„Бог е Любовта и който пребъдва в Любовта, той пребъдва в Бога и Бог в него.“

„Бог е Любовта и който пребъдва в Любовта, той пребъдва в Бога и Бог в него.“
(1 Йоан 4:16)

Бог пребъдва в душата с всичко онова, което са Той и всички създания – затова там, където е душата, там е Бог, защото душата е в Бога.

Там, където е моята душа, там е Бог и там, където е Бог, там е също моята душа; и това е толкова Истина, колкото и това, че Бог е Бог.

Ангелът е толкова благороден в своята природа, че ако една малка искрица изпаднеше от него, тя щеше да изпълни целия този свят с благодат и блаженство.

Аз казвам, че на един ангел всичко е благородно. Ако човек трябваше да служи до настъпването на Съдния ден и на края на света, така че да види един ангел в неговата чистота, неговото служене щеше да си заслужава.

При всички духовни неща човек открива, че няма разделение, всичко е едно цяло, всичко е взаимосвързано.

Там, където душата в своята чиста природа е отделена и откъсната от всички създания, там тя би имала цялото съвършенство и цялата радост и благодат, които по природа имат всички ангели.

Ангелите аз ги имам напълно цялостно с всичкото им съвършенство и с цялата тяхна радост, и блаженство.

И всеки един ангел имам поотделно в себе си, така както аз имам себе си в самия себе си, без възпрепятстване от някой друг, защото никой дух не изключва другия, който е като него.

Ангелът остава неизключен в душата; затова той се отдава на всяка отделна душа цялостно и невъзпрепятстван от никоя друга душа, нито от самия Бог.

Моята душа се радва не само по природа, но и свръхестествено на всяка радост и на всяко блаженство, на които Се радва и самият Бог в Своята Божествена природа, без значение дали това Му харесва, или не.

Защото тук, в Единството на Бог с душата, няма нищо друго освен Едно, а там, където има Едно, там е всичко, а там, където е всичко, там има Едно.

Там, където е душата, там е Бог и там, където е Бог, там е душата. И ако кажа, че това не е така, тогава аз няма да говоря правилно.

Само като си помисля колко Единен е Бог с мене, сякаш е забравил всички създания и не съществува нищо друго освен мене.

Онова нещо което е в нашата сила, ни слива с образа на Бога. „Тук ние познаваме така, както биваме познати“ и любим така, както биваме любени.

Това обаче все още не е чисто дело (недеяние), защото при това душата бива съхранена в „Образа“ и действа в Силата като тази Сила; тя бива съхранена все още в лицата и се държи в съответствие със Силата на Отец, Мъдростта на Сина и добротата на Светия Дух.

Това всичко е все още действане в лицата. Над него обаче има не-действащо Съществуване; докато там, в трите лица, има само Съществуване и единно дело.

Там, където душата е в Бога, съответстващо на сливането на лицата в Битието, там действане и Съществуване са едно; това е там, където душата възприема лицата в „оставам в себе си“ на Съществуването, там, откъдето лицата никога не са излизали навън; там, където има един чист, съществуващ Образ. Това е Същностният Разум на Бога, който е ясната, чиста Сила и Интелект, които Учителите наричат едно „Възприемащо нещо“.

Едва над него душата възприема чистата „Абсолютност“ на свободното съществуване, което е без „тук“ – там, където то нито получава, нито дава.

То по-скоро е чистото Присъствие, на което е отнето всяко съществуване и всяко присъствие.

Тук душата възприема Бога чисто като Основата – там, където Той е над всяко съществуване.

Ако тук все още имаше съществуване, то душата щеше да възприеме това съществуване в Съществуването – там, където няма нищо друго освен една Основа.

Това е Върховната пълнота на Духа, до която човек може да достигне по духовен начин в този живот.

Това обаче не е най-високото съвършенство, което ние притежаваме, така че външният човек да бъде напълно съхранен чрез личностното съществуване, така както човешкото и Божественото съществуват в едно цяло в личността на Христос, така че аз да притежавам и да бъда съхранен...

Следователно така че съобразно моето външно съществуване аз да съм същото това личностно човеко-божие Съществуване, съвсем ограбен за моето собствено „самосъхранение“.

Това личностно човеко-божие Съществуване израства и се рее изцяло над външния човек, така че той никога не може да го достигне.

Разчитайки на себе си, външният човек наистина получава от личностното човеко-божие Съществуване по различен начин: сладост, утеха и уют, което е добре; това обаче не е най-доброто.

Ако външният човек остане така в себе си без своето самосъхранение на самия себе си в личностното човеко-божие Съществуване, то тогава вътрешният човек, трябва така както той получава по Милост и под въздействие на утехата на Милостта (което въпреки това не е най-доброто) да се смири по духовен начин навън от Основата, в която той е едно, и да се държи съобразно милостивото Съществуване, от което той бива съхраняван по Милост.

Ето защо Духът никога не може да стане цялостен докато тялото и душата не бъдат доведени до несъществуване.

Така както вътрешният човек по духовен начин отпада за своето собствено съществуване, когато той с Основата е една Основа, така и външният човек трябва да бъде отнет на неговото собствено „самосъхрание“ и той да получи изцяло „самосъхранение“ на Вечното Съществуване, което е именно това личностно човеко-божие Съществуване.

При това съществуват два вида Битие. Едното е съобразно Божеството – това е чистата, свободна субстанция Битие, а другото е личностното („образно“) битие и въпреки това има само една субстанция. И всичко е Единно.

Тъй като същата тази субстанция на личността на Христос, като носителка на Вечното човечество на Христос, е също субстанция на душата и тъй като има един Христос в субстанцията като свободно Битие и като личност, следва, че ние също трябва да сме същия този Христос, следващи Го в делата такъв, какъвто е Той един Христос в свободното Битие с човешка природа. Такава е нашата единна субстанция.

Тъй като аз като човечество (външен човек) ще съм със същата природа като тази на Христос, то аз ще бъда така единносвързан с личностното човеко-божие Съществуване на Христос, защото всичко съществува в Единното Цяло.

Тъй като Бог като Христос е вечно пребъдващ в Основата на Отец и аз в Него, и като същия този Христос, като един носител на моето човечество, то душата, както моята, така и Неговата, е в една субстанция на Вечното Съществуване, така че двата вида битие (това на тялото и на душата), да бъдат завършени в един Христос, като един Бог, като един Син и една Изначална Цялост.

Свети Павел изпаднал в екстаз на Третото Небе

Свети Павел изпаднал в екстаз на Третото Небе. (2 Кор. 12:2, 3)

Кои са трите Небеса? Едното е отделяне от всяка телесност; второто е отстраняване на себе си от всяка образност; третото е едно чисто, непосредствено познаване в Бога.

Сега възниква един въпрос: Ако бяха докоснали Свети Павел докато е бил в екстаз, той щеше ли да усети това? Аз казвам: „Да!“.

Когато той е бил заключен под „катинара“ на Божеството, ако го бяха докоснали тогава с върха на една игла, той щеше да усети това, защото, както казва Свети Августин в книгата „За душата и за Духа“: „В известна степен душата е създадена на границата между времето и Вечността“.

Свети Павел е бил в екстаз като съществуващ в Духа си, в същото време е останал съществуващ и в душата си.

Вторият въпрос е: дали познаването на Свети Павел се е случило отвъд времето или във времето?

Аз казвам: Той е познавал без време, защото е познавал не чрез ангелите, които са създадени във времето, а е познавал чрез Бога, Който е бил тук преди времето, Който никога не е бил докосван от време. Павел е преживял безвремието в своето време и без сътворение.

Третият въпрос е: дали Свети Павел е бил в Бога или Бог в него? Аз казвам: Бог Се е познавал в него и като несъществуващ в Бога.

Чуйте едно сравнение: слънцето грее през стъклото – това се дължи на прозрачността на материята на стъклото, посредством раждащата сила на слънцето; следователно слънцето ражда в стъклото, а не стъклото в слънцето.

Точно така е било и със Свети Павел: когато ясното слънце на Божеството проникнало през неговата душа, тогава от осветената роза на неговия Дух бил изместен потокът на Любовта на Божественото съзерцание, за който пророкът казва: „Бушуването на реката радва моя град“, което означава: моята душа. (Пс. 46:3, 4)

И това се случило с него благодарение на чистотата на неговата душа: Любовта проникнала през нея, заради раждането на Божеството.

Съжителството с тялото пречи, и душата не може да познава така чисто, както ангелът: доколкото обаче човек познава нещата отвъд материалното сътворение, дотолкова той е като един ангел.

Душата познава отвън, Бог обаче познава в Самия Себе Си чрез Самия Себе Си, защото Той е един Произход за всички неща и нека Бог винаги ни помага да вървим към този Произход. Амин.

„Светците побеждаваха Царствата с вярата“

Свети Павел казва: „Светците побеждаваха Царствата с вярата“. (Евр. 11:33)

Светците са победили четири Царства и ние също трябва да ги победим.

Първото Царство е светът; Царството на света човек трябва да победи със силата на Духа, който е нищ по природа.

Второто Царство е това на нашата плът – него ние трябва да победим с глад и жажда.

Третото Царство е това на дявола – него ние трябва да победим с плач и страдания.

Четвъртото Царство е това на нашия Господ Исус Христос – него ние трябва да победим със силата на Любовта.

Дори човек да притежава целия този свят, той въпреки това трябва да смята себе си за беден, и трябва по всяко време да протяга ръка към вратата на нашия Господ и Бог, и да моли за милостинята на Милостта на нашия Господ, защото Милостта превръща хората в деца Божии.

Затова Давид казва: „Господи, цялата моя жажда е пред Теб и по Теб“. (Пс. 38:9)

Свети Павел казва: „Всички неща за мен са като едно блато, така че да спечеля нашия Господ Исус Христос“. (Фил. 3:8)

Не е възможно някоя душа да е без грях без Божията Милост да попада в нея.

Работа на Милостта е да прави душата отзивчива, откликваща и готова за всички Божествени дела, защото Милостта се излива от Божествения Извор и е едно подобие на Бога, и има вкуса на Бог, и прави душата подобна на Бога.

Именно, когато тази Милост и този вкус се отдаде на Волята на Бога, тогава това се нарича Любов. Когато Милостта и вкусът се отдаде на силата на Разума, тогава това се нарича Светлина на Вярата. Когато същата тази Милост и вкус се отдаде на силата на гнева, това е стремящата се сила, тогава това се нарича Надежда.

Вярата, Надеждата и Любовта се наричат Божествени добродетели, защото те вършат Божествени дела в душата, така както това може да се познае от силата на слънцето, че тя действа съживяващо на земята, защото прави всички неща живи и ги съхранява в своето съществуване.

Ако тази слънчева светлина изчезне, тогава ще изчезнат и всички неща – така сякаш никога не са били.

По същия начин е и в душата: там, където са Милостта и Любовта, там за човека всички Божествени дела са лесни за вършене и е сигурен знак, че където на един човек му е трудно да върши Божествени дела, там няма Милост в душата му.

Затова един Учител казва: „Аз не осъждам хората, които носят хубави дрехи или се хранят добре, доколкото те имат Любовта в себе си. Аз също не се смятам за по-велик, когато имам тежък живот, отколкото, когато установя, че имам повече Любов“.

Голяма глупост е някой човек да пости много и да се моли, и да върши големи дела, и по всяко време да остава сам, ако не подобрява живота си и е неспокоен, и гневлив.

Той трябва да внимава за това къде е най-слаб и трябва да насочи усилията си към това как да преодолее тази слабост.

Когато човек върши добре промяната в своя живот, тогава каквото и да прави, то се харесва на Бога.

Така човек „побеждава Царствата“.

„Радвайте се по всяко време в Господа и не се тревожете повече...“

Свети Павел казва: „Радвайте се по всяко време в Господа и не се тревожете повече; Господ е близо; вашите мисли могат да бъдат познати в изказване на благодарност или усърдно молене пред Бога“.
(Фил. 4:4 – 6)

Свети Павел казва: „Радвайте се!“. Йероним казва: „Никой не може да получи познание, Мъдрост и радост от Бога, освен ако не е добър човек. Не е добър човек онзи, който не е променил своя стар начин на живот; такъв човек не може да получи познание, Мъдрост и радост от Бога“.

Свети Павел казва: „Радвайте се в Господа!“. Той не е казал: „в нашия Господ“, а „в Господа“. Често съм казвал, че Божието господство не се дължи само на това, че Той е Господ на всички създания; по-скоро Неговото господство се дължи на това, че Той би могъл да създаде хиляда свята и въпреки това, би Се реел все още над тях в Своето чисто Съществуване: на това се дължи Неговото господство.

Свети Павел казва: „Радвайте се в Господа!“. В това ние разпознаваме два вида тълкувания. Първото е: човек да пребивава постоянно „в Господа“ и да не търси нищо извън Него в познанието и жаждата, а по-скоро да се радва само в Господа.

Другото тълкуване гласи: „Радвайте се в Господа!“, в Неговата дълбина и в Неговата Изначалност – там, където всички неща получават от Него, Той обаче не получава от никого.

Свети Павел казва: „Радвайте се в Господа по всяко време!“. Учителите казват, че няма два часа, които могат да са едновременно, нито също два дни.

Свети Августин казва: „По всяко време се радва онзи, който се радва без време“, а Свети Павел казва: „Радвайте се по всяко време!“ – което означава над времето и „не се тревожете повече; Господ е тук при вас и е близо!“.

Душата, която трябва да се радва в Господа, трябва по необходимост да се освободи от всички грижи, най-малко в часа, когато се отдава на Бога.

Затова Свети Павел казва: „Не се тревожете; Господ е тук близо при вас!“ – което означава: в нашата дълбина, когато Той ни намери у дома и душата не е излязла с петте сетива навън да се разхожда.

Душата трябва да си е у дома, в своята дълбина и в най-извисеното, и в своето най-чисто място, и да пребивава постоянно вътре, и да не поглежда навън – там „Бог е при нас и е близо“.

Другото изказване гласи: „Господ е при...“ – Той е при самия Себе Си и не излиза надалеч.

Давид казва: „Господи, зарадвай душата ми, защото аз я издигнах към Тебе!“.

С цялата своя сила душата трябва да се издигне над самата себе си и трябва да бъде изтеглена над времето и пространството в простора, и в далечината – там, където Бог е близо при самия Себе Си и не излиза надалеч, и не докосва нищо чуждо.

Йероним казва: „Колкото е невъзможно един камък да притежава ангелска Мъдрост, толкова е невъзможно Бог да отдаде някога Себе Си на времето или на преходни неща“. Затова Сети Павел казва: „Господ е тук близо при...“

Давид казва: „Бог е при всички онези, които Го възхваляват и които Го изричат, и Го назовават, и то в Истината“. (Пс. 145:18)

Какво е Истина? Само Синът е Истината, а не Отец, нито Светият Дух, освен ако Те не са една Истина в Своето Битие.

Винаги когато аз разкривам онова, което нося в сърцето си и го изричам с устата, така както аз го имам в сърцето си, без лицемерие и без прикриване – това разкриване, това е Истина.

Всичко, което Отец има и може да предложи, Той го изрича изцяло в Своя Син. Това откровение и това дело е Истина. Затова Давид казва: „в Истината е Отеца“.

Свети Павел казва: „Радвайте се в Господа!“, а после: „Вашите мисли могат да бъдат познати при Господа“, което означава: в тази Истина като на Сина при Отеца.

Вярата е в Светлината на Разума, Надеждата е в стремящата се сила, която постоянно се стреми към най-извисеното и към най-чистото: към Истината.

Тази сила е толкова свободна и така устремена, че не иска да понася никакво насилие. Пожарът на Любовта обаче е във волята.

Свети Павел казва: „Вашите мисли“ и всички сили „могат да бъдат познати в изказване на благодарност и усърдно молене пред Бога“. Ако човек нямаше нищо общо с Бог освен това, да бъде благодарен, това би било достатъчно.

„Ако сте възкръснали с Христос...“

Свети Павел казва: „Ако сте възкръснали с Христос, тогава търсете нещата, които са горе, където Христос седи от дясната страна на Своя Отец и опитвайте нещата, които са горе, и не позволявайте да ви се услаждат нещата, които са на земята.“
(Кол. 3:1, 2)

После той казва нещо друго: „Вие сте мъртви и вашият живот е скрит с Христос в Бога“ на Небето. (Кол. 3:3)

Третото, което се казва е, че жените търсили нашия Господ в гроба. Там те намерили един ангел, чието лице било като една светкавица, а дрехите му бели като снега и той попитал жените: „Кого търсите? Ако търсите Исус, Който е разпънат на кръст, Той не е тука“, защото Бог не е никъде. (Мат. 28:1 – 6)

Те не му отговорили, защото ангелът ги ядосал, когато не намерили Бога.

Свети Павел казва: „Ако сте възкръснали с Христос, тогава търсете нещата, които са горе“. С гореспоменатото слово, той има предвид две тълкувания.

Много хора възкръсват наполовина, те се упражняват само в една добродетел, но не и в друга. Има определени хора, които по природа не са благородни, те са жадни за богатство. Други са с по-благородна природа и не се интересуват от богатство, те обаче се стремят към слава.

Един Учител казва, че по необходимост всички добродетели вървят заедно и макар да е така: един човек да е склонен да упражнява една добродетел повече отколкото друга, въпреки това, всички те са свързани заедно в едно цяло.

Определени хора възкръсват цялостно, но не възкръсват с Христос. Затова всичко, което принадлежи на някого, трябва да възкръсне заедно с чистата Субстанция.

От друга страна, се намират определени хора, които възкръсват цялостно с Христос. Онзи, който трябва да преживее едно истинско Възкресение с Христос, трябва да е много мъдър.

Учителите казват, че истинско Възкресение има тогава, когато човек не умира отново.

Никъде няма толкова велика добродетел, за която да не се намерят хора, които са я вършили от дадената им по природа сила, защото, често дадената по природа сила, върши поличби и чудеса. Всички външни дела, които някога са били откривани при светците, са били откривани също и при езичниците.

Затова Свети Павел казва: „Вие трябва да възкръснете с Христос“, защото Той е горе – там, където не може да достигне никаква природа. Онова, което ни принадлежи, трябва да възкръсне заедно.

Има три белега за това, дали ние сме изцяло възкръснали. Първият е: дали ние търсим „нещата, които са горе“? Вторият е: дали на нас ни се услаждат „нещата, които са горе“? Третият е: дали на нас не ни се услаждат нещата, които са на земята?

Свети Павел казва: „Търсете нещата, които са горе“. Къде обаче и по какъв начин?

Цар Давид казва: „Търсете Божието лице“. (Пс. 105:4)

Онова, което трябва да просъществува с много неща, то по необходимост трябва да е „горе“.

Онова, което прави огънят, то по необходимост трябва да е над него, като небето и слънцето.

Нашите най-добри Учители са на мнение, че небето е едно място за всички неща и въпреки това то самото няма място, няма естествено място, а дава на всички неща място.

Моята душа е неразделена и въпреки това е изцяло във всяка една част на тялото ми.

Там, където моето око вижда, там не чува ухото ми; там, където чува ухото ми, там моето око не вижда. Онова, което аз виждам или чувам телесно, то влиза духовно в мен.

На светлината моето око възприема цвета, така възприетият физически цвят обаче не влиза в душата ми, защото възприетото в случая е един „отпадък“ от реалния цвят.

Всичко, което външните сетива възприемат, така че то да бъде внесено духовно в душата, идва от горе, от ангела: той го „отпечатва“ в горната част на душата.

Нашите Учители казват: „Онова, което е горе, то организира и определя мястото на онова, което е долу“. Затова Свети Яков казва: „Всички добри и съвършени дарове идват от горе“. (Яков 1:17)

Свети Павел казва: „Търсете нещата, които са горе“. Къде да търси човек? „Там, където Христос седи от дясната страна на Своя Отец“.

Къде седи Христос? Той не седи никъде. Който Го търси някъде, той не Го намира. Най-малкото от Него е навсякъде, най-извисеното от Него не е никъде.

Един Учител казва: „Който познава нещо, той не познава Бога“.

„Христос“ означава нещо като „един помазан“, който е помазан тук със Светия Дух.

Учителите казват: „седя“ означава: първо, покой и с това се има предвид – там, където няма време. Онова, което се връща и променя, то няма покой; второ, това означава, че покоят не внася нищо.

Нашият Господ казва: „Аз съм Бог и не Се изменям“. (Малахия 3:6)

Христос седи от дясната страна на Своя Отец. Най-доброто благо, което Бог може да предложи, това е Своята дясна Ръка.

Христос казва: „Аз съм една врата“ – това е първото проникване и първото „разтопяване“ (изливане), при което Бог Се „разтопява“ в Своя Син и тук Синът Се „разтопява“ обратно в Отеца и така те се сливат. (Йоан 10:9)

Веднъж аз казах, че портата е Светият Дух – през нея Бог Се излива в добротата, във всички създания.

Там, където има един естествен човек, там започва Неговото дело „от дясната страна“.

Моят външен вид не е моята природа, той е по-скоро един отпадък от моята природа, а нашата душа е издигната далеч над него и „е скрита в Бога“.

Защото аз казвам, че душата е издигната не само над времето, а също, че е и „скрита в Бога“ – означава ли това небето?

Всичко, което е телесно, е един отпадък и едно прибавяне, и едно падение от Бога.

„Беше вечер в този ден, тогава нашият Господ дойде...“

Свети Йоан ни пише в своето евангелие: „В първия ден от седмицата, когато беше вечер, тогава нашият Господ влезе при заключена врата и Се спря насред учениците и каза: „Мир вам!“ и още веднъж „Мир вам!“ и за трети път: „Приемете Светия Дух!“. (Йоан 20:19 – 22)

Никога не става вечер, ако преди това не е имало сутрин и обед. Казват, че обедът е по-горещ, отколкото вечерта. Напротив, доколкото вечерта включва обеда в себе си и жегата се увеличава, вечерта е по-гореща, защото преди вечерта има един цял ден.

По-късно през годината обаче, след настъпване на лятното слънцестоене, когато Слънцето започне да се приближава към Земята, тогава вечерта става най-гореща.

Никога не може да стане обяд, ако утрото не си е отишло, нито може да стане вечер, ако обядът не си е отишъл. Това означава, че когато Божествената Светлина изгрява все повече и повече в душата, докато се стигне до един цял, пълен ден, тогава утрото не отстъпва пред обяда, нито обядът – пред вечерта. Светлината им се слива напълно в едно. Затова вечерта там, в душата, е най-гореща.

Цял, пълен ден в душата е, когато всичко, което е тя, се изпълва с Божествена Светлина.

Вечер в душата е, когато светлината на този свят отпадне и човекът е вглъбен в себе си и в покой. Тогава Бог казва: „Мир!“, и още веднъж: „Мир!“, и третия път: „Приемете Светия Дух!“.

Яков – патриархът, стигнал до едно място, когато било вечер и взел камъни, които лежали на мястото, сложил ги под главата си и легнал да си почине.

В съня си той видял една стълба стигаща до Небето и ангели да се качват и да слизат по нея, и Бог Се надвесил горе над стълбата. (Битие 28:11 – 13)

Мястото, където Яков спял, било неназовано – това означава Абсолютът е едно място за душата и е неназован. Нещо като място без място.

Нашите Учители казват: Онова, което е място (среда) за другия, то трябва да е над него така, както небето е едно място за всички неща и огънят е място за въздуха, и въздухът е място за водата и за земята, водата е място за земята обаче не в пълния смисъл на думата, докато земята не е място за нищо друго.

Ангелът е място за небето и всеки ангел, който е получил една капчица повече от Бога, отколкото другия, той е място и разположение за другите ангели, а най-извисеният ангел е място и разположение, и мярка за всички останали; той самият обаче е без мярка.

Така както той е без мярка, въпреки това Бог е негова мярка.

„Яков покоял на мястото“, което е неназовано. Това, че не се назовава, с това именно то е назовано. Когато душата дойде на Неназованото място, там тя има своя покой; там, където всички неща са били Бог в Бога, там тя покои.

Мястото за душата, което е Бог, е неназовано. Аз казвам, че Бог е неизречен.

Един от най-старите ни Учители, който открил Истината много, много преди раждането на Бога, още преди да е възникнала християнската вяра такава, каквато е тя сега, смятал, че всичко, което той би могъл да каже за нещата, носи в себе си нещо чуждо и неистинско, затова искал да мълчи.

Той не искал да казва: „Дайте ми хляб или дайте ми за пиене!“. Той не искал да говори за нещата, защото нямало да може да ги изкаже толкова чисти такива, каквито са били създадени от Първата причина. Затова той предпочитал да мълчи, а онова, от което се нуждаел, давал да се разбере чрез знаци с пръстите на ръцете.

Такъв начин на поведение подхожда още повече за нас, тъй като той дори не можел да говори за нещата, така че ние ще мълчим напълно за Онзи, Който тук е един Произход за всички неща.

Казваме, че Бог е Дух. Това не е така. Ако Бог беше действително Дух, тогава Той щеше да бъде изречен.

Свети Григорий казва: В действителност за Бог ние не можем да кажем нищо. Онова, което казваме за Него, ние трябва да го изричаме трудно.

„Яков искаше да си почине“ – обърнете внимание: той е искал да си почине. Който покои в Бога, той има този покой в себе си без да го е искал.

Ние казваме: волята съществува без практика. Волята е свободна, тя не взема нищо от материята.

В този Единствен волята е по-свободна, отколкото познанието и в това някои глупави хора намират подтик и смятат, че тя превъзхожда познанието. Това обаче не е така.

Познанието е също свободно, но познанието взема от материята и от телесните неща в една определена област на душата и там се самоопознава в себе си.

Някои сили на душата са свързани с петте сетива – виждане и чуване, които тук (в душата) внасят онова, което човек трябва да научи.

Един Учител казва: Никъде (в душата) Бог не иска да бъде внасяно нещо чрез очите или чрез ушите, което би могло да изпълни най-благородната част на душата с изключение на Неназованото място, което е едно Място за всички неща.

Това е една добра защита и този случай дори необходима, защото внесеното чрез очите и ушите е примесено с цвят, звук и материя.

Това възприемане чрез очите и ушите е само едно упражнение за сетивата и с него душата бива събудена, защото образът на познанието е вграден естествено в нея.

Платон, а с него заедно и Августин, казват, че душата има цялото познание в себе си и всичко, което човек може да упражнява отвън, това е само едно събуждане на познанията.

„Яков си почивал вечерта“. Някога ние се молихме за едно „сега“; днес обаче се молим за нещо малко, само за един откъс от време.