ти трябва, приятелю. Това е Незнайният да заживее в тебе. Но ти, приятелю, никога нямаш думата по този въпрос. Единствено Незнайният решава. Дори и да си се превърнал в Светлина на Светлината, можеш лесно да угаснеш, защото единствено Незнайният решава. Слава на Незнайния! Слава на Незнания, че ме превърна в Свой Дом! Слава на Незнайния, че ми позволи да изрека тези думи, защото те не ми принадлежат. Всичко принадлежи на Незнайния. А що се отнася до мен, аз не Го познавам. Аз не знам дори дали съм капка от Неговия Океан. Само Той знае. Слава на Незнайния!
Търси Скрития, за да познаеш себе си
Кое е най-желаното същество в този свят, в онзи свят и във вселената? Кое е най-търсеното същество в този свят, в онзи свят и във вселената? Кое е най-близкото същество в този свят, в онзи свят и във вселената? Кое е най-любимото същество в този свят, в онзи свят и във вселената? Знаеш ли кое е това същество, приятелю? Това е Скритият. А знаеш ли що е Скритият, приятелю? Това е яснотата на нещата. Но ако имаш яснотата на нещата, Той пак ще остане Скрит, но ти ще познаеш себе си. Да познаеш себе си, означава да имаш душа.
В този свят много хора подаряват цветя на жената. Те искат да спечелят нейното разположение. Но става така, че цветята увяхват, разположението се стопява, а Бог се отдалечава. Смисълът на цветята е скрит, приятелю. Ако искаш да поднесеш цветя, поднеси ги на Бога. Аз говоря за твоите вътрешни цветя, приятелю, и за техните ухания. Аз говоря за твоите добродетели, приятелю, и за техните ухания. Ако съумееш да поднесеш правилно тези вътрешни цветя, тогава ще видиш в жената душата на Бога. Това, което ще видиш, е това, което се нарича Богиня, защото позна тайната на цветята.
Има нещо велико, което се случва в живота на Търсача. Това е срещата. Има нещо чудно, което се случва в живота на Търсача. Това е срещата. Има нещо красиво, което се случва в живота на Търсача. Това е срещата. Има нещо необикновено, което се случва в живота на Търсача. Това е срещата. Има нещо примамливо, което се случва в живота на Търсача. Това е срещата. Има нещо необятно, което се случва в живота на Търсача. Това е срещата. Но коя е тази среща? Това е среща с Тайната. Какво се случва на тази среща? Това, което се случва, е само един Лъч от Тайната. Това е само едно Откровение, но Тайната си остава скрита. Важното е какво се е случило с тебе. Ти, приятелю, си станал част от Тайната. Ти си Тайна от Тайната. Ти осъзнаваш вече собственото си Тайнство. Това е среща, приятелю, защото в тази среща ти си видял смисъла на живота. От днес нататък ти си вече свободен. Ти вече не търсиш смисъла на живота, защото ти самият се превръщаш в смисъл за нещата.
Цветята живеят, за да покажат на своя баща – слънцето – чудния си аромат. Пчелите живеят, за да покажат на своя баща – слънцето – любовта си към аромата. Но що е това аромат? Това е неуловимото. Ние не го виждаме, но то съществува. Ние не го виждаме, но пчелите го виждат. Пчелите улавят аромата и го снемат на земята. Що за същества са пчелите? Пчелите, приятелю, са просветлени души. Но в този свят хората не знаят това. Те само познават меда, но медът не ги познава. Медът не може да се обновява с обикновените хора. Който може да се обновява с меда, става неуловим като аромата. Който познава тайнството на меда, той се завръща при своя баща – слънцето. Който съумява да се завърне при своя баща – слънцето, той става пчела – просветлена душа.
Ако искаш да се одухотвориш, приятелю, не е достатъчно да се стремиш към това, не е достатъчно да жадуваш за това, не е достатъчно да живееш дълъг живот, не е достатъчно да си съзерцател, не е достатъчно да си здрав, не е достатъчно твоето мислене, не е достатъчно твоето странстване. Не е достатъчно, ако слушаш и най-чудната музика. Не е достатъчно, ако слушаш и най-великите проповеди. Не е достатъчно и това да си оптимист. Не е достатъчно и това да имаш до себе си Пророк. Не е достатъчно и това да си ясновидец. Не е достатъчно и това да имаш Велик Учител до себе си. Не е достатъчно и това, че има Бог. Потребно е само едно, приятелю: да бъдеш Велик Търсач. Ако си търсач, който пита: „Какво да търся?“, ти си една неузряла същност. Великият Търсач никога не пита. Великият Търсач няма никаква цел. Великият Търсач е първото и последното явление в тази вселена. Великият Търсач никога не пита за нищо, защото неговото търсене е толкова велико, че отговорите идват сами. Великият Търсач няма нужда от цел. Той е толкова погълнат от своето търсене, че целта сама идва. Великият Търсач не търси смисъла на живота. Смисълът на живота е вложен в самото търсене. Да си Велик Търсач, това означава да си изпреварил въпросите на живота, целта на живота и смисъла на живота. Да си Велик Търсач, означава да си Велик Пламък. Великият Търсач, това е явлението, което превъзхожда всички чудеса. Откъде се е родил Великият Търсач, откъде е дошъл? За него може да се каже само едно: неговият произход е Истината.
Много хора и същества търсят Истината. Хората не я намират, съществата не я виждат. И Боговете не са я намерили, приятелю. И запомни от Прастария Странник: Абсолютната Истина е недостижима. Хората, съществата и Боговете могат да сторят само едно: те трябва толкова усърдно да се пречистват, за да станат достойни за едно малко нейно докосване. Но това докосване е Свещено, защото от него се заражда най-красивото явление във вселената – вечният устрем, вечното търсене. Това е Сияещо явление във вселената, няма подобна на него красота. Разбира се, устремът няма да открие Истината, но животът става вечен, животът става безпределен. Но Истината живее във Великите Учители и във Великите Старци. Може да попиташ как така живее в тях. Но тези Святи Учители и тези Древни Старци са се превърнали в Дом за Истината. Истината дълго време си е търсила своя малък и Свещен Дом. И накрая го е открила във Великите Учители и във Великите Старци. Тези Учители и тези Старци са Великото Братство на всички светове, защото Истината се е ограничила в тях. Те са Храмовете, където Истината слиза.
За едно нещо в световете има много различни мнения и много, много гледни точки. Това нещо може да е простичко, а гледните точки да нямат край. Няма единно мнение за едно простичко нещо. Да вземем например едно малко изворче. Кой може да разреши този въпрос? Мухата има едно мнение, слонът има друго мнение, лястовичката си има свое мнение, пеперудата си има свое мнение; детето, майката, лекарят, ученият, здравият, болният, посветеният, летецът ще го види от свой ъгъл, слепият пък няма да го забележи. Дори ако съберем десетима учени, те ще имат десет различни мнения. Какво да кажем за слънцето, луната, звездите, защото и те си имат свое мнение. Ами демоните, ангелите, серафимите? Можем да изредим съществата от цялата вселена. Ще съберем милиарди мнения, но кой е верният отговор? Тези мнения няма да имат край. Щом този въпрос за малкото изворче не може да бъде решен, как може да бъде решен тогава въпросът, що е Истина? С Истината е още по-трудно, защото дори и тези, които я придобиват, не знаят отговора. Само Старците знаят отговора. Но те не могат да го изразят, защото не се е родил езикът, на който може да бъде изречено. Някои посветени наричат Истината „Съкровеното Съвършенство“. Но що е Съкровеното? Отново милиарди мнения няма да ни помогнат, защото Съкровеното е нещо, което никога не показва своя образ. Как можеш да опишеш това, което няма образ и за което не е роден език? И така: Що е Истина? По този въпрос мога да ви кажа само външния отговор и да ви чакам. А когато дойдете при Мене, вие сами ще бъдете отговора. И така: Що е Истина? Това е Безкрайност, която ражда нова Безкрайност. Зад новата Безкрайност се таи Неуловимост. – Но тогава какво да правим, Учителю, за да разрешим въпроса? – попитали учениците. Учителят казал: Няма нужда от отговор. Това, което се иска от вас, е едно и също и към изворчето, и към Истината. Едно единствено нещо се иска. В древния език това е наречено Авор Хадара. Това приблизително означава „Животрептящата Почит“.
Къде е жилището на Истината? Някои казват, че тя живее в цветята. Други казват, че тя живее в търпението. Трети казват, че тя живее в слънцето. И още много мнения има. Например, че Истината живее в човека, в камъка, в океана, на небето, на звездите, в мравката, в тишината, във водата, в очите, в сърцето и навсякъде, където има живот. В действителност ли Истината живее на тези места? Не, приятелю, Истината не живее на тези места. Там, където Истината живее, нищо друго не може да съществува. Но къде е тогава жилището на Истината? Истината живее в Извънпределието. Тя е вродена във всички неща като Искра, като спомен. С тази малка Искра тя е запечатала себе си в нещата, но тя не живее в тях. Тази Искра сама трябва да се разгори. Тя трябва да се разгори до такава степен, че да изгори самата себи си. Така тя трябва да се превърне в Огън стихиен, Огън незнаен. В тази незнайна част на Огъня е жилището на Истината. Всеки, който е разпалил своя незнаен Огън и който се е превърнал в едно с него, той ще бъде докоснат по един незнаен начин от Истината. Така малкото Незнайно ще бъде докоснато от Великото Незнайно. Така малкото Незнайно ще подаде ръка на Великото Незнайно. Така се образува Вечното жилище. В това жилище живее Истината. Познаваш ли своята ръка, приятелю? Тази ръка е твоята Искра, приятелю. Тази Искра е твоята Незнайност, приятелю. Само твоята Незнайност може да те отведе при Незнайния. В Незнайния е скрита Ослепителната Истина.
Който е видял Истината, той се превръща в едно единствено нещо. Той се превръща във Вечен Търсач. Какво е видял тогава човекът? Той е видял Необяснимото и тръгва на Вечен път по следите на Необяснимото. Ако той би видял обяснимото, никога не би тръгнал на път. Но всеки, който е видял Необяснимото, е тръгнал на път завинаги.
Ако търсиш нещо, търси най-доброто. Ако търсиш звезда, търси най-ярката звезда. Ако търсиш добродетел, търси най-ярката добродетел. Любовта е най-ярката добродетел, тя обединява всички добродетели в едно. Ако влезеш в Храм, търси Сърцето на Храма, неговия Олтар. Ако си обикновен човек и търсиш приятел в живота, търси човек, който целият е Сърце. Ако си духовен човек и търсиш приятел, търси човек, който целият е Душа. Щом си Търсач, търси винаги най-доброто. То е центърът на твоя живот. Но има едно друго търсене. То се отличава от всичко казано дотук. В това търсене ти трябва да умреш, приятелю. Това търсене засяга най-дълбокия мрак. В това търсене Търсачът търси Истината, но се изгубва в мрак. Който съумее да се изгуби напълно в мрака и успее да се изтръгне от него, той е видял Лицето на Истината. Търсач е само този, който е видял Лицето на Истината. Само той има право да бъде служител на Истината.
Радостта е твоята награда, приятелю, а скръбта е твоята привилегия. Животът е твоят дар, приятелю, а смъртта е твоят отдих. Работата е твоят дълг, приятелю, а мързелът е твоето наказание. Здравето е твоята светлинка, приятелю, а болестта е твоето неразбиране. А каква е наградата за будния? Той има само една награда, но тя изпълва живота му от единия край до другия. Тази награда е Любовта и тази Любов е неговото разбиране.
Истинският Търсач излиза извън вселената
Ако виждаш в мрака, значи си същество на Духа. Ако не виждаш в мрака, значи си човек. Но ти, който си извисен Дух и си видял Тайната в мрака, аз се питам за тебе, дете мое, дали ще можеш да видиш Тайната, която е скрита в Ослепителната Светлина, защото малцина са успели да я видят. И не това е последната преграда за търсещия Истината. Има още едно изпитание, приятелю, за търсещия Истината. Съществата на тази вселена не знаят нищо за това изпитание.
Има едно качество, при което човек вижда, но него не го виждат. Има едно качество в човека, чрез което той улавя Необяснимото. Има едно качество в човека, чрез което той разбира Неизразимото. Това качество е най-красивото в човека. Това качество е най-мълчаливото в човека. И понеже то не говори, благостта му идва на гости и му става приятел. Свещено е това качество. То е наречено смирение.
Съществува единствено Несъществуващият
Всички мислят за Този, Който е един и единствен. Всички се молят на Този, Който е един и единствен. Всички живеят за Този, Който е един и единствен. Всички се покланят на Този, Който е един и единствен. Всички любят Този, Който е един и единствен. Всички търсят Този, Който е един и единствен. Но кой е Този, Който е един и единствен? Този, Който е един и единствен, не съществува, приятелю. Той е отвъд съществуванието. Но когато мислят за Него, Той изпраща на мислещите един особен Лъч от Светлина, с която да го открият в Несъществуванието. На тези, които Го любят, изпраща един особен Лъч от Любовта си, за да Го открият в Несъществуванието. На тези, които Го търсят, Той им изпраща една особена Сила, за да Го издирят в Несъществуванието. На тези, които Му се покланят, Той им изпраща част от Своята Душа, за да Го открият в Несъществуванието. А на тези, които Му се молят, Той им дава Себе Си. И така, кой е Този, Който не съществува? Това е просто Несъществуващият. Но Той оживява в отношенията към Него. И това, което Той изпраща на тези отношения, е наречено Живот. Някои го наричат Смисъл, други го наричат Светлина. Но това са само Лъчите на Този, Който не съществува. Той е родил всички неща, но не съществува. И понеже Той не съществува, ние живеем.
Тишината е единствената,
която заслужава поклонение
Милиони същества в света се покланят. Едни се покланят на звездите, други се покланят на слънцето, трети се покланят на съдбата, четвърти се покланят на къщата си, пети се покланят на здравето си, шести се покланят на Бога, седми се покланят на хитростта си, осми се покланят на доброто, девети се покланят на дявола, десети се покланят на парите. Други се покланят на болестите: болестите така са ги превили, че се е образувал поклон. Исках да ти кажа, приятелю: светът е пълен с поклонници. И още много поклонници има, приятелю. Едни се кланят на идоли, други на алкохола, трети се покланят на живота, а други се покланят на смъртта. Както виждаш, приятелю, светът е пълен с поклонници – поклонник до поклонник. Може би си задаваш въпроса, дали и аз съм поклонник, приятелю. Да, и аз съм поклонник. Тишината е единственото нещо, на което се покланям. За нея мога да кажа само, че тя ме заведе при Истината.
Какво трябва да търси устремът на човека?
Какво трябва да направиш, за да намериш правия път в живота? Милиони мнения има по този въпрос. Милиони същества мислят по един или друг начин, но не са в правия път. Някои казват: За да си в правия път трябва да си щастлив. – В търсенето на правия път щастието е пагубно, приятелю. Други казват: За да си в правия път трябва да си добър. – С доброто не можеш да откриеш правия път, приятелю. Трети казват: За да си в правия път, трябва да си благодарен за всичко. – С благодарността не можеш да отидеш далеч, приятелю. Тя може само да увеличи твоята радост, приятелю. Тя дори произвежда енергия. Но нима радостните и енергичните хора в света са в пътя, приятелю? Не, те не са в правия път. Някои казват, че за да си в правия път, необходимо е да имаш вяра. Вярата е пагубна, приятелю. Погледни вярващите в света, приятелю. Нима това е правият път? Вярващите се радват, без да знаят, че вярата ги е погубила. Вярата е само едно търсене на опора. Такива хора дори и да намерят опора, остават далече от правия път. Други смятат, че за да си в правия път, е достатъчно да имаш търпение. В света има много търпеливи хора, приятелю, и някои от тях могат да издържат на какви ли не тежки изпитания. Но дори и те не са в правия път, приятелю. Къде се намира правият път, къде да го търсим, как да го открием? Разумният човек, любящият човек, мъдрият човек никога не търси правия път. Той е концентриран само в едно: Любов към Истината. Истината символизира пътя, приятелю. Тя е самият път. Който е намерил Истината, изведнъж разбира, че път няма. Истината е повече от пътя, тя превъзхожда пътя. Думата път няма реалност. Тази дума е само идея, само сянка. И затова милиони вървят в пътя, без да са в Истината. Само който има велика Любов към Истината, Истината му се саморазкрива. И така човешкият дух си отдъхва от идеята за пътя и всички пътища. Той си отдъхва, но не в световете, а в Реалността. Това отдъхване е наречено себепознание.
Много послания са изписани в света: послания за живота, послания към народите, послания към човека, послания на съдбата, послания на звездите, послания за успеха, послания на цветята, послания за доброто. Ти ме питаш, приятелю, какво е моето послание. Само едно единствено нещо мога да ти кажа, приятелю. Истинското послание никога не е слово.
Историята на Прастария Странник
Странствах в различни светове и измерения. Странствах в живота, странствах и в смъртта. Странствах в здравето, странствах и в болестите. Странствах в много професии. Странствах в градовете на света и в градовете на отвъдното. Странствах в доброто, и странствах и в злото. Странствах в доброто, което е добро; странствах и в доброто, което е зло. Странствах в злото, което е зло; странствах и в злото, което е добро. Странствах под водата и над водата. Странствах в семейния живот, странствах и в пустинята. Странствах и между звездите. Странствах и в света на идеите. Странствах и в голямата светлина, и в големия мрак. Постоянно търсех Бога. Къде ли не съм бил, какво ли не съм бил? Какво ли не съм видял, какво ли не съм преживял? Странствах и в мира, и във войната. Странствах под земята, странствах и между ангелите. От милиони години странствам. И най-накрая Бог ми се откри. Какво ли не очаквах да видя, но това, което видях, изпълни с вечен смисъл моя живот. Оказа се, че странникът е Бог. Оказа се, че познах странника чрез странника. Оказа се, че познах Бога чрез самия Бог. Та нима има друг начин? Никой не може да познае Бога без Бога. Никой не може да познае Мъдреца без Мъдреца. За да познаеш Мъдреца в себе си, в тебе трябва да живее таен Мъдрец – това е самият Бог. И все още продължавам да странствам. И сега странствам в Съкровеното, и краят му не се вижда. И сега живея в света всред хората, но хората не ме виждат, не ме забелязват. Разбрах, че сякаш живея в друга вселена. И разбрах още, че хората не могат да влязат в моята вселена. И попитах странния Бог в себе си: Защо хората не дойдат в нашата вселена, във вселената на Съкровеното? Нима техният объркан свят може да ги радва? Вселената на свободата е до тях, а те не я виждат. – И каза ми странният Бог: Те имат преграда. – Попитах: Що е тази преграда? – Тази преграда е наречена, Сине Мой, любов към суетата. Тази суета е наречена светът. Не е ли справедливо всеки да странствува в това, което е избрал?