ГЛАВА VI. ОТНОСНО РАЗЛИКАТА МЕЖДУ СЛУГИТЕ И ВЕРНИТЕ СЛУГИ НА БОГА

Сега, забележете това: някои хора получават Даровете от Бога като слуги, а други като верни слуги на Бога, и тези хора се различават помежду си във вътрешните прояви, тоест в Любовта, в намерението, в чувствата и във всяка проява на вътрешния живот.

Разберете това добре: всички, които обичат себе си толкова силно, че не служат на Бога, освен поради собствена изгода и печалба, се отделят от Бога и живеят в робство на собственото си его, защото те търсят и гонят своето във всичко, което правят. Затова във всички техни молитви и добри дела, тези хора гонят временни неща или се стремят към вечни неща поради собствената си облага и печалба. По един особен начин те клонят към себе си и затова те винаги живеят сами със себе си, защото са лишени от истинската Любов, която може да ги обедини с Бога и с Неговите възлюбени. И макар да изглежда, че вътрешно тези хора спазват законите на Бога и на Светата църква, вътре в себе си те не спазват закона на Любовта, защото всичко, което те правят, не е от Любов, а от простата необходимост да не бъдат осъдени. И понеже те са невярващи отвътре, те не смеят да се доверят на Бога, и целият им вътрешен живот е едно съмнение и страх, страдания и мъки. Отдясно те виждат вечния живот и се страхуват да не го загубят, а отляво виждат вечните мъки в ада и се страхуват да не ги застигнат. Всички техни молитви, усилия и добри дела, всичко, каквото и да правят, за да отхвърлят страха, не им помага, защото колкото повече обичат себе си, толкова повече те се страхуват от ада. От това може да научите, че техният страх от ада се поражда от любовта им към самите себе си, а тази любов търси своето си.

Сега, Пророкът казва: СТРАХЪТ ОТ БОГА Е НАЧАЛО НА МЪДРОСТТА, но под това се има предвид страха, които е отдясно, там, където човек може да загуби вечното блаженство, защото този страх се поражда от една естествената склонност, която всеки носи – да бъде блажен, тоест да вижда Бога. Затова макар човек да не е верен на Бога, но ако той наистина наблюдава себе си отвътре, той може да почувства как излиза от себе си и как се обръща към това блаженство, което е Бог. Това е блаженството, което този човек се страхува да не изгуби. Той обаче обича себе си повече от Бога и обича блаженството само заради самия себе си. По тази причина този човек не се осмелява да се довери на Бога. В същото време това е същият СТРАХ ОТ БОГА, КОЙТО Е НАЧАЛО НА МЪДРОСТТА. Това е законът за неверните слуги на Бога, тъй като той принуждава човека да изостави греха, да се стреми към добродетелите и да извършва добри дела, а тези неща подготвят външно човека да получи Благодатта на Бога и да се превърне във верен слуга.

В мига, в който човек, заедно с Божията помощ, преодолее себе си – това ще рече, когато той толкова се отдели от себе си, че може да остави в ръцете на Бога всичко, от което се нуждае – забележете, като направи това, той става Богоугоден и Бог му дарява Благодатта Си. Чрез Благодатта този човек изпитва истинската Любов. Любовта отхвърля съмнението и страха и изпълва човека с надежда и вяра. Така той става верен слуга и във всичко, което прави, има предвид Бог и той люби Бога. Съзрете, това е разликата между верния слуга и слугата.

ГЛАВА VII. ОТНОСНО РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ВЕРНИТЕ СЛУГИ И ТАЙНИТЕ ПРИЯТЕЛИ НА БОГА

Сега, трябва да отбележим голямата разлика, която съществува, между верните слуги на Бога и вътрешните приятели. Чрез Благодатта и помощта от Бога верните слуги са избрали да спазват повелите на Бога, тоест да бъдат покорни на Бога и на Светата църква във всички добродетели и всяко праведно поведение, и това се нарича външен или деен живот. Обаче вътрешните приятели на Бога избират да следват, освен повелите, животворящите съвети на Бога. Това е едно любящо и вътрешно прикрепяне към Бога заради Неговата Вечна Слава, заедно с доброволно изоставяне на всичко, което човек би могъл да притежава извън Бога със страст и желание. Тези приятели биват призовани и поканени навътре от Бога, и Той ги поучава да различават вътрешните прояви, а много от тях – и да водят скрит духовен живот. И Той изпраща своите слуги навън, за да се покоряват на Него и на Дома Му във всяка служба и във всяко външно добро дело.

Забележете, че по този начин Бог дарява Благодатта и помощта Си на всеки според неговата пригодност, тоест според начина, по който той е настроен към Бога във външните добри дела и във вътрешното приложение на Любовта. Обаче никой не може да почувства и да приложи вътрешните прояви, освен ако не е изцяло обърнат навътре към Бога. Защото, докато човек е разединен в сърцето си, той гледа навън и е нестабилен в ума си, и лесно се подава на радости и скърби по преходни неща, които още живеят в него. И макар този човек да живее според заповедите на Бога, вътрешно той живее в тъмнина; той не познава вътрешния живот и не знае как да се ползва от него. Но тъй като чувства и знае, че във всяко нещо има предвид Бога и че във всичките си дела желае да изпълни най-скъпата воля на Бога, от това той може да бъде доволен, защото тогава той знае, че в своето намерение той е свободен от двуличие и е верен на служенето си. Този човек се задоволява с тези две неща и си мисли, че външните добри дела, извършени с чисто намерение, са по-святи и носят повече облаги, от което и да било вътрешно деяние, защото с помощта на Бога той е избрал външния деен живот на добродетелите. По тази причина този човек по-скоро ще проявява себе си в многообразието от външните дела, отколкото да служи с вътрешна Любов на същия Онзи, в името на Когото работи. Затова неговият ум е изпълнен повече с делата, които върши, отколкото с Бога, в името на Когото той ги върши. Чрез тази склонност към образи в своите прояви, той остава външен човек и не успява да последва съветите на Бога, защото неговата проява е повече външна, отколкото вътрешна, повече от сетивата, отколкото от Духа.

Независимо че за него остава скрито и непознато онова, което изживяват тайните приятели на Бога, във външните дела този човек наистина е верен слуга на Бога. И това е причината, поради която някои груби и външни хора винаги осъждат и винят вътрешните, съзерцателни хора, защото си мислят, че са бездейни. И това също бе причината, поради която Марта се оплака на Господа от сестра си Мария, която не ѝ помагаше в шетането, защото си мислеше, че тя слугува много и е полезна, докато сестра ѝ седи без работа и нищо не прави. Но нашият Господ отреди и избра между двете: Той не осъди Марта за нейната прилежност, защото служенето ѝ беше добро и полезно, но Той я порица заради грижите и безпокойството ѝ за многото външни неща. И Той възхвали Мария за вътрешните ѝ прояви и ѝ каза, че едно е потребно и че тя е избрала по-добрия път, който не трябва да ѝ се отнема.

Единственото, което е потребно на всички хора, е Божествената Любов. По-добрият път, това е вътрешният живот с любящо придържане към Бога. Мария Магдалена го избра и това е изборът на тайните приятели на Бога. Марта обаче избра външния, неуединен и деен живот. Това е другият начин, по който човек може да служи на Бога, който обаче нито е толкова съвършен, нито толкова праведен. Верните слуги на Бога избират този път от Любов.

Срещат се обаче и някои глупави хора, които са толкова вътрешни, че нито действат, нито служат дори в онези неща, от които ближните им се нуждаят. Забележете, че тези хора нито са тайни приятели на Бога, нито верни слуги, а са изцяло лъжливи и заблудени. Защото никой човек не може да следва напътствията на Бога, ако първо не спазва заповедите Му. Затова всички тайни приятели на Бога в същото време са и верни слуги, там където има нужда от това, но не всички верни слуги са тайни приятели, защото проявите, които принадлежат на тайните приятели, не са им познати.

Това е разликата между верните слуги и тайните приятели на Бога.

ГЛАВА VIII. ОТНОСНО РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТАЙНИТЕ ПРИЯТЕЛИ И СКРИТИТЕ СИНОВЕ НА БОГА

Ние откриваме още една по-тънка и вътрешна разлика между тайните приятели и скритите синове на Бога, но въпреки това и едните, и другите чрез вътрешните си прояви пребивават в Присъствието на Бога. Приятелите имат като свое качество притеглянето навътре, защото те избират любящото придържане към Бога като най-доброто и висше нещо сред всичко, което някога могат да постигнат, и това е причината, поради която те не могат със себе си и със своите действия да проникнат в Голотата без образи, защото те имат за образ и посредник между Бога и самите себе си своето собствено същество и своята собствена дейност. И въпреки че в своето любящо придържане те се чувстват единни с Бога, те винаги усещат разлика и другост между Бога и себе си. Те не познават и не любят простото преминаване към Голото и Безпътното и поради това техният най-висш живот остава завинаги в ума и в пътищата. И въпреки че те имат ясно разбиране и различаване за всички добродетели, които могат да бъдат заченати, за тях остава непознато простото вглеждане, с открито сърце, в Божествената Светлина. И макар в могъщия огън на Любовта те да се усещат извисени до Бога, те запазват нещо от себе си и не биват погълнати и изгорени до Нищо в Единството на Любовта. И въпреки че биха желали да живеят вечно в служба на Бога и вечно да бъдат Богоугодни, те няма да умрат в Бога с цялата индивидуалност на своя Дух и няма да получат от Него Божествения живот. И въпреки че малко ценят и не приемат утехите и онова, което идва отвън, те ценят високо даровете на Бога, а също и своята собствена вътрешна работа, и радостта, и насладата, които изпитват отвътре. По този начин те спират по пътя и не умират цялостно за себе си, така че да могат да придобият най-висшето блаженство в Гола Любов без начини. И дори да могат да приложат и ясно да разберат съвършенството на любящото придържане към Бога и всички вътрешни и извисяващи пътища, по които човек може да се намери в Присъствието на Бога, за тях остава скрито и непознато Безпътното изчезване, славното странстване в Свръхсъщностната Любов, където никога не може да се открие нито край, нито начало, нито път, нито начин.

Затова съществува голяма разлика между тайните приятели на Бога и скритите Му синове. Приятелите чувстват само и единствено любящо и живо извисяване до Бога по различни начини и пътища, но отвъд това синовете преживяват едно просто и подобно на смъртта изчезване, за което няма начин и път.

Вътрешният живот на приятелите на нашия Господ е една проява на Любовта, устремена нагоре, в която те желаят завинаги да останат със собствения си аз, а това как човекът, освободен от себе си, придобива Бога посредством Голата Любов отвъд всяка проява, това приятелите не могат да почувстват. Затова те винаги се стремят нагоре към Бога в истинска вяра и очакват Бога и вечното блаженство с искрена надежда, и те са укрепени и установени в Бога посредством съвършена благосклонност. И тъй като са Богоугодни, над тях се излива Благодат и Бог е благоразположен към тях. Всичко това обаче не им осигурява вечен живот, защото те не са умрели напълно за себе си и за собствения си аз.

Обаче всички онези, които живеят и постоянстват в своите прояви и в обръщането си към Бога, което те са избрали над всичко останало, тях Бог е избрал във вечността и техните имена, заедно с делата им, се записват от вечността в живата книга на Божието провидение. А тези, които избират други неща и отвръщат вътрешното си лице от Бога към греха и остават в греха (въпреки че техните имена са били записани и известни на Бога поради временната праведност, която са прилагали преди) – техните имена ще бъдат изтрити и заличени от Книгата на Живота, защото те не са постоянствали до смърт, и те никога повече не ще могат да вкусят Бога, нито някой от плодовете, които се раждат от добродетелите. Затова ние трябва да се наблюдаваме внимателно и да украсяваме своето обръщане към Бога отвътре с вътрешна Любов, а отвън – с добри дела. Така ние можем да очакваме с надежда и радост отсъждането на Бога и пришествието на нашия Господ Исус Христос.

Ако ние успеем да се отречем от себе си и от всичката себичност в своите дела, ние ще можем с нашия Дух, който е гол и без образи, да преминем отвъд всички неща и без посредник ще бъдем водени от Духа Божий към Голотата. Тогава ние ще изпитаме увереността, че наистина сме Синове Божии. ПОНЕЖЕ, КОИТО СЕ УПРАВЛЯВАТ ОТ ДУХА БОЖИЙ, ТЕ СА СИНОВЕ БОЖИИ, казва ап. Павел.

Независимо от това трябва да знаете, че всички добри и верни хора са синове Божии, защото всички са родени от Духа Божий и Духът Божий живее в тях. И Той ги задвижва и подбужда, всеки според неговите способности, към добродетели и към добри дела, там, където те са угодни Нему. Но поради различията в тяхното придържане към Бога и в техните прояви, аз наричам някои верни слуги на Бога, други – Негови тайни приятели, а трети – Негови скрити синове. Независимо от това всички те са слуги, приятели и синове, защото всички служат и любят, и имат предвид Единия Бог, и живеят, и работят само според свободния Дух Божий. И Бог позволява и разрешава на Своите приятели да правят и да оставят несвършени всички онези неща, които не противоречат на заповедите Му, а за онези, които са свързани с напътствията на Бога, тази връзка е и заповед за тях. Така никой не е непокорен или в противоречие с Бога с изключение на онзи, който не спазва заповедите Му. Ние трябва да съблюдаваме всички онези неща, които Бог заповядва и забранява в Писанието, в Светата църква и в нашата собствена съвест, в противен случай няма да бъдем покорни на Бога и ще загубим Благодатта Му. Ако ние изпадаме в малки прегрешения, това се изстрадва и от Бога, и от съвестта ни, защото не можем изцяло да се предпазим от тях. Подобни грешки не ни правят непокорни, те не оттеглят Благодатта на Бога, нито нарушават вътрешния ни мир. Ние обаче винаги трябва да съжаляваме за подобни пропуски, колкото и малки да са те, и да се пазим от тях с всички сили.

Тук аз обясних това, което казах в началото, а именно, че всеки човек трябва да бъде покорен във всички неща на Бога и на Светата църква, и на своята съвест, защото не желая да обидя никого с думите си. С това аз ги оставям такива, каквито са.

ГЛАВА IX. ОТНОСНО ТОВА КАК МОЖЕ ДА СТАНЕМ СКРИТИ СИНОВЕ БОЖИИ И КАК ДА ПРИДОБИЕМ БОГОВИЖДАЩИЯ ЖИВОТ

Аз обаче още копнеех да узная как можем да станем скрити синове Божии и да придобием Боговиждащия живот. И относно това разбрах следното: както беше казано преди, ние трябва винаги да живеем според всички добродетели и да ги съблюдаваме, но отвъд всички добродетели ние трябва да изоставим този живот и да умрем в Бога, защото ние трябва да умрем за греха и да се родим в Бога в добродетелен живот. И ние трябва да се отречем от себе си и да умрем в Бога за вечен живот. Относно това е следващото наставление.

Ако ние сме родени от Духа Божий, ние сме синове на Благодатта и целият ни живот се украсява с добродетели. Така преодоляваме всичко, което е различно от Бога. Затова Св. ап. Йоан казва: ЗАЩОТО ВСИЧКО ОТ БОГА РОДЕНО, ПОБЕЖДАВА СВЕТЪТ. В това раждане всички добри хора са синове Божии. Духът Божий запалва и задвижва всеки поотделно към онези добродетели и добри дела, за които той е готов и способен да извърши. И така всеки човек поотделно и всички заедно са Богоугодни според мярката на Любовта си и благородството на проявата си. Въпреки това обаче тези хора не се чувстват установени в Бога или запленени от Него, нито подсигурени за вечен живот, защото те все още могат да се отвърнат и да изпаднат в прегрешение. Затова аз по-скоро ги наричам слуги и приятели, отколкото синове. Когато обаче ние преодолеем себе си и в извисяването си към Бога станем толкова прости, че Голата Любов може да ни сграбчи във висините, там където Любовта разгръща Любов отвъд всяка проява на добродетел – а това е Онова, за Което ние сме духовно родени, според нашия произход – тогава ние изчезваме и ние, и нашият аз умираме в Бога. В тази смърт ние ставаме скрити синове на Бога и откриваме нов живот в себе си – това е Вечният живот. За тези синове Св. ап. Павел казва: УМРЯХТЕ И ЖИВОТЪТ ВИ Е СКРИТ С ХРИСТА В БОГА.

Сега, разберете, обяснението за това е следното. В приближаването ни към Бога ние трябва да вземем себе си със себе си и всичките си дела като една вечна жертва за Бога, и в Присъствието на Бога ние трябва да изоставим себе си и всичките си дела, и умирайки в Любов, да излезем от всичката сътвореност и да влезем в свръхсъщностното изобилие на Бога – там, във вечна смърт за себе си, ние ще придобием Бога. Затова Духът Божий казва в Книгата на Тайните на Бога: БЛАЖЕНИ МЪРТВИТЕ, КОИТО УМИРАТ В ГОСПОДА. С право Той ги нарича блажени мъртви, защото те остават вечно мъртви и загубени за себе си в сладоносното Единството с Бога. И те вечно умират в Любовта чрез притеглящото преобразуване на същото това Единство. После Духът Божий казва: ДА СИ ПОЧИНАТ ОТ ТРУДОВЕТЕ СИ, И ДЕЛАТА ИМ ХОДЯТ СЛЕД ТЯХ. В обикновеното състояние на Благодатта, когато сме родени от Бога за духовен и добродетелен живот, ние носим делата пред себе си като дар за Бога. Но в състоянието, което няма начин и път, където ние умираме обратно в Бога за вечен и блажен живот, там делата следват нас, защото те са един живот с нас. Когато се насочим към Бога чрез добродетели, Бог живее в нас, но когато ние излезем извън себе си и всичко останало, тогава ние живеем в Бога. Когато имаме вяра, надежда и любов, ние сме придобили Бога и Той живее в нас чрез Благодатта Си и ни изпраща навън като Свои верни слуги да изпълняваме волята Му. И Той ни призовава отново като Негови тайни приятели, когато сме готови да последваме съветите Му. И Той открито ни нарича Негови синове, когато заживеем против света.

Ако ние вкусим Бога и усетим вечния живот в себе си над всичко останало, ние трябва да пристъпим към Бога с чувство отвъд ума и трябва да се установим в Него – прости, свободни от себе си, свободни от образи, извисени от Любовта в простата Голота на нашето същество. Защото когато ние, отвъд и над всички неща, влезем в Любовта и умрем за всичко в незнание и в тъмнина, тогава ние биваме пресъздадени и преобразени от Вечното Слово, Което е Образът на Отеца. В това безгрижие на нашия Дух, ние получаваме Необяснимата Светлина, която ни обгръща и прониква, така както слънчевият лъч прониква въздуха. Тази Светлина не е нищо друго освен едно бездънно вглеждане и съзерцание. Ние виждаме това, което сме, и ние сме това, което виждаме, защото нашето съзнание, живот и същество са се извисили в Простотата и са станали едно с Истината, която е Бог. В това просто вглеждане ние сме един живот и един Дух с Бога – това наричам съзерцателен живот. Когато се укрепим в Бога чрез Любовта, ние сме направили много, но когато по този начин съзерцаваме нашето свръхестество, ние придобиваме Бога цялостно. Това съзерцание е съпътствано от една проява, която няма път и начин, и тя е – свеждане на живота до Нищо. Защото там, където ние излизаме от себе си и отиваме към мрак и бездънна Безпътност, там вечно блести простият лъч на Величието на Бога, в който ние сме вкоренени и който ни извежда от самите нас и ни притегля към Свръхестеството и към потапянето в Любовта.

Това потапяне в Любовта е съпътствано от приложение на Любовта, което няма път и начин. Защото Любовта не може да седи бездейна: тя ще търси отново и отново, и ще вкусва отново и отново безкрайното изобилие, което е в основата ѝ. И това е глад, който не може да бъде заситен. Обаче вечният стремеж към Непостижимото е плуване срещу течението. Човек нито може да го пусне, нито да го хване, нито да живее без него, нито да го придобие, нито да го премълчи, нито да говори за него, защото Непостижимото е отвъд ума и разбирането и надминава всички създания. Затова ние никога не можем да Го постигнем или обхванем. Ние обаче трябва да пребиваваме вътре в себе си – там чувстваме, че Духът Божий ни води и възпламенява в тази неуморимост на Любовта. И ние трябва да пребиваваме отвъд себе си. Тогава чувстваме, че Духът Божий ни извежда от самите нас и ни изгаря до Нищо в Себе Си, тоест в свръхсъщностната Любов, с която ние сме едно и която е наша повече от всичко останало.

Това притежание на Любовта е едно просто и безкрайно вкусване на целия праведен и вечен живот. И в това вкусване ние биваме погълнати изцяло, отвъд ума, без ум, в дълбокото Безмълвие на Божественото Начало, което никога не се задвижва. Че това е така, ние знаем само от чувствата си и по никакъв друг начин. А как, къде и какво – нито умът, нито практиката могат да узнаят и затова проявата, която произтича, винаги остава без начини, тоест за нея няма способи. Защото това Бездънно Благо, което можем да вкусим и притежаваме, ние нито можем да обхванем, нито да разберем, нито можем да влезем в Него чрез себе си или чрез своите прояви. И така ние сме бедни в себе си, но богати в Бога; гладни и жадни в себе си, но опиянени и задоволени в Бога; дейни в себе си, но бездейни в Бога. И такива ще останем във вечността. Обаче без проявата на Любовта, ние никога не можем да придобием Бога, и всеки, който мисли или чувства по друг начин, е заблуден. Така ние заживяваме изцяло в Бога, където придобиваме нашето блаженство; и ние заживяваме изцяло в себе си, където проявяваме себе си в Любов към Бога. И въпреки че живеем изцяло в Бога и изцяло в себе си, това е един живот. Той обаче е двойно обвит и противоположен според нашето чувство, защото богат и беден, гладен и задоволен, зает и безгрижен са неща напълно противоположни. С това е обвързана нашата най-висока чест, сега и във вечността, защото ние не можем изцяло да станем Бога и да изгубим сътвореното си същество – това е невъзможно. Ако обаче останем изцяло в себе си, разединени от Бога, ние ще бъдем нещастни и прокълнати. И затова ние трябва да чувстваме, че живеем изцяло в Бога и изцяло в себе си, и между тези две чувства ние ще откриваме единствено благостта на Бога и проявата на нашата Любов.

От най-високото ни чувство в нас заблестява Сиянието на Бога и то ни учи на Истината, и ни задвижва във всяка добродетел и във вечна Любов към Бога. И ако ние, без да спираме, последваме това Сияние, обратно до Източника, от който е излязло, ще почувстваме единствено угасване на Духа ни и безвъзвратно поглъщане в Простата и Бездънна Любов. Ако с нашето просто съзерцание успеем да се задържим там, ние винаги ще имаме това чувство, защото нашето потапяне и преобразуване в Бога продължава безкрайно във вечността – ако ние сме излезли от себе си и ако Бог е наш в потапянето в Любовта.

Ако ние придобием Бога в потапянето в Любовта – тоест, ако се изгубим за себе си – Бог е наш и ние сме Негови, и тогава ние се потапяме вечно и безвъзвратно в нашето собствено притежание, което е Бог. Това потапяне е пълно и тясно свързано със състоянието на Любовта и то продължава независимо дали спим, или сме будни, дали го знаем, или не. То не ни носи нови награди, но ни поддържа в Присъствието на Бога и на цялото благо, което сме получили. И това поглъщане е като река, която без да спира, се влива в океана, където намира своя покой. По същия начин, когато ние притежаваме единствено Бога, потапянето на нашето същество – заедно с Любовта, която му принадлежи – се излива напред, без връщане назад, в едно неизмеримо преживяване, което ни се случва и което е нашето истинско място на покой. Ние винаги ще имаме това преживяване, ако винаги бъдем толкова прости и винаги съзерцаваме със същото припомняне.

Сега, това потапяне е отвъд всички добродетели и отвъд всяка проява на Любовта, защото то е едно вечно излизане от самите нас – с ясен поглед, насочен към една другост и различие, към което ние сме привлечени, извън себе си, като към наше блаженство. Защото ние изпитваме вечен копнеж по нещо, различно от това, което сме ние самите. И това е най-вътрешното и скрито различие, което усещаме между Бога и нас, и отвъд него вече няма различие. И тук пребивава нашият ум с отворени очи в Мрака, това ще рече в едно Бездънно Незнание и в този Мрак Безкрайното Великолепие остава забулено и скрито от нас, защото неговата неизмеримост заслепява ума ни. Но То ни обвива в простота и ни преобразува чрез Себе Си. Така Бог ни извежда извън самите нас и ни потапя в Любовта, в която ние придобиваме блаженство и ставаме едно с Бога.

Когато по този начин станем едно с Бога, в нас заживява едно животворящо знание и една дейна Любов, защото без нашето собствено знание, ние не можем да придобием Бога, и без прилагането на Любовта, не можем да се обединим с Бога и да останем едно с Него. Ако ние можехме да бъдем блажени без нашето знание, тогава и камъкът, който няма знание, също щеше да може да бъде блажен. Ако аз съм господар на света и не знам това, как ще ме ползва това? Затова ние вечно трябва да знаем и да чувстваме, че вкусваме и че притежаваме. Сам Христос свидетелства за това, когато казва на Своя Отец за нас: А ТОВА Е ЖИВОТ ВЕЧЕН, ДЕТО ДА ПОЗНАЯТ ТЕБЕ ЕДИНАГО ИСТИННАГО БОГА И ИСУСА ХРИСТА, КОГОТО СИ ПРОВОДИЛ. И под това трябва да разберете, че нашият вечен живот се заключава в знание с различаване.

ГЛАВА X. ОТНОСНО ТОВА КАК НИЕ, ВЪПРЕКИ ЧЕ СМЕ ЕДНО С БОГА, ТРЯБВА ДА ОСТАНЕМ ВЕЧНО РАЗЛИЧНИ ОТ БОГА

Макар че вече казах, че ние сме едно с Бога и това е написано в Свещеното Писание, сега ще кажа, че ние трябва вечно да останем други, различни от Бога, и това също е написано в Свещеното Писание. И ние трябва да разберем и да чувстваме и двете неща в себе си, ако искаме всичко да бъде изправно вътре в нас.

Затова ще кажа също: от Лицето на Бога или от нашето най-висше чувство, засиява Светлина върху лицето на нашето вътрешно същество, която ни учи на Истината на Любовта и на всички добродетели, и преди всичко в тази Светлина ние се научаваме да чувстваме Бога и себе си по четири начина.

Първо, ние чувстваме Бога в Неговата Благост и когато разберем това, ние не можем да останем безразлични. Както слънцето осветява, весели и прави плодоносен целия свят със светлината и топлината си, така действа и Бог чрез Своята Благодат – Той ни осветява и весели, и прави плодоносни всички хора, които искат да Му служат. Когато ние чувстваме Бога вътре в себе си и когато огънят на Любовта Му гори в нас все по-силно, ние трябва, с нашата собствена свободна воля, да помогнем да се възпламени този огън по четири начина: трябва да пребиваваме в себе си, обединени с огъня, чрез насоченост навътре; трябва да излезем извън себе си към всички добри хора с преданост и братска любов; трябва да се принизим под себе си в покаяние, да се отдадем на добри дела и да се въздържаме от прекомерни желания; и трябва да се извисим над себе си, с пламъка на огъня, с преданост, благодарност, възхвала и пламенни молитви, и винаги да се придържаме към Бога с правилно намерение и осъзната Любов. Така Бог продължава да живее в нас със Своята Благодат. По тези четири начина всяка проява, която можем да осъществим по някакъв начин с ума си, бива разбрана, а без нея никой не може да се понрави на Бога. И онзи, който е най-съвършен в тази проява, стои най-близо до Бога. Затова тя е потребна на всички хора, а над нея може да се издигне единствено човекът на съзерцанието. Така, по този първи начин, ние чувстваме Бога вътре в себе си посредством Неговата Благодат – ако искаме да Му принадлежим.

Второ, когато сме придобили Боговиждащия живот, ние чувстваме, че живеем в Бога и от този живот, в който чувстваме Бога вътре в нас, върху лицето на нашето вътрешно същество засиява една Светлина, която озарява ума ни и се явява посредник между Бога и нас. И ако ние, с нашия озарен ум, пребъдем в себе си в тази Светлина, ние ще почувстваме, че нашият сътворен живот незабавно се потапя във Вечния живот. И ако последваме тази Светлина отвъд ума, с прост поглед и намерение да излезем извън себе си към нашия най-висш живот, там ще почувстваме пълно преобразуване на себе си в Бога и ще се почувстваме изцяло погълнати от Него.

Следва третият начин, а именно, че ние чувстваме, че сме едно с Бога, защото чрез преобразуването в Бога, ние усещаме, че сме погълнати в безкрайната бездна на нашето вечно блаженство, където повече не откриваме разлика между Бога и нас. И това е най-висшето чувство, което можем да преживеем само чрез потапяне в Любовта. По този начин, когато ние се извисим и потопим в своето най-висше чувство, всичките ни сили застиват в пълна наслада – те обаче не преминават в Нищото, в противен случай ние ще загубим сътворената си част. Докато пребиваваме в недеяние, с отворен Дух и очи, без отражения, ние ще съзерцаваме и ще се наслаждаваме. Но в мига, в който се опитаме да докажем или разберем какво чувстваме, ние попадаме обратно в ума и там откриваме различие и другост между Бога и нас, и намираме Бога, вън от нас, в неразбраност.

И следва четвъртият начин на различаване, който е, че ние чувстваме и Бога, и себе си. Тук се намираме изправени в Присъствието на Бога. Истината, която получаваме от Лицето на Бога, ни учи, че Бог е изцяло наш и че Той иска да бъдем изцяло Негови. И в мига, в който почувстваме, че Бог е изцяло наш, в нас се надига едно изумително и пламенно желание, което е толкова силно и дълбоко, и толкова празно, че дори Бог да ни даде всичко, което може, ако Той не ни даде Себе Си, то не може да бъде удовлетворено. Ние чувстваме, че Той е дарил Себе Си и че е предал Себе Си на нашето безгранично желание, за да можем да Го вкусим по всеки начин, който можем да пожелаем – а това научаваме в Неговия поглед и въпреки това всичко, което можем да вкусим, съпоставено с онова, което ни липсва, е като капка в океана и това кара Духът ни да извира в лудостта, в плама и в безпокойството на Любовта. Понеже колкото повече вкусваме, толкова по-голямо е нашето желание и нашият глад, защото едното е следствие на другото. И така излиза, че ние страдаме напразно, защото ние се храним от Неговата Необятност, която не можем да пронижем, и копнеем за Неговата Безкрайност, която не можем да придобием. И така нито можем да влезем в Бога, нито Бог може да влезе в нас, защото в неуморното безумие на Любовта ние не можем да се отречем от себе си. И затова горещината е толкова голяма, че проявата на Любовта между Бога и нас искри помежду ни като гръмотевици в небето. И въпреки това ние не можем да бъдем погълнати в този пламък. В тази буря от Любов нашата проява е отвъд ума и за нея няма начини, защото Любовта жадува това, което е непостижимо за нея, а умът ни учи, че Любовта има право, но той нито може да я утеши, нито да я разубеди. И докато ние вътрешно възприемаме, че Бог е наш, Благодатта на Бога докосва нашето пламенно желание и от това извира нашата Жестока Любов. Докосването, което се излива от Бога, разбужда тази Жестока Любов и изисква нашия отговор, а той е само един: да любим вечно. Това притеглящо навътре докосване ни изкарва извън самите себе си и ни призовава да бъдем погълнати и унищожени в Единството.

В това притеглящо навътре докосване Бог пожелава да станем Негови и затова трябва да се отречем от себе си и да оставим Бога да изработи нашето блаженство. А там, където Бог излива Своето докосване, Той, в Своето Присъствие, ни оставя свободни на самите себе си и ни учи да се молим в Дух и да искаме свободно, и ни показва непонятните Си богатства по толкова разнообразни начини, колкото можем да възприемем. Ние откриваме в Бога, без граници, всичко, което можем да си въобразим, всичко, което носи радост и утеха. А когато нашето чувство ни покаже, че Той, заедно с всички свои богатства, е наш и живее в нас, тогава всички сили на душата се разтварят, особено силата на желанието; всички реки на Благодатта на Бога потичат и колкото повече вкусваме от тях, толкова повече копнеем да вкусваме; а колкото повече копнеем да вкусваме, толкова по-дълбока връзка правим с Бога; а колкото по-дълбока връзка правим с Бога, толкова повече потокът на сладостта Му потича в нас и върху нас; а колкото повече сме така потопени, толкова повече чувстваме и знаем, че сладостта на Бога е непонятна и неизмерима. Затова Пророкът е казал: ВКУСЕТЕ И ВИЖТЕ, ЧЕ Е БЛАГ ГОСПОДА. Но той не казва колко благ, защото Благостта на Бога е без мярка и ние нито можем да я хванем, нито да я преглътнем. Това е засвидетелствано и от възлюбената в Песента на Песните, където тя казва: ПОЖЕЛАХ, И СЕДНАХ ПОД СЯНКАТА МУ, И ПЛОДЪТ МУ БЕ СЛАДЪК В УСТАТА МИ.