Какво замисля Бог, когато се стреми към това? – Замисля, че Сам Той желае да бъде нашето единствено и цялостно достояние. Това иска и това замисля, и само към това се стреми, такъв да стане. В това е Неговото най-голямо наслаждение и екстаз. И колкото по-цялостно и по-обширно е това, толкова е по-съвършено Неговото блаженство и ликуване. Колкото повече неща имаме в наше владение, толкова по-малко имаме Него в свое достояние; и колкото по-малко любов имаме към нещата, толкова повече Го имаме с всичко, което може да ни даде. Затова, когато нашият Господ е искал да говори за блаженствата, нищото на духа Той поставил на първо място, защото всяко блаженство и съвършенство, заедно и поотделно, водят началото си от нищото на духа. И наистина, ако има основа, върху която да се строи всяко благо, тя не може да мине без нищото на духа.

Затова, че сме оголени от нещата, които са отвън, Бог иска да ни дари като собственост всичко, което се намира на Небето, и Небето с цялата му сила. Да, всичко, което някога е произлизало от Небето, и което обладават всички ангели и светци, за да стане то също и наше, както е тяхно, и то в по-голяма степен, отколкото притежанието на която и да е вещ.

Затова, че заради Него излизам от себе си, затова Бог, с всичко което е и което може да даде, ще бъде изцяло мое достояние, толкова мое, колкото и Негово, нито по-малко, нито повече. Бог ще бъде мое достояние хиляди пъти повече, отколкото някоя придобита вещ, или отколкото човек е сам за себе си достояние. Никога, нищо, на никого не е принадлежало така, както Бог на мен, с всичко това, което Той може и е.

Това достояние трябва да заслужим като живеем тук, без да притежаваме себе си и всичко, което не е Бог; и колкото това нищо е по-съвършено и голо, толкова по-лично става достоянието. Но на тази награда никога не трябва да се посяга, никога, нито един път не си струва да се помисля да се придобива нещо и да се притежава, освен ако не е чрез любовта към добродетелта.

Защото, колкото е по-непривързано, толкова достоянието е по-лично, както казва благородният Павел:16 „Ние трябва да имаме, сякаш нямаме, но все пак всичко притежаваме“. Този човек няма собственост, който към нищо не се стреми и не иска да има нито това, което е у него, нито това, което е вън от него – да, нито дори онова, което е у Самия Бог.

Искаш ли да знаеш какво е наистина нищ човек?

Този човек е наистина нищ духом, който се обхожда без онова, от което не се нуждае. Затова и седящият в бъчвата гол Диоген е казал на великия Александър, държащ целия свят под краката си: „Аз – казал той, – съм много по-голям владетел, отколкото ти, защото съм пренебрегнал голямото, което ти си приел в свое владение. Което за теб е въжделено, за мен е твърде нищожно и заслужава да бъде само пренебрегнато“. Този, който е способен да отхвърли всички неща, от които не се нуждае, е по-блажен от този, който с въжделение владее всичките неща. Този човек е най-добър, който минава без онова, от което няма нужда. Затова, който е по-способен да презре и да остави, той е безстрастен в най-голяма степен.

Когато човек, заради Бога, даде хиляди златни марки и построи на свое добро много манастири и нахрани бедняците – това би било велико дело. Но неизмеримо по-блажен е този, който, заради Бога, с презрение много отхвърли. Човекът, който заради Бога е съумял да се отрече от всички неща, независимо дали Бог ги е дал, или не ги е дал, би обладавал истинското Царство Небесно.

Тогава ще кажеш: Но не съм ли препятствие или преграда за това със своите недостатъци?

Имаш ли пороци, моли се отново и отново на Бог, да съизволи и да благоволи да ги отнеме от теб, защото без Него ти не си способен на нищо. Отнеме ли ги от теб, бъди Му благодарен, не го ли направи, – носи ги заради Него, но вече не като недостатъци на порока, а като велико упражнение, посредством което ти, упражнявайки търпение, можеш да заработиш награда. Ти трябва да си доволен когато Бог ти дава дарове Си, и когато не ти ги дава.

Той дава на всеки според това, какво за него е най-добро и какво му подхожда. Ако за някого е нужно да се ушие дреха, то тя трябва да е по неговата мярка. Която дреха е по мярка на един човек, не става за друг. От всеки човек се взима неговата мярка. Така и Бог дава на всеки най-доброто според това, как Той разбира какво му е точно по мярка. Истина е: който се доверява напълно на Бога за точната мярка, той намира и има в малкото толкова много, колкото и в голямото. Поиска ли Бог да ми даде това, което е дал на свети Павел, аз ще го приема с охота, щом Той така желае. Но ако Той не иска да ми го даде, и тогава ми е също толкова скъп и Му възнасям толкова голяма благодарност, и съм така напълно доволен, както, ако ми го е дал.

Наистина, ето как трябва да съм доволен от Волята Божия: навсякъде, където Бог пожелае да извърши или да даде, Неговата Воля трябва да ми е толкова любима и скъпа, че за мене да означава, че Той ми е дал този дар или това го е извършил в мен. Така всички дела и дарове Божии ще бъдат мои. И правейки своето най-добро или своето най-лошо, тварите не могат да ми го отнемат. Как мога да се оплаквам тогава, когато даровете на всички хора ще станат мое достояние? Наистина, толкова съм доволен от това, което Бог прави с мен, независимо дали ми дава или не ми дава, че не искам да заплатя и един хелер, за да водя по-добър живот, какъвто само мога да си представя.

Ще кажеш: Боя се, че няма да проявя достатъчно прилежание в това и няма да го съхраня, както би трябвало.

Съкруши се за това, понасяй го с търпение, възприеми го като упражнение, и бъди в мир. Бог търпи хулите и поруганието с охота, с готовност минава без услуги и хвали, само и само тези, който Го обичат и са Му верни да намерят мир в себе си. И защо да нямаме мир в себе си, ако Той едно ни праща, а ни лишава от друго? Написано е, и така казва нашият Господ, че „блажени са тези, които сега страдат за правда“.17 Истинно е, биха ли могли крадецът, когото след минута ще обесят, и който с кражбите си го е заслужил, или този, който е убил, и когото ще разпънат на колелото, – биха ли могли, дълбаейки в себе си, да кажат: „Ти ще пострадаш по закон, защото с теб се случва само законното.“ – те биха станали без закъснение блажени. Истина е, колкото и да сме неправедни, приемем ли от Бога това, което Той прави или не прави с нас като изпратено ни от Него справедливо, и страдаме ли за правдата, то ние сме блажени. Затова не се оплаквай, оплаквай се само от това, че още се оплакваш и не ти достига, или че прекалено много имаш; защото който върви по пътищата на правдата, той пребивава както в нищетата, така и в изобилието.

Тук ще кажеш: Виж колко велики неща върши Бог в много от хората. Те са преосъществени от Божественото Битие, и това Бог го върши в тях, а не те.

Благодари на Бога, и ако в Името Божие Той ти даде, вземи. А ако не ти даде, откажи се доброволно. Дръж само Бог в ума си и не се безпокой Бог ли върши твоите дела, или ти. Защото Бог е длъжен да ги извърши, ако само Него държиш в ума си, независимо дали иска, или не.

Недей да се безпокоиш също и каква същност и какъв път Бог дава на всеки. Ако съм толкова благ и свят, че да ме сметнат за угоден на Бога, хората ще започнат да говорят и да мислят: какво ли се крие тук – благодат или природа, и ще започнат заради това да се вълнуват. А това е погрешно. Дай на Бог да действа в теб, на Него остави делата, и не се грижи Той с природата ли твори, или със свръхприродата; и двете са Негови, природата и благодатта. За какво ти е на тебе с какво Бог е редно да действа и какво върши в теб или в някого другиго? Той трябва да действа така, там, или по такъв начин, както Му е присъщо.

Един човек възнамерил да прекара в градината си вода и казал: „Тъй като ми е нужна само вода, няма да мисля по каква тръба ще дойде до мен, желязна, дървена, от кост или ръждясала, щом ми е необходима само водата“. Постъпват грешно тези, които се грижат посредством какво Бог извършва делата в тях – природа или благодат. Предостави на Него да действа, а ти имай само покой.

Защото, доколкото си в Бога, дотолкова си в мира. И доколкото си извън Бога, дотолкова си извън мира. Ако нещо пребивава в Бога, тогава то пребивава в покоя. Доколкото е в Бога, дотолкова е в покоя. Доколко си в Бога можеш да разбереш по това: имаш ли покой, или безпокойство. Защото там, където е безпокойството, ти непременно трябва си безпокоен, тъй като безпокойството има за източник творението, а не Бога. И още: в Бога няма нещо, от което трябва да се опасяваш; всичко, което е в Бога, може само да се обича. Също така в Бога няма нещо, за което може да се съжалява. Който изцяло обладава Неговото желание и Воля, има радост. Тази радост я има само онзи, чиято воля е съвършено единна с Божествената Воля. Такова единение ни дай, Боже! Амин.

КНИГА НА БОЖЕСТВЕНОТО УТЕШЕНИЕ

Благородният свети Павел казва: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, който ни утешава при всяка наша скръб“.18 Съществуват три вида скръб, които засягат човека и го надвиват. Едната произтича от ущърба на външното благо; другата – от сродници и приятели; третата – от самия човек, заради презрение, притеснение, телесни недъзи или сърдечни нужди.

Тук, в тази книга искам да запиша едно поучение, с което човек ще може да се укрепи във всяка своя грижа, скръб и притеснение. Тази книга има три части. В първата част човек ще намери известна истина: от нея следва да се вземе това, което може да утеши изрядно и достойно човека във всяка негова скръб. По-нататък той ще намери около тридесет наставления и поучения, с които всеки напълно ще успее да се утеши. В третата част ще намери примери от делата и словата, които са вършили и изрекли мъдрите хора, когато са били в страдание.

I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Поначало нужно е да се знае, че мъдрецът и Мъдростта, истинолюбецът и Истината, правед­никът и праведността, блаженият и благостта се гледат едно на друго и се отнасят едно към друго така: благостта е несътворена, несъздадена и неродена, но тя е раждаща и поражда блажения. А който наистина е блажен – той е несъздаден и несътворен, но е роденото дете и син на благостта. Сама по себе си и всичко, което тя е, благостта поражда в блажения: същност, знание, любов и деяние тя изобилно влива в него; а блаженият взима цялото си същество, знание, любов и деяние от сърцето и съкровените недра на благостта, и само от нея. Блаженият и благостта всъщност не са друго, а са едно благо във всичко, освен в пораждането и раждането-формиране. И при все това раждането, присъщо на благостта, и раждането-формиране в блажения в същината са една същност, един живот. Всичко, което има блаженият, той го получава от благостта и в благостта. Тук той е, съществува и живее. Тук той осъзнава самия себе си и всичко, което осъзнава; обича всичко, което обича; и извършва с благостта и в благостта, а благостта е с него и в него, и всичките им дела са съобразно казаното от Сина: „Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата“;19 „Моят Отец досега работи, и Аз работя“,20 „Всичко, което е на Отец, е Мое, и всичко, което е Мое и е от Мен, то е на Моя Отец: Негово – в даянието и Мое – във възприемането“.21

Нужно е да се знае още, че когато произнасяме „блажен“, това име или слово означава и съдържа в себе си не друго, а самата оголена и чиста благост, която дава себе си. Когато казваме „блажен“, разбираме, че неговата благост му е дадена, излята и родена от неродената благост. Затова Евангелието казва: „Както Отец има живот в Себе Си, тъй даде и на Сина да има живот в Себе Си“.22 Иоан казва: „В Себе Си“, а не „от Него Самия“, защото Отец го е дал на Сина.

Всичко, което казах за блажения и благостта, е ед­накво вярно и по отношение на истиннолюбивия и Истината, праведника и праведността, мъд­реца и Премъдростта, Божият Син и Бог-Отец, по отношение на всичко, което е родено от Бога и няма баща в земния свят, в което не би се родило нищо сътворено и нищо, което не е Бог, в което няма никакъв образ, освен Единият само, гол, неприкрит Бог. Защото така казва свети Йоан: „На всички ония даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, ни от желание мъжко, а от Бога и само от Бога се родиха“.23

Под „кръв“ той разбира всичко, което в човека е неподвластно на човешката воля. Под „похот плътска“ разбира всичко, което в човека е под натиска на неговата воля, въпреки съпротивлението и противоборството, и клони към похотта на чреслата, ползва съвместно душата и тялото, а се намира в душата: от него силите стават изморени, болни и вехти. Под „желание мъжко“ свети Иоан подразбира висшите сили на душата, чиито природа и деятелност не е смесена с плътта, и които се намират в чистия храм на душата. Те са отречени от времето и пространството, и от всичко, което проявява склонност и вкус към тях, защото те нямат нищо общо с времето и пространството. В тези сили човек се уподобява на Бога, в тях човек е от Божий род и Божие племе. И при все това, тъй като те не са Самият Бог, а са сътворени в душата и с душата, те трябва да се отстранят от себе си и да се преобразят в Бога, и в Бога и из Бога да се родят, за да е само Бог Отецът; и така те ще станат синове Божии и единородният Син Божий, защото аз съм син на всичко онова, което съобразно себе си и в себе си ме създава и поражда. Такъв човек е Божий син. Блаженият е син на благостта. Праведникът е син на праведността. Доколкото праведникът е само син на праведността, дотолкова тя е неродено-раждаща; и синът, роден от нея, има същото битие, което обладава и е праведността, и встъпва във всяко свойство на правдата и Истината.

От цялото това учение, записано в светото Евангелие, и което може да се постигне в природната светлина на разумната душа, човек ще извлече истинно утешение във всяко страдание.

Свети Августин казва: За Бога няма нищо далечно или дълго. Искаш ли и у теб да няма нищо далечно и дълго, прилепни към Бога, защото там хиляда години са като днешния ден. И ще кажа: В Бога не съществува нито печал, нито нещастие, нито скръб. Желаеш ли да бъдеш свободен от скръбта и нещастието? – Съблюдавай себе си и в чистота се обърни единствено към Бога. Наистина, всяка скръб произлиза от това, че вървиш не в Бога, и не само към Бога. Ако си роден и облечен в праведността, наистина нищо не може да те въвлече в скръб, защото праведността е Самият Бог. Соломон казва: „Нищо не може да наскърби праведника, каквото и да му се случи“.24 Той не казва „праведният човек“, нито „праведният ангел“, а казва: „праведника“. Всичко, което принадлежи на праведника, с изключение на образуващото неговата праведност, по силата на което той става праведен, – е дете, имащо земен баща, и е творение, което е създадено и сътворено, тъй като и неговият баща е създаден и сътворен. Но праведното има несъздаден и несътворен Отец, защото Бог и праведността са едно и праведността е баща на праведното; затова скръбта и нещастието могат да влязат в праведното толкова, колкото могат да влязат и в Бог. Праведността не може да опечали праведника, защото праведността е радост, любов и услада. И ако праведността го опечали, то тя и себе си ще въвлече в печал. Различие и неправда, нищо създадено и сътворено не е в сила да наскърби праведника, защото всичко сътворено се намира много по-ниско от него; толкова ниско, колкото ниско се намира и от Бога. То не прави никакво впечатление на правед­ника, нито му влияе, нито поражда себе си в този, чиито баща е единствено Бог. Затова човек трябва много да се потруди, за да се отрече от самия себе си и от всички твари, и да не познава друг баща, освен Единият Бог. Тогава нищо няма да може да го наскърби и угнети: нито Бог, нито създание, нито сътвореното, нито несътвореното; и цялото му същество, живота му, постижението му, знанието и обожанието му – ще са от Бога и в Бога, и ще са Бог.

Има и друго, което трябва да се знае и което ще утеши човека във всяка негова скръб. Това е когато праведният и благ човек, без никакви съмнения, неизмеримо и неизказано повече се радва на делата на праведността, отколкото, когато той или самият върховен ангел усеща блаженство и щастие от своето природно битие и живот. Затова светците с радост са отдавали своя живот за правдата.

И така, казвам: ако благия и праведен човек го нападне външна напаст, а той равнодушно и спокойно остане в своето сърце неподвижен, тогава ще се потвърди което казвам, че праведника нищо не може да го въвлече в униние, каквото и да му се случи. Обаче, ако се окаже, че той е обезпокоен заради тази външна напаст, ще бъде наистина справедливо и правилно, че Бог я е допуснал. Бог я е допуснал за да приключи с нея този, който е искал да бъде праведен и се е мислил за такъв, макар че такива нищожни неща са могли да го разтревожат. Но такова е правото Божие и нека човек не се убива заради това, а да му се радва много повече, отколкото на своя собствен живот, който впрочем за всеки човек е по-мил и по-скъп от целият този свят. Защото каква полза ще има от този свят, ако го няма човекът?

Третото, което трябва да се знае, е това: Съгласно естествената истина – един само Бог е източникът и руслото за всяко благо, за същностната Истина и радост. И всичко, което не е Бог, източва от себе си природна горчивина, печал и страдание. То ни най-малко не прибавя към благостта, която произлиза от Бога и се явява Бог, а умалява и скрива сладостта и радостта, дарувани от Бог.

И ето аз казвам по-нататък, че всяко страдание произтича от страстта към това, от което ме е лишила загубата. Ако загубата на външните неща ми донася страдание, това е верен признак, че обичам външните неща и честно казано, обичам скръбта и мъката. Кое е странното, че ставам опечален, когато обичам и търся страданието и мъката? Моето сърце и моята любов приписват на творението благото, а то е достояние на Бога. Обръщам се към творението, от което по природа произтича страданието, а се отвръщам от Бога, от който се излива всяка радост. Защо да се учудвам тогава, че се наскърбявам и съм в униние? Наистина, за Бога и за целия свят това е невъзможно – човек да намери истинна радост, търсейки я в творенията. Но който Единият само Бог възлюби в творението, а творението – в Бога, той навсякъде ще намери истинната, вярната и еднаквата радост.

Казаното дотук е достатъчно за първата част на тази книга.

II. НАСТАВЛЕНИЯ И ПОУЧЕНИЯ ЗА УТЕШЕНИЕ

В тази част следват тридесет откъса, всеки от които сам по себе си, по подходящ начин, трябва да утеши разумния човек в неговата скръб.

Ето и първият: няма нещастие и загуба без радост, и никоя загуба не е само загуба. Затова свети Павел казва, че Божията вярност и благост няма да търпи някое изпитание или мъчение да стане непоносимо. Бог твори и дава във всяко време някаква радост, с която можеш някак си да изкараш.25 Също угодните Богу и езическите учители казват, че Бог и природата не допускат да има чисто зло или страдание.

Да допуснем, че някой човек има сто марки, четиридесет от тях изгубва, а шейсет остават. Ако човекът мисли през цялото време за изгубените четиридесет, то той ще остане опечален и безутешен. Как може да бъде радостен и неопечален този, който е обърнат към нещастието и горестта? Той ги запечатва в себе си и себе си запечатва в тях, и ги гледа, и те го гледат! Той милва нещастието и разговаря със скръбта, а скръбта милва него и двамата се гледат лице в лице.

А ако човекът се обърне към тези шестдесет марки, с които още разполага, и загърби изгубените четиридесет, ако той прегърне шестдесетте, погледне ги в очите и ги помилва, тогава той ще бъде определено утешен. Когато нещо съществува и е благо, то може да те утеши. Когато нещо не съществува и не е благо, нещо, което не е твое, и е изгубено за теб, то непременно трябва да ти навлече печал, страдание и нещастие. За това говори Соломон: „В дните на скръб не забравяй за дните на радост.“ – иначе казано, когато си в страдание и нещастие, мисли за благото и радостта, които имаш и на които засега се наслаждаваш. А ето кое още ще те развесели – да си представиш колко хиляди хора има, които, ако имат тези шестдесет марки, ще започнат да се уважават и почитат като господа и дами, и ликувайки от все сърце, ще си мислят, че са ужасно богати.

Има и друго, което може да утеши човека. Ако човек е немощен и е с тежка болест на тялото, но има дом, достатъчно храна, вода, съвети на лекарите, услуги на хората, поддръжка на приятели, как да постъпи? Как да постъпват бедните хора, които имат същата болест, и дори още по-тежка, които са болни и скръбни, но си нямат никого, който да им подаде дори чаша студена вода? Те са принудени да търсят обикновен хляб по домовете в дъжда, в снега, на студа. Искаш ли да се утешиш, забрави за тези, които са по-добре и винаги мисли за тези, които са по-зле.

И ще кажа още: всяко страдание произтича от склонността и пристрастието. Ако ме надвива печал заради преходни неща, това означава, че засега имам и сърцето ми има пристрастие и склонност към преходните неща; че не обичам Бога от цялото си сърце; и не желая това, което Бог иска от мен и което обича в Себе Си. Тогава защо да се удив­лявам, че Бог допуска заслужено да търпя скръб и страдание?

Свети Августин казва: „Господи, не исках да Те изгубя, но в своята алчност поисках заедно с Теб да обладавам и творението. И затова загубих Теб, защото Ти е противно, че с Теб, с Истината, заедно искам да обладавам заблудата и лъжата на тварния свят“.

А на друго място казва: „Много алчен е този, на когото Бог му е недостатъчен“ и още: „Как може да стигнат на алчния човек тварните Божии дарове, когато му е недостатъчен Самият Бог“. Всичко, което е чуждо и несъизмеримо на Бога, всичко, което не е Сам Бог, не трябва да радва благия човек, а да го натъжава. Нужно е по всяко време той да говори: „Господи Боже и моя Радост! Ако ме насочиш от Себе Си към нещо друго, тогава дай ми и другия Себе Си, за да се отправя от Тебе към Тебе, защото не искам нищо друго, освен Теб!“. Да си припомним как нашият Господ е обещавал на Мойсей всякакво благо, изпращайки го в Обетованата Земя, т.е. Царството Небесно, а Мойсей отговарял: „Господи, не ме пращай никъде, ако Ти Самият не искаш да дойдеш с мен.“26

Всяка склонност, радост и любов произтичат от това, което ти е съразмерно, защото всички неща се склоняват и благоволят към подобното им. Чистият човек обича всяка чистота, праведникът обича и се склонява към праведността. Устата на човека говори от това, което има у него, както е казал нашият Господ, че „устата говори от изобилието на сърцето“,27 и както Соломон казва: „Грижата на човека е устата му“. Затова, ако човек все още има склонност навън и намира утешение отвън, това е верен признак, че творенията живеят в сърцето му, а не Бог.

Благият човек трябва да се засрами пред Бога и пред себе си когато открие, че Бог не е в него и че не Бог-Отец действа в него, а страстната твар живее в него, скланя го и извършва делата. И затова цар Давид казва в Псалтира: „Сълзите ми бяха радост за мен денем и нощем, когато ми говореха: къде е твоя Бог?“.28 Защото да се склоняваш към външното, да намираш в безрадостното радост и да говориш за него с веселие, охотно и много, е признак, че Бог не е явен в теб, не бди и не твори. Благият човек не бива никога да скърби заради загубите и страданията; само затова трябва да се оплаква, че се оплаква и че вижда в себе си жалби и печал.

Учителите казват, че под самото небе пламти огън, ширно пространен и мощен в жарта си, и все пак той не докосва небето. А едно писание гласи, че най-ниското на душата е по-благородно от най-високото на Небето. Тогава как може човек да дръз­ва, бидейки човек небесен, със сърце в Небесата, да унива и скърби заради нищожни неща?

Ще кажа и нещо друго. Благият човек не може да не иска това, което Самият Бог желае, защото е невъзможно Бог да желае нещо друго, освен благо. Именно в това и по силата на това, че така иска Бог, то се случва и непременно е благо и е най-доброто. И затова нашият Господ е учил апостолите, а в тяхно лице и нас, и ние всеки ден се молим, да се изпълни Волята Господня. И при все това се оплакваме, когато Господнята Воля идва и се изпълнява.

Сенека, езическият учител, пита: Коя е най-голямата радост в мъката и нещастието? – и казва: Когато човек приема всички неща, сякаш той ги е искал и се е молил за тях. Та нали ти ще ги искаш, щом ти е известно, че всичко произтича из Божията, с Божията и в Божията Воля. Ето как се моли един езически учител: „О, Херцог, Върховен Отец и Господар на Високото Небе, готов съм на всичко, каквото пожелаеш, дари ми воля, която да иска по Твоята Воля!“.

Благият човек трябва да се довери на Бога, да вярва и да не се съмнява, и да познае Бог в съвършенство. За Бога, Неговата Благост и Неговата Любов, е невъзможно да се допусне, че Бог позволява скръб или печал да постигне човека, без да му отнеме по-голяма скръб, да го утеши по-силно на земята, или да извлече от това нещо, в което Божията чест да се прояви по-пълно и по-нагледно. И ето какво още: само затова, че такова е произволението Божие – нещо да се случи, волята на благия човек е длъжна да се смири и така да се съедини с Божествената Воля, че човек да желае с Бога едно и също, било то нещастие за него или дори проклятие.

Затова и свети Павел е искал, заради Бога, заради Божията Воля, заради честта Божия да бъде отлъчен от Бога.29 Защото за човека, който наистина е съвършен, трябва да стане привично да бъде мъртъв за себе си, да бъде в Бога, отречен от себе си, и преобразен в Божията Воля; и неговото блаженство да е в това: да не знае нищо нито за себе си, нито за нещо друго, а да знае Единият Бог; да не желае нищо и да не познава друга воля, освен волята на Бога; и да иска така да познае Бога, както Бог познава него – както е казал свети Павел.30 Бог познава всичко, което познава, и обича и иска всичко, което обича и иска, в Самия Себе Си, в Своята лична Воля. Нашият Господ Сам казва: „А вечен живот е това – да познават Едного Истинаго Бога“.31

Учителите казват, че блажените в Царството Небесно познават творенията без всякакви тварни образи, познават ги в един само образ, който е Бог, и в който Бог Сам Себе Си и всички неща познава, обича и иска. Сам Господ ни учи да търсим и да се молим. Когато произнасяме: „Отче Наш…да се свети Твоето Име“ означава: Тебе, Единият, да познаем; „Да дойде Твоето Царство“ означава: освен Тебе, Богатият, нищо да не владеем и да не считаме и почитаме като богатство. Затова се говори в Евангелието: „Блажени нищите духом.“, т.е. по воля. И ние молим Бога, Неговата Воля да бъде на земята, т.е. в нас, както е на Небето, т.е. в Самия Бог. Подобен човек пребивава в такова съгласие с Бога, че той иска всичко това, което Бог иска, и по такъв начин, по какъвто Бог пожелава. И затова, доколкото Бог до известна степен желае аз да извърша също грехове, то аз не желая да не бях ги извършвал. Защото, на земята, иначе казано в злодеянието, се извършва Божията Воля, както и на Небето, т.е. в благодеянието. Така човек заради Бога иска да се отрече от Бога и заради Бога да бъде отлъчен от Бога. Само това е и правото покаяние за моите прегрешения. За греховете съжалявам без съжаление, както Бог скърби за всяко зло без скръб. Скръбта и голямата скръб от прегрешенията предизвикват в мен скръб, и при все това лишена от скръб, защото не бих съгрешил заради сътвореното или заради това, което може да бъде сътворено. И аз се повдигам и покайвам във Волята Божия и от Волята Божия. Само такова съкрушение е съвършено съкрушение, защото то произтича и възниква от чиста любов към чистата благост и радост Божия. Такава е истината, и вие четохте това, което казах в тази книжица, че благият човек, доколкото е благ, встъпва в пълното обладание на самата благост, която е Сам в Себе Си Бог.

Сега, виж колко удивителен и блажен живот има в Самия Бог човек на земята, както и на Небето! – Скръбта му служи за веселие, а нещастието е все едно желано. И при това в тях се забелязва особена радост. Защото, ако у мен има благодат и благост, то във всички дела съм еднакво утешен и изрядно доволен. Ако нямам нищо, то заради Бога и Божията Воля съм длъжен от всичко да се отрека. Иска ли Бог да ми даде това, което желая – аз го имам и пребивавам в блаженство; не иска ли да ми даде – и това приемам, отричайки се в това същото желание Божие, в което Той не желае; и така получавам, отричайки се и не получавайки. Какво ми липсва тогава? Наистина, когато се отричаш, намираш Бога с по-голяма пълнота, отколкото когато получаваш. Защото, когато човек получава, дарът носи в себе си това, от което човек е радостен и утешен. А ако не получава, тогава нищо няма, нищо не намира, нищо не познава, на което би се радвал, освен Бога и Божествената Воля.

Но има и друга радост. Когато човек изгубва външно благо, свой приятел или сродник, окото си, ръката си или нещо друго, той трябва да бъде уверен, че ако понесе това заради Бога с търпение, пред Бога той ще получи всичко това, заради което не е искал да го изгуби. Например човек се лишава от едното си око. Ако това око той не би искал да го загуби за хиляда или за шест хиляди марки, или за повече, то пред Бога и в Бога ще придобие именно това, за което не би искал да понесе такова нещастие и страдание. Може би това е имал предвид нашият Господ, когато е казал: „По-добре е с едно око да влезеш във вечния живот, отколкото с две очи да погинеш“.32 А също и „Който остави баща и майка, брат и сестра, двор и нива, или друго, ще получи стократно и ще наследи вечен живот“.33 В Божията правда и спомняйки си за своето блаженство без колебание ще се осмеля да кажа, че който заради Бога и благостта остави баща и майка, брат и сестра или нещо друго, два пъти ще получи стократно. Първият е, че неговите баща, майка, брат и сестра ще му станат стократно по-скъпи, отколкото са сега. Другият е, че и всички хора ще му станат несравнимо по-мили, както са му мили сега по природа неговите баща, майка, или брат. Човек не знае това само защото още не е оставил напълно, заради Бога и благостта, баща и майка, брат и сестра, и всички неща. Как ще ги остави заради Бога, като на земята ги намира в сърцето си и се опечалва, размишлява и гледа това, което не е Бог? Как ще остави всички неща заради Бога, като гледа и се взира във всякакви блага? Свети Августин казва: Махни от благото това и онова и ще остане чистата благост сама по себе си, извисена в своята волна далечина – това е Бог. Защото, както казах по-горе, това или друго благо нищо не прибавя към благостта, но скрива и укрива в нас благостта. Това ще го схване и постигне онзи, който на това в Истината се взира и гледа, защото това е истинно в Истината; и затова то трябва да се постигне в нея и никъде другаде.

Следва да се знае, че обладаването на добродетелта, както и волята за страдание, имат различни степени, както виждаме това в естествения свят, когато един човек е повече от друг, и по лице, облик, знания, изкуства е по-разкрасен. Точно така благият човек може напълно да е благ човек и да се трогва и да е по-силен, или да е по-слаб с колеблива природна любов към баща, майка, брат, сестра; и въпреки това да не е отпаднал от Бога и благостта. Такъв човек пребивава по-хубаво и по-добре според това как се утешава, задява и изпълва с природна любов и склонност към баща и майка, брат и сестра, и към самия себе си.

И така, както казах по-горе: Ако човек би съумял да приеме в Божествената Воля, доколкото тя е Воля Божия, това, че човешката природа има язва изключително по справедливост Божия заради греховете на първия човек; и ако той би поискал доброволно от това в Божествената Воля да се отрече, все едно не е било; тогава би намерил благото и непременно би се утешил в нещастието. Това има предвид Свети Иоан, когато казва, че истинната „светлина в мрака свети.“34 А свети Павел казва, че „добродетелта се извършва в немощ“.35 Съумее ли крадецът истински, пълно, чисто, охотно, доброволно и радостно да претърпи смърт от любов към справедливостта Божия, в която и според която Бог и Неговата справедливост желае злодеят да бъде убит, тогава той ще се спаси и наистина ще стане блажен.

И още една радост има: едва ли има човек, който да не обича някого така, че да не поиска доброволно да се откаже от окото си за година или да стане сляп, ако после съумее да си получи окото обратно и да спаси своя приятел от смърт. Тогава, ако човек поиска за година да се откаже от окото си заради спасението на този, който все пак след няколко години ще погине, то по справедливост следва доброволно да се отрече от десет, двайсет или трийсет години, които би могъл да проживее, за да стане вечно блажен и вечно вгледан в Бог, в Неговата Божествена Светлина, и в Бога на самия себе си и на всяка твар.

Ето и друга радост: За благия човек, доколкото той е благ и е роден само от благостта и е образ на благостта, всичко тварно е непоносимо, горчиво нещастие и мъка. И да загуби тварното, значи да загуби и изгуби нещастието, страданието и мъката. А да се лишиш от нещастието не е ли истинска радост? Ето защо човек не трябва да се оплаква от загубата. Много повече трябва да се оплаква от това, че му е непозната радостта, че радостта не може да го зарадва, както сладкото вино е невкусно на болния. Той трябва да се опечалява, както по-горе писах, че ненапълно е разсъблякъл творенията и не се е облякъл изцяло с благостта.

А още човек в своето нещастие трябва да по­мис­ли, че Бог изрича Истината и в Себе Си, в Истината, Той произнася обещанията Си. Ако Бог отпадне от Своето Слово, от Своята Истина, то Той ще отпадне от Своята Божественост и не би бил Бог, защото Той е Неговото Слово, Неговата Истина. Неговото Слово е такова, че нещастието ни става на радост.36 Наистина, ако знам, че всички мои камъни трябва да се превърнат в злато, то тогава колкото по-големи камъни имам, толкова повече ще ми е по сърце. Да, и бих се молил за камъни, и колкото смогна бих получавал такива – големи и много; и колкото повече и по-големи, толкова ще са ми по-мили. Така човек ще се утеши във всяко свое нещастие.

Но има и друго, подобно на това: никой съд не може да има в себе си двойствена напитка. Ако той трябва да съдържа вино, необходимо е водата да се излее: съдът трябва да бъде празен и свободен. Затова, ако ти трябва да възприемеш Божествената радост и Бог, трябва непременно да изхвърлиш творението. Свети Августин казва: „Излей това, с което си напълнен. Научи се да не обичаш, за да се научиш да обичаш. Напусни себе си, за да се възвърнеш“. Накратко казано, всичко, което трябва да получава и да бъде възприемчиво, е задължително да бъде празно. Учителите казват: ако окото има в себе си някакъв цвят, то не би видяло нито цвета, който е в него, нито цвета, който не е в него; но доколкото то е лишено от всякакъв цвят, дотолкова вижда всички цветове. Стената има цвят, затова тя не знае нито своя цвят, нито цвета на каквото и друго, и няма наслада от цвета, – не повече от златния и лазурния, отколкото от цвета на въглищата. Окото няма цвят, и все пак наистина го има, защото го узнава с веселие, наслаждение и радост. И колкото по-съвършени и по-чисти са силите на душата, толкова по-съвършено и по-пълно възприемат, което възприемат; и толкова по-пълно намират, имат обилно радостта и стават по-единни с това, което получават. – Дотолкова, че висшата сила на душата, която е гола от всички неща, и има нещо общо с Нищото, намира Самият Бог в цялата дълбочина и пълнота на Неговото Битие. И учителите твърдят, че с това единство, изтичане и блаженство нищо не може да се сравни по радост и наслада. Затова и нашият Господ казва: „Блажени нищите духом“. Нищ е този, който няма нищо. Нищ духом означава: както окото е бедно и голо откъм цвят и е възприемчиво към всички цветове, така и този е нищ духом, който е възприемчив към всеки дух, а духът на всички духове е Бог. Плодът на Духа е Любов, радост и мир. Да си нищо-нямащ, гол-, нищ- и пусто-пребиваващ преобразява природата; пустотата издига водата нагоре по планината и извършва много други чудеса, за които тук няма да говорим.

Затова, ако искаш да имаш и узнаеш съвършената услада и радост в Бога – освободи се от всякакви творения, от всяка услада от тварите; защото, наистина, докато тварното те радва и може да те зарадва, ти никога няма да узнаеш истинската радост. Ако нищо не може да те зарадва, освен Бог, то тебе наистина те радва Бог, а с Него и в Него всичко, което е блаженство. Ако тебе те радва това, което не е Бог, то няма да получиш радост нито тук, нито там. Но ако тварното не те радва и не ти е по вкуса, то ще намериш радост както тук, така и там.

Поиска ли човек и може ли да направи чашата напълно пуста, и да я пази празна от всичко, което може да я запълни, включително и от въздуха, тогава чашата, без съмнение ще остави и ще забрави цялата своя природа, и пустотата ще я възнесе до Небесата. Ето така голотата, бедността и свободата от тварите възвеждат душата към Бога. Към висотата също възнася подобието и жарта. Подобието те връчва в Божествеността на Сина, жарта и Любовта – на Светия Дух. Подобието е във всички неща, но на първо място в Божествената природа е раждането на Едното, а подобието от Едното, в Едното и на Едното е източникът и началото на Любовта – цъфтяща и пламенна. Едното е Начало без начало. Подобието води началото си само от Едното; и то възприема каквото е и че е начало от Едното и в Едното. Любовта по своята природа обладава това, че тя произтича и излиза от Двете като Едно. Единицата като Единица не поражда Любов; Двете като Две не раждат Любов; Двете като Едно задължително пораждат Любов, естествена, ревностна и гореща.

Соломон казва, че всички води, иначе казано, всички творения, текат и се възвръщат отново към своя източник. Затова по необходимост е вярно това, което казах: подобието и горещата любов възнасят, водят и закарват душата към Едното – първият източник, Което е „Отец на всички“ „на небето и на земята“. Казвам, че подобието, родено от Едното, води душата към Бога, защото то е едно в своето съкровено единство с Едното. За казаното има зрим образ: когато телесният огън запали дървото, искрата приема природата на огъня и се отъж­дествява с чистия огън, а той веднага се възнася към небето. Тук искрата забравя и оставя майка и баща, брат и сестра на земята и се устремява високо към баща си в небесата. Бащата на искрата тук на земята е огънят, нейната майка е парчето дърво, нейните братя и сестри са другите искри; тях първата искрица не дочаква. Тя лети стремглаво нагоре към истинния свой баща, който е небето. Защото познаващият Истината разбира, че за искрата не огънят е истинният и прав баща, защото той е огън. Истинният прав баща на искрата и на всичко огнено е небето. Още по-забележително е това, че тази искрица оставя и забравя не само баща и майка, брат и сестра на земята; но тя и себе си от любов оставя, забравя и загубва, за да се възкачи при своя истински баща, небето, макар че по неволя ще се наложи да угасне в студа на въздуха. Но тя желае да изрази природната любов, която изпитва към истинния свой небесен баща.

Доколкото душата е прозрачна, оголена и бедна, колкото по-малко има творението и доколкото остава свободна от всичко, което не е Бог, дотолкова чисто тя приема Бога и в Бога всичко; и дотолкова единна става с Него и с лице се вглежда към лицето на Бог, а Бог към нея, сякаш в един образ са преобразени, както казва свети Павел.37 И сега казвам за подобието и огъня на Любовта: колкото повече едно нещо е подобно на друго, толкова повече се устремява към него, толкова по-бързо е и по-успешно в своя бяг, и по-блажено; и колкото повече се отдалечава от себе си и от всичко, което не е това, към което се стреми, и колкото по-малко прилича на себе си и на всичко, което то не е, толкова повече то ще се уподоби на това, към което се стреми.

И доколкото подобието изтича из Едното, и тег­ли и примамва с помощта на силата и в силата на Едното, дотолкова нито това, което привлича, нито това, което е привличано ще имат мир и покой, докато не се обединят в Едно. Затова нашият Господ е казал чрез пророк Исая: Висшето подобие и мирът на Любовта не Ми стигат, докато Аз Сам не се откровя в Своя Син, и Самият Аз не възгоря и не се възпламеня в Любовта на Светия Дух.38 И нашият Господ е молил Отец да станем с Него и в Него едно, а не само да се съединяваме. За тази истина имаме видим образ, видимо свидетелство в природата. Когато огънят се разгори и запали и възпламени парчето дърво, то огънят прави дървото много тънко и неприличащо на себе си, и му отнема грубостта, студа, тежестта и водността, уподобявайки го на себе си – огънят, все повече и повече. И няма да се успокоят, замлъкват или отмахнат нито огънят, нито дървото, при никаква топлина, жар или подобие, докато огънят не роди самия себе си в дървото и не му съобщи своята лична природа и същността си. За да стане всичкото огън, еднакво присъщ и на двете; нито повече, нито по-малко, а неделимо. И затова, докато това не се случи, има дим, борба, трясък, усилие и спор между огъня и дървото. Когато всичко нетъждествено бъде отнето и отхвърлено, огънят се успокоява и дървесината се умълчава. И ще кажа повече: скритата сила на природата тайно ненавижда подобието, тъй като то носи в себе си различието и раздвояването. Тя търси в него цялостта, която е в него, и само заради цялостта го обича – както устата търси и обича във виното вкуса или сладостта. Ако водата има този вкус, който има виното, устата не би обичала виното повече от водата.

Затова казах, че душата в тъждеството ненавижда подобието и го обича не само по себе си, и не заради него самото, но го обича заради Едното, скрито в него, което е истинният „Отец“, Началото без източник, „всичко“ „на небето и на земята“. Затова казвам: Докато между огъня и дървото има и се наблюдава само подобие, няма да настъпи нито истинска радост, нито мълчание, нито почивка, нито насищане.

И затова учителите казват: Ставането на огъня се случва в борбата, в метежа, в непокоя и във времето; раждането на огъня и веселието е вън от времето и пространството. – Веселието и ликуването на никого няма да му се покажат дълги и продължителни. Всичко, което казах сега, го има в предвид нашият Господ казвайки: „Когато жената ражда дете, търпи скръб, страдание и печал; а когато детето се роди, тя забравя скръбта и страданието“. Затова Бог ни говори и призовава в Евангелието да молим нашия Небесен Отец радостта ни да стане съвършена, а Свети Филип казва: „Господи, покажи ни Отец, и стига ни“,39 защото „Отец“ предполага раждане, а не подобие, и предполага Едно. В Едното подобието се умълчава и всичко, което има влечение към битието, утихва.

Сега човек може вече да познае защо и от какво е безутешен във всяко свое страдание, нещастие и бедствие. Това произтича само и изключително от това, че той е далеч от Бога, несвободен от тварите, несъобразен Богу и студен към Божията Любов.

Но има и друго. Ако някой поиска да го забележи и да го вземе под внимание, безспорно би бил утешен във външните несгоди и бедствия. Например, човек следва даден път или се занимава с някакво дело, или изпълнява нещо друго и претърпява ущърб – чупи си крак, ръка, изгуби окото си, или заболява. Тогава, ако през цялото време си мисли: „Да бях минал по друг път, да бях се занимавал с друго дело… това нямаше да се случи с мен“, то непременно ще остане безутешен и нещастен. Затова си струва да помисли: „Ако бях следвал друг път, ако бях се занимавал с друго дело, можеше да ми се случи по-лошо нещастие и мъка“. И така наистина ще се утеши.

И нещо друго ще кажа: загубил си хиляда марки, не си струва да ги оплакваш. Трябва да благодариш на Бога. Той ти е дал хиляда марки, макар че можеш да ги загубиш, и ти позволява, упражнявайки добродетелта на търпението, да заслужиш вечния живот, който хиляди хора нямат.

Ето друго нещо, което може да утеши човека. Да допуснем, че човек е прекарал дълги години в чест и спокойстие, и изведнъж изгубва всичко това по Божия промисъл. Тогава той трябва сериозно да се замисли и да възблагодари на Бога. Защото само сблъсквайки се с нещастието и горестта, той осъзнава колко обезпечен и несмущаван е бил. И за спокойствието, на което се е наслаждавал толкова години, трябва да възблагодари на Бога, а не да роптае. Той трябва да разбере, че според природното положение на нещата, човек, освен зло и порок, сам по себе си нищо няма. Всичко, което е добро и благо, Бог му го е дал назаем, а не му го е отдал. Защото, който познава Истината, знае, че Бог, Отец в Небесата, предава на Сина и на Светия Дух всичко, което е благо; на творението Той не дарява благото, но му го дава само назаем. Слънцето дава топлина на въздуха, но светлината му я дава назаем, и затова щом слънцето залезе, въздухът се лишава от светлина; топлината остава в него, защото тя е отдадена на въздуха като собственост. Затова учителите казват, че Бог, Небесният Отец, е на Сина Отец, а не Господар, и не е Господар на Светия Дух. Но Бог Отец-Син-Свети Дух е Господар и е Господар на тварите. И ние казваме, че Бог е бил извечно Отец, а откакто е създал творението, Той е Господар.

Казвам: Щом на човека е дадено назаем нещо добро, утешително или временно, защо в такъв случай човек се оплаква, ако Този, Който му го е дал назаем, му го отнема? Той трябва да благодари на Бога, че толкова дълго му го е заел, и да благодари, че не му го отнема всичкото веднага; нали би било редно Бог да вземе обратно всичко, което му е дал назаем, колкото и да се гневи човек. Затова вярно казва пророк Иеремия, пребивавайки в голямото страдание и плач: „По милост на Господа не изчезнахме ние, защото милосърдието Му не е пресекнало“.40

Ако някой ми е дал назаем дреха, палто и шуба, и си вземе обратно шубата, а в студа ми остави дрехата и палтото, тогава трябва да съм му благодарен и радостен. И да отбележа, колко голяма е моята неправда, ако се гневя и се опечалвам, когато се лишавам от нещо. Щом искам доброто, което е у мен да ми бъде отдадено, а не дадено назаем, то желая да съм Господ и желая да съм Божий Син по естество и напълно, не бидейки дори Божий Син по благодат; защото свойството на Божия Син и Светия Дух е да бъдат във всички неща равни.

Следва да се знае още, че естествената човешка добродетел е така благородна и толкова могъща, че за нея никакво външно действие не е нито прекалено тежко, нито достатъчно, за да съумее да разкрие себе си и да се прояви в него и при него. И затова има съкровено дело, което времето и мястото не могат нито да обхванат, нито да обгърнат, и в което има нещо, което е Божествено и подобно на Бога. – Бог не Го ограничава нито времето, нито мястото, Той еднакво е винаги и навсякъде и никакво творение не може да Го вмести, както и да въплъти в себе си Неговата благост. Затова трябва да има нещо вътрешно, висше и нетварно, лишено от мяра и вид, в което Небесният Отец да съумее да се въплъти напълно, да се излее и прояви: Синът и Светият Дух. На съкровеното дело на добродетелта не може да се попречи, както е невъзможно да се възпротивиш на Бога. Ден и нощ делото сияе и свети. То възклицава и пее на Бога осанна и нова песен, както казва Давид: „Възпейте Богу песен нова“.41

Бог не обича славословието, което е от земята, и това дело, което е външно, което го обемат времето и мястото, което е тясно, на което може да се пречи и препятства, което се изморява и грохва от времето и упражненията. А това дело Бог обича, което желае благото. И всичко, което човек иска и желае да направи, с воля чиста и цялостна във всички доб­ри дела, то той сега го е направил, уподобявайки се в това на Бога, за което Давид казва: „Всичко, което е искал, Той сега е направил и сътворил.“42

За това учение имаме видимо свидетелство в камъка. Неговото външно дело е в това да пада надолу и да легне на земята. На това дело може да се попречи и камъкът няма да пада през цялото време без прекъсване. Другото дело в камъка е по-съкровено – това е стремлението му надолу, и то му е вродено. Него не ще му вземат нито Бог, нито творенията. Това дело камъкът извършва непрестанно ден и нощ. Така че и хиляди години да лежи горе, той ще клони надолу, както в първия ден; нито повече, нито по-малко.

Същото казвам и за добродетелта: че у нея има вътрешно дело: към всичко благо – тяга и склонност; а към всичко, което е зло и скверно, което е несъобразно с благостта и Бог – противоборство и бягство. И колкото деянието е по-зло и по-несъоб­разно Богу, толкова противенето е по-голямо. И колкото деянието е по-значително и Богу подобно, толкова делото на добродетелта е по-леко, по-любезно и по-весело. И цялото въздишане и съкрушение е в това, – ако съкрушението може да намери място в нея, – че това съкрушение заради Бога е прекалено малко, и всяко външно дело във времето е прекалено нищожно, за да съумее тя в него напълно да се открие, напълно прояви и въплъти. Упражнявайки се, тя става по-силна, а поради готовността си за възприемане – богата. Тя не иска да понася мъката и да износва страданието; тя желае и иска във всяко време и без прекъсване да страда заради Бога и заради делото на благото. Цялото блаженство е да страда, а не да пострадва заради Бога.43 Ето защо нашият Господ отбелязва: „Блажени страдащите за правда!“44 Той не казва: „…които пострадват…“

Такъв човек не иска да е пострадавщ, защото да пострадаш не означава да страдаш, това, което той въжделее и което обича. А то е преодоляване и лишаване, изгубване на страдането в „страданието заради Бога“. Затова казвам, че такъв човек ненавижда и страдането в намерението, защото това също не означава да страдаш. Но все пак той ненавижда страдането в бъдещето по-малко, отколкото страдането в миналото, защото страдането в миналото е по-далеч и по-малко прилича на страдание, тъй като напълно е минало. Но това, че човек трябва да пострада, не отнема напълно страданието, което той обича.

Свети Павел свидетелства, че заради Бога, той би желал да бъде отлъчен от Бога, за да се умножи Божията Слава. Счита се, че свети Павел е казал това, когато още не е бил съвършен. Но аз казвам, че това слово е излязло от съвършено сърце. Казва се също, че той е имал предвид да бъде отделен от Бога за известно време. Аз пък казвам, че съвършеният човек не би искал да бъде разлъчен от Бога както за час, така и за хиляди години. Обаче, ако в това се състои Божията Воля и Божията Слава, той да бъде отлъчен от Бога, то хиляда години или вечността ще станат за него така леки, както един ден, един час.

Съкровеното дело е Божествено и богоподобно и с това е причастно на Божествените свойства; а подобното на всички тварни неща, макар и да съществува в хиляди светове, не превишава нито на косъм Единият само Бог. – Казвам и преди съм казвал, че този външен труд, неговото количество и размери, неговото протежение и неговата широта, никак не умножава благостта на съкровеното дело; то има благост само по себе си. Затова външното дело не може да бъде малко, ако съкровеното е голямо; и външното дело никога не може да е голямо и благо, ако съкровеното е малко и не е ценено. Вътрешното дело неизменно съдържа в себе си всички величини, всички далечини и дължини. Вътрешното дело пази и твори цялото си същество не от къде да е, а извътре и вътре в Божественото сърце: то приема Сина и ражда Сина в лоното на Отец на Небесата. Не е така при външното дело: то взима за себе си Божията благост чрез съкровеното дело, изведено и излято в низхождението на Божествеността, облечена в различие, множественост и частичност. Всичко това, и сходното с него, както и самото уподобяване, е чуждо и инородно на Бога. То линее, води безцелен живот и затихва в това, което минава за добро, което е озарено, което е творението, напълно и съвършено сляпо по отношение на благостта, светлината сама по себе си и на Едното, в което Бог ражда Своя Единороден Син и където всички, които са Божии деца, са в същност родени синове. Тук е излиянието и източникът на Светия Дух, от когото, доколкото Той е Дух на Бога и Сам Дух-Бог, в нас се зачева Синът и изтичат всички, които са Божии синове: в тази мярка, как те – по-чисто или по-малко чисто – са родени от Единият само Бог; преобразени съобразно с Бога и в Бога; отхвърлили всяко множество, което все пак намира място при висшите ангели, в съответствие с тяхното естество; и дори отвърнати от благото, истината и всичко, което е само в мислите, има предчувствие за име и има сянка на някакво различие. Те са обърнати към Едното, свободно от всяка множественост и различие, в което Бог Отец-Син-Свети Дух, свободен и оголен от всякакви различия и качества, е всъщност Единица. И това Едно ни прави блажени. И колкото по-далече сме от Едното, толкова по-малко сме синове и Син, и толкова по-малко съвършено в нас възниква и произтича от нас Светият Дух. Колкото по-близо сме до Едното, толкова по-истинно сме Божии синове и Син, и от нас се излива Бог-Свети Дух. Това се подразбира, когато нашият Господ, Божият Син в Божествеността, казва: „А който пие от водата, която Аз ще му дам, той во веки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен“.45 Свети Иоан казва, че това Той го е казал за Светия Дух.

Съобразно своето свойство, Синът в Божествеността дава не друго, а битието на Сина като битие, родено от Бога, източник, изход и излияние на Светия Дух, Божията Любов и пълния, истинен, цялостен привкус на Единият, Отец в Небесата. Затова изрича Отчият глас към Сина от Небесата: „Ти си Моят възлюбен Син, в когото Аз съм любим и хвалим“.46 Защото никой няма да възлюби Бога съвършено и чисто, ако не е Божий син. И Любовта, Светият Дух, се ражда и изтича от Сина, и Синът люби Отец заради Самия Него, Отец в Самия Него и в Отец Самия Себе Си. Затова много справедливо казва нашият Господ: „Блажени са нищите духом“, т.е. тези, които нямайки нищо свое и човешки дух, идват оголени към Бога. И свети Павел казва, че Бог ни открил това в Своя Дух.

Свети Августин казва, че разбира по най-добър начин Писанието онзи, който, освобождавайки се от всякакъв дух, търси смисъла и Истината на Писанието в него самото, т.е. в този дух, в който то е написано и проповядвано, в Божия Дух. Свети Петър казва, че всички святи хора са възвестявали в Духа Божий.47 А свети Павел казва, че никой не е способен да узнае и познае това, което е у човека, освен духът, който живее в човека; и никой не може да знае какво е това Дух Божий и какво има в Бога, освен Духът, който е от Бога и е Бог.48 Затова правилно гласи един текст, един коментар, че никой не може да разбере и постигне Писанието на Павел, не обладавайки този дух, в който свети Павел е говорил и писал. Затова и съжалявам, че грубите хора, лишени и нямащи Божия Дух, дръзват да обсъждат със своето обикновено човешко разбиране това, което чуват или четат в Писанието, което е възвестено и записано от Светия Дух и в Светия Дух, без да разберат написаното: „За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно.“49 И това е напълно естествено: което е невъзможно за низшата природа, то е присъщо и свойствено на висшата природа.

Чуйте още веднъж, което казах, че благият човек, Божият Син, в Бога роден, обича Бога заради Него Самия, в Него Самия. За да се разбере по-доб­ре това следва да знаете, че благият човек, от благостта и в Бога роден, встъпва във всичко присъщо на Божията природа. А на Бог е присъщо, по думите на Соломон, че Бог съзидава всичко заради Себе Си Самия.50 Иначе казано: Той гледа не на „защо“ вън от Себе Си, а само на „заради-Самия-Себе-Си.“ Той обича и прави всичко заради Самия Себе Си. Затова, ако човек възлюби Него Самия и изпълнява всички дела и всички свои дела не заради награда, заради чест или заради удобство, а само заради Бога и за Божия Слава, то това е признак, че той е Божий син.

Още веднъж: Бог обича заради Самия Себе Си и извършва всички дела заради Самия Себе Си, т.е. Той обича заради това, да обича; и твори заради това, да твори. Защото Бог, безусловно, никога не би родил Своя Единороден Син във вечността, ако рожденността не е същото, което е раждането. Затова светците казват, че Синът, извечно роден, така и досега се ражда непрекъснато. И Бог никога нямаше да създаде света, ако сътвореността не беше същото, което е сътворението. Затова Бог е сътворил по такъв начин света, че Той все още непрестанно го твори. Всичко, което е минало и което е бъдеще, е чуждо и външно на Бога. Затова, който е Божий син, роден от Бога, той обича Бога заради Него Самия; иначе казано: той обича Бога заради това, да Го обича, и върши всичките си дела заради това, да ги върши. От любов и творчество Бог никога няма да се умори; и всичко, което Той обича, за Него е Любов. Ето защо е вярно, че Бог е Любов.51 И затова по-горе казах, че благият човек желае и иска винаги да страда заради Бога, а не само да е пострадващ. Страдайки, той обладава това, което обича. Той обича да страда заради Бога и заради Бога страда. Значи и в това той е Божий син, създаден по образ и по подобие Божие, обичащ заради себе си, т.е. той обича заради това, да обича; и извършва заради това, да извършва. По тази причина Бог обича и твори неуморно. Действието на Бога е Неговата природа, Неговото битие, Неговият живот, Неговото блаженство. И за Божия син, благият човек, в тази мяра, в която той е Божий син, страданието заради Бога и действието заради Бога е наистина неговото битие, неговият живот, неговото дело, неговото блаженство, както казва нашият Господ: „Блажени са тези, които сега страдат за правда“.

И ще кажа за трети път, че благият човек, доколкото е благ, обладава Божиите свойства не само в това, че всичко, което обича и извършва, заради Бога обича и извършва – Него той обича и заради Него извършва. Но той обича и извършва също и заради себе си самия, обичащият: защото това, което той обича, е нероденият Бог Отец, а този, който обича, е роденият Бог-Син. И ето Отец е в Сина, и Синът е в Отец. Отец и Син в същината са едно. А за това, как душата съкровено и висше действа и приема Божия Син и формирането на Божия Син в лоното и в сърцето на Небесния Отец, виж в края на тази книга, където съм написал: „За човека от висок произход, който се отправил в далечна страна, за да получи царство и да се завърне“.

Нужно е също да се знае, че отпечатъкът и влиянието на висшата природа за всеки е по-желано и по-приятно, отколкото на своята природа и същност. Водата съобразно своето естество бяга надолу по долината, и в това е нейната същност. Но под въздействието и влиянието на луната в небето, тя оставя и забравя своето лично естество и струи нагоре по планината; и това течение е много по-леко, отколкото течението надолу. Ето защо човек трябва да знае следва ли пътищата на правдата: на него ще му е по-мило и по-приятно да остави и захвърли своята природна воля и да се отрече напълно от себе си във всичко, в което Бог пожелае да пострада човек. И наистина, това има предвид нашият Господ, когато казва: „Който иска да дойде при Мен, нека излезе от себе си, да отхвърли себе си, и да остави своя кръст.“,52 т.е. нека да отхвърли всичко, което е кръст и страдание.

Наистина, който напълно се е отрекъл от себе си и от себе си е излязъл, за него нищо не може да стане нито кръст, нито страдание, нито нещастие. Всичко за него ще е блаженство, радост и сърдечно веселие и той истинно ще следва и съпътства Бога. Защото както нищо не може да отеготи и обезпокои Бог, така и такъв човек нищо не може да го смути и хвърли в печал. И затова когато нашият Господ казва: „Който иска да дойде при мен, нека отхвърли себе си, да остави своя кръст и да Ме последва“, то това не е наказание, както повсеместно се счита, а поучение на Бога как цялото страдание, дело, житие на човека са станат блажени и радостни. Това е по-скоро награда, отколкото повеля. Защото подобен човек владее всичко, което иска, и нищо лошо не иска; и това е блаженство. Затова вярно казва нашият Господ: „Блажени са тези, които страдат за правда“.

Освен това, когато нашият Господ, Синът, казва: „Отхвърли себе си, остави своя кръст и ела при Мен“, има предвид следното: Стани син, както Аз, роденият Бог, и с това самото Едно, какъвто съм Аз, каквото върша, живеейки в лоното и в сърцето на Отец. „Отче – казва Синът – Искам този, който Ме следва, който идва при Мен, да бъде там, където Аз пребивавам“.53 При Сина, защото той е Син, никой не може да отиде, ако не стане син. И там, където пребивава Синът, в лоното и сърцето на Отец, Единият в Едното, никой не може да се окаже, ако не е син.

„Аз – изрича Отец, – ще я отвлека, ще я доведа в пустиня и ще говоря по сърце“.54 Сърце при сърце, Едно в Едното обича Бог. Всичко, което Му е чуждо и външно, Бог ненавижда. Към Едното влече Бог и тегли. Едното го търсят всички твари – и низшите и висшите. От природата иззети и преобразени, те търсят Едното в Едното, Едното в Него Самото. Затова Синът вероятно иска да каже: в Божествеността, където Аз пребивавам, трябва да бъде този, който Ми служи, който Ме следва, и който идва при Мен.

Ето още едно утешение. Нужно е да се знае, че за цялата природа е немислимо нещо да се счупи, да се развали или тя да посегне на нещо, непомисляйки при това за голямото благо на това, което тя руши. За нея е малко да създаде равноценно благо, тя винаги иска да направи повече. Как така? – Мъдрият лечител никога няма да докосне болния пръст на човек, за да му причини болка, ако не съумее да подобри положението и да донесе облекчение на самия пръст или на целия човек. Колкото може да изцели човека или пръста, той ще го направи; ако ли не, тогава ще отреже пръста, за да помогне на човека. И това е много по-добре – да се изгуби само един пръст и да се спаси човека, отколкото двамата да погинат – и пръстът, и човекът. По-доб­ре е едно зло, отколкото две, особено ако едното е несъизмеримо по-голямо от другото. Също следва да се знае, че по своята природа, пръстът, ръката, и всеки член обичат човека, чиито членове са, много повече, отколкото себе си, и охотно, в радостно безразсъдство отдават себе си на страдание и мъка за човека. Казано по съвест и по правда, този член съвсем не обича себе си, освен заради този и в този, чийто член е. Затова би било много по-справедливо, и за нас по естествен начин би било правилно, да обичаме себе си не заради себе си, а заради Бога и в Бога. И ако това е така, на нас ще ни е леко и приятно всичко това, което Бог иска от нас и в нас, особено ако разбираме, че Бог няма да допусне и най-малката вреда и нещастие, ако в тях не види и забележи много по-голяма полза. Наистина, ако някой не вярва на Бог за това, то той заслужено се мъчи и страда.

Съществува още едно утешение. Свети Павел казва, че Бог наказва всички тези, които Той приема и пази като синове.55 Едното има отношение към другото: ако някой трябва да стане син, на него подобава да страда. Доколкото в Божествеността и във вечността Божият Син не може да изпитва мъки, небесният Отец го е изпратил във времето, за да стане човек и да може да изпие горчивата чаша до дъно. Ако искаш да бъдеш Божий син и при все това не желаеш да страдаш, то в теб няма никаква правда. В „Книгата на Премъдростта“ е изречено, че Бог проверява и изпитва кой е праведен, както златото го проверяват и изпитват, нагорещявайки го в пещта. Признак за това, че кралят се доверява напълно на рицаря, е че го изпраща на сражение. Виждал съм един човек, когато той приемаше някого в свитата си, отпращаше го през нощта и сам го нападаше и се биеше с него. И както се случи, той самият едва не беше убит от този, когото изпитва. Оттогава той обикна този войник много повече, отколкото преди.

Може да се прочете, как веднъж в пустинята свети Антоний особено жестоко страдал от зли духове; и когато той превъзмогнал своята страст, му се явил наяве Господ, изпълнен с радост. Святият мъж попитал: „Уви, Боже мой, къде беше, когато бях в толкова голяма печал?“ и казал нашият Господ: „Аз бях тук, където съм и сега. Но исках и жадувах да видя доколко си праведен“. Парчето сребро или злато е достатъчно чисто, но ако от него искат да направят чаша, от която да пие кралят, ще го нагорещят много повече, отколкото друго. Затова апостолите пишат, че се радват, че са удостоени да приемат безчестието заради Бога.

По природа Син Божий е поискал от милост да стане човек, за да пострада заради теб, а ти искаш да станеш Божий Син, а не човек, за да е ненужно повече да страдаш нито заради Бога, нито заради самия себе си.

Ако някой поиска да познае и постигне колко велика е радостта от търпението на човека, когато заради Бог търпи страдания и мъки, има на своя страна Сам Бог, всички ангели, и всички, които познават и любят Бога. Само от това той може да съумее да намери утешение. Хората отдават своето добро и претърпяват несгоди, за да утешат приятелите си и да им покажат любовта си. И все пак нужно е да се помисли: ако човек има приятел, който заради него пребивава в страдание, нещастие и скръб, то наистина ще бъде напълно справедливо да остане при него, утешавайки го с лично присъствие и с думи на съчувствие. Затова казва нашият Господ в Псалтира за праведника,56 че Той е с него в страданието. От тези думи може да се извлекат седем поучения и седем основания за радост.

Първото е, че търпението в страданието заради Бога е по-добро, по-ценно, по-възвишено и по-благородно от всичко, което може да се отнеме от човека против волята му: всичко това е външно благо. Бог е свидетел, няма да се намери такъв богат човек, който, обичайки този свят, да не поиска охотно, доброволно да се съгласи на тежки мъки и много дълго да ги търпи, за да стане след това всесилен господар на целия този свят.

Второто: Изхождам не само от думите, които нашият Господ изрича, че Той е с човека, когато човек страда, но го изваждам извътре и от същността на словото, и казвам: Ако Бог в страданието е с мен, то какво да искам повече, какво ми трябва още? Ако пътят ми е насочен към благото, то нищо друго не ми трябва, нищо, освен Бог, не желая. Свети Августин казва: „Алчен и неразумен е този, на когото Бог му е недостатъчен“. – И на друго място: „Как на човека могат да му стигнат външните и съкровените Божи дарове, когато не му стига Самият Бог“. И казва още: „Господи, ако Ти ни отвърнеш от Себе Си, то дай ни друго Себе Си, защото ние, освен Теб, нищо не желаем“. Ето защо е казано в Книга на Премъдростта: „С Бога, вечната Премъдрост, при мене дойдоха заедно всичките блага“.57 Това се тълкува в смисъл, че няма нищо добро и нищо не е добро, което идва без Бога; и всичко, което идва с Бога, то е благо, и е благо само защото идва с Бога. За Бога аз искам да мълча. Изземе ли се от всички твари от този свят битието, което Бог е дал, те ще останат голо нищо, безрадостни, лишени от всякаква стойност. Много други благородни значения носи в себе си словото за това, че с Бога идва всяко благо; тук би било много дълго да се разсъждава за това.

Нашият Господ казва: „Аз съм с човека в страданието“. Свети Бернард отбелязва: „Господи, щом Ти си с нас в страданието, то дай ми винаги да страдам, за да Си с мен във всяко време, за да Те обладавам по всяко време“.

Третото. Казвам: това, че Бог е с нас в страданието, означава, че Той Самият с нас страда. И който познава Истината, разбира, че правилно говоря. Бог, който страда с човека, истински и неизмеримо повече страда, отколкото този, който страда заради него. А сега ще кажа: Ако Самият Бог желае да страда, тогава по справедливост и аз съм длъжен да страдам, защото, ако пътят ми е насочен към правдата, тогава аз желая същото, което иска Бог. Аз се моля всеки ден, и Бог ми повелява да се моля: „Господи, да бъде Твоята Воля“ – и ако Бог желае да страда, а аз се оплаквам от страданието, тогава в това няма правда. Вярно говоря: когато страдаме само заради Бога, то Бог с нас и заради нас толкова охотно страда, че страда без мъка. Страданието за Него е толкова въжделено, че за Него страданието – не е страдание. И затова, ако сме праведни, то и за нас страданието – не е страдание: то за нас е наслаждение и радост.

Четвъртото. Състраданието на приятеля естествено намалява страданието. Значи, ако страданието на човека, което той разделя с мен, е способно да ме утеши, то колко повече трябва да ме утеши състраданието Божие.

Петото. Щом трябва и искам да страдам с човека, когото обичам и който ме обича, тогава съм длъжен охотно и по справедливост да страдам заедно с Бога, страдащ с мен и заради мен от любовта, която изпитва към мен.

Шестото. Ако Бог страда още преди да търпя мъките, а аз ги търпя заради Бога, тогава наистина, всичките ми мъки, колкото и големи и различни да са, без труд се обръщат на утеха и радост. И това е естествено. Когато човек извършва някакъв труд заради друг, тогава този, за когото го извършва, е по-близо до сърцето му от това, което прави. Който работи с дървото и камъка, за да построи дом, въпреки жегата на лятото и студа на зимата, пред очите му е преди всичко и единствено домът; и ако не беше домът, той никога не би сякъл камъни, рязъл дървета и не би извършвал този труд. И ние често виждаме, че когато болен човек пие сладко вино, на него му се струва горчиво, и това наистина е така, защото виното губи цялата си сладост вън, в горчилката на езика, преди да попадне вътре, където душата разпознава и чувства вкуса. Същото, но несравнимо по-истинно, е когато човек прави своите дела заради Бога. Бог посредства и застава пред душата, и нищо не може да докосне сърцето и душата на човека, без непременно да загуби в Бога и в Божията сладост своята горчивина, ставайки чиста сладост преди да достигне човешкото сърце.

А ето още едно свидетелство и сравнение: Учителите казват, че под небето навсякъде има пламък. Затова никакъв дъжд и вятър, никакви урагани и бури не могат да се приближат отдолу към него, за да го докоснат някак си. Всичко, преди да се издигне към небето, ще изгори и ще се унищожи от жарта на огъня. Същото и аз казвам: Всичко, което търпи човек и извършва заради Бога, ще стане сладко в сладостта Божия, преди да достигне сърцето на този човек, който заради Бога прави и страда. Защото това и означават думите „заради Бога“, доколкото нещо никога не може да достигне сърцето, ако не премине през сладостта Божия, където изгубва горчивината си. То ще изгори от жаркия огън на Божията Любов, този огън, който обема сърцето на благия човек.

Ето сега може ясно да се разбере колко успешно и по колко много начини благият човек навсякъде намира утеха в нещастието, в страданието и в утруждението. Един начин е когато страда и действа заради Бога; друг начин е когато пребивава в Божията Любов. И така може човек да разпознае и разбере дали всичките си дела прави заради Бога и дали пребивава в Божията Любов. Защото несъмнено, в каквато мяра човек се вижда страдащ и вън от радостта, в същата мяра върши делото си не заради Единият Бог, – и забележете! – в същата мяра той е вън от Божията Любов. „Огънят – казва цар Давид – върви с Бога и пред Бога и наоколо изгаря всичко, което Бог види противно на Себе Си“58 и което е неподобно Нему, т.е. мъка, безутешност, безпокойство и горчивина.

Има и седмо в словото, че Бог е с нас в страданията и ни състрадава. Трябва да ни утеши тази особеност на Бога: Неговото абсолютно Единство без случайната множественост на различаването; – така че може да се помисли само едно: всичко, което е в Него, е Сам Бог. Всичко, което благият човек търпи заради Бога, търпи той в Бога, и в неговото страдание с него страда Бог. Ако моето страдание е в Бога, и Бог ми състрадава, то как може страданието да е за мен болка – защото страданието се лишава от болката, и моето страдание е в Бога, и моето страдание е Бог? Ако Бог е Истина, то където и да открия истина, аз постигам Бог, Истината. Същото е, когато открия чистото страдание заради Бога и в Бога – постигам моето страдание като Бог. Който не разбира това, нека се оплаква от своята слепота, а не от мен, от Божията Истина и от любезното милосърдие.

Ето така и вие заради Бога страдайте, защото е много полезно и е блаженство! „Блажени са тези, които тук страдат за правда“ – казва нашият Господ. Как може любящият благото Бог да допусне Неговите приятели, благите хора, да не страдат винаги и във всяко време? Ако човек има приятел, който иска да страда няколко дни, за да придобие богатство, слава и благоденствие и да ги има дълги години, а той мисли да попречи на приятеля си, или да допусне да му попречат, тогава не може да се каже, че му е приятел и го обича.

Затова може би Бог не търпи в никакъв случай приятелите Му, благите хора, дори и за известно време да живеят без страдание, ако не са способни да страдат нестрадайки. Всяка благост на външното страдание произхожда и произтича от благостта на волята, както по-горе писах. И затова, всичко, което благият човек иска да изстрада, готов е и желае да го понесе заради Бога, той вече търпи пред лицето на Бога, заради Бога и в Бога. Цар Давид казва в Псалтира: „Близък съм на падението, и скръбта ми е винаги в сърцето ми, пред лицето ми“.59 А свети Йероним казва, че чистият восък, напълно размекнат и пригоден да правят с него и от него това, което е угодно и нужно на някой, съдържа в себе си всичко, което може да се извае от него, дори, ако от него не ваят по видим начин. И по-горе казах, че ако камъкът не лежи видимо долу на земята, то от това той не е по-малко тежък: цялата негова тежест се състои само в това, че той клони към земята и сам по себе си е готов да падне надолу. По-горе писах още, че каквото и да намисли благият човек да стори, той вече го е сторил в Царството Небесно и в царството земно, уподобявайки се в това на Бога.

Сега става ясно и може да се разбере грубостта на хората, които обикновено се учудват, когато виждат добри люде, търпящи мъки и поругания. Тях често ги измъчват съмнения и мисли, че това се случва на добрите люде заради тайни грехове, и си казват: „Уви, мислих, че той е праведен човек! Как може да търпи такова голямо поругаване и нещастие? Мислих, че той няма недостатъци!“. – И казвам заедно с тях: Наистина, ако това е страдание и ако това, което понасят, за тях се явява страдание и мъка, тогава те не са благи и не са без грях. Ако те са благи, то за тях страданието не е страдание и не е нещастие, а напротив, то е велико щастие и блаженство. „Блажени са всички тези– казва Бог, Истината – които сега страдат за правда“.

Затова „Книгата на Премъдростта“ казва, че душите на праведните са в Божията ръка. На нечестивците им се струва, че те погиват и падат; но те си живеят в мира, в радостта и блаженството.60 Когато пише как светците претърпяват всевъзможни големи мъки, Свети Павел казва, че светът не е достоен за светците.61 И ако това слово вярно се разбере, то има троен смисъл. Първият е, че този свят е недостоен за живота на много добри хора. Вторият смисъл е по-благороден: Красотата на този свят е невелика и неценна, само един Бог е ценен; затова благите хора за Бога са ценни. Третият смисъл, за него тук говоря, се състои в това, че този свят, т.е. хората, които обичат този свят, са недостойни да понасят заради Бога лишения и скръб. Затова е написано, че светите апостоли са се радвали, че са удостоени да приемат безчестие в Името Божие.

Достатъчно думи. В третата част на тази книга искам да напиша за утехата и как още в своето страдание трябва и може да се утеши благият човек.

III. ПРИМЕРИ ЗА ДЕЛАТА И СЛОВАТА НА МЪДРИТЕ ЛЮДЕ, КОГАТО СА ПРЕБИВАВАЛИ В СТРАДАНИЕ

В „Книга на Царствата“ четем, че някой си похулил тежко цар Давид. Тогава един от приятелите на Давид поискал да убие този зъл пес. Давид отговорил: „Не, защото чрез тази хула Бог желае и умисля да ми дари най-доброто за мен“.62

В „Книга на отците“ четем, че някакъв човек се оплаквал на светия отец, че търпи мъки. Отецът казал: „Сине, искаш ли да помоля Бога да ти го отнеме?“, а човекът казал: „Не, отче, защото това е целително за мене. Но помоли Бога да ми изпрати Своята благодат, че да страдам по добра воля“.

Веднъж попитали един болен човек защо не моли Бога да го изцели. Човекът казал, че не иска да го прави по три причини.

Първата е тази: той бил уверен, че любящият Бог никога няма да допусне той да заболее, ако това не е за негово благо.

Другата причина е в това, че човек, ако е благ, иска всичко, което Бог иска, а не обратното, Бог да желае това, което човек пожелава. Затова, щом Той иска аз да заболея (защото, ако не е Неговата Воля, това нямаше да се случи), то и аз не трябва да искам да съм здрав. Защото несъмнено, ако се случи Той да ме изцели въпреки Своята Воля, то това, че ме е изцелил, ще ми е безразлично и ненужно. Искането идва от любовта, а неискането – от нелюбовта. На мен ми е много по-добре, по-мило и по-полезно, ако Бог ме обича и аз при това боледувам, отколкото, когато съм здрав телом и Бог не ме обича. Което Бог обича, то е нещо; което Бог не обича, то е нищо, както се казва в „Книга на Премъдростта“.63 Защото истината е, че всичко, което Бог иска, става благо в това и заради това, че Бог го иска. Например, ще ми е много по-приятно, ако ме заобича богат, имащ власт човек, да кажем крал, и ме остави известно време без подаръци, отколкото да заповяда да ми дават нещо всяка минута и да не ме обича. Ако той сега от любов не ми дава нищо, то е защото иска по-късно да ме надари по-щедро и по-богато. Допускам, че човек, който ме обича и сега нищо не ми дава, ще поиска след това да ми даде нещо. И трябва да чакам търпеливо, особено ако дарът му е от милост и не е заработен. И ето какво още е вярно: този, на чиято любов не обръщам внимание, и чиято воля е противна на моята, и от когото са ми нужни само подаръците, той, – и това е напълно справедливо – няма да ми даде нищо, а ще ме възненавиди и ще ме хвърли в нещастие.

Третата причина, заради която ми е ненужно и неприятно да моля Бог да ме изцели, е, че не искам и не трябва да моля богатия, щедър на любов и милосърдие Бог за такава дреболия. Да допуснем, че съм се отправил при баща си на сто, или дори на двеста мили разтояние и пристигайки му казвам: „Свети отче, изминах с големи разходи двеста мили тежък път и ви моля – за което съм и дошъл – да ми дадете един бобче“. Наистина, той, и всеки, който чуе това, ще каже, напълно справедливо, че съм пълен глупак. Това, което ще ви кажа сега е истинската правда: цялото добро и дори всяка твар, в сравнение с Бога са по-малко, отколкото едно боб­че сравнено с целия този телесен свят. Затова, като мъдър и благ човек, по съвест говоря, бих се погнусил да моля Бог да стана здрав.

Във връзка с това казвам: Признакът за нездраво сърце е когато човек е весел или тъжен заради преходните неща на този свят. Ако забележиш това в себе си, трябва дълбоко, с цялото си сърце да се срамуваш пред Бога, Неговите ангели и хора. Така силно се срамуват от недъга на лицето, в което хората се вглеждат отстрани. Какво искам да кажа по-нататък? Книгите на Стария и Новия Завет, а също на светците и на езическите учители изобилстват с това, как благочестивите хора с готовност са отдавали своя живот, а също и са се отричали от самите себе си заради Бога и от естествена добродетел.