Част 9
Има три неща, за които много трябва да внимаваш: доброто, щастието и светлината. Те са усмихнати отвън, но са опасни отвътре. Доброто те отпуска, щастието те замечтава, а светлината те разсейва. Има други три неща, сине мой, върху които много трябва да бдиш. Те са адът, тъмнината и мракът. Те нямат за тебе усмивка, но ти можеш да изтръгнеш от тях своето себепознание. Когато адът дойде в живота ти, атакувай го с меча на благородството. Когато тъмнината дойде в живота ти, атакувай я с копието на увереността. А когато големият мрак дойде в живота ти, сине, погълни го с тайната на своята безкрайност. Твоята безкрайност е твоето най-голямо оръжие. Никой не може да победи твоята безкрайност. Ето защо мракът е важен. Той идва, за да откриеш безкрайността в себе си. Такава услуга не могат да ти направят нито доброто, нито щастието, нито светлината. Само мракът се оказва незнаен приятел. Зад мрака е скрит Този, който иска да познаеш своята безкрайност.
Откъс от книгата „Пътят е Мистерия“
Вървял един странник. Той бил от тези, които са скромно облечени, но сияещи като слънцето. И понеже бил решил със своето сияние да напусне земята, той трябвало да извърви един определен път на прощаване със земята. Вървял, вървял и първо стигнал до едно блато. И казал на блатото: Ти беше моят нечист ум. Благодаря ти за нашето старо приятелство и за всички страдания, които ми даде. – После вървял, вървял и стигнал до една река, и казал: Ти беше моето естествено и чисто сърце и затова знаеше пътя си. Благодаря ти за приятелството. – После вървял, вървял и срещнал морето, и му казал: Ти си моята умъдрена душа. Ти ме научи да обичам вечното. Благодаря ти за приятелството. – После вървял, вървял и срещнал океана, и му казал: Ти си моят дух, ти ме научи на безкрайност. Благодаря ти за приятелството. – И после вървял, вървял и стигнал до едно изворче, и му казал: Ти си моята мистерия. Вземам те със себе си и се скривам в безкрайността.
Вървял странникът Мазора по своя дълъг път. В този древен път Промисълът беше му определил четири срещи. При първата среща той видя един голям слон и му каза: Ти си моят ум. Ти си моя бариера, но аз ще те превърна в приятел. Всеки трябва да преодолее своя слон. – После странникът срещнал една катеричка и ѝ казал: Ти си моето чудно живо сърце. Ти вечно ме радваш, но трябва да преодолея и тебе, защото такъв е странният ми път. – После странникът срещнал една пеперуда и ѝ казал: Ти си моята неизразима душа. Ти ми даде вечността, но и теб трябва да преодолея, такъв е странният ми път. – После странникът срещнал орела. Възхитил се от неговото величие и му казал: Ти си моят дух, ти си моята висота, ти си моите небеса. Но трябва и тебе да преодолея, защото ти си само една тайна, дълбока тайна. Но аз знам, че има нещо, което е отвъд тайната. – Тогава странникът чул в себе си един древен и несътворен Глас. Той му казал: Ела в Мистерията, сине мой. Ела в това, което е отвъд отвъдностите. – Така странникът се завърнал в Мистерията на своята Прародина. И когато ние поискахме той да ни разкаже за Прародината, нямаше отговор, царуваше само безмълвието и неговата Мистерия.
Вървял странникът Ахобар по своите дълги пътища в търсене на Истината. Решил той да пита съществата, които среща по пътя си, за ключа на живота. Първо Ахобар срещнал лъва и го попитал: Кажи ми коя е тайната на живота. – Лъвът отговорил: Достатъчна е царственост и всички ще се съобразяват с теб. – Но не бил доволен Ахобар и продължил. После той срещнал орела и го попитал: Кажи ми кой е ключът на живота. – Орелът му казал: Ключът на живота е сила и власт. – Отново не останал доволен Ахобар и продължил пътя си. После Ахобар срещнал елена и го попитал: Кажи ми кой е ключът на живота. – Еленът отговорил: Благородство и спокойствие. Така ще заобичаш живота си. – Продължил Ахобар и накрая срещнал жабата. Още преди да я попита, тя го прекъснала: Няма нужда, Ахобар, нищо да питаш, защото цялата гора и нашето блато знае за твоя глупав въпрос. Още от древни времена е казано: Познай себе си и ще разрешиш всички въпроси. – И после жабата му казала: Нищо повече не мога да ти изкрякам. – И се хвърлила във водата, и изчезнала. Дълго време търсил Ахобар простата истина, която си била в него.
Посей си семенце в ада. Посей си семенце в пъкъла. Посей си семенце в тъмнината. Посей си семенце в мрака. От семенцето в ада ще се разцъфти най-чудното цветенце в твоята градина. От семенцето в пъкъла ще се разцъфти царството на твоята душа. Само неизменно любящият узнава това. От семенцето в тъмнината ще прозреш тънката нишка на своя светлинен път. От семенцето в мрака ще се зароди преодоляването на този светлинен път, защото докато има светлина, докато има святост, няма го Неведомото. Светлината и светостта са ограничения за Неведомото. Който е преодолял светлината и светостта, той се завръща в своя изначален дух. Кой е този, който се е завърнал в своя изначален дух? Това е тайномъдрият. Той е прекрачил тъмнината на слънцата във вселената. Той върви от Неведомото към Неведомото. Ако реши да се завърне в света, тайномъдрият бива наречен „Благият Старец“.
Из книгата на Дон Хаваро
„Животът е безмълвие“
Цялата вселена търси нещо изгубено. Всички същества търсят нещо изгубено. Растенията се раждат и умират, животните се раждат и умират, човекът се ражда и умира. Всички светове се раждат и умират, за да открият нещо, което е изгубено, за да открият нещо, което са имали и са изгубили. Науката е изгубила нещо и го търси, но не може да го открие. Религията е изгубила нещо и го търси, но не може да го открие, тя само се приближава към него. Всяко същество е в движение, което търси нещо изгубено. – След всички тези размишления децата решиха да попитат Дон Хаваро кое е това, което е изгубено. И тогава старият толтек им отговорил: Това, което е изгубено, превъзхожда вселената. Това, което е изгубено, превъзхожда всички науки и религии. Това, което е изгубено, превъзхожда живота и смъртта. Това, което е изгубено, превъзхожда светлината и мрака. Това, което е изгубено, се нарича Маридора. Древните жреци от Атлантида не можаха точно да преведат тази идея и затова те я нарекоха Маридора, което означава Безмълвието. Древните жреци казаха, че само който осъществи своята цялост, може да се завърне в Маридора и да се докосне до вкуса на нейната тайна.
Из книгата „Животът е безмълвие“
Пътувал Дон Хаваро с учениците си в една гора. Решил той да им даде един урок. Първо ги завел при розата и тя веднага казала: Животът е Любов. – После ги завел при карамфила. Карамфилът веднага казал: Животът е разкош. – После Дон Хаваро ги завел при кокичето. Кокичето казало: Животът е смирение. – И най-накрая Дон Хаваро завел своите ученици при една малка тревичка. Той я попитал: Ти какво ще кажеш за живота? – Но нямало отговор, само безмълвие. Накрая Дон Хаваро обяснил: Животът е любов, но не само любов. Животът е разкош, но не само разкош. До разкоша седи провалът. Животът е смирение, но не само смирение. – И накрая Дон Хаваро казал: Животът е безмълвие. Всяка дума, всеки звук се раждат, отшумяват и умират. Но безмълвието е вечно, тишината е непрекъсната. Ако искаш да познаеш тайната на живота или тайната на едно същество, трябва да познаеш неговото безмълвие. Животът е безмълвна чистота.
Откъс от книгата „Неизразими неща“
Махни планината от себе си. Махни голямата трудност от себе си. Махни черния облак от себе си. Махни небесата от себе си. Махни светлината от себе си. Махни чудесата от себе си. Махни смъртта и отстрани живота. И най-накрая махни себе си. Нищо от тебе не трябва да остане. Когато нищо не е останало от тебе, в теб ще се зароди най-чистото възприятие, най-чистото огледало, най-чистото съзнание. Тогава ти ще се зародиш в Източника. Тогава в тебе ще засияе тайната, която някога си бил. Ще имаш нова планина, която е нова възвишеност. Ще имаш устрем само към Източника. Ще си изгубил земното си мислене. Черният облак ще си е отишъл завинаги. Новото възприятие е най-древната и безмълвна тайна. То вижда навсякъде само Свещеното, защото се ръководи от Източника. Що е източникът? – Завръщане в себе си след отстраняване на себе си. Източникът, това е твоят истински живот, това е твоята неизразимост.
Животът беше прекрасен. Хората бяха чудни, цветята бяха ухаещи. Звездите бяха красиви. Слънцето беше сияещо. Реките ми бяха приятни, сякаш се вливаха в мен. Океанът ме гледаше любовно. Тревичките сякаш ми се покланяха. Листата летяха из въздуха и сякаш ми показваха своята независимост. Аз обичах пътя си, той все повече се углъбяваше. По пътя навътре видях душата си, която приличаше на чудно запалена свещ. По пътя навътре видях духа си, който ми предложи своята безкрайност и аз я приех. И аз заживях в своята безкрайност. Но реших да открия тайната, която е създала тази безкрайност. Така открих най-великото, така открих Неизразимото в себе си. Но малцина знаят, че преди това трябваше да разчета една друга тайна. Преди това аз разчетох тайната на мрака. Така аз познах тайната на мрака, но той не можа да познае Неизразимото в мен. Оттогава и досега живея в Неизразимото, защото мракът, който улавя всичко, ме беше изпуснал.
Много чудни неща има в този живот. А отвъд чудните неща има нещо неизразимо. Не е ли чудно раждането на детето, защото ражда се тайна, ражда се живот от космоса в определен свят. Не е ли чудно зараждането на реката? Ами зараждането на нейния източник, от който черпи вода и може да живее с векове? Не е ли чудно как от обикновения живот чрез особени наблюдения и възприятия се заражда човекът – мъдрец? Не е ли чудно зараждането на едно дърво? Как то черпи от земята, оживотворява се от небето и как се разцъфтява чрез плодовете си, за да даде това, което е получило. И детето, и реката, и мъдрецът, и дървото живеят и умират, и отново се завръщат, докато дойде най-великият час. Когато мъдрецът се срещне с Мистерията на Нищото, той изгубва и живота си, и смъртта си. Така той придобива изобилието. Нищото му отнема живота и смъртта и му дава своята тайна. В тази неизразима тайна човекът изгубва и доброто, и злото, и пътя, и безпътието си, и звука, и мълчанието, и смисъла, и безсмислието. Останало е само едно – пустотата. Тя е великата преизпълненост. Срещата с пустотата е най-неизразимата среща.
Доброто и злото са магически сили. Топлината и студът са магически сили. Раждането и смъртта са магически действия. Вятърът и луната са магически неща. Но всички тези неща са все още далече от Неизразимото. Търсачът на Истината е този, който носи в себе си истинската магия. Търсачът на Истината е този, който носи в себе си тайната на живота. Единствената висока магия се състои в това да се превърнеш в истински човек. Истинският човек, това е Неизразимото. Той живее в Неизразимото и Неизразимото живее в него. Защо е неизразим? Защото той не живее в хаоса на смъртта, нито в порядъка на живота. Той живее в тайнството на Духа. А Духът е преди живота и смъртта, той само се разхожда в тях, докато постигне целта си – Неизразимостта.
Когато морето е много развълнувано, то е опасно. Когато морето има вълнички, то е приятно. Когато морето е неподвижно, то е неизразимо.
Всяко красиво чувство е неизразимо цвете, откъснато от тайната на сърцето.
Всяка прашинка трепти неизразимо от радост.
Гласът, който влезе в мен и ме поведе към сияещия живот, не е ли това Неизразимото в мен?
Сърце, търсещо Истината, е пламък неизразим.
Ние сме родени, но сме неизразими, защото сме несътворени.
Свещените думи са мистични аромати, защото те са цветя от безкрайността.
Ако търсиш Неизразимото, то ще затрептява все повече в тебе. То ще заживее в тебе, а ти ще заживееш в чудото на живота.
Не виждам нищо друго, освен неизмеримия, сияещия и неизразимия живот.
Не е ли чудно това, как тишината оглася простора и всички светове? Да, всичко е огласено от великата тишина.
Не е ли чуден пътят на търсача на Истината? Защото той изоставя света, изоставя звездите, изоставя вселената в името на Истината и в това име той забравя всичко друго. Търсачът изоставя изразимото и се насочва към Неизразимото, към Източника.
Неизразим е пътят на душата. Тя самата е неизразима и поради това търси Неизразимото чрез своя копнеж. И най-накрая тя го открива. Как? Когато копнежът се е превърнал в Мъдрост.
Не е ли нашият живот безкрайност? Не е ли животът тайна неизразима? Не е ли човекът друга безкрайност? Не е ли човекът тайна неизразима? Човекът и животът – това е тайна, живееща в тайната.
Не е ли неизразима птицата? Погледнете само накъде лети тя. Тя лети в неизразимостта на свободата.
Кой е най-чудният език? Безсмъртието. Само безсмъртният може да говори. Кой е най-чудният път? Любовта. Само любящият има път. Кое е най-чудното качество в човека? Сияещият трепет. Само този трепет улавя отвъдностите на нещата. Кой е най-чудният звук? Мъдростта. Само мъдрият човек звучи, той оглася простора с дълбочината си. Кое е най-чудното създаване? Създаването на себе си, създаването на собствената пълнота. Кое е най-чудното разбиране? То се нарича вечно вдъхновение.
Какво е скрито в красотата? – Прелестта на Неизразимото. Търсейки красотата, хората всъщност търсят Неизразимото. Неизразимото ще спаси света. Ето защо всички го търсят.
Не е ли неизразимо вдъхването на Мъдрост? Който е вдъхнал от тази Мъдрост, той става птица на свободата.
Не е ли неизразимо същество любящият? Защото любящият живее всякога в свещено време.
Не е ли сърцето жилище на Неизразимото?
Коя е най-дълбоката наука? Това е свещената наука за думите.
Не е ли неизразимо доверието в тайната?
Що е жезълът? Постижение в Истината. Ето защо жезълът носи в себе си нещо от Неизразимото.
Любовта е духовният език на Бога. Любовта е вечният език на Бога. Любовта е най-неизразимият език на Бога, защото тя се проявява, но не може да се изрази.
Какво знаем за погледа на Бога? Неизразим е неговият поглед. Неговият поглед е тайна.
Какво знаем ние за огъня, който се е излъчил от Неговата тайна? Защото благодарение на този огън ние живеем и вселената живее.
Не е ли неизразимо сливането с Бога? Най-неизразимото в това сливане се състои в това, че след сливането тайната остава.
Кой може да изрази душата? Душата е неизразима богиня. Душата е изгубената райска градина. Има ли душа, има рай и този рай е неописуем.
Не е ли неизразимо разбирането, защото който е разбрал, се е преобразил. Който е разбрал, той не е човек, той носи Бог в себе си, той носи вечното добро.
Не е ли прекрасна голямата трудност, която те е обсадила, защото тя носи в себе си голямата възможност. Това е възможността да познаеш себе си и да станеш неизразим.
Не е ли неизразимо ученичеството? Защото състоянието ученик е тайнство неуловимо.
Не е ли неизразим чистият дух в човека и не е ли той живата и необятна Истина?
Не е ли чудотворна тишината? Не е ли скрита в нея древна дълбочина? Не е ли тя, която отговаря на най-важните въпроси на живота? Тишината е ключът, защото тя има в себе си първосияещата природа.
Не е ли грандиозен океанът? А когато е напълно притихнал и без нито една вълничка, не е ли тогава величествен? Виждал ли си, приятелю, тази огромна енергия на океана напълно овладяна и притихнала? В този си вид океанът е неземен. Вълненията, които символизират обикновеното, са отстранени. В този вид в океана няма нищо друго, освен неизразимия Бог. А не е ли това метод, приятелю, да махнеш и най-малките вълнички от себе си, за да влезеш в неизразимия Бог?
Душата има неизразима Любов. Духът има неизразима Мъдрост. Душата има неземно величие. В духа има неведомост.
Не е ли неизразимо прекрасна джунглата дори? Джунглата е пълна с енергия, с духове, с легенди. Джунглата е особена школа. Тя е наситена с необикновен живот. За този, който не я познава, тя е ужас. Но за този, който я познава, тя е неизмеримо вдъхновение.
Мислили ли сте някога за шепота. Той също спада към неизмеримата област. Шепотът не е глас, но той говори неизразимо. Когато шепотът идва от тихия глас, той ни напомня нещо за древността.
Колко хора знаят нещо за вкуса на уединението? В уединението пробуденият човек се освобождава от света, а посветеният се освобождава от вселената. Вкусът на уединението е неизразим. Който всеки ден по малко практикува уединението, след време той постига собствената си същност, собствената си тайна.
Из книгата „Отблясъци от тишината“
от Маридор
Човекът е уникално същество. Човекът е тайна във вселената. Никой не може да познае тайната на човека. Човекът е непознаваем. Един човек не може да познае друг човек, защото ако можеше да го познае, той щеше да го определи, да го ограничи и да го изгуби. Но Орелът е създал човека абсолютно неопределим. Светът е ограничен, звездите са мъждукащи, слънцата са светещи, а човекът е сияещ. Светът е място на глупостта, вселената е място на илюзията, а човекът е същество на безкрайното умъдряване. Светът е ограничен, вселената е обширна, но истинският човек е безпределен. Велико нещо е да познае човек своята безпределност. А възможно ли е себепознанието? Не, защото човекът е по-голяма тайна и от себепознанието. Но тогава какво означава себепознанието? Себепознанието е само символ, който означава, че човек е заживял в безкрайността.
Обикновеното човешко действие се дължи на изкривеното огледало в човека. Изкривеното огледало в човека е част от световната и вселенска илюзия. Всички, които са напуснали своя Баща, са изкривили своето огледало и са попаднали във великата илюзия на човешките действия. Ето защо толтеките се отдават напълно на безупречност. Така те бавно почистват своето огледало, докато накрая то засияе с такава яснота, че техният Баща, който е Истината, им подарява взрив от яснота. Това се явява всъщност наградата за безусловната безупречност. И така те се завръщат напълно освободени от изкривеното огледало-съзнание. Така толтеките прекрачили вселената и нейната илюзия и се завърнали в своя произход. Но що е произходът? Това е мястото, където тайната на живота е разрешена.
Има едно древно Същество, изпълнено с тайна. Има едно Древно Същество, изпълнено с Огън. Има едно Древно Същество, изпълнено с дихание и голяма сила. Някога в древността това Същество беше открило в себе си своята истинска природа. Това Същество беше извървяло и разбрало величието на пътя. Това Същество бродеше понякога във външното пространство на космоса, но живееше във вътрешното ядро, което се наричаше мистичното ядро на Истината. Това Същество разбираше най-древния език. Този език се наричаше Истината. В ония времена на древния език Залихир това Същество се изричаше като Харотот – Драконът. Преданието казваше, че това е Прародителят. От Харотот се родиха хората с изначална истинска същност. Древните хора също бяха Дракони, защото бяха укрепени в истинската сила. Впоследствие някои то тях изгубиха силата и станаха обикновени хора. Така се зароди човечеството. Днес само този, който се осмели с цялата си същност да потърси Истината, той може да се завърне в Харотот, в Прародителя. И тогава неговото мъдро око ще види безсмъртието. А що е безсмъртието, приятелю? Това е онзи изгубеният вътрешен огън. Само той може да събуди вечността в тебе. И тогава ти ще разбереш защо в древността Бог се наричаше Харотот – Прародител.
В древността се случило нещо. В древността се случило нещо странно. Земята била населена с три вида хора. Единият вид не се интересувал от Истината. Този вид и досега си живее на земята под общото название човечество. Другите два вида били търсачи на Истината. След дълго търсене на Истината Великият Дракон решил да ги изпита. Той ги призовал да скочат в бездната на Неговата неизвестност. След като скочили в тази бездна, се случило преобразяване. Едните се превърнали в Харитоте, което означава мрачни. Бездната не ги приела, тя ги повърнала обратно. Те не успели, защото са търсили Истината само с ума си, а не с целостта си. Днес те населяват света и вселената и се наричат мрачният разум. Те умеят да общуват с човечеството и да го въвеждат във вселенската илюзия. Днес всички отклонения в света и във вселената са дело на мрачния разум. Другата група, които скочили в бездната, оказало се, че тези същества не могат да бъдат погълнати от бездната. Така те били наречени мистични дракони. По-късно те били наречени толтеки, което значи виждащи. Те видели измамите в света и заблужденията във вселената. Днес те бавно навлизат навсякъде, като обучават душите да се завърнат отново при Великия Дракон. Оказало се, че съществата на мрачния разум са по-възприемчиви към завръщането в Бездната, отколкото човечеството. Но въпреки всичко толтеките са решили да слязат до човечеството, да му припомнят древните времена, да му припомнят, че без отношение към Бездната-Истина то ще си остане едно голямо и бедно човечество, което винаги ще бъде в ръцете на мрачния разум. Древните времена призовават към цялостно завръщане в Истината, което е единственото спасение от света и от вселенската илюзия.
В най-древните времена истинското същество се наричаше Дракон. Това древно същество Драконът беше съставено от най-тайнствения огън на Неведомото. Този огън символизираше най-висшата Воля, пречистия Разум. Докато се разбираше с тази Воля, Драконът беше величествено и могъщо същество. Впоследствие Драконът се отказа от тази Воля и се отдалечи от Неведомото. Така Драконът изпадна в жалкото състояние, което днес се нарича човек. Така Драконите напуснаха древната родина на свободата и заселиха вселената с нейните бедни светове. Така във вселената се внедри старият огън, който нямаше качествата на древността. И земята, и вселената, и човекът се смесиха с този стар огън. Този огън се наричаше Шалмали. Този огън и досега е вплетен и в земята, и във вселената, и в самия човек. Днешните огнени центрове, които са вътре в земята, са старото наследство от Шалмали – лемурийският огън, който впоследствие се нарече атлантски. След като Драконът изгуби своя древен огън, той падна от величието и могъществото на своя Дух и така той придоби душа, която трябваше да се слее и с тяло. Това съединение на душата с тялото беше наречено човек. Днес е необходимо съвсем ново разбиране. Това ново разбиране изисква човекът да осъзнае своята истинска воля, така както е била поставена в древността. Ако човекът осъзнае това, в него ще започне да се заражда древният огън, който ще измести стария огън. И това ще бъде наречено „Завръщането на Драконите“.
В древността е съществувал тайнствен огън. Този тайнствен огън се е наричал човекът-дракон. Имало ли е в древността и човеци, и дракони? В древността първо са били драконите. Те били същества на могъщия и неописуем огън. Обикновено те живеели в тъмни дупки и пещери. Но как се е появил тогава човекът-дракон? Това се е случило по времето на Харима – Изпитанието. В това древно Изпитание били хвърлени три различни категории хора в мрачната пещера на драконите. Първата категория хора били напълно разкъсани от драконите. Те имали само обикновена енергия. Втората категория хора били частично разкъсани. Те били търсачи на Истината, но не били готови да умрат за нея. Те имали само силен стремеж към Истината, но той не се оказал достатъчен. Третата категория хора проникнали в Харима и го победили. Драконите били изумени. Тази трета категория хора били наречени толтеки, или „тези, които са овладели своята собствена древност“. Много от тях станали повелители на драконите, а други тръгнали по своите незнайни пътища във вселената. Толтеките обяснявали на съществата от света и вселената, че чистият огън е твоята собствена древност. Но съществата така и не ги разбирали, защото това е тайнство на древните времена.
В най-древните времена мъдреците търсеха и откриваха вечността в себе си. Вечността се намираше в дълбочината на техния дух. Древните мъдреци бяха виждащи. Един поглед на духа и беше достатъчно да обхванат нещата. Мъдреците най-много ценяха искреността. За тях искреността беше пробуждане в Истината. Древните мъдреци съблюдаваха особено много две неща. Едното беше гласът, а другото беше безупречността. Те използваха гласа си само за чисто говорене. Така те създадоха връзка между сътворената и несътворената енергия на Орела. А безупречността те наричаха затваряне на светлината в себе си. По-късно те нарекоха безупречността затваряне на процепа, защото и най-малката лоша мисъл отваря процеп за паразитите във вселената. Ето защо мъдреците много съблюдаваха безупречността, защото чрез нея те запушваха всеки отвор и нещо повече: натрупвайки безупречност, те увеличаваха дотолкова много енергията си, че можеха да правят чрез нея скок в други реалности и светове. Така те проникваха в неизвестната и тайна история на света. Те видяха, че делфините са били хора, които са живели на сушата, но впоследствие не са я харесали и са избрали водата. Древните мъдреци изучаваха тайнствено нещата. Те се учеха от древните цивилизации, наречени цивилизациите на насекомите. Много тайни има в древните времена, за които светът нищо не знае, дори и не подозира.
В Правремето древният човек имаше една огромна задача. Ако той можеше да я реши, той щеше да съхрани в себе си най-древното състояние, наречено Окото на Орела. Това, което трябваше да разреши древният човек, трябваше да го разреши в най-голямото сражение. Това беше вътрешно сражение с Петласолкоатл – Седмоглавият Змей. Това са седем загадки в човека, седем врати по пътя към незнайната огнена сила. В тази битка толтеките воини знаеха, че нямат право и на най-малката грешка. Те нямаха право да допускат никакво земно мислене, защото това значеше лошо зачатие. Никаква лъжа, защото това значеше смърт преди да умреш. Никаква илюзия, защото това значеше да започне да угасва огънят отвътре. Древните воини приложиха своето единствено оръжие. Впоследствие те го нарекоха действуващ огън, а не действуващ свят. Така те отрязаха седемте глави на Петласолкоатл. Минаха през седемте врати и съхраниха в себе си състоянието Окото на Орела. Окото на Орела, това е безкрайната жизнена сила на древния воин. С тази пражизненост толтеките живеят в тайната на живота, наречена древни времена. Това е тайна, която други наричат Правремето.
В най-древните времена съществуваха едни изключителни същества. Това бяха изначалните дракони. В тези времена да бъдеш дракон, означаваше да бъдеш чист и ясен огън. Да бъдеш огън в древните времена не означаваше близост с Истината, а сливане с Истината. Първите дракони бяха станали част от Истината и затова те имаха нейния ключ. Този ключ се наричаше Амора Вахая – Огненият вихър. Чрез този ключ те имаха ясен поглед за всеки свят, за всяко измерение. Древните дракони бяха узнали тайната на живота. Те знаеха, че тайната не беше светлина. Те знаеха, че тайната не беше тъмнина. Тайната беше светеща тъмнина. И само този, който имаше Амора Вахая, само той имаше ключа към тайната на Орела. Те знаеха, че само едно Същество превъзхожда тайната на живота. Това беше най-древното Същество. То нямаше име, но впоследствие те го нарекоха Древният Орел – Творецът на Огнения вихър.
В древността имаше три вида дракони. Едните живееха в тъмнината все повече и все повече. Тя им даваше сила и коварство. И накрая чрез тази сила те постигнаха обезсилване. И понеже се развиваха от тъмнина в тъмнина, те изгубиха Източника. Те бяха същества на грубия огън. Вторият вид дракони бяха същества на светлината. Движейки се от светлина в светлина, те трупаха сила и знания. Но дългото време, през което живяха, показа, че и те изгубиха Източника. Те живееха в добрия огън, но нямаха умението на Източника. Третият вид дракони живяха дълго в състоянието на тъмнината. Но те знаеха, че дълбоко в тях живееше чистият огън и започнаха усърдно да го призовават. Настана време, когато чистият огън проникна в тъмнината и тя стана светещата тъмнина. Така бяха зародени истинските дракони. Светещата тъмнина им даде вечното вдъхновение, защото те придобиха в себе си умението и мъдростта на Източника. Те държаха най-много на чистия огън. Чистият огън в древността се наричаше Арахот Бара – Великото лекарство. Само това Велико лекарство можеше да излекува тези, които вървяха в пътя на светлината и в пътя на тъмнината. Толтеките наричаха това лекарство „най-чистото умение“ или „способността за учене, способността за развитие“, които ги няма в светлината и тъмнината. Умението да се развиваш принадлежи на светещата тъмнина. Толтеките казваха, че който познае светещата тъмнина, само той има умението да борави с най-древния огън.
В древността имаше едно нещо, което беше много важно. То беше нещо много съществено. То разкриваше древни тайни. То изработваше в човека гледната точка на Духа. От това нещо се явяваше новият и обновен път на човека. Това нещо погребваше старото мислене, защото старото мислене беше уязвимо. Това нещо ограбваше човека до дъно, това нещо ограбваше всички знания на човека, защото се знаеше, че чрез знанията човек изпуска знанията, същността. По него време имаше два вида хора – знаещи, които не знаят, и незнаещи, които придобиват. Така знаещите трябваше да бъдат спасени от знанието. Тогава към тях се насочи великият дар, великата помощ. Тази помощ, това съществено нещо беше тъмнината, великата тъмнина. Във великата тъмнина беше скрито откровението на Орела. Много хора погинаха в тази тъмнина, но други откриха себе си. Тези, които откриха себе си, разбраха, че тъмнината е тайнство, че тя е вечна и мистична и че ти трябва да я осветиш, ако искаш да я разбереш. Посветените и досега знаят, че в тъмнината има повече Истина, отколкото в светлината. Тези, които не знаят това, са хората. И затова техният път е дълъг и криволичещ.
Из книгата „Пътят, който се завръща“
Изтръгни от щастието своето самозаблуждение и ще се откажеш от щастието. Изтръгни от светлината своята сила и ще се откажеш от светлината. Изтръгни от доброто своя застой и ще се откажеш от доброто. Остави знанията на света, сине мой, те увеличават глупостта. Не критикувай света, сине мой, за да не изгубиш правилното си наблюдение. Ти си в света, сине мой, не да се учиш, а да се преобразяваш. Знанията не проповядват същността, сине мой. Само твоето истинолюбие е благословено. То е коренът на живота. То ще отстрани всичко излишно от твоя път. Накрая то ще отстрани и смъртта. Истинолюбието е пътят на освобождението. Но преди това, сине мой, истинолюбието ще те заведе в тъмнината, а после ще те заведе и в мрака. Ето защо следвай пътя на мъдреците, защото чрез истинолюбието си те от тъмнината изтръгнаха тайнство. А от мрака, сине мой, те изтръгнаха своята изначална същност. Така те разбраха, че животът навътре е изначален. Те имаха само едно оръжие – истинолюбието. Така те видяха светещата тъмнина. Така Орелът се остави да бъде видян. А когато те умираха, те умираха с благата смърт, те просто се завръщаха.
Когато се огледаш в щастието, на дъното му ще видиш скръб. Отсечи я с меча си, тя е препятствие по пътя, тя е препятствие за пътуващия. Когато се вгледаш в доброто, на дъното му ще видиш радост. Отсечи я със своя меч, тя е спънка в пътя. Когато се взреш в душата, на дъното ще видиш неизразимото. Продължи напред, сине мой, защото зад неизразимото има скрит огън. Когато се взреш в този огън, на дъното му ще откриеш ключ. Вземи този ключ и го дръж здраво в ръцете си. Когато се вгледаш в тъмнината, ще разбереш, че това е тесният път. На дъното ще видиш мрак. Тогава вземи ключа в ръцете си и нека неговият огън да запали мрака. Така толтеките постигнаха свободата си, сине мой. Ключът на огъня е сила незнайна. И всеки човек има тази сила, но не всеки я е открил в себе си.
Откъси от книгата „Доверие в необятността“ за Аворихал
Четирима учени спорели за тъмнината. Въпросът бил какво нещо е тъмнината. Единият казал: В тъмнината има много скръб. – Вторият казал: В тъмнината има много страх. – Третият казал: В тъмнината има много страдание. – Четвъртият казал: В тъмнината има много смърт. – Дълго време спорили, но отговорите им не ги задоволявали. Покрай тях минал мъдрецът Аворихал и те решили да попитат що е това тъмнината. Той им казал: В тъмнината човек създава своите безкрайни крила. Разбира се, тъмнината си има своите пипала, своите внушения на злото. Но който може да преодолее тези пипала, той е събудил в себе си древния огън, той е създал себе си, той е познал езика на безсмъртието, той е познал звука на Духа, той е станал храм в себе си. Той е заживял в мистичното мълчание на вечността. – После Аворихал се поклонил и преди да тръгне, им казал: Ако искате да познаете тъмнината, трябва да имате необятно доверие в нейната тайна. – Но оттогава досега учените не са разрешили този въпрос.
Из книгата „Откровенията на Барихор“
В живота на хората и човечеството още от древни времена има един голям враг. И в древността, и сега този враг има едно име. Той се нарича смъртта. Една от най-наблюдателните раси в древността била Рмоахали. Те наблюдавали най-мощното лице на смъртта, което се наричало във вселената Халор Мора – това, което се знае като черните дупки. Халор Мора била като всемогъщ магнит. Ако някоя звезда минавала наблизо, тя бивала мощно привлечена и изчезвала. Но мощното око на един от Учителите на Рмоахали, който се наричал Барихор, открило велика красота в явлението, наречено Халор Мора. Барихор видял, че тази черна дупка, освен вход, има и изход. Звездата, която изчезвала през входа, била разлагана и умирала напълно. Но после тя излизала през изхода на Халор Мора, но съвсем ярка, обновена и жизнена и потегляла във вселената, за да търси място за своя нов живот. Във времената на Рмоахали стихиите на природата били много могъщи, те често застрашавали този народ. Барихор знаел, че скоро се очаква потоп. Той събрал своя народ и им обяснил тайната на Халор Мора. Много от хората от този народ разбрали, че надеждата за спасение е голяма. Но имало и много такива, които не виждали спасение. Тогава той им казал: Има една тайна наука, има един таен подход към дълбокото, към неизбежността. Тази наука е мощно движение към дълбините на Истината. Тя преодолява тайната на смъртта. Тази тайна наука се нарича доверието. – И после той казал: Доверете се изцяло на смъртта и ще я преодолеете. – Всички тези, които се доверили, преодолели гравитацията на смъртта. Впоследствие те се родили като хора с ново мислене. Те се родили като много задълбочени в изучаването на себе си и на нещата. Една част от тях се родили под названието толтеки, които отдали предпочитанието си на безупречността. Друга част от тях се родили под името аборигени. Те се отдали на тайнството да слушат своето сърце. Аборигени значи народ на мистичното сърце.
Откъси от книгата „Докосване до неизразимото“
В древността един Учител трябвало да определи свой приемник. Той повикал пред всички четиримата си избраника. Всеки трябвало да каже по една мисъл, която според него е есенцията на учението. Първото изречение било на най-стария ученик, той трябвало да изрази същността на учението. Той казал: Няма живот, няма смърт, ние живеем естествено в безсмъртието. – Дошъл редът на втория избраник. Той казал: Любовта е нашият водач във всички светове. – После дошъл ред на третия избраник. Той казал: Ние не сме сътворени, ние сме постоянно несътворени. – После дошъл ред на последния избраник. Той казал: Истината е безмълвие. – Той просто вярвал, че нищо не може да бъде изразено. Учителят го посочил и казал: Ти си моят приемник. – И накрая Учителят казал пред всички: Едно учение се съхранява, когато е неизразимо.
Най-голямата тайна в този свят и в онзи свят, в тази вселена и отвъд, в това тяло и отвъд е посятият Дух в човека. Той движи тялото, но живее скрито в диханието. Той одухотворява света, но светът не го познава. Той осмисля вселената, но остава скрит от нея. Могат ли хората да го познаят? Може ли светът да го познае? Може ли вселената да го познае? Нито хората, нито светът, нито вселената могат да го познаят. Той лежи отвъд пределите на всички резултати и изследвания. В него няма време и вечност. Той слиза във времето, той влиза във вечността, но си остава непроявен. Той може да превърне времето във вечност, смъртта – в живот, но си остава непроявен. Този тайнствен Дух, който е скрит в нас, е най-достойният за почит. Световете не са, народите не са, цивилизациите не са, вселените не са, но този тайнствен Дух е достоен, той заслужава великата почит.
Откъси от древната реч на Яджнавалкия
Кой може да преодолее света? Кой може да преодолее ума? Кой може да преодолее трудностите? Кой може да преодолее препятствията? Кой може да преодолее страданието? Кой може да преодолее пространството? Кой може да преодолее смъртта? Кой може да преодолее живота? Кой може да преодолее страха? Кой може да преодолее вселената? И най-после кой може да преодолее диханието? Това, което преодолява всичко, което казахме, е възхищението. Откъде идва възхищението? От Възхитителния. Възхитителният в нас е нероден. Възхитителният в нас е най-древното Предание. Възхитителният в нас е наречен Брахман. Той е без смърт и без живот, защото е цялостен. Смъртта му се прекланя, животът му служи, диханието нищо не може да му отнеме. Брахман е Възхитителен. Който се възхищава на всичко в живота, той се слива с този Брахман. Ето, тази възхитителност, царю, е повече от твоето царство.
Откъси от древната реч на Яджнавалкия
И каза царят на Яджнавалкия: Кажи ми, високо почитаемий, за великото. – И каза Яджнавалкия: Ще ти говоря за учението на Брахман. Когато Брахман е във вселената, той е неразгадаем. Когато Брахман е в човека, той е скрит и блажен. Когато Брахман е извън вселената, той е непознаваем, наричат го най-скритият. Брахман е най-древният воин. Понеже Брахман е нерушим, той никога не губи битка. Брахман никога не е щастлив и никога не е нещастен. Щастието му е чуждо, нещастието му е ненужно, Брахман е вечно блажен. Брахман не е мястото, където отиваш. Брахман си ти. Който познава това, живее в непреходното. Брахман слиза във времето, обитава във вечността, но живее в непреходното. Вселената не знае откъде идва Брахман. Брахман е скрит от погледа на вселената. – И каза още Яджнавалкия: О, царю, царството ти е бедно. Изостави го, защото Брахман е възхитителен, цялостен, без желания, без смърт, отвъд живота, отвъд думите. Брахман е древният Път, царю. Който познава Брахман, не познава разочарованието.
Откъси от древната реч на Яджнавалкия
В светлината има явен живот. В тъмнината има скрит живот. Светлината е бедна, тъмнината е оскъдна. Ето защо Брахман отстранява светлината в пътя си. Ето защо Брахман преодолява тъмнината в пътя си. Светлината нищо не може да даде на Брахман. Тъмнината нищо не може да предаде на Брахман. Тъмнината е разумна същност. Светлината е висша същност. Разумната същност и висшата същност – те са толкова ненужни на Брахман. Смъртта не докосва Брахман. Животът не разбира Брахман. Брахман е напуснал и смъртта, и живота, защото той не обича ограниченията. Брахман е самосъществуващ. Той съдържа в себе си тайна, по-голяма от смъртта и живота. Брахман съдържа в себе си два вида безпределност. Който знае това, познава Брахман.
Откъси от древната реч на Яджнавалкия
Отрежи краката и ще успееш. Отрежи ръцете и ще успееш. Отрежи очите и ще успееш. Отрежи косите и ще успееш. Ето така е успял Брахман. Разбирай това във вътрешен смисъл. Мракът има крака, има ръце, има очи, има коси. Краката, ръцете, очите и косите са сенките на мрака. С краката мракът идва при теб, за да те изкушава. С ръцете идва при тебе да те обвързва, да те държи при себе си. С очите идва да те хипнотизира. И с косите идва да те очарова. Който познава Брахман, познава, че това са сенките на мрака. Който познава Брахман, за него сенките само се явяват и изчезват, той остава недокоснат. Ето защо наричам Брахман успяващ. Ето защо наричам Брахман тържествуващ. Чуй, царю, Брахман е съставен от чисто пространство и от велико безмълвие. Който е познал това, познава Брахман.
Откъси от древната реч на Яджнавалкия
По пътя на своето вглъбяване ти ще срещнеш мрака. Той винаги е на пътя, но ти трябва да продължиш. Ти трябва да продължиш, за да го преодолееш. Когато го преодолееш, той започва да се зазорява и накрая силно да свети. Това наричаме среща с Брахман. Тук мракът толкова е засиял, че само свети. Тогава къде е отишъл мракът? В преобразяването. Брахман е преобразител. Който е преобразен, вече може да пристъпи във висшата тишина. Брахман дарява висша тишина – сияеща тишина. Това е новата тишина. В тази тишина мракът отсъства. Не всякога тишината е сияеща, има тишина, която мълчи. Но тишината на Брахман е сияеща. Който е познал Брахман, не познава мрака. Брахман е тайната на живота.
Мракът е древна сила. Който е разбрал тайната му, тази сила ще му вдъхне Мъдрост. От светлината са се родили ангелите, от мрака са се родили боговете. Мракът е тайнствен трон на Бога. Познаеш ли го, Бог ти проговаря на древен език. Щом Бог ти е проговорил, твоят мрак заблестява като слънцето. Ето защо ние казваме: При слънцето блясъкът е явен, а при мрака блясъкът е скрит. И казваме още: Който е познал себе си, открива двойния блясък.
Това, което е над мрака и светлината
Погледът на мрака е тайна. Погледът на мрака е поглед на Бога. Това е скритият поглед на Бога. С този поглед Бог претегля твоята любов към Него. Това е поглед на изпитанието. Само този, който има любов, може да устои на този поглед и тогава този поглед разкрива тайнствената си страна – Бог показва на човека свещеното си лице. Мракът няма сила срещу свещеното лице на Бога. Ето защо човек е длъжен да събуди Бог в себе си. Само тогава мракът ще бъде отстранен. Това се нарича методът на завръщането. Там, където Бог сияе, мракът е погребан, светлината си е отишла, останало е само това, което е над мрака и светлината – останало е само сиянието. Който е придобил сиянието, мракът и светлината не могат да го заблудят.
Навлизането в страданието е подготовка за навлизането в мрака. Навлизането в мрака е преодоляване на себе си. Преодоляването на себе си е осветяване на себе си. В светлината се застояваш, а в преодоляването на мрака се одухотворяваш. Мракът е благословен, защото който мине правилно през него, той става същество без противоположности. От преодоляването на мрака зависи дали ще попаднеш в развитието или ще останеш в еволюцията и нейния дълъг път. Светлината е свят на красота, а мракът е свят на дълбочина и преображение. В светлината се успокояваш, тя те радва и предразполага, а в мрака придобиваш тайната на своя древен дух. В мрака придобиваш своята нерушимост.
Мракът, това е скритата същност на незнайното Божество. Щом живееш по законите на злото, този мрак всякога ще те поразява. Щом живееш по законите на Истината, този мрак всякога ще те извисява в Духа. Скритата сила на мрака е скрита благодат. Тази скрита сила те завръща в Произхода, в твоя собствен Дух, защото ти принадлежиш на своята най-чиста същност. Силата на мрака определя силата на завръщането. Мракът е благодавател за тези, които са избрали Истината. Който е избрал Истината, скритата същност на мрака му помага да се озове в дълбочината на Бога, в дълбочината на своя Дух, в дълбочината на своя Център.
Състоянието мрак е тайнство, а състоянието Дух е мистерия. Състоянието Дух е живата Истина. Когато Духът е преодолял това тайнство, той застава лице в лице с тайните на вселената. Дух, който живее в Истината, има меча, който пронизва мрака. Този меч е свещената енергия на Бога. Тази чиста енергия е най-острият меч на Бога. Тази чиста енергия е острието. Така е записано в Книгата на Огъня.
Който е изтръгнал от мрака жизнената тайна, той образува в себе си силата на духа. Победата в живота не е в това доброто да победи злото, положителното да победи отрицателното. Победата е в това човекът да се освободи от доброто и злото, от положителното и отрицателното. Победата е живот в Духа, а Духът не е добро или зло, положително или отрицателно. Той е Любов безпределна и Мъдрост ослепителна, той е висша Истина, висша Тайна. Той знае, че мракът е огън, който се е отделил от Бога. И той знае, че който може да преодолее този огън, той се завръща в свободата, в своята безпределност. Той вече става свободен от всички светове, но понякога той решава да се завърне в тях, като носи в себе си своята безпределност и говори на хората, като винаги малцина го разбират, а повечето остават смутени. Той е свободата. И за тези, които го разберат, той става чистият духовен път, чистата земя. Тази земя е съставена от светлина, от тайна и от огън.
Само чрез мрака може да се провери енергийният вихър на духа. Духът се нуждае от голяма преграда, от голямо изпитание, за да може да се задвижи тази огнена сила на духа, наречена вихър. Този огнен вихър е плод на вечната Любов, тя го е родила. Който има този огнен вихър, тази огнена сила, той става син на свободата и дори самият мрак го почита. Огнен вихър има само този, който е познал вечната Любов. Огненият вихър е знак, че човек е заживял в своето безсмъртие. Огненият вихър, това е енергията на Бога. Ето защо мракът се заглежда почтително във всяко същество, което е родено от Бога.
Духът е, който отваря мрака. Духът е, който отваря вратата на мрака. Отваряйки вратата, той се завръща в своята родина. Чистото съзнание е родината, чистото съзнание е Бог. Бог е скрит в мрака и поради това мракът е силна светлина. Голямо умение и особени движения се искат, за да влезеш в мрака и да познаеш Бога. Умението, това е Духът, а особените движения, това е Душата. Умението, това е остротата, а съкровените движения, това е ритуалът. Така се навлиза в царството на особената енергия. Тази енергия прилича на пустиня, прилича на бездна. Посветените я наричат Тишината. Тази Тишина се вслушва в нас. Тя се вслушва само в чистото съзнание, тя го долавя и му казва: Ето, аз съм твоята родина.
Божественият мрак е морето от същност на Бога, морето от преизобилна светлина. Никой свят и никое същество не могат да понесат това изобилие и тази пълнота на Бога. Злото не може да устои на това велико праизобилие, то няма защита срещу него. Само Любовта може да устои на това праизобилие, защото тя е изначалният огън на Бога. Само човекът на Любовта може да понесе стихията на Божествения мрак. Човекът на Любовта е човекът на огъня. Човекът на огъня е човекът на замисъла на Бога. Този огън на Любовта е създаден от самата същност на Бога и затова само той може да устои. Само този, който може да устои на Божествения мрак, придобива великото благословение. Така той заживява в своята древна Божественост.
Който не е владетел на себе си, мракът го заключва. Така човек е изгубил свободата си и тази свобода именно е райската градина. Това, което е нарушило закона на свободата, са тъмните желания. Така човек е създал в себе си тъмното аз. Така човек е изпуснал себе си. Ето защо мракът го е завладял. Сега човек има задачата да овладее себе си и да се завърне в себе си. Мракът, в който човек живее сега, показва, че човекът е слаб в борбата за завръщането в своето съкровено аз, че човекът е слаб в борбата за завръщането в своята истинска същност. Когато човек стане истински воин за себе си, когато стане силен и мъдър, той ще освети себе си, той ще освети мрака в себе си, той ще освети тъмното си аз. Това е и задачата на човека – да се завърне на своя собствен престол.
Ако искаш да имаш дълбочина, никога не общувай с мрака, само го наблюдавай. Ако искаш да имаш покой, никога не общувай с тъмнината, само я наблюдавай. Ако искаш да имаш здраве, никога не общувай със злото, само го наблюдавай. Ако се случи да попаднеш в ръцете на злото, виж добрия замисъл. Ако се случи да попаднеш в ръцете на тъмнината, виж замисъла на светлината. Ако се случи да попаднеш в голям мрак, виж тайната на Бога. Тази тайна ще те направи дълбок като Бога. Когато станеш дълбок като Бога, тогава вече ти няма да си нужен на мрака.
Мракът е създаден чрез действието на Първичната магия. Единствената сила, която предшества Първичната магия, е Любовта. Любовта е чисто духовна сила, която умее да прониква в същността на нещата. Това, което прониква в нещата, е всякога по-силно от тях. В мрака е заключена тайната на Бога. Това може да разбере само този, който се е самопроникнал, който е заживял в центъра на своя дух. Знаещият човек не може да победи мрака, защото знаещият човек е губещ във вътрешния, в духовния път. Само духовният човек е тържествуващ във вътрешния път. Само той може да се загледа в своя център. А кой може да се загледа в този център? Само този, който е избран от самия център. Центърът е място, в което никога не е съществувало страдание, тъмнина, мрак и зло, защото центърът е всепроникващ, той осветява всичко и прониква до дъното на нещата.
Из книгата „Оръжието Хаварода“
Мракът се разраства най-много чрез невежеството, чрез неразбирането. В невежеството, в неразбирането мракът е силен, но попадне ли в ръцете на Духа, той изпада в безизходица, той се обезличава. Когато Искрата-Дух започне да навлиза в човека, земното мислене започва да изпада в немилост. На власт започва да идва духовността. Така човек изведнъж започва да разбира, че трудностите му са се увеличавали чрез невежеството и неразбирането. Но когато те срещнат Дух, Огън и разум, се обезличават. Отдавна е дадено лекарството, което побеждава мрака на невежеството. Това е най-силното духовно лекарство. То е наречено на един от забравените езици Хаварода – търпението. Когато изпаднеш в голяма трудност, приятелю, въоръжи се с Хаварода и кажи: Господи, ти разгроми това зло. – И това зло ще бъде заключено.
Мракът е неясният поток от светлина. Мракът е скрит в себе си като тъмен поток, но той може да бъде разкрит от сила, по-голяма от него. Това е чистата духовност. Щастливият човек е също част от мрака, той е заблуден от своето щастие. Нещастният човек е също част от мрака, той е заблуден от своето нещастие. Добрият и злият човек също са част от мрака. Единият е заблуден от доброто, другият от злото. Но този, който е познал себе си, той никога не бива щастлив или нещастен, добър или лош. Той бива същностен – съкровеномъдър. Той превъзхожда щастие и нещастие, добро и зло. От него изтича сияеща древност. Него не го наричам човек, той е мъдър дух. Той не е нито светлина, нито тъмнина. Той е сияеща същност. Той мъдро сияе в самия себе си. Той е полъхът на древността.
Из книгата „Осветеното себепознание“
Светлината също е мрак. Тя е особен мрак, който забулва Бога. Който съумее да я изпъди от себе си, той ще прозре Бога и ще види, че светлината е було. Светлината е красотата на вечността, мракът е дълбочината на вечността. Но Духът в нас е величайшата пълнота. В светлината ще срещнеш душата си. В мрака ще срещнеш Духа си. А в тайната на Духа си ще срещнеш величайшата пълнота. Минавайки през светлината, ще се обогатиш. А минавайки през дълбочината на мрака, ще се вдълбочиш, ще познаеш Духа си и той ще те дари с величайшата пълнота. Тази пълнота е ключът на живота. В тази пълнота светлината е преодоляна, а мракът е осветен. Това е свободният човек.
Елеазар Хараш
Том II
РА АВИНОР
САФА ТАОРА
КНИГА НА ЗАГАДКИТЕ
АОР АВАРОНОР