„Аз съм една Светлина за света и който Ме следва...“

„Аз съм една Светлина за света и който Ме следва, той няма да ходи в мрак, а ще открие и ще има Светлината на живота“. (Йоан 8:12)

Обърнете внимание на думите, които Свети Йоан казва: „Аз съм една Светлина за света“. „Аз съм“ – с това той докосва Битието.

Учителите казват: „Всички създания могат да кажат за себе си „аз“, тази дума е обща за цялото; докато думата „sum“, нея в действителност може да каже (за Себе Си) единствено Бог.

„Sum“ означава нещо, което носи всичкото добро в себе си, а това е единното съзнание да има всичко, което съдържа всичко в себе си.

Ако аз имам всичко онова, което желая, но ме боли пръстът например, то тогава аз нямам всичко, защото пръстът ме боли и затова аз нямам цялата утеха, докато пръстът ме боли.

Хлябът е съвсем утешителен за човека, докато той гладува; ако обаче е жаден, той ще се утеши с хляба толкова малко, колкото и с един камък.

Същото е и с дрехите, когато той мръзне; когато обаче му стане прекалено горещо, той не намира утеха в дрехите.

По същия начин е и с всички създания, и затова е Истина, че създанията носят горчивина в себе си.

Истина е обаче също, че създанията носят някаква утеха в себе си като отделена на повърхността на нектар пяна.

Нектарът, това винаги е онова в Бога, което може да бъде добро във всички създания взети заедно. Затова в книгата на Мъдростта стои написано: „С теб за моята душа идва всичкото добро“ и тази утеха произлиза от Бога. (Прем. Сол. 7:11)

Утехата на създанията обаче не е съвършена, защото тя носи една недостатъчност в себе си. Докато утехата на Бога е чиста и без недостатъци, и е цялостна, и е съвършена.

И Бог има такава голяма нужда да ти дава, че Той няма търпение да ти се отдаде пръв.

Толкова увлечен е Бог в Любовта си към нас наистина, като че е забравил небето и земята, и цялото Свое блаженство, и цялата Своя Божественост, и като че ли няма нищо друго за вършене освен това да Се занимава единствено с мене, така че да ми даде всичко, което би могло да ме утеши.

И Той ми го дава цялостно и ми го дава съвършено, и ми го дава най-чисто, и ми го дава по всяко време, и го дава на всички създания.

Христос казва: „Който Ме следва, той няма да ходи в мрак“. Обърнете внимание на това, че Той казва: „който Ме следва“.

Учителите казват, че душата има три сили. Първата сила търси навсякъде най-сладкото. Втората сила търси винаги най-извисеното. Третата сила търси винаги най-доброто.

Защото душата е толкова благородна, че тя никъде не може да намери покой освен в Праизточника, откъдето произтича онова, което създава „съм добър“.

Толкова сладка е Божията утеха, че Него Го търсят всички създания и Го преследват.

Освен това аз казвам още, че Битието и животът на всички създания зависят от това, те да търсят и да преследват Бога.

„Пъргавата или бързата река зарадва Божия град“

„Пъргавата или бързата река зарадва Божия град“. (Пс. 46:4)

В тези думи трябва да обърнем внимание на три неща: първо, „бързата река“ на Бога; второ, градът, към който тя тече; трето, ползата, която произлиза от това.

Свети Йоан казва: „Всички, които имат вярата“, която е оживена от Божествена Любов и доказват това с добри дела, така че „от всички тях да потече Живата вода“. С това той иска да ни насочи към Светия Дух. (Йоан 7:38)

От учудване пророкът обаче не знае как трябва да нарече Светия Дух поради неговите бързи и прекрасни дела.

Пророкът нарича Светия Дух „шумене“ заради неговото бързо изтичане, защото той се втича така пълно в душата, както тя е изтекла от себе си в смирение и се е разширила, за да получава.

Сигурен съм в това: че ако душата ми беше толкова широка и Бог намереше толкова голямо пространство в нея, както в душата на нашия Господ Исус Христос, Той също би изпълнил и нея цялостно с този „поток“.

Защото Светият Дух не може да се въздържи да не се влее във всичко онова, в което намери пространство и да се влее толкова надалече, колкото пространство намери той.

От друга страна, трябва да обърнем внимание на това, кой е „градът“. В духовен смисъл това е душата.

Един „град“ означава „civium unitas“, което означава един град, който навън е заключен, а вътре (като „единство на гражданите“) единен.

Такава трябва да е душата, в която Бог трябва да Се влее, така че навън тя да е съхранена от препятствия, а вътрешно обединена във всички свои сили.

Ако погледна в окото на един човек, тогава виждам своето отражение в него, и въпреки това отражението е първо във въздуха, а после в очите. Отражението никога не може да попадне в окото, ако преди това не е било във въздуха и въпреки това човек не го вижда във въздуха.

Тъй като въздухът е тънък (прозрачен) и не е сгъстен, никой образ не може да се разкрие в него, както това може да се види на дъгата.

Когато въздухът е сгъстен, тогава образът на слънцето се появява в различни цветове на дъгата.

Ако аз гледам в едно огледало, тогава моето лице получава едно отражение в него. Това никога не би се случило, ако тук, на стъклото нямаше един тънък слой от олово.

По същия начин и душата трябва да бъде събрана, и сгъстена в най-ценната сила, която се намира в нея, ако тя трябва да приеме Божествения „поток“, който я изпълва и радва.

Свети Йоан пише, че апостолите били събрани заедно и уединени, когато приемали Светия Дух.

Един начинаещ, който трябва да започне с един добър живот, постъпва подобно на онзи, който иска да начертае една окръжност с крака си – той поставя единия си крак и стои така с него, докато завърши окръжността с другия; така окръжността става хубава.

Това означава, че човек първо се научава неговото сърце да става стабилно, тогава той става стабилен във всички свои дела.

Каквито и големи неща да върши той, ако неговото сърце не е стабилно, тогава това не му помага.

Имало два вида Учители: едните били на мнение, че добрият човек не може да бъде „разтърсен“ вътрешно, това те аргументирали с някои хубави изказвания.

Другите обаче не смятали така – те били на мнение, че добрият човек може да бъде „разтърсен“ и това се поддържа от светото писание.

Добрият човек наистина бива „разтърсен“, той обаче не бива изхвърлен от Пътя.

Нашият Господ Исус Христос беше често „разтърсван“ и други от Неговите светии; те обаче не бяха изхвърляни от Пътя в грехове.

Хората, които искаха да пътуват по вода, узнаха, че когато човек иска да спи тук, тогава той хвърля котвата във водата, тогава корабът спира; клатушкането продължава, но не пътуват по-нататък.

Аз съм казвал, че един съвършен човек не може да бъде възпрепятстван лесно, ако той обаче се ядосва на каквито и да е неща, тогава той не е съвършен.

Третото, на което трябва да обърнем внимание, е ползата, която произлиза от бързата река на Бога, което означава онова, което казва пророкът, че Нашият Господ живее в нейния (на душата) център; за това тя не бива преобразена.

Душата не иска нищо друго освен най-чистото. За да може Божията Чистота да действа в нея, тя не може да понася смес – онова, което е смесено със създанията.

Някои дела, нашият Господ, ги върши Сам без чужда помощ, докато други – с нещо чуждо и с „помощ“.

Ако Милостта, която е свързана с моето слово, можеше да влезе в душата на слушателя, без чуждо посредничество, така сякаш Самият Бог го изрича или създава, то тогава душата щеше да се завърне веднага и щеше да стане свята, и нямаше да може да се отдели от Него.

Когато аз изричам Божието Слово, тогава аз съм един съработник на Бога и Милостта е смесена със сътворението (което означава с мене), и затова Словото не бива възприето цялостно в душата.

Милостта, която Светият Дух внася в душата, се възприема несмесена, доколкото душата е събрана в простата сила, Искрата на душата, която познава Бога.

Милостта извира от Сърцето на Отеца и се влива в Сина, и при обединението на Тях двамата, тя изтича от Мъдростта на Сина и се влива в добротата на Светия Дух, и по такъв начин бива изпратена със Светия Дух в душата.

И Милостта (по такъв начин) е едно лице на Бога, на Светото Триединство, и бива внесена несмесена със Светия Дух в душата, и „съгражда“ душата като Бога.

Това дело Бог върши Сам, без чуждо посредничество.

Никой ангел не е толкова благороден, че да може да служи за това дело, а също и никое достойнство на човека.

Дори когато ангелът, в благородството на своята природа, може да свърши това дело, то Бог не би могъл да понесе някое създание да трябва да Му служи, защото в този момент Бог е издигнал душата толкова нависоко над нейното естествено убежище, че до нея не може да достигне никое създание.

И дори ангелът да може да свърши това дело и Бог го остави да Му служи, то душата няма да допусне това, защото в този момент на нея ѝ е неприятно всичко, което е смесено със сътворението.

В този момент дори светлината на Милостта, в която тя бива обединена с Бога, на нея ѝ е неприятна, затова тя няма да я познава и няма да бъде сигурна, че възприема Бог в тази светлина, защото на нея ѝ е неприятно всичко, което не е Бог.

Защото Бог води Своята годеница (душата) от достойнството и благородството на всички създания в една пустиня, в Самия Себе Си и Самият говори в нейното сърце, което означава, че в Милостта Той я прави като Себе Си.

За това благородно дело душата трябва да се събере и затвори в себе си – както това може да се разбере на едно сравнение с душата. Така както душата, в истинския смисъл на думата, дава на тялото живота без посредничеството на сърцето и всички останали части на тялото, ако тя трябваше да вземе при това сърцето да ѝ помага, то тогава трябваше да има второ сърце, от което тя да получава живота, така също и Бог създава непосредствено чистия живот на Милостта и на добротата в душата.

Така както всички части на тялото се радват на живота на душата, така и всички сили на душата биват изпълнени и „зарадвани“ чрез чистото влияние на Милостта на нашия Господ Исус Христос. Защото Милостта се отнася към Бог – така както се отнася светлината на слънцето към слънцето и е едно с него, и довежда душата в Божественото Битие и я прави богоподобна и прави така че душата да „вкуси“ Божественото благородство.

Душата, която е получила влиянието на Божествената Милост и е „вкусила“ Божественото благородство, на нея ѝ става горчиво и неприятно всичко онова, което не е Бог.

Освен това тя се стреми към най-възвишеното, така че не може да търпи нищо над себе си.

Аз казвам в заключение, че тя не може да търпи дори Бог над себе си.

Ако душата бъде изтеглена нагоре към нейната върховна свобода толкова далеч над всички неща, така че да докосва Бога по Неговата чиста Божествена природа, тя никога няма да намери покой, докато Бог не заведе Себе Си в нея и тя – себе си в Бога.

Дори когато в Своето благородство и Своята природа Бог е много над душата, то въпреки това тя не може да намери покой, докато не обхване Бога, доколкото е възможно за едно създание да Го обхване.

Затова Соломон казва, че откраднатата вода е много по-сладка отколкото другата вода, което означава, че съвършената душа не може да бъде включена в нищо, без тя да се освободи от всички неща и над всички неща, и не влезе в Божествената свобода. Това ѝ доставя голяма радост.

Третото (което прави влиянието на Божията Милост върху душата) е това, че тя иска най-жадуваното, което Божествената природа може да направи, а то е: Божествената природа да роди себе си и като себе си в най-извисеното на душата – в нейната Искра.

Най-голямата радост на небето и на земята се дължи на „подобие“. Онова, което Божествената природа прави в най-извисената част на душата – Искрата, е „подобие“.

Никой човек не може да следва цялостно Бога, без да има едно „подобие“ в себе си с Бога.

Човек трябва да внимава за това дали цялата Милост, която той е получил, е Божествена и дали има „вкуса“ на Божественото благородство; и дали тя е споделима и изливаща се така както Бог Се излива със Своята доброта върху всичко онова, което може по някакъв начин да Го възприеме.

Така изливащ и споделим трябва да бъде човекът с всички дарове, които той е получил от Бога.

Свети Павел казва: „Има ли нещо, което ние да не сме получили от Него?“.
(1 Кор. 4:7)

Ако един човек има битие, което не желае за някой друг, тогава той не е добър.

Онзи човек, който не желае за другия духовни блага и онова, което принадлежи към неговото блаженство, никога не е бил духовен.

Човек не трябва да получава и притежава само за себе си, а трябва да се споделя и с всичко, което той притежава като тяло и душа, да „се излива“ винаги толкова надалеч, колкото може и винаги с онова, което някой желае от него.

Свети Павел казва: „Върховното благо е, че човекът укрепва сърцето си чрез Милостта“ (Евреи 13:9)

В тези думи човек трябва да обърне внимание на три неща: първо, къде трябва да се започне с това? Това е в сърцето. И второ, с какво? Това е: с Милостта. И трето, защо? Това е: така, за да остане човек добър. Следователно човек трябва да започне с това в сърцето.

Сърцето е най-благородната част на тялото и е вътре в неговия център, така че да дарява живота на цялото тяло, защото: Изворът на живота извира в сърцето и действа като небето.

Небето обикаля непрестанно, затова то трябва да е кръгло, за да може бързо да обикаля; защото то дарява на всички създания тяхното битие и живот.

И ако то спре само за миг: вземе ли един човек тогава огън в ръката си, той няма да го изгори, и водите няма да текат и създанията няма да имат сила.

Наистина без душата и без небето всички създания биха изчезнали напълно така сякаш никога не са били.

Тази сила обаче небето я няма от себе си, а от ангела, който го движи.

Всички „образи“ и праобрази на създанията са били създадени преди това в ангелите, преди да бъдат създадени като тела в създанията.

Ето защо ангелът излива своя живот и своята сила в небето, и го движи непрестанно в кръг, и създава така с небето всички живи създания, и цялата сила в създанията.

Така както аз изливам намерението, което съм уловил в сърцето, с ръката в едно писмо, благодарение на това, че пиша с перото буквата и изпращам писмото на един друг човек, и го оставям да го чете, и той по този начин се запознава с моето намерение, така и ангелът, чрез задвижване на небето, излива в създанията всички праобрази на сътворението, онези които той е получил от Бога с Неговата Воля.

Небето е също по средата – то е еднакво близо до всички краища. По същия начин и сърцето в човека е съвсем близо, и действа непрестанно в кръг; то бие и се възбужда без прекъсване.

Ако сърцето обаче се разполови или спре дори само за един миг, тогава човекът умира веднага.

Ето защо става така че когато човекът е в беда, той пребледнява. Това се дължи на факта, че силата на природата и кръвта се изтегля от всички части на тялото и се насочва към сърцето, и иска да помага на сърцето, защото Изворът на живота е в сърцето.

Ето защо сърцето е по средата на тялото, така че ако някоя опасност сполети тялото, тя да не може да стигне първо до сърцето.

Ако човек е заплашен от удар или пробождане, тогава той поставя двете си ръце пред сърцето и се страхува най-много за сърцето.

Същото е и с Милостта, която Бог излива непосредствено в дълбината на душата: така че каквито и препятствия да среща човек като тяло и душа, въпреки това Милостта да бъде съхранявана, така че човек да не я губи.

Затова човек трябва да поставя себе си и всичко, което Бог не е замислил чрез Милостта, преди да е изгубил Милостта, от която зависи животът на неговото вечно блаженство.

Докато човекът има волята, никога нищо да не му е толкова скъпо, нито толкова много да му харесва, така че да не се откаже с удоволствие от него, преди да бъде възпрепятстван в Милостта, докато това е така, дотогава човекът е съвършен.

Защото една добра воля прави един добър човек и една съвършена воля прави един съвършен човек, а човек обича всичко според своето „съм добър“.

Който иска да бъде най-обичания сред всички хора, той е най-добрият сред всички хора. Колкото по-добър е той, толкова по-любен е от Бога.

„Стани!“

„Стани!“. (Лука 8:54)

Нашият Господ казал на девицата: „Стани!“. С тази единствена дума нашият Господ Исус Христос ни учи, че душата трябва да се издигне над всички телесни неща.

И както Синът е едно „Слово“ на Отец, така Той поучава душата с едно Слово, как тя трябва „да стане“ (да възкръсне) и как трябва да се издигне над самата себе си, и трябва да остане над самата себе си.

Отец изрекъл едно Слово, това бил Неговият Син. В тази единствена „Дума“, Той изрекъл всички неща.

Защо Той изрекъл само една „Дума“? – Защото за Него всички неща са присъстващи. Ако аз можех да обобщя всички мои мисли, които някога съм имал или някога ще имам в една мисъл, тогава щях да имам само една дума, защото устата изрича онова, което се крие в сърцето.

Душата трябва „да се изправи“ и да живее над себе си чрез четири неща.

Първото е: чрез многообразното силно желание, което тя открива в Бога, защото Божието съвършенство не може да се въздържи и да не остави да изтичат създания от Себе Си, с които Той може да Се споделя, които могат да получат подобие с Него и то толкова много, сякаш Той ще Се изпразни; и те са изтекли като безбройно много, така че има повече ангели отколкото едър пясък или трева и шума.

Чрез всички тях върху нас се изливат Светлина и Милост, и дарове.

Същото това, което тече чрез всички тези създания или природи, него Бог го предлага на душата за получаване; и всичко, което Бог може да даде, то за една душа е прекалено малко, ако Бог не дари Себе Си в даването.

Второто е: че душата трябва „да стане“ чрез чистотата, която тя открива в Бога, защото всички неща са чисти и благородни в Бога.

Веднага щом душата „се влее“ от Бога в следващото създание, тогава тя става като не-приличаща на себе си и нищо; защото в Бог има Светлина и независимо Съществуване, а в създанията има тъмнина и нищо; защото онова, което в Бог е Светлина и независимо Съществуване, то в създанията е тъмнина и нищо.

Третото нещо е: че душата трябва да „стане“ чрез Единството, което тя открива в Бога, защото там няма различия.

Мъдрост и доброта в Бога е едно. Онова, което е Мъдрост, то е доброта; и онова, което е милосърдие, то е справедливост.

Ако в Бог доброто беше едно нещо, а Мъдростта – друго нещо, то тогава душата никога нямаше да може да се задоволи в Бога; защото душата по природа е склонна да прави добро, а създанията по природа жадуват за Мъдрост.

Когато душата „излива“ себе си в доброто, ако тогава доброто е едно нещо, а Мъдростта друго нещо, тогава тя би трябвало да се откаже от Мъдростта с болка; а когато иска д излее себе си в Мъдростта, тогава тя трябва да изостави доброто с болка.

Затова Свети Августин казва: „Душите на Небето не са все още съвършено блажени, защото те имат все още една привързаност към телата“.

Затова душата не може да намери при никого покой освен при Бога, защото в Него тя открива целостта на всяко добро.

Душата трябва да живее също над себе си, ако трябва да разбира Бога, защото всички неща раждат сами себе си; всяко нещо създава своята собствена природа.

Защо природата на ябълковото дърво не произвежда вино и защо лозата не дава ябълки? – Защото това не отговаря на тяхната природа. И това е така с всички останали създания: огънят създава огън; ако можеше да превърне всичко около себе си в огън, той щеше да го направи; същото щеше да направи и водата, ако тя можеше да превърне всичко във вода и да наводни всичко, което е в съседство с нея, тя щеше също да го направи. Толкова много създанието обича своето собствено Съществуване, което е получило от Бога.

Душата трябва да живее също над самата себе си, ако трябва да възприема Бога; защото макар тя да действа със силата на разума, с която възприема всичко онова, което е сътворено – дори Бог да беше създал хиляда небеса и хиляда земи, тях всичките душата щеше да ги възприема с тази единствена сила, въпреки това обаче тя не може да възприема с нея Бога.

Неизмеримият Бог, Който е в душата, само Той възприема Бога, Който е Неизмерим.

В душата Бог възприема Бога и Бог създава Самия Себе Си в нея, и я прави като Себе Си.

Четвъртото нещо, чрез което душата трябва да „стане“, е Неизмеримостта, която тя открива в Бога; защото всички неща в Бога са без време нови.

Затова в апокалипсиса Свети Йоан казва: „Онзи, Който стоеше тук на престола каза: Аз искам да направя всички неща нови“. (Откр. 21:5)

Всички неща са нови със Сина, защото Той бива роден днес от Отец, така сякаш никога не е бил раждан; и така, както Бог Се излива в душата, така тя се излива обратно в Бога; и така както човек може да умре от страх преди удара, така също той може да умре и от радост.

По същия начин и душата умира в себе си преди да влезе в Бога.

Душата влиза в Бог с четири крачки: първата крачка е тази, че страхът и надеждата, и жаждата в нея растат.

Душата прави крачка напред за втори път; тогава страхът и надеждата, и жаждата биват напълно отстранени.

При третата крачка тя изпада в забрава за всички преходни неща.

За четвърти път душата прави крачка в Бога, където остава завинаги, властваща с Бог във Вечността и тогава тя не мисли повече за преходни неща, нито за себе си... Тя по-скоро е „разтопена“ в Бог и Бог в нея; и онова, което тя тогава прави, тя го прави в Бога.

„Стани!“

„Стани!“. (Лука 8:54)

Нашият Господ „поставил Своята ръка върху девицата и казал: „Стани!“. „Ръката Божия“, това е Светият Дух.

Всички дела се вършат в горещина. Когато огнената Любов към Бога изстине в душата, тогава тя умира; и когато Бог трябва да действа в душата, тогава Бог трябва да е едно с душата.

Ако душата трябва да е едно с Бога, тогава тя трябва да е отделена от всички неща и да е сама, така както е Сам Бог; защото едно дело, което Бог върши в една свободна душа, е по-добро, отколкото небето и земята. Затова Бог е създал душата, тя да стане едно с Него.

Един светец казва, че Душата е създадена от Нищо и само Бог я е създал, и никой с Него. Ако някой я беше създал заедно с Него, Той щеше да има нещо като страх, че душата би могла да се обърне към другия. Ето защо душата трябва да е сама, така както е Сам Бог.

Духовните и материалните неща не могат да са едно.

Ако Божественото Съвършенство трябва да действа в душата, тогава душата трябва да е един Дух, така както Бог е един Дух; и ако Бог дава на душата в душата (преди тя да е станала един Дух), тогава Той трябва да ѝ дава с мярка.

Ето защо Бог изтегля душата вътре в Самия Себе Си: по такъв начин тя става едно с Него.

Има едно сравнение за това: така както огънят и камъкът се обединяват помежду си; тъй като са физически, то камъкът често остава студен отвътре заради грубата си материя.

И така както е случаят с въздуха и със светлината: всичко, което ти виждаш във въздуха, го виждаш на слънце; но тъй като и въздухът, и слънцето са материални, то в една миля има повече светлина, отколкото в половин.

Най-точното сравнение, което човек може да намери, е това с тялото и душата: те са така обединени едно с друго, че тялото не може да действа без душата и душата без тялото.

И така както душата се отнася към тялото, така Се отнася и Бог към душата. И ако душата се отдели от тялото, тогава настъпва смърт за тялото. По същия начин умира и душата, ако Бог Се отдели от нея.

Има три неща, които възпрепятстват обединяването на душата с Бога.

Първото е: че тя е прекалено разпръсната, така че не е чиста; защото, когато душата е обърната към създанията, тогава тя не е без примеси.

Втората пречка е: че тя е свързана с преходни неща.

Третата е: когато душата е насочена към тялото, тогава тя не може да стане едно с Бога.

В същото време има три неща, които благоприятстват ставането едно на Бог с душата.

Първото е: че душата е чиста и неразпръсната; защото, ако трябва да е едно с Бога, тогава тя трябва да е чиста така, както Бог е чист (без примеси).

Второто е: душата да живее над самата себе си и над всички преходни неща, и да е прикрепена към Бога.

Третото е: че душата е отделена от всички материални неща и действа като Първичната чистота.

При завръщането си, чистите Духове вървят един Път към чистотата на Бога.

„Пребъдвайте в Мене!“

В евангелието нашият Господ Исус Христос казва: „Пребъдвайте в Мене!“. (Йоан 15:4), а едно друго Слово в посланието гласи: „Блажен е мъжът, който тук живее в Мъдростта“. (Сир. 14:21)

И тези две Слова се препокриват: Словото на Христос „Пребъдвайте в Мене!“ и Словото на посланието „Блажен е мъжът, който тук живее в Мъдростта“.

Човекът, който живее в Бога, трябва да притежава три неща.

Първо, той трябва да се е отрекъл от себе си и от всички неща, и да не е привързан към нищо, което докосва сетивата отвътре, и да не живее в каквито и да е създания, които тук са във времето или във Вечността.

Второ, той да не обича това или онова благо, а по-скоро да обича доброто, от което произлиза всяко добро, защото няма нещо, което да е по-желано и по-достойно за обич отколкото това, Бог да е в него. Затова човек не трябва да обича едно благо повече отколкото люби Бог в себе си.

И следователно човек не трябва да люби Бога заради Неговото Небесно Царство, нито заради нещо друго, а трябва да Го люби в името на добротата, която е Той в самия Себе Си. Защото, който люби Бог заради нещо друго, различно от Него, той не живее в Бога, а живее в онова, заради което Го люби.

Трето: той не трябва да възприема Бог такъв, какъвто е Той – добър или справедлив, а да Го възприема в лишената от примеси, чиста субстанция, в която Бог възприема Самия Себе Си чисто; защото доброта и справедливост са една „дреха“ на Бога, тъй като те Го осмислят.

Който пребъдва така в Бога, той притежава пет неща.

Първото е това, че между него и Бог няма разлика, те са едно.

Ангелите са безброй, защото ангелите не правят отделно число, тъй като са безбройно много; това се дължи на тяхната голяма простота.

Трите лица в Бога, „чието три“ е безбройно, правят нещо единно.

Докато между този човек и Бог не само че няма разлика, но тук няма също и количество, тук няма нищо друго освен едно.

Второто е това, че този човек възприема своето блаженство, там в чистотата, където го възприема самият Бог и намира своя устой.

Третото е това, че той има едно познание с Божието познание и едно дело с Божието дело, и едно познаване с Божието познаване.

Четвъртото е това, че Бог бива роден по всяко време в човека.

Как Бог бива роден по всяко време в човека? – Когато човекът разкрие и открие Божествената Светлина, която Бог е създал естествено в него, тогава Божият образ ще стане явен в човека.

Божието откровение може да се познае по раждането, защото това, че Синът се казва „роден от Отец“, произлиза от това, че Отец Му разкрива по свой начин Своята тайна.

И затова: колкото повече човекът разкрива по-ясно Божия образ в себе си, толкова по-явно Бог бива в роден него.

Следователно раждането на Бога трябва винаги да се възприема така че Отец да разкрива образа Си и да свети в него.

Петото е това, че този човек се ражда по всяко време в Бога. Чрез разкриването образът на човека става като Божия образ, съобразно Неговата Същина.

И колкото повече човекът се разкрива 8, толкова повече той става като Бога, и колкото повече той става като Бога, толкова повече той става едно с Него.

Следователно раждането на човек в Бога, трябва да се възприема по всяко време, така че човекът да свети със своя образ в Божия образ, който е чист Бог, съобразно Неговата Същина, с Когото човекът е едно.

Единството между човека и Бога трябва да се възприема съобразно подобието на праобраза, защото човекът е като Бога.

И затова, когато се казва, че човекът е едно с Бога и съобразно с това Единство е Бог, тогава той бива възприеман като онази част на образа, съобразно която той е като Бога, като същността, а не като сътвореността.

Ако човек бива възприеман като Бога, с това сътвореността не се отрича, така че отричането да трябва да се разбира в смисъл, че сътвореността бива унищожена чрез това отричане, а по-скоро (в този случай) сътвореността трябва да се възприема като едно насочено към Бога изказване, с което човек я отрича за Бога.

Защото, когато Христос, Който е Бог и човек, бива възприеман като човечеството, тогава не се взема под внимание Божеството, но не и така че човек да отрича Божеството за Него; по-скоро, при това възприемане, не се взема под внимание само името.

И така трябва да се разбират думите на Августин, когато той казва: „Онова, което човекът обича, това е човекът. Ако обича камък, тогава той е камък, ако обича човек, тогава той е човек, ако люби Бога – сега аз не се осмелявам да говоря по-нататък, защото, ако кажа, че тогава той е Бог, бихте могли да ме убиете с камъни. Аз обаче ви препращам към писанието“.

И тогава, когато в резултат на това човекът съвсем се присъедини към Бога от Любов, тогава той бива разрушен и образуван, и свръхобразуван в Божественото единоформие, единосъщие, в което той е едно с Бога.

Всичко това човек го притежава при пребиваването си в Бога.

Когато човекът е едно с Бога, той ражда с Бог всички създания и доколкото е едно с Него, той носи на създанията блаженство.

„Блажен е мъжът, който живее тук в Мъдростта“ – когато той казва „в Мъдростта“ – тя е едно майчино име, защото майчино име означава „имам едно страдание“; защото в Бог трябва да се поставят делото и страдането; а именно Отец е действащ, а Синът е страдащ; това се дължи на особеността на „съм роден“.

Тъй като Синът е вечно родената Мъдрост, в която всички неща се съдържат различно, затова той казва: „Блажен е мъжът, който живее тук в Мъдростта“.

Той казва: „Блажен е мъжът“. Аз често съм казвал, че има две сили в душата: едната е „мъжът“, а другата е „жената“.

Той казва: „Блажен е мъжът“. Силата в душата, която се нарича „мъж“, това е най-извисената сила на душата, в която Бог свети „необлечен“; защото в тази Сила не влиза нищо друго освен Бог и тази Сила е по всяко време в Бога.

И следователно, ако човекът трябва да възприема всички неща в тази Сила, тогава той няма да ги възприема като неща, а ще ги възприема като идеи в Бога.

И затова човекът трябва да живее по всяко време в тази Същност, защото в тази Сила всичко е равно, всичко е Единносъщно.

И така, тогава човекът би живял във всичко по един и същ начин, и би възприемал, че всичко е равно в Бога, и щеше да притежава там всички неща.

Човекът отнема на нещата най-грубото и ги възприема такива, каквито са те желани и достойни за обич.

По този начин той ги притежава там, защото, съобразно Своята собствена природа Бог не може по друг начин освен да ти даде всичко, което Той някога е създавал и самия Себе Си.

И затова човекът, който живее по всяко време в Силата, е блажен, защото той живее по всяко време в Бога.