Затова човек трябва да живее така, че да е едно с Единородния Син и да е самият Единороден Син.

Между Единородния Син и душата няма никакво различие. Между слугата и господаря никога няма да има еднаква любов. Докато съм слуга, аз съм чужд и неравен на единородния Син.

Докато човек познава време, място, число, количество, множественост, той е неправеден и е далечен и чужд на Бога.

Господ казва: Който иска да бъде мой ученик, да се отрече от себе си.

Всички творения в самите себе си са нищо. Оставете нищото и приемете съвършеното битие, в което волята е праведна.

Който се е отрекъл от волята си, на него му е вкусно учението Ми и той чува Словото Ми.

Ако духът познае чистата си отреченост, той вече не може да се склони към никоя вещ, а непременно остава в своята чиста отреченост.

Колкото по-голямо е различието, толкова по-голямо е единството, защото това е различие без различаване. И хиляда да бяха лицата, единството би било просто единство.

„Вътре“ е онова, което живее в дълбината на душата, в най-съкровената част, в разума, и което не излиза навън и не поглежда никоя външна вещ… Там Ной е намерен праведен.

Праведно е това, което е винаги еднакво в любов и страдание, горчивина и сладост, и на което нищо не му пречи да стане едно в праведността си.

И на Елисавета се изпълни времето

И на Елисавета се изпълни времето да роди, и тя роди син; името му беше Иоан. И хората казаха: Какво ли ще бъде тоя младенец? И ръката Господня беше с него. (Лука 1:57.63.66)

В душата трябва да бъде роден Божият Син, там не бива да бъде раждано нищо друго.

Раждането е най-висшето стремление Божие. То никога не би било удовлетворено, ако Бог не роди Сина Си в нас.

И душата не би се успокоила по никой начин, ако Синът Божи не бъде роден в нея.

Когато се изпълнило времето, се родила бла­годатта.

Благодатта не действа; нейното ставане е нейното дело.

Когато се изпълнило времето, била родена благодатта. Кога е пълнотата на времето? – Когато няма вече време.

Когато си във времето, но си положил сърцето си във вечността и всички временни неща са мъртви за теб, тогава е пълнотата на времето.

Не се радва във всяко време онзи, който се радва във времето… Този се радва във всяко време, който се радва над времето и отвъд времето.

Свети Августин казва: От жадността на душата произтича това, че тя много иска да обхване и много да притежава, но тя се хваща за неща, принадлежащи на времето, телесността и множествеността, а с това загубва точно това, което има.

Докато има в теб все повече и повече неща, Бог не може да обитава и да действа в тебе.

Ако Бог трябва да е вътре в теб, то нещата трябва да са вън… освен, ако множеството в теб не е станало единство. И тогава колкото по-голяма е множес­твеността, толкова по-неразрушимо е единството.

Бъдем ли извисени над всички неща и бъде ли въздигнато всичко, което е в нас, нищо няма да ни притиска. Защото което е по-долу от мен, то не може да ме притиска. Ако аз се стремя само към Бога, така че освен Бог над мен да няма нищо, то нищо няма да ми се стори тежко, и нищо няма да ме обременява.

Когато прекрачим отвъд времето и временните неща, сме вече свободни и във всяко време весели, и тогава настъпва пълнотата на времето, и тогава Синът Божи се ражда в нас.

Ако в теб бъде родено нещо друго, а не Синът, то ти нямаш Светият Дух и благодатта не действа в теб.

Където Отец ражда Сина, там Той Му дава всичко, което има в Своето битие и в Своята природа. В това даяние избликва Светият Дух.

Божие устремление е и това, че Бог напълно ни се отдава. То се случва така, както с огъня. Огънят иска да въвлече дървото в себе си и себе си в дървото, а пък дървото е поначало неподобно на огъня, нужно му е време. Отначало дървото става топло и горещо, после дими и трещи, защото е неподобно на огъня; но колкото повече дървото се сгорещява, толкова повече утихва и се успокоява; и колкото повече се уподобява на огъня, толкова повече се умирява, докато се превърне изцяло в огън. Ако огънят трябва да приеме дървото в себе си, то трябва да бъде изгонено всяко неподобие.

Това, което действа в мен, то е Отецът ми и аз съм му подчинен. Невъзможно е в природата да има двама отци; в природата отецът може да е само един.

Писанието казва: от Него, чрез Него и у Него.104 От Него е от Отец, чрез Него – чрез Сина, у Него – в Светия Дух.

Някои хора имат мнение за себе си, че стоят много високо и са съединени с Бога, а всъщност са неспокойни, и в любов и страдание се държат за малозначими неща. Те са твърде далече от това, за което се мислят. Те се стремят към много неща и много желаят.

Който търси нищото и намира нищото, на кого ще се жалва? Той е намерил това, което е търсил.

Който не търси нищо, освен Бог, и не се стреми към нищо, освен към Бог, на него Бог му открива и дарява всичко скрито в Своето Божествено сърце, да стане свойствено и на него, както е свойствено на Бог.

Какво е странното в това, че на болния не са му вкусни храната и виното. Той възприема храната и виното не според собствения им вкус. Езикът има покров и одеяние, с помощта на което възприема, а то е горчиво според болестната природа на болест­та. Това, което се яде, не пробива до там, където има вкус за него. На болния то му се струва горчиво и е прав, защото трябва да е горчиво при тази обложеност и при това покривало… Не отстраним ли този налеп, Бог никога няма да ни е вкусен със Собствения Си вкус и животът ни ще е тежък и горчив.

Истинските девственици следват Агнеца непосредствено, където и да отиде Той – и в скръб, и в радост. Други следват Агнеца когато Той отива към сладост и покой, а тръгне ли към печал, непокой, утруждение, обръщат му гръб и не го следват. Не, те не са девственици, дори и да искат да изглеждат като такива.

Когато времето се изпълнило, родена била благодатта. Да ни помага Бог всички неща да се свършат в нас, та да бъде родена в нас Божествената Благодат.

Който Ме слуша

Има три неща, които ни пречат да чуем Вечното Слово – телесността, множествеността и временността. Ако човек беше прекрачил отвъд тия трите, той щеше да живее във вечността, щеше да живее в духа, щеше да живее в единството и в пустинята и там щеше да чуе Вечното Слово.

Който иска да чуе Словото Божие, трябва напълно да остави себе си. А това, дето ще чуе, е същото, което се чува във Вечното Слово.

Всичко, на което ни учи Вечният Отец, е Неговото битие, Неговата природа и цялата Негова Божественост. Това Той напълно ни го откровява в Своя Единороден Син и ни учи, че ние сме същият Син. А ако човек е оставил себе си до такава степен, че е Единородният Син, на такъв човек ще му е присъщо всичко, което е присъщо на Единородния Син.

Когато Бог види, че сме Единородният Син, Той така силно се хвърля към нас, толкова се забързва и постъпва именно така, сякаш цялото Му Божествено битие се събира и разбива, и в себе си самото се обръща на нищо, само и само да ни открие цялата Бездна на Собствената Си Божественост и пълнотата на Своето битие и Своята природа. Бог бърза да стане наш така, както принадлежи на Самия Себе Си. И има в изобилие веселие и радост в Бога заради това. Човекът пребивава в Божието познание и в Божията Любов и става това, което Сам по Себе Си е Бог.

Ако обичаш себе си, то ти обичаш и всички хора като себе си…, в един човек – всички хора, и този човек е Бог и човек. Докато обичаш някой човек по-малко от себе си, ти не обичаш себе си.

Висшето и най-важното, което човек може да изостави – е да изостави Бога заради Бога. Свети Павел оставил Бога заради Бога – той изоставил всичко, което би могъл да получи от Бога, всичко, което Бог би могъл да му даде, и всичко, което би могъл да приеме от Бога. Когато изоставил всичко това, той изоставил Бога заради Бога и Бог му останал такъв, какъвто е Той в Себе Си; не както бива възприеман или постиган, ами в същността, какъвто Бог е Сам в Себе Си. Павел никога не е давал нещо на Бога, нито пък е приемал нещо от Бога; това е Едно и чисто единство. Тук човекът е истинен човек.

В душата има нещо, което е така родствено на Бога, че е едно с Него, а не присъединено към Него. То е едно, то няма нищо общо, нито пък с него има нещо общо всичко сътворено. Всичко, което е сътворено, е нищо. А това е далечно и чуждо на всяка сътвореност. Ако човекът целия беше такъв, то той би бил изцяло несътворен и несътворим. И ако всичко, което е телесно и немощно, беше осъзнато в това единство, то би било самото единство и не би било различно от него. Ако само за миг можех да бъда в това битие, за мене си би ми било грижа, колкото и за някой нищожен червей.

Бог дава поравно на всички неща и когато те изтичат от Бога, те са еднакви. Да, ангелът, човекът и всяка творение – в своето първо изтичане те изтичат от Бога като еднакви.

Ако вземеш муха в Бога, то в Бога тя е по-благородна, отколкото висшия ангел сам по себе си.

Всички неща в Бога са равни и се явяват Самият Бог. Тук, в това равенство, Бог изпитва такова веселие и наслада, че изцяло излива Природата Си и Битието Си в Самия Себе Си, в собственото си равенство. От това на Бог Му е радостно. Това е същото, както като пуснеш жребец на зелена ливада, която е съвършено равна и гладка. В природата на коня е да препуска и да изразходи силите си докрай. Това би му доставило наслада, и това е в съответствие с природата му. Така и на Бог Му е радостно и приятно, когато Той открие равенство. На Него Му е сладко и весело изцяло, без остатък, да излива Природата си и Битието Си в равенството, защото нали Той Сам е това равенство.

Да зададем въпроса за ангелите – дали тези ангели, които живеят тук при нас, служат ни и ни пазят, дали не им се пада по-малко радост, отколкото на тези, които са във вечността? – Не са ли тук, при нас, по някакъв начин унизени в действията си, с които ни пазят и обслужват? – Аз казвам: Не, по никакъв начин!

Делото на ангела е Волята Божия и Волята Божия е делото на ангела – затова то не пречи нито на радостта му, нито на равенството, нито пък на действията му.

Ако Бог накара ангела да се качи на някое дърво и да събира от него гъсеници, то ангелът ще събира гъсеници и това ще бъде неговото блаженство, и ще е Волята Божия.

Човекът, стоящ във Волята Божия, не иска нищо друго освен това, което е Бог и което е Волята Божия. Ако е болен, той няма да иска да оздравее. Всяко страдание за него ще е радост, всяка множественост – простота и единство. Дори Бог да го подложи на адските мъки, то това би било за него радост и блаженство. Той е пуст и излязъл от самия себе си; и за всичко, което му предстои да получи, той трябва да е пуст. За да може окото ми да види някакъв цвят, то трябва да е лишено от всякакъв цвят.

Окото, в което виждам Бога, е същото око, в което Бог вижда мен. Моето око и окото Божие са едно око, едно съзерцание, едно познание, една любов.

Окото Божие е Неговата същност и само чрез нея Той може да се съзерцава; и съзерцанието на Бога е Неговата същност, без която никой не е способен да Го види. Апостолът казва: „Тогава ще позная, както и бидох познат“.105

Човекът, който пребивава в Божията Любов, трябва да бъде мъртъв за самия себе си и за всички тварни неща, така че за него си да го е грижа толкова малко, колкото и за някой, отдалечен на хиляди мили.

Ако съществуваше човек, на който да принадлежи целия свят и той го изоставеше заради Бога със същата лекота, с която го е приел, то на такъв човек Бог би му върнал целия свят и би му прибавил и вечен живот.

И ако имаше друг човек, който, освен добра воля, няма нищо, и ако този човек си помислеше: „Господи, ако този свят беше мой и ако имах още един и още един, та да станат три“ и ако този човек възжелаеше: „Господи, оставям Ти всичко това, пък и себе си самия с такава лекота, с която съм ги приел от Теб“; то на такъв човек Бог би дал толкова много, колкото, ако той бе извършил дарението си със собствените си ръце.

Но този човек, който няма нищо телесно или духовно, нито за изоставяне, нито за даване, такъв човек би оставил повече от всички. Който остави себе си, дори и за един единствен миг, на него ще му бъде дадено всичко. Но ако човек 20 години е оставил себе си и се върне към себе си само за миг, то той никога не е изоставял себе си.

Който е оставил себе си и който никога не поглежда дори за миг към това, което е оставил, който остава непоклатим, неподвижен в себе си и неизменен, този човек наистина е оставил себе си.

Дано останем и ние така постоянни и неизменни като вечния Отец – да ни помогне Бог и Вечната Истина. Амин.

Видях: ето, Агнецът стои на
планината Сион

Видях: ето, Агнецът стои на планината Сион. (Откр. 14:1)

Ако ти си девица и си венчана за Агнеца, а си се развенчала с всички творения, то ти ще следваш Агнеца, където и да отиде Той.

Съзерцание, покой – ако ги имаш в себе си – принуждаваш Бога да се роди в тебе.

Ние трябва да приемем страданието и да следваме Агнеца както в страданието, така и в радостта… За апостолите всичко, което изстрадали, било сладко, и смъртта им била така мила, както и животът.

Човек трябва да бъде не подобен на Бога, а едно с Бога. По повод на това трябва да се отбележи: творенията, с изключение на човека, са сътворени по образ и подобие на „нещо същностно в Бога“ или „принадлежащо на Бога“, а човек е по образ и подобие на Божествената същност в цялост. И затова човек трябва да е дълбоко благодарен на Бога и да обърне сърцето си към Него, защото „оттам, откъдето реките изтичат, там се възвръщат“. И ето човек произхожда от Божествената същност в цялост, която е една. Така в корена си подобието е самото единство и заради единството то радва и весели, а различието не се нрави. Затова добродетелният човек трябва никъде другаде да не се установява, и в нищо друго да не намира удовлетворение – единствено в Единият Бог, който е Един и Единство.106

Писанието казва, че ние следва да станем подобни на Бога. Подобието е зло и измама.107 Ако открия човек, който да прилича на мен, то този човек ще представя себе си все едно съм аз, но това не е така, той лъже. Някои неща приличат за злато, но не са злато. Така и всички неща представят себе си за Бог и лъжат, те не се явяват Бог… Подобието е това, което го няма в Бога, в Божествеността и във вечността има само едно битие, а подобието не е едно. Ако аз бях един, нямаше да съм подобен. В единството няма нищо чуждо, във вечността има само едно битие, а не подобно битие.

Кое е нашето име и кое е името на нашия Отец? Нашето име е, че трябва да бъдем родени, а името на Отец – че ни ражда.

Ако гледам някоя храна и тя ми е по вкуса (дословно подобна), от това възниква желание; или ако виждам някой човек, който прилича на мен, то от това ще се яви благосклонност към него. Небесният Отец ражда в мен Своето Подобие, а от подобието произтича Любов, а това е Светият Дух. – Бащата ражда детето по естествен начин; Приемникът, този който приема детето от купела, той не му е баща.

Девицата следва агнеца където и да отиде Той. Тя приема Бога напълно оголен в същностното Му битие; тя е една в единството, а не подобна в подобието.

Като кован златен съд, украсен с всякакви драгоценни камъни

Като кован златен съд, украсен с всякакви драгоценни камъни. (Сир. 50:10)

Златен съд, твърд и устойчив, имащ в себе си благородни камъни – това можем да кажем за всяка добра и свята душа, дето е оставила тук всички неща и ги е взела там, където са вечни. Който изоставя нещата тук, където те са случайност, ги придобива там, където те са вечни и чисто битие.

Всеки съд има две свойства: той приема в себе си и съхранява. Духовните съдове се отличават от телесните. Всичко, което приемат духовните съдове, то пребивава в съда и съдът е в него и то е самият съд. Всичко, което приема духовният съд, е сродно на неговата природа.

Природата на Бога е в това, да отдава Себе Си на всяка добра душа, а природата на душата се състои в това, дето тя приема Бога; …тогава душата носи в себе си образа на Бога и е подобна на Бога.

„По образ и подобие“. Не може да има образ без подобие, но подобие без образ е възможно да има. Две яйца са еднакво бели, но едното не е образ на другото. За да бъде образ на другото, то трябва да изхожда от неговата природа и трябва да се роди от него и да е тъждествено на него.

Всеки образ има две свойства. Първото е това, че той получава своето битие непосредствено от това, чиито образ се явява, независимо от това дали желае това, или не, защото произхожда естествено от него и прораства по самата си природа – както клонът от дървото.

Второто свойство на образа е подобието на образа. Обърнете внимание на две обстоятелства: образът не е от себе си, нито за себе си. Той зависи и е свързан единствено с това, чиито образ се явява. И му принадлежи напълно и от него получава битието си и е същото това битие.

Когато от дървото прорастне клон, то той има името и същността на дървото. Каквото излиза от дървото, то остава в него и каквото остава в дървото, то от него излиза. Така клонът е образ на самия себе си.

Това можем да кажем и за образа на душата: каквото от нея излиза, то в нея остава, и каквото в нея остава, то от нея излиза. Този образ е Синът на Отец, и този образ съм аз сам, и този образ е Мъдростта.

Изправя ли се пред огледало, то лицето ми ще се отрази в това огледало, независимо дали желае, или не, независимо от волята, и без участието на познанието. Образът изхожда не от огледалото и не от самия себе си, а от този, от когото получава своето битие и своята природа.

При духовните неща едното винаги пребивава в другото: възприемащото е това, което подлежи на възприятие, нали то възприема не друго, а самото себе си.

Природата не се отразява в огледалния образ; в него се отразяват по-скоро устата, носът, очите и цялостното очертание на лицето. Бог е запазил само за Себе Си възможността в каквото и да се отразява, да изобразява в него изцяло и непринудено природата Си и всичко, което Той е, и което е способен да даде.

Образът предшества волята, а волята следва образа. Именно образът произлиза изначално от природата и въвлича в себе си всичко това, което могат да съобщят природата и битието; природата изцяло се излива в образа, и все така остава цялата в себе си.

Простият Божествен образ, отпечатан в душата, в съкровената глъбина на нейната природа, се възприема без какъвто и да е посредник, непосредствено. И най-съкровеното, най-благородното, което има в Божествената Природа, се отпечатва непосредствено в образа на душата… Тук Бог е непосредствено в образа и образът е непосредствено в Бога. И все пак Бог е в образа по много по-благороден начин, отколкото образът – в Бога. Тук образът приема Бога не в качеството на Творец, а в качеството на разумно Битие… Това е естественият образ Божи, естествено отпечатан във всички души. Повече не мога да припиша на образа. Ако му придам още нещо, той вече би бил Самият Бог, но това не е така, защото тогава Бог не би бил Бог.

Питате ме как да живеете? – Според реченото тук за образа. Ти трябва да си от Бога и за Бога, и не от себе си и не за себе си и да не принадлежиш на друг.

Дотогава, докато в теб се отразява нещо, което не е Вечното Слово или се отклонява от Вечното Слово, дори то да е много добро, това не е право.

Някои хора искат да видят Бога с очите, с които виждат някоя крава; и да обичат Бога, както обичат кравата. Кравата обичаш заради млякото, сиренето и собствената си изгода. Така постъпват тези хора, които обичат Бога за външни богатства и вътрешни радости. Те всъщност не обичат Бога, а собствената си изгода (себичност).

Онова, към което се устремяваш и което не е само по себе си Бог, никога не е толкова добро, че да не бъде пречка по пътя ти към Истината.

Златен съд, затворен отдолу и отворен отгоре – такъв трябва да си ти… Сърцето ти трябва да е затворено за всичко сътворено и ти трябва да приемаш Бога такъв, какъвто е Той Сам в Себе Си.

Ти трябва да си „твърд“ и „устойчив“, т.е. да си неизменен в любов и страдание, в щастие и нещастие.

Трябва да имаш в себе си благородни камъни, т.е. всички добродетели да са заключени в теб и да изтичат от теб по самата си същност.

Трябва да надхвърлиш и прекрачиш всички доб­родетели. Ти трябва да приемеш добродетелта в това праоснование, където тя е едно с Божествената Природа.

Да ни помогне Бог да станем едно с Него.

Който мрази душата си на тоя свят

Който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот. (Иоан 12:25)

Който обича душата си в този смъртен живот – такава, каквато е тя в този свят, той ще я загуби за вечния живот. А който я мрази, докато тя е смъртна и е от този свят, той ще я запази за вечния живот.

Който иска да назове душата в нейната простота, чистота и голота, каквато тя пребивава в себе си, то той не може да намери име за нея. Именувана е „душа“, но това е същото, както, когато наричаме някого дърводелец, пък не го назоваваме нито като човек, нито като Хайнрих, нито според битието му, а само според дейността му.

Душата се именува с най-чистото и най-безпримесното, но въпреки това, това название не докосва основанието на душата. Бог няма име, той е неизречим, и душата в основанието си също е неизречима, както неизречим е Бог.

Който обича душата в нейната чистота, която е природата на душата, я ненавижда и е неин враг, когато тя е в това земно одеяние; той я ненавижда, тъгува и жалее за това, че тя толкова се е отдалечила от чистата светлина, която тя е в самата себе си…

Който мрази душата… има се предвид душата, която е в тъмницата на тялото с цялото нейно битие.

Има три причини душата да мрази самата себе си:

1. Доколкото е моя, дотолкова трябва да я мразя, защото щом е моя, не е Божия.

2. Защото душата ми не е изцяло положена, посята и преобразена в Бога. Августин казва: Който иска да придобие Бога, той първо трябва да стане Божий.

3. Когато душата сама на себе си е вкусна и когато Бог е вкусен с душата. Бог трябва да е вкусен в Самия Него, защото Той изцяло е над душата. Ето защо Христос казва: Който обича душата си, ще я изгуби.

Онова от душата, което е от този свят или гледа към него, онова от душата, което докосва света или гледа навън, трябва да бъде намразено.

Нищо не привлича душата в този свят, освен любовта. В душата има естествена любов, която я свързва с тялото. И волева любов има в нея, която я свързва с творението.

Онова, което душата обича в този свят, не се съдържа в природата .

Никой дух и никой ангел не се докосва до дълбината и до природата на душата. Тя стига до Първото, до Началото именно там, където Бог избликва в благостта си към всички творения. Там тя приема всички неща в Бога не в естествената им чистота, а в чистата им простота, т.е. така, както те са в Бога.

Каквото да мисли и да върши душата със собствените си сили, колкото и светло да е то в нея, въп­реки всичко, то ще е смесено… Колкото прекрасна и украсена да е тя, и колкото и да е полезна с делата си, всичко това е несъвършено.

О, най-хубава между жените, върви си! …Върви си от този свят, махни се от всичко, към което все още клони душата ти.

Застани при вратата на дома Господен
и обяви там Словото

Застани при вратата на дома Господен и обяви там Словото. (Иер. 7:3)

Словото е скрито в душата и то нито се знае, нито се чува, преди в дълбината да има слух за него; всички гласове и звуци трябва да се отмахнат и да настъпи пълна тишина, съвършена тишина.

Който стои при вратата на дома Господен, членовете му са приведени в пълен порядък. Най-горната част на душата трябва да е изправена. Всичко наредено трябва да е подчинено на онова, което е над него. Творенията не се нравят на Бога, ако не са озарени от естествената светлина на душата, в която те получават своето битие; и ако светлината на душата не е озарена от ангелската светлина, която я приготвя и прави пригодна в нея да действа Божествената светлина. Защото Бог не действа в телесните неща, Той действа във вечността.

Душата трябва да бъде събрана, устремена нагоре и трябва да бъде дух. Там действа Бог, там Бог извършва всичките си дела. На Бог не би Му се по­нравило дело, ако то не е извършено там.

Домът Господен е единството на Неговото Същество… изтичането Му е Неговата благост.

Ако се спра в благостта, в първото изтичане и ако взема Бога дотолкова, доколкото Той е благ, то аз вземам вратата, но не и Бога.

Любовта се увлича и вкопчва в благостта, в любовта аз оставам „при вратата“ и ако нямаше познание, любовта щеше да е сляпа. Камъкът също обладава любов, но неговата любов търси земята.

Познанието върви напред и докосва Бога такъв, какъвто е, и Го постига единствено в битието Му.

Познанието води любовта, а любовта пробужда влечение, стремеж.

Къде да се молим? – Истинските поклонници ще се поклонят на Отец с дух и Истина.

Душата трябва да стои при първият пролом – там, където проломява и избликва Истината, при вратата на Дома Господен, и тя трябва да изрече, да прогласи Словото. Всичко, което е в душата ще говори и слави, но гласът никой не трябва да чуе.

Кое слави Бога? …Бога възхвалява онова, което в душата е подобно на Бога, а което не Му е подобно, то и не Го възхвалява.

Картината възхвалява художника, запечатал в нея майсторството, което носи в сърцето си. Така картината възхвалява създателя си без думи.

Това, което може да се прослави с думи и молитва, излизаща от устата, то е нищожно.

Какво е молитвата? Дионисий казва: Молитвата е изкачване към Бога по пътя на разума.

Където плътта се противи на духа, разцеплението – на единството, времето – на вечността, там не действа Бог, с такива неща Той няма нищо общо.

Който иска да възхвалява Бога, той трябва да е свят, събран и да е дух, и никъде да не е вън. Той трябва в съвършено подобие да е възнесен във вечността над всички неща. И нямам предвид над всички твари, които са създадени, а над всичко, което той би могъл да бъде, ако поиска; над това трябва да се издигне душата.

Докато има нещо над душата и докато има нещо пред Бога, което не е Бог, душата няма да стигне до дълбините си.

Денят е в най-висшата си точка и е най-дълъг и най-съвършен тогава, когато слънцето стои най-високо и излива сиянието си върху звездите, а те пък изливат светлината си над луната, така че всичко е в порядък и се намира в подчинение на слънцето. Така е и с Божествената светлина: тя е обхванала в себе си ангелската светлина и светлината на душата, и всичко е наредено и възхвалява Бога.

Един човек приготви голяма вечеря

Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина. (Лука 14:16)

Един човек. Този човек нямал име, защото бил Бог.

Угасне ли светлината, настава вечер; когато целият свят отпадне от душата, тогава е вечер, тогава душата намира покой.

Какво значи вечеря? – Един Учител казва, че любовта е била голяма, защото Бог не допуска на вечерята онзи, който не Му е доверен.

Бог отдава Себе Си с всичко, което Той е, като храна за милите си приятели точно на тази вечеря.

„Аз съм ястие за великите люде. Ти израсни, възвеличи се и Ме изяж“! Но не Аз ще се преобразувам в теб, а ти по-скоро ще се преобразиш в Мен. Когато Бог действа в душата, в пламъка на огъня ще се прочисти и изхвърли всичко неподобно, което е в душата.

На когото Бог даде това ястие, то толкова му се услажда, че никога вече не му се приисква нещо друго.

Който приема тази храна със страх, тя никога няма да му е вкусна, тя трябва да се приеме с любов.

Когато душата вкуси от вечерята и искрицата на душата приеме Божествената светлина, тя няма нужда от друга храна, тя нищо не търси навън, а цялата се удържа в Божествената светлина.

Този човек изпратил раба си… Рабът е искрицата на душата, която е създадена от Бога и се явява светлина, спусната отгоре и отпечатана в душата; тя е образът на Божествената природа, воюваща с това, което не е Божествено, тя не е някаква душевна сила, както смятат някои учители, тя винаги е склонна към добро и дори и в ада, пак е склонна към добро… У нея има две действия – едното е упорито отхвърляне на всичко нечисто; другото е постоянно привличане към доброто. И това е отпечатано непосредствено, дори и у тези, които са в ада. Затова става дума за „голяма“ вечеря.

Казваме, че един огън възпламенява другия. Аз казвам друго: Огънят възпламенява самия себе си. Което трябва да възпламени нещо друго, трябва да е по-горе от него; такова е Небето – то не гори и е студено, но при все това възпламенява огъня, и това става чрез ангелския допир. Тъй и душата се подготвя чрез упражнение. И така бива възпламенена отгоре. А това става чрез ангелската светлина.

Дионисий казва: Всички ония, дето искат да изразят Бога с думи, не са прави, защото те не изричат нищо за Него; никоя дума не е в състояние да изрази Бога, Той изрича Себе Си в Себе Си Самия. Затова Давид казва: „В Твоята светлина ние виждаме светлина“.108

Душата, която люби Бога, принуждава Бога да се отдаде целият.

Поканените не идват.

Единият казва: „Купих си нива, не мога да дойда“.109 Под нива се разбира това, което е земно; докато душата носи нещо земно в себе си или е прилепена към грижите си, тя няма да пристъпи към трапезата;

Вторият казал: „Купих си пет рала волове: трябва да ги наглеждам, не мога да дойда“.110 Петте рала волове са петте сетива. Всяко сетиво е раздвоено. Докато душата следва петте сетива, тя никога няма да пристъпи към трапезата.

Третият казал: „Ожених се и за това не мога да дойда“.111 Ако душата се възнесе с разума право към Бога, то тя е мъж и ще е една, и няма да е две. Обратно, когато душата се обръща надолу, тя става жена. С една само помисъл или с един само поглед надолу, тя облича върху себе си женски одежди; такава тя няма да пристъпи на трапезата.

Колкото повече душата се събира в себе си, толкова по-тясна става тя, а колкото е по-тясна, толкова е по-широка.

Един е Бог и Отец на всички

Един е Бог и Отец на всички. (Ефес. 4:6)

Един е Бог. Бог е един в Самия Себе Си и отделен от всичко. Бог не принадлежи на никого, нито пък нещо Му принадлежи. Бог е Един.

…Извън Бога е само Нищото. Затова е невъзможно в Бога да има някакво изменение или преоб­разуване. Това, което търси място извън себе си, то се изменя. Бог има в Себе Си пълнотата на всички неща, ето защо Той не търси нищо вън от Себе Си Самия, а пребивава единствено в пълнотата, която е в Него Самия.

Ние трябва да сме едно в себе си и отделени от всичко, и винаги да сме неизменно едно с Бога.

Друго е вече съдържанието на думите: „Отец на всички, Който е над всички“. Тези думи носят вече момента на промяната.

Ако Бог е нашият Отец, то ние сме Му деца… Когато детето узнае колко мило е на баща си, тогава ще разбере защо трябва да живее в чистота и невинност.

Какво е чистотата на сърцето? Чистотата на сърцето е това, което е отделено и отречено от всички телесни неща, събрано и затворено в самото себе си, и което от тая чистота се хвърля към Бога и се съединява с Него.

Давид казва: Чисти и невинни са тези дела, които изтичат и се осъществяват в светлината на душата; но още по-невинни са тези дела, които остават вътре в духа и не излизат навън.

Когато се казва: „Друже, премести се по-горе, изкачи се по-горе“ се получава разговор на душата с Бога, при което се отговаря: „Един е Бог и Отец на всички.“

Дружбата, приятелството, е във волята, а щом е във волята, то не едини; вече съм го казвал: Любовта едини в действието, не в битието. Затова се казва: „Един е Бог“ и „Премести се по-горе, изкачи се по-горе“.

До основата на душата не може да достигне нищо, освен чистата Божественост… голата и чиста Божественост… Дори Бог не може да влезе в нея, ако не Му бъде отнето всичко, което Му е прибавено. Затова на душата било отговорено: Един е Бог.

Един учител казва: Всички творения, които са вътрешно различени, не са достойни Бог да действа в тях.

Какво значи Едно? – Едното е това, към което не е прибавено нищо. Душата приема Божествеността така, както тя е чиста в себе си, когато нищо не е прибавено и нищо не е примислено.

Питаха ме каква е разликата между Благодат и блаженство. Благодатта, която получаваме когато пребиваваме в това тяло, и блаженството, на което ще се насладим после, във вечния живот, се отнасят едно към друго както цвета – към плода.

Благостта не върши никакви дела, тя щедро излива хубостта в душата, това е пълнотата в царството на душата. Казвам: Благостта не едини душата и Бога, тя е отвеждане; нейната работа е да доведе душата при Бога. Там цветът ще се превърне в плод.

Волята, доколкото желае блаженство и доколкото иска да е с Бога и се издига към Него, – в такава чиста воля се вмъква Бог.

Бог се вмъква и в разума, ако разумът в чистотата си приема Бог като Истина.

Един е Бог. Понеже Бог е Един, Неговата Божественост е съвършена.

Казвам: Бог никога не би могъл да роди Единородния Си Син, ако не беше Едно. От това, че Бог е Едното, от Едното Бог твори всичко в творението и в Божествеността.

Единство има единствено Бог. Божието своеобразие е Единството.

Всичко, което е число, зависи от Едното, а Едното не зависи от нищо.

Божиите Богатство, Мъдрост и Истина са съвършено едно в Бога, дори не Едно, а Единство.

Всичко, което има, Бог има в Едното, всичко в Него е Едно.

Душата не обладаваща Едното, не се успокоява, докато всичко в Бога не стане Едно. Бог е Едното. В това е блаженството на душата – нейното украшение и нейното успокоение.

Радвай се, Благодатна

Радвай се, Благодатна! Господ е с теб. Светият Дух ще низходи отгоре, от върховния Престол, и ще дойде в тебе от светлината на Вечния Отец. (Лука 1:28, Срв. Лука 1:35, Иак. 1:17, Прем. Сол. 18:15)

Ако Мария не беше родила духовно Бога, Той никога не би бил роден от нея като плът.

Господ казва: Блажена е не само утробата, която Ме е носила, но блажени са и тия, които слушат Словото Божие и Го пазят.112

За Бога е по-достойно духовно да се роди от всяка дева, или всяка добра душа, отколкото че е бил плътски роден някога от Мария.

Ние трябва да бъдем Единият Син, когото Отец е родил във вечността.

Когато Отец родил всички творения, Той родил и мен, и аз съм изтекъл заедно с всички творения и все пак съм останал в Отец. Точно така е със Словото, което го говоря сега: то избликва от мен, от друга страна аз оставам при представата си, от трета – изказвам го и всички вие го приемате; и при все това то остава всъщност в мен. Така съм останал и аз в Отец. В Отец се намират праобразите на всички творения.

Висшето благо, което Бог дал на човека, е в това, че Той станал човек… Човекът едва ли е можело да повярва, че Бог го обича, додето Бог не приел човешката природа, т.е. додето не станал плът.113 Богородица попитала: И как ще стане това? – Ангелът казал: Дух Свети ще низходи в тебе отгоре, от върховния Престол, от Отец на Вечната Светлина.

„Младенец ни се роди – Син ни се даде“.114 Младенец, според нищожността на човешката природа; Син, според Вечната Божественост.

Бог сътворил душата според Своето Собствено висше съвършенство и излял в нея цялата Своя изначална чистота и яснота, и при това останал несмесен.

Ако ме попитате: Щом съм Единородният Син, извечно роден от Небесния Отец, дали и извечно съм бил Син в Отец, то ще кажа да и не; да – като Син, доколкото Отец ме е родил във вечността, не – доколкото съм нероден.

„In principio“… С това ни е дадено да разумеем, че ние сме Единият Син, когото Отец отвеки е родил от скритата тъма на Вечната Скритост и който при все това е останал вътре в първоначалото на първичната чистота, която е пълнотата на всяка чистота. Тук аз отвеки съм бил в покой и съм почивал в скритото познание на Вечния Отец, оставащ неизречен в него. От тази чистота Той извечно ме е родил като Свой Единороден Син по подобие на Своето Вечно Отцовство, за да бъда и аз Отец и да родя Този, Който ме е родил.

Бог ражда Единородния Си Син в най-висшето на душата. В същия акт, в който Той ражда Единородния си Син в мен, аз Го раждам обратно в Отец.

Един учител казва: Това, че стръкчетата трева са толкова различни, се дължи на преизобилието на Благостта Божия, която Той в изобилие излива в творенията, за да се открие още по-добре Неговото великолепие. Аз отговорих: Удивително е това, че всички стръкчета трева са така еднакви. Както всички ангели в първата чистота са един ангел, така стръкчетата трева в първата чистота са Едно, и всички неща там са Едно.

Във времето човек може да стигне дотам, че да принуди Бог за нещо… Ако човек се смири, Бог в Своята Благост не ще се удържи и ще се излее в смирения човек; Бог споделя дори и най-малкото Свое и отдава Себе Си напълно. Това, което Бог дава, е Неговото Битие, а Битието Му е Неговата Благост, а Благостта Му, това е Неговата Любов.

Човек не трябва да се бои от Бога, защото който се бои от Него, Го избягва. Този страх е вреден страх. Правилният страх е когато се боиш да не изгубиш Бога.

Не трябва да се боиш от Бога, трябва да Го обичаш, защото Бог обича човека с цялото Си върховно съвършенство.

Човек, който се опитва да избяга от Бога, не може да Му избяга; Бог го открива във всяко затулено ъгълче. Човек мисли да се скрие от Него, и се втурва право в скута Му. Бог ражда Единородния Си Син в тебе, независимо от това искаш ли, или не искаш, спиш ли, или си буден; Бог върши Своето.

Вината на човека е в това, че езикът му е обложен с разни нечистотии, т.е. творенията, и всяка храна му е горчива и невкусна.

Каква е вината ни за това, че храната не ни е вкусна? Вината е в това, че нямаме сол. Солта е Божествената Любов. Имаме ли Божествена Любов, вкусни ще са ни и Бог, и делата, които Той върши; и щяхме всичко да получаваме от Бога… В това подобие всички ние сме Един Единствен Син.

Когато Бог сътворил душата, Той я сътворил по Своето висше съвършенство, за да стане тя невеста на Единородния Му Син. Когато узнал за това, Синът пожелал да излезе от тайната съкровищница на Вечното Отцовство, където спял вечно неизречим. In principio: В Първоначалото на Първичната Чистота, там Синът отворил шатрата на Вечната Си Слава и излязъл от най-висшето, защото искал да възвиси възлюбената си, за която Отец Го бил сгодил отвеки, за да може и тя да се върне в това най-висше, от което е излязла.

Синът излязъл и понесъл страданието Си от любов; но Той не излязъл, без да пожелае да се върне с невестата обратно в чертога Си. Този чертог е претихата тъма на Скритото Отцовство. Там, откъдето Той е излязъл от най-висшето, там възжелал Той обратно да влезе с невестата си – в най-чистото, и искал да открие скритата тайнственост на Своята скрита Божественост, където Той почива Сам със Себе Си и с всички творения.

In principio – означава началото на всяко битие… то е и краят на всяко битие, защото първоначалото съществува заради края. Да, сам Бог не почива там, където е първоначалото, а почива там, където е краят и успокоението на всяко битие; и това битие не бива унищожено, не, то по-скоро стига до своята завършваща цел според Висшето съвършенство на Бога.

Коя е крайната цел? Това е Скритата Тъма на Веч­ната Божественост. Тя нито е, нито е била, нито ще бъде позната. Бог остава в нея Сам в Себе Си, Неведом. И светлината на Вечния Отец отвеки е сияла в тази Тъма и мракът я не обзима.115

Праведниците живеят довека [2]

Праведниците живеят довека.

(Прем. Сол. 5:15)

Праведникът живее в Бога и Бог – в него, защото Бог се ражда в праведника и праведникът – в Бога. Така Бог се ражда чрез всяка добродетел на праведника и се радва на всяка негова добродетел и на всяко негово дело, стига да е сторено от праведник и в праведността.

Праведникът нищо не търси с делата си. Ако тър­сиш нещо с делата си или действаш заради нещо, ти си слуга.

Нека делата ти нямат намерение или цел нито във времето, нито във вечността, нито към награда, нито към блаженство, нито към нещо друго, защото такива дела са наистина мъртви.

Дори Бог да вземеш за своя цел, всички дела, дето ги вършиш заради това, ще са мъртви и ти ще опорочиш добрите деяния. И не само ще ги опорочиш, но ще извършиш и грях. Ще си постъпил като градинаря, който трябва да засади градината, а пък изкоренява дърветата и на всичкото отгоре иска награда за стореното.

Искаш ли да живееш и делата ти да живеят, трябва да си мъртъв за всички неща и да те няма за тях.

Ако Бог трябва да стори нещо в теб или с теб, то ти би трябвало предварително да си станал Нищо.

Влез в собственото си основание и действай там; делата, които там ще извършиш са всичките живи.

Наградата за праведника е там, където е сам Бог, защото блаженството на праведника и блаженството Божие са едно блаженство. Праведникът е блажен там, където Бог е блажен.

В праведника не трябва да действа никой, освен един Бог.

Ако нещо външно те тласка към дело… дори ако Бог те подтиква отвън към действие, то и такива дела са наистина мъртви.

Ако искаш делата ти да живеят, Бог трябва да те подтиква отвътре, от най-съкровената дълбина на душата ти – там е твоят живот и само там ти живееш.

Ако някоя добродетел ти се струва по-висша от другата и ако повече я цениш, то ти не я обичаш така, както е в праведността, и Бог не действа в теб.

Праведникът обича всички добродетели и ги осъществява в праведността така, както са в самата праведност.

Бог ще бъде роден в нас, когато всички сили на душата, вързани и пленени, се отвържат и освободят, когато в нас има мълчание спрямо всяко намерение, и когато съвестта вече не ни наказва. Тогава Отец ще роди Сина Си в нас. При това е нужно да бъдем свободни и независими от всякакви образи и форми, какъвто е Бог, и трябва да сме оголени по един несравним начин, както е гол и свободен Бог в Себе Си.

Когато Отец роди в нас Своя Син, то със Сина ще познаем и Отец, и в тях двамата – Светият Дух, т.е. ще познаем огледалото на Светата Троица, и в него всички неща така, както те са чисто Нищо у Бога.

Казвам: Същността на Отец е да роди Сина. Същността на Сина – да се родя аз в Него и според Него. Същността на Светия Дух – да бъда изгорен и докрай разтопен в Него, и целият да стана Любов.

За излизането на Духа и
Неговото възвръщане

Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият.

(Мат. 10:28)

Дух дух не убива. Духът дава живот на духа.

Най-благородното в човека е кръвта, ако тя желае доброто; и най-коварното в човека е кръвта, ако тя желае злото. Ако кръвта вземе надмощие над плътта, човек е смирен, търпелив, целомъдрен и всички добродетели са в него; ако плътта надмогне кръвта, човек е високомерен, гневлив, развратен и всички пороци са в него.

Когато Бог сътворил Небето, земята и всичките творения, Той не действал; Той нямало какво да прави и в Него нямало действие. Той рекъл само: „Да сътворим наше подобие“. – Ние да сътворим наше подобие – не Ти, Отче, не Ти, Сине, не Ти, Дух Свети, а Ние, Светата Троица, ние да сътворим Собственото Си подобие.

И така, когато Бог създавал човека, Той извършил Своето творческо, Своето вечносъщо и присъщо Нему дело. И това дело било велико, то било душата, а душата не била нищо друго, освен делото Божие. Божията Природа, Битие и Божественост са такива, че Той трябва да действа в душата. И когато Бог действа в душата, Той възлюбва своето дело.

Бог обича Себе Си, природата Си, битието Си и Божествеността Си. В Любовта, в която Бог обича Себе Си, Той обича всички творения. Не като творения ги обича Той, а творенията като Бог. В Любовта, в която обича Себе Си, Той обича и всички неща.

Бог Сам на Себе Си е вкусен. Във вкусността, в която се услажда на Самия Себе Си, Му се услаждат всички творения. Но не като творения са Му вкусни, а като Бог.

Във вкусността, в която Сам на Себе Си е вкусен, на Бог са Му вкусни всички неща.

Бог Сам на Себе Си е вкусен във всички неща. Слънцето излива своето светло сияние върху всички творения и огряното от слънцето го поглъща, но от това слънцето не губи силата на светлината си.

Ако взема съд с вода, сложа вътре огледало и го поставя под слънчевото кълбо, ще видя следното: Слънцето излъчва светлото си сияние и не се свършва. Отразеният от огледалото слънчев лъч пак е слънце, и при все това огледалото е това, което е. Така е и с Бога. Бог е в душата със Собствената Си Природа, Собственото Си Битие и със Собствената Си Божественост, и все пак Той не е душата. Отражението на душата принадлежи на Бога и е Бог, и все пак душата е това, което е.

Всички творения се стремят към своето висше съвършенство… Те се отричат от живота, за да бъдат пренесени в битието. Те се пренасят в разума ми, за да са духовно в мен. Аз единствен подготвям творенията да се върнат към Бога. Вижте какво вършите всички вие!

Всички творения са вкусни на външния ми човек само като творения – вино, хляб, месо. На моя вътрешен човек творенията са му вкусни не като творения, а като дарове Божии. На най-вътрешния ми човек те са вкусни не като дарове Божии, а като извечно свои.

Бог става „Бог“ там, където всички творения Го изричат.

Когато съм бил в дълбината, в дъното, в течението и извора на Божествеността, никой не ме е питал къде ще отида или какво ще върша, защото там не е имало никой, който да ме попита. Когато обаче изтекох оттам, всички творения изрекоха „Бог!“.

Всички творения говорят за Бога, а защо не говорят за Божествеността? За Божествеността не може да се говори; всичко, което е в Нея е Едно, а за Едното не може да се говори.

Бог и Божествеността са така различни и отдалечени, както Небето и земята… Бог действа, Божествеността не действа– тя няма какво да действа, в нея нямо дело, тя никога не се е взирала към някакво дело.

Бог и Божествеността се различават както дейс­твието и недеянието.

Когато се връщам в „Бога“ и не се спирам там, то този пробив, отвъд Бога, който е назован, е далеч по-благороден, отколкото излизането ми от Бога.

Аз единствен пренасям всички творения от тяхното духовно битие в моя разум, за да станат те в мен едно.

Когато стигна до дълбината, до дъното, до течението и извора на Божествеността, никой не ме пита откъде идвам, или къде съм бил. Там на никой не съм липсвал, там „Бог“ изостава.

Хубаво, добри и верни рабе

Хубаво, добри и верни рабе. (Мат. 25:21)

Доколкото човек се отрича от себе си заради Бога и става едно с Бога, дотолкова той е повече Бог, отколкото творение.

Когато човек се отрече напълно от себе си заради Бога и не принадлежи на никого, освен на Бога, и не живее за никого, освен за Бога, тогава наистина, по благодат, той ще е същото, което е Бог по природа, и Бог няма да знае никакво различие между Себе Си и този човек. Но казах: По благодат. Бог е благ и този човек е благ; както Бог е благ по природа, така този човек е благ по благодат. Защото Божият живот и Божието битие са изцяло в този човек. Затова и Бог го е нарекъл добър. Добротата на този раб пред Бога е не друго, а Благостта на Самия Бог… Рабът е блажен и добър, защото Бог е в него, и се радва в него, и живее, и се весели, и познава като в Себе Си и със Себе Си.

Кое е „малкото“, в което този човек е бил верен? Всичко, което Бог е сътворил на небето и земята и което не е Бог, е „малко“ в сравнение с Него. В това е бил верен добрият раб.

Бог поставил този раб между времето и вечността – не бил прикрепен нито към едното, нито към другото, а бил оставен свободен по разум и воля спрямо нещата. С разума си той прекрачил всички неща, сътворени от Бога, с волята си се отрекъл от всички неща и дори от самия себе си – т.е. от всичко, което е сътворил Бог и не е Сам Бог.

… Там оставил той своето аз и всички тварни неща, така че повече не докосвал нищо тварно със своята тварна воля… Който е верен по този начин, в него Бог има такава неизречима радост, че ако тя Му се отнеме, то е като да Му се отнемат напълно Неговият живот, Неговото битие и Неговата Божественост.

Когато човекът получи чрез благодатта власт над своята воля и когато съумее изцяло да я съедини с волята Божия в едно единство, тогава му остава само да каже: „Господи, научи ме къде трябва да се моля и какво трябва да върша, че наистина да Ти угодя!“. И Иисус Христос отговаря, т.е. Той откровява в цялата пълнота Истината, която Той е, и преизпълва човека толкова преизобилно, така че да прелива и да изтича от преизпълнеността си с Бога.

Ако някой е груб, непросветен или неумел, но е съгласен да съедини – по Божия благодат – своята воля с Волята Божия безпримесно и всецяло, и каже в сърцето си „Господи, научи ме на Волята Си и укрепи ме, за да я изпълня!“ тогава Бог ще го преизпълни преизобилно и това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че Бог е жив.

Над много ще те поставя… над целия Си имот. Кой е имотът Господен? Първо, това е благостта, както тя е разпръсната и поделена между всички неща и творения, които са добри от Господнята благост, както на Небето, така и на земята. Защото никой не е добър, никой няма имот или благост, освен от Него Един. Всичко, което може да се изкаже за Бога, да се познае, изследва, тълкува също е имот Господен. И над всичко това Бог иска да постави тоя раб, защото той е бил добър и верен в „малкото“.

Над много ще те поставя… Остави зад себе си всяко сътворено благо, всяко разделено благо, всяко раздробено благо, отвъд това искам да те поставя, в несътвореното, неразделеното и нераздробеното благо, което съм Аз Самият.

„Влез в радостта на господаря си!“. Излез вън от всяка радост, която е отединена и не от себе си е това, което е; и отиди в неразделната радост, която от себе си е това, което е, която е в себе си и не е нищо друго, а радостта Господня.

Какво е радостта Господня? Чуден въпрос! Как може да се обясни или да се говори за това, което никой не може нито да разбере, нито да узнае. Аз все пак ще кажа: Радостта Господня е Самият Господ, нищо друго…

Да ни помогне Бог да станем добри и верни, та да ни пусне Господ при Себе Си и да пребиваваме вечно в Него и Той в нас. Амин.

Не се отдалечавайте от Иерусалим

И заповяда им: Не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието на Отец, за което сте слушали от Мене; …и ще бъдете кръстени с Дух Свети.

(Деян. 1:4-5)

Във времето Светият Дух нито може да бъде приет, нито може да бъде даден.

Ако човек загърби и се откаже от временните неща и се обърне към себе си, така той ще съхрани там Небесната светлина, дето е дошла от Небесата. Тя е по-долу от Небето, но все пак идва от самото Небе. В тази светлина човек намира удовлетворение, но е все още телесен; казват, че това е материя.

Парчето желязо се издига против природата си и се залепва за магнита, вследствие на благородното въздействие, което магнитът е получил от Небето; накъдето се обърне магнитът, натам се обръща и желязото. Така става и с духа. Духът не се задоволява със светлината в него, а прониква през небесната твърд и прекосява Небето, докато стигне Духа, който обгръща Небето и от което окръжение разцъфтява и се разлиства всичко, което е в света. Но и това не задоволява духа и той прониква чак до самия водовъртеж, до праизвора, от който произлиза.

Духът трябва да се издигне над всяко число и над всяка множественост и тогава ще бъде пронизан от Бога… Бог води духа в пустинята и в Собственото Си Единство, където Той е чисто Едно и където блика в Самия Себе Си.

Бог не надмогва над волята, а я дарява с такава свобода, че тя не желае нищо друго освен това, което е Сам Бог и което е самата свобода.

Духът не може да пожелае друго, освен това, което Бог желае; и това не е неговата несвобода, а е точно неговата изначална свобода.

Някои хора казват: Обладавам ли Бог и Любовта Божия, мога с пълно право да правя всичко, което поискам. Те не разбират. Пожелаеш ли нещо, което е против Бога и завета Му, в теб няма любов към Бога.

Човекът, който следва Волята Божия и Любовта Божия, се радва да върши онова, което е по вкуса на Бога, и да остави другото, което не Му се нрави.

За човек, следващ Волята Божия, е така невъзможно да извърши грях, както някой с вързани крака му е невъзможно да ходи.

Пророкът казва: Дори Бог да ми заповяда да извърша зло или да загърбя добродетелта, аз пак няма да съм в състояние да извърша зло. Защото никой друг не обича добродетелта, освен Този, който Сам е добродетелта.

Който е изоставил себе си и всички неща, който не търси своето във вещите и върши делата си без да пита „защо“, и само от любов, такъв човек е мъртъв за света и живее в Бог и Бог в него.

Това битие е толкова благородно, а също и толкова общо, че няма нужда да го купуваш… стига да има в теб истинно стремление и свободна воля – и вече го имаш.

Човекът, оставил всички неща в нищожността и в преходността им, ги придобива отново при Бога, където те са Истината.

Ако човек приеме Бога в мир и покой, трябва да Го приеме и в размирие и непокой – това е право. Но ако Го приеме в размирие и непокой с по-малко желание, отколкото в мир и покой, това не е право.

„Казах ви всичко, що съм чул от Отца Си“116 …Какво е чул Синът от Отец? Отецът не може нищо, освен да ражда; Синът не може нищо, освен да бъде роден. Каквото има Отец и каквото Той е, Бездната на Божественото Битие и на Божествената Природа – това ражда Той в Единородния Си Син. Това „чува“ Синът от Отец и това ни откровява Той, за да бъдем и ние същият този Син.

Докато душата има някакво различие в себе си… докато нещо се подава навън или се вдлъбва навът­ре, в нея все още няма единство.

Нашият Господ се възнесе на Небето, отвъд всяка светлина, отвъд всяко разбиране, отвъд всяко проумяване. Човекът, издигнал се над всяка светлина, живее в единство.

Бог живее в непристъпна светлина,117 която е в себе си чисто единство.

Да ни помогне Бог, да станем едно в Единството, което е Бог. Амин.

Приглежда пътеките към дома си

Жена добродетелна приглежда пътеките към дома си и не яде хляба на празността. (Притч. 31:27)

Домът е душата, а пътеките са силите на душата.

Един учител казва, че душата е създадена между едното и двете. Едното е вечността, и е винаги единообразно в Себе Си. Двете е времето, което се променя и преумножава. С това учителят иска да каже, че с висшите си сили душата се докосва до вечността, а с низшите се допира до времето…

Ако душата можеше да познае Бога без света, светът нямаше да бъде създаден заради нея. В света се упражнява и укрепва окото на душата, за да е в състояние да издържи Божествената светлина; …окото не би я издържало, ако не се укрепи чрез материята и аналогиите, ако не се въздигне, ръководи и привикне към нея.

С висшите си сили душата се докосва до Бога, поради това тя е по образ Божи… Когато душата се докосне до Бога в правилно познание, то в този образ тя Му е подобна.

Когато печат притисне восък, там възниква образ. Но ако печатът напълно проникне восъка, така че да не остане восък върху който да не е отпечатано нищо, то восъкът ще е неразличимо едно с печата. Така цялостно се едини душата с Бога в образа и в подобието, докосне ли се до Него с правилно познание.

Очите, ушите и сетивата са пътеките, по които душата излиза в света, и по същите тези пътеки светът влиза в душата.

При приглеждане на пътеките към душата си човек трябва да следи за две неща: да отстранява пагубното за душата си и да възстановява това, което му липсва.

Каквото и да види добрият човек, то го прави още по-добър. Види ли нещо лошо, той благодари, че Бог го е предпазил от това, и се моли за човека, в когото е злото. Види ли добро, жаднее то да стане и в него самия.

Ако човек изследва най-слабото си място и насочи цялото си старание за преодоляването на тази слабост, той би се обогатил с добродетели.

Висшите душевни сили са три: познание, стремление118 и воля.

Когато душата отдава себе си на познанието на Истината, на единната сила, в която познаваме Бога, душата се нарича светлина. … Когато Божествената Светлина се излее в душата, душата се едини с Бога като светлина със светлина. Това е наречено светлината на вярата и е Божествена добродетел. С вяра душата стига до там, докъдето не може да достигне със сетивата и силите си.

Стремлението се изразява в това, че е устремено нагоре… На душата е присъщо непрестанно да се стреми; и ако стремлението се отклони и вземе друга посока, то тя изпада във високомерие, а това вече е грях. Душата не може да понесе, че нещо е по-горе от нея; не може да понесе дори това, че Бог е по-горе от нея и ако Бог не е в душата и тя не е блага с Неговата благост, душата не намира покой. Чрез стремлението душата постига Бога, доколкото това може да направи едно творение. Тази Божествена добродетел се нарича надежда; в надеждата душата се доверява на Бога дотам, че смята, че в цялото си битие Бог няма нищо, което тя да не може да възприеме.

Третата сила е вътрешната воля, която е като лик, обърнат винаги към Волята Божия и черпещ любовта в себе си от Самия Бог. Тук душата привлича Бога и Бог привлича душата и това е третата Божествена добродетел: Божествената Любов.

Блаженството се основава на три неща: на познанието, с което Бог безгранично познава Самия Себе Си; на свободата, в която Бог остава недосегаем и независим от творението; третото е съвършената самодостатъчност, в която Той Самият и творението Му са Му напълно достатъчни.

Съвършенството на душата се основава на същите три неща: на познанието, на проумяването, че тя е постигнала Бога, и на единението на съвършената любов.

Какво е грехът? Грехът е отклоняване от блаженството и от добродетелта.

Света Елисавета не се страхувала от зимата, защото челядта била облечена в двойни дрехи. Тя била облечена със силата да преодолее всяко несъвършенство и била нагиздена с Истината.119 …Когато я оставили външните утехи, тя побягнала към Оня, към Когото бързат всички творения. Тя се отказала от света и от себе си. С това тя се издигнала над света и счела чуждото презрение към нея за незаслужаващо внимание и то вече не я измъчвало и нямало власт над нея. Тя искала само едно: да къпе и да се грижи за болни и мръсни хора с чисто сърце.

Да ни помогне Бог да приглеждаме пътеките към дома си и да не ядем хляба на празността. Амин.

Аз вас избрах от света

Не вие Мене избрахте, но аз вас избрах от света и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва.

(Йоан 15:16)

Пребъдва плодът на този, който сам пребъдва в Любовта.

Всички Божии повеления идват от Любовта и от благостта на природата Му. Ако не идеха от Любовта, те не биха били Божии повеления.

Който живее в благостта на природата Божия, той живее в Любовта Божия; а Любовта не знае защо.

Ако имам приятел и го обичам заради доброто, което ми прави, и задето изпълнява волята ми, то аз не обичам приятеля си, а себе си.

Ако възлюбя приятеля си заради благостта, дето е в него, и заради добродетелността му, и заради всичко, което той е в себе си, тогава обичам приятеля си наистина.

Човекът, пребиваващ в Божията Любов, не търси своето си нито у Бога, нито у себе си, нито в нещо друго. Той обича Бога заради благостта и заради онова, което е Бог в Самия Себе Си. Тази е истинската Любов.

Бог оплодява всяка добродетел и Бог е плодът на добродетелта и този плод пребъдва в човека.

Който живее в плода на добродетелта, не знае нито смущение, нито неволя, защото е изоставил себе си и всичко друго.

Нашият Господ казва: Който остави нещо заради Моето Име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен.120 Но ако го оставиш заради стократното или заради вечния живот, нищо не си оставил.

Себе си трябва да изоставиш, и то напълно да се изоставиш – чак тогава ще си изоставил.

Един човек ми каза, че е раздал много свои имоти, за да спаси душата си. Помислих си: колко малко и незначително си оставил.

Глупост и слепота е да се вглеждаш в това, дето си го изоставил. Но ако себе си изоставиш, наистина си оставил.

Това, че съм човек, е общо за мен и за всички човеци; че виждам, чувам, ям, пия – това правят и животните; но това, че съм, то принадлежи на мен, а не на някой друг – нито на човек, нито на ангел, дори не и на Бога, освен доколкото съм едно с Него. Това е някаква чистота, единство.

Платон говори за някаква чистота, дето не е нито в света, нито извън света; не е нито във времето, нито във вечността; дето няма ни външно, ни вътрешно. От Нея Вечният Бог-Отец извлича пълнотата и бездната на цялата Си Божественост. Всичко това ражда Той в Единородния Си Син и прави така, че ние да сме същият Този Син. А раждането Му е същевременно оставане вътре, а оставането Му е Неговото раждане. Пребивава винаги Едното, Което избликва в Самото Себе Си.

Да ни помогне Бог да съумеем да сме единството и да пребъдем в него. Амин.

Блажени нищите духом

Блажени нищите духом, защото тяхно е царството Небесно. (Мат. 5:3)

Всички ангели, всички светии и всичко родено трябва да замълчи, когато говори Мъдростта на Отец, защото цялата мъдрост на ангелите и на всички творения е чисто нищо пред бездънната Божия Мъдрост. Тази Мъдрост е изрекла, че нищите са блажени.

Нищ е този човек, който нищо не иска, нищо не знае, нищо не притежава.

Нищ е този човек, който нищо не иска.

Смисълът на това някои хора разбират невярно; това са тези, които се каят и правят всякакви външни упражнения, но в това правене се държат здраво за собствения си „аз“, че смятат това и за нещо велико… Според тяхното тълкуване, човек, който нищо не иска трябва да живее така, че никога и в нищо да не изпълнява собствената си воля, а да се стреми да изпълнява Волята Божия. Аз казвам: такива хора не са нищи и не приличат на нищи… те не разумеят Божествената Истина.

Додето човекът се държи за това, че по собствена воля иска да изпълни Волята Божия, той не обладава тази нищост, за която говорим. Защото този човек има воля, с която иска да изпълни Волята Божия; това не е истинска нищост.

За да си наистина нищ, ти трябва да станеш така пуст от своята тварна воля, както си бил, когато все още не те е имало.

Докато имате воля да осъществявате Волята Божия и стремеж към вечността и към Бога, дотогава вие не сте наистина нищи. Защото нищ е този човек, който нищо не иска и нищо не желае.

Когато съм пребивавал в първопричината си, не съм имал „Бог“ и съм бил причината за самия себе си; нищо не съм искал и нищо не съм желал, защото съм бил пусто битие и сам себе си съм познавал, вкусвайки Истината. Тогава съм искал самия себе си и нищо друго: каквото съм искал, това съм и бил, и каквото съм бил, това съм и искал; и там съм пребивавал, свободен от „Бога“ и от всякакви неща. Но когато – по свободен избор – съм излязъл оттам и съм приел тварното си битие, вече съм имал „Бог“; защото преди да е имало творения, Бог не е бил „Бог“, а е бил онова, което е бил. Когато се появили творенията и когато приели тварното си битие, Бог станал Бог не в Самия Себе Си, а в творенията.

Бог като „Бог“ не е висшата цел на творението… И ако се случи така, че у мухата имаше разум и тя беше пожелала да търси по пътя на разума Вечната Бездна на Божественото Битие, от която е излязла, ние бихме казали, че „Бог“ не би могъл да даде пълнота и удовлетворение на тази муха. Затова молим Бога, да бъдем свободни от „Бога“ и да вкусваме Истината и вечно да се наслаждаваме там, където са равни висшият ангел, мухата, душата; там, където съм пребивавал, и съм искал, което съм бил, и съм бил, което съм искал. Затова и казваме: Ако човекът ще е нищ по воля, то той трябва да иска и да желае толкова малко, колкото е искал и желал, когато все още не го е имало.

Нищ е този човек, който нищо не знае.

Човекът, който нищо не знае, трябва да е така пуст от всякакво знание, че да не знае, да не разбира и да не усеща, че в него живее Бог, и така той трябва да е празен и свободен откъм всякакво познание, което живее в него.

Когато човек е бил във Вечната Божия Същност, в него не е живяло нищо друго; това, което е живяло в него там е било той самият. Затова казвам: Човек трябва да е така свободен от собственото си знание, както е бил, когато все още не го е имало, и да остави Бог да върши каквото желае, пък той да остане пуст.

Блаженството не е нито в познанието, нито в любовта (отредените действия на човека са да обича и да познава). В душата има нещо, от което извират познанието и любовта, Самото то не познава и не обича, както правят силите на душата. Него който познае, той ще узнае в какво е блаженството. В него няма нито „преди“, нито „след“ и то не очаква нищо да се прибави към него, защото нито може да придобие, нито пък да загуби. В него няма дори знание за това, че Бог действа в него. То по-скоро е същото, което само себе си вкусва така, както го прави сам Бог.

Бог не е нито битие, нито разумно битие и не познава ни това, ни онова. Той е пуст откъм всички неща и затова Той е всички неща.

Който трябва да е нищ духом, трябва да стане нищ в цялото си собствено знание, да не знае нищо – нито за Бог, нито за творението, нито за самия себе си. Затова е нужно човек да жадува да не знае и не познава никое от делата Божии. Така човек ще може да е нищ в своето собствено знание.

Третото е най-голямото: нищ е този, който няма нищо.

Казвал съм много пъти: човек трябва да е празен откъм всички неща и дела – както вътрешни, така и външни, за да стане обиталище, в което Бог може да действа. Но сега ще кажа иначе: Ако е така, че човек е празен откъм всички твари, откъм Бога и откъм себе си, и Бог намира в него място да действа, то казвам: Докато има такова място в човека, човек не е станал нищо.

В Своите действия Бог не се стреми към това, човекът да има в себе си място, където Той да може да действа. Нищото е в това, човек да остане така пуст от Бога и от всичките Му дела, че Бог, ако поиска да действа в душата, сам става мястото, в което да действа, и то става това място с охота.

Ако Бог намери, че човек е нищо, Той извършва делото си, а човекът остава в недеяние. Бог е собственото място на делата си; човек остава в недеяние, защото Бог е този, който действа в Самия Себе Си. Тук, в тази нищост, човек се връща при Вечното Битие, което е бил, и което е, и което ще бъде завинаги.

Свети Павел казва: С благодатта на Бога съм това, което съм.121 Но моята реч изглежда се носи над благодатта, над битието, над познанието, над волята и над желанието – как тогава думите на Свети Павел могат да бъдат истина? И при все това, те са истинни. Това, че благодатта е била в него, е било нужно, защото Благодатта Божия сторила така, че „случайността“ да се превърне в същностност. Когато дошъл краят на действието на Благодатта, Павел останал това, което бил.

Човек трябва да е така нищ, че нито сам да е мястото, нито да има място, в което Бог да действа. Където човек запазва такова място, там той запазва и различието. Затова моля Бога да ме освободи от „Бога“, защото същностното ми битие е по-горе от „Бога“, доколкото взимаме „Бога“ като начало на творенията. Тъкмо в тази същина Божия, където Бог е над битието и над всяко различие, там съм бил аз самият, сам себе си съм желаел и сам себе си съм познавал и съм искал да сътворя точно този човек, т.е. себе си. Затова аз съм причина на себе си по битието си, което е вечно, а не по ставането си, което е във времето. Затова именно аз съм нероден, и поради неродеността си никога не мога да умра. Поради неродеността си аз съм бил извечно, сега съм, и вечно ще пребъдвам. Каквото съм по рождение, то трябва да умре и да се обърне на нищо, защото е подвластно на смъртта и с времето ще погине. Във вечното ми раждане са били родени всички неща и аз съм бил причината за себе си самия и за всички тях; и ако съм пожелал, нито мен, нито тях щеше да ги има; но ако мен ме нямаше, нямаше да го има и „Бога“. Това дето Бог е „Бог“ – аз съм причината за това. Ако мен ме нямаше, Бог не би бил „Бог“.

Когато съм изтекъл от Бога, всички неща казали: Бог е. Но това не може да ме направи блажен, защото тогава аз съм осъзнал себе си като творение. В пролома, когато стоя пуст откъм своята собствена воля, от Волята на Бога, от всичките Му дела и от Самия „Бог“, аз съм над всякакви творения, и не съм „Бог“, и не съм твар, а това, което съм бил и което ще стана сега и завинаги. Тук аз политам в такъв подем, който ме възнася над всички ангели. И в този подем получавам такова богатство, че не ми е достатъчен Бог с всичко това, което е Той като „Бог“, заедно с всичките Негови деяния, защото в този пролом намирам, че аз и Бог – сме едно. Тук аз съм това, което съм бил, тук от мен нищо не отслабва и към мен нищо не се прибавя, защото аз съм неподвижна причина, задвижваща всички неща. Тук Бог никъде не намира място в човека, защото човекът с тази нищост достига до това, което той отвеки е бил и което вечно ще остане. Тук Бог е едно с духа и това е крайната нищост, която човек може да има.

Който не разумее тази реч, да не помрачава сърцето си. Защото докато човек не се изравни с тая истина, дотогава няма да разбира и речта. Защото оголената, непокритата Истина излиза непосредствено от Божието сърце.

Възлюбеният от Бога и от човеците

Възлюбеният от Бога и от човеците.

(Сир. 45:1)

Попитаха ме, на какво се дължи това, дето на добрите хора толкова им се услажда да служат на Бога? На това отговорих: За душата, вкусила и опи­тала Бога дори само веднъж, всичко друго губи сладостта си.

Свети Дионисий казва: Всичко, което познаваме, което разделяме или различаваме, не е Бог, защото в Бога няма нищо, което да можем да извлечем или да схванем чрез различаване. В Бога няма нищо, освен само едно – и това е Той Самият.

Казвам: В самата Божественост е заложено да се съобщава на всяко нещо, способно да я приеме…

Душата, която трябва да възлюби Бога и на която Бог трябва да се съобщи, е нужно да е така свободна от временността и от всеки тварен вкус, че Бог да бъде вкусен в нея със собствения Си вкус.

В нощта, когато никое творение не просветва и не надниква в душата, в тишината, когато нищо не говори в нея, тогава Словото се изрича в разума.

На никого не се удава така лесно да изостави всички неща, както на душата, имаща благодатта.

Никога, на никого не се услажда изоставянето на всички неща, както на душата, имаща благодатта.

Никъде Бог не е така истински Бог, както в душата. Във всичките творения има нещо от Бога, но само в душата Бог е Божествен; душата е Неговият покой.

Бог обича единствено Себе Си. В Себе Си Той отдава цялата Си Любов… Това, че Бог обича единствено Себе Си, не е ужасяващо, то е най-доброто за нас, защото погледът на Бога е насочен към най-голямото наше блаженство. Бог иска да ни увлече в Себе Си, да бъдем пречистени и Той да се всели в нас и да възлюби нас в Себе Си и Себе Си в нас.

Любовта Божия в нас е избликът на Светия Дух, или с други думи – Бог не обича в нас нищо друго, освен предизвиканата от Самия Него в нас благост.

Любовта ни е така нужна на Бога, че Той ни примамва в Себе Си заедно с всичко, с което може да ни приюти – било то покой, или безпокойство. Невъзможно е Бог да ни е дарил с нещо, с което да не ни иска при Себе Си.

Аз никога не благодаря на Бога затова, че ме обича, защото Той не може да не обича, природата Му е такава. Но аз съм Му благодарен, задето в благостта Си не може да спре да ме обича.

Да бъдем взети и положени в Бога не е трудно, това Бог трябва да го стори с нас – то е Божествено дело! Човек трябва да остави Бог да действа, а той само трябва да Го следва и да не Му се противи; да остава в недеяние.

За единството на нещата

Всички подобни неща се обичат едно друго и се съединяват, а неподобните се разбягват и взаимно се мразят.

Човекът, който е станал нищо в самия себе си, в Бога и сред всички творения, е заел най-долното място и в тоя човек Бог трябва да се излее изцяло, иначе не би бил Бог.

Бог излива напълно всичко, което притежава, в онзи човек, стигнал дъното. И то така докрай и изцяло излива, че не съхранява нищо за Себе Си нито в живота Си, нито в битието Си, нито в природата Си, нито дори в Божествеността Си. Всичко това Той ще излее непременно, за да оплоди човека, отдал себе си на Бога и отстъпил на най-долното място.

Да разгледаме един пример с окото и дървото. Ако добре го проумеете, ще разберете истинския смисъл и същността на това, което проповядвам.

Отворено ли е окото, то е око; затворено ли е, пак е същото око. Също можем да кажем, че зрението нито прибавя, нито отнема нещо от дървото. Ако стане така, че окото ми е едно и единообразно в себе си, но е отворено и насочено в съзерцанието към дървото, то и окото, и дървото си остават такива, каквито са, но в действието на съзерцанието двете се съединяват така, че наистина можем да кажем око-дърво, или дървото е мое око. Ако дървото би било лишено напълно от вещество и беше нещо чисто духовно, както зрението на окото ми, то можем с пълно право да кажем, че в зрителния акт дървото и окото ми съвпадат в едно битие. Ако това става при телесните неща, то е толкава по-вярно за духовните неща.

Окото ми има много повече общо с окото на някоя овца, дето е отвъд морето и никога не съм я виждал, отколкото с ухото ми, с което е свързано по битие. Това става, защото окото на овцата върши същото действие, което върши и моето око. Ето защо им приписвам по-голяма степен на единство – единство в действието, отколкото на окото и ухото, които в своите действия нямат нищо общо.

Ако разгледаме душевните сили в тяхното битие, те са всички едно и еднакво достойни, но разгледаме ли ги в действията им, то една от тях е далеч по-благородна и висша от другите.

Говорих не веднъж за една светлина в душата, която е несътворена и несътворима. Тя възприема Бога непосредствено, открито, без всякакви покрови; възприема Го както е Той Сам в Себе Си. И това е възприемане в акта на раждането… В тая светлина има повече единство с Бога, отколкото с която и да е душевна сила, макар да е единна с нея по битие.

Казвам: Нека човек се отвърне от себе си и от всички сътворени неща. Стори ли това, ще достигне до единство и блаженство в искрата на душата, която не е достъпна нито за времето, нито за пространството. Тази искра се отрича от всички творения и пожелава единствено Бога, толкова оголен, както е Той в Себе Си. Тя не се удовлетворява нито от Отец, нито от Сина, нито от Светия Дух, нито дори и от Трите Лица, докато всяко от тях пребивава в собственото си своеобразие. За тази светлина е недостатъчно и единството на плодоносната утроба на Божествената природа. Ще кажа и нещо още по-удивително: за тази светлина е недостатъчно единното и вечнопребиваващо Божествено битие, което нито прибавя, нито отнема. Искрата иска да узнае откъде идва това битие, тя жадува да проникне в Самата Единна Праоснова, в Безмълвната Пустиня, в която никога не е имало различие, не е имало Отец, нито Син, нито Дух Свети. В най-сък­ровената дълбина на дълбините, в необитаемото, чак там се удовлетворява искрата, и там тя е по у дома си, отколкото в самата себе си. Защото тази Бездна е единообразно Безмълвие, Покой, непо­движен в Себе Си.

Вижте каква Любов ни е дал Отец

Вижте каква Любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и да сме. (1.Иоан 3:1)

Ние познаваме, защото сме познати и защото Бог ни дава да Го познаем.

Не само да се наречем, но и да сме. Още не е станало явно какво е да сме чада Божии, знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим „както си е“.

Не мога да съм Синът Божий, ако не обладавам същото битие, което има и Синът Божий; и тъкмо чрез обладаването на същото битие, ние ставаме подобни на Него и Го виждаме така, както Той е… Там няма равенство и различие, а по-скоро ставаме неотличимо същото битие, същата природа, същата субстанция, която е Сам Той. И това ще стане явно, когато Го видим „както си е“.

Бог ни дава да Го познаем и битието Му е Неговото познание. Едно и също е, че Той ми дава да Го позная и че аз Го познавам; Неговото познание е мое, както едно и също е познанието у учителя и у ученика, който обучава.

Чрез какво сме Синът Божий? – Чрез това, че обладаваме същото битие, което има и Той.

Как сме Синът Божий, как знаем, че сме, щом Бог не е подобен на нищо? Тъй като в природата на Бога е да не е подобен на нищо, то ние сме длъжни да станем нищо, за да можем да обладаем онова битие, което е Бог.

Стана ли Синът Божий, нищо в Бога няма да остане скрито или неявно за мен, и всичко ще е мое. Тогава ще съм мъдър и силен, а всички неща ще са като Него и същото като Него. Тогава Сион ще стане истински „виждащ“… богосъзерцател и нищо няма да бъде скрито за него в Божествеността.

Ако в теб има някакво уподобление или сравнение, никога не ще бъдеш едно с Бога.

В душите ни има и познание, насочено към външните неща. Такова е сетивното и разсъдъчно познание, което става посредством представи и понятия и закрива истинското познание.

За да познаем, че сме Синът Божий, трябва да можем да различаваме външното от вътрешното познание.

Казвам: В небесното царство всичко е във всичко, всичко е едно, всичко е наше… Там каквото има един, това има и другият, и то не като идващо от другаде или пребиваващо в друг, а като налично в самия него, така че благодатта у един, е цялата и у друг… Така и Духът е в Духа.

Човек се ражда по два начина: веднъж в света и веднъж из света, т.е. духовно в Бога.

Как да разбереш дали детето ти е родено и истинно ли е то, т.е. дали вече си син Божий? – Детето ти е напълно родено, когато не изпитваш в сърцето си никаква мъка; … когато се радваш на всяко доб­ро дело, което става на този свят, и радостта ти е голяма и трайна и нищо не може да ти я отнеме.

Детето ти не е родено, докато в сърцето ти има мъка, пък било то и заради греховността на света… Детето ти не е родено, ако радостта ти се помрачава.

Бъде ли родено детето в теб, дори да видиш как убиват пред очите ти баща ти и приятелите ти, сърцето ти няма да трепне. А трепне ли сърцето ти, детето ти все още не е родено.

Бъда ли въздигнат и встъпя ли в Божественото битие, мой ще бъде и Бог, и всичко, което Той има.

В Бога няма нито гняв, нито мъка, а само Любов и радост.

Привидно Бог се гневи на грешника, но това е не гняв, а любов, защото идва от великата Божия Любов.

Гневът Божи идва от Любовта, защото Бог се гневи без огорчение.

Придобиеш ли това, да не страдаш и да не се обременяваш с грижи, страданието ти да не е страдание и всичко в теб да е чист покой, тогава детето ти е наистина родено.

Старайте се детето ви не само да бъде раждано, но и да е родено, тъй както в Бога Синът е вечно роден и вечно се ражда.

Знайте, че е близо Царството Божие

Знайте, че е близо Царството Божие.

(Лука 21:31)

Ако съм цар, а сам не зная това, то аз не съм цар. Но ако имам непоклатима вяра, че съм цар, и ако всички хора го вярват и мислят като мен, и ако аз знам със сигурност, че всички го мислят и вярват, то тогава съм цар, и цялото царско богатство е мое, и не изпитвам никаква липса. Липсва ли ми едно от тези три условия, аз не бих могъл да съм цар.

Блаженството е в това, че познаваме и знаем за висшето благо, което е Бог.

В душата си имам сила, способна изцяло да приеме Бога.

Нищо не е така близо до мен, както Бог.

Бог е по-близо до мен, отколкото аз самия съм до себе си.

Бог е близо и до камъка, и до дървото, но те не знаят това. Ако дървото знаеше за Бога и знаеше колко близо до него е Бог, както знае това върховният ангел, то дървото щеше да е блажено като върховния ангел.

Човек е блажен не затова, че Бог е в него и е близо до него, и не затова, че има Бога. Човек е блажен, защото знае колко близо до него е Бог и защото познава Бога. И колкото по-добре знае това и познава Бог, толкова е по-блажен.

Можеш да намериш и разпознаеш Бога във всичко, стига да искаш да видиш.

Само онзи наистина познава Бога, който Го познава еднакво във всички неща.

Служенето на Бога от страх е добро; служенето от любов е още по-добро; но ако съумееш да схванеш любовта в страха, то е най-доброто.

Да има човек спокоен или безгрижен живот – това е добре; да понася с търпение усилен и тежък живот, е по-добре. А да има покой в тежкия живот, то е най-доброто.

Когато човек познава Бога по-добре на тихо и спокойно място [отколкото на шумно], то това се дължи на несъвършенството на човека. Бог е еднакво във всички неща и на всички места. И Той е готов да се отдаде еднакво навсякъде. И само този познава Бога, който Го познава като еднакъв.

Иска ли душата ми да познае Бога, тя трябва да е небесна.

Небето не допуска чуждо въздействие; нито болка, нито нужда могат да му повлияят и да го отклонят от пътя му. Така и душата, искаща да познае Бога: тя трябва да е укрепена в Бога и нито страх, нито надежда, нито радост, нито скръб, нито любов, нито страдание, нито нещо друго да е в състояние да повлияе и да я отклони от пътя .

Небето във всичките си части е еднакво далеч от земята. И душата е длъжна да бъде еднакво далече от всички земни неща, така че да не е по-близо до едно нещо, отколкото до друго. Тя трябва да остава неизменна в радост и страдание, богатство или лишение; за всичко това тя трябва да умре напълно, да се отрече от него и да се издигне над него.