Начало
РАЗГОВОРИ
ВЪВ ВРЕМЕТО
с Елеазар Хараш
Събрал и съставил
Харивар
Варна, 2016 г.
Тази книга е съставена от неформални разговори и срещи, в които, за повече автентичност, е запазен изказът на участниците.
Включени са два вида срещи: в едните Елеазар Хараш задава въпроси и присъстващите отговарят, а в другите – присъстващите задават въпроси и Елеазар Хараш отговаря. Последната лекция е извънредна, тя е записана специално за център ShenDao.
ПРЕДГОВОР
Словото е Пътят
Любовта към Словото е тайнство.
Словото е, което посочва и разкрива Пътя на човека.
Който натрупва правилно Словото, може да го превръща в стихия, в Божия сила, с която да помага на хората и да ги лекува.
Който не познава Словото, не умее да влиза в разговорите, нито в мълчанието. Така той се саморазрушава.
Словото разширява съзнанието.
Словото е Велик алхимик, то превръща страданията във възход.
Словото не търси религия, нито наука. Словото търси Чистотата. Словото търси Духа.
Словото не общува с ума. Словото е живот в Духа. В Духа сме вечни. В ума сме време.
Духът говори на ума, защото умът няма Път. Само Духът знае Пътя.
Стремежът е страж. Стремежът е водител. Вдъхновението е тайна. Вдъхновението е Дух. Стремежът е Душа.
Казвам: Пазете се то земното мислене, то е големият грабител.
Помнете: Будността владее енергията.
Само чистият пита правилно. Въпросът е умение на Душата, а не умствени игри. Въпросът е отиване при Светлината – тогава Словото говори винаги ясно.
В Словото има много дълбини, то може да отваря врати. Що е врата? То е преход в друг свят, в друго измерение.
Помнете:
Будността е Владетел.
Нечистотата е трагедия.
Спокойствието е еволюция.
Покоят е Повелител.
Чистотата е виждане.
Разбирането е разрешение.
Случайността е Замисъл.
Лъжата е проваление.
Страхът е блокиране.
Контролът е господство.
Реално е невидимото.
Смирението е извисяване.
Вярата е крепост.
Дяволът е влияние, Бог е присъствие. Дяволът може да влияе, докато не е дошъл Бог, Божието присъствие. Влиянието е необходимост, присъствието е Реалност.
Ако човек люби враговете си, ще познае скрития Бог в тях.
Който се е посветил на Бога, се е освободил от предопределението. Той не съди, но различава.
Има нещо Велико в живота, но то първо ще те разруши, а после ще те възкреси.
Слава на Бога, че ме разруши, за да мога сега вечно да Му благодаря.
Питат ме: „Коя е най-висшата практика?“. Казвам: Имаш ли истинска Любов към Бога, ти си над всички практики. Казват ми: „Ама ти все пак практикуваш формули“. Казвам им: Не, аз практикувам само едно – Любов към Бога.
С църкви не се занимавам, за религия нямам време, свещи не паля – живея в тайната на Бога. Казвам: Любовта към Бога е повече от църква, религия и свещи. Любовта към Бога е повече от метод.
Любовта ми към Бога е безначална, дишам Безкрая – на това ме научи Учителя.
Еликсирът е Безкраят.
Душата е Богиня.
Бог е Целителят.
Търпението е Жезъл.
Съзнанието е Птицата.
Мъдростта е уединение.
Чистотата е духовност.
Смъртта е живееща.
Човечеството е хаосът.
Бог е порядъкът.
Търсенето е майсторство.
Словото е Пътят.
Едно с Бога – това е всичко.
АУМЪ
Елеазар Хараш
Част първа
Среща, проведена на 24.12.2003 г.
гр. Варна
Елеазар Хараш: Да си направим ограждащата формула.
Значи, пак ще имаме някои символични въпроси. Така, подготвил съм четири-пет въпроса…
На 23-и от 18 часа ще бъдат следващите години. Така, както знаете вече един път ги правим – по-рядко. После ще направим една почивка към 20 минути до около 20 часа, така, да може всеки, който бърза, който има срещи и т. н.
1. Първият въпрос е: Къде да се търси смисълът на живота?
Значи, в много посоки можем да го търсим, но къде най-вече трябва да го търсим? Макар че Даосите търсят безсмислието и намират Целта – намират Дао, но туй е друга тема. Значи, къде да се търси смисълът на живота? Въпросът не е да се отговаря дълбоко винаги, или нещо такова, а да е искрено, свободно. Той, пробуденият, ще намери смисъла и в безсмислието и там, където другите нищо не виждат, той ще го зърне. Докат’, който няма Будност, и в Любовта няма да го види, и в Мъдростта няма да го види, и т.н.
Ошо какво казва?
Присъстващ: Точно днеска четох един подобен въпрос. И Учителя* като ги питал, един отива и му ударил една плесница. Учителят му казал: „Благодаря ти! Ти правилно отговори!“.
Елеазар Хараш: Да.
Присъстващ: Който отговаря с ума си, значи, той още е в ума си.
Елеазар Хараш: Да, точно туй е целта тука, както по-нататък ще стане въпрос: отстраняване на ума. И Учението тъй… умът за второстепенни неща, да.
Присъстващ: В „Горчичное зерно“** има…
Елеазар Хараш: Значи си почнал да я четеш?
Присъстващ: О, такъв шрифт, аз на момчето ми давам, той е на 24 години, казва: „Татко, не мога да го чета!“. Толкова ситен шрифта, че и сбит.
Елеазар Хараш: Знам я, много хубава книга!
Присъстващ: Много, страхотно хубава книга!
Елеазар Хараш: Г., ти къде го търсиш: в индианците, в перата?
Присъстващ: Аз мисля, че в Проявлението на Божественото.
Елеазар Хараш: В Проявлението?
Присъстващ: Ми то не е точно, защото то в Божественото има възможност да се проявява…
Елеазар Хараш: Таман щях да те питам: „Проявяваш ли Го?“.
Присъстващ: Ами аз си мисля, че То само` се проявява като, Му дадем възможност. Няма нужда ние да се опитваме да Го проявяваме. Ние, като изчезнем То се проявява, като се намесим ние, То…
Елеазар Хараш: Ааа, тъй: трябва да изчезнеш. Сега следващият въпрос е: дали си изчезнала?
Присъстващ: Абе, аз си мисля, че ще съм доволна, за една секунда, ако успея да изчезна. Това ще е… Постепенно да увеличаваме секундите.
Елеазар Хараш: ’Щото туй е голямо изкуство – изчезването. Умът не може да изчезне, той е винаги тука.
Присъстващ: И все се опитва да прави глупости.
Елеазар Хараш: Да, все прави беля.
Присъстващ: Мисля си, че смисълът на живота по същия начин, дето казваш, ако можеш да гледаш, както Бог гледа, тогава всяко нещо има смисъл.
Елеазар Хараш: Да.
Присъстващ: Просто, ако можеш да постигнеш това.
Елеазар Хараш: За Бог и в катастрофата има смисъл.
Присъстващ: Еми, във всяко нещо. Всъщност, както е устроен светът, каквото и да се случва, винаги има нещо много велико и много специално, във всяко нещо. Въпросът е ние да се… То всъщност ние ще се домогнем до туй разбиране точно като изчезнем. ’Щото то е естественото, то е Реалността, то е начин на съществуване. Всъщност само Бог реално съществува.
Елеазар Хараш: Ако не изчезнем, Му пречим.
Присъстващ: Учителя казва: Вие само отворете кепенците на прозорците, тя, светлината няма нужда да я каните, тя сама ще влезе, въпросът е ние да ги отворим.
Елеазар Хараш: Това е вътрешно: като отвориш сърдечната чакра, някои и други чакри, само достатъчно е да са отворени, пробудени.
Присъстващ: Само сърцето достатъчно ли е?
Елеазар Хараш: Не, ама е нещо, ще ти свърши нещо. Защото сърцето е по-дълбоко от ума. Сърцето не се занимава с мислене. И Любовта не се занимава с мислене. Така е устроено сърцето: не може да мисли, обаче вижда по-дълбоко и чувства по-дълбоко от ума. На Даоски език: главата ти трябва да е отрязана, сърцето е важно. Ако имаш сърце и Дао е навсякъде, и всичко. Ако си изгубил Дао, всичко си изгубил. Обаче сърцето го улавя – Пустото сърце.
Присъстващ: Всъщност, там основно не е ли Искреността? Тя не побира ли всичко на човек?
Елеазар Хараш: Води към Чистотата, но тя е въведение. Не е още цялата… Цялата Пустота не зависи само от нея. Примерно ти може да си искрена…
Присъстващ: Имам предвид началото, това, което отваря Пътя, който да те доведе вече до…
Елеазар Хараш: Начало, важно. Да, отваря, но може да имаш Искреност, пък да не си смирена. И много други комбинации. Въобще в тоз свят има много комбинации.
Присъстващ: А как индианците са го виждали?
Елеазар Хараш: Ще имаме за индианците догодина. Те са минавали през едни изпитания там, сигурно ги знаеш: без ядене, без такова, докато получат истинско видение. Обаче очакват с жажда за Истина. И понеже с такава жажда отиват, получават, и туй видение ги преобразява завинаги. Но умеят как да чакат.
Присъстващ: И как да са в Единство с всичко.
Елеазар Хараш: Да.
Присъстващ: Мисля, че при тях ключът е в Единството с…
Елеазар Хараш: Те са един тънък народ от Атлантида, една от техните раси, които продължават успешно. Туй не означава масово за всички индианци, ама, така, като цяло… Защото има и човекоядци между тях, там някои от племената още, все още… Значи: къде да се търси смисълът на живота?
Присъстващ: В неизвестното.
Елеазар Хараш: Кой го каза, ти ли си? Ти била ли си там?
Присъстващ: Не, все известното търся.
Елеазар Хараш: Умът търси известното.
Присъстващ: Да.
Елеазар Хараш: Значи, ти си стигнала до извода: много си търсила?
Присъстващ: Много търсене, известно…
Елеазар Хараш: Много известни неща станаха.
Присъстващ: Много!
Елеазар Хараш: Да, точно тъй. Като стане туй напълно, нали, като стане сто процента и вече човек почва да прокопава в Неизвестното. Даосите казват, че в Словото няма никакъв смисъл. Значи те смятат, че Словото е само надежда, особен род надежда, но остава си само надежда, без да има смисъл. И казват, че който намери безсмислието, който разбере Дао като безсмислие въобще, който разбере безсмислието, намира Дао. А който разбере смисъла, остава в живота и смъртта. Значи, те са си негови, който се занимава със смисъла. Който намери безсмислието, отива да живее при Дао. Но това е, нали, както виждате, много тънък начин на мислене, Даоски. Там безсмислието е издигнато в култ. И затуй светът, нали, включително и такива мъдреци като Конфуций, не могат да го хванат.
Присъстващ: Мисля, че смисълът трябва да го търсим в Тишината на Дълбокия Покой.
Елеазар Хараш: Да, туй е много хубаво казано. Ще ти кажа защо, значи: Тишината е също свързана с изчезването, защото то няма Тишина, ако тебе те има. Значи, при Тишината има сливане и изчезване. А пък Покоят е много важна мярка въобще за всички Истински Ученици, не само окултни – Търсачите на Истината. Значи, Покоят примерно да кажем, ако ти си придобил Покоят, не те питам, но казвам ти като идея: ако имаш в себе си много дълбок вътрешен Покой, не знания, не цитати, не Учителя, не Учение, нищо. Ако имаш много дълбок вътрешен Покой, ти си се развивал правилно в Окултната наука по посоката на Учителя. Това е диагноза, мярка, наистина си прав. Ако имаш знания, пък нямаш Покоя, значи, да не говорим много за цитиране на Учителя, и ако говорим, да е много предпазливо, много меко, много… защото вече е висящо леко, така и трябва, но скромността ще те спаси. Скромността и Смирението, като, нали, ако не звучат нещата като съвети, защото не сме ние авторитети, или такова… Значи, Покоят е нещо много важно.
Присъстващ: Там всъщност умът не присъства.
Елеазар Хараш: Там е всичко вътре. Като махнем ума, или умът е толкоз одухотворен, че е изчезнал, вече можеш да го ползваш като слуга за незначителни неща. В света той може да ти върши разни неща. Примерно: да си подредиш библиотеката, ей такива неща, които, нали, той става за слуга. Но трябва да изчезне и тогава да стане за слуга, не преди туй. Трябва да е пречистен, овладян и да не се меси.
Присъстващ: Петьо, в Дълбокото въобще за смисъл може ли да се говори?
Елеазар Хараш: Не, не може. Не може да се говори. Там е просто чисто Дао, чисто Нищо. Там няма нужда, в най-дълбокото Нищо, няма нужда и от безсмислие, просто толкоз пълно е, но Пълнота има голяма.
Присъстващ: Смисълът, според мене, може да се води дотам, когато още си навън. Тогава има нещо, което търсиш…
Елеазар Хараш: Да, но някой път външен смисъл, външна цел може да те заведе към вътрешно нещо.
Присъстващ: Но то все още означава, че ти си навън?
Елеазар Хараш: Да, означава, че си навън. ’Щото ти можеш да кажеш, че смисълът на живота е в Любовта. Обаче то Любовта не е дума и не е цитати. Един ученик на Учителя може да цитира цял живот за Любовта и да не живее в нея, значи – остава висящ. Затова едно от най-важните неща следващата година за почти всички, като те изключим тебе, значи, знаеш защо – всички трябва да тренират този дневник, един от най-важните дневници: безкритичност на дълбоко ниво. Докато критикуваш, ти умираш, защото критиката е от ума. Тя означава и безлюбие, абе – саморазрушение. Метод – точен, ясен, включително и на вътрешните тела. И затова това е една от най-трудните задачи, защото това означава да излекуваш думите си, да се освободиш от критиката. Означава да махнеш всички излишни думи и неточни. Истината не говори критично. Дори и когато трябва да критикува, тя има начин как да го каже и не подсича човека. Просто има точния… и който умее да слуша, разбира се. Така че това е нещо много важно, но става въпрос: и външно, и вътрешно да се реши въпросът, защото докато си критичен, не можеш да се развиваш. Въображаемо можеш да работиш върху себе си, да говориш за себепознание колкото искаш, но отпадаш. Докато Чистото съзнание означава – от Ангелско състояние нагоре, то принадлежи на тях, на пробудените въобще, на Пустотата. Пустотата означава Чистотата всъщност. Даосите го наричат Пустотата. Една от най-важните задачи за учениците. Иначе все ще имат проблеми, все ще питат, все ще обичат Учителя, но няма да стане. Но едновременно с туй, една от най-трудните задачи. Защото, ако се отървеш от критиката, умът може да иска да те направи по-гневлив, нали, по-неспокоен, по-зависещ. Ще ти търси други… ще ти търси „цаката“ – такъв е умът. Обаче това означава, че почти, над 90% при Безкритичност да си му отрязал главата. Защото туй е едно от най-опасните неща. Защото критиката завързва нещата, както страхът – магнит за всичко отрицателно. Нямаш избор, просто: щом си критичен, ще привлечеш. Тя самата критика е болест, но ще привлечеш допълнителни болести с най-различни имена, имената нямат значение. Така че това е едно нещо, което ще ви изпоти повечето, почти всички. Обаче, който го хване на тясно… Ако го одобряваш сега въпроса, ние говорихме скоро в Шумен, няма да го разрешиш, нямаш никакъв шанс. Ако го хванеш ежедневно като задача, най-малко за една година, може и две, може и три, но струва си, ще дойде един момент, ако си сериозен, ще го разрешиш и ще разбереш какво означава. Едновременно това е лекуване на много неща. Значи: особен род Спасение, защото Чистото съзнание, което се явява след безкритичността, при… то е всъщност самата Реалност, най-висшата Реалност. И в най-висш смисъл това е Христос съзнание и Кришна съзнание, и Дао, и всичко. И Безкритичност също означава, и здраве. Щом критикуваш, ти ги викаш болестите.
Присъстващ: Критиката не е ли свързана пряко със съмнението?
Елеазар Хараш: С много неща е свързана, Г. Най-много е свързано… диагноза е за безлюбие. Човек, който критикува и не различава забележката от критиката, нали, той е, Учителя го казва, основното е, тя произлиза от безлюбие. И думата самата, дето я обяснява Учителя: крие и тика. Нещо като политиката, криеш нещо и го тикаш, за да изпъква нещо друго. Умът ги прави тези неща. Той винаги иска той да изпъкне, да се представи или така да е щастлив на сметката на друг, след време… Но е много трудна задача. Който няма ежедневна такава задача, няма никакъв шанс да разреши този въпрос. Ще си остане, така, като идея само, нещо като спомен, така. Така, значи, М., ти искаше да кажеш нещо?
Присъстващ: Исках да кажа, че не в удоволствията, а в трудностите и страданията.
Елеазар Хараш: В трудностите? Да.
Присъстващ: Може да се открие по-лесно смисълът.
Елеазар Хараш: Да, Учителя казва, че Окултният Ученик избира трудния Път. Не пра`ви тази грешка, нали? И затуй аз се радвам, някой, като дойде да ми говори за трудности, за страдания, нали. Имам нещо, тайно изпитвам приятно чувство. Вземе ли някой да ми се хвали, че е много щастлив и радостен, така, малко, нали, едно на ум. Значи: къде да се търси смисълът на живота? Учителя казва: „Намери смисъла на живота и в своите страдания, и в мрака“. Значи: не само в страданията, и в най-големите страдания. Значи, точно там израства Духът: в най-голямото страдание, в най-голямата трудност може да видиш Същността си, себе си, Бога, Небитието, нещо особено, което наистина ще те промени. Значи, туй беше първият въпрос.
2. Вторият въпрос е: Кое е същественото?
Някой може да каже, че е спасението например. Спасението не е съществено. За християните – да, но за Ученика не е съществено, защото то е нещо, вложено вътре. То не е нещо, което можеш да го чакаш отвънка и да дойде. То просто Бог е вътре, Бог го е вложил вътре в тебе, нали, то е твоята Същност. Така че, не е нещо, което можеш да очакваш. Нещо, което можеш да го събуждаш – да, но това е вече малко по-друго, това е тънкост. Както скоро говорихме в Шумен за някои тънкости. Ако си спомняш, коя беше мисията на Ученика? Нали така? Тука ще го припомня само, значи: Ученикът има две мисии, но втората ще я оставим настрани, защото първата трябва да се реши. Значи, основната мисия на Ученика е: да събуди, тя е тотална за ученика и цялостна е, значи, да събуди в себе си жаждата за Истина. После, след време ще дойде другата мисия. Но туй не означава, че той има мисия. Ние сме го казали и в „Ава Торот“: „Истината в нас има мисия, а не ние“ – но туй е друга тема. Но става въпрос, че най-важната основна мисия, която дава правилната посока, е да се събудиш Истината, да събудиш голямата жажда за Истината, особената жажда. Туй е едновременно и Път към Старците. Специалната жажда за Истина, особената, е прекият Път към тях.
Значи, въпросът беше: кое е същественото? Много ясно е, че не е щастието, нали, вече сте го разбрали. Защото, който се стреми към Истината, отстранява щастието в Пътя си. Няма време за такива, нали, отклонения. Истината е нещо много по-дълбоко.
Искаш да си най-високо, затуй ли стоиш прав?
Присъстващ: Аз, краката ми не се изморяват почти никога, седна ли, не мога да седя.
Елеазар Хараш: Имаш силна енергия. Ще живееш дълго…
Присъстващ: Не се знае, зависи Архангел Михаил кога ще го пратят да ме вземе.
Елеазар Хараш: Ще му кажеш да почака, имаш задача.
Присъстващ: В „Горчичное зерно“ там казва за щастието, казва: Это…*** продукт. Когато дойде Любовта и Истината, щастието… ако търсиш само щастието, няма да стигнеш до другите.
Елеазар Хараш: Няма да стигнеш, то е преграда.
Присъстващ: Да.
Елеазар Хараш: А когато придобиеш Любовта и Истината, и навлезеш в тях, проникнеш, то почва да те гони. Не можеш да се спасиш, пък се чудиш как да го… И здравето те гони, и всичко, благата, нали, въобще… Щастливият човек, тайно или явно, продължава да си живее в грехопадението. Самата цел е погрешна. Това означава, че си изместил Бога на второ място, Истината – искаш нещо лично. Там има личен момент, който е всъщност точно каквото е и грехопадението: грехопадението означава личен момент, „Духовна обърканост“ се превежда, в Атлантида са го наричали. Това е грехопадението – „Духовна обърканост“, така го наричат те, те си имат такъв начин.
Значи: кое е същественото? М., ако искаш, докато размишляваме да кажеш стихотворението си.
Присъстващ: Молитва.
Елеазар Хараш: Готова ли си?
Присъстващ: Да.
Елеазар Хараш: Имаш смелост, нали? Добре, хайде да те чуем.
Присъстващ:
Господи, не ме лишавай от светлината;
от Любовта и топлината.
Господи, помогни ми Твоята Доброта
да проявя; силна да бъда дори и в слабостта.
Вярна да остана в Душата,
дори и при натиска на вината.
Господи, със Смирение ме изпълни
да съм богата, дори в угрозата на нищетата.
Не искам нищо друго Боже, а само това,
което с Тебе може.
Елеазар Хараш: Да, много е хубаво, защото си го изстрадала – затуй е хубаво!
Кое е същественото? Какво казва Ошо?
Присъстващ: Бях заминал някъде. Там Ошо на едно място казва; една негова последователка казва: „Когато слушам някой път сълзи текат от очите ми“. Той казва: „Това е най-свещеното, което е станало в тебе, вика, не ги спирай, казва, пусни ги, нека да потекат“.
Елеазар Хараш: Точно така, очистват сърцето по най-правилният начин. Освен, ако не плачеш, че някой ти е взел примерно кравата?
Присъстващ: (…)
Присъстващ: Не, аз съм трогнат от тези стихове!
Елеазар Хараш: Да, да, да, много е хубаво! Значи: същественото?
Присъстващ: Както виждам: всичките са трогнати, не само аз.
Елеазар Хараш: Да, затуй не ръкопляскахме – щяхме да се изложим. Щом има ръкопляскане – умът.
Присъстващ: Да.
Елеазар Хараш: И след време тъй ще бъде на лекциите и в кръговете: няма да има умствени хора. Бавно почна: някои напуснаха и тука, и в София лекциите, и други ще напуснат. Ще останат само по-искрените, по-духовните, по-сърдечните и тъй нататък в таз посока. Другите ще ме критикуват, аз ще ги обичам тайно, така, и ще се гоним в другите животи.
Така, значи кое е същественото? Някои казват, че е Шамбала, а други – Агарта. Според мене – твърдо не, ама туй е друга тема. Значи, Ученикът няма място там. Ако го поканят, ако отиде като приятел и брат, туй е малко по-друго, но не е там същественото. Да. И на дъното на морето не е. Като те виждам се сещам, нали, за акваланга. Има нещо хубаво там, ама, да – слушам те.
Присъстващ: Тази година ни гони подобна идея. Ще си позволя, макар че не съм така задълбочил кой знае колко… Същественото за мен е Цялото. Защото Цялото е Бог, и Бог е Цялото. Там търся и смисъла на живота. Значи: живот за Цялото. В мига, в който решим да кажем „аз“, ние се отделяме от Цялото и смисълът се губи, правим точно обратното нещо. Оттам, така, идеята, която ми дойде и съм я споделял с няколко души и с тебе включително е, че силата, която крепи света и е негова същност е Любовта. Но тя може да протече в две посоки, както електричеството тече с плюс и минус. В единия вариант, Любовта ни слива с Цялото – това, предполагам, е Божествената Любов. Ние се единяваме с всичко останало, т.е. с Бога. А другият вариант, когато съсредоточим любовта си върху себе си, върху предмет, върху детето си, тогава ние отделяме частица от Цялото, това е човешката Любов, която ни вади от рая, тя ни отделя. Само, когато изпитваме Божествената Любов към всичко, без да отделяме негови части, само тогава през нас протича правилната Любов, в правилната посока.
Елеазар Хараш: Докато те слушах възникнаха два въпроса в мене, символични, условно. Едното е, първият е: Виждал ли си Цялото? И вторият ще ти кажа после; второто по-точно не е въпрос.
Присъстващ: Виждал съм части от Цялото, които…
Елеазар Хараш: Са въведение към истинското Цяло.
Присъстващ: … по които мога да съдя за Неговата структура, гениалността Му и смисъла Му.
Елеазар Хараш: Да.
Присъстващ: Достатъчно миниатюрни; все пак, когато видим част от топка, знаем може би, че това е част от сфера.
Елеазар Хараш: Да. Значи, другото е, че има един такъв момент за… има такива същества – те са много, които могат да кажат „Аз“, Бог в тях го произнася. Всички пробудени, те влагат съвсем друго качество и няма нищо общо с егото и с… Някои са били убивани за туй, като Ал Халладж и други там от Суфите, но те могат да го кажат, и то е чисто Божествено. Туй е друга идея, така. Значи, кое е същественото? То има много отговори, но аз давам един; един отговор съм ви избрал така по-простичък. Значи, същественото не е мястото където отиваш. Значи, където и да отидеш: държава, свят, в някое учение и т.н., същественото си ти – значи, твоята най-вътрешна Същност. Не е важно кой къде отива, а кой е този, който отива. Преди време на лекциите обяснихме нещо подобно, значи, за постъпките като говорихме. Там казахме, че даже и добрите постъпки нямат значение, а е важно кой постъпва, кой е тоз, който… Защото свещеният човек може да постъпва някой път и погрешно с много Дълбоки, Тайни и Свещени намерения, които идват от Бога. Той и Бог знаят това – другите хора няма да видят, но той действа, както трябва: съществено, Съкровено. Нали? Както и някои Дзен Учители удрят с пръчката учениците, обаче ги просветляват. Ако един обикновен човек цял живот те удря, нали, ще ти спука главата. Значи, после ще продължим с въпросите сега ще ви прочета няколко неща. Това е една извадка от една книга: „Какво казват децата за Бога?“ Това един руснак се е сетил да посети много училища, писма. Някъде не са го пущали, разбира се, директорите. Но той е успял да извади мненията на много деца от първи до четвърти клас – най-хубавата възраст. И така, подбрал съм така по-красивите моменти. Да видите как децата, колко изчистено, докато умът още не е развит, как говорят децата, така ще ви кажа някои.
Значи едно от децата – втори клас: „Здравей, Господи! Как вървят нещата при Тебе? Как живееш и как Си със здравето?“. Значи: естествено, чисто, как вървят, как живееш и как си със здравето?
Друго детенце: „Ако Ти организираш края на света, кой ще Ти се моли?“. Значи: има си размишление в него, просто иска за себе си. Значи, нещо в него дълбоко пита, иска да разбере, защото молитвата е нещо съществено за таз Душа.
Друго: „Небето е синьо, когато си в добро настроение ли, Господи?“. Значи, небето е синьо, когато си в добро настроение ли, Господи?
Другото: „Господи, Ти какво образование имаш?“. – Туй е второкласничка. Сега друг е въпросът как Бог отговаря на Душите, но те получават нещо от самия хубав въпрос. Нещо Душата им получава Тайно, понеже въпросите са искрени. Такива деца даже и да обиждат Бога, заради Искреността, ще получат нещо по-ценно, отколкото един лукав лицемерен ум, който се опитва да задава много „разумни“ въпроси, нали, на Вселената например: устройството на Вселената… Или пък как да общува с висшите светове? Дето Учителя казва: Ти не можеш да общуваш с твоя комшия… на Луната, нали… питаш, как, нали, така.
Значи, другото детенце: „Ако всички хора попаднат в рая, ще има ли място за всички?“. Значи: притеснява се за мястото си – трети клас.
Друго: „Дай ми вълшебната пръчица, и ще Те оставя на мира, Господи!“. Иска нещо съществено, кога ще се даде – това е друга тема.
Друго детенце: „Моля, Те Господи, направи живота по-прост!“.
После: „Мили Боже, вземи ме обратно, тук е толкова скучно на Земята“ – Така му се сторило. Има някаква скука, ако се поддало, нали.
Друго, трети клас: „Изпрати на Земята Своя Син, ние няма да Го разпънем“. – Казва си мнението. Възрастните го разпънаха. Умствените хора го разпънаха, но това е мнение на децата.
После: „Господи, следи ме внимателно, за да не сътворя нещо!“. Може да е някаква беля, може да е някакво, но иска…
Следващо дете (туй беше първи клас): „А времето, когато спим, защо ни се смята за живот? Не е правилно това! На сън ние даже дори не ядем!“. Една логика детска обаче, ако имаше кой да им отговаря точно, децата щяха да израснат, нали, защото тази възраст е много важна, така.
Следващо: „Господи, желая Ти всичко най-хубаво в живота!“. – Това е първокласник.
Следващо, четвърти клас: „Цветята Ти са се получили по-добре, отколкото човека“. – Много е точно, просто е, това е Будност, особен род Будност – детска. И още двечки има, три, още три:
„Господи, не се страхувай, аз съм с Тебе!“. – Това е първи клас, първокласник.
Следващото: „Родителите – това е нашата болка“. Значи децата също страдат, боли ги, че имат такива родители някой път или по някаква друга причина.
Последното: „Господи, аз Тебе Те уважавам заради вярата Ти в човека. Ти имаш много голяма вяра“ – че човекът ще успее, че ще се пробуди; наистина такава огромна вяра заслужава и голямо уважение.
Р., да чуем една песен?
Присъстващ: Петьо, днеска нали те попитах нещо и ти каза тука да те попитам?
Елеазар Хараш: А да, ’щото засяга и други, ама какво беше то?
Присъстващ: Когато изпаднеш в състояние, в което много трудно можеш да активираш волята си за малки неща, елементарни, просто… тя, волята ти почти не върши работа. Какво е най-точното и като формула, и като постъпки?
Елеазар Хараш: Само с формула…
Присъстващ: Много е трудно да, т.е. в такова състояние, в което и за съвсем елементарни неща е трудно да… Просто правиш с големи усилия, нали, вършиш…
Елеазар Хараш: Значи: само с формула няма да стане, но чакай да помисля за една формула. Значи, положението да допуснем, че е тежко, отпуснато, една от формулите кратки се сещам е: Господи, облекчи ме! И да повтаряш, както казах, всяка формула си има ключова дума. Почваш да повтаряш думата, ключовата дума, дето днеска говорихме за разни други думи. Значи в случая – „облекчи ме“. Това е едно, уточни.
Присъстващ: Да обаче, не в момента, в който си притиснат и чувстваш напрежение.
Елеазар Хараш: Да?
Присъстващ: Не натиск или трудно състояние, а състояние, в което си спокоен, но си отпуснат и не можеш да задвижиш волята си – разбираш ли?
Присъстващ: Как да се мобилизираш?
Присъстващ: Да, да.
Елеазар Хараш: Туй не е спокойствие.
Присъстващ: Ама не, в смисъл не е такъв натиск, който примерно да чувствам нужда да бъда облекчена. Аз по-скоро искам да се активизирам; в такъв смисъл.
Елеазар Хараш: Да, значи, първо ще ти обясня: значи тук става въпрос за… Не се знае дали трябва да искаш бързо да се освободиш от туй съзнание; ще ти обясня защо: защото, първо, може да дължиш – това са изостанали души от другия свят, които влизат в тебе и по тоз начин ти им помагаш. Ако бързо избягаш от тоз свят, Учителя казва: Такива отчаяни души има в другия свят астрални, те се разхождат. И като се слее с твоята вибрация, и ти ставаш като нея, и ставате близначета. Знаеш какво е близначета? Значи, ако ти се помолиш за таз душа, няма значение коя е тя, няма значение имена, то е същности: Господи, благослови това моето състояние и го изпълни с живот; благослови тази Душа, която е влязла в мене и я изпълни с живот. Значи, ’щото сега ми поставяш по по` друг начин въпроса, и затуй по друг начин ти отговарям. Но има състояния някой път, които и да се молиш… Имах такъв случай: значи, изстинките аз ги подценявах, майтап работа, така, детска работа; един път ме тръшнаха и викам: „Втория ден ще стана“. Четиринайсет дена бях на легло, 41 градуса, причерняване – хубаво, че падах в леглото. Нали, молех се, такова, няма бързо решение, но и не бързах. Просто се настроих, приемаш го. С приемането съкращаваш много сроковете. Ако се бунтуваш, увеличаваш сроковете и даваш капитал, и занапред.
Присъстващ: Беше казал, че това може да се превърне в медитация оттук, нещо такова.
Елеазар Хараш: Да, ако можеш да го правиш.
Присъстващ: Човек не трябва да се успокоява.
Елеазар Хараш: Да, защото при туй положение да станеш, да работиш и тази душа заедно в тебе да получава освен молитвата, нали, което ще кажеш. Така да прочетеш някои неща от Учителя. Някой път подобни неща се е случвало, казва Учителят, по време на сън: нещо те събужда в два часа, това е психическо докосване. Събужда те, това е пак такава душа, странстваща. Не може да си намери място, обаче има връзка с тебе. Помолваш се за нея, казва Учителя, четеш нещо от Библията, от Словото на Учителя, помолваш се за нея, и после вече постепенно ще се постараеш да заспиш. Ако ти е трудно заспиването, можеш да си повтаряш: „Заспивам, заспивам!“ – така бавничко като самохипноза, самовнушение.
Присъстващ: Съвсем наскоро имах такъв случай, в който се събудих и тука много силно с мисъл за двама души; и тука все едно светлина, просто много силно: енергия и светлина.
Елеазар Хараш: Да.
Присъстващ: И постепенно, постепенно час и нещо ми отне докато заспя после.
Елеазар Хараш: Да.
Присъстващ: После просто. То е значи някакво такова – връзка с тия души, нещо такова ли е?
Елеазар Хараш: Ако е светлина е по-друго, може някой близък индианец да е с теб.
Присъстващ: Е, ма ’щото много силна мисъл, аз като се събудих говорих с двама души.
Елеазар Хараш: Те имат силна мисъл, защото имат много силна концентрация. Индианците са от тази категория.
Присъстващ: А ти в Шумен, значи, аз тогава нещо те питах, ти загатна нещо; аз после си размишлявах. Нали казах ти, че има моменти, в които идва при мене много силна болка или страх. Но най-вече е болка, която не мога да кажа от какво е и защо е. И ти каза, че то винаги има някой. Това означава, че някое същество идва, което ми оставя болка ли?
Елеазар Хараш: Примерно да кажем, да. Тогава, ако се сещаш…
Присъстващ: И няма никакъв конкретен повод, т.е. не можеш да кажеш: „Тя се дължи, защото преживях това и това или…“
Елеазар Хараш: Ти не можеш да кажеш, че няма конкретен повод, защото не знаеш миналото. Това е друга тема.
Присъстващ: Точно това, просто искам да кажа, че аз не мога да обособя от нещо; просто знам, че е много силна.
Елеазар Хараш: Виж сега, това е явно… Затова е важна Искреността, умът да отпадне, защото дава по-отворени врати в Невидимия свят. Примерно: ти виждаш, че някой човек се страхува, няма никой при него пък той целия… изпотява се даже. Ами ’щото до него има невидимо същество – от туй по-явно няма. Трябва да го видиш вътрешно, но то не е такова виждане: „А, видях го! Ти ли си?“. Нали? Друга категория, да. При такива положения, нали, ’що има страх в този човек? Ами няма Любов. Ако вътре беше Любовта, от къде щеше да дойде този страх? Той затуй е произлязъл страхът, защото има отклонения от Любовта, но това е друго. Но става въпрос, че при такива случаи, когато си отпусната, ако не можеш да станеш примерно, аз съм дал онуй упражнение… Сега то може да не ти проработи веднага: броиш от десет до едно и казваш: „Ставам заради Божията Воля на едно!“. Ако ти е трудно, почваш отново. Ако ти е трудно почваш от сто до едно. И накрая казваш, като стане едно: „Заради Божията Воля ще стана!“. При туй положение, аз правил съм такива упражнения, не може да не станеш. Освен ако си много упорита, и просто не искаш. Но няма кое същество черно да те застави напълно, само донякъде. Просто не може, ’щото един брат преди се опитваше да ме убеди, че не можел да се моли – „черните“ не му позволявали. Ти решаваш въпроса: дали да се молиш, или не. Няма такава сила, дори и когато си парализиран, Душата може да работи като поток. Така че аз затуй искам тука да се образува след време от приятелски кръг – вътрешен кръг. Той бавно ще зрее, ще стане. Искрени хора, сърдечни, смирени, всички да си говорим заедно, разбираемо. Да образуваме едно ядро истинско на Братството, а не „цитатаджии“ – просто ядро. И не силни, а мъдри, смирени, скромни и мощни, мога да кажа, защото тогава ще изкарам огнените тефтери – там дето съм ги скрил, дето в най-големи страдания Учителя ми ги е давал. Значи, тогава ще говорим на съвсем друго ниво, няма да говорим такива неща, но и тез неща са с идея за пробуждане – символични въпроси, както и да е. Смятам, че долу-горе схвана.
(Пауза.)
Става въпрос за една формула, която я караме всеки ден за България в 10 часа вечерта. Значи тези, които не са я чували, които не знаят, значи: Господи, излей мира Си върху България и целия свят. Така, много е важна, така да… Това е въздействие върху силите, така, да смекчаваме, колкото можем. Значи, когато можем да смекчаваме, трябва да действаме, пък вече каква ще е Божията Воля, но… Значи: Господи, излей мира Си върху България и целия свят – в десет часа вечерта. Които не могат точно в десет часа, търсят си друг час. Но иначе, идеята е хубава, всеки да види дали помни точно този час, защото туй след време ще се окаже… ще се прехвърли като друга точност.
3. Следващият въпрос е: Защо е създаден човешкият Дух?
И междувременно се сетих за още две деца, защото не го бях писал тука – така ми дойде преди малко. Значи, защо е създаден човешкият Дух?
Едното дете казваше: „Господи, Ти като си бил дете, слушаше ли майка си?“. Туй беше едното, което се сетих в момента. Те иначе са 3500 отговора, както и да е. А другото казваше: „Господи, много Те обичам, обаче повече обичам майка и татко. Нали не се сърдиш?“.
Така, значи въпросът е: Защо е създаден човешкият Дух? Не е лесен въпросът, от друга страна е лесен.
Присъстващ: Да слуша баща си и майка си.
Елеазар Хараш: Да слуша баща си и майка си?
Присъстващ: Тука въпросът излиза до рамката на: защо въобще е създадена тази Вселена, която донякъде виждаме и усещаме? И макар че, чух и всяка книга си има положителни, и не толкова… За „Разговори с Бога“ – там е дадена някаква идея, която на мен много ми допадна. И ти спомена Океанът. Предполагам че, идеята е такава както капката: водата се изпарява от Океана в началото като па`ри, като нещо необособено; стига идеята, че е частица, кондензира в капка, известно време броди нагоре, надолу в атмосферата…
Елеазар Хараш: Разходки, медитации?
Присъстващ: … докато достигне до идеята, че е нищо, че е частица, за нея е по-добре да се слее с Океана отново, но вече съзнателно. Идеята е: че Единният Дух някога е решил да се разпръсне на много частици, всяка от която да порасте до силата на Бога, т.е. всяка от която да стане Бог. И в резултат на всичко това, Бог да добие n-пъти мощ, така грубо казано, колкото е броят на частиците, на които се е разпръснал от началото.
Елеазар Хараш: Защо „грубо казано“?
Присъстващ: Под „мощ“…
Елеазар Хараш: Когато се отнася до Бога е друго, мощта е на място, там всичко е на място. Да?
Присъстващ: Аз мисля, че човешкият Дух е създаден като посредник. Посредник в смисъл такъв, че човекът не е в състояние да обработи и възприема тези силни енергии, които идват отгоре. Духът спомага за това възприемане. И една друга идея ми идва, мисля, че от Учителя съм срещала, че Духът обединява ума и сърцето или ги „урегулира“ – не се сещам за точната дума, регулира ги.
Елеазар Хараш: Той ги лекува. Защото: сърцето се изопачава, умът потъмнява, Душата скърби, Духът ги лекува и трите. Макар че, скръбта може сама по себе си, ако е приета с пълна Любов, да се окаже най-важното лечение. В Шумен загатнахме кой е най-важният лекар, ако си спомняш, е: Интуицията. И поговорихме там за Интуицията.
Значи, защо е създаден човешкият Дух? Това са въпроси, които нямат окончателни отговори. Да ви носят повече идеи, така, посока, всъщност посока, както ходенето по вода – означава да бъдеш господар на живота, не да ходиш по самата вода. Ако си господар, няма да потънеш нито в живота, нито в смъртта. Ако не си господар, както апостол Петър – малкото съмнение и потъваш. Значи, съмнението е потъване. Критиката е друго потъване, омразата е друго. Превръщането на вино и вода също са много такива тънки символи. Значи, може да означават много неща, но едно от нещата примерно, които означават е, че да превърнеш водата във вино значи, или виното във вода, да кажем: превръщаш смъртта в живот. Това е единият от символите. Но, нали, трябва да се разглеждат някой път нещата много всестранно. Не може водата да се дава на обикновените хора, на една сватба – тогава я превръщаш във вино. Даваш им нещо второстепенно, защото водата на живота е нещо много дълбоко, самата вода въобще като идея. Дао най-много го сравняват с водата – Учение за водата. Ще говорим догодина и за Дао. Дао то е… Защо е създаден човешкият Дух?
Присъстващ: За да благодари.
Елеазар Хараш: За да благодари? Той не се занимава с благодарност. Толкоз’ е пълен, че… С благодарност се занимава донякъде сърцето и в известен смисъл Душата – те са разпределени така. Той е сам по себе си е част от Бога и там благодарността би изглеждала като понижение. Друго е, то е от друга категория.
Присъстващ: Аз искам да разкажа един… от Ошо за Духа.
Елеазар Хараш: Той не благодари, защото Неговата реч е по-дълбока от Благодарността и остава неизречена… Да?
Присъстващ: Когато Бог създал хората, те почнали толкова много да ходят при Него и да му се оплакват: тоз туй няма, оня друго няма. И Той събрал своите съветници и казал: „Казвайте какво да направя, ще откача! Тия хора, казва, не ми дават покой!“. И те го съветвали, съветвали, обаче един от съветниците му казал, прошепнал му на ухото, казал: „Ще се скриеш вътре в човека – той никога няма да се досети, че си вътре в него“. И действително, Ошо дава – Духът това е Бог в тебе. И когато Го видиш вече, ти виждаш и след туй можеш да кажеш: „Аз съм Бог!“, но това не е скромно.
Елеазар Хараш: Да, и в Кабалата е обяснено така: скрил се е много дълбоко навътре в човека, за да остане човекът свободен. А пък вече, ако в тази свобода може да Го открие, защото тя затова е дадена: за да живееш по Неговия закон. Той се е скрил, има си идея.
Присъстващ: То при индианците има такава идея: за седемте посоки на света. Когато са поставяли посоките, четирите посоки – изток, запад, север, юг; горе и долу, обаче седмата била най-дълбоката и се чудели, къде да се скрие, защото е най-съществената, и я сложили в човешкото сърце.
Елеазар Хараш: Да, да.
Присъстващ: Най-близко и най-далече.
Елеазар Хараш: Да, има няколко индиански племена, които имат различни посоки; имат и такива с пет посоки – четирите посоки, и другата е в центъра, но за нея… Да, да.
Присъстващ: Какво е не-Дух?
Елеазар Хараш: Не-Дух? Питаш ме или искаш да отговориш?
Присъстващ: Питам.
Елеазар Хараш: Да. Значи, първо човек трябва да постигне Духа и после… Най-голямата жертва, която може да направи човек, е да се откаже от Духа си. След като се е отказал от сърцето си, от ума си – всичко е посветил на Бога. Отказал се е от волята си, от Душата си – това е вече финалната жертва, където става въпрос за пълно отричане, включително и туй, което ти е дадено, най-Дълбокото. Защото Духът е най-Дълбокото, голямата Пълнота. Затуй казах: няма нужда от благодарност, защото там думите не вървят. Примерно, ако искаш да изразиш Духа, ако избереш Словото, не става. Но мога да допълня: ако избереш и мълчанието, пак не става. Просто там нещата са много дълбоки. Ако можеш да се откажеш от туй най-Дълбокото, значи, то ще те заведе в не-Духа, което е една граница, дето говорихме за Тайното съзнание. Така, една степен на Нищото. Хем е почти Нищо, но има още една крачка вече към пълното Нищо. Защото от тази степен – петото съзнание, за което говорихме на лекциите – не Свръхсъзнанието, Тайното, може да се завърнеш от туй Тайно съзнание, а може и да отидеш в крайната степен на не-Духа, т.е. пълно изчезване. Значи, там вече няма нищо.
Присъстващ: Това ли е Бездната?
Елеазар Хараш: Слива се с Бездната и става нещо, което е повече от всичко: повече от хармония; повече от блаженство; повече от всичко, обаче вече е извън думите. Докато за Духа, Учителя дава какво е Дух на едно място, определение, с две думи го обяснява. Значи: Абсолютната Разумност. При не-Духа вече няма нужда от разумност. Тя също трябва да бъде изоставена, защото в Нищото не върши работа. То е нещо подобно, като знаещият човек да отиде, да отиде, да обяснява на Бога, да Му тълкува нещата, да Му говори. Той, Бог не иска знания от тебе, Той иска Любов, а таз Любов – това е Той. И тогава има вече съвсем друго общуване.
Присъстващ: А може ли да се каже, че Духът е първото отделяне от Цялото, ако не точно отделяне, първото обособяване от Цялото?
Елеазар Хараш: Да, защото светът не е създаден, аз тука, като задавам въпроса, той е в кавички „създаване“. Значи: няма създаден свят.
Присъстващ: В смисъл, както Океана, т.е. нали сме говорили, че Бог е безкраен в Своите проявления и никога не може да се прояви напълно.
Елеазар Хараш: Да.
Присъстващ: Но когато една капка може да се прояви, да влезе в света – тя пак няма да се прояви напълно, защото в нея пак е Бог. Но тя може да прояви някой аспект, дори в някаква степен Духа, т.е. Бога или Източника, от който е излязъл. Мисля, че Духът е нещо такова. То просто е едно проявление, едно разгръщане на Бога, сродно с Бога, но едновременно с това, просто, както капката и океана.
Присъстващ: Става въпрос за човешкия Дух, не за Абсолютния Дух.
Присъстващ: Не, бе, за човешкия Дух говорим. Всъщност, Божественият Дух не може да бъде познат, човешкият Дух може да бъде…
Елеазар Хараш: Значи, виж сега: човешкият Дух е нито създаден, нито сътворен, както и светът: той е излъчен – това е точната дума. Няма създаване, създаването е илюзия. ’Щото Бог може да си го прибере днеска, и да видиш илюзията. Както и този град, нали, имаше скоро земетресение? Там имаше ли гости? Леко такова, намек, както и да е. Значи: излъчен. Какво исках да кажа, да мислех за нещо друго… Ще се сетя. Значи не е създаден, излъчен. Въпросът е: ако ние се завърнем в Духа си, ще можем да се завърнем в Бога. Но Той е нещо, което ни е дадено – аз ще отговоря направо и с въпроса. Той ти е даден, значи, отговорът е такъв: за да може човек да се заражда в себе си – това е отговорът. Всъщност, нали, защо е създаден, „създаден“ в кавички пак казвам. Иначе нямаше да има кавички, ако бях казал излъчен, нямаше да има кавички. Значи: за да може човек да се заражда в себе си. Значи, Той ти е дал нещо такова съществено Бог, както феникса: това е постигнато, вечно да се обновяваш. Значи, няма какво да чакаш от Бога: нито спасение, нито… Той просто ти е дал най-Дълбокото. А вече след време, ти доброволно дали ще искаш да се слееш напълно с Него, ако се откажеш от Духа си… Да станеш не-Дух – означава да пожертваш най, най… – тогава ще получиш нещо по-Дълбоко. Но дали ще стигнеш до там? Има хора, които стигат до едно развитие, както тука говорихме, и спират: някои в блаженство, някои, нали… спират, застояват – те не могат да стигнат. Винаги трябва да се търси все по-Дълбоко. И затова медитацията е много важна, защото тя е „копаене“ навътре. Можеш да постигнеш някаква тишина, търси още по-Дълбоката. Можеш да постигнеш някаква голяма духовност, търси още по-Дълбоката. И освен туй, медитацията е много ценна – като да я проучваш, да се стараеш, няма значение колко я разбираш, да я търсиш, да я изучаваш. ’Щото тя е… тя те подготвя и за осъзната смърт – да умираш пробудено. Тя самата е като смъртта. Както, нали, вечер спиш, сънуваш или не сънуваш, но това е малка смърт – 24 часа или по-точно: 8-10 часа спиш, ставаш. Медитацията е нещо подобно, само че съзнателно. И който умира медитативно, много лесно се преражда после, много му е лесно. И той разбира, че няма „създаване“ (тази дума дето я ползвам в кавички), той просто си е. И затуй за Лао Дзъ примерно и за други, не можем да го наречем „историческа личност.“ Защото той го е имало и го нямало. И като го е имало, го е нямало. Защото той държи на неимането, както един път казахме там: „Какво ценят Даосите в човека? Безполезното“. Ако държат на полезното в човека, значи искат да използват човека: егото му, тялото му, хубави косички, очички, не знам какво, всичко. Нали? Това е сътвореното, външното – излизаш навън, и ставаш по-външен. Както някои зяпат по звездите, вместо в своя Космос, да ги изостави звездите! В тебе има по-дълбоки звезди, и тях трябва да ги изоставиш – към Центъра. Медитацията е една такава подготовка. Тя те освобождава от създадено, от сътворено напълно и те води към осъзнаване. Затова умът трябва да бъде пречистен – за да може да не пречи на медитацията. Значи, умственият човек, менталният не може да медитира, месоядецът също, но има изключения някой път. Може да му се случи за малко, за кратко някакво прозрение, но туй не означава, нали, че той се движи в таз посока. Когато станеш медитативен, ти ставаш и много любящ, ставаш истински любящ, защото това е основата на медитацията. А пък вече, когато станеш любящ или пък Любов, така условно, не като най-великата Любов, в тоз смисъл вече смъртта започва да се страхува от тебе. И тя, като дойде в твоя час, тя ще те познае – в тебе има Покой. Ще се смути, може да не се смути, но ще те поздрави – по съвсем друг начин ще се развият нещата. А иначе обикновеното безпокойство, което означава, нали, умът пак ще се преражда в човека. Щом умираш тревожно, нали… Но не всяко спокойствие, нали, показва, че си постигнал Покоят. Може да умреш и спокойно, но то е примерно от изтощение или от неразбиране, или просто няма какво друго да правиш, поне да се успокоиш, обаче туй няма нищо общо. Така.
4. Какво означава изцелението?
Значи, то може да е нещо външно – болест; може да е недостатък – нещо вътрешно. Какво означава самият процес?
Присъстващ: Връщането към Истината.
Елеазар Хараш: Не всеки изцелен се връща.
Присъстващ: Ами тогаз има ли изцеление?
Елеазар Хараш: Някой път дават. И Учителя е излекувал човек, който не е трябвало да бъде излекуван.
Присъстващ: Ама туй не е истинско изцеление, аз смятам то излекуваш тялото, обаче…
Елеазар Хараш: Не, някой път излекува някой, той просто свободата му, обича да кажем, да си прави карма.
Присъстващ: Нов шанс.
Елеазар Хараш: Да, да, нов шанс се дава, вече как ще го използваш… ’Щото Свободата Бог не може да ти я отнеме. Не може да те задължи да търсиш Истината, но вече ти трябва да се досетиш. Той може да е изцелен, обаче да си мисли, че може да прави каквото си иска и пак ще стане роб. Може да си въобрази, че върви в правия път – това е техника на ума, той си въобразява много нещата.
Присъстващ: То туй означава, че в някакъв смисъл може, т.е. в някои аспекти за някои хора, това може да означава, че Бог се е отказал от… няма полза, ти тъй и тъй не се учиш.
Елеазар Хараш: Да, да. Той ти дава една свобода, ти си даваш друга и ще те учат страданията, и други неща. Вече ще те учи твоят избор.
Присъстващ: Вече ще те оставят, как се казва…
Елеазар Хараш: Да, в лабораториите, ретортите, да.
Присъстващ: … за бъдещи вселени.
Елеазар Хараш: ’Щото той може да няма принципи, а само Принципът може да ти покаже Правия Път. А Принципът означава… не е като закона. При закона има правила и изключения, при Принципа, туй се отличава – няма, то затуй е Принцип. Значи, там или я обичаш, или… Не можеш примерно малко да вярваш в Бога, или да не вярваш. Там или вярваш – това Вярата е нещо тотално завършено – или вярваш, или не вярваш. Значи, ако не вярваш, не се лъжи: просто чакай, търси, проучвай, искай да узрее Вярата. Но не се лъжи, че вярваш, защото истинската Вяра е Принцип. Но туй означава при всички условия, значи: дали те убиват, колко пъти те убиват, нали, и какво се случва, няма значение – Вярата царува. По туй се отличава Принципът. Също и за Любовта – не можеш да обичаш някои, пък някои да не ги обичаш, няма такива разделения.
Присъстващ: Не можеш всички да обичаш на един път.
Елеазар Хараш: Като души можеш, като хора не можеш да ги срещнеш, но като Принцип можеш.
Присъстващ: Изцелението е Абсолютна Чистота.
Елеазар Хараш: Да, Чистотата сама по себе си извършва изцелението. Тя изцелява човека от греха, от слабостите му и затуй е много важна. Но Учителя казва, че не е наука от този свят. Защото много хора лесно произнасят тази дума, но Пътят, който трябва да извървят, за някои хора вече трае хиляди и милиони години и продължава, понеже са сънастроени с ума. И умът някой път се промъква, уж като интуиция и предчувствие, но той няма нищо общо с интуицията. Защото интуицията е винаги правилна, никога не подвежда, освен ако има някоя специална цел, дето говорихме в Шумен – да ти направи някоя беля, след време да се възродиш. Нали? Да те заведе там, където не трябва, обаче да получиш нещо много по-Дълбоко.
Присъстващ: Не е ли обикване на болката?
Елеазар Хараш: Да, ако я обикнеш, вече, ще изцелиш нещо в себе си, в самата болка, самата болест, защото те са живи същества. Става двойно изцеление и на себе си, и на… но това е, вече, много тънко умение – да обикнеш. Но Любовта, М., не е нито на дълбок план… Значи, нито чувство, нито емоция – няма общо с тези неща. Това е много тънка енергия, всепроникваща, най-фината. С нея трябва да се обича без чувства, без емоции. И няма нищо общо с хладината, нали, напротив – тайно, дълбоко, със скрити намерения, без нищо явно – това е Любовта, но няма емоции и чувства. Те са слизане на по-долен план и са свързани повече с обичта. То затуй има две думи, нали – обич и Любов. Обичта е към хората, Любовта е към Центъра.
Присъстващ: Не е ли пробуждането?
Елеазар Хараш: Да, но някой път в момент на тежка болест, може да не ти е до Пробуждане, може да си обхванат. И дори, и да си Пробуден, Бог може да не ти дава изцеление. Държи те. Сега дали ти калява търпение, не може да се каже, или нещо друго и те чака, но… може да не си пробуден да те излекува, а да си пробуден и да чакаш. Има един пробуден е чакал, значи по карма му се е падало, един индийски Учител 18 години да лежи парализиран – краката му, ръцете му, езика му, всичко вързан. Обаче вътрешно в Душата си се молел много горещо. И постепенно за две години развързал краката, развързал ръцете, езика. Изплатил каквото трябва и вече никога.
Присъстващ: От Библията Силан нали е бил същият случай. Силан от Библията, Христос го изцелява.
Елеазар Хараш: Да?
Присъстващ: Той нали пак е бил пробуден?
Елеазар Хараш: Да, да, да, за Валтасар Беламо, или за друг говориш?
Присъстващ: Силан, дето го изцелява Христос… Той бил точно с такава цел изпратен.
Елеазар Хараш: Да? ’Щото в Библията има един друг случай, дето Учителя говори за Валтасар Беламо**** – ти не говориш за него? Да, този дето 37 години е бил и е чакал там да скочи във водата, в къпалнята. Той е, значи, Учителя го обяснява, Библията не го обяснява този случай, тя няма как да го обясни, Църквите… Значи: 37 години е прокажен, парализиран, вързан – яко вързан. ’Щото Учителя му е открил името в Другия Свят. Казва: „Това е стар посветен, пророк от миналото, Валтасар Беламо се казва“. За една съзнателна лъжа 37 години, нали. И на 37-та година го развързват и според мене вече Вечността е негова, Валтасар Беламо.
Присъстващ: Ако Бог посети човека, значи, той е изцелен.
Елеазар Хараш: Да, да, да, точно така! Бог трябва да реши. Независимо човекът дали заслужава, колко заслужава. Нали? В Божието решение има Тайна. Но да, ще ви допълня отговорите. Значи, иначе това е отговорът, но… Отговорът е: че когато Бог те посети. Значи: изцелението е от Бога. Хората може да се мъчат, но нямат много шанс. И здравето, и болестта са от Бога. Значи и двете неща са от Бога. Но изцелението показва, че на човека му е простено. Това е в близо над 90% е така. Значи, на човека му е простено. Тогава вече той наистина е заслужил изцелението си – просто Бог слиза като мярка. Вече той как ще се поправя, пак ще има една свобода, но дано да е буден да не прави нови въжета. Но умственият човек е така скроен, че… той обича външните неща. Туй дето ви казах са… заглежда се в звездите. А пробуденият, той може да ги гледа, ’щото в звездите има… може да се развие едно чувство за красота. Но той няма да се увлече. В Древевен Египет се е смятало, че звездите са пак Богове. Но няма да се увлечеш даже и по Боговете, ако стигнеш до Техния Център. ’Щото ще търсиш Този, Който е, т.е. самия Център. И после вече ще правиш връзка с тези Богове, Които са скрити в звездите. И тогава се получава съвсем друго, дето ви загатнах на предната лекция: че не си струва да говорим за глупостите на Нострадамус, защото той просто не може, няма свещени послания. Което означава, че пътят му е съвсем друг. Той не може да помогне с тези послания на хората. Докато посланията на Тот, на Озирис – там казват, че просто абсолютно всеки човек ще стане Посветен. Никой няма избор, никой не може да се спаси от туй и такива послания, но когато му дойде времето ще говорим и за тях, но това са послания. Което исках да ви кажа: че не следвай звездите, не следвай света, а абсолютната Същност – Бога, сърцевината на нещата. И тогава вече, като влезеш в тази Същност, може да се завърнеш и да се занимаваш, ако обичаш звездите, но по съвсем друг начин; съвсем друго качество; съвсем друг подход. И няма да лъжеш хората, нали, че след три месеца еди-какво си, след еди-колко си – няма да ги забавляваш. ’Щото всички послания на Нострадамус са висящи, включително и тези, които се сбъдват. Ти не се променяш, ще стане нещо, нали, въпросът е какво става с тебе, не със света, не със събитията. Ти си повече от събитията, твоят Дух е над явленията. Въпросът е: дали ти можеш да се освободиш от ума си? Ако се освободиш от ума си, посланията му не ти трябват, не ти вършат никаква работа. На теб ти трябва Бог, а не какви събития ще стават в света. Затуй ученикът върви по съвсем друг Път.
Тука нещо ще ви кажа от Учителя. Казва: „Страданието е привилегия. То не ти позволява да бъдеш привързан“. Значи нещо много важно, нещо, което нито философията, че и окултизмът не може да помогне някой път. Обаче страданието помага. Значи: спасява те от его; спасява те да залепваш за нещата; спасява те от привързаност.
Силата на медитацията е в туй, че там тя те задължава да ставаш все по-безмълвен, което е много важно. Защо? Защото в безмълвието се умъртвява умът. Тази школа, дето говорихме за „исихастите“, значи: най-дълбоката степен исихасти са в най-Дълбокото Безмълвие – това е пряко виждане на Бога. Който го е постигнал, това всъщност е Исихия, истинска Исихия. И по българските земи е имало много такива хора, и в Египет, и в Гърция. Но безмълвието не е лесна работа, защото това е качество на шестото тяло, това е качество на Духа. Не можеш да седнеш и да кажеш: „Станах безмълвен“. Ти трябва да навлезеш, нали, трябва да имаш връзка със своя Дух. А имаш връзка, когато Го проявяваш. Значи, не като информация, а като Знание, Съкровено Знание, и като Мъдрост. Значи: знанията ги изоставяш, информацията – навлизаш в Мъдростта. И Мъдростта те учи на Съкровено Знание, което е съвсем друго Знание и то без да си въобразяваш.
Напомням ви, че на 23-и ще се събираме. Не ви пожелавам приятни празници!
АУМЪ
* Става въпрос за Ошо (бел. ред.).
** Книга на Ошо, това е заглавието на руски (бел. ред.).
*** Не се чува много добре на записа (бел. ред.).
**** Среща се и с името Исавар Бел-Аму – „Тридесет и осем години“, Н.Б., VIII серия (бел. ред.).
Среща, проведена на 23.12.2004 г.
гр. Варна
Елеазар Хараш: Да си направим ограждащата формула
Както знаете, символични въпроси, така, задаваме, размишляваме заедно. Ако има междувременно някои въпроси, така, включваме се.
1. Значи, първият въпрос е: Какво нещо е неадекватност?
Значи, всеки от вас е длъжен, рано или късно, да не остане никакви следи от тази неадекватност, значи, така наречени промъкнали се врагове. Значи, какво нещо е неадекватност? Всеки по свой начин. Важно е човек да се старае, да дава искрен отговор, а не да търси само Дълбокото. Искреността е по-важна.
Присъстващ: Да не бъдеш тук и сега.
Елеазар Хараш: Да, когато не си тук и сега, постъпваш по законите на ума – неадекватно. Макар и да изглежда хубаво, някой път, хубаво или лошо, щом е умът… Ти къде си, тук и сега ли си?
Присъстващ: Ами малко в миналото, малко в бъдещето, но не тук и сега.
Елеазар Хараш: Малко смесено? Догодина?
Присъстващ: По-добре.
Елеазар Хараш: Добре. Аз после ще ви дам отговора. Да?
Присъстващ: Който не приема нито човешкото, нито Духовното.
Елеазар Хараш: Да, който не приема нищо…
Присъстващ: Не го възприема…
Елеазар Хараш: Не го възприема. Да.
Присъстващ: …нито на Земята, нито на Небето.
Елеазар Хараш: Учителя казва: Има такива умрели хора, значи, нито на Земята, нито на Небето – висят във въздуха. Аз после ще ви отговоря, въобще, така, според Толтеките идеята. Четирите ми въпроса са такива, нали. Днеска въобще имахме много разговори, едни от моите хора от Англия дойдоха – специално ги посветихме на Теун*, той знае за нас, така. Даже преди време съм му изпратил една мисъл (много интересно) – усетил я е. Така, има хубаво мнение за Учителя, така, и за мене (то е негова работа де, аз не държа на мнение, но така) – не обича много да говори. Но в момента правел една книга: Сентенции на толтеките.
Те се срещат там, в (така, моите хора от Англия, с негови групи, с него, на годината два пъти) Шотландия, имат някакво място, така, по-тайно. И на други места някой път се срещат, по-явни, ама там има друго, така и… Една група го е напуснала – там една жена, цялата група. Но това е тяхна грешка, това са други моменти такива… Но след време, ако трябва, ще говорим много за него. Но понеже тя донякъде, така, полудяла, синът полудял… а пък той прекалено много държи на Свободата, и не се намесва. Но иначе последователите му растат, и тоз който го разбере… Но Пътят на во`йна, искам да кажа, не е за всеки. Пътят на во`йна иска много голяма дисциплина и затуй говорим за дневници. Тука някои от вас ще започват дневници по Безупречност и така нататък. Това са… много строг трябва да стане човек към себе си: на всички други трябва да прощава всичко, на себе си – не. Грешките… Такъв е правилният подход и правилният Път. Към себе си трябва да бъдеш много строг – една много истинска дисциплина. Всъщност Духовните дневници са Път към себепознание, себеразкритие. Те ти разкриват грешките, и те стават все по-малко (грешките). Все повече ги поглъщаш; все повече уточняваш нещата си – затова тази дисциплина е нещо много важно. Независимо какъв е дневникът: дали дневник на Истината – да внимаваш, да си точен в думите, нали, което означава и тайно в себе си, вътрешно, и в постъпките. Въобще всеки дневник, щом сериозно се води, няма правила (защото често ме питат) – няма правила. Само да си сериозен, и това е напълно достатъчно. Щом си сериозен – Духът ще те обучава. И ако всички тука тренираме един и същи дневник – всеки ще има различен опит, различен път. И точно туй е хубаво. Важно е човек да е сериозен, да хване нещата натясно – грешките си. А дневникът точно това прави: след време ставаш неспособен нито на съзнателна, нито на несъзнателна лъжа. Това е силата на дневника. Който го прави ежедневно – до една-две години се освобождава от този въпрос, а който само го одобрява…
Значи: какво нещо е неадекватност? Примерно: някой смята, че само Христос е Син Божий Единороден – туй е също неадекватно изказване. Значи, нашият човешки Дух – това е Синът Божий. Който го разбрал – разбрал, който не може да го разбере… Но това е: нашият Дух, нашият чист Дух – това е Синът Божий, няма…
Присъстващ: Аз смятам, че неадекватност е да смяташ, че ти сам се управляваш, и да не знаеш кой те управлява.
Елеазар Хараш: Макар че, от друга страна, Р., трябва и сам да се управляваш. Нали? Ако се управляваш по правилния начин, вече и Неведомото ще те управлява правилно. А от друга страна (пък вече, нали, от друга гледна точка), ако дадеш превес на егото, вече там е… да. Там, щом мислиш, че си прав, ще трябва да страдаш много. И това особено важи за знаещите хора, значи, които са изоставили Духа за сметка на знанието – поискали са знание. Не са искали Любовта; не са искали Мъдростта. Значи, при тях, те ще станат неадекватни, няма да имат избор. Даже и такива хора като апостол Павел, и те са си признавали: „Искам да постъпвам така, а пък постъпвам по друг начин“ – закъснява, умът го изпреварва. Но попаднал в Школата на Христос, на Чистото съзнание, след време преобразява себе си, но… строга дисциплина. Може да сте чували: той имал Окултна школа и в таз школа били двамата заедно с Дионисий (за който сме говорили) – Дионисий Аеропагит. Там са говорили съвсем други неща. Дионисий е бил, така, с висш църковен сан, но въобще не го е броил за нищо. Той е държал на живот в Бога, на живот в Истината.
Човек може да е пет години адекватен и изведнъж да изригне в него голяма неадекватност, голям гняв, да направи много поразии. Което означава, нали (наблюдавал съм такива хора, случвало се е), значи – врагът е скрит вътре и той се издава по тоз начин. Значи: трябва да вземеш дълбоки, сериозни, вътрешни мерки. Нямало го е пет години или десет години, мълчи, всичко сякаш е наред; изглежда въздържател; сериозен ученик на Учителя сякаш… така, така, и накрая изведнъж: виждаш, че всичко може да се сгромоляса. Значи: тайно работят тези неадекватни същества вътре в човека. И после ще ги обясним от гледна точка на Толтеките.
Присъстващ: Може ли да кажем, че трябва да осъзнаваме законите на дуализма? Всъщност ние живеем според тия закони. (…)
Елеазар Хараш: Ако сме се съгласили. Днеска примерно Ю. каза: „Все пак ние сме хора, човеци“.
Присъстващ: Да.
Елеазар Хараш: Не сме, това е подвеждане. Ако ти приемеш туй убеждение, нали… според Кастанеда сме магически същества; според мене сме същества на Орела, на Бездната, по-дълбоки сме от света. Просто: чисто Божествени същества сме. И законът Любов към Бога е Любов към Бездната, към Пустотата – това е основният Закон в Библията. Не сме хора. Може да се опитат някои същества да ни убедят, и ние, ако приемем и утвърждаваме все повече човешкото… накрая донякъде ще станем, но пак не сме. Но трябва към всичко да сме осъзнати, не само към дуализма, всичко.
Присъстващ: Възможно ли е по кармичен път (някой път) да се получи тази неадекватност?
Елеазар Хараш: Учителя казва, че никога не може ученикът да се оправдава с кармата. Кармата може да се победи много лесно и Учителя казва: Достатъчно е да бъдеш внимателен. Значи, ако таз дума се разбере – пак става въпрос за внимание. Учителя много е говорил също и за вниманието, и за Свободата, което всъщност пак е Толтеките – по неговия начин. Достатъчно е само да си внимателен – кармата отпада. Кармата може да те разстрои, ако загубиш внимание, Будността си, Любовта си, нали, устрема си и Единството с Бога – тогава вече тя действа.
Присъстващ: Тогава защо, по някой път, това нещо те изпревари? Не си още буден до такава степен?
Елеазар Хараш: Смиреният не може да бъде изпреварен.
Присъстващ: Не, аз говоря за друго.
Елеазар Хараш: Да?
Присъстващ: Ако да кажем, човек, който вече е тръгнал по даден Път… и се стреми, обаче това нещо в момента е по-силно от него…
Елеазар Хараш: Ако той е тръгнал по тоз Път…
Присъстващ: … и ако той не успее да овладее това нещо, и вече се получава едно объркване. Както виждам в много от сестрите ни и братята се получиха такива проблеми. И заради това, просто има нещо, където те се стремят, винаги искат да са будни, но го пропускат тоя момент. И в тоя момент, това вече е по-силно от тях и ги изважда от равновесие.
Елеазар Хараш: Да, но тука пак има едно нещо, което е скрито добро, значи: това е тяхното ниво; те ще изстрадат нещо, както всички знаещи (които тука и съм ги отстранявал, и които сами са си заминавали), те ще си го изстрадат и това пак след време ще бъде едно завръщане. И по-хубаво е една крачка назад, отколкото пет или десет. Имаме тука някои сестрички сега, които са в големи страдания. Даже, така, не се знае дали ще оцелеят, нали. И аз им обясних: това е голяма чест, че имат такива мощни страдания, психически атаки. И това, обясних им го, това са… новогодишни честитки ги наричам. Значи, преди Нова Година, така, дават ти подарък – да можеш да се стегнеш; да можеш новата година да обещаеш съзнателно. Защото без тези дневници ще останете само любители. И в София ги обяснявах тези неща. Дневникът е нещо… Той те кара ежедневно да си нащрек. Тефтерчето е в тебе, записваш си грешките. Ако си критик, ако тренираш безкритичност: всяка критика, която си я казал, ти вече на другия ден не можеш да я повториш, ще направиш друга грешка. Дето Ошо казва: Така си усъвършенстваш грешките, но в един момент ги надрастваш и се освобождаваш. А почнеш ли само да одобряваш да, да, – ти си оставаш. Може пет години да не критикуваш – след време, като почнеш ставаш, аз ги наричам „автомати за плюнки“. Направо, то се събира тоз поток и ти, понеже не си се овладял, не си го тренирал, не си го надраснал по правилния Път. И всичко трябва да се надрасне по правилния Път в Учението. Не съм срещу сексуалния живот, братя и сестри, каквито и да са – да минеш правилно през него, свещено, да го надраснеш и да му кажеш „довиждане“, за да може да си пълен в Учителя. И пита ме Г. днеска: дневник на Отдаването. Да, но не е в думите въпросът. Дали сериозно ще се отдадеш и на кого?
Присъстващ: Туй е важно, защото всеки се отдава на нещо си.
Елеазар Хараш: Ако се отдадеш на ума, нали, той ще те погребе. Значи, Смирението, става въпрос, че е много важно във връзка с кармата. То ти позволява… Първо то те води към Покой, Законът на Смирението; после те води към Дълбочина; и после те води да различаваш. Щом мислиш, че много знаеш, и се възгордяваш, кармата ще те заслепи. Щеш не щеш, ще станеш неадекватен.
Присъстващ: ’Щото имам едно Смирение, нали, но не и послушание. Послушанието някои го правят, за да станат много точни във всичко, и всъщност стават почти автомати.
Елеазар Хараш: То не е изкуствено нещо – Смирението, те вървят заедно с Послушанието.
Присъстващ: И заради това може би се получава после тоя проблем при тях.
Елеазар Хараш: Да.
Присъстващ: А Смирението… наистина, когато човек вече усеща нещата по-дълбоко – тогава вече може да се смири. Може да е бил много буен, много неща, които, дето казваш: да критикува, да създава едно негативно даже отношение около себе си, но когато се смири и усети тоя момент – тогава, казваш, вече това нещо ще му помогне той да надмогне нещата?
Елеазар Хараш: Да.
Присъстващ: Но не да е „сляпо“ послушен?
Елеазар Хараш: Да. То ако е „сляпо“ значи не говорим за Послушание. При Смирението най-малко те ръководи Висше Същество: сега, дали е напреднал Бял Брат, дали е Ангел, нали… При Смирението имаш, ще ти дават различаване за важните неща. Не за всичко, аз туй казах и в София… Днеска като говорихме: някои много смятат, че е важно „третото око“, „шесто чувство“ да отворят – това също много подвежда. Той, който мисли, че „шестото чувство“ няма да го подвежда, той се лъже. Само Божествената Любов, таз, която не се изкушава – тя е, която никога няма да те подведе. Всичко друго, значи: включително и „седмо чувство“, и нагоре, ако отидем, просто това са други неща – те няма да ти разкрият… Някои мислят, че „третото око“ – и вече вижда всичко, и стават въобще… А пък да не говорим за ясновидството – това е, значи, да искаш все повече да заслепяваш. Любовта не се занимава с ясновидство; тя върви към Мъдростта, тя има строго определен Път. Ясновидството е падение. И аз съм ви казвал тази идея за мухата, нали, значи, това е методът на ума, значи: от мухата да направиш слон. Духът е обратно: от слона – муха; от мухата – комар; от комара – нищо. Това са различни подходи. Като има една опасност… Сега една сестричка идва при мене (не се знае дали ще оцелее, дали утре ще е жива, дето ви казах за новогодишната честитка) – тя преувеличава. Напротив: всеки проблем го смалявай, какъвто и да е, както и да изглежда. Обаче умът обича да преувеличава. Така днеска, както ми говориш: „сякаш потопът, краят на света, едвам дишам“, така. Пак обясних, че е новогодишна честитка. Тя се зарадва накрая, все пак. Успокоява се, като дойде при мене. По-хубаво е да се успокоява сама, без мене, ама да кажем, някои искат нещо да си кажем – добре. Но сами трябва да станем независими, силни, по правилният начин независими, не по пътя на егото, защото там, нали…
Присъстващ: Аз мисля, че този, който се е отказал от Истината, той неадекватен става. Ако не можеш да възприемеш Истината, ако не можеш да я приемеш и да я приложиш, просто си неадекватен.
Елеазар Хараш: Значи, Г., всички, които одобряват този въпрос, а ежедневно не са вътре в него потопени в потока на Истината (като практика), както Суфите – значи, като става въпрос за Любовта, те не са като нашите училища и университети, и света: да цитират, да пишат книги, дето казват за Любовта, а да нямат хабер за Любовта. Значи: те първо я проявяват, после тя ги учи, и накрая те имат истинско разбиране. И всичко става едно Цяло реално. И те живеят в нея, и са пияни от нея, защото те са заедно вече. Значи, но преди всичко те я проявяват. Докато тука, ако тръгнеш в нашите училища, дето казва Учителя, ако питаш, всички ще дадат мнение за Любовта. Обаче, казва Учителя, Ангелите не дават мнение. Те предпочитат да умрат, да се пожертват, но не и да кажат какво представлява тя, защото тя не може да се обясни. Дори и най-хубавите определения, които е дал Учителя, са нищо, нали, за Любовта, защото просто тя не спада към тази категория. Но все пак те са някаква идея, загатване. Но сега времето е съвсем друго. В Бургас един, аз му говоря за как да се спасим от будността, той: „Ама Учителя толкоз много е говорил за будността“. Викам: „Учителя говори на много нива, на много степени. Не си чел достатъчно Учителя“. Той се засегна пак, нали, там, както и да е. На много нива говори Учителя. Дори на едно място казва: Аз следя ходовете на Бога. Викам му: „Какво ще кажеш за таз Будност?“ – нищо не може да каже. Просто… Ами „В човешкия Дух, казва Учителя, е скрита Тайна, която е по-голяма от Бога“. Какво ще кажеш? Таз книга, дето правим, специалната (не знам кога ще излезе), за Храма на Учителя, тя е само с такива неща. Така че Будността е на толкова степени и той, понеже се е сраснал с Будността, иска да отива към Духа. Аз го обясних на лекциите, нали: Будността е качество на чистия ум, но до чистия Дух Пътят хем е много близък, хем е много далечен. Будността трябва да я използваме, не тя да ни използва, и обяснихме на лекциите.
Присъстващ: Имам една идея, че Будността е по-ценна, да речем, така, символично, да се движим в тъмнината, а пък за светлината не ни е необходима Будност. Каква е Истината по тоя въпрос?
Елеазар Хараш: Значи, въпросът е подобен както при Даосите, значи: те надхвърлят… за тях и животът, и смъртта са ограничение. При Толтеките от третото внимание, значи: и този свят, и отвъдният свят са ограничени. Те минават отвъд Отвъдното, там е Орелът и там постигат Пълнотата. Значи, Будността може да я ползваме и в светлината, и в тъмнината, но по правилата на Духа, Духът знае как да я използва. Ако оставим умът да я ръководи, значи ще загубим нещо съществено – няма да уловим нещо съществено и в тъмнината, и в светлината – но и двете са заблуждения, както бялата и черната магия и както доброто и злото. Докато Абсолютното Добро, не е заблуждение – там вече имаш излизане. И такъв човек, той не смята, че е добър. Той е истински добър, обаче не смята… Ангелите, те, като направят едно добро, казва Учителя, никога не казват „Аз“. Те не могат и да го кажат – това означава да изпъдят Бога. Обаче има отделни изключения, както и Учителя: когато Учителя казва „Аз“ или Посветени, или някои висши Същества, или Ангели – те влагат Бог в това: пак няма карма и няма… защото те знаят какво влагат. А вече кой как ги разбира, но не всеки може да каже „Аз.“ Там е много предпазлив въпросът. Нали? Който е Буден, в хубавия смисъл, от гледна точка на Духа… Всъщност Духът е истинската Будност, но в друго измерение. Докато умът е ограничена будност. Той, ако падне в светлината, ако попадне там, не се знае какви заблуждения ще измисли; ако преживее нещо реално, може да го превърне в халюцинация. Ако попадне в мрака пък, не може да различи Истината. Така че умът трябва да стане пълен слуга на Духа, и Духът чрез него да е буден по друг закон, по закона на Мъдростта – по закона на едно съвсем друго различаване извън света.
Примерно: случва ти се някаква трудност и ти мислиш, че проблемът е в тази трудност. Трудността никога не е проблемът, проблемът е в твоето его. Ако имаш его, значи, проблемът е в твоето его, но не и в трудността, не в страданието, не в проблема. Обаче егото умее, то умее и от малък проблем да направи голям, дето казахме за увеличаването. Е, днеска Г. така я „отрязах“ тактично. Пита: „Така, така, какво да правя, тези проблеми, онези проблеми“. Много питаш, много лични въпроси! И Кастанеда туй е направил – прекалено много за своите преживявания, вместо да говори за Толтеките или повече за Дон Хуан и за Мъдростта на Дон Хуан. Прекалено много лични неща, махни ги! Нали? Да дойде безличното и тогава нещо друго ще стане. Да, не казвам да не питаш, съвсем да изчезнеш и да… ама туй „аз, нали, аз, така, какво да правя, аз, така“…
Присъстващ: По-голяма благодарност, аз … тука някой друг да ме прекъсне…