Част 7
Обикновените хора трупат информация. Учените хора трупат знания. Духовните хора проучват писания. А децата се радват на живота. Така аз разбрах колко красиво е незнанието. В детето няма информация, няма знания, няма и писания. Така аз реших да проуча едно дете и да открия корена на неговата радост. И посетих племето Гуалуа. И поисках от вожда на племето да ми изпрати сина си, та да разговарям с него, защото синът му беше образец на неизтощима радост. И попитах сина му, който се казваше Търсачът на Незнайното: Защо си толкова радостен? – И рече ми Търсачът по своему, по детски: Че ти не виждаш ли радостта? – Казах му: Аз виждам само този вятър. – И рече ми Търсачът: Да, и аз виждам само този вятър. Но знаеш ли откъде идва той? А не виждаш ли как пътува? Не виждаш ли как освежава диханието ми? Не виждаш ли как прегръща дърветата, как лети като птица? Не виждаш ли как цветята започнаха да танцуват и как тревичките се радват? И знаеш ли докъде пътува вятърът? – И казах му: Не знам. – И рече ми Търсачът: Аз открих докъде пътува вятърът. Вятърът пътува до Незнайното. Незнайното е неговият Баща. Незнайното е и моят Баща. Незнайното няма край. То е тръгнало на вечен път. И аз пътувам вечно към Незнайното. Ето защо винаги се радвам. Радостта е радост, само когато е незнайна. – И казах си в себе си: Само децата могат да ме учат. – Разбрах, че децата са същества на Незнайното. И от онези времена та досега съм все дете. Само детето умее да живее. Детето символизира вечното обновление с Незнайното. Така децата стават Мъдреци и Мъдреците стават деца. Това е пътят на пробудените души.
Аз имам само една Любима. Това е Любовта. Който е намерил Любовта в себе си, той става същество на Незнайното. Той става реален и незнаен. Това е плодът на Любовта. Който не е намерил Любовта, той става нереален и знаен. И той се чуди какъв е този свят. И започва да събира знания, за да го проучи. А знанията увеличават нереалното. Нереалният човек яде много плодове, той яде плодове от много дървета, но нищо не знае за плода на Любовта. Любовта не е нещо, което можеш да ядеш. Тя е вечната Храна. Тя е нещо, в което трябва да се потопиш. Това е умение на душата. Когато душата се потопи в Любовта, тя е вечно нахранена. На човешки език това го наричат Безсмъртие. Безсмъртният не се храни с хляб, защото Любовта е неговият хляб. Намери Любовта и никога няма да гладуваш. Отречи се от Любовта и вечно ще си гладен. И колкото повече ядеш, толкова повече гладът се увеличава. Само Любовта може да те нахрани. А не знаеш ли, че Любовта, това си ти. Закрий очите си и открий душата си. Душата няма уста, защото това, което е Любов, не се храни. Човек, който работи за прехраната си и който търси прехраната си, той всъщност търси Любовта, която е изгубил. А Любовта – това е твоята душа, твоята прехрана. И затова е казано: Познай себе си! Или: Открий душата си! Но за обикновения човек душата е загадка. А за човека на Любовта душата е естество. Намери Храната, която не е храна, но която ще те нахрани завинаги.
Ако искаш да разбереш живота на Слънцето, трябва да отидеш да живееш на Луната. От гледна точка на Луната Слънчевият живот – това е твоето собствено изобилие. Но когато живееш на Слънцето, не можеш да видиш това. На Слънцето е толкова светло, че чак става мрачно. На Луната е толкова тъмно, че чак ти става светло. На Луната лесно можеш да видиш Искрата в себе си. На Слънцето не можеш да видиш тази Искра. На Слънцето целият пламтиш от Огъня на Любовта. Превръщаш се в Слънчеви Лъчи. Хората не знаят, че Слънчевите Лъчи, това са ръцете на Светлината, и че тези ръце целуват зародишите на земята. И така тези зародиши се превръщат в минерали, в злато, в растения, в животни и в хора. Хората само казват: Това е самородно злато. – Но те не знаят, че златото расте като детето. Слънчевите Лъчи – това са ръцете, които постоянно дават. Така Слънчевите същества се радват на всичко създадено. Но те не могат да проучват себе си. За да проучваш себе си, трябва да излезеш извън своя обсег. Така започваш да проучваш дълбините си и започваш да откриваш в себе си Тайни, които са били заключени от Древността. Ето защо Бог се е превърнал в милиони същества и светове. Той е излязъл от Себе Си. И превръщайки се в тези същества и светове, Той вечно се преоткрива, вечно се пресъздава, вечно се обогатява. Той се е превърнал в Откровение за самия Себе Си. Така и всяко същество трябва да се превърне в Откровение за себе си. Аз избрах този път: не да чета Откровения, а да бъда Откровение. На Луната няма Велика Светлина и точно това е Великото. Това те задължава да откриеш Светлината в себе си. Това е въпрос на Откровение. Това е процес на Откровение. И ако се отдадеш на Любовта, ще придобиеш Светлина, която превъзхожда Слънцето. – Това са думите на Алар Бахава, което приблизително значи „Този, който узнава“.
Ето един разговор на Алар Бахава с Дървото на Живота... Попитах Стария Дъб: Защо си избрал неподвижността? – И рече ми Старият Дъб: Неподвижността е Царството на Покоя. Не знаеш ли, че движението е безпокойно? Ето защо всички движения търсят Покоя. Истинско движение е само това, което е носител на Покоя. – Попитах Стария Дъб: Какво мислят хората за теб? – Едни хора не ме забелязват, други ме забелязват. Едни ме виждат през зимата и казват: Това е дърво без плодове. Други ме виждат в разцвета ми и казват: Колко е хубаво това дърво. Но и едните, и другите не виждат Душата ми. А който не вижда Душата ми, той не вижда и своята Душа. Аз имам скрит живот. – Рекох на Стария Дъб: Кажи ми нещо за Скритото. – Хората ме гледат, но не ме виждат. Те ме гледат, а аз ги наблюдавам. Аз винаги търся Душата на нещата. Ето, външно аз съм дърво. Но вътрешно аз се спускам в недрата на земята. Така си създавам Свещени корени. Понеже имам Душа, имам Любов към земята. Понеже имам Любов, създавам енергия. Тази енергия е образувала моите дълбоки корени. А който няма дълбоки корени, той не може да има високи клони. Той не може да дава плодове. Той не може да се извисява в небето. Плодовете на дървото са външни плодове. Но да познаеш Душата си, това е Съкровеният плод. Това е учението за Дървото на Живота. Дървото на Живота е Светостта на Душата. А Светостта на Душата е плод, който никога не трябва да откъсваш, защото това е твоята Цялост, твоето Единство с Бога. Никога не посягай на този плод, защото ще изгубиш своята Цялост, ще бъдеш разпръснат. От една страна ще имаш ум, от друга страна ще имаш сърце. От една страна ще имаш тяло, от друга страна ще имаш Душа. Така ще извадиш тялото от Душата си. Това е изваденото ребро от Душата на Адама. Но когато реброто е външно, то винаги умира. И така от една страна ще имаш живот, а от друга – смърт, защото посегна на Съкровения плод и раздели Райската градина на две. – Това рече Старият Дъб и се скри в своето уединение. А аз трябваше да размишлявам. На нашия език Старият Дъб е само символ. Това е друго название на „Мъдрия Учител“ или на „Дървото, което говори“, или „Дървото, което споделя“. И накрая рекох в себе си: Колко много има да учи човекът. И макар че ме наричат Мъдрец, аз знам, че едва прохождам. Но нека прохождането ми да бъде благословено.
245. Простотата е неговото Тайнство
Който умее да живее, той умее и да умира. Който умее да умира, той умее да се скрива. Който умее да се скрива, той разбира Невидимото. Който разбира Невидимото, става дълбок. Този, който е дълбок, е господар на простотата. Той живее в простота и простотата е неговото Тайнство. Този, за когото простите неща са Тайнство, той е постигнал Духа на нещата. Този, който е изгубил Тайнството на простите неща, той е придобил смъртта. Нима това е постижение?
Страданието те изпепелява, докато ти станеш чисто съзнание, чиста Реалност. Когато станеш чисто съзнание, ти си като една запалена свещ в мрака на вселената. Запалената свещ показва пътя на всяко същество. Тя показва как пламъкът гори, как разтопява свещта – или собственото ти същество – и как накрая угасва. И в това угасване пламъкът се скрива в своя Източник. Ти не си изчезнал, но си се слял със своя Източник. Изстрадай себе си, за да се върнеш в своя Източник. Страданието е мрак, който те превръща в Светлина.
247. Велико Разтваряне в Нищото
Можеш да живееш навсякъде в цялата вселена, но има едно нещо, което трябва да разбереш. Да разбереш това нещо – това е въпрос на Единение с Тайнството на живота. Но това Тайнство не е в живота, а отвъд живота. На Слънцето съществата раздават от изобилието си, но те не познават Тайнството на живота, защото изобилието не може да прави нищо друго, освен да дава. Да даваш, това е красивото в живота, но това не е Тайнството. Да даваш, това е разумното в живота, но това не е Тайнството. Малко са съществата на Слънцето, които познават истинското Тайнство на живота. А другите са просто служители на даването. Те всички живеят в пълнота, но Тайнството на живота не е в пълнотата. Когато си пълен, когато си изобилен, когато си блажен, ти си просто благословен. Ти си толкова изобилен и изпълнен, че си отнел мястото на Тайнството... На земята хората се женят, но те не познават Любовта. Други се развеждат – и това е непознаване на Любовта. Трети имат много деца – това е друго заблуждение за Любовта. Други изучават книги за Любовта и я търсят в определения. Те обличат Любовта в дефиниция. Ние наричаме това заблудената радост... Някои мислят, че животът е Тайнство, а други мислят, че смъртта е Тайнство. Някои мислят, че доброто, това е Любовта. Други мислят, че звездите символизират Любовта. Те мислят дори, че звездите светят ярко. А защо звездите не светят през деня? Нали светеха, какво им липсва? Това, което им липсва, е сгъстеният Мрак. Сгъстеният Мрак е фонът на Светлината. В сгъстения Мрак е скрито другото лице на Светлината. Сгъстеният Мрак – това е пожертвувана Светлина. Тази пожертвувана Светлина е пожертвувана Любов. Хората и съществата се радват на звездите, а аз благоговея пред Мрака. Хората и съществата мислят, че Любовта е ключът към Тайнството. Те мислят, че Любовта е път към Тайнството. Но Тайнството е скрито дори и от погледа на Любовта. Любовта само може да те въведе в Тайнството, без да може да го обясни. Когато Великото Пробуждане те отведе дори до отказ от Любовта, само тогава можеш да навлезеш в Тайнството на Абсолютното Нищо. Тук дори и Любовта е пречка, а Мъдростта е неуместна. Това е наречено Велико Освобождение, Велико Разтваряне в Нищото. Тези, които обичат блаженството, не могат да влязат тук. Тези, които все още търсят Мъдрост, не могат да влязат тук. Тук живеят само тези, които са станали Истина. Те умеят да си служат с езика на Любовта и Мъдростта, но те не спадат нито към Любовта, нито към Мъдростта. Това са Съществата на Тайнството. Те са само 24 Същества. Тези, които ги познават, нищо не знаят за тях. Тези, които ги любят, също не ги познават, но са близки с тях. Те са техни Синове. Те са Синове, изтъкани от Любов и Мъдрост. Синовете са тези, които вечно ще пътуват към 24-те Стълба на Истината, защото само Истината знае къде да ги отведе.
248. Умението да наблюдаваш Скритото
Любовта, това е умение да запалиш Душата си. Мъдростта, това е умение да възпламениш Духа си. Ако си запален и възпламенен, ще се родиш в Истината. Истината, това е умението да наблюдаваш Скритото. И тогава, ако наблюдаваш едно парче кал и една Вселена, няма да видиш разлика. Само Истината умее да наблюдава.
249. Ако си сгоден за Истината
Може ли да имаш име, ако си сгоден за Истината?
Злото е илюзия. И доброто е илюзия. Само Любовта е Лъч от Тайнството на най-дълбокия Мрак. Този Мрак никой никога не го е виждал. Той е Ослепителната Светлина и той свети само за себе си, а за другите е Мрак. Ако той, нареченият Харава, освети световете, нито един свят няма да може да оцелее. Защото кой може да понесе Благостта на Харава?
Аз не живея със знания. Аз не познавам произхода на живота. Аз не умея да тълкувам свещени писания. Аз не определям кое е добро и кое е зло. Аз нямам никакви умения. Аз имам само една способност – аз мога само да светя, а Светлината ми е Отломък от Древния Мрак. Древният Мрак ме научи да светя. Моята изобилна Светлина е малка частица от Благостта на Харава – Древния Мрак. Той гори, а аз светя.
Любовта е единствената Свещена Вода на живота. Тя напоява само низините, само празните места. Тя напоява само смирените. А тези, които искат да бъдат върхове, те няма да бъдат напоени. Всички, които се стремят към върховете на живота, изгубват същественото. Загадката на живота е скрита в Смирението. Смирението не е Светлина, нито Тъмнина. Смирението е другото име на Древния Мрак. Смирението е малкото лице на Харава.
Река, която тече, не е река. Река, която пътува за някъде, не е река. Всеки, който пътува за някъде, се заблуждава. Пътища има много, но аз знам, че те не са ми нужни. Ако аз съм Пътят, за какво са ми пътища? И отпреди времената, и след времената от мен се иска едно и също нещо – да бъда листо от Нетленното Дърво на Живота. И затова индианците ме нарекоха Мъдрия Лист. Те не знаят, че аз не познавам Мъдростта. Но по Волята на Нетленния узнавам нещо от Полъха на Вятъра.
254. Не си губя времето в раждане и смърт
Аз живея в Нетленния и странствам из световете. Тези, които не ме познават, казват: Ето Сина на Нетленния, ето родения от Нетленния. – Те наистина не ме познават, защото този, който се ражда, не е роден от Нетленния. Аз не съм роден, аз съм вечно пребъдващ. Аз не си губя времето в раждане и смърт. Да живея, значи да си губя времето. Да умирам е също загуба на време. Аз избрах да съм Нероден. Защо ми е друг избор? – Това изрече Мъдрият Лист и полетя в себе си като пеперуда. И едвам-едвам тихо изрече: Търси всякога навътре в себе си, защото ти си Нероден.
255. Нероденото е Баща на роденото
Аз съм Слънце, но Слънцето е по-бедно от мен. Аз съм Небе, но Небето е по-бедно от мен. Аз съм Вода, но Водата е по-бедна от мен. Аз съм Живот, но Животът е по-беден от мен. Попитах себе си: Защо е така? – И рече ми Вятърът: И Слънцето, и Небето са родени. И Водата, и Животът са родени. – И рече ми Вятърът: Ти си Нероден. Нероденото е Баща на роденото.
256. Страданието те въвежда в твоя Учител
Страданието е по-скъпоценно от смъртта. Страданието те учи, докато смъртта ти отнема училището. Използвай страданието, защото смъртта може да те освободи само за да те вкара в своя затвор. А когато си заключен в страданието, знаеш ли какво ще научиш? Ще се научиш да чуваш Гласа на Вятъра. Това е Гласът на твоя Учител. Смъртта иска да те освободи от този Глас, тя иска да прекъсне връзката ти с Него. А страданието те въвежда във Вятъра.
257. Искри от Древната Благост
Моите Синове са Искри от Древната Благост. Когато те говорят с думите, изпъква Мълчанието. Когато те не говорят, изпъква Тишината. Когато любят, те светят. Когато светят, те ухаят. Само Мълчанието може да описва и само Тишината може да осиява. Те живеят заради Нетленната Мъдрост. Тази Мъдрост е най-великият Дар за уединените от Древната Благост. Древната Благост не може да даде нищо друго от себе си, освен най-скъпото. Дарът на Нетленната Мъдрост е Вечната Храна на уединените. А неуединените се хранят с трохите на бедността.
Страданието те учи, мъчението те ограбва, адът те обвързва. Страданието те облагородява, мъчението те тормози, адът те заслепява. Страданието те превръща в Светлина, мъчението атакува тази Светлина, а адът иска да ти я отнеме. Когато страданието завърши своята мисия, то ще те превърне в същество на Благостта. И тогава, когато отидеш на гости при мъчението и ада, те ще се смутят. Мъчението ще каже: Какъв е този чудак? Сякаш го познавам, но нещо в него ме заслепява. Върви си от мене, не приемам чужденци. – А адът ще каже: Кой си ти? Още като те видях, и настанаха смутни времена. Не ме смущавай, защото стига ми моето разочарование. – И каза Синът на Благостта на ада: Липсвах ли ти? – И каза адът: Не!
259. Има какво да не се научи от него
Когато живях в света, видях много чудеса. Имаше един плод, с който земните хора се хранеха. Те го наричаха ябълка. И аз опитах от този плод. Когато го изядох, забелязах, че той изчезна. И казах си: Как можеш да ядеш храна, която изчезва? Не се ли подиграва ябълката със земните хора? – После изядох още една ябълка и тя също изчезна. И казах си: Що за свят е това? Що за храна е това, дето все трябва да я гониш? А когато я догониш, тя не може да те нахрани. Може би не случайно хората са я нарекли „ябълката на раздора“. Странни са хората от този свят. Те все ядат от тази ябълка и никой не е нахранен. Как можеш да ядеш храна, която те оставя гладен? И казах си: Не е ли това светът на раздора? – И попитаха ме земните хора: А ти с какво се храниш? – И казах им: С Гласа на Вятъра. – А те ми се присмяха и напълниха сърцето ми с радост. И казах на Вятъра: Чуден е този свят. – И рече ми Вятърът: Чуден е, Сине мой, защото има какво да не се научи от него.
260. Избери, но не чрез избора си,
а чрез Любовта си
И казах на Вятъра: Искам да съм жив. – И рече ми Вятърът: Тогава ще умреш. – И казах на Вятъра: Искам да умра. – И рече ми Вятърът: Тогава ще оживееш. – И попитах Гласа на Вятъра: Какво да правя? – И рече ми Вятърът: Не искай нито живота, нито смъртта, защото чрез живота ще умираш, а чрез смъртта ще се раждаш и пак ще отиваш в смъртта. – И попитах Вятъра: Какво да избера? – И рече Гласът: Избери Вятъра, но не чрез избора си, а чрез Любовта си. – И така аз не се научих нито да живея, нито да умирам, защото заживях в Повея на Вятъра. И Вятърът ме отнесе отвъд живота и смъртта. И сега съм свободен като славей в гората, който пее една единствена песен – песента на Вятъра.
Попитах Гласа на Вятъра: Каква песен пее славеят, не мога да я разбера. – И рече ми Гласът на Вятъра: Първо: славеят не е славей. Второ: славеят не пее. И трето: славеят не съществува. – И рече Мъдрият Лист: Моля се Гласът на Вятъра да ми даде откровение за славея. – И рече Гласът на Вятъра: Първо: славеят не е славей, той е Душата на гората. Второ: песента на славея не е песен, това е Уханието на неговата Душа. И трето: славеят не съществува, защото той е Присъствието на Незримия Създател. Можеш ли да кажеш, че Незримото съществува? Незримото не съществува, то само се проявява. – И рече Мъдрият Лист: Но аз видях славея. – И рече Гласът на Вятъра: Това, което видя, беше сянката на Незримия. – А що е сянката Му? – Това е Неуловимото в Незримия. – А що е Неуловимото? – Неуловимото е това, което си зърнал, но не си видял.
Водата тече и ти я пиеш, но не мисли, че си пил от Водата. И не мисли, че си по-голям от Водата. Ти си само отблясък от Царството на Водата. Ти си само капчица от това Царство. И понеже си капчица, научи се да бъдеш малък като дете, защото Водата обича децата. Те са разпръснати капки от Царството на Водата.
Гората е моят свят. Рогите са моите цветя. Слухът е моят Бог. Краката ми са моят Вятър. А сърцето ми е извор от Светлина. То няма нищо общо с гората на земята. Моето сърце общува само с моя слух – Бога на моя живот. И пътувам с Вятъра към моя Бог. – Така рече индианецът, наречен Мъдрият Елен.
Човекът е същество, което расте чрез злото и доброто. Тези, които растат чрез злото, си подготвят среща с Великото лице на Плутон. Има определен момент, когато те се срещат с Великото разрушение и стават същества на доброто. Тези, които растат чрез доброто, също ще се срещнат с Великото лице на Плутон. Така Великото разрушение ще ги погълне и тях, защото те са си въобразявали доброто. Доброто никога не може да израства чрез въобразяване. Злото също не трябва да расте и да си въобразява, че е господар на живота. Ето защо на помощ идва Великото разрушение. То коригира доброто, което няма будност, и злото, което няма Любов. Хората наричат Великото разрушение потоп, катаклизъм и края на света. Аз го наричам Благословение, Възкресение и Начало на Новия свят. Новият свят трябва да се построи с нови камъни. Ето защо всеки човек в този свят трябва да бъде разрушен, за да не живее никога в злото и в доброто, а да стане нов камък в построяването на Новия свят. Малцина са тези, които познават Величието на разрушението. Величието на разрушението е скритото Име на Бога, защото след разрушението се явява Възкресението. Разрушението е жестът на Бога, а Възкресението е плодът на Бога.
265. Люби човека в Дълбините си
Когато правя добро на хората, те благодарят и изостават в развитието си. Когато правя злини на хората, те скърбят, замислят се и пак изостават в развитието си. Казах си: Странно нещо е човекът. Той така се е оплел в доброто и злото, че мисли, че няма други светове. Злото измъчва човека, доброто го приспива. Злото вреди на човека, а доброто му пречи. Злото прави човека неспокоен, а доброто го прави недоволен. Попитах Господа, защото само Той има отговора: Господи, Ти, Който си Велик в Дълбините, как можем да помогнем на човека? – И рече ми Господ: Който помага на човека, му пречи. Който не помага на човека, също му пречи. Каквото и да правиш за човека, все му пречиш. Има само един метод: люби човека в Дълбините си и някога той ще узнае Божието Име. Люби човека в Дълбините си и някога той ще бъде преобразен. Люби човека в Дълбините си и някога ще видиш в него Подобието на Бога, защото Любовта всичко превръща в Богоподобие. Любовта е всякога Богоподобна. Дай Любовта си на хората, а не помощта си.
266. Може да прекоси човешката природа
Реката пътува към морето. Дървото пътува към небето. Птицата лети към високото. Всички търсят своя идеал, а аз съм паднал на земята и мисля, че няма друг свят. Много наблюдавах хората и много се чудих. Реката тече към океана, а хората пълзят по земята и не знаят своя път. Дървото е устремено към небето, а човекът търси злато под земята. И видях: много хора намериха злато и устроиха нещастието си. И чудих се още. Птиците търсят високото, а човеците падат или в неудобна яма, или в пропаст, или търсят бездната. И казах си: Защо човекът няма крила? – И рече ми Господ: Който се е отрекъл от Душата си, той е изгубил крилата си. Крилата не са крила. Крилата символизират образа на Душата. Душата е съставена от Огън, тя е Огнена Птица. Душата е съставена от Свещен Огън и само този Огън може да прекоси човешката природа. Така Душата се завръща в своя Океан. Душата е Птица, произлязла от Моя Огън. Душата е Огън, който лети в Простора на Неизвестното. Когато животът е Неизвестен, той може да се обогатява. Към Мен летят само тези, които обичат Неизвестното. Аз съм Неизвестността. С Неизвестност съм обгърнал всички Души, за да могат да се върнат при Мен.
267. За да се освободиш от себе си
Злото живее, доброто съществува, Любовта пресътворява. Злото линее, доброто оглупява, Любовта тържествува. Злото се присмива на себе си, доброто се радва на себе си, а Любовта царува. Познай Любовта, за да се освободиш от себе си.
Не бъди река, която тече към своя Океан. Не бъди капка от Океана. Бъди Сърцето на Океана. Само така ще познаеш Същността на Незримия. А всеки, който е познал Същността, той вече няма живот в света, той обитава в Незримия. Светът не общува с Незримия. Светът е влюбен в зримото. Това е пътят на обезумяването, защото светът мисли, че зримото съществува и се вкопчва в него. Който се вкопчва в зримото, улавя празнотата. А който е влюбен в Незримото, той улавя Същността. Същността е безпределно възхитителна. Да срещнеш такъв човек, значи да срещнеш Незримия. Понякога такъв човек няма даже усмивка – толкова е възхитен и омаян. На такъв човек и усмивката му, и неусмивката му са изпълнени с Незримата Същност.
Забелязал съм, че всякога, когато летя нависоко, все се оказва, че съм потънал в собствената си долина. Забелязал съм, че всякога, когато съм мислил, че съм господар на живота, витая в собствената си смърт. И изведнъж прозрях, и казах си: Защо са ми крила, с които да пълзя? И защо ми е живот, в който съм умрял? – И пожелах в себе си: нито да съм птица умряла, нито да съм птица жива. Пожелах си да бъда Храм Несътворен, защото животът ме измъчва, а смъртта ми отнема даже това мъчение. И аз се чудя в себе си на какво да се радвам, защото нито животът заслужава пълната ми радост, нито смъртта заслужава пълното ми възхищение. И така реших да стана Храм Несътворен. И сега радостта ми е пълна, а възхищението ми няма край. Потопих се дълбоко в себе си и разбрах, че съм отвъд живота и смъртта.
270. Познавам само свободата си
Аз съм безграничен като малката капка и затова никой не може да ме види. Аз съм безпределен като малкото листенце, носещо се по вятъра, и затова всеки ме подминава. Като малко листенце, аз не нося никакъв аромат в себе си, нося само свободата си. И никой не забелязва свободата ми. Хората смятат, че трябва да живея на дървото на живота. Но аз избрах дървото на свободата. И сега съм без посока и цел. И не познавам нито живота, нито смъртта. Познавам само свободата си. Защо ми е посока, която да ме ограничава, и защо ми е цел, която да ме приковава в постижения? Само който няма постижения, е постигнал себе си. А човекът на постиженията е роб на своите постижения. Искащият постижения иска робство. Затова аз съм малко листенце, играещо си с вятъра. И нищо не ограбва моята свобода.
Трябва ли човек да има красиви очи? И за какво ще му послужат красивите очи? Не е ли светът пропаднал от красиви очи? Питам ви: Има ли малката пчеличка красиви очи? Малката пчеличка няма красиви очи, но има сърце, с което вижда. Вие ще кажете, че тя вижда меда в цветята. Но тя не се интересува от меда в цветята. И затова тя дава меда на хората да се забавляват, а самата тя пие Нектара на Бога. Хората наричат меда храна, а пчеличката нарича Блаженството, което изтича от Бога, храна. Тя смята, че само Блаженството може да те нахрани.
Има ли живот? Не отговаряй, преди да си постигнал Незнайното. А когато го постигнеш, няма да имаш отговор. Не задавай въпроси, които нямат отговор.
273. Този, Когото никога не ще узнаеш
Има ли реката брегове? Има ли океанът край? Има ли Мъдростта предели? Съществува ли Този, Когото никога не ще узнаеш?
Има ли птицата крила? Крилата ли летят или Духът? Има ли Духът крила?
Що е човек? Човек, това е Истинският Човек. Човек ли е Истинският Човек?
276. Любовта превъзхожда съзерцанието
Съзерцаваш ли Тайната? В Тайната няма нищо за съзерцание. Съзерцаваш ли Мъдростта? Никой не е познал Мъдростта със съзерцание. Любящият става мъдър без помощта на съзерцанието. Любящият става Тайнство без помощта на живота и смъртта. Любящият е мъдър, без да накърнява знанието. Знаещият накърнява Мъдростта. Никога не накърнявай Мъдростта, защото ще станеш съзерцател на собственото си невежество. Така съзерцателят се превръща в мечтател. Той няма опората на Любовта.
277. Познай това, което не си ти
Трябва ли да познаваш себе си? Ти си насъбрал толкова глупост, че няма по-лошо нещо от това да познаеш себе си. И затова казвам: Никога не познавай себе си! Познай това, което не си ти.
Може ли светлината да те учи на нещо, ако ти си сляп? Може ли мракът да те учи на нещо, ако ти си сляп? Не е светлината, която те учи. Не е мракът, който те учи. Но ти можеш да ги научиш. Без твоята Мъдрост светлината ще угасне. Без твоята Любов мракът ще си остане вечен мрак. Светлината чака да ѝ помогнеш. Мракът чака да го осветиш. Но кой си ти?
Къде отиват очите ти след смъртта? Те отиват на Слънцето. Те отиват в своя Дом, откъдето са дошли. Защо изпускаш очите си след смъртта? Защото си гледал многообразието в света. Който гледа многообразието, изпуска очите си. Така очите се завръщат на Слънцето, защото човекът не е видял Единственото, което е трябвало да види. А може ли човекът да види Единственото? Не. Само очите на Слънцето могат да го видят. Какво са очите на Слънцето? Те са нечовекът. Само нечовекът вижда.
280. Че каква по-голяма скръб има от човека
Някои скърбят на погребението на човека. Че каква по-голяма скръб има от човека? Живите даряват мъртвия с мъртви цветя. Не е ли това чудно? Няма по-чудно нещо от света и човекът е неговата украса.
Ти никога не можеш да познаеш себе си, освен ако си човек. Само не-човекът не търси познание на себе си. Той плува в Океана на Незнайния. Не-човекът е подобен на Незнайния: той вечно се преоткрива. Не-човекът е като Океан без дъно. Той вечно се неопознава. Той вечно расте, а няма ръст. Човекът на себепознанието има голям духовен ръст. Той е много компетентен. За него е създадено море с дъно, за да има къде глава да положи. Хората наричат това себепознание. А Мъдреците казват: Умря си добрият човек, той искаше да стигне до дъното. Той разкри всички тайни на живота и сега живее в своето царство. А царство ли е да живееш на дъното? – И затова казвам: Никога не познавай себе си, защото царството на смъртта ще е винаги твое.
282. Скритото учение на Незнайния
Най-великото учение се проповядва от Водата. Водата може да бъде тиха, дълбока, извираща, течаща, подскачаща, очистваща, утешаваща, изцеляваща, напояваща и осветяваща. Това са всичките учения на живота. Всяко учение, което не е Вода, не е учение. Всяко учение, което е Вода, то се е влюбило в теб. Водата е скритото учение на Незнайния. Тя не говори, но учи. Тя не спори, но очиства. Тя не казва: Защо си нечист? Тя те приема и те освещава. Приел ли си я ти?
283. Той се е отделил от Незнайния
Радва ли те твоята радост? Мен твоята радост ме наскърбява. В твоята радост аз виждам цялата ти скръб. Човекът не умее да се радва. Радва ли те твоята участ, твоята скръб? Мен твоята скръб ме натъжава, но не защото скърбиш, а защото не я познаваш. Който е познал скръбта, той е вечно радостен. Той е като пеперудата, раздава радостта си по всички посоки на света. Тази радост никога не изтича. А ти изтичаш ли? Къде изтече твоята радост? Който е пожелал да стане човек, той се е отделил от Незнайния и радостта му едвам капе от лицето му, едвам се процежда. Бъди като пеперудата. Тя е твоят учител, но ти си забравил това. Човекът е роден, за да бъде пеперуда. Който се е превърнал в пеперуда, той вече не е човек. А какво е? Пеперуда.
Ти задаваш много въпроси. Но ти си единственият въпрос. Ти си въпросът, а отговор няма.
285. Само Незнанието може да те освободи
Ти беше много старателен. Ти беше много ученолюбив. Ти искаше всичко да знаеш. Ти искаше да станеш голям учен. Така ти посвети живота си на заблужденията. И сега казваш, че си много разочарован. А Учителят те чака с Любов. Защо не потърси Пътя към Незнанието? Само Учителят на Незнанието може да те учи. Само Незнанието може да те освободи от заблужденията.
286. Любовта не пътува за никъде
Какво търсиш в живота? Много неща. Многото неща са много пътища. Не създавай много пътища, защото ще се изгубиш в тях. Живей с Душа и няма да имаш пътища. Те ще те напуснат, а ти ще познаеш Душата си. Твоята Душа е път без пътища. Който е познал Душата си, няма пътища. Душата живее единствено в Любовта, а Любовта не пътува за никъде. Всички пътуват към нея, но тя не пътува за никъде.
287. Тя избра Огненото Кръщение
Летяло семейство пеперуди в гората. И попитала най-малката пеперудка майка си: Къде отиваме? – Казала майката-пеперуда: Отиваме да ухажваме цветята. – Тогава малката пеперудка казала: Вие вървете, а аз видях запалена свещ. Отивам да изгоря в нейния пламък. – Цялото семейство пеперуди било смутено. Но малката пеперудка била твърда и решителна. Тя застанала пред пламъка, погледнала го и му казала: Ти си моят Баща. Приеми ме в своя Огън. Аз искам да пресъздам себе си. Искам да се превърна в пламък. Искам да бъда подобна на Теб. – И прегърнали се пламъкът и пеперудата. И избухнал ярък червен пламък, и изведнъж появила се нова пеперуда с ярки червени цветове. Очите ѝ пламтяли силно като запалени свещи. Виждали ли сте очите на червената пеперуда? Вгледайте се внимателно в тези очи и ще видите, че тя не принадлежи на своето семейство, че тя не принадлежи на тоя свят. Тя избра Огненото Кръщение. Тя се роди от срещата си с пламъка. Сега тази малка пеперудка ухажва Слънцето. Тя се роди отново. Сега тя има нови очи. И ако се вгледате в тях, ще видите Лицето на Огъня.
288. Превръща живота си в песен
Спорила малката рибка с голямата риба. Казала малката рибка: Искам да живея на сушата. – Тогава голямата риба казала: Това е безумие. Целият наш народ живее във водата. – Но малката рибка не я чула, тя търсела нови простори. И полетяла към сушата, и паднала на брега като мъртва. Едвам дишала. Но с последни сили успяла да промълви: Господи, не ме изоставяй. Искам да позная Лицето Ти. – И казал Господ на малката рибка: Изостави тялото си и Ме последвай. – И облякъл Господ малката рибка с ново тяло. И така малката рибка вече не била рибка, а била онази птичка в гората, която наричаме славей. И запял славеят чудна песен – песента на новия живот, песен, която се леела като Светлината. И казал Господ на славея: Светлината е Моето Лице. Ти вече познаваш Лицето Ми. А който е познал Лицето Ми, не може да мълчи. Той превръща живота си в песен. И целият му живот е една песен, защото Ме познава.
Съществува ли животът? Съществува ли слънцето? Съществувам ли аз? Нито животът съществува, нито слънцето съществува, нито аз съществувам. Съществува само ТОЙ. Животът тече от Него, слънцето е една искрица от Него, а аз се опитвам да мисля за Него. Но как мога да мисля, щом не съществувам. Съществува само ТОЙ. Но в Него няма никакъв живот, защото ТОЙ е подарил собствения Си живот на нас, а за Себе Си е запазил това, което никога не ще узнаем. И понеже не можем да го узнаем, ние го наричаме Незнайното.
290. Не превръщай Любовта в мислене
Мисълта показва, че ти не съществуваш. Мисълта показва, че ти нямаш опора. И понеже нямаш опора, ти си измисляш съществувание. Само Любовта съществува. Тя няма нужда от опора. Нима дървото мисли, за да съществува? То израства от самата Любов. А кой човек е израснал от мисленето си? Само човекът на Любовта може да расте, може да съществува. Любовта е самата Реалност. Не превръщай Любовта в мислене, защото ще замениш Бога с призрачно съществувание. Човекът на мисълта и знанието умира и в този, и в онзи свят. А човекът на Любовта превъзхожда и този, и онзи свят. Защото не човекът съществува, а скритият Бог в него.
Казваш: Аз съществувам. – Ако ти съществуваш, ти си изместил Бога. Това е цяла катастрофа. Съществува само Той, а ти си поставен в този свят, за да наблюдаваш своето несъществуване.
292. Наблюдателят никога не се случва
В играта на живота има само един печеливш ход. Този ход е никога да не бъдеш участник в живота. Трябва да останеш просто наблюдател. Наблюдателят е винаги отвъд събитията. Събития всякога ще се случват, но наблюдателят никога не се случва.
Самото раждане показва, че не си успял. А твоята смърт потвърждава неуспеха ти. Този, който се ражда, трябва да е нероден. А когато той умира, той е блажен. Нероденият е винаги блажен. А роденият е преуспял в своето нещастие и неразбиране. За неродения успехът е падение, а неуспехът е изгнание. Но съществуват ли успехът и неуспехът за неродения? Не. Нероденият не се ражда в този свят. Той се явява само като странник, само като наблюдател. На другите той оставя успеха и неуспеха, а за себе си – своята нероденост.
Господи, прости, прости, не успях да изпълня Закона Ти, не се научих да любя. – Дете Мое, ти си на Прав Път, защото само Аз мога да любя. Отвори се изцяло за Мен и знай, че си изпълнило Закона Ми във всичката му пълнота.
Кой е по-истинен – който казва: „Господи, научи ме да бъда любящ, мъдър и истинен“ или онзи, който казва: „Господи, Господи, Господи, Господи!“
Отказах се от благата на живота. Отказах се от постиженията на живота. Изгубих всичко и бях изпълнен с изобилието на Нищото.
297. Идва, когато тебе те няма
Изучавай дълбоко нещата и нищо няма да научиш. Търси упорито и нищо няма да намериш. Как може да изучаваш Нищото и да го разбереш? Как може да търсиш Нищото и да го откриеш? Нищото – това е Истината, това е твоят най-скъп гост. Но то идва, когато тебе те няма.
Не бъди лош, за да не ослепееш. Не бъди добър, за да не се заблудиш. Не бъди любящ, за да не станеш мечтател. Не бъди мъдър, за да не се превъзнесеш. Бъди истинен и ще познаеш Царството на Покоя.
Когато Ме търсиш, ще Ме намериш. Когато Ме намериш, ще откриеш, че Аз не съществувам. Зарадвай се, защото ще заживеем заедно в Несъществуванието. Само в Несъществуванието ти можеш да бъдеш изпълнен с Моята Същност. Докато ти съществуваш, това е твоят живот. Когато ти откриеш Несъществуванието, това е нашият Живот.
Съществуват безбройни светове – външни, вътрешни и непознаваеми. Всичко това е Всемирът. Но има Едно Същество, Което е извън Всемира. Това Същество не е нито Бог, нито Незнайният. Никой никога не Го е виждал. То живее скрито в Своя собствен Център. Ако Го уподобя на образа на човека, То ще заприлича на един Древен Мъдър Старец с дълги бели коси. И някога в Древността един косъм се е отделил от Неговата глава. Този косъм е наречен Всемирът. Ние назоваваме Това Същество МАХА ВАЛА, което ще рече: „Този, Когото никой никога няма да види“, „Този, Когото никой никога няма да узнае“. Това не е „Този, Който е всякога“. „Този, Който е всякога“ е Негово отражение. Към МАХА ВАЛА е насочено нашето Благоговение. Ние не знаем дори дали нашето Благоговение е прието. Но въпреки всичко нека да Му го отдадем. И нека да благоговеем и пред великия и неизбродим Всемир, макар че този Всемир е само една сянка на МАХА ВАЛА.
Елеазар Хараш
Книга на Древната Мъдрост
Първо издание 2005 г.
ПРЕДГОВОР
И мракът, и светлината са було – те скриват тайната на живота. Всяко същество е длъжно да се освободи от капаните на мрака и светлината. Тогава същността на човека ще излезе наяве. Тази същност се нарича АОР АВАРОНОР – Осветеният мрак или Изначалното място. Други го наричат себепознанието, себенамирането. Който е осветил своя мрак, той е осветил древна Тайна в себе си. Той се е посял във величието на Пълнотата. Пълнотата, това е завръщане във вечната Божественост. Това е вечната религия. Всичко това става по пътя на свободата. Само свободата може да ни направи истински воини. Воинът е същество, което се е завърнало в своята собствена Тайна. Тази Тайна е оградена от една жива тишина. Тази Тайна е осветена – това е АОР АВАРОНОР. Такъв е пътят: светлината успокоява, тъмнината движи, мракът вдълбочава и накрая идва Духът – господарят на Пълнотата. Всичко е вече осветено.
Елеазар Хараш
Живял в древността един Търсач на Истината. Той се наричал Аворор. Където ходел, все питал за правия път и за Истината, но никъде не получавал правилния съвет. И най-накрая решил, че трябва да потърси Мъдреца от пещерата. Този Мъдрец се казвал Алрава. Търсачът стигнал при него и го попитал: Кажи ми, великий Мъдрецо Алрава, кой е чистият път към Истината? – Алрава отвърнал: Ето, аз ще ти покажа пътя, Аворор. – Той му посочил едно дърво, което било огряно от залеза, и му казал: Виждаш ли това дърво? Това е старият дъб. Стигаш до него и завиваш зад него. Всичко друго той ще ти посочи и ще те научи. – Отишъл Аворор до стария дъб, поклонил се и завил зад него отзад. Но след като завил, той полетял в една много, много дълбока бездна. Падайки в тази бездна, той забравил думите, той забравил светлината и мрака, той забравил дори и страха си – толкова голям бил вихърът на бездната. Той мислел само за Истината. И така във вихъра на своето падане той получил видение. Той видял нещо много лъчисто, той видял нещо много сияещо. То приличало на Сърце. И той го разпознал. Това било неговото собствено Сърце. Той взел сияещото си Сърце и се завърнал при Мъдреца Алрава. Алрава само го погледнал и му казал: Всеки Търсач на Истината се завръща в своето изначално сияещо Сърце. На това ни учи старият дъб.
От милиони години хората все питат що е това мрак. Зло ли е мракът? Има ли замисъл в мрака? Има ли тайна в мрака? Може ли мракът да даде откровение за себе си? И има ли такива същества, които са проникнали в него и отвъд него? Всичко това е Тайнство и то е свързано с тайната на Втория Старец и неговите около 160 000 Мъдреци. За този Старец пряко не може да се говори, нито за Пътя на тази древна Черна ложа, защото човечеството от незапомнени времена живее в пелени и умира в пелени, без да се е изтръгнало от мрака. Тук ще ви изнеса само малък откъс от забулената книга „Сияещият Мрак“. В нея е казано: „В Мрака е скрит най-великият Замисъл. Много висши ангелски йерархии не са могли да изтръгнат тайната му. Мракът е част от Мистерията на древното себепознание. Този, който е обичал живота си, не го е познал. Този, който е обичал смъртта си, го е изпуснал. Този, който е обичал народа си, е останал отдалечен. Този, който е обичал семейството си, е останал заблуден. Този, който е вярвал в отвъдното, е останал излъган. Но този, който е обичал Истината повече от себе си и повече от всичко друго, той е проникнал дълбоко и отвъд завесата на Мрака.“ Какво е разбрал той и как отговаря той на въпроса, що е мракът. Ето част от отговора, който ни разкрива забулената книга: „Мракът е скалата, която само посветените в Истината разрушават. Мракът е това, което ни дарява онова, което наричаме собствената ни изначална Светлина. Мракът е най-забуленото лице на Светлината. Само достойните могат да изтръгнат този Праобраз“. Що е Мракът? Старецът отговаря: Безкрайната Любов. Но тя е дадена само на посветените. За тях Мракът е светещ.
Има тъмнина, идваща от нощта. Има тъмнина, идваща от ума. Има мрак, идващ от тайната на живота. Този мрак, който идва от тайната на живота, е всеобхватен, но неговата всеобхватност е уязвима. Има ли страх в този всеобхватен мрак? Този мрак се страхува. От какво се страхува този мрак? От една малка запалена свещ. Тази свещ е нашето сърце. Който е запалил обичта в сърцето си, той е направил мрака уязвим. Този, който разгаря пламъка в сърцето си, той призовава вечната си душа. Това се нарича слизане на Любовта. А този, който се е превърнал в постоянен пламък, той е разсякъл мрака. Това се нарича слизане на Духа. Що е Духът в нас? Ето това е човекът. Това е истинският човек, човекът преди Сътворението.
Взорът, който се изтръгва от мрака
Кой е син на светлината и кой е син на мрака? Кой решава един човек да стане син на светлината и кое определя човек да стане син на мрака? Това, което решава и определя тези неща, е Тайната на мрака. Когато човекът е осъзнат за своя път, той следва своя собствен Дух. Когато такъв човек попадне в дълбините на мрака, той се заглежда в него с особен взор. Така той вижда своето истинско лице, своя Праобраз. Така Духът го дарява със своето изначалие и той става човек на собствената си светлина, която някога е изгубил. Той се е завърнал в своя чист Дух. Но какво става със синовете на мрака? Когато един такъв човек, неосъзнат за своя път, попадне в мрака, той не вижда нищо друго, освен мрака. Така той се утвърждава като син на мрака и заживява в различни светове, които са светове на ограниченията. Такъв е пътят на неосъзнатите – различен взор, различен път.
Що е истинският човек? Това е човекът, който е проникнал в мрака. Това е човекът, който е преодолял светлината. Той е избрал да живее в тайната на Духа. Що е Духът? Духът е това, което ни води към Мистерията на Небитието. Нашият чист Дух съставлява истинския човек. Що е истинският човек? Той е отвъд мрака и отвъд светлината. Неговото начало е абсолютно непознаваемо, а краят му е абсолютно неизследим.
Какво е скрито в мрака? Само този, който умее да търси, ще открие скритото в мрака. Кой е Търсачът в човека и кой е пътешественикът? Духът е Търсачът в човека. Умът е пътешественикът. Той търси само привидно. Всяко пътешествие свършва зле, ако липсва Търсачът. Но какво е това Тайнство в мрака, което трябва да открие Търсачът? Когато попитахме Стареца Маророт, той ни каза: Тайнството, което е скрито в мрака, се нарича „Завръщащото се лице“. – После той ни обясни: Лицето се завръща в себе си само когато е видяло това Тайнство. И ако искате да знаете кое е това Тайнство, то е наречено „Милостта на Древната Неизреченост“.
Мракът е мрак, когато Бог е неразбран
За да разбереш величието на живота, трябва да преминеш през мрака. Що е мракът? Част от скритата незнайна Същност. Що е мракът? Това е другото лице на Божията Милост. Що е мракът? Изпитание на завръщането. Тогава какво е мракът? Мракът, това е неразбраният Бог, неразбраната свобода. В мрака живеят тези, които не са искали да разберат Бога. В мрака живеят тези, които не са пожелали да разберат свободата. Няма мрак, няма зло, няма тъмнина, няма ад и пъкъл, има само неразбран Бог.
Живяла някога в древността една жена на име Атарима. Тя била крехка и приятна на вид. Тя имала много братя и сестри, много роднини, тя имала любящ баща, любвеобилна майка, тя имала много обожатели и много приятели. Но решила да се раздели с всичко. Тя усещала, че обикновеният живот е живот без откровение. Тя усещала дълбоко в себе си, че трябва да намери и да се срещне с онези трудности, които да дадат на душата ѝ жадуваното откровение. И една сутрин тя напуснала своето село, всички свои близки, извървяла труден път, минала по труднопроходими пътеки и се установила в една дълбока и мрачна пещера. Преживяла тежки времена години наред. Чувала звуци, шумове, стенания. Дълбоко в душата ѝ копаели страхове, но тя ги преодолявала, защото жаждата ѝ за тайнственото откровение била все така силна. След много, много време най-после дошъл за нея часът на Истината. Сутринта, когато се събудила в пещерата, тя изведнъж усетила, че цялата пещера е населена с древни и хищни същества. За първи път в живота си тя усетила сковаващ страх. Тези същества били жадни, свирепи и агонизиращи. И тя разбрала, че те искат да я разкъсат. Тя разбрала, че това е краят. Но чула дълбоко в себе си един тих и свят глас, който ѝ казал: Дъще, сега е време да запалиш свещта си. – И после гласът изчезнал, но тя изведнъж схванала какво да направи. Тя се загледала дълбоко в себе си, призовала древната си душа, призовала своето изначалие и изведнъж, без да усети, тя се превърнала в малка светеща точка. Свещта била запалена. Древните хищни същества гневно се разбягали, защото те видели в тази малка свещ очите на страха. Това бил часът на мрака, който се превърнал в часа на Истината. Така Атарима се завърнала в себе си и самата тя станала запалена свещ. Часът на мрака изиграл своята най-важна роля. Този час ѝ дал жадуваното откровение. Часът на мрака се оказал часът на светлината. Това, което мога да ви кажа, приятели от света, е това, че Атарима означава „запалената свещ“.
Мракът си затвори очите и
не позна светлината
Живял в древността един много, много стар човек. Той имал едно голямо желание – да се види лице в лице с чистата сияеща светлина. Някои казват, че този стар човек бил по-стар и от нашата древна земя. И така този стар човек тръгнал на много дълъг път – пътя, за който жадувал. Вървял месеци, векове, вървял хиляди и милиони години. Той все пътувал към заветната среща. Прекосявал граници и народи. И най-накрая мечтата му се сбъднала. В един ранен час и в един особен ден, когато гледал изгрева на слънцето, от слънцето се завихрила такава неописуема и необятна светлина, че той се смутил, затворил очите си и заплакал. Така той не могъл да види и да се срещне с тази светлина, и да я разбере. Той се разминал с най-важната среща на своя живот. Някои казват, че този стар човек си има свое име. Това име е мракът. И оттогава досега мракът не обхваща светлината, нито я познава.
Съществувал някога в древността един разговор – тъмнината разговаряла със светлината. Казва се, че тъмнината попитала светлината: Светлина, ти коя си? – Светлината казала: Аз съм несътворената дъщеря на Бога. – След това тъмнината казала: Тогава аз коя съм? Сигурно съм сътворената дъщеря на Бога? – Тогава светлината ѝ казала: Не, ти не си сътворената дъщеря на Бога, ти си само отражение. – После тъмнината попитала: Кажи ми, о, несътворена, кой е твоят баща? – Моят баща е Бог. Той е скрит във величие и тишина. – Тогава тъмнината казала: Би трябвало и аз да имам баща. Кой е моят баща? – Светлината отвърнала: Ти, отражение, нямаш истински баща. Ти имаш само измислен и незаконороден баща. – Тогава тъмнината казала: Аз защо не го виждам? – Светлината отвърнала: Защото той е по-хитър от тебе, той се крие в тебе и не дава да го виждаш, той те използва. – После тъмнината казала: И все пак аз се чувствам същество, защо е такава моята участ? – Тогава светлината се замислила и понеже ѝ е дадена способността да вижда в себе си, тя видяла отговора. Светлината казала: Да, наистина в миналото ти беше същество и дори и сега все още имаш възпоменания за това. Но тогава, в онова старо време, ти избра ХАРАВОТ. На един от най-древните езици това означава неразбирането, неведението. Ти отрече Истината и затова сега ти си отражение.
Из книгата „Древни разговори“ от Азирах Хавадар
Из книгата „Древни разговори“
от Азирах Хавадар
Съществувал в древността особен разговор между светлината и тъмнината. В този разговор тъмнината попитала светлината: Ти, която си светлина, имаш ли деца? – Светлината казала: Моите светли лъчи са моите деца. Те са моите желания да осветявам света. Докато ти нямаш деца, защото нямаш желания за другите, ти мислиш само за себе си. И всеки, който мисли само за себе си, ще потъмнее. – После тъмнината попитала: Има ли в тебе страх? – Светлината казала: Когато светиш със своята несътворена светлина, страхът не се вижда никъде. – Тъмнината нищо не могла да отговори, но продължила да пита: Тогава защо в мене има страх? – Светлината отвърнала: Защото ти не пожела да работиш върху себе си. А ето, аз постоянно се движа, постоянно работя. – После тъмнината попитала: Ти, която си наречена светлина, обичаш ли морето? – Светлината отвърнала: Докато ти само си чувала идеята за морето, то аз всяка сутрин отивам при него и го осветявам, и то много се радва, когато ме види. – После тъмнината попитала: А ти откъде взе тази своя светлина, която на мене ми липсва? – Светлината отговорила: Спомням си, че някога в древността в мен се зароди едно огромно желание. Това желание произлезе от цялото ми сърце. И единственото нещо, което тогава пожелах, това е да светя, това е да работя за другите. И тогава древната Мъдрост ме докосна и аз осъзнах себе си. Може би ти ще пожелаеш някога древната Мъдрост да те докосне.
Из книгата „Древни разговори“
от Азирах Хавадар
Разговаряла тъмнината със светлината. Тъмнината попитала: Ти, която си наречена светлина, кажи ми какво е това живот. – Светлината казала: Живот е това, което свети, което сияе, което тържествува и което благоухае. И всичко това е облечено много скромно. – Тъмнината се натъжила, но продължила да пита: Кажи ми какво е това дом и кой има дом, и кой няма. – Светлината казала: Дом не означава да имаш къща. Дом, това означава да имаш център в себе си. Всеки, който има този център, той има своя дом, всички други са бездомни. Ние всички сме родени от този център, но някои са се отказали от него и затова сега скитат в разни светове. – Това отново натъжило тъмнината, защото тя знаела, че няма свой истински дом. Тъмнината дори се разплакала, но все пак решила да зададе последния си въпрос: Ти, която си наречена светлина, кажи ми какво е това любов, защото толкова много чувам тази дума, а пък не мога да я разбера. – Светлината казала: Това е най-трудният въпрос, защото любовта е реалност, която превъзхожда всичко. Аз не мога да ти говоря за нея, но мога да ти кажа за едно мое наблюдение, защото древната Мъдрост ми подари това наблюдение. Преди много, много години, още когато нямаше числа, аз питах себе си откъде е произлязла любовта. И тогава най-древната Мъдрост ми даде видение. Аз видях океан, океан от мрак. Това можеше да се нарече върховен залез. И тогава внезапно се зароди свещен изгрев, величествено слънце. И вътре в него сияеше реалността на любовта. И тогава Мъдростта ми прорече: Любовта се заражда по време на залеза, когато всичко е угаснало и когато всичко е мрак, когато всичко умира. И тогава, когато всички виждат смъртта, точно тогава любовта възкръсва. Такава е тайната на живота и затова всеки трябва да се роди от своя залез.
Из книгата „Древни разговори“
от Азирах Хавадар
Попитала тъмнината светлината: Ти, която си наречена светлина и която много се движиш, кажи ми какво е това път. – Светлината се замислила и казала: Ти може би си мислиш, че пътят, това е движение, но не е така. Пътят не е движение, пътят, това е подход. Пътят, това е един свещен процес, един свещен подход към нещата. Ти си в пътя, когато имаш трептяща почит към нещата. Ако нямаш тази свещена почит към нещата, ти само се движиш, без да разбираш. – После тъмнината попитала: Ами как се е родило това разбиране и какво е това разбиране? – Светлината отговорила: Разбирането се явява тогава, когато едно същество е отдадено цялостно на една идея. Щом си така предано отдаден на една идея, заражда се разбирането и започваш постепенно да разбираш и да обхващаш нещата в себе си. – После тъмнината попитала: А кое е това най-важно нещо, което трябва да се разбере? – Светлината се замислила малко и отговорила: Най-важното, което трябва да се разбере, е любовта, защото ако разбереш любовта, тя става твоята вечност, тя става твоята жива реалност. – Тъмнината се смутила малко, зачудила се за какво ли ѝ е тази реалност, но решила да попита още нещо: След като ти имаш реалност, къде ще те отведе това? – Светлината спонтанно отговорила: В Храма. – Тъмнината се зачудила що за дума е това? Тя попитала: Що е това Храм? – Светлината отговорила: Храмът, това е мястото, към което се стремят всички светове и всички същества. На един от най-древните езици в света думата Храм е изречена като ХАВАРАНА. Така древността подари на световете и съществата ХАВАРАНА и те всички възприеха и знаят тази дума като ИСТИНАТА. Ето защо всички светове и същества пътуват към Храма на Истината.
Из книгата „Древни разговори“
от Азирах Хавадар
Казала тъмнината на светлината: При мен дойдоха много черни и тъмни същества, които са мои приятели. Те разговаряха за едно малко цветенце, което било първенец между цветенцата, но на моите приятели то им изглеждало малко, отчаяно и с наведена главица. Но аз нищо не можах да разбера от техните разговори и затова питам тебе. Ти, която си наречена светлина, кажи ми що е това кокиче. – Светлината се усмихнала и казала: Това цветенце не е нито наведено, нито прегърбено, нито отчаяно. То само се е поклонило. – Тогава тъмнината казала: Че на какво може да се покланя едно цветенце? – Светлината отново се усмихнала и казала: Това цветенце символизира най-чистата вътрешност и то се е поклонило на нея. То е постигнало тази чиста вътрешност и е изразило това със своя поклон. – Тогава тъмнината казала: Колко различни мнения имаме, аз и моите тъмни приятели и ти. Ще те попитам още нещо. Моите тъмни приятели разговаряха за едно друго цвете, наречено роза, и казаха, че тя имала много лошо ухание и разнасяла отрова наоколо. Кажи ми за тази роза, защото твоето мнение е много интересно. – Светлината отговорила: Розата има чудно ухание, но не то е най-важното, не то е същността на розата. Древната дума за роза е РАХАЙА, което означава самопознание. А уханието е само последствие от самопознанието. – Чудно мислиш – казала тъмнината. – Но ще ти задам още един последен въпрос, защото моите приятели много спориха за тази дума и за тази идея, що е това живот. Едни казваха, че животът е мрачен, други казваха, че животът е тежък, трети казваха, че няма истински живот, а четвърти казваха, че животът е илюзия и не съществува. Кажи ми ти, която си наречена светлина, има ли истински живот и що е това живот. – Светлината казала: Разбира се, че има истински живот, но не е лесно да се разбере що е това живот. Преди много време и аз исках да узная що е това живот и попитах Мъдростта. Тогава Мъдростта ми отговори така: Животът, това е среща със себе си.
Из книгата „Древни разговори“
от Азирах Хавадар
Взел дяволът подръка тъмнината да пообиколят малко сред хората и да ги пита туй-онуй. Първия човек, когото срещнали, бил религиозен. Дяволът го попитал: Кажи ми, човече, що е това религия. – Човекът казал: Ами религията, това е да четеш Свещеното Писание, да обичаш Бога, да палиш свещи и да биеш камбаната за богомолците. – Дяволът се подсмихнал и казал на тъмнината: Не се тревожи, в този човек има много място за тебе, ще можеш да живееш в сърцето му, защото той знае нещата, но не живее в чистота. – После дяволът и тъмнината продължили и срещнали един учен човек. Дяволът го попитал: Кажи ми, човеко, какво е това разбиране. – Ученият казал: Да разбираш, означава да изследваш, да събираш много факти, да трупаш много информация, да съпоставяш и накрая да си направиш правилните изводи. – Дяволът се подсмихнал и казал на тъмнината: Бъди спокойна, има много място в ума на този човек, за да живееш в него, защото той знае нещата, без да ги разбира. И ако му взема децата в другия свят, той ще забрави всички факти и изследвания. – После дяволът и тъмнината видели трима човека на една пейка, приближили се до тях и дяволът ги попитал: Кажете ми, човеци, що е това бедствие. – Първият човек казал: О, остави се, градушката унищожи цялата ми градина. – Вторият човек казал: О, остави се, наводнението удави животните ми и сега съм само с една козичка. – И накрая дяволът попитал третия човек: Що е това бедствие? – Бедствието, това е нашата лоша участ, това са нашите грехове. – Дяволът се подсмихнал и казал на тъмнината: Не се тревожи, и тримата са отворени врати за нас, спокойно можем да си живеем в тях, защото така говорят хора, които нито разбират нещата, нито изправят живота си. – После дяволът хванал подръка тъмнината и отишли при светлината, и я попитали: Кажи ни ти, която си наречена светлина, що е това религия? – Светлината казала: Много просто, достатъчно е да имаш чисто съзнание. – Дяволът пак попитал: Кажи ни ти, която си наречена светлина, що е това разбиране. – Светлината казала: Много просто. Щом човек е вкоренен в Бога и постоянно мисли за Него, в него естествено тече истинското разбиране за нещата и живота. Човекът на разбирането няма безпокойство в себе си, защото в него живее Бог. – После дяволът попитал: Кажи ни ти, която си наречена светлина, що е това бедствие. – Светлината казала: Много просто, бедствието е най-хубавото разрушение, защото то разчиства пътя и мястото, за да може Бог да строи и да преустройва нещата по нов начин.
Из книгата „Древни разговори“
от Азирах Хавадар
Попитала тъмнината светлината: Що е това заблуждение? – Светлината отговорила: Заблуждението, това е едно покривало, за да не могат недостойните и неподготвените да надникнат в Истината. – После тъмнината попитала: А защо е създаден дяволът? – Светлината отговорила: Дяволът създава вътрешната тъмнина. Той може да я сгъсти до такава степен, че тя да се превърне в мрак. – Тъмнината се замислила и казала: Но кому е необходим този мрак? – Светлината отговорила: Този мрак дарява Синовете на Бога с най-големите откровения, защото те, издържайки изпитанието, започват да виждат Бога в нова светлина, по нов начин, с нови нюанси. Те започват да го разбират по нов начин и между тях се заражда Божествено единство. Така Бог се открива на достойните и се сближава с тях. Така те стават приятели и Синове на Бога. – И още нещо искам да те питам – казала тъмнината. – Говори се за някакъв покой. Аз нито го виждам, нито го разбирам. Кажи ми, що е това, което е наречено покой. – Светлината казала: Покоят е невидим, но реален. Той е скритата реалност във всяко същество и затова всеки трябва да се завърне в покоя, защото той е истинското убежище, истинският дом. Без покоя съществата са бездомни.
Някои търсят мрака и той ги проваля. Други търсят светлината и тя ги проваля. Някои не търсят мрака, но той идва и разваля живота им. Други не търсят светлината, но тя идва и понеже са неподготвени, тя разваля живота им. Някои вървят в мрака и стъпките им тъмнеят. Други вървят в мрака и стъпките им светлеят. Мракът се среща с много хора и с много същества, но резултатите са много различни. Някои вярват, че мракът е път и получават път. Други вярват, че мракът е светлина и получават светлина. Трети вярват, че мракът е ужас и получават ужас. Четвърти вярват, че мракът е възкресение и получават възкресение. Пети вярват, че в мрака е скрита Мъдростта и получават Мъдростта. Мракът сам по себе си не знае какво е. Различни подходи – различни резултати. Каквато е вярата на човека, в това ще се преобрази мракът.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Ученикът попитал своя Учител: Учителю, що е това лъжа? – Учителят отговорил: Лъжата е създаване на незаконна разумност. Тази незаконна разумност е ограбила интуицията на човека и затова човекът сега ходи с вторичен ум и чрез него живее в тъмнина и мрак. Лъжата е грабител. – Ученикът попитал своя Учител: Какво трябва да правим, Учителю, ако попаднем в ада? – Учителят отговорил: Трябва да се изпълнят три неща. Първото е: никога не лъжи. Второто е: внеси своя рай в тъмнината на ада. И третото е: възлюби тишината, защото тя ще те дари с пътя. Тишината е дарител. – Попитал ученикът своя Учител: Учителю, що е това правилно наблюдение? – Учителят отговорил: Правилното наблюдение е концентриран израз на интуицията. Правилното наблюдение е концентрираната духовност на човека в света на тишината. Който има правилно наблюдение, той живее в свободата. Правилното наблюдение освобождава човека от всичко ненужно. Правилното наблюдение е дарителят на свободата.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Кои са истинските блаженства в живота? – Учителят отговорил: Блажени са благодарните, защото благодарността увеличава вътрешното богатство. Блажени са пробудените, защото будността ще се превърне в жизнелюбие. И блажени са най-вече истинолюбивите, защото Истината ще даде на човека Окото, което прониква дори и в мрака и вижда същността на нещата. – Попитал ученикът своя Учител: Къде да търсим Любовта? – Отвъд мненията, отвъд теориите и предположенията и отвъд знанията. – Попитал ученикът своя Учител: Защо има толкова много тъмнина и мрак в падналия свят? – Учителят отговорил: Тъмнина и мрак има в падналия свят, защото тъмнина и мрак има в сърцето на човека.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Що е това пеперуда? – Учителят отговорил: Пеперуда е това, което лети без крила. Пеперудата лети с душа, а крилата са само нейният външен блясък. Пеперудата е душа, влюбена в простора. Отвън тя е красота, а отвътре – сияние. Ето какъв трябва да бъде ученикът. – Попитал ученикът своя Учител: Кой е най-древният език, съществувал някога? – Учителят казал: Безмълвието е най-древният език. Безмълвието е езикът на Вечността. Мракът не обича безмълвието, защото не може да вземе нищо от него. Безмълвието е по-дълбоко от мрака. – Попитал ученикът своя Учител: Има ли любовта ухо? – Учителят казал: Любовта има най-тънкото и особено ухо. Чрез това ухо за нея всички звуци са музика. Всеки шум е също музика. – Попитал ученикът своя Учител: А има ли любовта око. – Учителят казал: Любовта е окото на виждащия. Гледайки през това око, виждащият не вижда тъмнината и мрака. Виждащият вижда само Бога. Виждащият вижда само това, в което е вкоренен.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Що е това сърце? – Учителят казал: Сърцето в човека, това е живата вода. Който е възкресил живата вода в себе си, тъмнината и мракът не му влияят. Той става независим от левия път. – Попитал ученикът своя Учител: Кога ученикът става силен? – Учителят казал: Когато ученикът вярва повече в невидимото, отколкото във видимото, той става по-силен и по-устойчив в себе си. Той започва да разбира все повече действията на невидимия свят. Така той става приятел на невидимото. Силен и устойчив е този, който вярва в невидимото, защото невидимото е неуловимо за злото. – Попитал ученикът своя Учител: Що е това ученик и що е това Учител? – Учителят отговорил: Ученикът, това е Огънят в човека. Учителят, това е Праогънят в човека. Ученик е този, който живее в Огъня. Учител е този, който е възкръснал в Праогъня.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Що е това мрак? – Учителят казал: Мракът е замисъл на Неведомото. Този замисъл се разбира само от този, който може да преодолее мрака. – Попитал ученикът своя Учител: Що е това живот? – Учителят казал: Животът, това е скрито намерение на Неизразимостта. – Попитал ученикът своя Учител: Кой е пътят към истинския живот? – Учителят отговорил: Пътят към истинския живот е скрит в особеното отношение към Истината. Който има това отношение, той върви към тайната, която е наречена самопосвещение.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Кое е това, което преодолява мрака? – Учителят казал: Тишината. Тишината е състояние на Любовта. – Попитал ученикът своя Учител: Накъде пътуват морските вълни? – Учителят казал: Вълните са въображаеми деца на морето. Те привидно стигат до брега, но се скриват в него. Където и да отидат вълните, всякога си остават деца на морето. – Попитал ученикът своя Учител: В самия Бог има ли поезия и каква е тя? – Учителят отговорил: Сам Бог казва: „Много исках да блестя и ето, вложих сърцето си в росната капчица. И блестя ли, блестя. Но малцина ме виждат.“ – Попитал ученикът своя Учител: Що е това воля? – Учителят казал: Истинската воля пробива дупка в скалата, преминава през нея и се самовъзкресява в небето.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: В какво вярва кокичето? – Учителят казал: Според кокичето сърцето е първичното място на светлината. И който е допуснал светлината в сърцето си, той става бял и благоговеещ. – Попитал ученикът своя Учител: В какво вярва минзухарът? Учителят казал: Взорът на минзухара е устремен в небето, защото според него да вярваш, значи да виждаш в невидимото. Ето защо взорът на минзухара е устремен винаги нагоре. Той иска небето да го учи. – Попитал ученикът своя Учител: В какво вярва момината сълза? – Учителят отговорил: Момината сълза вярва в мистичните сълзи. Тя смята, че тези сълзи са живата вода на небето. Тя смята, че тези сълзи очистват душата и я водят на небето. – Попитал ученикът своя Учител: В какво вярва теменужката? – Учителят отговорил: Теменужката вярва в смирението и скромността. Според нея, каквото и да постигнеш, трябва да останеш смирен и скромен. Само така ще имаш око, което вижда отвъд света.
Живял в древността един особен човек. Той бил голям търсач на Истината и се казвал Малихор. Колкото повече търсел Истината, толкова повече попадал в мрака. Когато първият път попаднал в мрака, мракът го попитал: Какво търсиш тук, човеко? – Малихор му казал: Истината. – Мракът отвърнал: Щом я търсиш, няма да я намериш. – След време Малихор попаднал втори път в мрака. Мракът го попитал: Какво правиш тук, човеко? – Малихор отговорил: Искам да намеря Истината. – Мракът му казал: Щом искаш да я намериш, няма да я намериш, защото искането е бедно. – След време Малихор попаднал за трети път в мрака. Тогава мракът се опитал да го погълне. И колкото повече го поглъщал, толкова повече мракът започвал да се страхува. Защо започвал да се страхува? Защото започвал все повече да свети. Малихор не говорел. Той нито търсел Истината, нито я искал. Той светел. Той навлязъл в мрака чрез най-силния метод във вселената. На древния език това е наречено АРИВОР ВАТАРА – сияещата жертва. След като се пожертвал, той станал храм в себе си. Къде се намира този храм, приятелю? Там, където има Любов, там е храмът.
Какво има вътре в мрака? Изненада. Какво има вътре в мрака? Тайнство. Кой е създал мрака? Господарят. Господарят е създал мрака като покривало. Господарят е създал мрака като покривало, за да отдели достойните от недостойните. Защо е създаден мракът? За да бъде преодолян. С каква цел е създаден мракът? За да се придобие мистичен опит. Кой може да тържествува в мрака? Истинолюбивият, решителният. Мракът зло ли е, добро ли е? Не бързай да отговаряш, човеко, на този въпрос. Накъде води мракът и кой може да изтръгне неговата тайна? На кого е господар мракът и кой може да стане господар на мрака? Какво отнема мракът на човека? Знанията му. И наистина защо са му на човека знания, които мракът може да отнеме? И отново ще попитам: какво е мракът? Изненада. Кой може да преодолее тази изненада? Този, който има особената Любов, той може да изненада изненадата. Така човек се запознава с тайнството, наречено Бог. А що е това Бог? Това е ослепителната светлина, която за неподготвените е наречена мракът.
Ценен ли е мракът? Има ли богатство в мрака? Има ли идея в мрака? Понеже всичко е създадено от Бога, и мракът е създаден от Бога. Щом мракът е създаден от Бога, той е ценен. Щом мракът е създаден от Бога, той е богатство. Щом мракът е създаден от Бога, в него има замисъл. Малцина са хората, които знаят, че мракът е огледало. Когато човек попадне в мрака на страданието, в мрака на нещастието и в мрака на злото, той може да види себе си, да се огледа като в огледало и да разбере какво представлява. Кой е този, който израства чрез мрака? Това е този, който носи в себе си заряда на Бога. Този човек преодолява мрака. Този човек преодолява сътворената си същност. Той става несътворен, или както е известен в света, той става посветен. Що е това посветен? Посветен, това е завърналият се в образа на Бога. Посветен, това е завърналият се в своето истинско Аз. Посветен, това означава завърналият се в своя вътрешен Учител. Посветен значи пресътворен. И кой има главната заслуга за това пресътворяване, приятелю? Това е мракът.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Има ли животът свое лице? – Учителят казал: Величието на живота е скрито в неведомото. Неведомото няма лице, но то е изпратило нещо от своята същност да го замества. Това, което замества неведомото, е Любовта. Любовта е лицето на живота. – Попитал ученикът своя Учител: Важно нещо ли са знанията, правилният живот и духовността? – Учителят казал: Да, те са важни, те са част от пътя, но не са съществени. – Попитал ученикът своя Учител: Кое е същественото? – Учителят казал: Същественото в живота е Мъдростта. Може да имаш много знания, може да имаш правилен живот, може да си духовен, но Мъдростта да е далече от тебе. – Попитал ученикът своя Учител: Как се постига Мъдростта? – Учителят казал: Тези, които живеят, не постигат Мъдростта, но тези, които са съумели да не съществуват, тях Мъдростта ги посещава. Да съумееш да не съществуваш, е велико постижение. – Попитал ученикът своя Учител: Кои са тези, които са съумели да постигнат несъществувание? – Учителят казал: Това са тези, които са преодолели мрака. Тези, които не са преодолели мрака, живеят, а тези, които са преодолели мрака, стават мъдри. Ето защо мракът е по-ценен от злато.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Що е това Посвещение? – Учителят отговорил: Посвещението означава да станеш светлина за самия себе си. – Попитал ученикът своя Учител: Що е това Любовта? – Учителят отговорил: Любовта, това е самосияещата същност във вселената. – Попитал ученикът своя Учител: Що е това Духът? – Учителят отговорил: Духът, това е самосветещият пламък в човека. Той е, който открива и узнава Учителя. – Попитал ученикът своя Учител: Що е това Учителят в най-дълбокия му смисъл? – Учителят отговорил: Това е най-дълбоката идея в древността. За да познаеш що е това Учителят в най-дълбокия смисъл, трябва да се разделиш с времето и да изоставиш вечността. И ако си избран, тогава ще видиш това, което никога не си виждал.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Кое е това, което ни наблюдава всички нас? – Учителят отговорил: Това е несътвореното Око. То превъзхожда и мрака, и светлината. То е от висш порядък, докато мракът и светлината са слизане надолу. – Попитал ученикът своя Учител: Кой е ключът за връзка с това несътворено Око? – Учителят отговорил: Любовта е връзката с несътвореното Око. В Любовта има Огън, който образува сам по себе си несътвореното Око. Този Огън е Свещен. Той е бил преди мрака и светлината. – Попитал ученикът своя Учител: А от какво е сътворен този Огън на Любовта? – Учителят отговорил: Огънят на Любовта е съставен от твоята най-чиста вътрешност. Имаш ли тази най-чиста и свята вътрешност, ти имаш от само себе си несътвореното Око. – Попитал ученикът своя Учител: Има ли нещо, което превъзхожда несътвореното Око? – Учителят отговорил: Да, това е Мистерията. Но който е стигнал до нея, забравя сътвореното и несътвореното, забравя думите и мълчанието, остава само неизразимостта на неведомото.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Що е това духовно оръжие в ученика? – Учителят отговорил: Има едно качество в ученика, което се явява духовно оръжие. Това е безграничното упование. Който има това упование, е въоръжен. Който няма това упование, каквито и оръжия да носи със себе си, е уязвим. Когато упованието е концентрирано, то се превръща в светъл лъч, който се справя със силата на мрака. – Попитал ученикът своя Учител: В какво е скрит истинският живот на ученика? – Учителят отговорил: Истинският живот на ученика е скрит в тайния образ на пътя, наречен Вдъхновение. Вдъхновението е думата на живота. – Попитал ученикът своя Учител: Докъде води Вдъхновението ученика? – Учителят отговорил: До великото угасване. Великото угасване е съставено от повик, съюз и Пълнота. Първо, това е повикът на Тишината. Второ, това е свещеният съюз, който трябва да сключиш с Тишината. И трето, това е потопяване в Пълнотата. Така Вдъхновението угасва и се превръща в Пълнота.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Накъде е насочена истинската жажда на ученика? – Учителят отговорил: Има само една жажда – жажда за скритото. Когато тази жажда е правилна, скритото става явно и близко за ученика. – Попитал ученикът своя Учител: Кое е най-хубавото нещо, което притежава душата? – Учителят отговорил: Най-хубавото нещо, което притежава душата, това е стремежът. В древността това се е наричало АМОРАХ ДАРИТИ, което означава Безкрайни крила. – Попитал ученикът своя Учител: Кое е най-скъпоценното качество, което притежава ученикът? – Учителят отговорил: Най-скъпоценното качество на ученика, това е слухът, защото слухът долавя други светове и същевременно общува с близкия глас на Бога в себе си. Чрез слуха далечното му става близко, а близкото му става приятно. Слухът е орган за проникване във вътрешните, висшите светове.
Из „Разговори на душата със своя Учител“
Попитал ученикът своя Учител: Що е това тишина? – Учителят отговорил: В древността тишината се е наричала Дълбоката златна река. Други са я наричали Блажената река. Тази река е била пълна с истински блага. Но всеки, който е бил увлечен от света и сътворените неща, не е могъл да се домогне до нея. Но тази златна река и досега си тече. – Попитал ученикът своя Учител: Коя е най-висшата музика, която съществува? – Учителят отговорил: Най-висшата музика, която съществува, е неземна. Най-висшата музика, която съществува, се намира в невидимите очи, това са очите на Бога. Когато тези очи те погледнат, ти ставаш вечност. Няма по-голяма музика от това. – Попитал ученикът своя Учител: Коя е тайната на човека? – Учителят отговорил: Бог е тайната, погребана в човека. Когато човек възкреси тайната в себе си, гробът ще отлети, камъкът ще бъде отместен, ще остане само Царството на Бога. Това се случва в едно строго определено време. Някои наричат това време часът на Истината. Ние го наричаме мистичното време.