Майстер Екхарт

НАСТАВЛЕНИЯ И
МИСТИЧНИ СЛОВА

Наставления

Книга на Божественото утешение

За човека от висок произход

За отречеността

*

Из Проповедите на Майстер Екхарт

Варна, 2014 г.

Преводът е по изданията на Йозеф Квинт.

Стиховете от Библията са преведени както са в Словото на
Майстер Екхарт. Под линия са дадени и съответните препратки.

ПРЕДГОВОР

Слова и мистика

Най-дълбоката необходимост в живота е преживяването на Бога.

Искай нещата да стават, както Бог ги иска, а не както ти.

Бог е по-могъщ от всяка ситуация.

Бог е по-могъщ от всяка трудност, но важното е да съумееш да Го привлечеш.

Колкото повече изместваш себе си, толкова повече Бог идва.

Бог всякога ще ни запознава със Своята Неизвестност.

Който утвърждава себе си, изгубва Бога.

Бог е Абсолютен Приятел на човека, но трябва да Го заслужиш.

Човекът е жив, защото Бог е жив в него.

Без Сатана Бог ще остане вечно неразбран.

Врагът е таен път към Бога.

Бог не разкрива напълно Своята дълбочина, защото, ако я разкрие, хората няма да Го обикнат.

Бог не разкрива Лицето Си, сияйният Си Лик, защото хората няма да оцелеят.

Бог е жив закон, а не видение.

Заблужденията са отделените сили от Бога и поради това те са слепи сили.

Тези слепи сили са останки от паднали стари светове – светове, отделени от Бога, за да разберат какво е животът без Бога.

Който е видял Бога, изоставя и този, и онзи свят.

Тихият глас на Бога не може да се чуе с ухо, а с дълбока чистота и цялост.

Любовта е Вкусът на Бога, а Бездната е Неговото Ухание.

В древността нямаше нищо, но имаше Бог.

Ако виждаш навсякъде Бога, умъртвяваш злото.

Благодаря Ти, Господи, за това, че не Те познавам, и за това, че ми стана Приятел …и ми позволи чудно сближаване.

Благодаря Ти, че ми даде да узная, че Ти си най-древната тайнопис и че ме спираш да го разкажа.

Елеазар Хараш

Откъси от неиздадена книга за Бога

АУМ

ПРЕДГОВОР 2

Майстер Екхарт и мистичните му
наставления и слова:

Бог си е вкъщи, но ние сме излезли на разходка.

Чрез Нищото аз ставам онова, което съм.

Бог не е създал нещата извън Себе Си, а в Себе Си.

Когато действаш към врага си с любов, той става безвреден.

Божието знание е Причина за нещата, а нашето знание е причинено от нещата.

Ако не отидете отвъд света, не ще познаете Бога.

Не търси нито знание, нито познание, нито покой, а единствено Волята Божия; другото се придава.

Онези, които са гладни за Волята Божия, Волята Божия им се услажда.

Бог не може никога да ти е достатъчен: колкото повече имаш Бога, толкова повече Го жадуваш.

Елеазар Хараш
Януари, 2014 г.

НАСТАВЛЕНИя

1. ЗА ИСТИННОТО ПОСЛУШАНИЕ

Истинното и съвършено послушание – това е добродетел, превъзхождаща всички добродетели, и никое велико дело не може да се осъществи или да бъде доведено до край без нея. И колкото малко и незначително да е делото – пеене, слушане на меса, молитва, съзерцание, или каквото можеш да си представиш – трябва да се извърши в истинно послушание. Ето, вземи една постъпка толкова маловажна, колкото искаш, нека тя да бъде това, което е; истинното послушание ще я направи за теб по-благородна и по-възвишена. Навсякъде послушанието извиква най-доброто във всички неща. Послушанието никога не може да бъде пречка или да възпрепятства в това, което някой прави, стига да произтича от истинското послушание; и то не отминава благото. Послушанието никога не се нуждае от грижи и няма никакъв недостиг в никое добро.

Където човек в послушание излиза от самия себе си и се отрича от своето, именно там непременно Бог трябва да се спусне в него. Защото, когато някой не желае нищо за себе си, Бог за него е длъжен да желае по такъв начин, по който желае за Себе Си. Ако съм се хвърлил вън от моята воля в ръцете на моя прелат и за себе си нищо не искам, то Бог е длъжен да иска за мен; а ако в това Той пропусне нещо за мен, то едновременно ще го пропусне и за Себе Си. И така е за всички неща: където за себе си нищо не искам, Бог желае за мен. Но какво иска Той за мен, ако аз за себе си нищо не искам? Там, където напускам себе си, там Той непременно е длъжен да желае за мен всичко, което желае за Себе Си, нито повече, нито по-малко; и то по такъв начин, по който Той желае за Себе Си.

В истинното послушание се открива не „Аз искам така или иначе“ или „това или онова“, но само съвършено отричане от своето. И ето защо в най-добрата молитва, която човек може да стори, трябва да звучи не „Дай ми тази добродетел или този път!“, не „Дай ми, Господи, Самия Себе Си или вечен живот!“, а само „Господи, дарувай ми не друго, а само което Ти искаш, и го направи, Господи, както Ти искаш“. Тази молитва превъзхожда първата, както Небето земята. Ако някой така е изпълнил молитвата, то изрядно се е помолил: в истинно послушание той е излязъл от самия себе си и Бог се е спуснал в него. Както истинното послушание не знае „Аз искам така“, така и от него никога не може да се чуе „Аз не искам“, защото „Аз не искам“ за послушанието е същинска отрова. Както казва Свети Августин: „Верният Божи служител не го е грижа дали му говорят или дават само това, което той с удоволствие би чул или видял, защото неговото първо, висше устремление е да чува това, което преди всичко е угодно на Бога“.

2. ЗА НАЙ-СИЛНАТА МОЛИТВА И
НАЙ-ВИСШЕТО ДЕЛО

Молитвословието е силно и почти всемогъщо, достигащо всички неща, а и дело, най-достойно сред всички други, които произтичат от свободния Дух. Колкото Духът е по-свободен, толкова по-силно и по-достойно е молитвословието, и толкова по-действено, достопохвално и съвършено е делото. Свободният дух е способен на всичко.

Кой е свободен Дух?

Свободният Дух е този дух, който от нищо не се прелъстява и към нищо не е привързан, чието благо не е свързано с никакви представи; той не търси своето в нищо, по-скоро е потопен в милата воля Божия и е отречен от своето. Човек никога няма да съумее да извърши и най-малкото дело, ако то не почерпи от тук своята сила и мощ.

Трябва да се молиш усърдно, да възникне желание и всички твои членове и сили, двете очи, уши, устата, сърцето и всички помисли да се насочат към това. И трябва да престанеш не по-рано, докато не почувстваш, че се обединяваш с Този, Когото постоянно имаш със себе си и към когото възнасяш молитва, т.е. с Бог.

3. ЗА СТРАСТНИТЕ ХОРА, КОИТО СА ПЪЛНИ
СЪС СВОЕВОЛИЕ

Хората казват: „Хей, господине, аз искам да стоя в правотата си пред Бога и да имам такова благоговение и примирение с Него, каквото имат и другите хора, и искам да ми се случва същото, или да съм също така беден“; или „Няма да видя благо, ако не съм там и там, и не постъпя така или иначе! Трябва да живея в чужбина или пък в скит, или пък в манастир“.

Наистина, тук навсякъде си ти самият, и няма нищо повече. Това е своеволие, дори да не го осъзнаваш или да не ти се струва така. Никога в тебе не би възникнало противоречие, ако не произтичаше от своеволието. А какво мислим ние? – Човек трябва да бяга от едно, да търси друго; места, хора, път или тази община, или онова занимание. Не в това е причината, че този път и тези неща ти пречат; самият ти си в нещата и това ти пречи, защото ти се отнасяш към нещата изопачено.

Затова, започни първо от себе си и изостави себе си! Наистина, ако от самото начало не избягаш от себе си, тогава накъдето и да се устремиш, навсякъде ще се натъкваш на пререкания и раздори, и така ще бъде винаги. Тези, които търсят покоя във външните неща – било то в места или в начини на живот, в хора или в дела, в чужбина или в бедност и поругание, няма да го намерят. Колкото и велико да е външното, и каквото и да е – всичко това е нищо, и не дава покой. Тези, които така търсят, търсят не там, където трябва; колкото по-далеч отиват, толкова по-малко намират това, което търсят. Те вървят като човек, объркал пътя; колкото повече се отдалечава, толкова повече се отклонява. Но какво да направи човек? Първо, да изостави себе си, тогава е изоставил всичко.

Наистина, да захвърли човек цялото кралство или целия свят, а да запази себе си, значи нищо не е захвърлил. А ако човек се отдръпне от себе си, то тогава той е напуснал всички неща, които има: богатство, чест, или каквото и да е друго.

Свети Петър казва: „Виж, Господи, оставихме всички неща!“1 – а той е оставил не повече от празна мрежа и своето корабче. И един светец отбелязва по повод тези думи на Свети Петър: „Който малкото2 доброволно остави, той ще остави не само него, но ще остави всичко, което светските хора могат да притежават, и всичко, което могат да възжелаят“. Защото, който остави своята воля и самия себе си, той е напуснал всички неща по толкова същностен начин, както, ако те се намираха в негово свободно владение и той ги е имал в пълно разпореждане. Защото, което ти не искаш да желаеш, ти напълно си го отдал и оставил заради Бога. Затова и е казал нашият Господ: „Блажени са нищите духом“, т.е. по воля. И за да не се усъмни никой в това, има ли начин по-добър от този, който е дал нашият Господ, ето Неговите думи: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече първо от себе си“.3 В това се крие всичко. Обърни погледа си към себе си, и където се намериш, там се откажи от себе си. Това е най-доброто.

4. ЗА ПОЛЗАТА НА САМООТРИЧАНЕТО, КОЕТО СЛЕДВА ДА СЕ ИЗВЪРШВА ВЪТРЕШНО И ВЪНШНО

Трябва да знаеш, че още никога никой в този живот не се е отрекъл от себе си толкова пълно, че да не открие, че може още по-пълно да се отрече. Сред хората не са много тези, които правилно разбират това и в това постоянстват. Това е равноценна обмяна и справедлива сделка: доколкото ти излизаш от всички неща, дотолкова – нито повече, нито по-малко – се приближава Бог с всичкото Му присъщо; доколкото във всички неща излизаш от своето. С това започни и си позволи да опиташ всичко това, което можеш да придобиеш. Тук ще намериш истинния покой и нищо друго.

Хората би следвало да се позамислят не толкова как постъпват, а какви са те по същност. Благи ли са хората и пътищата им, светло ще възсияят тогава и делата им. Праведни ли са, и делата им са праведни. Не мислете, че святостта се основава на делото. Святостта се основава на битието, защото не делата ни осветяват, а ние сме длъжни да осветяваме делата. Колкото и да са святи делата, те никак не ни осветяват, защото те са просто дела. Но, доколкото ние сме святи и обладаваме същност, дотолкова ние осветяваме всички наши дела, било то храненето, съня, бодърстването или нещо друго. Делата, които се извършват, не са причастни на великата същност; от тях нищо не произтича.

От всичко това разбери, че всички усилия следва да насочиш към това да бъдеш добър. Важно е не толкова как постъпваш или характера на постъпките, колкото основанието на тези постъпки.

5. КОЕ ПРАВИ ДОБРИ СЪЩНОСТТА И ОСНОВАНИЕТО

Най-важното, от което зависи същността и основанието на човека да станат съвършено благи, е това – духът на човека да бъде обърнат напълно към Бога. Приложи цялото си старание Бог за теб да стане велик, и цялото си прилежание и усилия отправи към Него във всяко твое деяние или покой. Истинно е, че колкото си по-причастен към това, толкова делата ти ще са по-добри, каквито и да са те. Привържи се към Бога и тогава Той ще ти дари всяка благост. Търси Бога и ще намериш Бога и всяко благо. Да, наистина, с такъв устрем ти би могъл да се възкачиш на скалата!… Който се привърже към Бога, към него ще се привърже и Бог, а също и всяка добродетел. И което по-рано ти си търсил, сега то те търси, което по-рано ти си преследвал, сега то те преследва, и което някога си искал да избегнеш, сега то те избягва.

Който се привърже към Бога, към него ще се привърже всичко, което е от Бога, и от него ще се отстрани всичко, което с Бога е несъизмеримо и чуждо.

6. ЗА ОТРЕЧЕНОСТТА И ОБЛАДАВАНЕТО
НА БОГ

Бях попитан: „Някои християни съвсем се отделят от хората и с охота винаги остават сами, и в това е техният покой и още да пребивават в църквата, това ли е най-доброто?“. – Тогава казах: „Не!“. И ето защо, слушай!

Който върви по пътищата на правдата, той е праведен на всички места и сред всички хора. Който върви по пътя на лъжата, той на всички места и сред всички хора е лъжлив. Който е праведен, той истински има Бога, а който истински има Бога, той Го има на всички места, на улицата и сред другите хора със същия успех, както и в църквата, в пустинята, или в килията. Защото, който Него и само Него обладава, на такъв човек нищо не може да му попречи.

Защо? Защото той обладава само Бога и мисли само за Бога и всички неща за него стават чист Бог. Такъв човек носи Бога във всичките си деяния и на всички места, и всичките постъпки на този човек извършва изключително само Бог. Защото, който предопределя постъпката, на него и принадлежи постъпката, по-истински и по-действително, отколкото на този, който я извършва. И така, ако имаме пред очите си Единият и само Единият Бог, то наистина, Той е длъжен да извършва и нашите постъпки; във всичките Му постъпки никой не е в сила да му попречи, никаква тълпа и никакво място. Така и на човека, който обладава Бога, никой не е в състояние да му попречи. Защото той, освен към Бога, към нищо не се стреми, нищо не иска и нищо не му е по вкуса, и затова Бог става едно с този човек във всяко негово устремление. И както Бог никаква множественост не може да Го разсее, така и този човек нищо не може нито да го разсее, нито да го разнообрази, защото той е един в това единство, в което всяка множественост е едно, а не множество.

Човек трябва да схваща Бога във всичко и да приучва своя дух винаги да лицезре Бога в духа, в стремлението и в любовта. Виж как мислиш за Бога когато се намираш в църквата или в килията; същото това съсредоточие запазвай и носи в множествеността, непокоя и нетъждеството. Когато се разсъждава за тъждеството, както често съм казвал, няма се предвид, че всички дела трябва да се мислят като равни, или всички места, или всички хора. Това би било невярно, защото молитвата е по-добро дело от преденето, и църквата е по-достойно място от улицата. И при все това, ти трябва във всички дела да имаш неизменен дух, неизменно доверие и неизменна любов към своя Бог, а също и неизменна трезвост. Повярвай, бъдеш ли толкова неизменен, никой не може да ти попречи да бъдеш със своя Бог.

Но в когото Бог не е вкоренен така дълбоко, който трябва постоянно да възприема Бога отвън, в това или в онова, и който търси Бога по различни начини, било то в делата, сред хората или на различни места, той няма Бога. И ако нещо се случи, то може много лесно да стане пречка за него, защото той няма Бога, той не търси само Бога и обича и иска не само Бога. И затова не само злото общес­тво ще му попречи, но и доброто общество ще му попречи, не само улицата, но и църквата, не само злите думи и постъпки, но също и добрите думи и постъпки ще са му пречка; защото препятствието се намира в него, защото в него Бог още не е станал всичко. А ако в него Бог стане всичко, то на всички места и с всички хора би му било свободно, защото има Бога и никой не би могъл да му Го отнеме, и никой не би могъл да му попречи в делото.

Но в какво е това истинно обладаване на Бога? – То е в духа, а също и в съкровеното, разумно обръщане и стремеж към Бога. Истинното обладаване на Бога не е в постоянното, равномерно размишляване за Него, защото такова наличие в мислите би било за природата невъзможно и твърде тежко, и затова не най-доброто.Човек не следва нито да обладава, нито да си позволява да се задоволява с мис­лимия Бог, защото когато мисълта секне, тогава ще изчезне и Бог. Трябва да се обладава същностният Бог, Който е възнесен високо над мислите на хората и всички твари. Бог е непреходен, но човек се отвръща от Него по своя воля.

Който обладава Бог в същността, той възприема Бога Божествено, и за него Бог сияе във всичко, защото за него всички неща отдават Бог, и от всички неща му се явява Бог. В него Бог свети във всяко време и в него става освобождаващото отричане и запечатване на неговия възлюбен и съприсъщ Бог.

Това е както, ако някой е зажаднял с жестока жажда: той напълно може да прави друго, нежели да пие, може да мисли изцяло за други неща, но каквото и да прави, при когото и да се намира, в каквито и стремления, помисли или деяния, пред него няма да изчезне образът на напитката, докато се запазва жаждата. И колкото по-голяма е жаждата, толкова образът на напитката е по-силен, по-проникновен, по-настойчив и по-натрапчив. Или както, ако някой обича нещо горещо с цялата си страст, само то и нищо друго не му е по сърце и по нрав и той е устремен само към него и към нищо друго. Повярвай, където и да се намира този човек, или при когото и да е, каквото и да замисля и да прави, никога няма да угасне в него това, което той така силно обича, и във всички неща той намира неговия образ. И колкото по-неотстъпно е с него това, толкова повече и повече възраства любовта. Такъв човек не търси покой, защото никакъв непокой не му пречи.

Такъв човек намира много по-голяма слава пред Бога, защото той възприема всички неща като Божествени и висши, а не каквито са те сами по себе си. Повярвай, затова е нужно усърдие и любов, съсредоточено внимание към вътрешния човек и бод­ро, право, вникващо, действено осъзнаване на това, към какво е устремен духът сред нещата и хората. Това не може да се научи чрез бягство –когато хората бягат от нещата и се уединяват външно. Те трябва да се учат на вътрешно уединение, където и да са, при когото и да са. Те трябва да се научат да преминават през нещата и в това да намират своя Бог и да умеят да Го задържат крепко, по съществен начин. Това е както, ако някой иска да се научи да пише. Повярвай, ако е намислил да овладее това изкуство, то е нужно много и упорито да се упражнява да пише, колкото и да му е горчиво и трудно, и колкото и да мисли, че това е невъзможно. Само ако поиска да изпълнява това старателно и многократно, той ще навикне и ще се приобщи към изкуството. Отначало той трябва да насочва своите мисли към всяка отделна буква и да я запечатва в себе си крепко и все по-крепко. Малко по-късно, когато вече овладее това изкуство, той повече няма да се нуждае от картинки и размишления, и тогава ще започне да пише свободно и непринудено; или пък да свири на цигулка, или да прави нещо друго, което трябва да произтича от неговия навик. За него е съвършено достатъчно да помни, че той иска да изрази своето умение. А ако това той не го осъзнава постоянно, то делото, за което би могъл и да поразмисли, той го изпълнява по навик.

Ето така човек трябва да бъде пронизан от Божието присъствие, преобразен от лика на своя любим Бог и преосъществен в Него; за да му свети Неговото присъствие без никакво усилие; и за да намери човек сред всички неща голотата и да остава към нещата напълно непричастен. За това отначало е нужно размишление и внимателно запаметяване, както за ученика в изкуството.

7. КАК ЧОВЕК Е ДЛЪЖЕН ДА ИЗВЪРШВА СВОИТЕ ДЕЛА С НАЙ-ГОЛЯМА РАЗСЪДИТЕЛНОСТ

Ако човек поиска, лесно ще успее в това: нещата, с които си има работа, да не са пречка за него и да не проникват в него никакви оставащи образи.

Защото, когато сърцето е изпълнено с Бог, в него творенията не могат нито да имат, нито да намерят своето място. Но не трябва да се задоволяваме с това. Нужно е от всичко да извличаме най-голяма полза. Нека всичко да е такова, каквото си е: където и да се намираме, каквото и да чуваме или виждаме, колкото и да ни е чуждо или несъразмерно. Само тогава ние постъпваме правилно и не по-рано от това. И човек в това никога не може да стигне предел, тук той може неотклонно да расте, постигайки повече в истинското възрастване.

Във всички свои дела и във всяка работа човек следва да прилага своя разум внимателно, имайки във всичко задълбочено осъзнаване на самия себе си и на своята вътрешна същност, схващайки във всички неща Бога във висшия смисъл, доколкото това е възможно. Нашият Господ е казал: „Бъдете като хората, които във всеки час бдят и очакват своя господар“. Повярвай, такива очакващи хора са бдителни и винаги се оглеждат откъде ще дойде онзи, когото очакват; и те го очакват във всичко, което идва, колкото и да им е чуждо, не е ли в това той? Така и на нас подобава във всички неща да се вглеждаме за нашия Господ. А за това е нужно усърдие, и всички трябва да изпитат какво може да се добие с мислите и силите. И това ще бъде за благо на хората, и те ще намерят Бог еднакво във всички неща, и във всички неща те ще намерят от Бога еднакво много.

Разбира се, едно дело се отличава от друго, но ако човек върши делата си с неизменен дух, то наистина всичките дела на такъв човек също ще бъдат равни. Който следва пътищата на правдата и за когото Бог е станал свой, в него Бог ще възсияе еднакво, както в светското, така и в Божественото деяние. Повярвай, става дума не за това самият човек да извърши нещо светско или непотребно. Става дума за това, че каквото и да му попадне от външните неща в зрението и слуха, той е длъжен да го възведе към Бога. За когото по този начин Бог пребивава във всички неща и който възнася и укрепява разума си в горното, само той познава истинния свят, и той обладава истинското Царство Небесно.

Ако някой е праведен, на него му се случва едно от двете неща: или му предстои да намери Бог в делата и се научава да го удържа; или трябва да остави всички дела. Но тъй като в този живот човек не може да мине без труд, който е присъщ на хората и е толкова разнообразен– то нека се научи да има своя Бог във всичко, във всички дела и на всички места, оставайки непривързан. Затова, когато на новоначалния човек му предстои да извърши нещо сред хората, нека първо основно се запаси с Бог и крепко да Го вкорени в сърцето, обединявайки с Него целия си стремеж, разсъждение, желание и сили, за да не може нищо друго да се запечата в него.

8. ЗА НЕПРЕСТАННОТО УСЪРДИЕ В ИЗРАСТВАНЕТО

Човек никога не следва спокойно да възприема и чевръсто да изпълнява своето дело. Така може да стане в делото свободен и прекалено самоуверен и неговият разум да заспи от това. Той следва да се възвисява с двете сили – ума и волята – намирайки в горното своето най-висше, и външно и вътрешно разсъдително да се пази от всякаква вреда. И тогава в нещата той нищо няма да пропусне, а непрестанно все повече ще се възвисява.

9. КАК СКЛОННОСТТА КЪМ ГРЯХ ПРИНАСЯ НА ЧОВЕКА ПОЛЗА ВЪВ ВСЯКО ВРЕМЕ

Трябва да знаеш, че за праведния човек склонността към грях никога не остава без голяма полза и изгода.

Слушай сега! Да вземем двама човека. Нека единият да е такъв, че да не го обземат никакви слабости или пък малко да го обземат. Нека вторият да е такъв, че пороците често да му досаждат. Неговият външен човек ще се дразни от външното присъствие на нещата – или към гняв, или към напразно тщеславие, или към похот, в зависимост от това, какво среща. Но в своите висши сили този човек стои напълно непоколебимо, неподвижно и не желае да се поддава на изкушение: нито на гнева, нито на някакъв друг грях, и устоява крепко срещу слабостите. Защото слабостите е възможно да са присъщи на природата, както казваме например, че някой човек по природа е гневлив или високомерен, или какъв ли не още, но грях той не иска да извършва. Ето такъв човек е повече за похвала, възнаграждението му е много по-голямо и добродетелта му е по-благородна, в сравнение с първия, човекът с малкото слабости. Защото съвършенството на доб­родетелта произлиза само от борбата, както казва свети Павел: „Праведността в немощ се извършва“.4

Склонността към грях не е грях, но желанието да грешиш – това е грях; да искаш да се гневиш – това е грях. Наистина за този, чиито пътища са насочени към благото и който има способността да желае, не си струва да иска да изчезне склонността му към грях. Без нея във всички неща и във всички дела човек би стоял неуверено и невнимателно по отношение на нещата и не би имал чест в борбата, в победата и във въздаянието. Защото склонността към грях и пристъпите на греха принасят добродетел и за усърдието – награда. Така тази склонност към грях във всяко време заставя човек да се упражнява по-здраво и по-ревностно в добродетел, и властно го гони към нея. Склонността към грях е бичът, който принуждава хората към защита и доб­родетел. Защото, колкото повече човек се осъзнава като немощен, толкова повече следва да се зареди с победа и сила, тъй като добродетелта, както и порокът, са във волята.

10. КАК ВОЛЯТА Е СПОСОБНА НА ВСИЧКО И
КАК ВСИЧКИ ДОБРОДЕТЕЛИ СА ВЪВ ВОЛЯТА,
АКО ТЯ Е БЛАГА

Човек не следва да се ужасява от нищо, докато се намира в добрата воля; не бива да му е мъчно, ако не може да я прояви на дело. Също така той не трябва прекалено много да се грижи за добродетелите, докато е в правата добра воля, защото добродетелта и всяко благо се намират в добрата воля. У тебе не може да има недостатък в нищо, ако имаш истинната права воля, – нито в любовта, нито в смирението, нито в друга добродетел. Което силно, с цялата си воля желаеш, ти го имаш, и нито Бог, нито тварите могат да ти го отнемат, ако волята ти е изцяло и истинно Божествена и насочена към настоящето. И така, не „Аз бих искал в скоро време“, защото това е в бъдещето, а „Аз искам да бъде сега.“ Послушай! Дори да е отдалечено на хиляди мили това, което желая, искайки го, аз го имам повече, отколкото това, което е на коленете ми и не го искам.

Доброто е не по-малко способно към добро, отколкото злото към зло. Забележи! Ако не правя никога злини, обаче имам воля за зло, тогава грехът ми е същият, като че съм извършил злодеяние. Само в едната воля аз бих могъл да извърша толкова голям грях, че да умъртвя целия свят и при това, без да съм извършил нито една постъпка. Защо същото да не е възможно и за благата воля? – Да, още повече и несравнимо повече!

Наистина, с волята съм способен на всичко. Аз съм способен да понеса товара на всички хора, да нахраня всички бедняци, да извърша делата на всички хора и всичко, което можеш да си представиш. Ако на тебе не ти достига не воля, а само възможности, тогава ти, наистина, пред Бога си извършил всичко и никой не е способен да ти го отнеме, и никой не може да ти попречи в това нито за миг; защото, ако искаш да направиш нещо, да можеш да го поискаш и да го направиш, пред Бога е едно.

Също, ако поискам да имам такава воля, която обладава целия свят, и моето желание е голямо и силно, тогава действително ще я получа, защото каквото поискам да имам, аз го имам. По същия начин, поискам ли да имам толкова любов, колкото досега всички хора са имали, и възжелая ли също усърдно да славя Бога, или каквото още можеш да си представиш, то наистина, ще имам всичко това, защото волята е съвършена.

А кога волята е блага воля? Волята е съвършена и блага тогава, когато е лишена от всякакво свойство и когато е излязла от себе си и е притворена и преобразена във Волята Божия. Да, колкото това е повече, толкова волята е по-добра и по-истинна. С такава воля ти си способен на всичко, било то любов, или каквото друго пожелаеш.

Тук ти ще попиташ: Как да поискам да имам такава любов, когато не я чувствам и не я усещам? То е подобно на това, което виждам у хората, които вършат велики дела, и в които намирам нещо достойно за преклонение и удивление, но от него у мен няма нищо?

Тук обърни внимание на две неща, пребиваващи в Любовта: първото – това е същността на Любовта; второто – е делото, или излиянието на Любовта.

Същността на Любовта е съсредоточена само във волята; който има повече воля, той има и повече любов. Но има ли я някой повече, това никой човек за друг няма да узнае; защото тя лежи съкровено в душата, докато Бог пребивава съкровено в основата на душата. Тази любов е скрита само и изключително във волята. Който има повече воля, той има и повече любов.

Излиянието и делото на Любовта се набива веднага на очи: като благочестие, благонравие и ликуване, и все пак това не е най-доброто, защото понякога то произлиза не от Любовта. Това, че някои хора са пълни със сладост и топлота на чувствата, произтича понякога от природата или може да възникне под влияние на Небесата, или да бъде привнесено чрез чувствата. Тези, които имат това в изобилие, не винаги са най-добрите. Защото, когато това наистина изхожда от Бога, то нашият Господ го дава на хората, за да ги запали и привлече, и за да бъдат с помощта на това отделени от останалите смъртни. Но ако същите тези хора по-късно започнат да израстват в Любовта, то лесно може да се случи те да нямат толкова преживявания и чувства, и само тогава ще стане съвършено ясно, обладават ли те Любовта – когато без такава поддръжка напълно и твърдо запазват вярност към Бога.

Сега да допуснем, че това все пак е Любов, и при все това, то не е най-доброто. Това ще стане разбираемо ето от какво.

Понякога от любов следва да се откажеш от ликуването заради нещо по-добро, за да се изпълни от време на време делото на Любовта, където от това има потребност, духовна или телесна. Както много пъти съм казвал, окаже ли се човек във възхищението, както е било със свети Павел, и познавайки немощен човек, който се нуждае от неговата помощ, тогава ще считам за много по-добро, ако човек от любов се откаже от възхищението и услужи на нуждаещия се в по-голяма любов.

Нека човек не мисли, че при това ще се лиши от благодатта. Защото, което той остави от любов, доброволно, то ще се преумножи у него, както е казал Христос: „Ако някой остави нещо заради Мене, той ще получи стократно“.5 Да, наистина е така! Да кажем, че човек се моли усърдно за утешение и топлота на чувствата и прави всичко, на което е способен за това, но Бог не му го дава. И човекът се съгласява и доброволно се отрича от него заради Бога. Което човек остави и пожертва заради Бога, него в Бога той ще намери не иначе, а както, ако е имал цялото добро, което някога е съществувало, в пълно владеене и се е отрекъл, отказал и отстъпил от него доброволно заради Бога; той ще го получи стократно. Защото, каквото човек страстно желае да има и каквото жертва заради Бог, било то телесно или духовно, всичко това ще намери в Бога, както, ако го е имал и доброволно се е отказал от него. Заради Бога човек е длъжен да бъде лишен от всички неща, отстъпвайки в Любовта, и от любов да се отрече от всякакво утешение.

Това ни изяснява любящият Павел, когато казва: „Аз бих искал да бъда отлъчен от Христа заради моите братя“.6 Така мисли той в съответствие с тази, а не в съответствие с първия вид любов. Защото иначе той не би поискал да се откаже от утешението нито за миг, заради всичко, което може да стане на Небето и на Земята.

Но трябва да знаеш, че приятелите Божии, никога няма да останат без утешение, защото каквото желае Бог, това е и тяхното най-висше утешение, било то радост или мъка.

11. КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВИ ЧОВЕК, АКО БОГ СЕ Е СКРИЛ И ЧОВЕК СЪЖАЛЯВА ЗА ТОВА

Трябва да ти е известно, че добрата воля не може да загуби Бога. Разбира се, понякога нея я напуска усещането за духовен живот и тя започва да мисли, че Бог се е отдалечил. Какво трябва да направиш тогава? – Именно същото, което би правил в голяма радост. Научи се да правиш същото и при дълбока печал, и се дръж точно така, както би се държал в радостта. Няма добър съвет как да намериш Бога, когато си Го загубил. Но, както си бил, когато си го открил най-накрая, така и сега постъпи, когато си Го изпуснал, и ще Го намериш. Добрата воля за нищо и никога няма да изпусне и да се лиши от Бога. Много хора казват: „Ние имаме добра воля“, – те имат, обаче не Божията воля. Те искат да имат своя воля и искат да поучават нашия Господ да прави нещо така или иначе. Това не е доб­ра воля. Трябва да се пита Бога за Неговата Воля.

Бог във всичко се стреми към това, да се откажеш от волята си. Така свети Павел много пъти е зовял нашия Господ, и Господ се е обръщал към него, и всичко това нямало успех, докато Свети Павел не се отрекъл от волята си и не казал: „Господи, какво искаш да направя?“.7 И Господ знаел какво трябва той да прави. Така и на Богородица се явил ангел: всичко, което биха могли да си кажат ангелът и Богородица, никога не би я направило Божия Майка. Но щом се отрекла от волята си, тутакси станала истинна Майка на Вечното Слово и заченала в този миг Бога, Който бил и нейният Син по естество. Нищо, освен отказът от воля, няма да направи човека праведен. Наистина, без отказа от воля във всичко, ние нищо не сме направили пред Бога. Но ако се е стигнало толкова далеч, че сме се отрекли от цялата наша воля и заради Бога сме решили да се откажем от всички неща вътрешно и външно, само тогава и не по-рано от това, сме направили всичко.

Има хора, които желаят и с тях да бъде така и да придобият нещо велико, искат да имат път и благо – всичко това е не нещо друго, а своеволие, независимо дали го разбират, или не. Във всичко следва напълно да се довериш на Бога и да не се грижиш за това как Той постъпва със своите. За Небесата са умрели хиляди хора, така и неотказали се в истинския смисъл от своята воля. Ето какво е съвършена и истинна воля – изцяло да влезеш във Волята Божия и да останеш в недеяние. Който е преуспял в това повече, той по-дълбоко и по-истинно е вкоренен в Бога. Да, Аве Мария, произнесено, когато човек се е отказал от себе си, е повече, отколкото Псалтира, прочетен хиляди пъти, но без отказ от себе си. Да, по-добре е една крачка в състояние на отреченост, отколкото без отреченост да преплуваш морето.

Човекът, който напълно се е отказал от себе си и от всичко свое, е присаден в Бога така дълбоко, че който иска да го докосне, ще трябва преди това да се докосне до Бога; защото човек е в окръжението на Бога, и около него е Бог, както моята шапка обгръща главата ми. И ако някой иска да ме хване, преди това трябва да се докосне до дрехата ми. Точно така е, и ако трябва да пия: напитката протича първо по моя език, и там приема своя привкус. Ако езикът ми е покрит с нещо горчиво, тогава наистина, колкото и да е сладко виното само по себе си, то ще стане горчиво. Ако човек се е отказал изцяло от своето, той ще е така истински обгърнат от Бога, че всички творения няма да могат да се докоснат до него, без да са се докоснали първо до Бог. И което трябва да достигне до него, може да стигне само чрез Бог. Тук то ще получи своя привкус и ще стане богоподобно. Колкото и голяма да е скръбта, тя идва чрез Бога и първо Бог страда от нея. Да наистина, няма толкова малка скръб, която постига хората, да кажем недоимък или някаква превратност, която да не докосва Бога, и то Го докосва несъизмеримо повече, отколкото самия човек, защото човек е в Бога. На Бог му е много по-горчиво, отколкото на човека. Ако Бог претърпява това заради благото, което е приготвил за тебе, и ако ти си готов да понесеш което Бог понася и което чрез Него идва, то по естествен начин ще стане богоподобно: презрението ще стане чест, горчивината – сладост и дълбокият мрак – най-ярка светлина. Всичко ще възприеме своя привкус от Бога и ще стане Божествено, защото на Него ще се уподоби всичко, което се приближава към човека, ако човек не се стреми към нещо друго и нищо друго не му е по вкуса. И затова той намира Бог както в голямата горчивина, така и в голямата сладост.

Светлината в мрака свети и към нея се взират. Защо са им на хората учението или светлината, ако не се ползват от тях? Когато се намират в тъмнина и скръб, тогава ще видят светлината.

Наистина, колкото повече принадлежим на себе си, толкова по-малко принадлежим на Бога. Човек, който се е отрекъл от своето, никога и в никое дело няма да изгуби Бог. Но случи ли се той да се отметне, да отстъпи, изкушен от лъжовни неща, тогава се налага Бог непременно да понесе ущърб, тъй като е присъствал отначало в делото. Но човек в никакъв случай не трябва заради това да захвърля делото. Пример за това намираме у свети Бернард и у много други светии. Подобни падения в този живот никой никога не може напълно да избегне. Нали от време на време сред зърната попада и камъче, но заради това не се изхвърлят благородните зърна. Всички тези горести и падения допринасят полза за този, чиито пътища са насочени към благото и който познава Бога. Защото за добрите всички неща стават за благото, както казва свети Павел8 и както казва и свети Августин: „Да, даже и греховете“.

12. ЗА ГРЕХОВЕТЕ: КАКВО ДА ПРАВИШ,
АКО СИ ПАДНАЛ В ГРЕХА

Наистина, да извършваш прегрешения – това не е грях, ако съжаляваш за тях. Човек не трябва да иска да върши грях – за нищо, което би могло да се случи във времето или във вечността, нито смъртен, нито простим, нито някакъв друг вид грях. Който е съединен с Бога, трябва винаги да помни, че верният любящ Бог е извел човека от грешния живот в Божественото Битие и от свой враг го е направил приятел, а това е повече, отколкото да сътвори нова земя. Помненето на това е един от силните удари, то пренася човека направо в Бога. И следва да се удивляваме как то може да възпламени човека в силна, велика любов, толкова силна, че той изведнъж да се откаже от себе си.

Да, който е пренесен в Божията Воля, той не трябва да иска греха, в който е паднал, да не се е случвал. Не в смисъл да е против Бога, а в смисъл, че чрез греха той бива възведен в по-голяма любов и чрез греха бива смирен. Ти трябва напълно да се довериш на Бога: Той не би допуснал ти да се спънеш, без да желае да извлече най-доброто за теб.

А когато човек се изправи от греховете и напълно се отрече от тях, тогава верният Бог ще направи така, като че човек никога не е изпадал в грях и няма да допусне и за миг човек да се разплаща за всичките си прегрешения. Дори да са толкова много, колкото всички хора са извършили досега, Бог в никакъв случай няма да допусне той да пострада. Бог може да има с човека най-пълната съкровена близост, която някога е поддържал с твар. И ако сега Бог намери готов човека, няма да гледа какъв е бил по-рано. Бог е Бог на настоящето. Какъвто те намери, такъв ще те вземе и приеме, не какъвто си бил, а какъвто си сега.

Всяка обида и всеки позор, които се падат на Бога заради всички прегрешения, Той иска да понесе и е понасял дълги години, само и само после човек да може да дойде до по-голямо постигане на Неговата Любов, и любовта и благодарността му да станат по-големи, а усърдието – по-пламенно, както често става по естествен начин след прегрешенията.

Затова Бог с готовност претърпява ущърба от греха, търпял го е често и го е допускал да става чрез хората, които е избрал, за да ги възвиси към велики дела по Неговата Воля. Виж сега! Кой е бил някога по-мил и по-любезен на нашия Господ от Апостолите? А на никой от тях не му се удало да се запази от изпадането в смъртен грях: всички са били смъртни грешници. По същия начин в Стария и в Новия Завет Той често е определял този, който по-нататък Му ставал много мил. И сега рядко ще чуеш хората да възлизат към великото, без да стъпят накриво преди това. Ето така ни води нашият Господ, за да познаем Неговото Велико Милосърдие, и така Той желае да ни привлече към дълбокото истинно смирение и благоговение. Защото, когато се възобнови разкаянието, тогава много много повече ще се възобнови и преумножи Любовта.

13. ЗА РАЗКАЯНИЕТО

Съществуват два вида разкаяние: едното е временно, или чувствено, другото е Божествено и свръхестествено.

Временното разкаяние винаги върви надолу във все по-голяма скръб, довеждайки човека до такава печал, че да забрави надеждата; тук разкаянието застива в униние и не се придвижва по-нататък. От това нищо не излиза.

Божественото разкаяние е съвсем друго. Щом човек почувства недоволство, той веднага се обръща към Бога и завинаги, с непоколебима решителност, се отрича от всички прегрешения. И така той се повдига до велико доверие към Бога и придобива голяма увереност. А оттук произтича духовна радост, която възнася душата от скръбта и плача и я привързва здраво към Бога. Защото, колкото човек се осъзнава като по-немощен и колкото повече се е провинил, толкова по-голямо е неговото основание да се прилепи към Бога в безпределна любов; а в Бога няма нито грях, нито порок. Затова искаш ли да се възкачиш в дълбокото благоговение към Бога, бъди без грях, благодарение на Божественото разкаяние.

Колкото по-силно се упрекваш заради греха, с толкова по-голяма охота Бог ти прощава прегрешението, посещава душата и заличава греха, ако ти се стараеш да се избавиш от това, което ти е крайно противно. И колкото по-големи и тежки са греховете, толкова по-бързо и неизмеримо с по-голяма охота ги опрощава Бог, защото са Му противни.

Щом Божественото разкаяние се възвиси към Бога, всички грехове ще изчезнат веднага в Бездната Божия – по-бързо, отколкото ако мигна с очи, и ще бъдат унищожени напълно, сякаш никога не са се случвали, защото това разкаяние е съвършено.

14. ЗА ИСТИННОТО УПОВАНИЕ И
ЗА НАДЕЖДАТА

Истинната и съвършена Любов се разпознава по това дали човек има голяма надежда и упование в Бога. Защото, освен доверието, по нищо друго не се разбира така добре обладава ли някой пълна любов. Защото ако някой люби някого всеотдайно и предано, това поражда доверие.

За каквото и да реши човек да се опре на Бога, то в Него той ще го намери истински, и то в хиляди пъти повече. И както няма граници за любовта към Бога, така няма граници и за доверието към Бога. Каквото и да извърши човек, това не е така важно, както твърдата надежда в Бога. С всички онези, които са придобили велико уповаване в Бога, Той нито веднъж не е пропуснал да извърши велики неща. В такива хора Той е направил напълно видно, че доверието произтича от любовта, защото любовта има не само доверие, но обладава също истинно знание и свободна от съмнение увереност.

15. ЗА УВЕРЕНОСТТА ВЪВ ВЕЧНИЯ ЖИВОТ

В този живот има два вида знание за вечния жи­вот.

Едното знание е това, че самият Бог съобщава на човека за вечния живот, известява му го чрез ангел, или му го открива посредством особено озарение. То се случва рядко и само с някои хора.

Другото знание – то е несравнимо по-полезно и по-добро – се пада на съвършено любящите хора. То е когато човек по силата на любовта и тясното общуване със своя Бог така дълбоко Му се доверява и така Му е предан, че не е в състояние да се съмнява. А толкова предан той става, защото обича Бога във всички, без разлика. И да му възразяват всички творения, и да се откажат с клетва от него, дори и самият Бог да се откаже от него – той не би се усъмнил; Любовта не може да се съмнява, нея я очаква само благо. И няма нужда любящият и любимият да си говорят. Когато Бог вижда, че някой Му е приятел, Той в същия миг знае всичко, което е добро за него и се отнася за неговото благо. Защото колкото и дълбоко да Го обичаш, бъди уверен, че си Му много по-мил, неизмеримо по-скъп и Той много повече ти се доверява. Той е самата вярност и трябва да сме Му верни, а верни са Му тези, които Го обичат.

Тази увереност във вечния живот е много по-голяма, по-пълна и по-надеждна, отколкото първата, и тя не може да лъже. А вдъхновението, напротив, е способно да лъже, и то лесно може да бъде лъжовно озарение. А тази увереност усещаш във всичките сили на душата. Тя не може да излъже тези, които действително обичат Бога. Те не се съмняват в нея, както не се съмняват в Бога, защото Любовта изгонва всеки страх. „В Любовта няма страх“ е казал свети Павел, а също е казано: „Любовта покрива много грехове“.9 Защото, където се извършват грехове, там не може да има нито пълно доверие, нито любов. Любовта напълно покрива греховете, тя нищо не знае за греховете. И работата не е в това, човек да не греши, а в това, че тя напълно изгонва и изкоренява греховете, сякаш те никога не са се случвали. Защото всичките Божии дела са така съвършени и толкова изобилни, че на когото Той прощава, прощава напълно и завинаги, и прощава с много по-голяма охота голямото, отколкото малкото прегрешение, а това изработва дълбоко доверие.

Това знание намирам аз за несравнимо по-доб­ро, то принася по-голяма награда, и е по-вярно, отколкото първото знание, на което не му препятстват нито греховете, нито нещо друго. Бог гледа любовта в човека. На когото се прощава повече, той трябва да има по-голяма любов, както е казал нашият Господ Христос: „На когото се прощава повече, той и да обича повече“.

16. ЗА ИСТИННОТО ПОКАЯНИЕ И
ЗА БЛАЖЕНИЯ ЖИВОТ

Много хора мислят, че трябва да извършват нещо велико във външните дела – да постят, да ходят боси и подобни на това, което наричат покаяние. Истинното и най-добро покаяние, с помощ­та на което човек стремително се изкачва нагоре, е следното: човек чисто и съвършено да се отрече от всичко, което не е Бог и не е Божествено в него самия и във всяко творение, и крепко, напълно и цялостно да се прилепи в несъкрушима любов към своя любим Бог. Тогава ще бъдат големи неговите благоговение и потребност от Него. В което дело това го постигнеш в най-голяма степен, в него ти си по-праведен. Колкото повече е това, толкова по-истинно е покаянието и толкова повече то ще изгони греховете и даже самото наказание. Да, съумееш ли бързо в праведно отвръщане да се отстраниш стремително и мощно от всички прегрешения и да се устремиш към Бога с мощна сила, то дори да си извършил всички грехове, които са извършени от времето на Адам и занапред ще се извършват, – това, заедно с наказанието, напълно ще ти се прости. И ако ти умреш сега, ти ще бъдеш възведен пред лицето Божие.

Това е истинното покаяние. Пример за това е достойното страдание в съвършено покаяние на нашия Господ Иисус Христос. Колкото по-силно човек запечатва в себе си Неговия образ, толкова по-надалеч от него ще отстъпят всички грехове и наказанието за прегрешенията. Човек трябва да привикне във всичките си дела постоянно да се облича в живота и делата на нашия Господ Иисус Христос: в Неговите деяния и покой, страдание и битие. И да Го държи постоянно пред очите си, както пред очите Си Той държи нас.

Такова покаяние е дух, възнесен от всички неща към Бога. В които дела можеш да го постигнеш в най-голяма степен и в които го постигаш, в тях се подвизавай с леко сърце. И ако в това ти попречи нещо външно, било то пост, будуване, четене или нещо друго, остави го доброволно, без никакви опасения, че заради него ще пропуснеш в усилието си към покаяние. Бог не гледа какви са делата, а какви са любовта, благоговението и духът в делата. За Него не са важни нашите дела, а е важен духът ни в делата и това, сред нещата да възлюбим само Него Самия. Да се възнаградят всичките твои дела с това, че Бог знае за тях и че в деянието ти държиш Бога в главата си. Това да ти е достатъчно във всяко време. И колкото по-чисто и непосредствено Го държиш в главата си, толкова по-действено твоите дела изкупват всичките прегрешения.

Ти би могъл също да мислиш за това, че Бог е всеобщият спасител на целия свят. За това съм Му много по-благодарен, отколкото ако беше спасил само мен. Стани и ти всеобщ спасител на това, което си развалил в себе си с греховете. С всичко прилепни към Него, защото с греховете си покварил това, което пребивава у теб: сърцето, помислите, тялото, душата, силите, и всичко което е още у тебе и в тебе; всичко това е нездраво и изкривено. Затова прибегни към Този, у когото няма никакъв порок, а има само чиста благост. Той е всеобщият изкупител на цялата твоя порочност, вътрешна и външна.

17. ЗА НЕСГОДИТЕ И КАК ТРЯБВА
ДА СЕ СЛЕДВА БОГА

Страх и униние могат да завладаят хората, виждайки колко строг и скръбен е бил животът на нашия Господ Иисус Христос и на светците. Човекът не е способен на толкова много и не се чувства призван за това. И хората, виждайки това, често мислят, че са далече от Бога, когото сякаш не са в състояние да следват. Никой не трябва да мисли така! В никакъв случай човек не бива да счита, че е отделен от Бога – нито заради недостатъци, нито заради слабости, нито заради каквото и да било. Дори и да се случи, че твоите големи прегрешения те прогонят така, че да не можеш да се видиш близо до Бога, то трябва да разбереш, че Бог е до теб. В това е голямото зло, че човек отделя себе си от Бога. Защото ако човек ходи далеч или редом, то Бог никога не отива далеч; Той винаги остава наблизо, а ако не може да остане вътре, тогава ще излезе не по-далече, отколкото при вратата.

Не стоят по-различно нещата и със строгостта на следването. Погледни в какво би могло да е твоето следване. Ти трябва да забележиш и вземеш под внимание към какво си привличан от Бога повече от всичко останало. Защото всички хора са призвани към Бога не по един и същ път, както указва свети Павел10 . И ако откриеш, че най-близкия ти път е не чрез многото външни деяния и тежък труд или лишения, ако не намираш нищо такова в себе си, тогава бъди съвършено доволен, и не придавай на това голямо значение. Защото от това безусловно зависи не много и към него човек трябва да е призван от Бога и да има сили да го извърши правилно, без изкривяване на своята вътрешна същност.

Но ти би могъл да кажеш: щом в това няма нищо, защо тогава така са постъпвали нашите предци, многото светци?

Помисли, давайки им този път, нашият Господ им е дал и силите да постъпват така и да го следват. И в това, с тяхна помощ, Той е намерил Своето наслаждение, и в това, те е трябвало да намерят своето благо. Спасението на хората Бог не го е свързал с някакъв особен път. Това, което един път има, другият го няма, но възможността за спасение Бог е дарил на всички добри пътища, на нито един от добрите пътища не е отказано това. Защото едно благо не е срещу друго благо. И хората трябва да разберат, че постъпват неправилно, когато от време на време видят или чуят за добър човек, който не следва техните пътища, и това в техните очи е равносилно на гибел. Не им е по сърце неговия добър път, – те и не ценят неговия добър път и неговите добри намерения. Това е неправилно. Когато проверяваш нечий път, е нужно да не се гнусиш от ничий път, и повече да обръщаш внимание дали човекът има добра воля. Не може всеки да следва един и същ път и не могат всички хора да следват един път, и не може един човек да върви по всички пътища и по пътя на всеки.

Нека всеки тръгне по своя добър път и включи в него всички други пътища, и нека да обхване в своя път всички пътища и цялото благо. Смяната на пътя прави пътя непостоянен и духовната работа също. Което може да ти даде един път, това ще съумееш да придобиеш и по друг, – ако той е добър и похвален, и ако имаш само Бог пред себе си. При това всички хора не могат да вървят по един и същ път. Не по-различно стои въпросът със следването на строгия начин на живот на светците. Този начин трябва, разбира се, да го обичаш, той трябва да ти е по сърце, без обаче да го следваш.

Можеш тук да кажеш: нашият Господ Иисус Христос, Той винаги е вървял по висшия път. Него ние по право трябва да следваме.

Това наистина е така! Трябва да следваме Своя Господ, само че не по всеки път. Нашият Господ е постил четиридесет дни. Но това никой не трябва и да помисля да го спазва. Христос е извършил множество дела, имайки предвид, че ние трябва да го следваме вътрешно, а не телесно. И затова е нужно да се стараем да вървим по духовния път, защото Той гледа любовта ни много повече, отколкото нашите дела. Ние трябва по своему да Го следваме.

Но как да Го следваме? – Във всичко.

Как и по какъв път? – Както често съм казвал: ценя духовния труд много повече от външния.

Но как да стане това? – Христос е постил четиридесет дни. В това Го следвай, като забележиш към какво в най-голяма степен си склонен или готов. Започни с това и внимателно наблюдавай себе си. Не веднъж ще ти предстои да се отречеш от едно нещо с по-голяма готовност, отколкото да се откажеш въобще от храна. Понякога ще ти бъде по-трудно да не промълвиш думичка, отколкото да се въздържаш от говорене. А понякога на човек му е по-сложно да понесе лека ругатня, която нищо не съдържа в себе си, отколкото тежък удар, за който се е приготвил. На него може да му е много по-трудно да е сам в тълпата, отколкото в пустинята, и често да му е по-сложно да остави нещо малко, отколкото голямо; или да извърши нещо малко пред нещо, което считат за велико. Така, човек в своята ограниченост, е способен истинно да следва нашия Господ, никога не считайки себе си за силно отделен от Него.

18. КАК ЧОВЕК ДА ВКУСВА ИЗТЪНЧЕНИ ЯСТИЯ, ДА ИМА РАЗКОШНИ ДРЕХИ И ВЕСЕЛИ ПРИЯТЕЛИ СЪГЛАСНО ЕСТЕСТВЕНИЯ РЕД НА НЕЩАТА

Не трябва излишно да се тревожиш за храната и дрехите, т.е. не ги считай за твърде важни. Приучи основанието и душата си да бъдат над това. Те на нищо не трябва да се отдават напълно, освен на Единия Бог; и трябва да са извисени над всички други неща. Защо? – Защото, в противен случай, това би било немощна същност – тя щеше да се оправ­дава с външните одежди. Съкровеното трябва да определя външността, защото само то се намира у теб. Ако имаш други одежди, в своето основание ти можеш да ги възприемеш така, че в тях да проявиш себе си. Попаднат ли ти други, – и тях ще приемеш с охота и готовност. Не по-различно стоят нещата с храната и приятелите, с роднините и с всичко, което Бог ти дарява или отнема.

И аз считам за най-добро от всичко останало, когато човек изцяло отдаде себе си на Бога, независимо какво Бог е намислил да му стовари, било то поругание, утеснение или каквото и да е друго страдание. И човек го приема с радост и благодарност, и предпочита да се отдаде в ръцете Божии, отколкото сам да разсъждава. И затова във всички неща се поучавайте от Бога и Него следвайте, и ще ви бъде благо! В това може да намерите чест и покой. Но ако на човек му се падне непокой и безчестие, то трябва и тях да понася и с готовност да иска да ги понася. Затова, могат да ядат с пълно право всички тези, които са готови за поста.

Казаното по-горе е причината защо Бог избавя своите приятели от много и тежки страдания. На Него Му е достатъчна и добрата, праведна воля; в противен случай Той не би позволил те да избегнат страданията, заради неизречената благодат, която се намира в страданието. А Бог не иска и не може да позволи на своите да пропуснат благото.

И така, докато на Бог това Му е достатъчно, бъди и ти доволен. Но ако Той ти приготви нещо друго, и тогава бъди доволен, защото във всяко свое желание човек трябва да бъде вътрешно предан на Бога, да не се успокоява прекалено нито с делата, нито с начина на живот. Но повече от всичко трябва да избягваш всяко отличаване, било то в дрехите, в яденето, в думите – да кажем, произнасянето на високопарни речи – или да се отличиш в поведението; всичко това е ненужно. Но не всяка особеност ти се забранява. Има много особености, в които трябва да се устоява в някои времена, сред някои хора. Защото, който е необикновен, на него и подобава да върши много необикновени неща, по най-различни начини.

Човек трябва вътрешно, във всичко, да се пре­образи в нашия Господ Иисус Христос, за да се видят отблясъците на всички Негови дела и Неговото Божествено Лице. И човек трябва всички Негови дела да понесе в себе си – в съвършено уподобяване, на което само той е способен. За теб е да действаш, а за Него – да се въплъщава. Изведи своето дело от цялото си благоговение и пълно самоотдаване. Към това приучвай своя дух във всяко време, и към това, във всичките дела да се преобразяваш в Него.

19. ЗАЩО БОГ ДОПУСКА БЛАГИТЕ ХОРА ДА БЪДАТ УДЪРЖАНИ В ТЕХНИТЕ ДОБРИ ДЕЛА

Верният Бог го допуска, за да могат неговите приятели често да изпадат в немощ, за да отпадне от тях всяка опора, на която могат да се опрат. Защото за любящия човек е голямо утешение, когато е способен на много и на повече: било то в бодърстването, в постите или в други упражнения, а също и в особените, големи и тежки дела. Това за приятелите Божии е голяма радост, поддръжка, надежда, и затова за тях техните постъпки са опора, фундамент. Нашият Господ иска да им отнеме това, защото иска Той да им стане единствената твърдина и основа. Това Той го върши не от друго, а от своята пречиста благост и милосърдие. Защото нищо друго, освен личната благост, не движи Бог към някое деяние; нашите дела ни най-малко не способстват за това, Бог да ни дарява с нещо или да прави нещо за нас.

Нашият Господ иска Неговите приятели да бъдат свободни от всичко и затова им отнема лъжливата опора, за да може Той единствен да бъде тяхна опора. Той иска да им даде великото, и го иска не по друга причина, а от Своята волна благост. Той трябва да бъде тяхната опора и утешение, а те във всички велики даяния Божии трябва да почитат и да осъзнават себе си като чисто нищо. Защото колкото по-оголен и по-свободен застане духът пред Бога, толкова по-дълбоко човекът ще се потопи в Бога и толкова по-възприемчив ще стане към всички достопохвални даяния Божии. Защото човек трябва да строи само върху Бога.

20. ЗА ИСТИНСКОТО ПРИЧАСТИЕ

Който има намерение да стане причастен на тялото на нашия Господ, той не трябва да изследва какво усеща в себе си или какво чувства, или колко са големи неговото благочестие и умиление, но той трябва да осъзнае колко голяма е неговата воля и решимост. Не бива да цениш високо това, което чувстваш, считай за важно това, което обичаш и към което се стремиш.

Човекът, който желае и може радостно да върви към нашия Господ, първо, трябва да вижда своята съвест свободна от всички окови на греховете.

Второто е волята на човека да е насочена към Бога: човек към нищо друго да не се стреми, освен към Бога, и от нищо да не се удовлетворява, освен от Бога и от това, което е съвършено Божествено; а което е чуждо на Бога – да не му е присърце. В зависимост дали малко или много обладаваш това, можеш да разбереш колко си далечен или близък на Бога.

Третото, което трябва да има в себе си човек е това: любовта му към тайнството, а чрез него и към нашия Господ, все повече и повече да възраства, а благоговейният страх да не намалява поради честото приобщаване: защото което е живот за един човек, то е често смърт за друг. Затова трябва да отбелязваш в себе си дали възраства твоята любов към Бога и не изчезва ли благоговението. Колкото по-често пристъпваш към тайнството, толкова по-съвършен ще станеш и толкова по-добро и по-полезно ще бъде това. Така че нито удържай себе си, нито се отклонявай от своя Бог, защото колкото е повече, толкова е по-добре и толкова Бог е по-желан. Защото нашият Господ иска да живее в човека и с човека.

Тук би могъл да кажеш: Уви, Господине, виждам себе си толкова пуст, студен и вял, затова не дръзвам да се приближа към нашия Господ!

Тогава ще кажа: точно затова се нуждаеш да пристъпиш към своя Бог! Защото от Него ще станеш възпламенен и горещ, и в Него ще бъдеш осветен, свързан и съединен със Самия Него. Именно в тайнството ще намериш благодатта толкова непосредствено, а твоите телесни сили така ще се съберат и така ще се съединят със свещената сила на вещественото присъствие на Тялото на нашия Господ, че всичките разсеяни мисли и духът на човека ще бъдат тук събрани и обединени, и тези, които сами по себе си са били разделени и склонени надолу, ще бъдат повдигнати и представени на Бог в съвършен ред. И от Бога, живеещ вътре, те ще бъдат обърнати към дълбината и освободени от телесните окови на преходните неща. Те ще се обърнат към Божествените неща, и укрепено от Неговото Тяло, твоето тяло ще се обнови. Защото ние трябва да се преобразим в Него и напълно да се съединим с Него, така че Неговото да бъде наше, а всичкото наше – Негово; нашето сърце и Неговото – да бъдат едно сърце, нашето тяло и Неговото – едно тяло. Нашите помисли и нашата воля, нашият стремеж, сили, членове – трябва така да бъдат пренесени в Него, че да Го усетим и намерим във всички сили на тялото и душата.

Би могъл да кажеш: Уви, господине, нищо не забелязвам в себе си от великите неща; само недъзите. Как да набера смелост да се обърна към Него?

Повярвай, ако искаш напълно да преобразиш своята нищета, наведи се пред Този, който дава всички неизброими богатства и ще станеш богат, защото в себе си трябва да знаеш, че само Той е сък­ровището, с което можеш да бъдеш удовлетворен и наситен. След това кажи: Желая да се обърна към Теб – и Твоето богатство да изпълни моята нищета, Твоята Безграничност да запълни моята пустота, и Твоята неизмерима, неизяснима Божественост да изпълни моето неизказано, презряно, развратено човечество.

Уви, господине, толкова много съм грешил, че не мога да го изкупя!

Пристъпи към Него, Той по подходящ начин е изкупил цялата вина. В Него можеш да пренесеш достойна жертва на Небесния Отец за всички твои прегрешения.

Уви, господине, искам да възпея хвала, но не мога.

Насочи се към Него, само Той е приемливата за Отец благодарност и неизмеримата, истинно изречената, съвършената хвала на всяка Божествена благост.

Накратко казано, ако искаш да се избавиш от всички недостатъци, облечи се в добродетелите и благодатта и бъди блажено възведен и препратен към източника на всяка добродетел и благост; и живей, пристъпвайки към тайнството достойно и често. Тогава ще бъдеш съединен с Него и облагороден от Неговото тяло. Наистина, в Тялото на нашия Господ душата е така здраво привързана към Бога, че никакви ангели, дори от числото на херувимите и серафимите, няма да съумеят нито да видят, нито да разпознаят разликата между тях. Защото където те се докосват до Бога, там се докосват и до душата, а където е душата, там е и Бога. Никога не е бивало такова единство. Защото душата е в единство с Бога много по-плътно, отколкото тялото и душата, съставящи човека. Това единство е много по-тясно, отколкото, ако влееш в бъчва с вино капка вода; тогава биха останали вода и вино. А това се превръща в едно така, че никое творение не може да разпознае разликата.

Сега би могъл да кажеш: Как е възможно това? Нищо от това не чувствам!

И какво от това? – Колкото по-малко чувстваш и по-крепко вярваш, толкова вярата ти е по-похвална и толкова тя е по за почит и хвала, защото цялостната вяра е нещо по-голямо, отколкото празното мечтание. В нея ние обладаваме истинско знание. Наистина, ние в нищо нямаме недостатъци, само в истинната вяра. На нас ни се струва, че в нещо имаме повече благо, отколкото в друго. Това е поради външните определяния, и все пак няма повече благо в едно нещо, отколкото в друго нещо. И така, който вярва равносилно, той получава рав­носилно и равносилно има.

Тук би могъл да кажеш: как мога да се уверя във великото, като не го намирам в себе си, а се чувствам немощен и склонен към много неща?

Погледни и ще откриеш в себе си неща с двуяк смисъл, които и нашият Господ има в Себе Си. И Той обладава висши и низши сили с двуяко действие. Неговите висши сили владеят и се наслаждават на вечно блаженство, а низшите пребивават в същия този час на земята в голямо страдание и борба; и едните не пречат на другите в протичането. Нека не по-различно да бъде и в теб: висшите сили да бъдат възнесени към Бога и представени на Него. Но всяко страдание, забележи, следва да се повери изцяло и напълно на тялото, на низшите сили и помисли, а духът трябва с пълна сила да е възнесен, освободен и потопен в своя Бог. Терзанията на чувствата и низшите сили, както и техните изкушения, не докосват духа. Защото, колкото по-непримирима и ожесточена е борбата, толкова тържеството и честта от победата са по-големи и достопохвални. Колкото по-тежко е изкушението и по-упорит е грехът, които човек преодолява, толкова в по-голяма степен му е присъща добродетелта, и толкова е по-мила тя на Бога. И затова, ако искаш достойно да възприемеш своя Бог, виж как са насочени твоите висши сили към Бога и как твоята воля търси Неговата Воля, и това за какво го молиш и каква е твоята вярност към Него.

Човек никога няма да вкуси Тялото на нашия Господ, без да получи при това особено велика благодат – и колкото по-често, толкова с по-голяма полза. Да, човек би могъл да приеме Тялото на нашия Господ в такова благоговение и трепет, че бъде ли призован да влезе в низшия ангелски хор, ставайки причастен тялом един единствен път, той би бил възведен в следващия хор; да, приемайки Го в такова благоговение, той би бил удостоен с осмия или даже с деветия хор. Затова, ако двама човека са равни по своя живот и единият стане причастен на достойнството на Тялото на нашия Господ, дори с един път повече от другия, то този човек благодарение на това ще е пред другия, като възсияващо слънце, добило особено единение с Бога.

Това блажено вкусване Тялото на нашия Господ се състои не само във външното причастие, но и в духовното – с жадуваща душа, в благоговейното единство. По подобен начин човек може да стане причастник с толкова дълбока вяра, че с благодатта да стане по-богат, от всеки друг човек на Земята. Това може да го прави хиляди пъти на ден и даже по-често, било то там където живее, било то болен или здрав. Обаче за това е нужна подготовка, както за приемането на външното тайнство: по указанието на доброто предписание и в съответствие със силата на желанието. Но ако няма желание, тогава е нужно да се запали, подготви и да има съответно държание, и ще бъде свят във времето и блажен във вечността. Защото, да отиваш към Бога и да Го следваш – това е и вечността. Нея ни дай, Учителю на Истината, Почитателю на целомъдрието и вечния живот. Амин.

21. ЗА УСЪРДИЕТО

Ако някой пожелае да се причести към Тялото на нашия Господ, тогава може да пристъпи към това без опасения. Но преди това трябва да се изповяда – дори ако човек не осъзнава вината си – нека да го направи заради плодовете на тайнството на изповедта. Но ако се случи човек да се укорява за нещо и не може да отиде на изповед заради многото си дела, нека се обърне към своя Бог и пред Него да се разкае, и нека остане спокоен докато не му се удаде възможност да се изповяда. А ако у него междувременно изчезне съзнанието и укорът за греховете, тогава той може да помисли, че и Бог е забравил за тях. На Бог следва да се откриват греховете преди да се открият пред хората, и ако ти си виновен, отнеси се сериозно към изповедта пред Него и жестоко се укори. И това не следва лекомислено да не го забелязваш и да го заобикаляш заради външни епитимии, защото само настройката на човека в деянията е праведна и Божествена, и добра.

Човек трябва да се научи да остава непривързан в делата си. На неопитния човек това ще му се стори странно – никое множество и никое занятие да не му пречи. За това е нужно голямо усърдие и Бог постоянно да бъде с него и непрекъснато да сияе във всяко време, във всякакво окръжение. Нужно е също сръчно усърдие и две неща. Първото е човек да държи себе си вътрешно съвършено затворен, за да бъде духът му защитен от картините, намиращи се отвън – да остават те вън и да не блудстват с него по най-необуздан начин и да не намират място в него. Другото е човек да не замира и да не се разсейва нито в своите вътрешни образи, било то прелъстяване или екзалтация на духа, нито във външните образи или нещо друго, което го окръжава; така не се отдава във властта на множествеността. Човек е задължен да приучи към това всички свои сили, да ги насочи към това, и да се държи за своята вътрешна същност.

Тук би могъл да кажеш: Човек е длъжен да се обръща навън, щом му предстои да създаде нещо външно. Нали никакво дело не може да се извършва без формата на своето лично проявление.

Това, разбира се, е правилно. Обаче за опитните хора външните форми на проявление не са нещо външно, защото, за обърналия се навътре човек всички неща обладават по съкровен начин Божественото.

Ето какво е нужно преди всичко: човек напълно и съвършено да приучи и привикне своя разум към Бога; и тогава вътре в него винаги ще диша Божественото дихание. На разума нищо не му е така свойствено, присъщо, близко както Бог. Никога той да не се устремява още нанякъде и да не се обръща към творенията, в противен случай над него се извършва насилие и несправедливост, при което той веднага ще бъде сломен и изкривен. Ако той се помрачи в млад или в някакъв друг човек, тогава трябва да се вложат големи усилия и да се направи всичко възможно, за да може разумът отново да навикне и да се изправи.

Когато разумът се насочи по лъжовен път и намери опора в творенията, с тях се украси и привикне към тях, тогава в тази си част той ще стане толкова слаб и сам по себе си толкова безсилен, и в неговия благороден стремеж ще му се създадат такива препятствия, че всяко усърдие, на което е способен човек, ще се окаже нищожно, за да се приучи наново към предишното. И когато човек всичко е приложил, тогава сам ще изпита нужда от Постоянната опека.

Човек преди всичко трябва да се стреми към това, да приучи себе си вярно и крепко. Поиска ли неопитният и необучен човек да живее и постъпва така, както обученият, той ще се погуби напълно и необратимо, и от него нищо няма да излезе. Но ако той първо сам отвикне от всички неща и се отстрани от тях, той ще може занапред внимателно да извършва всички свои дела и без страх да им се отдава, отричайки се от тях без никаква пречка. Обратното, ако човек нещо обича и намира радост в него и му се отдава с готовност, било то храна или пиене, или нещо друго, то това за неопитния човек няма да мине без ущърб.

Хората трябва да привикнат в нищо да не търсят и преследват своето, но да намират и постигат във всичко Бога. Защото Бог не дава дарове, и никога още не е давал за това, човек да ги притежава и с това да се успокоява. Напротив, всички дарове, които е дарявал на небето и земята, всичките ги е давал с една цел: да даде един единствен дар, самият Себе Си. С всички дарове Той иска да ни приготви за Дарът, който е Той Самият. И всички деяния, които е извършил на Небето и Земята, ги е извършил само затова, за да извърши едно само деяние, а именно: толкова да ощастливи Себе Си, че да може и нас да ощастливи. И така, казвам: Във всички дарове и във всички дела трябва да се учим да виждаме Бога и да не смеем с нищо друго да се задоволяваме и на нищо друго да се задържаме. – За нас в този живот не може да има никаква спирка. И нея никога не я е имало за никого, колкото и далеч да е стигал. Човек трябва преди всичко постоянно и във всяко време отново да пребивава, обърнат към даровете Божии.

Накратко ще ви разкажа за една жена, която страстно желаела нещо да получи от нашия Господ. Тогава и казах, че тя още не е готова, и ако Господ го даде, тя ще пропадне. Питате: Защо е била неготова? Нали е имала добрата воля, а добрата воля е способна на всичко и в нея са всички неща и всяко съвършенство?

Трябва да се различават двете воли: едната – е случайната и несъществената воля, другата – е решаващата, дейната и вкоренена воля.

Повярвай, недостатъчно е човешкият дух да пребивава отречен само в настоящия момент, когато човек реши да си спомни за Бога; но той трябва да има вкоренена отреченост, която предшества така, както и продължава. Само тогава може да получи от Бог велики неща и Бог в нещата. Ако човек не е готов, тогава той ще изкриви дара, а с дара и Бога. Това е причината защо Бог по всяко време не може да ни дари това, за което Го молим. Той няма недостатък в нищо и Той може да ни даде хиляди пъти по-бързо, отколкото ние сме способни да приемем. Но ние извършваме над Него насилие и несправедливост, пречейки Му със своята неготовност в Неговите природни деяния.

Човек трябва да се учи, получавайки дарове, да изгонва себе си от себе си и да не задържа и да не иска нищо свое: нито полза, нито утешение, нито благочестие, нито сладост, нито награда, нито Царството Божие, нито собствена воля. Бог никога не се е поверявал и няма да се повери на никаква чужда воля. Той Себе Си на никого не поверява, само на Своята лична Воля. Но където Бог намери Своята Воля, там Той се отдава и в нея допуска Себе Си, с всичко което има. И колкото повече ние се отричаме от своето, толкова повече ние се потапяме в нея. По тази причина на Него Му е недостатъчно ние един единствен път да се откажем от себе си и от всичко, което имаме и можем, но ние трябва често да се обновяваме, правейки себе си във всички неща свободни и прости.

И още по-нужно е човек да не се успокоява с това, че има в душата си добродетели – послушание, нищета и други достойнства. Той трябва да упражнява себе си самия и да се изпитва в делата и плодовете на добродетелите, и да се старае, да желае и да се стреми да бъде наставляван и изпитван. Защото малко е това да извършваш делата на добродетелите, да можеш да показваш послушание, да стоварваш върху себе си нищетата и презрението, или по някакъв друг начин да се държиш смирено или безстрастно. Нужно е старание и не трябва да го прекратяваш дотогава, докато не намериш добродетелта в нейната същина и основа. А това, че човек я има, може да се узнае по следното: когато човек е склонен преди всичко към добродетел и когато извършва делата на добродетелите без подготвяне на волята и ги върши без особена лична принуда към праведното и велико деяние; върши ги повече заради тях самите и от любов към добродетелта, без всякакво защо – само тогава, и не по-рано от това, той има добродетелта по съвършен начин.

Трябва да изоставяш себе си дотогава, докато не престанеш да задържаш нищо свое. Всяко вълнение и безпокойство винаги произхождат от своеволието. В чистия отказ от воля, от похот, и от всичко, което може да се обича и желае сред нещата, следва себе си с всичко свое да поместиш в благата и възлюбена Воля Божия.

Трябва ли по своя воля да се избягват сладостните преживявания на Бога? Не произтича ли това от леност и малка любов към Него?

Важно е от какво произтича това, от леност или от истинна отреченост и безстрастие. Това може да се определи по следното: намира ли човек в това състояние вътрешното си напълно тихо и спокойно, верен ли е на Бога точно толкова, колкото и когато пребивава в силен възторг, – прави ли всичко тук, което би правил и там, и по отношение на всяка радост и помощ, отречен ли е така, както би бил, преживявайки постоянното Божие присъствие.

За праведния човек, който пребивава в съвършената блага воля, никакво време не може да бъде прекалено кратко. Защото, ако такава е неговата воля, – че той иска всичко, на което е само способен – подобна воля струва толкова, колкото би могло хиляди години да се заработи с дела: пред Бога той всичко е направил.

22. КАК ТРЯБВА ДА СЕ СЛЕДВА БОГ И
ЗА ДОБРИЯ ПЪТ

Човек, желаещ да започне нов живот или дело, е длъжен да прибегне към своя Бог и да се домогне с голямо упорство и дълбоко почитание Бог да му изпрати най-доброто, най-достойното и за Него най-скъпото. И нека той да иска и жадува не своето, а единствено възлюбената Воля на Бога и освен нея, нищо друго. Каквото и да му изпрати Бог, нека просто да го приеме, считайки го за най-доброто за него, и нека от това да бъде напълно и съвършено доволен.

А ако по-късно друг път повече му се хареса, тогава си струва да се замисли: този път му е определил Бог и той е най-добрият за него. В това човек е длъжен да се довери на Бога и трябва всички благи пътища да ги сведе до този единствен път, възприемайки в него и съответните му неща, от какъвто и род да са. Защото каквото добро Бог е дал на един път, то същото може да се намери и в другите доб­ри пътища. В единият път трябва да се възприемат всички добри пътища, – а не само свойствата на този път.

Защото във всеки случай човек трябва да прави едно нещо, той не е способен всичко да прави. Но това едно трябва да е единно, а в това единно е нужно да се обхване всичко. Поиска ли човек да извърши всичко – и това, и онова – и да остави своя път и да поеме по друг, който току-що повече му е харесал, – това, наистина, би довело до голямо непостоянство. Защото, казвам, че човекът, отишъл от света в орден веднъж и завинаги, по-скоро би станал съвършен, отколкото онзи, бидейки свят, но който преминава от орден в орден! Това произтича поради смяната на пътя. Нека избере човек един добър път и да остане на него постоянно; да сведе до него всички благи пътища и да го възприеме като изпратен от Бога; да не започва днес едно, а утре друго, и да пребъдва без всякаква грижа за това, че пропуска нещо по него. Защото с Бог нищо не може да се пропусне; колкото малко може да пропусне Бог, толкова малко може да се пропусне и заедно с Бог. Затова вземи от Бога едното и включи в него всяко благо.

Но ако се окаже, че благото не допуска друго благо, нека това да е знамение за теб, че то не произлиза от Бога. Едно благо не е срещу друго благо, както е казал нашият Господ: „Всяко Царство, разделено на части, една срещу друга, запустява.“11 И както Той е казал също: „Който не е с Мен, е против Мен, и който не събира с Мен, той разпилява.“12 Нека за теб е явно знамение: ако едно благо не допуска или разрушава друго, – дори и най-малкото, – то не изхожда от Бога. То би трябвало да привнесе, а не да разруши.

Тук беше направена кратка забележка, че без съмнение, верният Бог ще приеме всеки човек в неговото най-добро.

Да, наистина е така. Когото може да намери и прав, Той никога няма да го вземе разпрострян, защото благостта Божия съзерцава всички неща в тяхното съвършенство.

Питате: Защо в такъв случай Бог не повиква хората, за които знае, че им предстои да отпаднат от благостта на кръщението, за да умрат в своето детство, докато не са дошли до прилагането на разума? Защо в такъв случай Бог не ги повиква, щом знае за тях, че ще паднат и няма да се изправят отново? Това ли е най-доброто за тях?

Казвам: Бог не е разрушител на всяко благо, а изпълнител. Бог не е разрушител на природата, а нейният завършител; и благодатта не разрушава природата, тя я завършва. Ако Бог наруши природата в самото начало, тогава над нея ще се извърши насилие и беззаконие, а това Той не прави. Човек има свободна воля, посредством която може да избира благото и злото. Господ му предлага в злодеянието – смърт, а в благодеянието – живот. Човек трябва да остане свободен и да властва над своите деяния цялостно и непринудено. Благостта не отменя природата, тя я завършва. Преобразяването не отменя благодатта, то я завършва, защото пре­образяването е изпълнение на благодатта. И така, в Бога няма нищо, което би разрушило нещо, имащо по някакъв начин битие, но Той е завършителят на всичко. Така и ние не трябва да разрушаваме в себе си никое, дори и най-малкото благо, дори и незначителния път заради великия, но сме длъжни да го възвеждаме към Най-висшия.

Дотук се говореше за човек, решил да започне нов живот, и аз казах: човек трябва да стане човек, търсещ Бога във всичко и намиращ Бога във всяко време, и на всяко място, и сред всички хора, и във всички начини. В това може винаги да се израства без прекъсване и никога да не се стига до края на възрастването.

23. ЗА ВЪТРЕШНИТЕ И ВЪНШНИТЕ ДЕЛА

Да кажем, че някой човек с всички свои вътрешни и външни сили е пожелал да влезе в себе си и се намира в такова състояние, че в него няма никакви образи и никакви подбуждащи устремления, и така той остава без дело – вътрешно и външно. В този случай трябва да се помисли, това няма ли да задвижи само по себе си към действие. Ако се получи така, че човек да не го влече към никакво действие и не иска нищо да предприема, то трябва да се принуди да действа, било то вътрешно или външно. Защото човек не трябва да оставя себе си доволен от нещо, колкото и хубаво да е то.

И където човек друг път се окаже под принуждение или ограничение, нека хората видят, че той по-скоро е задействан, отколкото сам да действа, и че той се учи да сътрудничи със своя Бог. Не това, че трябва да измени или да се отрече от своята вът­решна същност, не, но трябва в нея, и с нея, и от нея той да се научи да действа така, че да извежда съкровеното в действие, а действието да въвежда в съкровеното, привиквайки по подобен начин да извършва деяние без принуждение. Защото човек трябва да насочи своя поглед към това съкровено дело и от него да действа навън, става ли дума за четене, за молитва или за някаква външна работа. Обаче, ако някое външно деяние поиска да отмени съкровеното, то човек трябва да следва съкровеното. А ако двете съумеят да съвпаднат, това би било най-доброто, за да сътрудничат с Бог.

Какво сътрудничество може да има човек, щом се е отказал вече от себе си и от всички дела? Или както е казал свети Дионисий: най-възвишено разсъждава за Бога онзи, който от пълнотата на вът­решното си богатство може за Него най-дълбоко да мълчи. Какво сътрудничество може да има щом са отпаднали образи и дела, възхвала и благодарност, или това, което би могъл да стори?

На това отговарям: Делото все така си остава присъщо и свойствено за хората, то е унищожение на себе си. И все пак колкото и голямо да е това унищожение и снизяване на себе си, то ще е непълно, ако Бог Сам не го завърши в човека. Само тогава смирението е съвършено, когато Бог смири човека посредством самия човек. Само тогава, и не по-рано, ще е достатъчно на човека и добродетелта.

Как трябва Бог да унищожи човека чрез самия човек? Дава се, че това унищожение на човека е възвисяване чрез Бога, нали и в Евангелието се казва: „Който се смали, той ще се възвиси“.13

Отговорът е: Да, и не! Човек е длъжен да смали себе си, а тъкмо това не е достатъчно, защото това го върши Бог. И човек трябва да се „възвиси“, обаче не така, че снижението да е едно, а възвисяването да е друго. Напротив, най-високият връх на възвисяването се намира в дълбоката бездна на смирението. Колкото по-дълбоко е дъното и колкото е по-ниско, толкова възвисяването и висотата са по-големи. И колкото по-дълбок е кладенецът, толкова той, едновременно с това, е по-висок: висотата и дълбината са всъщност едно. Затова, колкото повече съумееш да се смалиш, толкова по-възвисен ще станеш. Затова нашият Господ е казал: „Който иска да бъде най-голям, той сред вас най-малък да стане“.14 – Който иска да бъде онова, да стане това. Онова битие може да се намери само в това развитие. Който стане най-малък, той, наистина, ще бъде най-голям, но който е станал най-малък, вече е голям. Така се оправдава и изпълнява Словото в Евангелието: „Който се унижи, той ще се възвиси“. Защото цялото наше битие се състои не в друго, а в превръщането ни в нищо.

Писано е: „Вие сте се обогатили с всички добродетели.“15 Повярвай, това няма да се случи, ако преди това не станеш беден във всичко. Който иска всичко да получи, той трябва всичко да отдава. Това е честна търговия и равноценна обмяна, както и преди съм казвал. Доколкото Бог иска да ни даде Самия Себе Си и всички неща в свободно владение, дотолкова Той иска напълно и съвършено да ни отнеме цялата собственост. Защото всички дарове, които Той ни е давал някога, както даровете на природата, така и даровете на благодатта, Той ни ги е давал не с някакъв друг замисъл, а само с този – да не взимаме нищо за себе си. Точно така Той никога и нищо не е давал нито на Своята Майка, нито на човека и другите творения. И за да ни научи и опази, Той често ни отнема и това, и другото: и телесното, и духовното благо. Защото славата принадлежи не на нас, а само на Него. Ние трябва всичко да владеем така, сякаш това ни е дадено в заем, а не отдадено; без притежание, било то тялото, душата, сетивата, силите, външното благо, или честта, приятелите, роднините, дома, двора и всички вещи.