Езическият учител Сократ е казал, че добродетелите правят невъзможните неща възможни, леки и приятни. Няма да забравя как една блажена жена, за която пише във „Втора Книга Макавейска“, веднъж видяла пред очите си ужасни, неизразимо жестоки, люти опити, с които изтезавали и мъчели нейните седем сина. Тя погледнала това с радостен поглед и ги крепяла и всеки поотделно увещавала от нищо да не се боят и доброволно да отдадат за Божията правда тялото и душата.64 И така, край на тази книга, но искам да кажа още няколко думи.

Първо: благият и истинският Божи човек, трябва много да се срамува, ако някога го развълнува някакво нещастие. Защото виждаме как търговецът, заради притежаване на незначителна и невярна печалба, често странства по толкова далечни страни, по толкова разбити пътища, по планини и долини, по диви места и морета, сред похитители и убийци на тялото и търпи голямо лишение от храна, сън, пиене и други лишения. Но всичко забравя охотно и с леко сърце, заради малка, съмнителна полза. Рицарят рискува в боя доброто, тялото, душата заради преходната, твърде кратковременна слава. На нас ни се струва, че сме велики, когато едва-едва пострадаме заради Бога и вечното блаженство.

Друго, което имам предвид, че другият, недодяланият човек ще каже, че много от моите думи в тази книга и на други места не са истинни. На него ще кажа това, което свети Августин казва в първата книга на своята „Изповед“. – Той казва, че всичко, което предстои – дори след хиляди и хиляди години, – ако светът просъществува толкова дълго, – Бог сега го е направил, а всичко, което е минало преди няколко хиляди години, днес го прави. Какво ще ми е, ако някой не разбира това? На друго място казва, че човек, който прекомерно обича себе си, би искал да ослепи другите, за да остане неговата слепота скрита. На мен ми е достатъчно, че в мен и в Бога е истинно това, което говоря и пиша. Който вижда права пръчка, потопена във водата, на него му се струва, че тя е крива, а тя е съвършено права. Това произтича от това, че водата е по-груба, отколкото въздуха; пръчката не е крива, а е права – сама по себе си и в очите на този, който я гледа в чистотата на въздуха.

Свети Августин казва: Който без различни представи, многообразни примери и образи познае сък­ровеното, което не се вижда с външното зрение, той знае, че това е наистина така. Но този, който не познава това, ще ми се смее и надсмива, и на мен ми е жал за него. Защото подобни хора желаят да виждат и чувстват вечните неща и деянията Божии и стоят в светлината на вечността, но техните сърца все още се носят във вчерашния и утрешния ден.

Езическият учител Сенека е казал: За великите и висшите неща подобава да се говори с велики и висши чувства, и с възвишена душа. Казват, че такова наставление не трябва нито да се проповядва, нито да се пише на неучения. На това ще отговоря: ако не започнеш да учиш неучените хора, то и учени няма да има; тогава никой нито ще учи, нито ще пише. Нали затова учат неучените, за да станат от неучени учени. Ако няма ново, няма да има и старо. „На тези, които са здрави, лекарство не е нужно“ – казва нашият Господ. Лечителят затова е нужен, за да прави болните здрави. Свети Иоан е проповядвал светото Евангелие на всички верни, а също и на всички неверни, за да станат те верни. И все пак той започва Евангелието с висшето, което нито един човек в този свят не е способен да изрече за Бога. И неговите слова и словата на нашият Господ често са се разбирали неправилно.

Богат на Любов, милостиви Боже, Истино, дай на мен и на всички, които ще прочетат тази книга, да придобият Истината в себе си и да я познаят. Амин.

ЗА ЧОВЕКА ОТ ВИСОК ПРОИЗХОД

Нашият Господ казва в Евангелието: „Един човек от висок произход се отправи в далечна страна, за да получи царство и да се завърне“.65 С тези думи Господ ни учи колко благороден по своята природа е сътворен човекът, колко Божествено е това, към което той по благодат може да отиде, а също и как да отиде към това. Също в тези думи е засегната голяма част от Свещеното писание.

Първо, нужно е да се знае, и това е напълно очевидно, че хората имат в себе си двойна природа: тяло и дух. Затова едно съчинение казва: който е познал себе си, той е познал всички творения, защото всичките твари са тяло или дух. Ето защо и Писанието казва за човешкото – че в нас има външен човек и друг – вътрешен.66 Към външния човек се отнася всичко присъщо на душата, свързано и смесено с плътта, и имащо общо дело с всеки и във всеки телесен член – например с окото, с ухото, с езика, с ръката и т.н. Всичко това Писанието нарича стария човек, земния човек, външния човек, враждебния човек, робския човек.

Другият човек, който съществува в нас, това е вътрешният човек. Него Писанието нарича новия човек, небесния човек, младия човек, приятеля, благородния човек. И за него Господ казва: „Един човек от висок произход се отправи в далечна страна, за да получи царство и да се завърне“.

Следва още да се знае, което казва свети Йероним и въобще всички учители, че всеки човек, именно защото е човек, има добър дух, ангел, и зъл дух, бяс. Добрият ангел го склонява и подбужда неуклонно към това, което е благо, към това, което е от Бога, което е добродетелно, небесно и вечно. Злият дух неуморно подстрекава и тласка човека към това, което е временно и преходно, към това, което е порочно, зло и от дявола. Този злобен дух постоянно разговаря с външния човек, а чрез него по всяко време тайно пристъпва към съкровения човек, точно както змията е водела разговор с Ева-жената и чрез нея се обръщала към мъжа-Адам. Вътрешният човек – това е Адам. Мъжът в душата – това е доброто дърво, което отново и отново принася благи плодове, и за което нашият Господ говори.67 Той също е поле; на него Бог е посял образа и подобието на Самия Себе Си, и сее доброто семе, коренът на всяка Премъдрост, на всякакви изкуства, на всички добродетели и на всяко благо – семето на Божественото Естество.68 Семето на Божественото Естество е Божият Син, Божието Слово.69

Външният, или враждебният и зъл човек, е посял тук плевелите.70 За това говори свети Павел: намирам в себе си нещо, което ми пречи и е противно на това, което Бог иска, на това, към което Бог призовава и което Той е казал и още говори във висшето, в основанието на моята душа.71 И на друго място той се жалва и казва: „Бедният аз човек! Кой ще ме освободи от тази смъртна плът и тяло?“.72

И казва още на едно място, че духът на човека и неговата плът във всяко време се сражават един срещу друг. Плътта тегли към порока и злото; духът зове към Божията Любов, към радостта и мира и към всяка добродетел.73 Който следва духа, живеейки по неговата повеля, той принадлежи на вечния живот.74

Вътрешният човек е този, за когото нашият Господ казва: „Един човек от висок произход се отправи в далечна страна, за да получи царство …“. Това е доброто дърво. За него нашият Господ казва, че то винаги принася благи плодове, никога зли, защото то иска благото и е склонно към него – към благото, извисено в самото себе си, недокосваемо нито от това, нито от онова. Външният човек е лошо дърво, което никога не може да даде добри плодове.

За благородството на съкровения човек, духа, и за недостойнството на външния човек, плътта, говорят също и езическите учители Тулий и Сенека. Те казват, че няма разумна душа без Бог, семето е скрито в нас. Ако се намери добър, мъдър и трудолюбив орач, то ще поникне и ще се протегне към Бога, чиито семе е, и плодът ще се уподоби на Божията природа. Семето на крушата израства в крушово дърво, семето на ореха – в орехово дърво, семето на Бога – в Бог. Но ако се случи, че доброто семе попадне на зъл и глупав орач, то ще израс­тнат плевели и ще задушат доброто семе, така че да не го огрява слънцето и то няма да израстне. И въпреки това, казва Ориген – един велик учител – тъй като Самият Бог е посял това семе, вдълбал и го е родил, то може съвсем да се покрие и скрие, но никога да се изтреби и да заглъхне в себе си; то свети и блести, сияе и пламенее, и непрекъснато се стреми към Бога.

Свети Августин казва, че първата степен на сък­ровения и нов човек е, когато човекът живее по подобие на благите и святите хора, но от време на време се опира на патерици, придържа се около стените и се задоволява с мляко.

Другата степен е, когато човек гледа не само външните образи и добрите хора, но бърза към учението, към Божието указание и Божествената мъдрост. Той обръща гръб на човешкото и гледа към Бога, излиза от майчиното лоно и се усмихва на Отец в Небесата.

Третата степен е когато човек все повече и повече се отдалечава от майка си и от нейното лоно, избягва тревогите, отхвърля страха. Той, в благо рвение, така е свързан с Бога чрез любовта, че Бог го води и довежда в радост, в сладостност и блаженство, където за него е непоносимо всичко, което е чуждо и неподобно на Бога.

Четвъртата степен е когато човек възраства все повече и повече, и се вкоренява в Любовта и в Бога така силно, че е готов да приеме всяко изкушение, изпитание, злополука и преживяването на нещастие охотно и доброволно, жадно и радостно.

Петата степен е когато той винаги и навсякъде живее умиротворен в себе си, тихо покоящ се в богатството и преизобилието на висшата неизречена Премъдрост.

Шестата степен е когато човек е развъплътен и превъплътен във Вечността на Бога и достига до пълно забравяне на преходния и временен живот; той е повдигнат и преобразен в Божествен образ, станал е Божий син. По-нататък и по-високо няма степени. Там е вечен покой и блаженство, защото завършекът на съкровения, новия човек е вечният живот.

За този съкровен човек от висок произход, в когото е вдълбано и посято Божието семе и образът на Бога – за него великият учител Ориген привежда такова сравнение: образът на Бога, Синът Божи, в основанието на душата е като животворен извор. Ако някой хвърля пръст в него, т.е. земни желания, то ще го закрие и засипе, така че да не знаят за него. И все пак той остава жив сам по себе си и когато разчистят пръстта, която са нахвърлили върху него отвън, той отново се появява и го намират. Ориген казва, че за тази истина се говори в първата книга на Мойсей, където е написано, че Авраам е изкопал на полето си животворящи кладенци, а злодеи ги затрупали със земя, но след като земята била разчистена, кладенците се явили живи. – Защото семето и образът на Божията природа и Божието същество, Синът Божий, се явява и го познават дори, ако от време на време пребивава скрит.

За това има и друго сравнение. Слънцето непрекъснато сияе, но когато между нас и слънцето има облаци или мъгла, ние не виждаме сиянието. И ако окото вътре в себе си е болно, сляпо или помътняло, за него сиянието е непознато. Освен това вече показах несъмненото сходство: когато някой майстор създава образ от дърво или камък, той не привнася образа в дървото, а изрязва тези трески, които крият и закриват образа. Той не придава нищо на дървото, а отнема повърхностния слой и снема кората и тогава се прояснява това, което е лежало скрито. Това е съкровището, което е лежало, закопано в полето, както казва в Евангелието нашият Господ.

Свети Августин казва: когато душата на човека цялата се устремява във вечността към Единият само Бог, образът Божий гори и сияе. Когато душата се устремява навън, дори към външното правене на добродетелта, този образ напълно се скрива. По учението на свети Павел това означава, че жените имат покрити глави, а мъжете – непокрити, оголени глави.75 И това, което в душата се устремява надолу, от това към което се устремява, получава покров, кърпа на главата. А което в душата се устремява нагоре, е незабуленият образ на Твореца, голото раждане на Бога в оголената душа. Човекът от висок произход е образът на Бога, Син Божий, зародишът на Божията природа, който никога няма да секне в нас. Той само остава скрит, както цар Давид казва в Псалтира: макар че в човека проникват нищожества от различен вид, болест и тъга, той въпреки всичко остава в образа Божий и образът е в него!76 Истинната светлина сияе в мрака, дори и да не могат да я видят.

Книгата на Любовта гласи: „Не гледайте ме, че съм мургава, все пак съм красива и снажна, слънцето ме е ожурило.“77 Слънцето е светлината на този свят: то означава, че по-висшето и по-доброто, което е сътворено и направено, скрива и затъмнява в нас образа на Бога. Соломон казва:„Снемете ръждясалия налеп по среброто и тогава ще възсияе и ще заблести най-чистият съд“, ликът, Синът Божий в душата.78 И това е същото, което нашият Господ изяснява в притчата, когато казва, че „Един човек от висок род произход се е отправил…“, защото на човека подобава да излезе от всички образи и от самия себе си, да стане чужд и неподобен на всичко това, ако разбира се той иска и трябва да възприеме Сина, и да стане Син в лоното и в сърцето на Отец.

На Бога е чуждо всичко, което посредства. „Аз съм Първият и Последният“– казва Бог.79 В съответствие с единството на природата, няма различие нито в природата на Бога, нито в Лицата. – Божественото естество е Едното, и всяко Лице е Едното, и именно същото Едно, което е и природата. Нетъждеството на същността и битието се постига като Едно, и то е Едно. Когато То се намира вън от Себе Си, То придобива, има и явява различие. Затова Бог Го намират в Едното и Едно трябва да стане този, който иска да намери Бога. „Един човек – казва нашият Господ – се отправил…“ В различието не се открива нито Едното, нито битието, нито Бога, нито отдих, нито блаженство, нито умиротворение. Бъди Едното, за да намериш Бога! Наистина, ако ти в действителност си едно, тогава и в нетъждеството ще останеш Едно, неподобието за теб ще стане Едно и нищо няма да ти пречи. В хиляда хиляди камъка Едното остава точно толкова Едно, както и в четири камъка; хиляда хиляди е толкова просто число, колкото и четири.

Един езически учител казва, че Едното се е родило от висшия Бог. Неговото <Бог> свойство е да бъде едно с Едното. Който търси Неговото <Едно> по-ниско от Бога, той сам себе си лъже. Същият този учител продължава: това Едно с нищо не води толкова тясна дружба, както с девите и девиците, съгласно думите на свети Павел: „ Аз вас, чистите деви, ви обрекох и съчетах в брак с Единия“.80 И такъв подобава да стане човека, защото така казва нашият Господ: „Един човек се отправил …“.

„Човек“ според името си на латински значи в известен смисъл този, който ниско се склонява пред Бога и избягва всичко, което е и което има, и гледа нагоре към Бога, а не на своето – това, което знае за себе си, под себе си и наред със себе си. Това е пълното и истинско смирение; това име той го има от земята.81 За това по-нататък не искам да говоря. Когато казват „човек“, тази дума ознаменува нещо, което е приповдигнато над природата, над времето и над всичко, което е склонно към време и има вкуса на времето; и същото казвам за пространството и телесността. Освен това, в известен смисъл, човек не е подобен на нищо друго. Това означава, че той не е създаден съобразно и не е уподобен на това или онова, и нищо не знае за нищото, така че в него никъде не се намират и не се виждат никакви части от нищото. Това означава, че от него толкова пълно е отъято нищото, че тук се намират само чист живот, същност, благо и Истина. Който е такъв, наистина, нито повече, нито по-малко е човек от висок произход.

Има още и друго указание и поука в това, че нашият Господ изрича „човек от висок произход“. Следва да се знае, че който е познал Бога открито, заедно с Него е познал и творенията, защото познанието е светлината на душата, и всички хора по природа жадуват за познание, така че дори познанието на недобрите неща се счита за благо. Ето учителите казват, че когато познават творението в него самото, това се нарича „вечерно познание“ и тогава гледат творението в образите на някакво различаване. Когато обаче познават творението в Бога, то това се нарича „утринно познание“ и така виждат творението в Едното, което е Бог, без никакви различия, разсъбличайки всички образи и отхвърляйки всякакво подобие. Това е човекът от висок произход, за когото Господ казва: „Един човек от висок произход се отправи…“, и затова е от висок произход, защото е Едното и в Едното познава Бога и творението.

Още искам да изясня и да разкрия друго значение на това, какво е човекът от висок произход. Казвам: когато човекът, душата, духът гледат Бога, тогава човек разбира и мисли себе си за познаващ, т.е. той съзнава, че вижда и съзерцава Бога. Това, че цветът и ядрото на блаженството е в осъзнаването – когато духът съзнава, че постига Бога, може и да прилича на истина; защото, ако изпитвам цялото блаженство и не го зная, то каква полза имам, и що за блаженство е това? Обаче уверено заявявам: Това не е вярно. Дори да е вярно това, че душата без осъз­наването не би била блажена– то блаженството все пак е скрито не в това. Първото, в което блаженството е скрито, е, че душата в чистота гледа Бога. От тук тя взима цялата си същност и своя живот и сторва всичко, което тя е, из основанието на Бога, и не знае за знание, любов, и за нищо въобще. Тя намира покой само и единствено в същността на Бога; тя не съзнава какво тук е същност и Бог. Но ако тя би знала и разбирала, че вижда, съзерцава и обича Бога, то това, в съответствие с естествения ред на нещата, би било отдалечаване и затова възвръщане в изходното. Защото никой не осъзнава себе си като бял, освен ако не е бял в действителност. И затова този, който съзнава себе си като бял, строи и издига на същността на бялото; той не взима знанието си пряко от простото сърце на цвета, но придобива знанието и представата за него от това, какво е сега бялото. Не създава знание, изхождайки само от цвета сам по себе си, но извлича разбиране и знание от снабдеността със цвят, от бялото като окраска, и осъзнава себе си като бял. Бялото е много по-нищожно и по-външно, отколкото белотата сама по себе си. Много различни са стената и фундаментът, на който тя се гради.

Учителите казват, че една е силата, с която окото съзерцава, друга е силата, с която то осъзнава, че съзерцава. Първата, тази, с която гледа, то взима от цвета, а не от надареността с цвета. И точно затова няма разлика оцветен ли е камъкът или парчето дърво, човекът или ангелът; цялата негова същност се състои само в това, че има цвят.

Казвам също, че човекът от висок произход взима и произвежда цялото свое същество, живот и блаженство само из Бога, от Бога и в Бога, а не от Богопознанието, Боговидението, Богопочитанието или от друго подобно на това. Затова нашият Господ отбелязва какво е Вечен живот: Да знаеш само Бога като Един Истинен Бог,82 а не да съзнаваш, че познаваш Бога. Как този човек, който не осъзнава сам себе си, мисли себе си за познаващ Твореца? Защото наистина, човек, когато става блажен и пребивава блажен в корена и в основанието на блаженството – въобще не знае нито самия себе си, нито други неща, но Единият само Бог. Когато душата съзнава, че познава Бога, то тя узнава за Бога и за себе си.

И така, една е силата, с която човек гледа; и друга е, с която съзнава и разбира, че гледа. И вярно е ето какво: че тук и сега, тази сила в нас, с която знаем и разбираме, че гледаме, е по-благородна и по-висша от тази сила, с която гледаме. Защото природата започва делото си с най-слабото. Но Бог, Бог започва делото си с най-съвършеното. Природата създава мъжа от детето и кокошката от яйцето, а Бог създава мъжа преди детето и кокошката преди яйцето. Природата отначало прави парчето дърво топло и горещо, а след това създава същността на огъня, а Бог дарува на всички творения битие в самото начало, а после, вече във времето и все пак вън от времето и от всичко, което има отношение към него. Така и Светия Дух Бог дава по-отнапред от даровете на Светия Дух.

И казвам, че няма блаженство, ако човек не познае и ясно не разбере, че той вижда и познава Бог. Но пази Боже, моето блаженство да е само в това! На когото това му стига, нека се държи за него, но мен да ме пощади. Жарта от огъня и същността на огъня по природа са съвършено различни и удивително далечни една от друга, но по време и по място те са много близки. Съзерцаването на Бога и съзерцаването на себе си са далечни и съвсем неподобни.

Ето защо нашият Бог толкова добре казва: „Един човек от висок произход се отправил в далечна страна, за да получи царство и да се завърне“. Защото човек е длъжен сам в себе си да бъде Едно и трябва да го търси в себе си и в Едното, и в Едното да го намери: това е чистото виждане на Бога. А „да се завърнеш“ – това е знанието и разбирането, че постигаш и познаваш Бог. И всички тези слова е предрекъл пророк Иезекил, когато казва, че „могъщ орел с огромни крила, с дълги членове, пълни с разни пера прилетя при пречистата планина и отне сърцевината или ядрото на най-високото дърво и откърши върха на неговата корона и го принесе долу“.83 Това, което нашият Господ нарича „човек от висок произход“, пророкът го нарича „могъщ орел“.

Кой тогава в този случай е по-благороден от онзи, който с едната си част е роден от по-висшето и по-доброто, отколкото обладава творението, а с другата си част – от дълбоката основа на Божественото естество и Пустинята? Нашият Господ казва в пророк Осия84 : „Аз искам да поведа душата от висок произход в пустинята, и там да говоря по сърце.“ – вечно Едно с Едното, Едно от Едното, Едно в Едното, и в Едното Едно. Амин.

ЗА ОТРЕЧЕНОСТТА

Прочетох много писания на езическите учители и на пророците на Стария и Новия Завет и със строгост и усърдие търсех коя е най-висшата и най-добрата добродетел. Коя е тази добродетел, с която човек би съумял плътно да се приближи до Бога и би могъл по благодат да стане това, което Бог е по естество, напълно да се уподоби на първообраза, какъвто той е бил в Бога, когато между Бог и него е нямало никакво различие – още преди Бог да е създал тварите. И когато се задълбочавам в Писанието – доколкото схваща разума ми и доколкото може да вникне – не намирам нищо, освен чистата, превъзхождаща всичко отреченост, защото всички добродетели имат някаква привързаност към тварите, а отречеността е свободна от всички творения. Затова нашият Господ казва на Марта: „Едно е само потребно“, а това е все едно да каже: Марта, който иска да бъде чист и без печал, той трябва да има едно, отреченост.

Учителите възхваляват любовта, подобно на свети Павел, който казва: „Какъвто и подвиг да направя, ако нямам любов, аз съм нищо“. Но аз поставям отречеността по-високо от всяка любов.

Първо, защото най-доброто в любовта е това, че тя ме заставя да възлюбя Бога, а отречеността заставя Бога да ме възлюби. Много по-ценно е, че аз привличам Бога към себе си, отколкото това, че сам се стремя към Него. И всичко е от това, че Бог може по-дълбоко да проникне в мен и по-добре да се съедини с мен, отколкото аз мога да се съединя с Него. А това, че отречеността привлича Бог към мен, ще докажа така: всяко нещо с по-голяма охота пребивава на своето естествено място. Естественото място на Бога е цялостта и чистотата, а те произтичат от отречеността. Затова Бог непременно трябва да отдаде Себе Си на отреченото сърце.

Второ, поставям отречеността по-високо от любовта, тъй като любовта ме принуждава всичко да претърпявам заради Бога. Отречеността ме убеждава да не съм възприемчив към нищо, освен към Бог. Защото много по-достойно е да си възприемчив единствено към Бога, отколкото да понасяш всичко заради Бога. Това е така, защото в страданието човек има привързаност към тварите, от които и страда, а отречеността е свободна от всякакви твари.

Това, че отречеността не е възприемчива към нищо, освен Бог, ще докажа така: което трябва да бъде възприето, трябва в нещо да бъде възприето. Отречеността е толкова близка до Нищото, че няма нищо достатъчно тънко, което би могло да се съдържа в нея, освен Бог. Той е така прост и тънък, че може да намери място за Себе Си в отреченото сърце. Затова отречеността не е възприемчива към нищо, освен Бог.

Учителите също поставят смирението над много други добродетели. Но аз ценя отречеността над всяко смирение и ето защо: смирение може да има без отреченост, а съвършена отреченост без съвършено смирение не може да има, тъй като съвършеното смирение стига до унищожение на самия себе си. Отречеността се докосва толкова тясно до Нищото, че между съвършената отреченост и Нищото не може да съществува нищо. Затова съвършената отреченост не може да съществува без смирението. А две добродетели винаги са по-добре от една.

Другата причина, че предпочитам отречеността пред смирението е, че съвършеното смирение се прекланя пред всички творения, и в това преклонение човек излиза от себе си към тварите, а отречеността пребивава в самата себе си. И никакво излизане не може да бъде толкова прекрасно, колкото е прекрасно пребиваването в себе си. Пророк Давид за това казва: Царската дъщеря черпи цялата си слава от своята съкровеност.85 Съвършената отреченост не се скланя пред творението и не се превъзнася над него, тя не иска нито да е по-ниско, нито да е по-високо от творението, тя иска да има основанието в себе си – нито заради нечия любов, нито заради нечие страдание. Тя не желае да има нито сходство, нито различие с творението, ни с това, и ни с онова; тя не иска нищо друго, освен да бъде. Но не да бъде това или онова, това тя не го иска. Защото, който иска да бъде това или онова, той иска да бъде нещо, а отречеността нищо не иска да бъде.

Но някой може да каже: в Богородица са се намирали всички добродетели в съвършенство, и затова съвършената отреченост е трябвало да пребивава и в нея. И ако отречеността е над смирението, тогава защо Богородица е отдала хвала на своето смирение, а не на своята отреченост, когато е казала: „Той погледна смирението на рабинята Своя“,86 а не е казала: „Той погледна отречеността на рабинята Своя.“?

На това отговарям така: У Бога има смирение и отреченост, доколкото въобще може да се съди за добродетелите на Бога. Трябва да се знае, че изпълненото с любов смирение е привлякло Бога да слезе в човешката природа; а Неговата отреченост в битието Му на човек, неподвижно е била в покой в себе си, както, когато Той е създавал Небето и Земята, за което ще разкажа по-късно.

И така, когато нашият Господ, желаейки да стане човек, неподвижно пребивавал в отречеността Си, Богородица знаела, че Той и от нея очаква същото, но сега гледа смирението , а не отречеността . Затова тя оставала в неизменната си отреченост и отдала хвала на смирението си, а не на отречеността си. А ако беше се докоснала даже с едничка дума до отречеността, казвайки: „Той погледна моята отреченост“, то именно с това отречеността щеше да бъде помрачена, и нямаше да е нито пълна, нито съвършена, защото в този случай щеше да има излизане. Няма толкова малко излизане, при което отречеността да не остане без недостатък. Ето и причината, поради която Богородица е отдала хвала на смирението, а не на отречеността. Пророкът казва за това: „Аз искам да мълча и да внимавам какво изрича в мен моят Бог и моят Господ“,87 или сякаш казва: Ако Бог иска да говори с мен, нека влезе в мен, аз не искам да изляза навън.

Поставям отречеността над всяко милосърдие, защото милосърдието не е нищо друго, освен че човек излиза от самия себе си заради страданието на ближните, и от това сърцето му се помрачава. Отречеността пребивава свободно и остава в себе си, не позволявайки от нищо да се наскърби. А може ли нещо да смути човека, значи пътищата му не са насочени към благото.

Накратко казано: ако обхвана с поглед всички добродетели, няма да намеря ни една така без недостатък и толкова влечаща към Бога, както отречеността.

Авицена казва: Благородството на отречения дух е толкова голямо, че каквото и да види, е Истина, каквото и да пожелае, му се дава, и каквото и да повели, трябва да се слуша. Когато свободният дух пребивава в истинната отреченост, той привлича Бога към своето същество, и ако то е безформено и лишено от всичко, то би приело същността на Бога. Но Бог не може да я даде на никого, освен на Самия Себе Си. Затова Бог не може да направи повече за отречения дух, освен да му даде Себе Си.

Човекът, който е напълно отречен, дотолкова е потопен във вечността, че него не може да го разтревожи нищо преходно. Той не е възприемчив към нищо телесно и е мъртъв за света, защото всичко земно не му е по вкуса. Това има предвид свети Павел, когато казва: „Аз съм жив и все пак не съм жив, Христос е жив в мен“.88

Тук можеш да попиташ, какво е това отреченост, че сама по себе си е толкова благородна?

Трябва да знаеш, че истинната отреченост не е нищо друго, освен това, че Духът стои неподвижно сред всички вълнения на радост и печал, чест, безчестие и поругание, стои като могъща планина при лек ветрец. Тази неподвижна отреченост води човека към съвършено уподобяване на Бога. Защото това, че Бог е Бог, го има Той от Своята неподвижна отреченост. И от отречеността има Своята чистота, Своята простота и Своята неизменност. Затова, ако човек иска да се уподоби на Бога – доколкото творението е способно да придобие богоподобие – това трябва да се извърши чрез отречеността. Тя води човек в чистотата, от чистотата в простотата и от простотата в неизменността, а те пораждат подобието между Бога и човека. Но това подобие се осъществява в благодатта, защото благодатта възвисява човека над всичко временно и го очиства от всичко преходно. И следва да знаеш, че да си празен от тварите, означава да си изпълнен с Бога, а да си изпълнен с тварите, значи да си празен откъм Бога.

Ти трябва да знаеш още, че Бог отвеки е пребивавал в тази неподвижна отреченост и досега пребивава в нея. Когато Бог е създал Небето, земята и всички творения, то това толкова малко е докоснало Неговата неподвижна отреченост, колкото ако никога не беше ги създавал. Още повече ще кажа: Всяка молитва и добро дело, които човек може да извърши във времето, толкова малко докосват отречеността на Бога, колкото и ако не бяха извършени и Бог не става по-мек и по-благосклонен към човека. И ще кажа и още: Когато Синът в Божествеността поискал да стане човек и станал, и търпял мъки, това също толкова малко докоснало неподвижната отреченост на Бога, колкото и ако никога не беше ставал човек.

Би могъл да кажеш: Ето, слушам, че всяка молитва и всяко добро дело са напразни, щом Бог няма да ги чуе и с тях не можеш да го трогнеш. А все пак казват: Бог желае да Го молят за всяко дело.

Тук трябва да ме изслушаш и ако съумееш, ще ме разбереш. Със Своя първи вечен поглед Бог видял всички неща – как предстои да се извършат – и видял със същия поглед – кога и как Той ще създаде тварите и кога Синът ще поиска да стане човек и ще приеме страданието. Също така Той видял и най-малката молитва и добро дело, които някой ще извърши, и видял, че ти утре с цялото си усърдие ще Го зовеш и ще Му се молиш. Но този призив и тази молитва Бог не утре ще ги чуе, защото Той ги е чул в Своята Вечност, когато ти още не си бил станал човек. И ако твоята молитва не е истинска и не е усърдна, то Бог ще ти откаже не сега, защото Той ти е отказал в Своята Вечност.

И така, със Своя пръв вечен поглед Бог е видял всичко; и Той нищо не твори изново, защото всичко е преждесътворено. Затова във всяко време Бог пребивава в Своята неподвижна отреченост. И все пак човешките молитви и добри дела не са напразни, защото, който сторва благо, на него благо се въздава, а който сторва зло, на него се въздава според злото.

Тази мисъл е изяснена от Свети Августин. Той казва: „Боже, опази да каже някой, че Бог обича хората във времето, защото за Бога няма нищо минало и нищо бъдещо; Той е възлюбил всички святи, щом ги е видял, преди да бъде сътворен света. А когато идва времето, Той явява във времето това, което е предвидял във вечността. Хората си въобразяват, че Бог е обърнал към тях сега Любовта Си. Затова, когато Бог се гневи или твори добро, ние се изменяме, а Той остава неподвижен – както слънчевият лъч причинява вреда на болните очи, а носи полза за здравите, въпреки че остава сам по себе си неизменен. Свети Августин пише също:Бог съзерцава не по временен начин и в Него не възниква ново съзерцание. В този смисъл в книгата „За висшето благо“ Исидор казва: Много хора питат какво е правил Бог преди да е сътворил Небето и земята, или откъде е дошла нова воля в Бога, така че Той е създал творението? – и отговаря: В Бога никога не е възниквала нова воля. Макар творението и да не е съществувало само по себе си, както съществува сега, то извечно е било в Бога и в Неговия разум. Бог не така е творил Небето и Земята, както ние казваме с езика на преходното: „Да бъде това“, – защото цялото творение е изречено във Вечното Слово. Когато Мойсей се обръща към Господа: „Господи, ако фараонът ме попита кой си Ти, какво да му отговоря?“ – Нашият Господ казал на Мойсей да отговори така: „Вечно Съществуващият ме изпрати.“89 т.е. Онзи, който е неизменен в Себе Си.

Някой може да попита: Обладавал ли е Христос неподвижната отреченост, когато е казал: „Душата ми е прескръбна до смърт.“?90 А Мария, когато е стояла под кръста и нейното оплакване? – Това съответства ли на неподвижната отреченост?

Тук трябва да знаеш, което учителите казват, че във всеки човек живеят двама. Единият се нарича външен човек, това е сетивността. На този човек служат петте сетива, но самият външен човек действа чрез силите на душата. Другият човек се нарича вътрешен, това е съкровеното на човека. И трябва да знаеш, че духовният човек, обичащ Бога, употребява за външния човек душевни сили не повече, отколкото са нужни за петте сетива. Съкровеното се обръща към петте сетива, само защото то е наставник и ръководител на петте сетива, – пазейки ги да не се предават на своето влечение към животинското, както се предават някои хора, живеещи с похотта си, подобно на животни, нямащи разум. Такива хора са достойни да бъдат наричани по-скоро животни, а не хора.

Но с каквито сили разполага душата, без тези, които предоставя на петте сетива, всичките тези сили тя предоставя на съкровения човек. И когато човек се устремява към висшето и благородното, душата събира към себе си силите, които е заела на петте сетива. И човекът пребивава без сетивата във възхищението, защото неговата цел е умният образ, или нещо умно и безобразно.

Знай, че Бог очаква от всеки духовен човек да Го възлюби с всичките сили на душата. Той казва: „Възлюби своя Бог от цялото си сърце“. Но има хора, които разхищават силите на душата само за външния човек. Това са хора, които всички свои сетива и разум обръщат към преходното благо; те нищо не знаят за вътрешния човек. И трябва да знаеш, че външният човек може да е потопен в действие, а вътрешният да пребивава при това свободен и неподвижен.

В Христос също е имало двама човека – вътрешен и външен, и в Света Богородица също. И каквото и да са говорили Христос и Света Богородица за външните неща, те са говорили според външния човек, а вътрешният човек се е намирал в неподвижна отреченост. В този смисъл Христос е казал: „Душата ми е прескръбна до смърт“. И каквото и да е говорила Света Богородица, колкото и да е стенела, нейното съкровено във всяко време е пребивавало в неподвижна отреченост.

Ето едно сравнение: вратата върху пантите се отваря и затваря. Вратата е подобна на външния човек, а пантата – на вътрешния. Когато вратата се отваря и затваря, тя се движи насам – натам, пантите остават без движение и никога не се изменят. Подобен начин е и тук, ако си разбрал правилно.

Но ето питам: Каква е целта на чистата отреченост? – И отговарям: Нито това, нито онова са целта на чистата отреченост. Тя пребивава в голото Нищо, и ще ти открия защо е така: чистата отреченост се покои във висшето. А във висшето се покои това, в което Бог може да твори по Своя собствена воля. Но във всяко сърце по Своя собствена воля Бог не може да твори, защото, макар да е всесилен, Той не може да твори, ако не намери или не създаде готовност. „Или не създаде“ казвам заради свети Павел, защото Той у него никаква готовност не е намерил, обаче го приготвил посредством излиянието на благодатта.91 Затова казвам: Бог действува според това, намира ли готовност. Неговото действие в човека е по-различно, отколкото в камъка. Такъв пример намираме в природата. Когато в пещта слагат овесено, ечемичено, ръжено, пшеничено тесто, жарта в пещта е една и съща, но във всяко тесто, тя действа различно. От едното тесто ще излезе хубав хляб, от другото – по-твърд, от третото – още по-твърд. И вината не е в жарта, но във веществото, което не е еднакво. Така и Бог действа нееднакво в сърцата. Той действа според това, каква готовност и възприемчивост има в тях. В което сърце има това или онова, в него това или онова е нещото, заради което Бог не може да действа по висш начин. Ако сърцето се готви за висшето, то трябва да стои в чистото Нищо; в Нищото е великото очакване.

И когато отреченото сърце е в покой във висшето, то пребивава в Нищото, защото тук има пълна възприемчивост. Пример за това ще вземем от природата. Ако искам да пиша върху дъска от восък, то каквото и добро да има написано на нея, то ще ми пречи.

Затова, когато желая да пиша, трябва да изтрия и унищожа всичко, което има на дъската. Дъската е готова за писане само тогава, когато върху нея няма нищо. Точно така е, ако Бог иска по най-висш начин да пише в моето сърце. От сърцето ми трябва да излезе всичко, което се нарича това и онова – както е в отреченото сърце. Така Бог може да действа в него по най-висш начин по Своята върховна воля. Ето защо целта на отреченото сърце не е нито това, нито онова.

А каква е молитвата на отреченото сърце? – Ще отговоря така: Отречената чистота въобще не може да се моли, защото, който се моли, той иска нещо от Бога да му бъде дадено, или иска Бог да му отнеме нещо. А отреченото сърце не иска въобще нищо и нищо няма, от което да желае да се избави. Затова то пребивава свободно от всякаква молитва, и неговата молитва се състои не в друго, а в това, да се уподоби на Бога. Това съставлява цялата му молитва. В този смисъл можем да приемем думите, които произнася свети Дионисий по повод казаното от свети Павел:92 „Много сте тези, които преследвате венеца, но той ще се достигне само от един“. – Всичките сили на душата се устремяват към венеца, но той се постига само от същността. Та Дионисий казва: бягането е не друго, а изоставяне на всички твари и единение в нетварното. Когато душата достига това, тя се лишава от своето име, Бог я поглъща и тя се обръща в нищо, – както слънцето поглъща зората така, че тя изчезва. До това довежда хората само чистата отреченост.

В тази връзка може да се приемат думите на свети Августин: „Душата има таен вход в Божествената природа, където за нея всички неща се обръщат в нищо“. Този вход на земята е само чистата отреченост. Когато отречеността се издига към висшето, тя от познание става незнаеща, от любов – безчувствена и от светлина – тъмнина. И можем да приемем, както казва един учител, че нищи духом са тези, които са оставили всички неща на Бога такива, каквито Той ги е имал, когато нас още не ни е имало. На това е способно само напълно отреченото сърце.

На Бог му е по-мило да се намира в отреченото сърце, отколкото във всички други сърца. Ако ме попиташ, какво търси Бог във всички неща, ще отговоря от „Книгата на Премъдростта“, където Той казва: „Във всички неща диря покоя“.93 Но никъде не съществува пълен покой, освен в отреченото сърце. Затова тук на Бог му е по-добре, отколкото в другите добродетели или неща.

Следва да знаеш също: колкото повече човек преуспява да стане възприемчив към Божественото влияние, толкова е по-блажен. Който съумее да приведе себе си във висша готовност, той ще пребъде в най-висше блаженство. Но никой не може да направи себе си възприемчив към Божественото влияние по друг начин, освен чрез уподобяването на Бога. Защото доколкото си подобен на Бога, дотолкова си възприемчив към Божественото влияние. А подобието идва от това, че човек се подчинява на Бога. Колкото повече човек се подчинява на тварното, толкова е по-малко богоподобен. Чистото отречено сърце пребивава свободно от тварите. И затова то напълно се подчинява на Бога, по силата на което е в покой във висшето богоподобие, бидейки много възприемчиво към влиянието на Бога. Това е имал предвид свети Павел, казвайки: „Облечете се в Иисус Христос“.94 Той е подразбирал посредством уподобяването на Христос, защото обличането може да стане само посредством уподобяването на Христос. Знай, че когато Христос се въплътил, Той се облякъл не в някакъв човек, Той се облякъл в човешката природа. Затова, отречи се от всичко и ще остане само това, което Христос е приел върху Себе Си; и тогава ще се облечеш в Христос.

Който иска да познае стойността и ползата на съвършената отреченост, нека да обърне внимание на думите на Христос за Неговото човешко, които Той казва на Своите ученици: „За вас е по-добре да си замина от вас, защото, ако не си замина, Светият Дух няма да ви бъде причастен“.95 Сякаш Той казва: вие познавате твърде много радостта в Моето видимо присъствие, затова съвършената радост на Светия Дух не би могла да ви бъде причастна. И така, отвърнете се от образа и се съединете с безобразната същност, защото духовното утешение на Бога е нежно; то се достига само от този, който пренебрегне телесната услада.

Сега, послушайте всички вие, разумни хора! Няма по-радостен човек от този, който пребивава във велика отреченост. Не може да има плътска и телесна утеха без вреда за духа, защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта.

Който посее неправедна любов в плътта, той ще пожъне вечна смърт, а който посее истинна любов в духа, той ще пожъне в духа вечен живот. Колкото по-бързо човек бяга от творението, толкова по-бързо се устремява насреща му Творецът. Ето, чуйте всички вие! Ако тази радост, която бихме могли да познаем от присъствието на Христос в плътта, ни пречи да познаем Светия Дух, то колко повече ни пречи неправедната, противна на Бога любов, която изпитваме към преходните утехи. Затова, отречеността е най-доброто. Тя умива душата, очиства съвестта, възпламенява сърцето, буди духа, оживява стремежа, позволява да познаем Бога, отделя ни от тварите и ни обединява с Бога.

Чуйте всички вие, разумни хора! Най-бързият звяр, който води към това съвършенство, това е страданието. Никой не ще се наслади на вечната сладост повече от този, който, в голяма горест, пребивава заедно с Христос. Няма нищо по-горчиво от страданието и няма нищо толкова сладко-медено като страданието-в-миналото. Нищо пред хората не прави така уродливи телата, както страданието, и нищо пред Бога така не украсява душата, както страданието-в-миналото.

Най-здравият фундамент, на който се гради това съвършенство – това е смирението. Чиято природа тук се влачи в бездната на снижението, на него духът му се възнася във висшето на Божествеността, защото любовта принася страдание, а страданието принася любов. И затова, който жадува за съвършена отреченост, нека придобие съвършено смирение; и тогава той ще влезе в близостта на Божествеността.

Да ни помогне висшата отреченост, всички ние да се удостоим с това.

Амин.

из проповедите на
майстер Екхарт

И влезе Иисус в Божия храм

Четем в Светото Евангелие, че нашият Господ влязъл в храма Божи, изхвърлил всички продавачи и купувачи, а на гълъбопродавците рекъл: Вземете това оттук и го махнете. (Мат. 21:12, Йоан 2:16)

Храмът, в който Бог иска да господства пълно­властно, по Собствена Воля, това е душата човешка. Нея сам Бог е изваял и сътворил като подобна на Себе Си… Ето защо Бог иска да има този храм пуст, та нищо друго да не бъде в него, освен Той Самият.

Кои са били тези, които купували и продавали, и кои са те и до днес?… Всички те са търговци, предпазващи се от груби грехове и, желаейки да бъдат добропорядъчни хора, вършат своите добри дела в Божия чест – постят, бодърстват, молят се … Но ги вършат, за да им даде нашият Господ нещо в замяна или да им се отплати с нещо, което им е угодно… Те искат да търгуват с нашия Господ.

При търговията с Бог търговците остават измамени. Защото онова, което са, те са чрез Бога, и онова което имат, от Бога го имат, а не от себе си… Бог не им дължи нищо за делата и даровете им, освен ако не е пожелал да стори нещо доброволно, от Собствената Си благодат; не заради делата им и не заради даровете им.

Когато Бог встъпва в храма на душата, Той пропъжда от него невежеството, т.е. тъмата, и откровява Себе Си със светлина и с Истина.

Бог не търси своето; във всичките си дела Той е необвързан и свободен и ги върши от истинска Любов.

Човекът, който е свързан с Бога, е също необвързан и свободен във всичките си дела и ги върши единствено за славата Божия, без да търси своето. Бог върши всичко в него.

Докато човек търси с всичките си дела нещо от онова, дето Бог може или желае да му даде, то той се оприличава на търговците.

Искаш ли напълно да се освободиш от страстта да търгуваш, та да те остави Бог в храма? Тогава всичките дела, дето ги вършиш, трябва да са чисти, единствено за слава Божия, и ти самият трябва да останеш така необвързан от всичко това, както е необвързано Нищото, дето не е нито тук, нито там. Нищо не трябва да пожелаваш.

Кои са гълъбопродавците?… Всичките те са доб­ри хора, дето вършат делата си само заради Бога и не търсят в тях своето; но те са все пак обвързани със собствения си аз, с времето и числото, с преди и после. В тия си дела те са затруднени да достигнат най-добрата истина, която е в това да са свободни и необвързани, както свободен и необвързан е нашият Господ Иисус Христос.

Как е свободен и необвързан Иисус Христос? – Той във всяко време, отново, непрекъснато, вън от времето зачева Себе Си от своя Небесен Отец и в същия този миг, без прекъсване, съвършено ражда Себе Си в Отцовската висота, равен по достойнство, с благодарна възхвала.

По подобен начин трябва да стои и човекът, който иска да е възприемчив за Висшата Истина и да живее в нея без преди и после, именно сега, без да му пречат всякакви дела и образи, които е възприел, необвързан и свободен, отново и отново приемайки Божествените дарове и безпрепятствено раждайки ги в същата тази светлина, с благодарна възхвала в Господ Иисус Христос.

Говори ли Иисус в душата, тя трябва да е сама и да мълчи, ако иска да чуе Иисусовите Слова.

Какво говори Иисус? Той изрича онова, което Сам е. А какво е Той? Той е Слово на Отец. В самото това Слово Отецът изрича Себе Си, Цялата Божествена природа и всичко, което Бог е.

Отецът изрича Словото и говори в Словото, а не другаде; а Иисус говори в душата. Неговото говорене е такова, че Той откровява Себе Си и всичко, което Отец е изрекъл в Него по начин, по който може да го приеме духът.

Иисус откровява в духа Отцовската властническа мощ, която е неизмерима. Когато духът получи тази властническа мощ в Сина и чрез Сина, той става мощен във всеки процес, става подобен и мощен във всяка добродетел и всяка съвършена чистота, така че нито любов, нито страдание, нито нещо друго, което Бог е сътворил във времето, не може да разсее такъв човек, но той властно остава в оная Божествена сила, спрямо която всички неща са нищожни и безсилни.

Друг път Иисус откровява Себе Си в душата с безмерна Мъдрост, която е Сам Той… Когато Мъдростта се възсъедини с душата, от душата напълно изчезват всяко съмнение и всяко заблуждение, всяка тъма и озарена бива тя от чистата и ясна светлина… Тогава Бог бива познат с Бога в душата.

И откровява се Иисус още с безмерна сладост и пълнота, която избликва от силата на Светия Дух и прелива и се стича преизобилно и сладостно във всички възприемчиви сърца. Когато Иисус се откровява с такава пълнота и сладост и се съедини с душата, то с тази пълнота и сладост душата се втича в себе си самата и изтича от себе си и прелива върху всички неща – благодатно, мощно, без посредник – обратно към своя първоизточник. И тогава външният човек се подчинява в послушание на своя вътрешен човек чак до смъртта си и пребивава в ненарушим мир и във всяко време в служене на Бога.

Да ни помогне Бог в това Иисус и в нас да дойде, да изхвърли и изчисти всички пречки и да ни направи едно, както един Бог е Той с Отец и Светия Дух. Нека станем и ние едно с Него и да останем такива вовеки. Амин.

За девицата, която е жена

Девствен трябва да е човекът, девица, която да приеме девствения Иисус.

Девица означава такъв човек, който да е свободен и независим от всякакви чужди образи – толкова свободен и независим, колкото е бил, когато все още не го е имало.

Ако имах такъв всеобхватен разум, че в него да се намираха всички образи, които някога са приемали всички хора, а също и онези, които са в Бога, но така да съм необвързан с всичките тези образи… че да не схващам никои от тях като мои собствени – тогава бих бил девствен.

Да не схващам образите като мои собствени и да стоя в настоящия миг по-скоро свободен и необвързан, готов да приема възлюбената ми Воля Божия и непрестанно да я изпълнявам – тогава бих бил девствен.

Ако човек и занапред си оставаше девица, то от него не би излязъл никакъв плод. Щом трябва да е плодоносен, той непременно следва да е жена.

Това, че човек пуска в себе си Бога, е добре и в тази възприемчивост той е девица. Но Бог да стане в него плодоносен е по-доброто. Плодоносността на дара е единствената благодарна отплата за самия дар.

Духът е жена в оня акт на благодарно успение, в който ражда отново Иисус в Отцовското сърце на Бог.

Душата ти не принася плод при всяка привързаност към това или онова дело, което ти отнема свободата да си на разположение на Бога в този именно миг и само Него да слушаш в светлината, с която Той ще ти укаже какво да вършиш и какво да оставяш.

Душата не принася плод… при всички онези, които със самия си „аз“ са привързани към молитвата, постите, бденията и разни други външни упражнения и себеизтезания.

Уж си изпълнил делото си, което си подхванал с привързаност към „аз“-а, а пък нямаш мир.

Плодът е малък, когато произлиза от дело, обвързано със собствения си „аз“, а не от свободата.

Девицата, която е жена, свободна и необвързана, необременена с привързаност към собствения си „аз“, е еднакво близка до Бога и до себе си по всяко време… Във всички дни тя дава плод стотици и хиляди пъти, безброй пъти раждаща и оплождана от самото благородно праоснование, от това пра­основание, от което Отец ражда Своето Вечно Слово… Иисус е съединен с нея и тя с Него, и тя свети и просиява с Него като едно цяло и като чистата светлина в Отцовското сърце.

Искаш ли да узнаеш твое ли е страданието или е Божие, помисли върху това: Ако страдаш за себе си, по който и начин да става това, то страданието ти причинява болка и ти е тежко да го понесеш. Ако обаче страдаш за Бога и единствено за Бога, страданието не те измъчва и не ти тежи, защото Бог носи товара.

Всяко добро даяние и всеки
съвършен дар иде отгоре

Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре. (Иак. 1:17)

Хората, които предават себе си на Бога и търсят усърдно единствено Волята Му, на тях Бог дава винаги най-доброто… Бог иска нещо да стане по този, а не по друг начин, и този начин е непременно най-добрият за теб.

Тежка болест и бедност, глад или жажда, или каквото и да е друго, всичко, което Бог ти отрежда или не ти отрежда, всичко, което ти дава, или не ти дава, е най-доброто за теб. Дори ако в теб няма нито благоговение, нито вътрешно умиление, каквото да има в теб или да няма – положи в сърцето си – във всичко да търсиш Славата Божия, и всичко, което Бог ти изпрати, ще е най-доброто.

Откъде да знам дали е такава Волята Божия, или не е такава? – Ако нещо не е станало по Божията Воля, то и изобщо не би станало.

Ако обичате Бога, нищо не би ви било по-мило и по-сладко от онова, което най-много се нрави на Бога и което Волята Му най-пълно ни предоставя. Колкото и тежко да изглежда мъчението, ако радостта ти от него не е също толкова огромна, нещата не са правилни.

Каквото и да стори Бог, би трябвало да ни е по сърце повече от всичко. Тези, които го приемат за най-доброто, намират пълния мир във всички обстоятелства.

„Ах, ако беше станало другояче, щеше да е по-добре“. Докато така си мислиш, мир няма да намериш. Ти трябва да го приемеш като най-доброто.

Онова, което може да бъде изразено чрез думи, трябва да идва отвътре и да се движи чрез вътрешна форма, а не да влиза от вън навътре. То трябва да избликва отвътре навън. То живее истински в съкровената дълбина на душата.

Колкото по-благородни са нещата, толкова по-всеобхватни и общи са.

Любовта е благородна, защото е всеобхватна.

Любовта е повече награда, отколкото повеля. Повелята ни се струва тежка, наградата обаче е нещо желано.

Който обича Бога… той трябва да обича ближния си като самия себе си – да се радва с неговите радости като със своите собствени, да се стреми към честта му като към своята собствена чест и да възлюби чуждия като свой родственик.

Ако твоята чест ти носи повече щастие отколкото тази на другия, това е неправедно.

Знай, че докато търсиш единствено своето, никога няма да намериш Бога, защото ти не търсиш единствено Бога. Ти търсиш нещо друго наред с Бога и постъпваш така, сякаш правиш от Бога свещ, с която търсиш нещо и намериш ли нещото, ще изхвърлиш свещта.

… Търсиш полза, награда, съкровеност или каквото и да е друго, а не единствено Бог? – Ти търсиш едно нищо и затова намираш нищо… Което няма битие, то е нищо. Никоя твар няма битие, защото нейното битие зависи от Божието присъствие.

И целият свят да прибавиш към Бога, не ще имаш повече от онова, което имаш само с Бога.

Без Бога творенията имат не повече битие от комар, дето не знае Бога.

Бог създал душата съобразна и подобна на Себе Си, за да може да отдаде Себе Си. Защото каквото и друго да дадеше, тя щеше да го смята за нищо.

Който иска да приеме напълно Бог, трябва изцяло да излезе и да се отрече от себе си. И тогава той ще получи от Бога всичко, което Бог има, и то в същата степен, в която Бог го има.

Където Отецът ражда Сина Си в мен, аз съм същият този Син, а не друг. Ние разбира се се различаваме в човешката си природа, но там аз съм същият Син, а не друг.

Който иска да приеме нещо отгоре, той непременно трябва да се намира в праведно смирение долу… Ако се държиш за себе си или за нещо, или за някого, ти не си най-долу и нищо няма да приемеш.

Да дава е присъщо на природата на Бога… И ако не сме долу и нищо не приемаме, то извършваме насилие над Него и Го убиваме. И тъй като не можем да сторим това на Него, правим го на себе си, доколкото то ни засяга.

За да Му предоставиш възможността да дава, гледай да се себеснижиш пред Бога в праведно смирение, а Бог въздигни в сърцето и в познанието си.

Когато душата се освободи от времето и пространството, Бог изпраща Сина си в нея.

Да ни помогне Отецът на светлините, да бъдем готови да възприемем най-доброто даяние. Амин.

Божията Любов към нас в това се яви …

Божията Любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. (1 Йоан 4:9)

Бог не може да дава малко. Той трябва да дава всичко или нищо. Дарът Му е напълно прост и съвършен, без разделение и извън времето, винаги само във вечността.

Ако искаме да получим нещо от Него, длъжни сме да сме във вечността, извисени над времето.

Бог не познава нищо извън Себе Си; окото Му е насочено единствено към Него Самия. Всичко, което Той вижда, Той вижда само в Себе Си. Затова Бог не ни вижда, когато сме в греховете. Затова доколкото сме в Бога, дотолкова Той ни познава, т.е. доколкото сме без грях.

Ако благородството Му ни е еднакво присъщо и ако сме еднакво близо до Него, защо не получаваме равен дял? – Ако някой иска да получи такова дарение… той не трябва да бъде по-близо до себе си, отколкото до някой друг. Трябва да обича всички хора като самия себе си, еднакво да ги уважава и поддържа.

Какви трябва да сме ние? …Както казва Свети Августин: Каквото обича човек, това става той в любовта.

В любовта, която човек дарява, няма две, а има едно и единство. В любовта аз съм повече Бог, отколкото ако съм в себе си. Пророкът казва: „Вие сте богове, вие всички сте синове на Всевишния“.96 Чудно е, дето по този начин човек може да стане Бог в любовта, но при все това то е истинно във веч­ната Истина.

Няма по-подходящо място за Бога от чистото сърце и чистата душа. Тук Отецът ражда Своя Син…

Що е чисто сърце? Чисто е онова сърце, което е отстранено и отречено от всички творения; творенията опетняват, понеже са нищо; нищото е недостатък и опетнява душата.

Трябва да си свободен от „не“-то… Да вземем горящ въглен и да го поставим на ръката ми. Ако кажа, че въгленът изгаря ръката ми, няма да съм прав… Въгленът има в себе си нещо, което не е присъщо на ръката ми. Тъкмо това „не“ изгаря ръката ми. Ако ръката ми имаше в себе си всичко, което е огънят и което той може да върши, тя би имала изцяло огнена природа. Тогава и целият огън, горял някога да вземете и да го сипете в ръката ми, той не би ми причинил болка… Докато си се вкопчил в „не“-то, дотогава си несъвършен. Искате ли да сте съвършени, освободете се от това „не“.

Няма нищо така желано като живота. Какво е моят живот? – Това, което е задвижвано отвътре, от самото себе си. Безжизнено е онова, което е задвижвано отвън. Ако живеем с Него, трябва да Му съдействаме отвътре; не да действаме отвън. Ние трябва да бъдем задвижвани от това, от което живеем, т.е. от Бога.

Ние можем и трябва да действаме от собствените си дълбини, които е Бог в нас.

Бог е, Който ни принадлежи напълно, и в Него ни принадлежат всички неща. Всичко, което имат всички ангели, светии и Богородица, ми принадлежи в Него и не ми е по-чуждо и по-далечно от онова, което сам имам… И ако желаем да стигнем до това, което ни принадлежи, в което всички неща да станат наши, то трябва да Го приемем еднакво във всички неща, а не в някое повече, отколкото в друго, защото Той е еднакво във всичко.

Който иска да приеме Бога по правилен начин, трябва да го приеме еднакво във всички неща – в утеснение и в благополучие, в сълзи и радост; навсякъде Той трябва да е еднакъв за теб.

Само Бога да имате пред очите си и само Него да търсите. Който начин да ви се падне, бъдете напълно доволни от него.

Бъдете доволни и приемете това, което Бог е пожелал да ви предостави в този миг. Бъдете по всяко време в смирено отречение и низост, и по всяко време мислете, че сте недостойни за благото, дето Бог би могъл да ви даде, ако пожелае.

Вината за това, дето благото е скрито за нас и не ни се открива, лежи не в някой друг, а в нас самите. Ние сме причината за всички наши препятствия. Ако от себе си се опазиш, наистина си се опазил.

Както истинно и естествено ражда Отецът Сина Си в Своята проста природа, така истинно го ражда Той и в съкровената дълбина на духа – и това е вътрешният свят. Тук Божията дълбина е моя дълбина и моята дълбина е дълбината Божия.

От най-съкровената си дълбина трябва да вършиш всичките си дела, без да питаш „защо“.

Докато вършиш делата си заради Небесното царство, заради Бога, или пък заради вечното блаженство изхождайки от външни причини, т.е. външно, в тебе няма правда.

Ако някой се надява, че ще получи повече от Бога чрез вглъбяване, благоговение, сладостно възхищение или особено помилуване отколкото край пастирския огън или в обора, то все едно взима Бога, увива главата му с някакво палто и го пъха под пейката. …Защото, който търси Бога по един определен начин, той постига начина, но изпуска Бога, който се крие в него. Който обаче търси Бога без начин, той Го постига такъв, какъвто е Бог в Себе Си. И този човек живее със Сина и е самият живот.

Ако хиляди години все питаш живота: Защо живееш? – Ще получаваш все същия отговор: Живея, защото живея. Животът живее от своята собствена дълбина и извира от собствената си същност; животът живее без всякакво „защо“, защото живее самия себе си.

Ако някой попита праведния човек, който действа от собствената си дълбина: Защо вършиш делата си? – Праведният човек би отговорил без заобикалки: Върша ги, защото ги върша.

Там, където свършва творението, започва да съществува Бог. И Бог иска от тебе само това, да изле­зеш от себе си, от тварния си начин на съществуване, и да позволиш Бог да бъде Бог в теб.

Дори и най-малкият тварен образ, който се из­об­разява в теб, е толкова голям, колкото голям е Бог. Защо? Защото той пречи на целия Бог. Тъкмо когато този образ влезе в теб, Бог трябва да се измъкне от теб заедно с цялата си Божественост. Излезе ли обаче образът, Бог влиза в тебе.

И Бог тъй силно желае да излезеш от себе си, от тварния си начин на съществуване, като че цялото Му блаженство зависи от това. Е, мили човече, какво ще ти навреди, ако позволиш на Бог да бъде Бог в теб?

Докато волята е недокосната от всички творения и от цялата тварност, тя е свободна.

Христос казва: „Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето“.97

Всички неща са сътворени от нищо; затова техният истински произход е нищото. Докато благородната воля има склонност към творенията, тя изтича заедно с тях в тяхното нищо.

Щом благородната воля дори за миг се отвърне назад – от себе си, от цялата тварност – към собствения си праизточник, тя отново е възстановила правилния си вид и е отново свободна; в същия този миг се събира отново цялото изгубено време.

Хората често се обръщат към мен: Молете се за мен! Тогава си мисля: Защо излизате навън? Защо не останете в себе си и не посегнете към собственото си благо? Та вие цялата Истина носите по същество в себе си?

Да ни помогне Бог да съумеем наистина да останем вътре, там, където в истинско блаженство, непосредствено, без всякаква различеност носим цялата Истина. Амин.

Праведниците живеят довека [1]

А праведниците живеят довека; наградата им е у Господа. (Прем. Сол. 5:15)

На Бог принадлежи славата. Кои са тези, които славят Бога? – Които са излезли изцяло от себе си и не търсят своето в каквото и да било; които не се вторачват в нищо под себе си, над себе си, до себе си или у себе си. Които не търсят благост, чест, покой, радост, полза, топли чувства, святост, награда, Небесно царство. Които са се отстранили от всичко свое.

Праведни са тези, които приемат от Бога всички неща като равни, каквито и да са те: големи или малки, радостни или печални… Ако едното за теб е по-важно от другото, това е неправедно. Ти трябва напълно да се отречеш от собствената си воля.

Някои хора предпочитат Бог да пожелава според тяхната воля, вместо те да пожелават според Неговата Воля. Праведниците нямат изобщо никаква воля; за тях всичко пожелано от Бога е равно, колкото и голяма да е несгодата от него.

За праведния човек няма нещо по-мъчително и по-тежко от това, което е противно на справедливостта. Как така? Ако човек се радва на едно нещо и се опечалява от друго, то той не е праведен. Ако се радва в едно време, ще бъде радостен във всички времена. А ако в някое време е по-радостен, а в друго по-малко радостен, то в това той е неправеден.

Който обича справедливостта, е така укрепен в нея, че онова, което обича, става негово битие; нищо не може да го отвлече от него и нищо друго не го интересува.

Праведниците живеят вечно у Бога, точно у Бога – нито по-долу, нито по-горе. Праведната душа трябва да е тъкмо у Бога и при Бога, напълно равна на Него, нито по-горна, нито по-долна. Кои са тези, които по този начин са равни на Бога? Които не са равни на нищо, те са равни на Бога. Божествената същност не е равна на нищо, в нея няма нито образ, нито форма.

Цялата любов на този свят е изградена върху любовта към себе си. Ако нея си изоставил, изоставил си целия свят.

Отецът ражда Сина Си в душата по същия начин, както Го ражда във вечността… Той ражда мен като свой син и като същия този Син. Той ме ражда не само като Свой Син, не, Той ме ражда като Себе Си и Себе Си като мен и мен като Свое битие и Своя природа. Аз избликвам от най-съкровения извор в Светия Дух; там има един живот, едно битие, едно дело. Всичко, което Бог прави, е едно. Затова Той ме ражда като Свой Син без всякакво различие.

Това, което се преобразява в нещо друго, става едно с него… Като едно, не като равно.

Бога трябва да схванем и желаем не като нещо външно на нас, а като наше собствено и като това, което е в нас.

Бог и аз сме едно. Чрез познанието аз приемам Бога в себе си, чрез любовта – напротив – аз встъпвам в Бога.

Действието и ставането са едно. Бог и аз сме едно: Той действа, аз ставам.

Огънят преобразява в себе си онова, което бива хвърлено в него, и то приема неговата природа. Не дървото преобразява огъня в себе си, а огънят преобразява дървото. Така и ние се преобразяваме в Бога и Го познаваме такъв, какъвто е.

Да ни помогне Бог да възлюбим справедливостта заради нея самата и Бога без всякакво „защо“. Амин.

За Божието милосърдие

Пророкът казва: „Господи, у Тебе има милосърдие към сираци“. А Господ отговаря: „Ще излекувам отмятането им, ще ги обик­на по благоволение“. (Ос. 14:4-5)

Нужно е да бъдеш пренесен в мира, да бъдеш тласнат в мира и да завършиш в мир.

Доколкото си в Бога, дотолкова си в мира.

Роденото от Бога търси мира и бяга в мира.

Храната, която приемам, се съединява с тялото ми така, както тялото ми с душата. Тялото и душата са съединени в едно битие, а не в едно действие. Не така, както душата се съединява с окото в действието, т.е. когато то гледа. И така, храната, която приемам, се съединява с природата ми в битието, а не в действието. Това указва великото единение, което трябва да имаме с Бога в битието, а не в действието.

Висшето дело Божие е милосърдието. Това означава, че Бог пренася душата в най-висшето и в най-чистото, което тя може да постигне – в простора, в морето, в едно бездънно море – там върши Бог милосърдието Си.

Свети Иоан казва: „Бог е Любов и който пребъдва в Любовта, пребъдва в Бога и Бог в него“.98 Въпреки че Иоан казва, че Любовта съединява, тя никога не пренася в Бога; тя скрепява вече съединеното… тя съединява в действието, не в битието.

Любовта постига Бога, доколкото Той е благ, и ако от Бога отпадне името „благост“, любовта никога не би могла да стигне по-далече. Любовта взима Бога под някакъв покров, под някаква дреха.

Най-добрите учители казват, че разумът очиства от всичко външно и възприема Бога оголен, като чисто битие в Самия Себе Си… взима Бога така, както Той се познава в него. Но и разумът никога не може да Го постигне в бездънното море на Неговата бездънност, безоснователност.

Казвам: над разума и над любовта се извисява милосърдието.

Цялото човешко знание не може да проникне до това какво е душата в своята дълбина. За да узнаем ни е необходимо свръхестествено знание.

Какво е душата в нейната дълбина, никой не знае. Ако е възможно да се узнае, то трябва да е свръхестествено; то трябва да изтича от благодатта, там действа Божието милосърдие.

Умряха с меч убити

Четем за мъчениците, че умряха с меч убити. (Евр. 11:37)

Те са мъртви. Ние трябва да се държим в тоя свят така, сякаш сме мъртви и не ни засягат нито горест, нито страдание.

Един учител пита: Щом всички творения са толкова нищожни, как става така, че лесно отвръщат човека от Бога? – Това се случва, защото човек отделя твърде малко внимание на Бога. Ако човекът почиташе Бога така, както би трябвало, то би било невъзможно той някога да падне.

Не може да обладава Бога в достатъчна степен онзи, който не е из основи мъртъв за този свят.

Те са мъртви. Бог никога не разрушава, без да се отплати с нещо по-добро. Мъчениците са мъртви и са загубили един живот, но са придобили битие. Битие не може да придава никой, освен Бог.

Един учител говори, че някои създания са толкова близо до Бога и толкова много Божествена светлина е отпечатана в тях, че те придават битие на другите творения. Това е невярно! …Битие не може да придава никой, освен един Бог в Самия Себе Си.

Битието е най-съкровената същност на Бога… Битието е първото име. Всичко, което изпитва недостатък, е отпадналост от битието.

Целият ни живот би трябвало да е битие. Доколкото животът ни е битие, дотолкова той е в Бога.

Колкото и нищожен да е един живот, възприемем ли го като битие, той се оказва по-благороден от всичко, получило някога живот.

Човек трябва да схване и разбере, че битието е така благородно. Никое творение не е дотолкова нищожно, че да не се стреми към битието. Гъсениците, когато паднат от дървото, полазват нагоре по стената, за да запазят битието си.

Човек трябва да се отдаде доброволно на смърт­та и да умре, за да му бъде отредено по-добро битие.

Силен трябва да е животът, в който мъртвите неща оживяват, в който дори самата смърт се превръща в живот.

За Бога не умира нищо, всички неща живеят в Него. Те умряха, се казва за мъчениците, и са пренесени в един вечен живот, в оня живот, където животът е битие.

Което следва да се познае, трябва да се познае в неговата първопричина… Така и животът не може да бъде завършен никога, ако не бъде възведен към своята очевидна първопричина, в която животът е битие; битие, което душата постига, когато умре до основанието си, за да живеем ние в оня живот, в който животът е битие.

Какво ни пречи да сме в битието постоянно? – Допирът до времето, защото, което се допира до времето е смъртно. Втората пречка е когато нещо съдържа в себе си противоречие… Радост и страдание, бяло и черно са в противоречие помежду си, а такова няма в битието.

Един учител казва: Душата затова е дадена на тялото, за да се пречисти. Душата, отделена от тялото, няма ни разум, ни воля. Тя е една. Тя не разполага със силата, с която би могла да се въздигне към Бога. Душата има тази сила в самото си основание, в корена , но не и в действието. Душата се пречиства в тялото, за да събере в едно това, което е разпръснато и изнесено на повърхността.

Когато това, което петте сетива изнасят навън, се възвърне обратно в душата, тя придобива една сила, в която всичко става едно.

Душата се пречиства в упражняване на добродетелите, т.е когато тя достигне този живот, в който всичко е събрано в едно цяло. В това се състои и душевната чистота – очистване от разделения живот, встъпване в обединения живот. Всичко, което е разделено в низшите неща, се събира, когато душата се извиси в живот, незнаещ противоречия. Когато душата влезе в светлината на разума, тя не знае никакво противоречие. Което отпадне от тази именно светлина, изпада в смъртност и умира.

Третото, в което се заключава душевната чистота, е това, че душата не се склонява към нищо. Всичко, което се склонява към нещо друго, загива и не може да пребивава.

Да ни помогне Господ да преминем от разединен към единен живот. Амин.

Той бе като утринна звезда …

Той бе като утринна звезда сред облаци, като месечина, пълна в дните си; като слънце, светнало над храма на Всевишния. (Сир. 50:6-7)

Което има битие, време или място, то не докосва Бога. Бог е над него.

Бог е във всички творения, доколкото те имат битие, и все пак е над тях… Което е едно в много неща, то непременно трябва да е над нещата.

Душата е цяла и неделима изцяло в крака, изцяло в окото и изцяло във всеки член.

Ако взема частица време, това не е нито днешния ден, нито вчерашния. Взема ли обаче мига, той обема в себе си всяко време. Мигът, в който Бог е създал света, е така близо до това време, както мигът, в който говоря в момента, и страшният съд в този миг е така близък, както вчерашния ден.

Начинът да обичаме Бога, е начин без начин. Обичаме Го така, както можем.

Бог не е нито това, ни онова. Който счита, че е познал Бога и при това познава нещо определено, той не познава Бога.

Бог не е битие. Бог е толкова по-високо от битието, колкото висшият ангел е над един комар… С тези думи не Му отричам битие, а Го възвисявам над битието.

Бог не е благост. Благостта e свързана с битието и не отива отвъд него; ако нямаше битие, нямаше да има и благост. Бог не е благ, не е по-благ и не е най-благ. Но нали Бог казва: „Никой не е благ, освен Един Бог?“. Какво е благо? Благо е това, което съобщава себе си… Бог е всесъобщителният. Никоя вещ не съобщава своето си, защото никое творение не е от самото себе си. Това, което съобщават, те имат от друг. Те не отдават самите себе си. Слънцето дава светлината си и остава на своето място, огънят дава топлината си и си остава огън. Бог обаче отдава Себе Си, защото това, което Той е, Той е от Себе Си, и във всички дарове, които дава, Той дава Себе Си. Той дарява Себе Си като Бог, както е във всичките свои дарения, на този, който иска да Го приеме.

Ако вземем Бога в битието, то ще Го вземем в Неговото предверие, защото битието е предверието, в което Той обитава. Къде е тогава храмът Му, къде Той просиява в светостта Си? Разумът е храмът Божи. Бог никъде не живее по истински, отколкото в Своя храм, в разума.

В себепознанието си Бог Себе Си познава в Себе Си.

Аз не съм блажен, защото Бог е благ… Аз съм блажен единствено поради това, че Бог е разумен и аз зная това.

Къде е истинно битието на образа: в огледалото или в онова, от което изхожда? – В онова, от което изхожда. Образът е в мен, от мен, към мен. Докато огледалото стои срещу лицето ми, моят образ е в него. Отмести ли се огледалото, образът изчезва. Битието на ангела зависи от това, че в него е наличен Божественият разум, в който Бог познава Самия Себе Си.

Като свободна звезда…99 тя е постоянно на равно отстояние от слънцето и се движи според него, никога не се отдалечава или приближава до него, и с това ни указва, че човек … във всяко време трябва да е при Бога и в Бога, така че нищо да не може да го отдалечи от Бога – нито щастие, нито нещастие, нито каквото и да е творение.

Като месечина, пълна в дните си… Луната никога не е така силна, както когато е най-отдалечена от земята. Колкото повече душата е извисена над земните неща, толкова тя е по-силна.

Има изречено слово – това са ангелът, човекът и всяка твар. Има друго слово, което е мислено и изречено, посредством него мога да си представя нещо. Но има и още едно Слово – немислено и неизречено, то никога не се изявява, а вечно остава в Този, който Го говори. То е в Отец, който Го изрича, винаги възприемано и оставащо в Него.

Разумът винаги действа навътре. Колкото по-тънко и по-духовно е нещо, толкова по-силно действа то навътре. И колкото по-тънък и по-силен е разумът, толкова повече с него се съединява това, което той познава, ставайки едно с него. … Ра­зумът има пет свойства: отделя от тук и сега; не е подобен на нищо и така е подобен на Бога; той е чист и несмесен; действа и търси в самия себе си; той е образ.

Не е така с телесните неща. Колкото по-силни са те, толкова повече действат навън.

Блаженството Божие е в единящото, насочено навътре действие на разума, когато Словото остава вътре.

В дните си той се понрави Богу

В дните си биде умилостивение и биде намерен праведен. (Сир. 44:16) На немски тези слова звучат така: Ной биде намерен съвършен, праведен; в дните си той се понрави Богу. (Сир. 44:16)

Ето какво е праведност – причината на всички неща в Истината.

Праведността намерил вътре. Тялото ми е повече в душата, отколкото душата в тялото. Тялото и душата ми са повече в Бога, отколкото в самите себе си.

Близостта между Бога и душата изключва различие.

Това познание, и никое друго, в което Бог познава Сам Себе Си, е познанието на всеки отречен дух.

Душата получава битието си непосредствено от Бога. Затова Бог е по-близо до душата, отколкото тя е до самата себе си. Затова Бог е в дълбината на душата с цялата си Божественост.

Душата е тъй единна в себе си, че в едно време е способна да възприеме само един единствен образ. Когато възприема образа на камъка, тя не възприема ангелският образ, а ако възприема ангелския образ, в същото време не възприема никой друг образ. И този образ, който тя е възприела, тя трябва да го обича… Ето защо човек трябва да стане в себе си едно.

Нашият Господ казва: „Всичко ви казах, що съм чул от Отца Си“.100 И всичко, което знае Отец, то зная и Аз, а всичко, което Аз зная, знаете и вие. Аз и Отец сме един дух. Човекът, който знае всичко, що Бог знае, е човек, умъдрен от Бога. Той постига Бога в Собственото Му битие, в Собственото Му единство, в Собствената Му наличност и в Собствената Му Истина.

Трябва да имаме чисто и ясно знание за Божествената Истина. Човек, имащ във всичките си дела истинен стремеж, има за начало на стремежа Бог, осъществяването на стремежа е отново Бог, т.е. чистата Божествена природа, в която е също и завършекът на този стремеж – т.е. в Бога.

Ако същността на Мъдростта и нейната природа са моя вътрешна форма и ако съм самата Мъдрост, тогава съм мъдър човек.

Собственият образ на душата е този, в който не е изобразено нищо освен това, което е Бог Сам по Себе Си.

Душата има две очи – едно вътрешно и едно външно.

Вътрешното око е това, което се взира в същността и получава битието си от Бога непосредствено.

Външното око на душата е това, което е обърнато към всички творения и ги възприема образно или като действие на някаква сила.

Човекът, който е обърнат към себе си и познава Бога в Собствения Му вкус и в Собственото Му основание – този човек е свободен от всички сътворени неща и е заключен в себе си с истинния ключ на Истината. Господ посетил учениците си по Великден при заключени врати. Така е и с този човек, който е освободен от всяка чуждост и тварност: Бог не влиза тепърва в такъв човек, Той е вече по Самата Си Същност вътре в него.

Който не търси своето си ни в Бога, ни в творенията – той живее в Бога и Бог живее в него.

Такъв човек ще се весели да остави и пренебрегне всички неща и наслада ще му достави да възведе всички неща в най-възвишеното им.

Който живее в Бога, обитава добро жилище и е наследник Божи, а в който Бог живее, той има достойно домочадие при себе си.

Четем в Евангелията:

„Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.“101

„Ти си Моят Син възлюбен, в Когото всички неща Ми се нравят.“102

„Този е Моят Син възлюбен, в Когото Сам на Себе Си се нравя.“103