Из книгата на Дон Хаваро

“Животът е безмълвие”

Цялата вселена търси нещо изгубено. Всички същества търсят нещо изгубено. Растенията се раждат и умират, животните се раждат и умират, човекът се ражда и умира. Всички светове се раждат и умират, за да открият нещо, което е изгубено, за да открият нещо, което са имали и са изгубили. Науката е изгубила нещо и го търси, но не може да го открие. Религията е изгубила нещо и го търси, но не може да го открие, тя само се приближава към него. Всяко същество е в движение, което търси нещо изгубено. — След всички тези размишления децата решиха да попитат Дон Хаваро кое е това, което е изгубено. И тогава старият толтек им отговорил: Това, което е изгубено, превъзхожда вселената. Това, което е изгубено, превъзхожда всички науки и религии. Това, което е изгубено, превъзхожда живота и смъртта. Това, което е изгубено, превъзхожда светлината и мрака. Това, което е изгубено, се нарича Маридора. Древните жреци от Атлантида не можаха точно да преведат тази идея и затова те я нарекоха Маридора, което означава Безмълвието. Древните жреци казаха, че само който осъществи своята цялост, може да се завърне в Маридора и да се докосне до вкуса на нейната тайна.

Из книгата “Животът е безмълвие”

Пътувал Дон Хаваро с учениците си в една гора. Решил той да им даде един урок. Първо ги завел при розата и тя веднага казала: Животът е Любов. — После ги завел при карамфила. Карамфилът веднага казал: Животът е разкош. — После Дон Хаваро ги завел при кокичето. Кокичето казало: Животът е смирение. — И най-накрая Дон Хаваро завел своите ученици при една малка тревичка. Той я попитал: Ти какво ще кажеш за живота? — Но нямало отговор, само безмълвие. Накрая Дон Хаваро обяснил: Животът е любов, но не само любов. Животът е разкош, но не само разкош. До разкоша седи провалът. Животът е смирение, но не само смирение. — И накрая Дон Хаваро казал: Жи-вотът е безмълвие. Всяка дума, всеки звук се раждат, отшумяват и умират. Но безмълвието е вечно, тишината е непрекъсната. Ако искаш да познаеш тайната на живота или тайната на едно същество, трябва да познаеш неговото без-мълвие. Животът е безмълвна чистота.

Откъс от книгата “Неизразими неща”

Махни планината от себе си. Махни голямата трудност от себе си. Махни черния облак от себе си. Махни небесата от себе си. Махни светлината от себе си. Махни чудесата от себе си. Махни смъртта и отстрани живота. И най-накрая махни себе си. Нищо от тебе не трябва да остане. Когато нищо не е останало от тебе, в теб ще се зароди най-чистото възприятие, най-чистото огледало, най-чистото съзнание. Тогава ти ще се зародиш в Източника. Тогава в тебе ще засияе тайната, която някога си бил. Ще имаш нова планина, която е нова възвишеност. Ще имаш устрем само към Източника. Ще си изгубил земното си мислене. Черният облак ще си е отишъл завинаги. Новото възприятие е най-древната и безмълвна тайна. То вижда навсякъде само Свещеното, защото се ръководи от Източника. Що е източникът? — Завръщане в себе си след отстраняване на себе си. Източникът, това е твоят истински живот, това е твоята неиз-разимост.

Из “Неизразими неща”

Животът беше прекрасен. Хората бяха чудни, цветята бяха ухаещи. Звездите бяха красиви. Слънцето беше сияещо. Реките ми бяха приятни, сякаш се вливаха в мен. Океанът ме гледаше любовно. Тревичките сякаш ми се покланяха. Листата летяха из въздуха и сякаш ми показваха своята независимост. Аз обичах пътя си, той все повече се углъбяваше. По пътя навътре видях душата си, която приличаше на чудно запалена свещ. По пътя навътре видях духа си, който ми предложи своята безкрайност и аз я приех. И аз заживях в своята безкрайност. Но реших да открия тайната, която е създала тази безкрайност. Така открих най-великото, така открих Неизразимото в себе си. Но малцина знаят, че преди това трябваше да разчета една друга тайна. Преди това аз разчетох тайната на мрака. Така аз познах тайната на мрака, но той не можа да познае Неизразимото в мен. Оттогава и досега живея в Неизразимото, защото мракът, който улавя всичко, ме беше изпуснал.

Из “Неизразими неща”

Много чудни неща има в този живот. А отвъд чудните неща има нещо неизразимо. Не е ли чудно раждането на детето, защото ражда се тайна, ражда се живот от космоса в определен свят. Не е ли чудно зараждането на реката? Ами зараждането на нейния източник, от който черпи вода и може да живее с векове? Не е ли чудно как от обикновения живот чрез особени наблюдения и възприятия се заражда човекът — мъдрец? Не е ли чудно зараждането на едно дърво? Как то черпи от земята, оживотворява се от небето и как се разцъфтява чрез плодовете си, за да даде това, което е получило. И детето, и реката, и мъдрецът, и дървото живеят и умират, и отново се завръщат, докато дойде най-великият час. Когато мъдрецът се срещне с Мистерията на Нищото, той изгубва и живота си, и смъртта си. Така той придобива изобилието. Нищото му отнема живота и смъртта и му дава своята тайна. В тази неизразима тайна човекът изгубва и доброто, и злото, и пътя, и безпътието си, и звука, и мълчанието, и смисъла, и безсмислието. Останало е само едно — пусто-тата. Тя е великата преизпълненост. Срещата с пустотата е най-неизразимата среща.

Из “Неизразими неща”

Доброто и злото са магически сили. Топли-ната и студът са магически сили. Раждането и смъртта са магически действия. Вятърът и луната са магически неща. Но всички тези неща са все още далече от Неизразимото. Търсачът на Истината е този, който носи в себе си истинската магия. Търсачът на Истината е този, който носи в себе си тайната на живота. Един-ствената висока магия се състои в това да се превърнеш в истински човек. Истинският човек, това е Неизразимото. Той живее в Неизразимото и Неизразимото живее в него. Защо е неизразим? Защото той не живее в хаоса на смъртта, нито в порядъка на живота. Той живее в тайнството на Духа. А Духът е преди живота и смъртта, той само се разхожда в тях, докато постигне целта си — Неизразимостта.

Из “Неизразими неща”

Когато морето е много развълнувано, то е опасно. Когато морето има вълнички, то е приятно. Когато морето е неподвижно, то е неизразимо.

Всяко красиво чувство е неизразимо цвете, откъснато от тайната на сърцето.

Всяка прашинка трепти неизразимо от радост.

Гласът, който влезе в мен и ме поведе към сияещия живот, не е ли това Неизразимото в мен?

Сърце, търсещо Истината, е пламък неиз-разим.

Ние сме родени, но сме неизразими, защото сме несътворени.

Свещените думи са мистични аромати, защото те са цветя от безкрайността.

Ако търсиш Неизразимото, то ще затрептява все повече в тебе. То ще заживее в тебе, а ти ще заживееш в чудото на живота.

Не виждам нищо друго, освен неизмеримия, сияещия и неизразимия живот.

Не е ли чудно това, как тишината оглася простора и всички светове? Да, всичко е огласено от великата тишина.

Не е ли чуден пътят на търсача на Истината? Защото той изоставя света, изоставя звездите, изоставя вселената в името на Истината и в това име той забравя всичко друго. Търсачът изоставя изразимото и се насочва към Неизразимото, към Източника.

Неизразим е пътят на душата. Тя самата е неизразима и поради това търси Неизразимото чрез своя копнеж. И най-накрая тя го открива. Как? Когато копнежът се е превърнал в Мъд-рост.

Не е ли нашият живот безкрайност? Не е ли животът тайна неизразима? Не е ли човекът друга безкрайност? Не е ли човекът тайна неиз-разима? Човекът и животът — това е тайна, живееща в тайната.

Не е ли неизразима птицата? Погледнете само накъде лети тя. Тя лети в неизразимостта на свободата.

Из “Шепот от моето огледало”

Кой е най-чудният език? Безсмъртието. Само безсмъртният може да говори. Кой е най-чудният път? Любовта. Само любящият има път. Кое е най-чудното качество в човека? Сияещият трепет. Само този трепет улавя отвъдностите на нещата. Кой е най-чудният звук? Мъдростта. Само мъдрият човек звучи, той оглася простора с дълбочината си. Кое е най-чудното създаване? Създаването на себе си, създаването на собствената пълнота. Кое е най-чудното разбиране? То се нарича вечно вдъхновение.

Из “Неизразими неща”

Какво е скрито в красотата? — Прелестта на Неизразимото. Търсейки красотата, хората всъщност търсят Неизразимото. Неизразимото ще спаси света. Ето защо всички го търсят.

Не е ли неизразимо вдъхването на Мъдрост? Който е вдъхнал от тази Мъдрост, той става птица на свободата.

Не е ли неизразимо същество любящият? Защото любящият живее всякога в свещено време.

Не е ли сърцето жилище на Неизразимото?

Коя е най-дълбоката наука? Това е свещената наука за думите.

Не е ли неизразимо доверието в тайната?

Що е жезълът? Постижение в Истината. Ето защо жезълът носи в себе си нещо от Неизра-зимото.

Любовта е духовният език на Бога. Любовта е вечният език на Бога. Любовта е най-неизра-зимият език на Бога, защото тя се проявява, но не може да се изрази.

Какво знаем за погледа на Бога? Неизразим е неговият поглед. Неговият поглед е тайна.

Какво знаем ние за огъня, който се е излъчил от Неговата тайна? Защото благодарение на този огън ние живеем и вселената живее.

Не е ли неизразимо сливането с Бога? Най-неизразимото в това сливане се състои в това, че след сливането тайната остава.

Кой може да изрази душата? Душата е неизразима богиня. Душата е изгубената райска градина. Има ли душа, има рай и този рай е неописуем.

Не е ли неизразимо разбирането, защото който е разбрал, се е преобразил. Който е разбрал, той не е човек, той носи Бог в себе си, той носи вечното добро.

Не е ли прекрасна голямата трудност, която те е обсадила, защото тя носи в себе си голямата възможност. Това е възможността да познаеш себе си и да станеш неизразим.

Не е ли неизразимо ученичеството? Защото състоянието ученик е тайнство неуловимо.

Не е ли неизразим чистият дух в човека и не е ли той живата и необятна Истина?

Не е ли чудотворна тишината? Не е ли скрита в нея древна дълбочина? Не е ли тя, която отговаря на най-важните въпроси на живота? Тишината е ключът, защото тя има в себе си първосияещата природа.

Не е ли грандиозен океанът? А когато е напълно притихнал и без нито една вълничка, не е ли тогава величествен? Виждал ли си, приятелю, тази огромна енергия на океана напълно овладяна и притихнала? В този си вид океанът е не-земен. Вълненията, които символизират обикно-веното, са отстранени. В този вид в океана няма нищо друго, освен неизразимия Бог. А не е ли това метод, приятелю, да махнеш и най-малките вълнички от себе си, за да влезеш в неизразимия Бог?

Душата има неизразима Любов. Духът има неизразима Мъдрост. Душата има неземно величие. В духа има неведомост.

Не е ли неизразимо прекрасна джунглата дори? Джунглата е пълна с енергия, с духове, с легенди. Джунглата е особена школа. Тя е наситена с необикновен живот. За този, който не я познава, тя е ужас. Но за този, който я познава, тя е неизмеримо вдъхновение.

Мислили ли сте някога за шепота. Той също спада към неизмеримата област. Шепотът не е глас, но той говори неизразимо. Когато шепотът идва от тихия глас, той ни напомня нещо за древността.

Колко хора знаят нещо за вкуса на уедине-нието? В уединението пробуденият човек се освобождава от света, а посветеният се освобождава от вселената. Вкусът на уединението е неизразим. Който всеки ден по малко практикува уединението, след време той постига собствената си същност, собствената си тайна.

Из книгата “Отблясъци от тишината”

от Маридор

Човекът е уникално същество. Човекът е тайна във вселената. Никой не може да познае тайната на човека. Човекът е непознаваем. Един човек не може да познае друг човек, защото ако можеше да го познае, той щеше да го определи, да го ограничи и да го изгуби. Но Орелът е създал човека абсолютно неопределим. Светът е ограничен, звездите са мъждукащи, слънцата са светещи, а човекът е сияещ. Светът е място на глупостта, вселената е място на илюзията, а човекът е същество на безкрайното умъдряване. Светът е ограничен, вселената е обширна, но истинският човек е безпределен. Велико нещо е да познае човек своята безпределност. А възможно ли е себепознанието? Не, защото човекът е по-голяма тайна и от себепознанието. Но тогава какво означава себепознанието? Себе-познанието е само символ, който означава, че човек е заживял в безкрайността.

Из “Отблясъци от тишината”

Обикновеното човешко действие се дължи на изкривеното огледало в човека. Изкривеното огледало в човека е част от световната и вселенска илюзия. Всички, които са напуснали своя Баща, са изкривили своето огледало и са попаднали във великата илюзия на човешките дейс-твия. Ето защо толтеките се отдават напълно на безупречност. Така те бавно почистват своето огледало, докато накрая то засияе с такава яснота, че техният Баща, който е Истината, им подарява взрив от яснота. Това се явява всъщност наградата за безусловната безупречност. И така те се завръщат напълно освободени от изкривеното огледало-съзнание. Така толтеките прекрачили вселената и нейната илюзия и се завърнали в своя произход. Но що е произходът? Това е мястото, където тайната на живота е разрешена.

Из книгата “Древни времена”

Има едно древно Същество, изпълнено с тайна. Има едно Древно Същество, изпълнено с Огън. Има едно Древно Същество, изпълнено с дихание и голяма сила. Някога в древността това Същество беше открило в себе си своята истинска природа. Това Същество беше извървяло и разбрало величието на пътя. Това Същество бродеше понякога във външното пространство на космоса, но живееше във вътрешното ядро, което се наричаше мистичното ядро на Истината. Това Същество разбираше най-древния език. Този език се наричаше Истината. В ония времена на древния език Залихир това Същество се изричаше като Харотот — Драконът. Пре-данието казваше, че това е Прародителят. От Харотот се родиха хората с изначална истинска същност. Древните хора също бяха Дракони, защото бяха укрепени в истинската сила. Впослед-ствие някои то тях изгубиха силата и станаха обикновени хора. Така се зароди човечеството. Днес само този, който се осмели с цялата си същност да потърси Истината, той може да се завърне в Харотот, в Прародителя. И тогава неговото мъдро око ще види безсмъртието. А що е безсмъртието, приятелю? Това е онзи изгубеният вътрешен огън. Само той може да събуди вечността в тебе. И тогава ти ще разбереш защо в древността Бог се наричаше Харотот — Пра-родител.

Из “Древни времена”

В древността се случило нещо. В древността се случило нещо странно. Земята била населена с три вида хора. Единият вид не се интересувал от Истината. Този вид и досега си живее на земята под общото название човечество. Другите два вида били търсачи на Истината. След дълго търсене на Истината Великият Дракон решил да ги изпита. Той ги призовал да скочат в бездната на Неговата неизвестност. След като скочили в тази бездна, се случило преобразяване. Едните се превърнали в Харитоте, което означава мрачни. Бездната не ги приела, тя ги повърнала обратно. Те не успели, защото са търсили Истината само с ума си, а не с целостта си. Днес те населяват света и вселената и се наричат мрачният разум. Те умеят да общуват с човечеството и да го въвеждат във вселенската илюзия. Днес всички отклонения в света и във вселената са дело на мрачния разум. Другата група, които скочили в бездната, оказало се, че тези същества не могат да бъдат погълнати от бездната. Така те били наречени мистични дракони. По-късно те били наречени толтеки, което значи виждащи. Те видели измамите в света и заблужденията във вселената. Днес те бавно навлизат навсякъде, като обучават душите да се завърнат отново при Великия Дракон. Оказало се, че съществата на мрачния разум са по-възприемчиви към завръщането в Бездната, отколкото човечеството. Но въпреки всичко толтеките са решили да слязат до човечеството, да му припомнят древните времена, да му припомнят, че без отношение към Бездната-Истина то ще си остане едно голямо и бедно човечество, което винаги ще бъде в ръцете на мрачния разум. Древните времена призовават към цялостно завръщане в Истината, което е единственото спасение от света и от вселенската илюзия.

Из “Древни времена”

В най-древните времена истинското същество се наричаше Дракон. Това древно същество Драконът беше съставено от най-тайнствения огън на Неведомото. Този огън символизираше най-висшата Воля, пречистия Разум. Докато се разбираше с тази Воля, Драконът беше величествено и могъщо същество. Впоследствие Дра-конът се отказа от тази Воля и се отдалечи от Неведомото. Така Драконът изпадна в жалкото състояние, което днес се нарича човек. Така Драконите напуснаха древната родина на свободата и заселиха вселената с нейните бедни светове. Така във вселената се внедри старият огън, който нямаше качествата на древността. И земята, и вселената, и човекът се смесиха с този стар огън. Този огън се наричаше Шалмали. Този огън и досега е вплетен и в земята, и във вселената, и в самия човек. Днешните огнени центрове, които са вътре в земята, са старото наследство от Шалмали — лемурийският огън, който впоследствие се нарече атлантски. След като Драконът изгуби своя древен огън, той падна от величието и могъществото на своя Дух и така той придоби душа, която трябваше да се слее и с тяло. Това съединение на душата с тялото беше наречено човек. Днес е необходимо съвсем ново разби-ране. Това ново разбиране изисква човекът да осъзнае своята истинска воля, така както е била поставена в древността. Ако човекът осъзнае това, в него ще започне да се заражда древният огън, който ще измести стария огън. И това ще бъде наречено “Завръщането на Драконите”.

Из “Древни времена”

В древността е съществувал тайнствен огън. Този тайнствен огън се е наричал човекът-дра-кон. Имало ли е в древността и човеци, и драко-ни? В древността първо са били драконите. Те били същества на могъщия и неописуем огън. Обикновено те живеели в тъмни дупки и пе-щери. Но как се е появил тогава човекът-дра-кон? Това се е случило по времето на Харима — Изпитанието. В това древно Изпитание били хвърлени три различни категории хора в мрачната пещера на драконите. Първата категория хора били напълно разкъсани от драко-ните. Те имали само обикновена енергия. Вто-рата категория хора били частично разкъсани. Те били търсачи на Истината, но не били готови да умрат за нея. Те имали само силен стремеж към Истината, но той не се оказал дос-татъчен. Третата категория хора проникнали в Харима и го победили. Драконите били изумени. Тази трета категория хора били наречени толтеки, или “тези, които са овладели своята собствена древност”. Много от тях станали повелители на драконите, а други тръгнали по своите незнайни пътища във вселената. Толтеките обяснявали на съществата от света и вселената, че чистият огън е твоята собствена древност. Но съществата така и не ги разбирали, защото това е тайнство на древните времена.

Из “Древни времена”

В най-древните времена мъдреците търсеха и откриваха вечността в себе си. Вечността се намираше в дълбочината на техния дух. Древ-ните мъдреци бяха виждащи. Един поглед на духа и беше достатъчно да обхванат нещата. Мъдреците най-много ценяха искреността. За тях искреността беше пробуждане в Истината. Древните мъдреци съблюдаваха особено много две неща. Едното беше гласът, а другото беше безупречността. Те използваха гласа си само за чисто говорене. Така те създадоха връзка между сътворената и несътворената енергия на Орела. А безупречността те наричаха затваряне на светлината в себе си. По-късно те нарекоха безупречността затваряне на процепа, защото и най-малката лоша мисъл отваря процеп за паразитите във вселената. Ето защо мъдреците много съблюдаваха безупречността, защото чрез нея те запушваха всеки отвор и нещо повече: натрупвайки безупречност, те увеличаваха дотолкова много енергията си, че можеха да правят чрез нея скок в други реалности и светове. Така те проникваха в неизвестната и тайна история на света. Те видяха, че делфините са били хора, които са живели на сушата, но впоследствие не са я харесали и са избрали водата. Древ-ните мъдреци изучаваха тайнствено нещата. Те се учеха от древните цивилизации, наречени цивилизациите на насекомите. Много тайни има в древните времена, за които светът нищо не знае, дори и не подозира.

Из “Древни времена”

В Правремето древният човек имаше една огромна задача. Ако той можеше да я реши, той щеше да съхрани в себе си най-древното състо-яние, наречено Окото на Орела. Това, което трябваше да разреши древният човек, трябваше да го разреши в най-голямото сражение. Това беше вътрешно сражение с Петласолкоатл — Седмоглавият Змей. Това са седем загадки в човека, седем врати по пътя към незнайната огнена сила. В тази битка толтеките воини знаеха, че нямат право и на най-малката грешка. Те нямаха право да допускат никакво земно мислене, защото това значеше лошо зачатие. Никаква лъжа, защото това значеше смърт преди да умреш. Никаква илюзия, защото това значеше да започне да угасва огънят отвътре. Древните воини приложиха своето единствено оръжие. Впоследствие те го нарекоха действуващ огън, а не действуващ свят. Така те отрязаха седемте глави на Петласолкоатл. Минаха през седемте врати и съхраниха в себе си състоянието Окото на Орела. Окото на Орела, това е безкрайната жизнена сила на древния воин. С тази пражизненост толтеките живеят в тайната на живота, наречена древни времена. Това е тайна, която други наричат Правремето.

Из “Древни времена”

В най-древните времена съществуваха едни изключителни същества. Това бяха изначалните дракони. В тези времена да бъдеш дракон, означаваше да бъдеш чист и ясен огън. Да бъдеш огън в древните времена не означаваше близост с Истината, а сливане с Истината. Първите дракони бяха станали част от Истината и затова те имаха нейния ключ. Този ключ се наричаше Амора Вахая — Огненият вихър. Чрез този ключ те имаха ясен поглед за всеки свят, за всяко измерение. Древните дракони бяха узнали тайната на живота. Те знаеха, че тайната не беше светлина. Те знаеха, че тайната не беше тъмнина. Тайната беше светеща тъмнина. И само този, който имаше Амора Вахая, само той имаше ключа към тайната на Орела. Те знаеха, че само едно Същество превъзхожда тайната на живота. Това беше най-древното Същество. То нямаше име, но впоследствие те го нарекоха Древният Орел — Творецът на Огнения вихър.