Майстер Екхарт

ТЪЛКУВАНЕ НА
БИБЛЕЙСКИ ТЕКСТОВЕ

Варна, 2025 г.

ПРЕДГОВОР

Майстер Екхарт – Вещият

В Бога аз съм, но когато съм над Бога, аз съм в Нищото – това е най-висшият смисъл на идеята нищият духом. Това е велика мъдрост на Майстер Екхарт, чрез която той се извисява над Библията и Бога, и това инквизицията не приела, защото тя не познава Тайната на Нищото.

Нищото не е библейско, Нищото е Мистерия без обяснения.

Нищото е самата Същност на Бога, то не е нещо отрицателно, то просто е непознаваемо, то е скритата Същност на Бога, но това е Мистичен опит, който е извън Библията и аз съм го преживял, но как – това не може да се обясни на сътворените, а това е красотата на живота.

Когато човек влезе в Нищото, той навлиза в Бога и прекрачва Библията и писанията, защото Бог не може да бъде сведен само до писание – Той е велика Реалност, която живее в Нищото на човека и затова е казано: „Блажени нищите духом“.

Друга премъдрост на Вещия Майстер е изразена така: Аз не съм нито Бог, нито човек-творение. Аз съм Нищото и натам политам и се възземам над всички ангели.

Още нещо превелико от Вещия: Нищото, нищият – това е прадревно състояние и то е много повече от всичко, дори много повече и от Благост, защото Благостта е навън, а аз съм навътре в Мистерията.

Казвам: не е ли това върховната, скрита Библия?

Аз знам, както и Майстера, че в блаженото състояние на Нищото няма нито минало, нито настоящо, нито бъдеще.

В Нищото аз съм нероден, а това значи, че никак не мога да умра. За да умреш, трябва да си роден.

Нищото е Началото, от което сме произлезли, а не Библията.

Чистото Нищо е най-великото Единение и преди битието е само Нищото.

Защо ми е битието като имам Нищото – това древно състояние на Цялост?

Прости ми, Боже мой, че смутих вярващите, но те не трябва ли да знаят, че Нищото е най-чистото сродство с теб?

Само в Нищото може да действа Бог и съвършенството.

Това е, което казах за Вещият и много премълчах...

Елеазар Хараш

„Павел стана от земята и с отворени очи не виждаше нищо“

„Павел стана от земята и с отворени очи не виждаше нищо“. (Деян. 9:8)

Едното тълкуване на тези думи е: Когато той станал от земята, с отворени очи, видял Нищо и това Нищо било Бог; защото, когато той видял Бога, това той нарекъл Нищо.

Второто тълкуване е: Когато станал, той не виждал нищо друго освен Бог.

Третото тълкуване е: Във всички неща, той не виждал нищо друго освен Бога.

И четвъртото тълкуване е: Когато видял Бога, тогава той видял всички неща като едно нищо.

Преди това Свети Лука разказва, как една Светлина дошла от Небето и повалила Павел на земята. (Деян. 9:3)

Под Светлина на Небето ние разбираме Светлината, която е Бог, която никое човешко сетиво на може да достигне.

Ето защо Свети Павел казва: „Бог живее в една Светлина, до която никой не може да достигне“. С това той казва: Бог е една Светлина, до която никой няма достъп.
(1 Тим. 6:16)

Бог не е нарастваща Светлина, човек обаче трябва да е отишъл при Него чрез нарастване.

В нарастването не се вижда нищо от Бога. Ако Бог трябва да бъде видян, това трябва да стане в една Светлина, която е Самият Бог.

Един Учител казва: „В Бог няма по-малко и повече, нито това и онова. Докато ние обаче сме все още в нарастването, няма да влезем в Божията Светлина“.

Свети Лука казва: „Една Светлина от Небето го обгърна“ (Деян. 9:3) – с това той има предвид, че всичко, което принадлежало на душата на Павел, било обгърнато.

Един Учител казва, че в тази Светлина всички сили на душата са устремени нагоре и външните сетива (с които ние виждаме и чуваме) се извисяват, както и вътрешните сетива, които ние наричаме „мисли“.

Над мислите обаче се издига разумът доколкото той все още търси. Той обикаля и търси; той поглежда тук-там, нараства и намалява.

Над този разум обаче, който все още търси, има още един друг Разум, който стои тук в своето чисто, просто Съществуване, което е обгърнато в тази Светлина.

И аз казвам, че в тази Светлина всички сили на душата се извисяват. Сетивата се извисяват в мислите. Колко извисени и колко неизследими са те обаче това не знае никой освен Бог и душата.

Нашите Учители казват, че дори ангелите не знаят нищо за мислите, доколкото те не излизат навън, а се издигат в разума, който търси. А разумът, който търси, се издига в Разума, който не търси повече, който е по-скоро една чиста Светлина в себе си.

Тази Светлина обхваща в себе си всички сили на душата. Затова Свети Лука казва: „Светлината на Небето го обгърна“.

В осветяването наоколо той бил хвърлен на земята и очите му били отворени, така че той с отворени очи виждал нещата като Нищо. И когато той виждал нещата като Нищо, той видял Бога.

Сега внимавайте! В книгата на Любовта душата казва следните слова: „В моето малко легло аз търсих цялата нощ онзи, когото моята душа обича и не го открих“. (Пес. 3:1)

Тя го търсила в малкото легло, това означава, че който е привързан или остане свързан с нещо, което е под Бога, неговото легло е прекалено тясно, ограничено.

Всичко, което Бог може да създаде, е тясно.

Тя (душата) казва: „Аз го търсих през цялата нощ“. Няма нощ, която да няма светлина в себе си, но тя е скрита. Слънцето свети и през нощта, но е скрито.

През деня обаче то свети и засенчва всички останали светлини. Така прави и Божествената Светлина – засенчва всички светлини.

Онова, което ние търсим в създанията, то всичкото е нощ.

Всичко, което търсим, в което и да е създание, то е сянка и нощ.

Дори светлината на най-извисения ангел, колкото и извисена да е тя, не докосва нищо от душата.

Всичко онова, което не е Първата Светлина, то е тъмно и нощ. Затова душата не намира Бога.

„Тогава аз станах и търсих наоколо и вървях през обширното и тясното. Тогава ме намериха пазачите (това са били ангели) и аз ги попитах, дали не са виждали онзи, когото моята душа обича, а те мълчаха; може би не можеха да го назоват. Когато повървях още малко по-нататък, тогава открих онзи, когото търсих.“ (Пес. 3:2,3,4)

Онзи, за когото преходните неща не са малки колкото едно Нищо, той няма да намери Бога. Затова душата казва: „Когато повървях още малко по-нататък, тогава открих онзи, когото търсих“.

Когато Бог Се образува в душата и Се излее в нея, ако тогава ти Го възприемеш като Светлина, Битие, или като доброта, познаваш ли все още нещо от Него, тогава това не е Бог.

Вижте, над това малкото човек трябва да се издигне и да премахне всичко прибавено и да познае Бог като едно цяло. Затова душата казва: „Когато повървях малко по-нататък, тогава аз открих онзи, когото моята душа обича“.

Душата не назовала онзи, когото обича. Съществуват четири причини, поради които тя не го назовала. Едната причина е тази, че Бог е без име. Ако тя трябваше да Му даде име, то тогава човек трябваше да си мисли нещо определено за Него.

Бог обаче е над всички имена, никой не може да стигне дотам, че да може да изрече Бога.

Втората причина, поради която тя не Му е дала име, е че тогава тя не знае за нищо друго освен за Любов.

Когато Любовта в душата изцяло се влее в Бога, тя си въобразява, че всички хора Го познават като нея. Тя се чуди, че някой все още познава нещо друго освен Бог.

Третата причина е: Тя е нямала толкова много време, че да Го назовава. Тя не може да се отделя за толкова дълго време от Любовта; тя не може да роди никаква друга дума освен Любов.

Четвъртата причина е: Може би е предполагала, че Той няма друго име освен „Любов“. С думата „Любов“ тя изрича едновременно всички имена.

Затова тя казва: „Аз станах и тръгнах през обширното и тясното. Когато повървях малко по-нататък, тогава открих Онзи, когото търсих“.

„Павел стана от земята и с отворени очи не виждаше нищо“. (Деян. 9:8) Аз не мога да видя онова, което е едно, единно цяло.

Той виждал Нищо, това било Бог – Бог е едно Нищо и Бог е едно нещо. Онова, което е нещо, е също едно Нищо.

Бог е едно Нищо и Бог е едно нещо. Онова, което е нещо, то също е и Нищо. Онова, което е Бог, това е цялостното.

Допълнения:

Бог е едно Нищо, нищо конкретно, защото е всичко.

И Бог е едно нещо, като стойност, именно защото е всичко.

Затова просветленият Дионисий винаги когато пише за Бога, казва: „Той е едно Свръхбитие, Той е Свръхживот, Той е Свръхсветлина“.

Свети Дионисий не Му прибавя нито „това“, нито „онова“ и така той загатва, че Той (аз не знам какво е то) лежи съвсем далече над всичко.

Ако някой види нещо или нещо попадне в твоето познание, тогава това не е Бог, защото, Той не е нито това, нито онова.

Който казва, че Бог е тук или там, не му вярвайте.

„Светлината, която е Бог, тя свети в мрака.“ (Йоан 1:5)

Бог е една истинска Светлина. Който трябва да я види, той трябва да е сляп и трябва да държи Бог от всяко „нещо“ далеч.

Допълнения:

„Нещо“ може да означава също онова, което няма стойност, защото то в случая е нещо конкретно, а не всичко, какъвто е Бог.

Един Учител казва: „Който говори за Бога с подобия, той говори по нечист начин за Него. Който обаче говори с нищо за Бога (който не говори за Бога), той говори точно за Него“.

Когато душата дойде в Единствения, и влезе в Него в едно чисто отдаване на самата себе си, тогава тя открива там Бог като в едно Нищо.

На един човек му се присънило, че забременява от Нищото като жена с дете, и в това Нищо Се родил Бог.

Той бил плод на Нищото. Бог бил роден в Нищото. Затова Свети Лука казва: „Той станал от земята и с отворени очи не видял нищо“.

Савел видял Бог, където създанията са нищо. Той видял всички създания като едно Нищо, защото Бог има битието на всяко създание в Себе Си.

Допълнения:

Тъй като създанията са нещо ограничено, в сравнение с Бога, те нямат никаква стойност и затова са като несъществуващи или едно нищо.

Още нещо Свети Лука има предвид, когато казва: „Той не виждаше нищо“ – нашите Учители казват, че който познава каквото и да е на външен план, в него трябва да попадне поне едно впечатление.

Когато искам да получа образ от нещо, например от един камък, тогава аз привличам в себе си най-грубото от него; образа аз го свалям отвън, от него.

Както този образ е в основата на моята душа – там, където той е в най-извисеното и най-благородното, той не е нищо друго освен един духовен образ.

Когато душата дойде в Бога и влезе в едно чисто отдаване на себе си, там тя намира Бог като в едно Нищо.

При всичко, което моята душа познава отвън, в нея попада нещо чуждо; при това обаче, което аз познавам на създанията в Бога, е че в душата не попада нищо друго освен само Бог, защото в Бог няма нищо друго освен Бог.

Когато познавам всички създания в Бога, тогава аз ги познавам като нищо. Савел видял Бог, в Когото всички създания са нищо.

Допълнения:

Създанията са толкова малоценни спрямо Бога, че са едно нищо, като стойност, както и едно нищо, защото нямат собствено битие, защото спрямо Бога те са несъществуващи или нереални.

Трето, защо Павел не е виждал нищо? Защото „Нищото“ било Бог.

Един Учител казва: „Всички създания в Бога са като едно Нищо, защото Той има Битието на всички създания в Себе Си“.

Той е едно Битие, Което съдържа всяко Битие в Себе Си.

Друг Учител казва, че няма нищо под Бога, колкото и да е близо то до Него, в което да не попада нещо чуждо отвън.

Един друг Учител казва, че ангелът познава себе си и Бог непосредствено.

Онова обаче, което ангелът допълнително познава, при него попада нещо чуждо; тогава има още едно „впечатление“, колкото малко и да е то.

Ако ние трябва да познаем Бог, това трябва да бъде съвсем самостоятелно и затворено в себе си без нищо излишно.

Тогава ние ще познаем Вечния живот съвсем непосредствено.

„Когато той не виждаше нищо, тогава видя Бог“ – Светлината, която е Бог, потича и затъмнява всяка друга светлина.

В онази Божествена Светлина, в която Павел гледал, в нея той виждал само Бог и нищо друго. Затова Йов казва: „Той заповядва на слънцето, така че то да не грее, и е заключил звездите под Себе Си, като под един печат“. (Йов 9:7)

Заради това, че Павел бил обгърнат от тази Божествена Светлина, той не виждал нищо друго освен Бога; защото всичко, което принадлежало на душата му, било загрижено за Светлината и се занимавало със Светлината, която била Бог, така че Павел не можел да възприема нищо друго.

И това за нас е едно добро поучение; защото, ако ние се грижим за Бога, да изпълняваме Волята Му, тогава ще се грижим по-малко за външни неща.

Четвърто: защо той не виждал нищо? Светлината, която е Бог, тя няма никакъв примес в себе си – вътре в нея не попада никакъв примес. Това било знак, че Павел е виждал истинската Светлина, която тук е Нищо.

Със „Светлината“ Свети Лука има предвид, че Павел с отворени очи не виждал нищо.

Заради това, че Павел не виждал нищо, той видял Божественото Нищо.

Свети Августин казва: „Когато той не видял нищо, тогава той видял Бога“.

Свети Павел казва: „Който иначе не вижда нищо и е сляп, той вижда Бога“.

Затова Свети Августин казва: „Тъй като Бог е една истинска Светлина и за душата един устой, и Той ѝ е по-близък, отколкото душата на себе си, то трябва да е така, че когато душата се е отвърнала от всички станали неща, Бог да свети в нея и да излъчва“.

Душата не може да има нито Любов, нито страх без да знае откъде идват нещата.

Ако душата не излиза навън към външните неща, тогава тя се е „прибрала у дома“ и живее в своята проста, чиста Светлина. Тук тя не обича, нито изпитва страх или ужас.

Познанието е един устой и една основа на всяко битие. Любовта не може да се задържи никъде другаде освен в познанието.

Когато душата е сляпа и не вижда нищо, тогава тя вижда Бога и това трябва да е така.

Един Учител казва: „Окото в своята най-голяма чистота – там, където то няма цвят, вижда всички цветове; не само там, където то в себе си е лишено от всички цветове, а също и в тялото, там то трябва да е без цвят, ако човек трябва да познава цвят“.

Онова, което е без цвят, там човек вижда всеки цвят и дори то самото да е под краката.

Ако Бог трябва да стане познат за душата, тогава тя трябва да е сляпа. Затова Свети Лука казва: „Той видя Нищото“, от чиято Светлина е всяка светлина, от чието Битие е всяко битие.

Затова в книгата на Любовта възлюбената казва: „Когато повървях малко по-нататък, тогава открих онзи, когото моята душа люби“. (Пес. 3:4)

„Малкото“, което тя е надраснала, това били всички създания. Който не ги отхвърли, той не намира Бог.

Възлюбената ни дава да разберем също, че колкото фино и чисто да е онова, чрез което аз познавам Бога, то трябва да отпадне. Да, дори, ако аз взема Светлината, която наистина е Бог, доколкото тя докосва моята душа, на Него това не Му харесва: аз трябва да я взема там, откъдето тя извира, от Източника ѝ.

Аз не мога да видя правилно светлината там, където тя осветява стената, ако аз не обърна моето око натам, откъдето тя излиза.

И дори когато аз я възприемам откъдето тя излиза, аз трябва да се освободя също и от това излизане; аз трябва да я възприема такава, каквато е тя в самата себе си – рееща се.

Да, дори тогава аз казвам, че това не е правилното: аз трябва да я възпремам там, където тя не е нито докосваща, нито излизаща, нито рееща се в самата себе си, защото всичко това е все още начин на съществуване.

Човек трябва да възприема Бог като начин без начин и като Битие без Битие, защото Той няма начин на съществуване.

Затова Свети Бернар казва: „Господи, онзи, който трябва да Те познава, той трябва да Те измерва без мярка“.

Нека да молим нашия Господ, така че да можем да влезем в познанието, което е тук изцяло без начин и без мярка. Нека Бог да ни помага за това. Амин.

„Господ оставил тълпата и отишъл на една планина...“

„Господ оставил тълпата и отишъл на една планина. Там Той отворил устата си и поучавал за Божието Царство“. (Мат. 5:1)

Който иска да приеме Божието Учение, той трябва да се издигне и да излезе над всичко, което е разпростряно – от него той трябва да се освободи.

Който иска да приеме Божието учение, той трябва да се събере и да се затвори в себе си, и да се отвърне от всички грижи и тревоги, и дела на низшите неща.

Силите на душата, които са толкова много и се разпростират толкова надалеч, над тях той трябва да се издигне. Да, дори високо над силите, доколкото те лежат в областта на мисленето като разсъждение, макар че мисленето, където е чисто в самото себе си, прави чудеса.

Човек трябва да се издигне над това мислене. Бог трябва да говори в онези сили, които не са разделени.

Второ: „Той Се изкачил на планината“, това означава, че с това Бог показва извисеността и сладчината на Своята природа, в която по необходимост всичко, което е сътворено, отпада.

Там човекът не знае нищо друго освен Бог и себе си, доколкото той е „образ“ на Бога.

Трето: „Той Се изкачил на планината“, това показва Неговата извисеност – онова, което е високо, то е близо до Бога и насочва към онези сили, които са така близо до Бог.

Нашият Господ взел веднъж трима от Своите ученици и ги завел на една планина, и засиял пред тях в същото преобразуване на тялото, така както ние ще го имаме във Вечния живот. 1

Нашият Господ казал: „Спомнете си, когато ви казах, че тук вие не виждате нито „образ“, нито „подобие“. (Йоан 16:4)

Когато човекът „изостави тълпата“, тогава Бог Се отдава в душата без „образ“ и без подобие. Всички неща обаче се познават в „образ“ и подобие.

„Той Се изкачил на планината и бил преобразен пред тях“. Душата трябва да бъде преобразувана и отпечатана, и вградена в „образа“, който е Божият Син.
(Мат. 17:1, 2)

Душата е образувана като Бога. Учителите казват обаче, че Синът е един „образ“ на Бога, докато душата е образувана като образа. (Прем. Сол. 2:23)

Аз казвам обаче много повече: Синът е един Свръхобраз на Бога. Той е един „образ“ на Неговата скрита Божественост.

Като именно онзи образ, в който Синът е един „образ“ на Бога и в който Синът е образуван, като него е образувана също и душата.

Пророкът казва: „Бог иска да изведе овцете си на една зелена поляна“. (Езек. 34:12, – 14) Овцата е проста; така прости са също онези хора, които са се вглъбили във вътрешно единство.

Един Учител казва, че човек не може да познае движението на небето на никое друго място така добре, както „простите“ животни.

„Простите“ животни и децата нямат собствена сетивност и узнават по прост начин влиянието на небето.

Хората които са умни и имат много сетива, те биват постоянно насочвани навън към многообразни неща.

Нашият Господ предвещал, че „ще иска да отмори Своите овце на планината, на зелена поляна“. (Езек. 34:13, 14)

„На върха на планината“ всички неща са „зелени“ и нови, но ако те паднат в преходността, там те избледняват и стават безжизнени.

В „новото зелено“ на създанията, там нашият Господ иска да нагости „Своите овце“.

Ето защо, който иска да приеме Божието Учение, той трябва да дойде на тази „планина“, там Бог иска да го завърши в деня на Вечността, в който има една пълна светлина.

Един Учител казва: „Нашият Господ отваря също тук долу Своята уста; Той ни поучава чрез писанието и чрез създанията“.

Свети Павел от своя страна казва: „Сега Бог ни говори в Своя единороден Син; в Него аз трябва да познавам всичко от най-малкото до най-голямото напълно в Бога“. 2

„Възлюбеният от Бог и от хората, когото споменават с възхвала...“

„Възлюбеният от Бог и от хората, когото споменават с възхвала. Бог го направи равен на Своите светии в преобразяването“. (Сир. 45:1, 2)

Свети Григорий казва, че за душата, която стои в това „преобразяване“, всички неща са малки и тесни.

Дори естествената светлина на разума, която Бог е излял в душата, е толкова скъпоценна и толкова силна, че за нея всичко, което Бог някога е създавал като телесни (материални) неща, е тясно и малко.

Тази светлина е също по-ценна от всички материални неща, които Бог някога е създавал, защото най-незначителното нещо, когато бъде огряно или осветено от тази светлина, която е разумът, става по-скъпоценно от всичко, което е телесно.

То става по-чисто и по-светло отколкото слънцето, защото тази светлина отделя от нещата телесността и преходността.

Тази светлина е толкова обширна, че надминава простора; тя е по-обширна от простора.

Тя надминава Мъдростта и добротата, така както Бог надминава Мъдростта и добротата; защото Бог не е нито Мъдрост, нито доброта, по-скоро от Бог произлиза Мъдрост и доброта.

Разум не възниква от Мъдростта, нито разумът произлиза от Истината, нито бива роден от нея, така както волята от добротата.

Волята иска само въз основа на добротата и бива родена от нея, но произлиза от Разума; докато разумът не произлиза от Истината.

Светлината, която изтича от Разума е разбирането (в размисъл) и наистина е като едно изтичане и едно проникване или един поток спрямо онова, което е Разумът в себе си, в своето Съществуване.

И това проникване, на разбирането от Разума, е толкова отдалечен от Разума, колкото е Небето над земята.

Аз често го казвам и си го мисля още по-често: едно чудо е, че Бог е излял Разум в душата.

Има една друга светлина, това е светлината на Милостта. Спрямо нея обикновената светлина е толкова малка, че все едно да сравняваме онова, което се побира на върха на една игла спрямо цялата Земя.

Това, че Бог е с Милостта в душата, носи в себе си повече светлина, отколкото може да донесе целият разум.

Да, цялата светлина, която може да донесе разумът, в сравнение със светлината на Божията Милост, е като една-единствена капка спрямо морето и хиляди пъти по-малка...

Същото е и с душата, която стои в Божията Милост: за нея са малки и тесни всички неща и всичко, което разумът може да постигне и обхване.

Веднъж ме попитаха: „На какво се дължи това, че на абсолютно добрите хора им е толкова добре с Бога, че те Му служат толкова предано?“. Аз отговорих: „Това се дължи на факта, че те са „вкусили“ Бога. И би било много чудно, ако на душата, която дори само веднъж е вкусила и опитала Бог, оттук нататък да може да ѝ се услади нещо друго“.

Мъдрецът казва: „Възлюбеният от Бог и от хората“ и при това премълчава думата „е“, така че той не казва: „той е обичан от Бог и от хората“ и той я скрива заради промяната, и подвижността на преходното, над които битието, което тази дума съдържа в себе си, е толкова извисено.

Битието включва всяко битие в себе си и въпреки това е толкова извисено над него, че никога не е било докосвано от всичко онова, което някога е било създавано.

Всички онези, които казват, че знаят нещо за него, те не знаят абсолютно нищо за него.

Душата, която трябва да люби Бога и на която Той трябва да Се отдаде, трябва да е толкова освободена от преходното и от целия вкус на създанията, така че Бог да вкусва в нея според Своя собствен вкус.

Писанието казва: „В полунощ, когато всички неща мълчаха, тогава слезе, Господи, Твоето Слово от царските престоли“ – това означава: През нощта, когато никакво създание не свети и нито поглежда в душата, и в пълно мълчание, където нищо не говори в душата, тогава Словото бива изречено в разума. (Прем. Сол. 18:14, 15)

Словото е подходящо за разума и се казва „verbum“ 3 – така както Словото е разума и стои в него.

„Той бил възлюбен на Бог и на хората ...“

„Той бил възлюбен на Бог и на хората – онзи, когото ние сега споменаваме и е благословен, и е направен свят в Бога в преобразяването на светиите.“

Такива слова се четат днес в посланието на моя обичан Свети Франциск и тук той бива възхвален поради две неща, и (онзи), който ги има, той е един велик човек.

Едното е истинска бедност. За него четем, че веднъж той вървял с един негов приятел, срещнал ги един беден човек.

Свети Франциск казал на своя приятел: „Сега този човек ни засрами и порица с това, че е по-беден от нас“.

Който истински обича бедността, изпитва такава голяма нужда от нея, че на никого не пожелава, другият да има по-малко от него.

И така е във всяко нещо, било то чистота, праведност, която и да е добродетел, която той обича, той иска да бъде най-добрият.

Той иска винаги да заема най-високата степен, която човек може да постигне във времето и не може да търпи нещо да е над него.

Той винаги иска да заема най-високото място.

Любовта не е задоволена, докато все още има нещо, с което може да се люби.

Този светец (Свети Франциск) толкова много обичал бедността, че не можел да търпи някой друг да е по-беден от него.

Колкото по-нищ е един човек в Духа, толкова „по-отречен“ е той и по-унищожаващ всички неща; колкото по-нищ е той в Духа, толкова по-принадлежащи са му всички неща и толкова повече те са негови.

Втората добродетел, която прави един човек велик – това е истинското смирение. Нея този светец я притежавал цялостно, както и себеунижение и себеотреченост.

Тази добродетел извисява най-много човека; който я притежава най-дълбоко и най-цялостно, той получава възможността да получи цялото съвършенство.

„Той бил възлюбен – казва Писанието – на Бог и на хората.“ Човекът, който люби Бога, той бива обичан от всички светии и всички ангели толкова силно, че цялата Любов, която човек може да си помисли, не е равна на тази Любов и спрямо тази Любов е едно нищо.

Всички, които са на Небето, ме обичат толкова много, когато любя Бога, че всичко, което човек може да си помисли за Любовта е едно неравностойно нещо.

Тогава аз съм обичан от цялото множество ангели, от които има толкова много.

Наскоро ме попитаха: „Как е възможно да има повече ангели, отколкото е броят на всички физически неща, от които наистина има много като: зърно, трева и други ?“.

Тогава казвам: Нещата в които Бог става техен и които правят Бог да е техен в себе си трябва да са многобройни, и близо до Бога. Те трябва да са разбираеми.

Учителите казват, че всеки ангел притежава една особена природа и че цялата тази природа получава отделено.

По същия начин: ако бях един човек и имах природата на всички хора в себе си, силата, Мъдростта, красотата и всичко онова, което имат те, тогава щях да бъда един съвсем хубав човек; и ако нямаше други хора освен мене, тогава щях да получавам онова, което всички хора получават.

Всеки един ангел има своята особена природа, колкото по-близо е той до Бог, толкова по-благороден е той, и е възприел от Бога толкова колкото може да възприеме.

И това множество от ангели ме обича и всички хора, които любят Бога, ме обичат и никой не ме мрази освен онези, които са врагове на Бога.

Който и да е, именно заради това, че ме мрази, той става враг на Бога и заради това Бог не е добре разположен към него. Той самият става враг на себе си.

Ако Бог стане негов враг, но Бог му прощава, защо аз да не му простя?

Ако Бог отмъсти за мене, защо тогава аз да се осмелявам също да си отмъщавам?

Сега вие можете да кажете: „на лошите хора им е много добре, на тяхната воля става повече, отколкото на другите хора“.

Соломон казва: Злият човек не трябва да казва: „Какво ми вреди това, че върша зло, след като не ме боли?“, или „Кой ще ми стори зло заради това?“.

Именно това, че вършиш зло, е изцяло в твоя вреда и ти причинява достатъчно болка.

Бъдете сигурни в това пред Вечната Истина, че то е също толкова голям Божий гняв.

Бог не би могъл да причини по-голямо зло на грешника, нито с ада, нито с каквото и да е било, отколкото с това, като му позволява той да е грешен. Бог заради това не Се смилява над него и не му изпраща голямо страдание, за да не може той да греши.

И дори Бог да му даде болката на целия свят, Бог не би могъл да го удари повече, отколкото той е ударен с това, че върши грехове.

„Той бил харесван от Бог и от хората и бил техен възлюбен, онзи чието споменаване бива възхвалявано и благословено“. Тези слова били казани първо за Моисей и той бил наречен като някой, който е взет от водата.

Под „вода“ се разбира преходни неща. Човекът, който е най-отречен и е забравил най-много всички преходни неща, той се харесва най-много на Бога и с това е най-близо до Него.

Сега може да попиташ: „Как бих могъл да направя така че да отхвърля целия свят в Името на Бога?“. Аз казвам: „Онзи, който съумее да се освободи и отрече от всички преходни неща, той би направил много повече“.