Небето е чисто, ясно и неопетнено – не го докосват нито времето, нито пространството. …Нищо друго не пречи така много на душата да познае Бога, както времето и пространството. Времето и пространството са парчета, а Бог е едно. И така, иска ли душата да познае Бога, тя трябва да Го познае отвъд времето и пространството, защото Бог не е нито това, нито онова, каквито са множеството земни неща; Бог е едно.

Ако душата иска да види Бога, тя не трябва да устремява взора си към никоя временна вещ, защото, докато мисли времето и пространството или има някаква друга подобна представа, за душата е невъзможно да познае Бога. Ако окото иска да познае цвета, то трябва да е лишено от цвят.

Който познава Бога, знае, че всички творения са нищо. Ако сравним едно творение с друго, то изглежда красиво и е нещо; но сравним ли го с Бога, то е нищо.

Ако иска да познае Бога, душата трябва да забрави и да загуби себе си, защото докато вижда и познава себе си, тя не вижда и не познава Бога.

Когато душата загуби себе си и се отрече от всички неща, тя отново намира себе си в Бога. Познавайки Бога, в Него тя познава напълно и съвършено себе си и всички неща, от които се е отрекла.

Ако искам наистина да позная висшето благо, или Вечната благост, то трябва да я позная там, където тя е Самата в Себе Си, а не където е раздробена.

Ако искам наистина да позная Битието, то трябва да го позная там, където е Самото в Себе Си, а не където е раздробено, т.е. в творенията.

Не от справедливостта или от строгостта Божия идва това, дето Бог много изисква от човека; от огромната Божия щедрост идва, защото Той е пожелал душата да бъде така пространна, че много да може да приеме в себе си и Бог много да даде.

Никой не трябва да смята, че е трудно да се отречеш и отстраниш от всички неща. То може да изглежда трудно и да е наистина трудно в началото, но отречеш ли се, няма по-лек, по-радостен и по-желан живот.

Бог е много ревностен вечно да бъде с човека.

Бог поучава човека, за да го доведе до Себе Си…

Никога човек не е жадувал така силно нещо, както Бог жадува да доведе човека до богопознанието.

Бог е винаги готов, но ние не сме готови.

Бог е близо до нас, но ние сме далеч от Него.

Бог е вътре, ние обаче сме вън.

Бог е в нас, у дома си, ние сме в чужбина.

Бог води праведниците през тесния към широкия път, за да достигнат те откритата широта. Това значи, че Бог води към истинската свобода на Духа, който става Един Дух с Бога.

За виждането

Савел стана от земята и, макар да бяха очите му отворени, никого не виждаше. (Деян. 9:8) – Тези думи имат четворен смисъл.

Павел, с отворени очи, видял Нищото, а това Нищо било Бог, защото като видял Бога, нарекъл Го Нищо.

Като станал, той не видял нищо, освен Бога.

Във всички неща той нищо, освен Бога, не виж-
дал.

Като видял Бога, видял всички неща като чисто нищо.

Светлина дойде от Небето… Под Небесната светлина разбираме светлината, която е Бог, и която човешките сетива не могат да възприемат.

Свети Павел казва: „Бог живее в непристъпна светлина, която никой от човеците не е видял“.122 С това утвърждава: Бог е светлина, към която няма достъп.

Този, в когото все още се въздигат и нарастват благодатта и светлината, не е влязъл в Бога. Бог не е нарастваща светлина, но чрез възрастване можеш да се приближиш към Него.

В самото възрастване Бог не може да се види. Той може да бъде видян единствено в светлината, която е Сам Бог.

Огря го светлина от Небето.123 – Всичко, което било от душата му, било обзето… и така озарен, той бил съборен на земята, а очите му били отворени и с отворени очи той видял всички неща като нищо. И като видял всички неща като нищо, видял Бога.

В „Книгата на Любовта“ душата изрича: „Нощес на леглото си търсих онзи, когото обича душата ми, търсих го и го не намерих“.124

За този, който е привързан или пристрастен към нещо по-низше от Бог, леглото е твърде тясно.

Нощес го търсих – няма нощ без светлина, но светлината остава скрита. Слънцето грее през нощта, но остава скрито. Денем грее и затъмнява всички светлини.

Божествената светлина затъмнява всички свет-
лини.

Това, което търсим в творенията, е всичкото нощ… само сянка и нощ… Всичко, което не е Първата светлина, е мрак и нощ.

Този, за когото преходните неща не са станали незначителни и нищожни, той не намира Бога. Затова се казва: Щом ги отминах, намерих онзи, когото търсих.

Когато Бог отпечатва и излива Себе Си в душата, ти Го приемаш като светлина, битие или благост, и ако си съставиш някакво мнение или представа за Него, то това вече не е Бог. Това „малкото“ трябва да бъде надмогнато, трябва да се отхвърлят всички прибавки и да се познае Бог като Едно.

Когото обича душата ми. Той е толкова високо над душата и затова тя не Го именува.

Не именува Бога, защото Бог е безименен. Ако трябваше да Му даде някакво име, то с това би било мислено нещо определено. Бог е над всяко име и никой не може да стигне толкова далече, че да изрече Бога.

Не дава име на Бог, защото в любовта душата напълно се влива в Бога, тя не знае нищо друго, освен Любовта. На нея се струва, че всички хора познават Бога така, както и тя. Тя се удивлява, че някой познава и друго, освен Бога.

Не назовава Бога, защото не е имала време, за да Го назове; душата не може да се отдръпне за толкова дълго от Любовта; не може да изкаже друга дума, освен „Любов“.

Не назовава Бог, защото си мисли, че Той няма друго име освен „Любов“, в „Любов“ тя изрича всички имена.

Павел с отворени очи не видял. Не мога да видя това, което е едно. Той видял Нищото, а То било Бог.

Бог е Нищо и Бог е нещо. Което е нещо, то е също Нищо. Това, което Бог е, Той е изцяло.

Пресвети Дионисий за Бога казва така: Той е свръх – битие, Той е свръх – живот, Той е свръх – светлина; – не Му прибавя това или онова и така указва, че Бог е нещо незнайно, което се намира далеч отвъд всичко.

Ако ти видиш нещо или познаеш нещо, то не е Бог, защото Бог не е ни това, ни онова.

Бог е Истинна Светлина. Който иска да я види, трябва да е сляп и да държи Бог далече от всяко „нещо“.

Един Учител казва: Който говори за Бога с помощ­та на някакво сравнение, говори за Него по начин непросветлен; който говори за Бога с Нищото, той говори за Него както подобава.

Когато душата дойде при Едното и встъпи в Него, напълно оставила себе си, там тя открива Бога като в Едно Нищо.

Някога, един човек видял насън, сън наяве, че е забременял от Нищото, както жена с дете, и в това Нищо се родил Бог. Бог бил плодът на Нищото. Бог бил роден в Нищото.

Ако искам да придобия образа на някакъв предмет, да речем камък, то аз поглъщам в себе си най-грубото от него; поглъщам го отвън (като нещо чуждо). Но когато той пребивава в дълбината, в основанието на душата ми, той съществува по най-висш и най-благороден начин, и той е не друго, а духовен образ.

Когато душата ми постига нещо отвън, в нея попада нещо чуждо. Когато познавам творенията в Бога, то вътре в мен нищо не прониква, освен само Бог, защото в Бог няма нищо, освен Бог. Познавайки творенията в Бога, аз ги познавам като нищо. Затова и Павел видял Бога, в когото всички творения са нищо.

Павел с отворени очи не видял нищо; Нищото било Бог. Всички творения са в Бога като нищо, защото Бог има битието на всяко творение в Себе Си. Бог е битие, имащо в Себе Си всяко битие.

Искаме ли да познаем Бога, то това трябва да е непосредствено, т.е. без посредник, в Бога не трябва да попадне нищо чуждо. Ако познаем Бога в онази [Божествена] светлина, то тя трябва да е обособена и заключена в Себе Си, без някакво нахлуване на сътворени неща. И тогава ще познаем вечния живот напълно непосредствено.

Когато Павел не видял, той видял Бога. Светлината, която е Бог, изтича и затъмнява всяка друга светлина. Светлината, в която гледал Павел, в тази светлина той видял Бога и нищо друго.

Павел бил обхванат от светлината, която е Бог, и затова нищо друго не виждал; Всичко, което е от душата му, било покорено и заето от Тази светлина, и той не можел да възприеме нищо друго.

Ако носим Бог, не носим други, външни неща.

В светлината, която е Бог, няма никакви примеси, никакви примеси не проникват в нея.

И това е знак, че се вижда Истинната светлина, която е Нищо. Под светлина се има предвид не друго, а това, че с отворени очи не се вижда нищо, т.е. вижда се Нищото. И като не видял нищо, Павел видял Божественото Нищо.

Свети Павел казва: Който не вижда нищо друго и е сляп, той вижда Бога.

Ако душата не излиза към външни неща, тя се връща в себе си и живее в своята проста, чиста светлина и тук тя няма нито любов, нито страх, нито ужас.

Павел видял Нищото, от чиято светлина е всяка светлина, и от чието битие е всяко битие.

Колкото и тънко, колкото и чисто да е онова, с което познавам Бога, то трябва да се махне. Дори светлината, която е Бог, ако я възприема като докосваща душата ми, това е неправилно. Аз съм длъжен да я възприема там, където тя избликва.

Не мога да виждам правилно светлината, когато тя играе на стената; трябва да обърна взора си натам, откъдето тя избликва. Но дори и да я възприема там, където избликва, трябва да се отрека и от самото избликване. Аз трябва да я възприема такава, каквато тя се носи в себе си. Но и тогава ще кажа – и това не е! Аз не трябва да я възприемам нито там, където се докосва, нито там, където се излъчва, нито там, където се носи в себе си, защото всичко това са начини на съществуване.

Бог трябва да се приеме като начин без начин и като битие без битие.

Свети Бернар казва: Който иска да Те познае Теб, Боже, трябва да те измери без мяра.

Да ни помогне Бог да влезем в това познание, в което няма ни начин, ни мяра. Амин.

Мойсей взе да моли Господ, своя Бог

Мойсей взе да моли Господа, своя Бог: – Господи, защо се разпалва гневът Ти против твоя народ?125 А Господ Му отговаря: – Мойсее, остави ме да се гневя, довери ми това, позволи ми го, благоволи към мен, разреши ми да се гневя и да си отмъстя на народа. Обещавам ти ще те въздигна, възвелича… ще те направя владетел на велик народ. На това Мойсей отговорил: – Господи, изличи ме от книгата на живите или прости на народа.126

Ако вършиш деянието си заради собствената си полза, заради собственото си наслаждение или заради собственото си блаженство, ти не търсиш единствено Славата Божия, а собствената си полза.

Защо се казва: „Господ, своя Бог“. Бог не е твой Бог, когато пожелаваш против волята Му – ако Бог иска да си болен, а ти искаш да си здрав, ако Бог желае приятелят ти да умре, а ти желаеш да е жив. Тогава Бог не е твой Бог.

Ако обичаш Бога и си болен – за Слава Божия; приятелят ти умира – за Слава Божия.

Ако си болен и молиш Бога за здраве, то здравето ти е по-мило от Бога и значи Той не е твой Бог.

Защо се гневи Бог? – Бог не търси Своето. Той се гневи единствено за това, че ние действаме против собственото си блаженство и го губим.

Бог казва: „Мойсее, остави Ме да се гневя…“. Който изцяло отдава собствената си воля на Бога, той улавя и задължава Бога така, че Бог може да върши само това, което човек желае.

Който отдава изцяло собствената си воля на Бога, на него Бог отдава изцяло и истински Своята Воля.

Всеки ден и нощ ние проглушаваме Бога с виковете си: Боже, да бъде Волята Ти! Но като бъде Волята Му, гневам се…

Когато нашата воля стане воля Божия, това е добре; но ако Волята Божия стане наша воля, това е много по-добре.

Когато волята ти стане Воля Божия, при болест ти не искаш да си здрав, защото това е против Волята Божия; но ти пожелаваш Волята Божия да е такава, че да оздравееш. Обратно – ако Волята Божия стане твоя воля – то при болест казваш: за Слава Божия.

Ако беше така, че цялата мъка на ада, и цялата мъка на чистилището, и цялата мъка на този свят трябваше да се изтърпи, то волята ни би искала вечно да я търпи заедно с Волята Божия, и винаги би смятала това за свое блаженство… дори мисъл не би минала да пожелае нещо друго.

Когато волята ми се съедини с Волята Божия в едно, тогава Небесният Отец ражда Единородния Си Син не само в Себе Си, но и в мен. Защо и в Себе Си, и в мен? – Защото съм едно с Него, Той не може да ме изключи. Тогава Светият Дух приема битието Си, действието Си, ставането Си от мен в същата степен, както и от Бога. – Защо? – Защото нали аз съм в Бога и ако Светият Дух не приема всичко това от мен, то не го приема и от Бога; Той не може да ме изключи, по никакъв начин.

Волята на Мойсей станала Божия Воля така изцяло, че почитането на Бога сред народа било по-мило на Мойсей, отколкото собственото му блаженство… Дори цялата Божественост да му беше обещана, той пак не би се съгласил с гнева Божи.

„Господи, изличи ме от книгата на живите или прости на народа“. – Обичал ли е Мойсей народа повече от себе си? – Не, Мойсей търсил почитанието на Бога сред народа и знаел добре, че с това той е по-близо до Бога, отколкото ако се беше отказал от народа и търсеше само собственото си блаженство.

Докато с делата ти си насочен към себе си или към някой човек за сметка на друг, то Волята Божия все още не е станала твоя.

Нашият Господ изрича в писанието: „Учението Ми не е Мое, а на Онзи, Който ме е пратил“.127 Така трябва да се държи и добрият човек: Делото ми не е мое дело, животът ми не е моят живот.

Човешка природа и човек са две различни неща.

Мога да постигна онова най-велико единство на Христос с Отец, ако сполуча да отстраня това, което е от единия или от другия, и схвана себе си като човешка природа.

Мнозина молят Бога за всичко, което Той може да направи за тях, а не искат да дадат на Бога всичко, което те могат да направят за Него.

Първото, което Бог дава, е Самият Себе Си.

Имаш ли Бога, с Бог имаш и всички неща.

Който има Бога и заедно с Бога всички неща, той има не повече от онзи, който има само Бога.

Хиляда ангела са във вечността не повече от два или един, защото във вечността няма число, тя е отвъд всяко число.

Който даде заради Бога 100 марки злато, то е голямо нещо. Но казвам: Ако имам такава воля, да имам 100 марки, за да мога да ги дам на Бога, то с това аз вече съм платил на Бога, и Той трябва да ми се издължи, все едно, че съм Му броил парите.

Ако имах цялия свят и имах волята да го отдам на Бога, то аз вече съм платил на Бога с целия свят и Той трябва да ми се издължи, все едно, че вече съм го извършил.

Ако папата бъде убит от собствената ми ръка, но без това да е станало по моя воля, то пак бих се качил на олтара и въпреки това бих отслужил меса.

И в най-бедния и отхвърлен човек човешката природа е толкова съвършена, колкото е съвършена в папата и в императора.

Човешката природа ми е по-мила от човека, който нося в себе си.

Господ утеши своя народ

Господ утеши своя народ и помилува своите страдалци. (Ис. 49:13)

Веселие и радост има у Бога за деянията, които Го славят; а тези деяния, които не Го славят, са като прах и пепел пред Него.

Нищите са оставени на Бога; където и да отидат, те намират Бога и Го имат на всички места и Бог ги приема; те са Негови повереници.

„Аз съм светлината на света“…128 Учителите казват: Всички творения могат да кажат „аз“, но sum, съм, в дълбокия смисъл, не може да каже никой, освен Бог. Sum значи нещо, което носи цялото благо в Себе Си.

Никое творение не носи в себе си цялостно утешение за човека. Дори да имам всичко, което искам, но само пръстът да ме боли… тогава нямам пълно утешение, докато той ме боли; хлябът е утешение за гладния, но ако си жаден, хлябът е толкова слаба утеха, колкото и камъкът; дрехите са утеха при студ, но ако е горещо – не са.

Всички творения носят в себе си някакво утешение… но носят и горчивина. Утешението на творенията не е пълно, защото има примеси в него.

Божията утеха е чиста, безпримесна, цялостна и съвършена. Тя изпитва такава нужда да дарява, че не се сдържа и ни дарява най-напред Себе Си. Бог толкова ни обича, че в Любовта Си към нас сякаш е забравил и Небесното царство, и земното царство, и цялото Си блаженство, и цялата Си Божественост и не Го е грижа за нищо друго, освен да ни даде това, което може да ни утеши. И Той го дарява напълно, изцяло, чисто, по всяко време и на всички творения.

Така сладка е Божията утеха, че всички творения я търсят и се стремят към нея.

Битието и животът на всички творения зависят от това, дето те търсят и се стремят към Бога.

Според учителите душата има три сили: едната търси винаги най-сладкото; другата търси винаги най-висшето; третата търси винаги най-доброто; защото душата е така благородна, че намира покой единствено в Праоснованието, от което извира всяко благо.

Къде е този Бог, към когото се стремят всички творения и от когото имат битието и живота си?… – Никой не може да Го открие.

Къде е този Бог?… – Никой не би могъл да намери Бог, но Бог сам издава Себе Си.

Един светец казва: Такава сладост изпитвам отвътре, че забравям и себе си, и всички творения, и ми се иска напълно да се разлея в Тебе, Господи. И като ми се иска да се разлея, Ти не ми даваш да го направя. Защо, Господи? Ако само ме дразниш – защо все пак ме приемаш. Ако си ме възлюбил, защо ме отбягваш? Ах, Господи, Ти го правиш, за да мога да приема много от Тебе.

Пророкът казва: – Боже мой. – Кой ти е казал, че съм твой Бог? – Господи, само в Тебе намирам покой, само в Тебе ми е добре.

Да се обновите в духа

Да се обновите в духа на своя ум.

(Ефес. 4:23)

Докато душата съзерцава образи – образи на ангели, или пък собствения си образ, в нея има не­що несъвършено.

Докато душата съзерцава Бога като Бог, или ка­то образ, или като Троица, в нея има не­що не­съвършено.

Когато се отхвърлят всички образи и душата съзерцава само собственото си единство, то тогава чистото битие на душата, пребиваващо в покой в самото себе си, ще претърпи чистото и безформено битие на Божественото единство, което е отвъд всяко битие.

О, чудо на чудесата! Колко благородно е когато битието на душата претърпява единствено чистото Божествено единство.

Обновлението е при всички творения, които са под Бога.

При Бога няма обновление, а единствено Веч­-
ност.

За вечността е характерно, че при нея битие и новост са едно, защото тя не би била вечна, ако трябваше да става нова, а не е нова постоянно.

Обновление има при ангелите, и то дотолкова, доколкото да се дадат указания за бъдещето; защото ангелите знаят за бъдещите събития толкова, колкото Бог им открови.

Обновява се душата, доколкото се нарича „ду­ша“ това, което дава живот на тялото и е негова форма.

Обновява се душата, доколкото се нарича „дух“; духът е което е отделено от тук и сега, и от всичко природно.

А там където душата е образ Божи и няма име, както Бог няма име, там тя не знае обновление, а единствено вечност, както е при Бога.

Бог няма име, защото за Него нито може да се знае, нито може да се каже каквото и да било.

Това, което знаем или изказваме за Първата Причина, се отнася по-скоро до нас, отколкото до Първата Причина. Защото тя е издигната над всяко изказване и разбиране.

Ако кажа, че Бог е добър – това не е вярно… кажа ли, че Бог е мъдър, това не е вярно… кажа ли, че Бог е битие, това не е вярно. Бог е по-скоро отвъд, свръх всичко. Той е Нищост.

Мълчи и не плямпай за Бога, защото, когато говориш за Него празни приказки, ти лъжеш и извършваш грях.

Не искай да узнаеш нещо за Бога, защото Бог е над всяко познание.

Един учител казва: Ако имаше Бог, когото бих могъл да позная, Той не би бил Бог за мен.

Ако си разбрал нещо за Бога, знай, че това не е Той.

Ако си мислиш, че знаеш нещо за Бога, ти изпадаш в състояние на невъзможност да познаваш, а чрез това в състояние на животно. Защото непознаващо сред творенията е животното. И ако ти не искаш да бъдеш животно, не знай нищо за Неизречимия в слово Бог, не знай нищо за Неизповедимия.

Ти трябва напълно да се отречеш от твоето битие и да се втечеш в Неговото, и „твоето“ трябва да стане у Него „мое“ и то така пълно, че вечно да познаеш невъзникналата Му битийност и неназовимото Му Нищо.

Ако искаме да се обновим с духа, тогава шесте сили на душата – както висшите, така и нисшите, трябва да бъдат опасани със златни пръстени, покрити със златото на Божествената Любов.

Низшите сили на душата са: различаване, гневливост и желание. Висшите сили на душата са: съхранение, познание, воля.

На способността за различаване – rationale – се слага златен пръстен „Просветление“. Този пръстен се носи, за да бъде различаването просветлявано чрез Божествената светлина, вън от времето, във всички времена.

На гневната сила – irascibilis – носиш пръстен „твоят мир“. Защо? – Защото доколкото си в мира, дотолкова си в Бога; И доколкото си извън мира, дотолкова си извън Бога.

На желанието – concupiscibilis – трябва да носиш пръстен „Достатъчност“. Всички творения, които са по-долу от Бога, трябва да са ти достатъчни. Но за Бога трябва да си ненаситен. Защото Бог не може никога да ти е достатъчен: колкото повече имаш Бога, толкова повече Го желаеш.

Съхраняващата сила – memoria – се уподобява на Отец от Троицата. На нея трябва да носиш златен пръстен „Съхраняване“ – за да запазиш в себе си всички вечни неща.

Разумът – intellectus – е сила, която се уподобява на Сина от Троицата. На нея трябва да носиш златен пръстен „Познание“, за да познаваш Бога вън от времето, във всички времена. Ти трябва да познаваш Бога без помощта на образи, без посред­ници и без уподобления т.е. безобразно, непосредствено и без сравнения; аз просто трябва да стане Той, а Той трябва да стане аз… и то така, че да сме едно… Защото докато Той и аз, т.е. Бог и душата, не са едно единствено тук и едно единствено сега, никога… няма да бъдат едно.

Волята – voluntas – е сила, която се уподобява на Светия Дух. На нея трябва да носиш златен пръстен „Любов“. Ти трябва да възлюбиш Бога не заради Неговата благосклонност, т.е. не затова, че Той заслужава да бъде обичан; защото Бог не е това или онова. Бог е извисен над всяка любов и заслуга.

Как трябва да обичам Бога? – Ти трябва да Го обичаш недуховно, т.е. душата ти да е недуховна и лишена от всякаква духовност. Защото докато душата ти съхранява образа на духа, тя има образ. А докато има образ, тя има посредник, а докато има посредник, тя не обладава единството и простотата. А тогава тя не обича Бога с праведна любов, защото праведната любов зависи от единността…

Ако обичаш Бога като „Бог“, дух, лице, образ – всичко това трябва да отпадне.

Обичай Бога като Не-Бог, като Не-дух, като Не-лице, като Не-образ, като чисто, ясно Едно, без примеси, отстранено от всяка двойственост.

В Едното трябва вечно да потъваме от нещо към нищо.

Проповядвай Словото

Проповядвай Словото. (2.Тим. 4:2)

Проповядвай Словото, изговаряй Го, произнасяй Го, раждай Словото.

Удивително е, че Словото избликва и въпреки това остава вътре.

Удивително е, че всички творения изтичат и въп­реки това остават вътре.

„Изговаряй Словото“ значи, че ти трябва да осъз­наеш онова, което е вътре, което е в теб.

Бог винаги изрича само Едно. В това Едно изричане Той изрича Сина Си, Светия Дух и всички творения – и все пак има само едно изричане. Но пророкът казва: „Аз пък чух две“,129 т.е. възприех Бога и творението.

Там, където Бог го изрича, творението е Бог, тук обаче то е творение.

Волята Твоя да бъде! Тези думи имат двоен смисъл: Единият е – заспи във всички неща. Другият смисъл е – старай се във всички неща.

Заспи във всички неща и не знай нищо за времето, творението и образите… едва тогава ще възприемеш онова, което Бог върши в тебе.

В книгата на Любовта душата казва: „Заспала съм, но сърцето ми е будно“.130 – Заспало ли е всичко сътворено в теб, ще можеш да възприемеш това, което Бог върши в теб.

Старай се във всички неща… възприеми Бога във всичко, възлюби Бога над всичко и обичай Го еднакво във всички неща.

Възприеми Бога във всички неща, защото Той е във всички тях… Възприеми Бога във всички неща и това ще е знак, че Той те е родил като Единородния Си Син, а не като нещо по-малко.

Възлюби Бога над всички неща и ближния като себе си…131 Бог трябва да е основата и мярката на твоята любов. Любовта ти трябва да е първо към Бога и после към ближния. Любовта към ближния да е както към тебе самия, и не по-малко от това.

Първата цел, която преследва всеки телесен член, е да служи на цялото тяло, а след това и на всеки отделен телесен член както на себе си и не по-малко, отколкото на себе си. В своите действия телесният член не се съобразява повече със себе си, отколкото с който и да е друг член от цялото.

Ако обичаш блаженството в теб повече отколкото блаженството в другия, то ти обичаш себе си, а щом обичаш себе си, Бог не е основата на твоята любов.

Ако обичаш стоте марки повече, когато са у теб, отколкото когато са у друг – това е неправедно.

Обичаш ли един човек повече от друг, това е неправедно.

Обичаш ли майка си или баща си, или себе си повече, отколкото някой друг, това е неправедно.

Във всички неща обичай Бога еднакво – т.е. обичай Го в бедност и богатство, в болест и в здраве, в изкушение и в неизкушение, в страдание и в нестрадание.

Колкото е по-голямо страданието, толкова е по-малко страдането.

Колкото е по-голямо страданието, толкова по-лесно се носи.

Колкото повече човек изоставя, толкова му е по-лесно да изоставя.

Колкото повече човек отдава, толкова по-лесно отдава. За човека възлюбил Бога е еднакво лесно да отдаде целият този свят и едно яйце.

Вложи старанието си да се опираш на чистото единство, а не на многото неща.

Вдигни глава и отхвърли всичко, което е твое. Придобий Бога така, че да стане твое обладание, както е обладание на самия Себе Си, и да е Бог за теб, както е Бог за Себе Си, и не по-малко от това; Вдигни глава и насочи всичките си дела към Бога.

Мъртъв беше и оживя, изгубен беше
и се намери

Мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. (Лука 15:32)

Докато човек е в благодатта, всички дела, извършвани от него, са достойни за вечна награда. Това е вярно, защото в благодатта Бог върши делата.

Падне ли човек в смъртен грях, всички дела, извършени от него по времето, когато е в смъртен грях, са мъртви, както мъртъв е той, и не заслужават вечна награда, защото той не живее в благодатта.

Когато Бог, Който страда за греховете на хората, им връща благодатта, то всички дела, извършени в благодатта преди човек да е паднал в смъртния грях, възкръсват в новата благодат и са така живи, както са били преди.

Някои учители казват, че делата, извършени от човека, когато той е бил в смъртния грях, са загубени завинаги, загубено е времето, а с него и делата му. На това се противопоставям и казвам: От всички добри дела, извършени от човека, когато е бил в смъртен грях, никое не се губи, не се губи и времето, в което са извършени, щом човек отново придобие благодат.

Сами по себе си делата и времето са нищо… Делото като дело не се случва от себе си, нито пък заради себе си, то и не знае за себе си. Духът, от който се извършва делото, се отвързва от образа на самото дело и не влиза повече в него… духът няма нищо общо с това дело… Затова делото и времето – било то добри или лоши – се изгубват заедно. Те нито остават в Духа, нито в себе си имат място и битие, а и на Бог са напълно ненужни. Затова те се губят, и стават нищо.

Ако сами по себе си делата и времето са нищо, то този, който ги губи, нищо не губи.

Никога никое дело не е било добро, свято или блажено.

Никога никое време не е било добро, свято или блажено, нито пък някога ще бъде.

Когато човек извърши добро дело, то с това дело той се освобождава и с това освобождение се изравнява и доближава до Началото си повече, отколкото преди освобождението, и става по-блажен и по-добър от преди. Затова наричаме свети и блажени делото и времето, в което то е извършено… Благостта, святостта и блаженството не са същностно присъщи на делото и времето.

Нито добро, нито свято, нито блажено е делото, а блажен е човекът, в който остава плодът на делото – не като време, и не като дело, а като предразположеност към добро. Тази предразположеност към добро е вечно с духа, също както той е вечно в себе си и вечно е дух.

Когато човек върши добри дела, докато е в смъртен грях, той ги върши не от смъртния грях, защото те са добри, а смъртният грях е лош. Той ги върши от дълбината на духа си, който дух в себе си е по природа добър, дори и да не е осенен от благодатта, и делата сами по себе си да не заслужават Небесното царство във времето, в което са вършени. Но това не наврежда на духа, защото плодът на делото, отделен от делото и времето, остава в духа и е дух с духа, и не може да бъде погубен, също както не може да бъде погубено и битието на духа.

Духът освобождава битието си чрез изява на образите, които са добри – и го прави така, както би го правил в благодатта; …И колкото повече човек се освобождава и изявява, толкова повече се приближава до Бога, който е свободен в Самия Себе Си; и колкото повече човек се освобождава, толкова по-малко губи делото и времето. И върне ли се благодатта, онова, което е било в него само по природа, сега става изцяло по благодат.

И колкото повече човек се е освобождавал чрез добри дела, дори извършени в смъртен грях, толкова по-решителен е бил изборът му да стане едно с Бога.

Тъй като се е освободил когато е бил в смъртен грях, той е спечелил за себе си време, в което сега е свободен. Така че не е загубено времето, в което сега е свободен; човек е спечелил това време и може да върши в него други дела, които още повече да го сближат и съединят с Бога.

Плодовете на делата, които човек е извършил в духа си, остават в духа и са дух с духа. Дори и да са отминали делата и времето, то все още живее духът, от който те са избликнали, все още живее плодът на делата, отделен от самото дело и времето, пълен с благодат, както самият дух е пълен с благодат.

Как се отнася делото към духа? … Духът е станал свободен чрез осъществената в делото постъпка. Това е силата на делото, заради което е осъществено и самото дело.

Между всички тях дирих покой

Между всички тях дирих покой. (Сир. 24:7)

Питат ли ме каква е крайната цел, заради която Създателят е сътворил всички творения, ще кажа: Покоят.

Питат ли ме какво търси с делата си Светата Троица, ще кажа: Покой.

Питат ли ме какво търси душата във всичките си движения, ще кажа: Покой.

Питат ли ме какво търсят всичките творения в естествените си движения и стремежи, ще кажа: Покой.

Във всички творения Бог дири собствения Си Покой.

Покой търси и Светата Троица. Отецът търси Покоя в Сина с това, че е излял и оформил в Него всичките творения, а Отецът и Синът търсят Покоя в Светия Дух с това, че Той е произлязъл от тях като Вечна Неизмерима Любов.

Душата търси покоя във всичките си движения и сили, независимо дали човек го осъзнава или не… Човек или иска да отхвърли от себе си нещо, което пречи на покоя, или иска да привлече към себе си нещо, в което да намери покой.

Всички творения дирят покоя по силата на естествените си стремления, независимо дали знаят това, или не… Например камъкът пада надолу, докато не легне на земята; огънят се стреми нагоре… С това, че търсят покоя, творенията издават подобието си с Божествения Покой, предоставен от Бога на всички тях.

Каква трябва да е душата, в която Бог иска да намери покой? – Тя трябва да е чиста.

Нищо не е по-мило на Бога от покоя. Будуването, постите, молитвите, себеизтезанията не значат нищо за Бога, в сравнение с покоя.

Бог няма нужда от нищо друго, освен да получи в дар едно спокойно сърце.

В спокойното сърце Бог извършва в душата Своите тайнствени и Божествени дела.

Познанието принася Бога в душата и води душата към Бога; но не я въвежда в Бога. Познанието е обхванато от мярата… А мяра е това, което включва нещо в себе си, а нещо изключва. Но Божествените дела не са такива. Те са неограничени и са неограничено заключени в Божественото откровение.

Любовта прониква в Бога и въвежда в Него душата с познанието и с другите сили, и я съединява с Бога. Там Бог действа отвъд силата на душата – не както ако е в душата, а като Божествен в Самия Себе Си. Там душата бива потопена в Бога и покръстена в Божествената Природа и в Божествената Природа приема тя Божествения живот и Божествения порядък…

Когато душата бъде изцяло съединена с Бога и бъде покръстена в Божествената Природа, тя загубва несъвършенствата си, слабостта и непостоянството си, обновява се напълно в Божествения живот и всичките добродетели и нрави се нареждат според Бога.

Блажени гладните и жадните за правда

Блажени гладните и жадните за правда. (Мат. 5:6)

На гладните за правда и за Волята Божия, Волята Божия им се услажда.

„Повече ще огладняват ония, които Ме ядат и повече ще ожадняват, които Ме пият“ – в духовните неща няма насищане.

Ако човек е наистина гладен, храната му се услажда; и колкото по-гладен е, толкова повече се наслаждава да се храни.

На гладните за Волята Божия, Волята Божия така им се услажда, че те са доволни от всичко, което Бог им отсъжда, и нито желаят, нито се стремят към нещо друго.

На когото се нрави Волята Божия, всичко, което Бог му отрежда, било то болест, бедност или какво да е друго, му е по-мило от всичко останало, точно защото Бог го е пожелал.

Откъде да знам дали тази е Волята Божия? – Ако не беше Волята Божия, даже миг не би траяла. Така че трябва да е Неговата Воля.

Ако Волята Божия ти се услажда, то каквото и да ти се случи или да не ти се случи, ти ще се чувстваш като в Небесното Царство.

Тези, които жадуват друго, а не Волята Божия, страдат и са нещастни, считат себе си за ощетени и се измъчват.

Тези, които жадуват друго, а не Волята Божия, постъпват сякаш продават Бога. Те обичат Бога заради нещо друго, което не е Бог. И ако им се даде онова, което обичат, тях повече не ги е грижа за Бога.

Благочестие ли е, наслада ли е, каквото и да ти се отреди, щом е тварно, то не е Бог.

В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна.132 Светът е сътворен, а сътвореното не познава Несътворения.

Бог е излял в творенията доволство и наслада, но корените на всяко доволство и същността на всяка наслада Той е запазил у Себе Си.

Бог иска да ни има единствено за Себе Си… Той не желае съперник.

Бог не търпи никакво ограничение. Той не желае да се стремим или копнеем по нещо извън Него.

Има голяма разлика между Любовта Божия и нашето обичане. Ние обичаме само ако откриваме благо в онова, което обичаме. Дори да се закълна, аз не съм в състояние да обичам друго, освен благото.

Какво обича Бог? … – Бог обича тези, които ходят по пътищата на правдата и Мъдростта, т.е. тези, които следват Сина… Бог ни обича само доколкото сме в Него и доколкото ни открива в Себе Си. Което ни е дадено, ни е дадено от Любовта Му, за да сме в Него и да живеем в Мъдростта Му.

Бог има една Любов – със същата Любов, с която Отец обича Сина Си, с нея Той обича и мен.

Отецът има един едничък Син и колкото по-малко насочваме вниманието и стремежа си към нещо друго, извън Бога, колкото по-малко се надвесваме навън, толкова повече ще бъдем преобразувани в Сина, Синът ще бъде роден в нас и ние ще бъдем родени в Сина, и ще станем Единият Син.

Има един единствен Син и едно битие, и то е Божествено битие. Ние ще станем в Него едно, ако имаме само едно в ума си. Бог е един … и не може да бъде по друг начин, освен да мислим Бог винаги като един.

Ако иска да стане едно със Сина, душата непременно трябва да отиде отвъд себе си. И колкото повече излиза от себе си, толкова повече се едини със Сина. Свети Павел казва: Ние се преобразяваме в същия образ, който е Сам Той.133

В едно съчинение е казано: Добродетелта никога не е добродетел, ако не идва от Бога, чрез Бога и в Бога – едно от тия трите трябва винаги да е налице. Ако е по друг начин, то това не е добродетел, защото онова пред очите ти, дето не е от Бога, е твърде нищожно.

Как да сме непосредствено в Бога чрез това, към нищо да не се стремим и нищо да не търсим, освен Него? Как да бъдем нищи и да се отречем от всички неща? – Тежко е, че не бива да желаем никаква награда. Бъдете сигурни обаче, че Бог няма да пропусне да ни даде… но не бива да се вторачваме в това; защото колкото по-малко се стремим или копнеем, толкова повече дава Бог.

Волята Божия

По-възвишено е да вярваш в Бога, отколкото на Бога.

Човек нищо не трябва да търси – нито познание, нито знание, нито съкровеност, нито смирение, нито покой, а единствено Волята Божия.

Вън от Волята Божия познанието на Бога е ни-
що.

Вън от Волята Божия всички неща са нищо, не се нравят на Бога и са несъвършени.

Във Волята Божия всички неща са в Бога, там те са нещо, нравят Му се и са съвършени.

Човек не трябва да се моли за временното. Ако иска да се моли, да се моли единствено за Волята Божия, и за нищо друго. Така всичко ще му се даде.

Ако човек моли за нещо друго, а не за Волята Божия, нищо няма да му се даде.

В Бог няма нищо, освен Едното, а Едното е неделимо. Ако човек вземе нещо различно от Едното, то ще е делимо и няма да е Едното.

Бог е Едно, и ако някой търси или се стреми към още нещо, то това не е Бог, а е нещо делимо.

Покой, познание или друго подобно, всичко, с изключение на Волята Божия, е налично заради себе си и е нищо.

Ако човек търси единствено Волята Божия, то каквото и да му дойде или да му бъде откровено, той трябва да го приеме като дар Божи; нека не гледа и не мисли дали то е по природа или по благодат, откъде е дошло, по кой начин… Всичко това трябва да му е напълно безразлично.

Каквото и да вършим, има ли в нас любов към Бога, то е достатъчно.

„Ах, ако знаех, че такава е Волята Божия, с радост щях да го понеса или да го направя“. Боже мой! Чудно е това, че някой болен се пита дали е болен по Волята Божия! Той трябва да е сигурен, че е болен по Волята Божия. Така е и с другите неща.

Човек трябва да приеме, че всичко, което му се случва, е чисто и просто от Бога.

Душата не намира покой при никой начин и страда, докато не се извиси над всичките начини и не стигне при Вечното благо, което е Бог, и за което е сътворена.

При Бога не се стига с бурен напън, с твърдоглаво упорстване да направим или пък оставим нещо. При Бога се стига с мекота, с доверчиво смирение и себеотрицание спрямо всичко, което ни постига.

Човек не трябва да се навива: Трябва да го направиш, каквото и да ти струва! Това е погрешно, защото така се подчертава собственото „аз“.

Ако нещо налегне човека, нещо, което му е усилно и го подтиска или обезпокоява, то това е погрешно, защото така се подчертава собственото „аз“.

Ако нещо е противно на човека, той трябва да се посъветва с Бога и смирено да Му се подчини. Нека с мекота и доверие да приеме от ръцете на Бога всичко, което Бог му дава.

Не трябва да отправяме вниманието си на случайни неща; трябва да сме при себе си и да отдадем напълно волята си на Бога и да приемем еднакво добре всичко, което идва от Него – благодат ли, или друго, вътрешно или външно.

Който възприема нещо у Бога, той не вижда Бога.

Праведникът няма нужда от Бога. Аз нямам нужда от нещо, което имам.

Праведникът на нищо не служи, не насочва вниманието си към нещата. Той има Бог, и затова на нищо не служи.

Човек не се познава по това, че води добър живот, пости и извършва много наглед добри дела. Мярка за израстването му е това, че нараства любовта му към вечните и отвращението му към временните неща.

Ако човек има пари и ги даде на Бога и съгради манастир, това е велико дело. Ако обаче ги презре в себе си заради Бога и гледа на тях като на нищо, това е по-доброто.

Във всичките си дела човек трябва да е обърнал волята си към Бога и само Бога да има пред себе си. Така той ще расте и няма да се страхува, няма да се замисля право ли е постъпил, или е съгрешил.

Истинските поклонници

Иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отец с дух и Истина, защото такива дири Отец. (Иоан 4:23)

„Иде час, и дошъл е вече“. Който иска да се поклони на Отец, с цялото си желание и доверие трябва да се пренесе във вечността, в онази висша част на душата, която е отвъд времето, и която не знае нищо нито за времето, нито за тялото.

С дух и Истина. Какво е Истина? Истината е така благородна, че дори ако Бог се отвърне от нея, аз бих я следвал и бих изоставил Бога; защото Бог е Истината, а всичко, което е в душата, или всичко сътворено не е Истина.

Ще се поклонят на Отец. Чудно е колко много са тези, които се молят за обувки или за крава и страдат за такива неща; и те постъпват глупаво. Защото, докато се молиш на Бог за твари, молиш се за своята вреда; тварите носят в себе си горчивина, зло, вреда, несгода.

Който търси Бога и още нещо към Него, няма да намери Бога.

Който търси само и единствено Бога, той ще намери Бога, и заедно с Бога ще намери всичко, което Бог предлага.

Ако търсиш Бога за своята си полза или за своето си блаженство, ти всъщност не търсиш Бога.

Ако зададем въпроса „Защо“ на добрия човек, той ще ни отговори следното:

– Защо търсиш Бога? – Защото е Бог.

– Защо търсиш Истината? – Защото е Истина.

– Защо търсиш Справедливостта? – Защото е Справедливост.

– Защо обичаш Бога? – Не зная, заради Бога.

– Защо обичаш Истината? – Заради Истината.

– Защо обичаш Справедливостта? – Заради Справедливостта.

– Защо обичаш Благостта? – Заради Благостта.

– Защо живееш? – Наистина, защо живея? Но живея с наслада.

Всички неща, които са във времето, имат „защо“.

– Защо спиш? – За да имам сила.

– Защо се храниш? – За да имам сила.

Никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отец познава някой, освен Сина.134 Искаме ли да познаем Отец, трябва да сме Синът.

Ако искаме да сме Син, първо, трябва да имаме Отец, защото никой не може да каже, че е син, ако няма баща; и никой не може да е баща, ако няма син… Защото животът на сина е свързан с бащата, и животът на бащата е свързан със сина. Синът е човекът, който върши всички свои дела от любов.

Второто, което превръща човека в Син, е хладнокръвието. Ако човек е болен, да го приеме по същия начин, както, ако е здрав; и ако е здрав, да го приеме по същия начин, както, ако е болен. Ако умре приятелят му – в Името Божие, ако извадят окото му – в Името Божие.

Третото, което превръща човека в Син, е това: Да не свежда глава пред никой друг, освен пред Отец.

Казвам: Не искам да моля Бога да ми даде; Не искам и да го възхвалявам, че ми е дал. Бих помолил Бога да ме направи достоен да Го приема и бих Му благодарил затова, че природата и същността Му са да дава.

Живяла някога една светица, тя имала много синове, които някой си искал да убие. Тогава тя се засмяла и казала: – Не се измъчвайте, а се радвайте и мислете за Небесния си Отец, защото от мен нямате нищо.135 А това означава: Вие имате битието си непосредствено от Бога.

Тази е моята заповед

Тази е моята заповед: Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. (Иоан 15:12)

Любовта, с която обичаме, трябва да е толкова чиста, толкова гола, толкова отречена от всичко, че да не е отправена към приятел или пък към нещо друго, а единствено към самата себе си.

Да любите. Ако някой ми заповяда нещо, което е сладко и полезно за мен, нещо, в което се крие моето щастие, то това ще ми хареса… Бог ми предлага такава сладост, че целият свят не може да ми предложи нещо равно на това.

Да любите. Вкуси ли човек дори само веднъж от тази сладост [Любовта], то тогава, както Бог не може да се отвърне от Собствената Си Божественост, така и този човек с любовта не ще може да се отвърне от благостта и от Бога; на него дори ще му е по-лесно да изостави себе си и блаженството си, но той ще остане с любовта при благостта и при Бога.

Нямаше ли да е по-благороден онзи живот, в който всеки се стреми към мир за ближния си така, както се стреми към мир за себе си; в който любов­та е така оголена, чиста и отречена от всичко, че нейна цел са единствено благостта и Бог?

Защо обичаш благостта? – Заради благостта. – Защо обичаш Бога? – Заради Бога… Нито виждаш, нито обичаш друго, освен благостта и Бог.

Както Аз ви възлюбих. Как ни е възлюбил Бог? Той ни е възлюбил, когато все още ни е нямало и когато сме били Негови врагове. Бог не чака ние да Го молим, Сам идва при нас и ни моли да Му бъдем приятели. Бог желае ние да пожелаем Той да ни покровителства.

Господ казва: Волята Ми е да се молите за ония, които ви пакостят.136

Любовта ти трябва да е една. Любов има само там, където има единство и подобие.

Където има двама, там има недостиг. Защо? Защото едното не е другото и това „не“ създава различие. Там има горчивина, защото няма мир.

Ако държа една ябълка в ръката си, тя е наслада за очите ми, но не и за устата ми. Ако пък я ям, то тя е сладост за устата ми, но не и за очите ми. Така двете не могат да съществуват заедно, защото едното от тях трябва да загуби битието си.

Да любите един другиго – да сте един в друг.

Бог е Любов, и който пребъдва в Любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него.137

Ако Бог беше в мен, а аз не бях в Бога, или пък ако аз бях в Бога, а Той не беше в мен, то всичко щеше да е раздвоено.

Ако Бог е в мен и аз съм в Бога, то аз не съм по-долу от Бога и Бог не е по-горе от мен.

Колкото повече се отдаваш на Бога, толкова повече ще ти се отдаде Бог.

Колкото повече се отчуждаваш и отдалечаваш от себе си, толкова по-голямо ще е вечното ти блаженство.

Когато изричаме: Да дойде царството Ти, да бъде Волята Ти – ние всъщност молим Бога да ни отнеме от самите нас.

Момко, тебе думам, стани!

Момко, тебе думам, стани! (Лука 7:14)

Душата, обладаваща Бога, е винаги плодна.

Бог ражда Себе Си от Себе Си в Себе Си и отново се ражда в Себе Си.

Бог е целият във всеки добър човек. Има нещо в душата, в което живее Бог, и има нещо в душата, в което тя живее в Бога. Ако обаче душата се обърне към външни неща, тя умира за Бог и Бог умира за нея. Не че Бог умира Сам по Себе Си, Той продължава да пребивава в Себе Си, но за тази душа е мъртъв.

Всичко, което разсъдъкът може да схване, и всичко, което желанието пожелава, не е Бог. Мрак е там, където е краят на разсъдъка и желанието, но точно там – в мрака, сияе Бог.

По-горе от всяка светлина е благодатта. Тя никога не идва в разума и във волята… Има нещо тайнствено, което е по-горе, и то е главата на душата. Там се осъществява истинското единение между Бога и душата.

Волята е така благородна, че може да бъде изпълнена единствено от Божествената Любов.

Разумът е така благороден, че може да бъде изпълнен единствено от Божествената Истина.

Благодатта не води до единение в някакво дело. Тя по-скоро е пребиваване на душата в и наедно с Бога. Всяко дело, външно или вътрешно, е твърде малко спрямо тази съкровеност.

Образът като образ и това, чиито образ той е, не могат да бъдат разделени едно от друго никога. Ако душата живее в онова, което е образ Божий, тя ражда. Там е истинското единение.

Блаженството не е нито в разума, нито във волята, а отвъд двете. Блаженството е там, където е като блаженство, а не като разум и воля; където Бог е като Бог, а душата е като образ Божий. Блаженството е там, където душата приема Бога като Бог.

И ръката Господня беше с него

Какво ли ще бъде този младенец? И ръката Господня беше с него. (Лука 1:66)

И ръката Господня беше с него. От тия думи можем да узнаем за достойнството на човека.

Ръката Господня символизира Светия Дух първо, доколкото делото се върши с ръката, и второ, доколкото ръката е свързана с тялото и мишцата, защото всички дела, които човек върши с ръката, извират от сърцето, разпростират се към останалите членове и се осъществяват чрез ръката.

Сърцето и тялото, мишцата, ръката символизират Светата Троица: Отец е обозначен чрез сърцето и тялото, защото, макар душата да е цялата във всеки отделен член – цялата в най-малкия, цялата в най-големия и цялата във всеки един от тях – то битието на душата е най-вече в сърцето, там е същността и праизточникът на делата . Отец е Началото и Праизточникът на всички Божествени дела. Синът е обозначен чрез мишцата, както е писано: Той показал сила с мишцата си.138 А след тялото и мишцата, Божествената Сила се разпростира към ръката, която е символ на Светия Дух.

Какво е действието на Светия Дух в душата? Ако искам да водя някой човек, той няма да ме следва с наслада, ако не открие някакво сходство с мен… Всички хора трябва да следват Бога, без значение дали искат това, или не. Следват ли Го с охота, това им доставя наслада, следват ли го с неохота, това е мъчение за тях. Затова Бог е отдал на душата Божествена Светлина в мига на сътворяването – от благоволение и любов към нея, за да бъде душата сходна с Него и да може да действа с наслада.

Доколкото Бог открива сходство със Себе Си в душата, дотолкова Той действа с Любовта свръх душата. И тъй като Бог е безкраен, то и любовта на душата следва да е безкрайна.

И хиляда години да живее човек, любовта му може да се увеличава, все още и още… така е при огъня – той действа дотогава, докато има дърва.

Колкото по-голяма е любовта в душата и колкото по-буен е вятърът, т.е. Светият Дух, толкова по-съвършен е огънят… Светият Дух духа постоянно и любовта на човека се увеличава постепенно, а не отведнъж.

Кое е чудното дело, което Бог извършва в душата? – Ако душата трябва да е Божествена, тя трябва да бъде въздигната… Благодатта въздига душата до Бога. Нейното дело е да влече и то да влече до края, и който не я следва с охота, страда… Душата трябва да се въздигне до там, където Бог действа в Собствената Си природа, …където изливащото се и излятото са напълно Едно. Там душата става Едно с Бога…

Някой си човек беше богат

Някой си човек беше богат. (Лука 16:19)

Бог е неизповедим. Всичките имена, които душата Му дава, тя взима от своето си познание.

В книгата „Светлина на светлините“ един учител казва: Бог е свръхсъществуващ, непостижим и непознаваем, ако става дума за естествено познание.

При благодатното познание човек – по благодат – може да изпадне в екстаз и да познае, както Свети Павел познал, когато бил въздигнат на Третото небе. Там видял това, което нито бива, нито може да бъде изречено с думи.139

Бог е непознаваем, защото не е причинен, Той е без начин и без дело в скритата Си тишина. Затова няма име.

Мойсей попитал Бог за името Му. – Бог отговорил: „Този, дето е тук…“140

Бог така, както е в Самия Себе Си, никога не може да бъде познат от някое творение. Не че Той не желае, но творенията не са в състояние да Го познаят.

Бог е богат както в Самия Себе Си, така и във всички неща. Божието богатство е в пет неща.

Първото Божие богатство е в това, че Той е Първата причина; затова се излива във всички неща.

Второто Божие богатство е в това, че Той е прост в битието Си. Затова е и най-съкровеното във всички неща.

Какво е простота? – Просто е това, което е единно в себе си, без примес от чужд вид. Бог е прост в битието си и всички прости неща се удържат в онова, което Той е. Затова творенията са едно в Едното и Бог в Бога. Сами по себе си, те са нищо.

Третото Божие богатство е това, че Той е бликащ. Той съобщава Себе Си на всички неща. Той е избликващ от Себе Си и изтичащ във всички неща.

Бог се втича по три начина във всички неща: с битие, с живот и със светлина. Особено се втича в надарената с разум душа, в нейната способност да познава всички неща и да възвежда тварите към първоизточника им.

Бог е Светлина на светлините, защото всяко доб­ро даяние и всеки съвършен дар иде от Отец на Светлините.

Четвъртото Божие богатство е в това, че Бог е неизменен, затова е опората на нещата.

Бог се едини с нещата и все пак се запазва като един в Себе Си и всички неща съхранява в Самия Себе Си като едно. Христос казва: Вие ще се преобразите в Мен, а не Аз във вас. Това е така заради неизменността и безкрайността Му и заради нищожността на нещата.

Пророкът казва: Всички неща са така малки спрямо Бог, както капката спрямо бурното море.141

Ако капка се капне в морето, то капката се преобразува в морето, а не морето – в капката.

Когато Бог привлече душата към Себе Си, тя се преобразува в Него и става Божествена, а не Бог се преобразува в душата. Тогава душата губи името и силата си, но не и волята и битието си. Тогава душата остава така, както е Бог в Себе Си.

Епископ Албрехт казва: Точно във волята, в която умира, човек ще остане вовеки.

Петото Божие богатство е това, че Той е съвършен, затова е и най-жадуваното. Бог е Собственото Си съвършенство във всички неща.

Какво е съвършенството при Бога? – Това, че Той е цял Благост за Себе Си и за всички неща. Затова и всички неща Го желаят, защото Той е тяхното благо.

Марта и Мария

Четем в Писанието, че Нашият Господ влиза в едно село и там една жена на име Марта Го приема у дома си. Тя има сестра Мария, която сяда в нозете на Иисус и слуша речта Му. А Марта се улисва в голяма шетня. – Господи, кажи на сестра ми да ми помогне! – изрича Марта. На което Христос отговаря: – Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а едно е само потребно. И Мария избра добрата част. (Лука 10:38)

Три неща увлекли Мария да седне в нозете на Господ. Едното е благостта Божия, която обзела душата . Другото е силно, неизречимо копнение – тя желаела, без да знае какво, и се стремяла, без да знае какво. Третото е сладкото утешение и блаженството, които тя черпела от Вечните думи, изтичащи от устата на Христос.

Три причини подбуждали и Марта да се грижи и да слугува на Христос. Първата е зрялата възраст и битийната дълбина. Тя вярвала, че никой не може да действа по-добре от нея. Втората причина е мъдрата разсъдливост, която насочвала външното действие към най-висшето, предложено от Любов­та. Третата е високото достойнство на милия гост.

Бог е винаги на разположение за удовлетворяване както на духовните, така и на сетивните нужди на човека.

При удовлетворяване на сетивната природа имаме утеха, блаженство и доволство, и човек се преизпълва с нежност.

Духовното удовлетворение е удовлетворение в духа. Духовно удовлетворение имаме, когато пълното наслаждение не склонява надолу върха на душата, та да го потопи в насладата, напротив, той остава могъщо извисен нагоре. Човек постига духовно удовлетворение само тогава, когато любовта и страданието на творението не могат да превият надолу върха на душата му.

Животът ни учи на най-ценни познания за насладата и светлината, по-ценни от всичко, което можем да постигнем в тоя живот по-долу от Бога. Поучението на живота е дори по-ясно от това, което може да ни даде светлината на вечността. Светлината на вечността ни позволява да познаем себе си и Бога, но не самите себе си без Бога. Където виждаш само себе си обаче, по-остро възприемаш различието между равно и неравно. Пример за това е Свети Павел и езическите учители. В екстаза си Свети Павел видял Бога и себе си по начин духовен, и все пак не разпознал точно и ясно всяка добродетел, а това станало, защото не упражнил добродетелността си на дело. Езическите учители от своя страна, чрез упражняване на добродетелите достигнали до толкова възвишено познание, че разпознавали всяка добродетел по-точно и по-ясно от Свети Павел и другите светци, изпитващи първия си екстаз.

Марта била по-зрялата. Тя била живяла дълго и праведно и животът я бил дарил с ценни познания… – Господи, кажи да ми помогне! – изрича тя – сякаш иска да каже: Сестра ми си въобразява, че може всичко, което поиска, щом е само с Тебе, и Ти си нейна утеха. Дай да узнае наистина дали това е така, кажи да стане и да се махне от Тебе! В това изречение имаме нежна любов, въпреки че думите са прекалено самонадеяни. А Мария била изпълнена, в нея имало копнеж, без да знае към какво и къде. Сякаш седяла там повече заради приятното усещане, а не заради духовното израстване. Марта се страхувала, че сестра ще потъне в насладата и ще си остане там… Но Христос и дал увереност и утеха, че Мария е избрала добрата част, която никой не може да отнеме и че ще стане такава, как­вато трябва да стане.

Христос изрича: Марто, Марто. С двойното обръщение Той указва, че Марта има вече всяко временно и всяко вечно благо, което трябва да притежава тварното същество. С първото назоваване Той указва съвършенството на Марта във временните дела. С второто назоваване Той указва, че не липсва нищо от нужното за вечно блаженство.

Ти се грижиш – казва Той – Ти си при нещата, но нещата не са в теб… Ти си „при грижата“, но не „в грижата“… Ти не си изнежена чрез вкусването на духа…

Ти си съвсем близо… Едното е действие и занаят във времето. Чрез него се стига близо до Бога и то не умалява вечното блаженство. Но другото е – да се откажеш от първото. Защото всичко сътворено е посредник.

Свети Павел казва: Преодолейте времето, защото дните са лукави.142

Да преодолеем времето, означава непрекъснато да се въздигаме към Бога и то не в различието на образните представи, а в Истината.

Под думите „Дните са лукави“ разбираме следното: Ден указва за нощ, защото ако нямаше нощ, нямаше да има и ден… тогава всичко щеше да е една светлина. Точно този е смисълът на реченото от Павел: Нищожен е онзи светъл живот, в който може да има все още тъма, която да забули и засенчи вечното блаженство за духа.

Едно е само потребно. Едно, а не две. Аз и ти обгърнати от вечната светлина, това е Едно. Дву-единното е пламтящ дух, който е над всички неща, но е под Бога, в „окръжението на вечността“.

Бога виждаме само там, където Го виждаме духовно, изцяло безобразно. Тогава Едното е Две, Двете – светлината и духът – са Едно, и те са Едно в тяхната обгърнатост от вечната светлина.

Душата има три пътя към Бога.

Единият път към Бога е с разни действия и гореща любов да търсим Бога във всички творения. Това е имал предвид цар Давид, когато е казал: „Между всички неща дирих покой“.143

Вторият път към Бога… е когато човек се е издигнал – неволно и безобразно – над себе си и над всички неща, но не е намерил същностна опора. Този път е имал предвид Христос, когато е казал на Свети Петър: „Блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“.144 Свети Петър не видял Бога гол, незабулен. Той бил издърпан, грабнат чрез силата на Небесния Отец отвъд всяка тварна способност за проумяване чак до „окръжението на вечността“. Там Свети Петър изговорил няколко сладки думи, от които нямало никаква нужда… От това разбираме, че Свети Петър стоял само в „окръжението на вечността“, … защото в рая се чуват неизказани думи, които човек не може да изговори.145; Свети Петър не бил Едно с Бога, съзерцавайки Го в Собственото Му битие.

Третият път е Пътят, и той е все едно да си у дома. Пътят е да съзерцаваш непосредствено Бога в Собственото Му битие.

Христос казва: Безпокоиш се за много неща, а не за едно. Когато някоя чиста и проста душа е изправена без никаква подготовка в „окръжението на вечността“, тя пада в безпокойството в мига, в който нещо попречи и я раздели от насладата. Марта била със зряла, добре укрепена добродетелност и с неугрижено сърце, неподдаващо се на безпокойства и никакви неща. Затова тя пожелала и сестра да бъде възведена и укрепена в това състояние, защото забелязала, че тя не е по същество в него.

Едно е само потребно! Кое е това едно? То е Бог… Оттегли ли Бог Своето в Себе Си, всички творения стават нищо. Оттегли ли Бог Своето от душата Христова в която духът е съединен с Вечното Лице, то Христос би станал проста твар.

Ако отдадеш волята си на Бога, не е възможно да не извършиш напълно и изцяло онова, което там си узнал, било то в отдаването или приемането.

Има три воли: сетивната воля, просветлената от разума воля и Вечната Воля.

Сетивната воля трябва да слуша истинския учител. Разумната воля стъпва върху делата на Иисус Христос и на другите учители и винаги направлява думите, поведението си и деятелността си към най-висшето. Само когато бъде изпълнено това, Бог праща още нещо в дълбината, в основанието на душата – Вечната Воля с Любовния завет на Светия Дух. Тогава душата зове: „Твоята Вечна Воля да бъде“ и Милосърдният Отец благоволява и изрича в душата Своето Вечно Слово. Това е ако душата стори в достатъчна степен всичко, което е необходимо за това и то се понрави на Бога.

Някои учители твърдят, че трябва да сме така съвършени, че да не ни трогва никоя радост; да сме недосегаеми както за радостта, така и за страданието. Казвам: те не са прави.

Вие си мислите, че щом думите предизвикват у вас радост или страдание, сте несъвършени. Не е така. Дори Христос е страдал. Четем думите Му: „Душата ми е прескръбна до смърт“.146

Казвам: Никога не е имало толкова голям светец, че да не е страдал от болката и да не се е услаждал от Любовта. Но светеца нищо не може да го отклони от Бога и дори когато сърцето му се измъчва, докато не е споходен от благодатта, волята му пребивава едничко у Бога и той казва: „Господи, аз ти принадлежа, както и Ти на мен“. Каквото и да се случи на такъв човек, то не вреди на Вечното блаженство, защото не засяга и не скършва самия връх на душата, съединен с милата Воля Божия.

Мария, докато седяла в нозете на нашия Господ, все още не била истинска Мария – била Мария по име, но не и по битие… Тя тъкмо била приета в школата и започвала да се учи да живее. Марта по същество била в школата. Казвайки: „Господи, кажи да стане“, тя сякаш искала да каже: Господи, бих искала тя да не седи тук, потънала в удоволствието и насладата, а да се научи на живот, да го придобие по същност. – Кажи да стане, та да стане съвършена.

Мария отначало била Марта, за да стане после Мария.

Мария наричам едно добре обучено тяло, послушно на мъдрото поучение. А послушно наричам това тяло, при което волята изпълнява това, което разумът казва.

Аз никога не мога да постигна мъчителният за ухото ми звук да е така приятен за слуха ми, както сладкия звън на струните. Но ето към какво трябва да се придържаме: когато разумът възприеме грубия звук, то волята, оформена от разума, ще застане на негова страна и ще нареди на сетивната воля да не я е грижа за този звук, а сетивната воля ще го направи охотно. И тогава борбата се превръща в наслада – онова, което човек трябва да отвоюва с големи усилия, сега се превръща в радост за душата му, и тогава става плодоносно.

Чак когато приели Светия Дух, учениците за­поч­нали да осъществяват добродетелите си.

Когато Мария седяла в нозете на нашия Гопод, била ученичка и тепърва се учила да живее. Но пос­ле, когато Христос се възнесъл на Небето и тя приела Светия Дух, чак тогава започнала да служи.

Когато тихо мълчание обгръщаше всичко

Когато тихо мълчание обгръщаше всичко, слезе от Небето, от царствените престоли върху мен скритото Слово.

(Прем. Сол. 18:14-15)

В най-чистото на душата, в най-благородното, в основанието и битието на душата се изрича Словото. Там е дълбоко мълчание, защото там не прониква никога никоя твар или образ, там душата не знае ни действие, ни знание, ни образ.

Всяко действие душата извършва с помощта на силите си – когато познава, познава с разума; когато си спомня, спомня си с паметта; когато обича, обича с волята; когато гледа, гледа чрез очите… Така действа тя, посредством силите си, а не с битието си. Всяко нейно действие навън е свързано с посредници. Силите, с които тя действа, изтичат от дълбината на битието , но в самата дълбина няма действие… там цари покой и възторг.

В самата дълбина душата по природа е невъзприемчива за нищо друго, освен за Божественото битие. Там Бог встъпва в душата целият, а не с някоя своя част. Никой не се докосва до тази дълбина, освен един Бог.

Когато силите на душата влязат в съприкосновение с творението, те извличат и създават образ на това творение и го поглъщат в себе си – така те познават творението. По-далече от образ творението не може да проникне в душата…

За душата няма нищо по-непознато от нея самата. Защото… тя не може да създаде или извлече никакъв образ за себе си… и не може да познае самата себе си. Всеки образ идва отвън, чрез външните сетива. Ето защо душата не може да има образ за себе си. Затова тя познава всички други неща, но не и самата себе си. За никое нещо тя не знае толкова малко, колкото за себе си.

Но как ражда Отец Сина Си в душата? Подобно на творенията – в образи и сравнения? Не! По-скоро по начина, по който Го ражда във вечността, и не иначе. В Себе Си Бог притежава съвършено разбиране и пълно и дълбоко познание за Себе Си чрез Себе Си, а не чрез образ. Така че Отец ражда Сина Си съхранявайки единството на Божествената природа… Ако в дълбината на душата имаше някакъв образ, то не би имало истинско единство, а в истинското единство се намира цялото блаженство на душата.

Какво да направи човек, така че да достигне и да заслужи и в него да се извърши и осъществи това раждане? Не е ли по-добре да положи някакви усилия – например да се представи на Бога или да мис­ли за Бога? Или пък да остане в мълчание, тишина, спокойствие и да остави Бог да говори и действа в него, а той просто да чака делото Божие в себе си?

Най-доброто и най-благородното, до което можеш да стигнеш в този живот – това е да замълчиш и да оставиш Бог да говори и действа в тебе.

Словото се изрича, когато всички сили са се отрекли от своите дела и образи. Затова е речено: „Когато тихо мълчание обгръщаше всичко, слезе върху мен скритото Слово“.

Един учител говори на душата: Откъсни се от безпокойствата на външните дела. Бягай далече и се скрий от бурята на вътрешните мисли, защото те предизвикват несъгласие и тревога.

Ако Бог ще изрича Словото Си в душата, тя трябва да пребивава в мир и покой. Тогава Той ще изрече в душата Своето Слово и Себе Си Самия, не образ, а Себе Си Самия.

Дионисий казва: Бог няма образ или сравнение за Себе Си, защото Той, по Самата Си Същност, е цялото благо, Истината, Битието.

В един само миг Бог твори всичките си дела в Себе Си и от Себе Си. Когато Бог е създал Небето и земята и всички неща, не си мисли, че е направил едното днес, а другото – утре… Бог нищо не е прибавил към това свое единствено дело: Той пожелал, казал и станало.

Дионисий призовавал ученика си Тимотей: – Мили мой сине, с неугрижени сетива трябва да се въздигнеш над себе си, над всички свои сили, над познавателната способност и над разума, над всяко действане, начин и битие – към скрития тих мрак, за да стигнеш до познание за Неведомия Свръхбожествен Бог.

Какво прави Бог в дълбината и в битието на душата? – Това не мога да зная, защото душевните сили могат да познават само в образи, идващи отвън, и за тях остава скрита тази съкровеност. Това незнание ги примамва към нещо чудно и ги заставя да го преследват, защото усещат, че то съществува, но не знаят как и какво е.

Когато човек постига сътворените неща, той им се насища и обръща погледа си към нещо ново. У него се запазва стремлението да познае тези неща, и все не може да се задържи при тях. Затова: Само непознаващато познание удържа душата и я пришпорва да го преследва.

Мъдрият мъж изрича: Когато тихо мълчание обгръщаше всичко, и нощта в течението си бе стигнала до средата, ми бе казано скритото Слово; и то дойде крадешком, сякаш крадец.147

Как може Словото, чиято природа е да откровява, да е скрито?… – То се разкри и засия, сякаш искаше нещо да ми открие и да ми даде вест от Бога; … Но то беше скрито… Вижте, точно защото е скрито, трябва да Го следваме. То просиява и все пак е скрито. То иска да копнеем и въздишаме по Него.

Свети Павел казва: Ние трябва да следваме Словото, докато Го чуем (усетим), и да не спираме, докато не Го постигнем.

Когато Свети Павел бил грабнат на Третото небе и в откровението Божие видял всички неща, като се върнал, нищо не било забравено, но било в него така дълбоко и толкова навътре в дълбината, че разумът му не можел да стигне дотам. За него то останало скрито. Затова той трябвало да търси и да постигне това знание вътре в себе си, не навън. То е съвсем навътре, не навън; съвсем навътре. И тъй като съзнавал това, той и казал: Аз съм уверен, че ни смърт, ни каквото и да е страдание ще може да ме отлъчи от онова, което усещам в себе си.148

Един езически учител е изрекъл следните прекрасни думи: „Усещам в себе си нещо, което сияе в разума ми, усещам го, че е нещо, но какво е, не мога да проумея. Струва ми се, че ако можех да го постигна, то бих познал цялата Истина“.

Пророкът казва: Аз искам да седна и да мълча и да слушам онова, което Бог говори в мен.149

Де е родилият се цар Иудейски

Де е родилият се цар Иудейски? (Мат. 2:2)

Бог е във всички неща… но само в душата е раж­-
дащ.

Всичките творения са следа Божия, а душата, по своята природа – Божий образ. Образ, който трябва да се украси и завърши чрез това раждане. А възприемчива за това действие и раждане не е никоя друга твар, освен едничка душата.

Каквото и съвършенство да встъпи в душата – било то озарение от Божествената светлина, благодат или блаженство, то трябва да встъпи в нея непременно чрез това раждане, и не по друг начин.

Дочакай това раждане в себе си и ще придобиеш цялото благо, цялото утешение, цялата наслада, цялото битие, цялата Истина. Пропуснеш ли го, ще пропуснеш цялото благо и цялото блаженство.

Това, което ти се предава чрез раждането, ти носи чисто битие и постоянство, а това, което ти търсиш или обичаш вън от него…е развала. Само което е в раждането дава битие, всичко друго е развала. В раждането ставаш причастен на Божественото влияние и всички Божи дарове.

Понеже делото на това раждане се извършва в битието и в дълбините на душата, то се извършва и в грешника, и в добрия човек. Това е така, защото основанието на природата е еднакво у двамата и благородството на природата пребъдва вовеки дори у тия, дето са в ада. Човек би могъл да попита: Каква ще е ползата или благодатността за мен? – Особеността на това раждане е в това, че то винаги се извършва все отново с нова някаква светлина, винаги излива в душата могъща светлина, защото това е присъщо за благостта – непременно да се излива, където и да е. В това раждане Бог излива Самия Себе Си в душата с такава изобилна светлина, и тази светлина става в битието и в дълбината на душата така преизобилна, че напира и се излива в душевните сили и външния човек… прелива в тялото, и то започва да свети. При грешника това не може да се получи, той не е и достоен за това, защото е изпълнен с грях и злост, а те са наречени мрак… Пречката е в това, че пътищата, по които трябва да върви светлината са задръстени и затрупани с лъжа и мрак. А светлината и мракът не могат да са заедно, както не могат да са заедно Бог и творението. Ако Бог трябва да влезе, творението трябва да излезе.

Човек добре знае Божията светлина. Когато се обръща към Бога, в него веднага проблясва и просиява някаква светлина и му открива какво да направи или какво да остави, и много други добри указания, които той преди не е знаел и не е разбирал.

Понякога сърцето ти бива докоснато и се отвръща от света. Как може да стане това, ако не чрез просветлението, чрез Божествената светлина. Това просветление е така нежно и сладостно, че изпитваш досада от всичко, което не е Бог и не е Божествено. То те увлича към Бога, ти слушаш добрите призиви и не знаеш откъде идват те. Тази вътрешна склонност не идва от творението, защото всяко тварно указание или действие идва отвън. Но душевната дълбина може да бъде докосната само от Божественото въздействие. И колкото по-необвързан си ти, толкова повече светлина, Истина и прозрачност ще намериш.

Човек никога не е падал заради нещо друго, освен че е излязъл от дълбината и се е отдал на вън-
­шното.

Истината е вътре, в собствената ни дълбина, а не навън.

Който иска да намери светлина и истинско знание, нека да дочака това раждане в себе си, в дълбините; и тогава ще бъдат просветлени всички негови душевни сили и неговият външен човек.

Докосне ли Бог съкровено с Истината дълбината на душата, светлината се излива в силите и тогава човек постига в един миг повече, отколкото може да го научи който и да е учител.

От това, че тази светлина никога не може да свети и да възсияе в грешника, то и раждането не може да стане в него. Раждането е несъвместимо с мрака на греховете, макар и да става не в силите, а в битието и дълбината на душата.

Ако Бог Отец ражда изключително в битието и в дълбината на душата, а не в силите , то какво ги засяга тях това раждане? Защо да Му служат, щом не трябва да действат и трябва само да Го празнуват?

Бог във всичките си дела има една крайна цел – блаженството, т.е Самия Себе Си, и води душата с всичките душевни сили към Себе Си. Затова върши Бог всичките Свои дела, затова ражда Отец Своя Син в душата, за да стигнат до тая цел и силите на душата. Той издирва всичко, което е в душата, и го кани на пиршество и празненство. Душата е разбила и разпръснала силите си във външното; всяка – в своето дело: силата на зрението – в окото, силата на слуха – в ухото, силата на вкуса – в езика. И при всичко това губи вътрешното дело. Защото всяка разделена сила е несъвършена. Затова душата трябва да отзове назад всички свои сили и да ги събере за вътрешно действие.

Ние трябва да се отдръпнем от всички неща и да съберем всичките свои сили, за да видим и познаем единната, безмерна, несътворена, вечна Истина. Затова събери всичките си сетива, всичките душевни сили, целият си разум и цялата си памет и ги насочи към дълбината, където е скрито съкровището. Знай, че ако искаш това да стане, трябва да се отречеш от всички други дела. Ти трябва да се потопиш в незнанието, ако искаш да намериш съкровището.

Блажените виждат в Бога един единствен образ и в този образ познават всички неща. И Бог се взира в Себе Си и познава в Себе Си всички неща. Той не трябва да се обръща от едно нещо към друго, както трябва да постъпваме ние. Ако беше така в земния живот, че по всяко време да имаме огледало пред себе си и в него да виждаме всички неща и в един образ да ги познаваме, то нито действието, нито познанието щяха да са пречка за нас. Но тъй като сме принудени да се обръщаме от едно към друго, то избирайки едното, не можем да не попречим на другото.

За раждането на Бог му е нужна свободна, необвързана, неугрижена душа, в която да няма нищо, освен единствено Бог, и която да вижда не нещо или някого, а само и единствено Бог. Това е имал в предвид и Христос, когато е говорил: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене. Не мис­лете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка , и снаха от свекърва . И враговете на човека са неговите домашни“.150

Ти трябва да се потопиш в незнанието… – В незнанието вие полагате цялото наше спасение. Но това звучи като нещо отрицателно. Бог е създал човека, за да знае…

… Незнанието ни трябва да идва не от невежеството, а от знание трябва да преминем в незнание. Тогава ще станем знаещи с Божественото знание.

В недеянието ние сме по-съвършени, отколкото, ако бяхме действащи. Блаженството ни не е в нашите действия, а в това, че оставаме в недеяние.

Колкото Бог е по-благороден от творението, толкова Неговото действие е по-благородно от моето.

От неизмеримата си Любов Бог е положил блаженството ни в недеянието. Така ние сме повече изстрадващи, отколкото действащи, и несравнимо повече приемаме, отколкото даваме. И всеки дар създава възприемчивост за нов, по-голям дар. Всеки Божи дар разширява способността ни да възприемаме и желанието ни за възприемане на нещо по-висше и по-голямо.

Колкото безграничен е Бог в даването, тол­ко­ва безгранична е душата във вземането и въз­-
приемането.

Колкото всемогъщ е Бог в действието, толкова бездънна е душата в изстрадването, недеянието. Така тя бива преобразувана с Бога и в Бога.

Бог трябва да действа, душата трябва да остане в недеяние. Той трябва Себе Си да познае и да възлюби в нея, а тя трябва да познае с Неговото познание и да възлюби с Неговата Любов. Затова тя е по-блажена с Неговото, отколкото със своето си, и блаженството зависи от Неговото действие, а не от нейното.

Учениците на свети Дионисий го попитали за­що Тимотей е по-съвършен от тях. И Дионисий им отговорил: „Тимотей е богосъзерцател. Който е силен в това, той ще надмине всички“.