„Мир да бъде с вас!“

„Беше вечер в този ден, тогава нашият Господ дойде при Своите ученици и застана между тях и каза: „Мир да бъде с вас!“. (Йоан 20:19)

Свети Йоан казва: „Беше вечер в този ден“. Когато жегата на обяда проникне през въздуха и го нагорещи, тогава към нея се прибавя жегата на вечерта и става още по-горещо.

Годината също има своята вечер, това е август; тогава е най-горещо през годината. По същия начин е вечер и в една, любеща Бога душа.

Това е чист покой, когато някой е добре проникнат и съвсем запален в Божествената Любов. Затова Свети Йоан казва: „Беше вечер в този ден“.

В този ден сутринта, обядът и вечерта остават заедно едно, и нищо не отпада; докато в преходния ден сутринта и обядът отпадат, и едва тогава настъпва вечерта.

В деня на душата това обаче не е така: в него сутринта, обядът и вечерта остават едно.

Естествената светлина на душата, това е утрото. Когато душата проникне до най-извисеното и най-чистото в тази светлина и така влезе в ангелската светлина, тогава в тази светлина е зенита на утрото; и така душата, издигайки се нагоре с ангелската светлина, влиза в Божествената Светлина, това е обядът.

И душата остава в Светлината на Бога, и в една Тишина на чистия покой, това е вечерта; тогава е най-горещо в Божествената Любов.

Свети Йоан казва: „Беше вечер в този ден“ – това е денят в душата. (Йоан 20:19)

Яков, патриархът, дошъл на едно място и искал да си почине вечерта, когато слънцето било залязло. Той казва „на едно място“, но не го назовава. Това място е Бог.
(1 Битие 28:11)

Бог няма собствено име и е едно място, и е едно разположение на всички неща, и е естествено място на всички създания.

В най-извисеното си и най-чистото си Небето няма място; в своето падение обаче, в своите дела, то е място и разположение на всички телесни неща, които са под него.

И огънят е място за въздуха, и въздухът е място за водата и за земята.

Място е онова, което ме е обхванало, в което стоя. Така въздухът е обхванал земята и водата.

Колкото по-фино е едно нещо, толкова по-силно е то, затова то може да действа вътре в нещата, които са по-груби и които са под него.

В истинския смисъл на думата земята (като елемент) не може да бъде място, защото е прекалено груба и е най-нискостоящият от всички елементи.

Водата е частично място, защото е по-
фина, затова тя е по-силна, отколкото земята.

Колкото по-силен и по-фин е един елемент, толкова повече той е разположение и място за друг.

Така небето е място за всички телесни неща, то самото обаче няма място, което да е телесно; по-скоро най-нискостоящият ангел, той е неговото място и неговия порядък, и неговото разположение, и така по-нагоре и по-нагоре, материята е фина и разредена.

Всеки ангел, който е по-благороден, е място, разположение и мярка за другия ангел, а най-извисеният ангел е място, разположение и мярка за всички останали ангели, които са под него; той самият обаче няма място и мярка.

Бог обаче има неговата мярка и е неговото място, а той (ангелът) е чист Дух.

Бог не е Дух, според думите на Свети Григорий, който тук казва, че всички наши слова, които ние изричаме за Бога, са едно заекване за Бог.

Затова той казва: „Той дойде на едно място“ – мястото е Бог, Който дава разположение и порядък на всички неща.

Докато душата е някъде, тя не е в най-
извисеното на Бога, което не е никъде.

Той казва: „Яков искаше да почива на мястото“. Цялото богатство и бедност, и блаженство зависят от волята.

Волята е толкова свободна и толкова благородна, че не взема подтик от никакви телесни неща, а върши своето дело от собствената си свобода. Докато разумът се влияе от телесните неща. В това отношение волята е по-благородна.

Така обаче е в една определена част от разума, в едно поглеждане надолу и в едно слизане надолу, при което това познаване получава впечатления от телесни неща.

В своята най-голяма извисеност разумът работи без възприемане от телесни неща.

Един велик Учител казва: „Всичко, което се внася чрез сетивата, то не влиза в душата, нито в най-извисената сила на душата“.

Свети Августин, Платон и един езически учител казват, че душата има в себе си естествено всяко познание, затова тя няма нужда да внася познанието отвън в себе си; по-скоро чрез външното прилагане на познанието, което е скрито естествено в душата, се разкрива.

Както при лекаря, който ми почиства окото от прашинката, която ми пречи да виждам, но той не ми дава виждането на окото.

Силата на душата, която действа естествено в окото, само тя дарява на окото виждането, когато прашинката е отстранена.

Това Място е неназовано и никой не може да изрече едно реално слово за него. (1 Битие 28:11)

Свети Йоан казва: „Беше вечер в този ден, тогава нашият Господ застана насред Своите ученици и каза: Мир да бъде с вас!“.

Нека Светият Дух ни помага, така че и ние да стигнем до Вечния мир и да дойдем на Неназованото Място, което е Божественото Битие. Амин.

„Във времето ангел Габриел беше изпратен от Бога“

Тези Слова пише Свети Лука: „Във времето ангел Габриел беше изпратен от Бога“. В кое време? „В шестия месец“, когато Йоан Баптист беше в корема на своята майка. (Лука 1:26)

Ако ме попитат: Защо се молим, защо постим, защо вършим всички наши дела, защо сме кръстени, защо Бог е станал човек, което е било най-възвишеното? – Аз бих казал: За това, Бог да бъде роден в душата и душата да бъде родена в Бога. Затова е написано цялото писание, затова Бог е създал света и цялата ангелска природа.

Природата на всяко зърно има за цел да стане жито и природата на всеки метал има за цел да стане злато, и всяко раждане има за цел да роди човека. Затова един Учител казва: „Няма животно, което да не показва някаква прилика с човека“.

„Във времето“... В началото, когато едно слово бива възприето в моя разум, преди да бъде представено в моята мисъл, тогава то тук е толкова чисто и толкова фино, че е едно истинско Слово.

Трето, то бива изречено външно с устата и тогава то не е нищо друго освен едно разкриване на вътрешното Слово.

Така също и Вечното Слово бива говорено вътрешно в сърцето на душата, в най-вътрешното, в най-чистото, в „главата“ на душата, в Разума – там вътре се извършва раждането.

Свети Павел казва: „В пълнотата на времето Бог изпрати Своя Син“. Свети Августин обяснява, какво е „пълнота на времето“: „Там, където няма повече време, там има „пълнота на времето“. Денят е пълен тогава, когато не остане нищо повече от него. (Гал. 4:4)

Това е една необходима Истина: цялото време трябва да го няма там, където това раждане започва, защото няма нещо, което да възпрепятства това раждане толкова много, както времето и сътвореността.

Абсолютна Истина е, че времето по природа не може да докосне нито Бог, нито душата. Ако душата можеше да бъде докосната от времето, тя нямаше да бъде душа; и ако Бог можеше да бъде докоснат от времето, Той нямаше да бъде Бог.

Ако беше така, времето да може да докосне душата, тогава Бог нямаше да може повече да бъде роден в нея и тя нямаше да може повече да бъде родена в Бога.

Там, където Бог трябва да бъде роден в душата, там всичкото време трябва да е отпаднало или тя трябва да е отпаднала от времето с воля, или със силно желание.

В „пълнотата на времето“ Бог прави света сега, както в първия ден, когато е създавал света. Тук Бог е богат и това е Божието Царство.

Душата, в която Бог трябва да бъде роден, времето трябва да е отпаднало за нея и тя трябва да е отпаднала за времето, и да се издигне, и да остане в едно съзерцаване на това Божие Царство: тук е длъж без длъж и шир без шир; тук душата познава всички неща и тя ги познава съвършено.

Учителите, които тук описват, колко е далеч Небето, това е неизразимо за говорене: най-малката сила, която е в моята душа, тя е по-обширна от далечното Небе, да не говорим за Разума – той е обширен без шир.

В „главата“ на душата, в Разума, в него аз до едно място (което се намира на хиляда мили от другата на страна на морето) съм също толкова близо, колкото и до мястото, на което аз стоя в момента.

В този простор и в това Царство Божие душата познава себе си, тук нищо не отпада от нея и тук тя не се оглежда за нищо друго повече, защото е цялостна в себе си.

„Ангелът бил изпратен“. Учителите казват, че броят на ангелите е едно число над всяко число. Техният брой е толкова голям, че никое число не може да ги обхване, то не може дори да се помисли.

Който обаче може да улавя различия без число и без брой, за него сто биха били като едно.

Дори да имаше сто лица в Божеството, онзи, който може да възприема различия без число и без брой, той ще познава неповече от един Бог.

На това се чудят невярващите хора и някои невежи християни, и дори някои попове знаят за това толкова малко, колкото един камък. Под думата „три“ те разбират три крави или три камъка...

Който обаче може да улавя различия в Бога без число и без брой, той осъзнава, че три лица са един Бог.

Ангелът стои също толкова нависоко, че най-добрите Учители казват, че всеки ангел има една цяла природа за себе си. Също както, ако имаше един човек, който да притежава всичко онова, което всички хора някога са притежавали и сега притежават, и някога ще притежават като сила и като Мъдрост – това би било едно чудо. И въпреки това, той нямаше да бъде нищо друго освен човек щеше да бъде далеч от ангелите.

Следователно всеки ангел има една цяла природа за себе си и е отделен от другия ангел, както е отделено едно животно от друго животно, което е с друга природа.

Бог е богат с този брой на ангелите и който познава това, той познава Божието Царство.

Броят на ангелите свидетелства за Божието Царство, също както един господар бива доказан чрез броя на своите рицари. Затова Бог Се нарича „един Господ-Бог на Небесните войнства“.

Цялото това множество от ангели, колкото и извисени да са те, трябва да съдействат и да помагат, когато Бог бива роден в душата, което означава: те да изпитват желание, радост и блаженство при раждането; те обаче не правят нищо при него.

Тук няма дело на създанията, защото Бог върши това раждане Сам; при Него ангелите имат само едно служещо дело. Всичко, което съдейства на това раждане, е едно служещо дело.

Ангелът бил наречен „Габриел“. Той работил също така, както се и казвал. В действителност обаче дали той се казва „Габриел“, или „Конрад“ не е толкова важно, защото имената са привидни.

Никой не може да знае името на ангела. До мястото, където ангелът е назован, не е достигал никога Учител. Може би ангелът е без име?

Душата също няма име. Колкото малко вероятно е човек да намери едно реално име за Бога, толкова може да намери едно реално име за душата, макар и за това да са написани дебели книги.

Доколкото обаче душата поглежда навън към делата, дотолкова ѝ се дава име.

Един дърводелец – това не е неговото име, по-скоро той взема името от делото, на което е един майстор.

Името „Габриел“, ангелът го е взел от делото, на което той е бил един вестител, защото „Габриел“ означава „сила“.
(Лука 1:35)

При това раждане Бог действа силно или създава сила.

Каква е целта на всяка сила в природата? – Тя да иска да се самосъздава. Каква е целта на всяка природа, която действа при раждането? Тя да иска да се самосъздава.

Природата на моя баща искала да създаде в неговата бащина природа един баща. Когато обаче не успяла да направи това, тя пожелала да направи нещо, което да е като него във всяко едно отношение.

Когато силата не стигнала и за него, тя създала най-подобното, което могла: един син.

Ако обаче силата стигне още по-малко или нещо друго не стане както трябва, тя създава един още по-неподобен на бащата човек.

В Бог е цялата Сила, ето защо при Своето раждане Той Се създава като Себе Си.

Никога чрез раждане не е ставало нещо толкова сродно, толкова еднакво, толкова единно, както душата става Бог при това раждане.

Ако то бъде възпрепятствано в нещо, така че душата да не стане като Него във всяко едно отношение, това не е по вина на Бога. Доколкото нейните слабости отпадат от нея, дотолкова Той я прави като Себе Си.

Ако най-нискостоящият ангел можеше да се отпечата или роди в душата, целият този свят би бил нищо, защото, от една-единствена искрица на ангела зеленее, разлиства се и свети всичко, което го има в света.

Това раждане обаче Бог го прави Сам. Ангелът не може нищо да направи за процеса, освен да служи.

„Ave“ означава: „без болка“. Който е без сътвореност, той е „без болка“ и без ад, и който е и има най-малко сътвореност, той има най-малко болка.

Аз съм казвал понякога: който притежава най-малко от света, той притежава най-много от него. Светът не принадлежи на никого така както на онзи, който се е отрекъл от целия свят.

Знаете ли благодарение на какво Бог е Бог? Бог е Бог благодарение на това, че Той е без сътвореност.

Бог никога не Се е назовавал във времето. Във времето има сътвореност, грях и смърт. Те в известна степен са сродни и тъй като душата тогава, когато се е отрекла от света, е отпаднала от времето, затова тук, в нея няма нито болка, нито страдание. Да, дори злото тук за нея се превръща в радост.

Всичко, което някога може да бъде помислено като силно желание и като радост, като благодат и като нещо достойно за обич, ако човек го съпостави с благодатта, която е при това раждане, тогава то няма да е повече радост за него.

„Изпълнена с Милост“ – най-малкото дело на Милостта е по-извисено, отколкото всички ангели в своята природа.

Свети Августин казва, че едно дело на Милостта, което Бог върши – тогава, когато Той обръща един грешник към Себе Си и го превръща в един добър човек – е по-велико, отколкото, ако Той създадеше един нов свят. Защото да обърне небето и земята на Бог Му е толкова лесно, колкото и на мен да обърна една ябълка в ръката си.

Там, където е Милостта в душата, там това „обръщане“ е толкова чисто и е толкова като Бога, и е сродно с Него, и Милостта е без дело, както при раждането.

Милостта не върши дело. Свети „Йоан никога не е правил знамение“. (Йоан 10:41)

Делото, което ангелът върши в Бога, то е толкова извисено, че никога един Учител, нито разум не могат да стигнат дотам, че да могат да разберат това неизмеримо дело.

От това дело обаче пада една стърготина, малка искра, едно проблясване и то там, където ангелът със своята най-нискостояща част на съществуване докосва небето, благодарение на това зеленее и се разцъфтява, и живее всичко, което го има в този свят.

Аз говоря понякога за два извора. Макар че може да звучи учудващо, ние трябва да говорим според нашето разбиране. Единият Извор, от който произтича Милостта, е там, където Отец ражда Своя Единороден Син; именно от Него произлиза Милостта и именно там Милостта изтича от този Извор.

Един втори Извор има там, където създанията изтичат от Бога. Той е толкова далече от онзи Извор, от който изтича Милостта, колкото е далеч Небето от земята.

Там, където огънят е в своята природа, там той не вреди, нито гори. Горещото на огъня е онова, което запалва нещата тук на земята. Горещото в природата на огъня обаче, то не гори и не е опасно, но скритият дух в огъня е, който гори.

Милостта не върши дело, тя е прекалено нежна, тя е Любов, тя е присъствие, затова всяко действие е толкова далеч от нея, колкото е Небето от земята.

Едно „съм вглъбен“ и едно „съм тясно свързан“, и едно „ставам едно“ с Бога, това е Милост и тук е „Бог с тебе“, защото то следва непосредствено след това след „Аve“ в „ангелския поздрав“.

„Бог с тебе“ – тук се случва раждането. Никой не трябва да смята за невъзможно това да стигне дотук.

Какво ми пречи да стигна дотук, дори да е още толкова трудно, след като Той работи? Тогава всички Негови заповеди за мен е лесно да ги изпълнявам.

Нека ми заповяда всичко, каквото пожелае, за мен всичко това ще бъде нещо малко, след като Той ми дава Своята Милост към него.

Някои казват, че го нямат. Тогава аз казвам: „Съжалявам. Жадуваш ли обаче за Него?“. „Не.“ „Това за мен е още по-жалко.“

Ако човек не може да Го има, тогава той има най-малкото една жажда за Него.

Ако човек обаче не може да има и жаждата, тогава той жадува най-малкото за една жажда...

Давид казва: „Господи, аз пожелах една жажда за Твоята справедливост“.
(Пс. 118:19)

Нека Бог да ни помага, така че ние да жадуваме, Той да иска да Се роди в нас! Амин.

„Симон Петър, блажен си ти...“

Нашият Господ казва: „Симон Петър, блажен си ти; това не ти го е разкрила плътта, нито кръвта, а Моят Отец, Който е на Небето!“. (Мат. 16:17)

Свети Петър има четири имена: той се казва „Петър“, „бар Йона“, „Симон“, „Кифа“ 9...

Нашият Господ казва: „Блажен си ти!“. Всички хора жадуват за блаженство.

Един Учител казва: „Всички хора жадуват да бъдат похвалени“.

Свети Августин казва: „Един добър човек не жадува за похвала, той жадува да бъде достоен за похвала“.

Нашите Учители казват: В своята основа и в своето собствено съществуване добродетелта е толкова чиста, и толкова изтеглена, и отделена от всички телесни неща, че в тях не може да попадне нищо, което да не опетни добродетелта и тя да се превърне в едно отрицателно качество.

Една-единствена мисъл само или търсенето на нещо за собствена изгода и вече няма истинска добродетел: превръща се в отрицателно качество. И това е добродетелта по природа.

Един езически Учител казва: Ако някой върши добродетелта в името на нещо друго, различно от добродетелта, тогава това никога не е било една добродетел. Ако той търси похвала или нещо друго, тогава той продава добродетелта.

Човек не трябва да предава една добродетел по природа за всичко, което е на земята. Затова един добър човек не жадува за похвала; той жадува да бъде достоен за похвала.

Човек не трябва да съжалява за това, че му се гневят; той трябва да съжалява за това, че заслужава гнева.

Нашият Господ казва: „Блажен си ти!“. Блаженството се състои в четири неща: в това, че човек има всичко, което има Битие и е изпълнен с желание да жадува за него и да се наслаждава в Него.

И в това, че човек има това напълно единно цялостно съзнание с цялата душа и възприето в Бога, в най-чистото и най-извисеното състояние, което е най-неизразимото състояние, което е Изначалната Същност на Бога.

Бог – Това е Блаженство.

Той казва: „Петър“, което означава нещо като „който вижда Бога“.

Учителите питат: дали ядрото на Вечния живот е повече в разума или във волята? Волята има два вида дела: жадуване и Любов. Докато делото на разума е просто, затова той е по-добър; неговото дело е познаването и той никога не почива, докато не докосне непокрито онова, което познава. По такъв начин разумът върви пред волята и ѝ прави познато онова, което тя обича.

Докато човек жадува за нещата, той не ги притежава. Когато ги има, тогава той ги обича, тогава жаждата отпада.

Какъв трябва да бъде човекът, който трябва види Бога? Той трябва да е мъртъв, нищ, изчезнал от себе си. Нашият Господ казва: „Никой не може да Ме види и да живее“. (2. Изход 33:20)

Свети Григорий казва: Мъртъв е онзи, който е мъртъв за света. Сега сами вижте, какъв е един мъртвец и колко малко го докосва всичко онова, което е в света.

Ако човек умре за този свят, той не умира за Бога.

Свети Августин се молил с няколко вида молитви. Той казвал: „Господи, дай ми, така че да позная себе си и Тебе!“. „Господи, смили Се над мен и ми покажи Твоето лице, и ми дай, така че да умра, и ми дай, така че да не умирам, така че вечно да Те съзерцавам.“

Първото условие, ако човек иска да види Бога, е: човек да е мъртъв. Това означава първото име: „Петър“.

Един Учител казва: „Ако нямаше среда, тогава човек щеше да вижда една мравка на Небето“. Един друг учител казва: „Ако нямаше среда, тогава човек нямаше да вижда нищо“. И двамата имат право.

Ако цветът, който е на стената, трябва да бъде внесен в окото ми, тогава той трябва да бъде пресят и по-фин във въздуха, в светлината, и така превърнат в дух, да бъде внесен в окото ми.

Така също и душата, която трябва да види Бога, трябва да бъде пресята, пречистена, освободена в Божествената Светлина и в Милостта. Затова Учителят, който тук казва: „Ако нямаше среда, тогава човек нямаше да вижда нищо“, има право.

Другият Учител, който казва: „Ако нямаше среда, тогава човек щеше да вижда мравката на Небето“, също има право. Ако нямаше среда в душата, тогава тя щеше да вижда Бог непокрит.

Второто име „Бар Йона“ означава нещо като „един Син на Милостта“, в която душата бива пречистена, издигната, и подготвена за Божествено съзерцание.

Третото име „Симон“, което означава: „послушен“ и „покорен“.

Който трябва да слуша Бога, той трябва да е отделен надалеч от хората. Затова Давид казва: „Аз искам да мълча и да слушам какво Бог говори в мене. Той проповядва мир сред народа си и на Своите светии, и на всички онези, които са се обърнали в сърцето си“. (Пс. 85:8)

Блажен е човекът, който тук ревностно слуша онова, което Бог говори в него и той трябва да се наведе покорно под струята на Божествената Светлина.

Душата, която се е завърнала с всяка сила под Божията Светлина, бива възпламенена и става огнена в Божествената Любов. Божествената Светлина свети пряко от горе в нея.

Ако беше така обаче, слънцето да грее пряко върху главата ни, тогава едва ли някой щеше да може да живее.

Следователно най-висшата сила на душата, която е „главата“, трябва да е равномерно издигната под струята на Божествената Светлина, така че Божествената Светлина да може да свети вътре в нея.

Божествената Светлина е толкова чиста и превъзхождаща, и толкова извисена, че всички светлини са една тъмнина и едно нищо спрямо тази Светлина.

Всички създания такива, каквито са – те са едно нищо, когато обаче биват осветени от Светлината, в която получават своето Битие, тогава те са едно нещо.

Допълнения:

Бог е „Нищо“ дотолкова, доколкото Той е всичко. Бог обаче е и „Нещо“ дотолкова, доколкото Той има Битието от Самия Себе Си.

За разлика от Бог обаче създанията са нищо, защото нямат собствено битие, което означава, че те имат битието си от Бога.

И създанията са „нещо“ дотолкова, доколкото те са нещо конкретно, нещо, което има граници, за разлика от Бога, Който е Безпределен.

Когато обаче създанията изчезнат за собственото си съществуване (битие) и оставят Бог да живее в тях, тогава те стават „Нещо“, като самия Бог.

Ето защо естественото познаване не може никога да е толкова благородно, така че да докосва Бога или да Го обхваща непосредствено, ако душата няма тези шест неща в себе си. Първо, човек да бъде мъртъв за всяко различие. Второ, човек да бъде наистина пречистен в Божествената Светлина и в Милостта. Трето, човек да е без среда, посредник. Четвърто, в дълбините човек да слуша Божието Слово. Пето, човек да се подчинява на Божествената Светлина.

Шестото е онова, което казва един езически Учител: Блаженство е човек да живее съобразно най-висшата сила на душата – тя трябва постоянно да се стреми нагоре и да получава своето блаженство в Бога.

Там, където получава самия Син, в Първото проникване, там трябва да получаваме също и ние във Върховното на Бога; тогава обаче ние също трябва да държим нашето Върховно равномерно спрямо Него.

„Кифа“ означава „глава“. Разумът е „главата“ на душата.

Онези, които правят най-грубото изказване, казват, че Любовта върви пред Разума; онези обаче, които правят най-точното изказване и това е също Истина: че ядрото на Вечния живот е повече в познаването, отколкото в Любовта.

Нашите най-добри Учители – и от тях няма много – казват, че познаването и Разумът се издигат направо при Бога.

Любовта обаче се обръща към онова, което тя люби; от него тя взема, което е добро; докато познаването обхваща онова, чрез което то е добро. Медът в самия себе си е по-сладък от което и да е друго нещо, което може да се направи от него.

Любовта възприема Бог, като добър; познаването обаче прониква нагоре и възприема Бог, като Битие. Затова Бог казва: „Симон Петър, блажен си ти!“.

Бог дава на праведния човек едно Божествено Съществуване и го назовава със същото име, което е собствено на Неговото Битие. Затова след това Той казва: „Моят Отец, Който е на Небето!“. (Мат. 16:17)

От всички имена за Бога няма по-подходящо от това: „Който е тук“. Защото, ако някой иска да покаже нещо и каже: „то е“ – това би прозвучало като една глупост; ако каже обаче: „то е едно парче дърво или един камък“ – тогава се знае, какво се има предвид.

Затова ние казваме: напълно отделен и изтеглен, и освободен, така че тук да не остане нищо друго освен едно-единствено „е“ – това е качеството на Неговото име. Затова Бог казва на Моисей: „Кажи: Онзи, Който е тук, Той ме изпрати“. (Изход 3:14)

Затова нашият Господ Исус Христос назовава Своите със Своето собствено име.

Нашият Господ казал на Своите ученици: „Онези, които Ме следват, ще седят на трапезата Ми в Царството на Моя Отец и ще ядат Моята храна, и ще пият Моето питие, което Отец Ми е приготвил за Мен; така също Аз го приготвих и за вас“.

Блажен е човекът, който е стигнал дотам, да получава със Сина от същия Онзи, от Когото получава Синът.

Именно там ние също ще получаваме нашето блаженство и там, където е Неговото блаженство там, където Той има Своето Битие.

Именно в същата тази Основа всички Негови приятели ще получават своето блаженство и ще черпят от нея. Това е „трапезата в Царството Божие“.

„Когато дните се изпълниха, тогава Христос беше пренесен в храма“

Свети Лука пише в евангелието: „Когато дните се изпълниха, тогава Христос беше пренесен в храма. И ето, там беше един човек в Йерусалим, той се казваше Симеон, той беше справедлив и имаше страх от Бога; той чакаше утехата на народа от Израел и Светият Дух беше в него“.
(Лука 2:22 – 25)

„И ето“ – тази думата „et“ 10 на латински означава едно обединение, свързване, и включване.

Онова, което е свързано заедно и включено – това означава обединение. С това имам предвид, че човекът е свързан, включен, и обединен с Бога.

Нашите Учители казват: обединението изисква подобие. Обединение не може да има, ако то няма подобие.

Онова, което е свързано заедно и включено, то създава обединение. Ако нещо е близо до мен, това не означава, че сме подобни – близостта не създава подобие.

Затова Свети Августин казва: „Господи, когато аз намерих себе си далеч от Теб, това не идваше от отдалечеността на мястото, то идваше по-скоро от не-подобието, в което се намирах“.

Един Учител казва: „Онова, чието Битие и дело е изцяло във Вечността и онова, чието битие и дело е изцяло във времето, те никога не се препокриват; те никога не се събират заедно“.

Нашите Учители казват: „Нещата, чиито Битие и дело са във Вечността и нещата, чиито битие и дело са във времето, между тях по необходимост трябва да има една деляща среда. Там, където обаче има едно включване и едно цялостно свързване, там по необходимост трябва да има подобие“.

Там, където Бог и душата трябва се обединят, това трябва да стане чрез подобие. Там, където няма разлика, там по необходимост трябва да има единство.

Затова ние казваме, че Синът не е като Отец, по-скоро Той е подобието, Той е едно с Отеца.

Нашите най-добри Учители казват: „Един образ, който е на един камък или на една стена, ако той не беше по-нискостоящ, тогава образът, ако човек го вземеше като образ, щеше да бъде изцяло едно с онова, на което е образ“.

Когато душата влезе в своя Образ, в който няма нищо чуждо освен Божия Образ, с който той е един Образ, това е едно добро поучение.

Когато човек е пренесен в Образа, в който той е като Бога, тогава човек възприема там Бога, тогава човек намира там Бога.

Там, където нещо е разпръснато навън, там човек не намира Бога.

Когато душата попадне в Образа, тогава в този Образ тя намира Бога; и в това, че тя намира себе си и Бога, има едно дело, то е без време: тук тя намира Бог.

Доколкото душата е в Образа, дотолкова тя е едно с Бога; той има предвид: дотолкова вътре, доколкото човек е включен там, където душата е Образ на Бога.

Доколкото човекът е в Образа, дотолкова той е Божествен; доколкото Бог е в него, дотолкова и той е в Бога, не включен, не обединен, по-скоро е в единство.

Един Учител казва: „Всяко подобие има за цел едно раждане“. И казва още: „Природата никога не намира подобие, без да трябва да се стигне до раждане“.

Нашите Учители казват: Огънят, колкото и да е силен, никога не би притежавал свойството да запалва, ако не се надяваше на едно раждане; колкото и да е тънко дървото, което човек би сложил в огъня, то никога не би горяло, ако не би могло да получи подобие с него.

След това огънят иска да се роди в дървото и всичко да стане един-единствен огън, и той да бъде запазен и да остане.

Ако обаче огънят изгасне и премине, тогава той не е повече огън, затова той иска да бъде запазен.

Природата на душата никога не би носила подобие с Бог в себе си, ако не иска Бог да Се роди в нея.

Никога душата не би влязла в своята природа, никога не би искала да пребивава в нея, ако не очаква раждането. Раждането го прави Бог; и Бог никога не би го осъществил, ако душата не иска да бъде родена в Него.

Делото принадлежи на Бога, искането – на душата. На Бог принадлежи делото, а на душата искането и моженето, така че Бог да бъде роден в нея и тя – в Бога.

Бог прави така че душата да е като Него. По необходимост трябва да е така: тя да очаква, че Бог ще бъде роден в нея, тя да жадува за едно обединение с Него, така че да бъде съхранена в Бога.

Божествената природа се излива в светлината на душата и тя бива съхранена в нея. С това Бог има за цел, Той да бъде роден в нея, обединен, и съхранен в нея.

Как е възможно това? Нали ние казваме, че Бог е Свой собствен съхранител? Когато Бог изтегли душата в Себе Си, тогава тя открива, че Бог е Свой собствен съхранител и тя остава там, иначе не би останала никога.

Свети Августин казва: „Точно, както любиш, такъв си. Ако обичаш земя, тогава ставаш земен, ако любиш Бога, тогава ставаш Божествен. Когато любя Бога, тогава ставам ли Бог? Това няма да кажа, а ще ви насоча към Светото писание. Бог е казал чрез пророка: „Богове сте и сте деца на Всевишния“. (Пс. 82:6)

И затова аз казвам: В подобието Бог дава раждането. Ако душата не се надяваше на това, тя никога не би искала да влезе в Божествената природа. Тя иска да бъде съхранена в Него, нейният живот е при Него.

„И ето“, „ecce“ 11 – умалителната дума е включила в себе си всичко, което принадлежи към нея, човек не може нищо да ѝ прибави.

Словото, това е Бог; Бог е едно Слово, Божият Син е едно Слово. Свети Лука има предвид, че целият наш живот, цялото наше жадуване, трябва да бъде напълно включено и насочено към Бога.

Затова Свети Павел казва: „Аз съм това, което съм благодарение на Милостта Божия“ 12 и казва още: „Аз не живея, а Бог живее изцяло в мене“ 13. Какво повече?

„Homo erat“ – Свети Лука казва: „Ето един човек“. Думата „homo“ ние я използваме за жени и за мъже, романите 14 обаче не я допускат за жените поради тяхната слабост.

„Homo“ означава „онова, което е съвършено“ и „на което нищо не му липсва“.

„Homo“ – „човекът“ означава „който е от земя“ и означава „смирение“.

Земята е най-нискостоящият елемент и е в центъра, и е напълно обхваната от небето, и получава изцяло влиянието на небето.

Всичко, което небето прави и излива, това бива възприето в центъра, в основата на земята.

От друга страна, под „homo“ се разбира нещо като „влага“ и означава „онзи, който е преизпълнен с Милост“ и оттук следва, че смиреният човек получава в същото време вливането на Милостта.

В същото време при това вливане на Милостта се увеличава и Светлината на Разума – тук Бог излъчва в една не-можеща да се закрие Светлина.

Този, който е обгърнат от тази Светлина ще бъде по-благороден спрямо друг човек, който не е обгърнат от Светлина – разликата помежду им е като един реален човек спрямо друг, нарисуван на стената човек.

Тази Светлина е толкова силна, че тя в себе си е отнета не само за времето и пространството; по-скоро на онова, върху което се излива. Тя отнема времето и пространството, и всички веществени образи и всичко онова, което е чуждо.

Ако нямаше нито време, нито пространство, нито нещо друго, тогава щеше да бъде едно Битие. Който би бил единно битие в себе си, би се смирил към праосновата, към Източника си.

Трето: тази Светлина на Милостта отнема времето и пространството.

„Един човек беше тук“. Кой му е дал тази Светлина? – Чистотата.

Всъщност думата „erat“ 15 принадлежи изцяло на Бога. В латинския език няма дума, която да е толкова на Бога, както „erat“.

Затова Свети Йоан стига в своето евангелие дотам и казва толкова често „erat“, „беше“ и с това има предвид едно чисто Съществуване.

Всичко прибавя нещо, това „erat“ обаче не прибавя нищо освен в една мисъл, но не в една „прибавяща“ мисъл, а в една „отнемаща“ мисъл.

„Доброта“ и „Истина“ прибавят, най-малкото в една мисъл, чистото Съществуване обаче на самото съществуване нищо не е прибавено, това се има предвид с „erat“.

От друга страна, с „erat“ се има предвид едно раждане, едно съвършено осъществяване...

Сега аз съм дошъл, днес обаче бях идващ; ако времето в това, че съм идвал и че съм дошъл отпадне, тогава „идващ“ и „съм дошъл“ щеше да бъде слято в едно и да бъде едно.

Там, където „идващ“ и „съм дошъл“ се сливат в едно, там ние биваме родени, отново създадени, и отново образувани в Първия образ.

Докато нещо от едно Нещо е в своето битие, дотогава то не бива създадено отново; то бива единно със самото себе си.

Един езически Учител казва: Онова, което е в Него никое време не Го състарява; това е един блажен живот в едно Вечно Съществуване, в което няма изкривяване – там, където нищо не е покрито; там, където има едно чисто Съществуване.

Соломон казва: „Няма нищо под слънцето, което да е ново“. Всичко, което е под слънцето, то остарява и се смалява – там обаче няма нищо друго освен едно „Съм нов“. (Екл. 1:9)

Времето предизвиква две неща: старост и смаляване.

Онова, което слънцето огрява, то е във времето. Всички създания са сега и са от Бога, но там, където те са в Бога, там те са толкова различни от това, което са тук, колкото слънцето от луната и още повече.

Ето защо Свети Лука казва: „erat in eo“ – „Светият Дух беше в него“ – там, където е Битието и там, където нещо е просъществувало.

„Един човек беше“... Къде беше? „В Йерусалим“. Йерусалим означава „едно съзерцание на мира“. Казано накратко, това означава, че човекът е миролюбив и добре поставен. Може би това означава повече?

Свети Павел казва: „Аз ви пожелавам мира, който надминава тук всяко разбиране. Той ще пази вашето сърце и вашия разум“. (Фил. 4:7)