ГЛАВА XI. ОТНОСНО ГОЛЯМАТА РАЗЛИКА МЕЖДУ СВЕТЛИНАТА НА СВЕТЦИТЕ И ВИСШАТА СВЕТЛИНА, КОЯТО МОЖЕМ ДА ПРИДОБИЕМ В СЪЗЕРЦАТЕЛНИЯ ЖИВОТ

Съществува голяма разлика между светлината на светците и най-висшата светлина или просветление, което можем да получим в съзерцателния живот. Това, което осветява нашата вътрешна пустош, е само сянка на Бога, докато по високите склонове на Обетованата земя сянка не съществува. И въпреки това, това е едно и също Слънце, една светлина, която озарява и нашата дива пустош, и високите планини. Докато положението на светците е ясно и сияйно и поради това те получават светлината без посредник, то нашето положение е все още смъртно и грубо, и това е препятствие, което образува сянка, затъмняваща разбирането ни. Затова ние не можем да познаем Бога и небесните въпроси като светците, защото докато пребиваваме в сянка, ние не можем да видим самото слънце. Св. ап. Павел казва: ЗАЩОТО СЕГА ВИДИМ МРАЧКАВО КАКТО ПРЕЗ ОГЛЕДАЛО.

Въпреки това слънчевата светлина осветява сянката така, че ние възприемаме разликите между всички добродетели и онази Истина, която е благотворна за нашето простосмъртно състояние. Ако обаче ние искаме да станем едно със светлината на слънцето, ние трябва да последваме Любовта и да излезем вън от себе си, и да се насочим Натам, Където Няма Пътища. Тогава, с нашите заслепени очи, Слънцето ще ни привлече към Своята светлина, в която ние ще бъдем в Единство с Бога. В момента, в който почувстваме и разберем себе си по този начин, ние вече сме в съзерцателния живот, който е извън пределите на простосмъртното ни състояние.

Според Стария Завет положението на еврейския народ е било посред нощта, в студ, докато са ходели в тъмнина. Пророк Исая казва: ЛЮДЕТЕ, КОИТО ХОДЕХА В ТЪМНИНА. Сянката на смъртта е възникнала от първородния грях и затова еврейският народ е трябвало да понесе оттеглянето на Бога. Макар че нашето положение, в Христовата вяра, все още е в хладния сутрешен час, за нас денят вече е зазорил. И затова ние трябва да вървим в тази Светлина и да почиваме в сянката на Бога, а Милостта Му да бъде посредник между Бога и нас. Чрез нея ние ще преодолеем всички неща, и ще умрем за всички неща, и ще преминем безпрепятствено към Единството с Бога.

Положението на светците обаче е светло и топло, защото те ходят и живеят в средата на деня и виждат светлината на Слънцето с отворени и огряти очи, защото Славата Божия се излива върху тях и ги изпълва. И всеки един от тях, според степента на своето просветление, вкусва и узнава плодовете на всички добродетели, които са събрани там от духовете. Най-висшата храна, надминаваща всичко останало, която опиянява светците и ги кара да намерят покой в Същността Му, е вкусването и познаването на Триединството в Единството и на Единството в Триединството и познаването на себе си в това Единство. И Това е, което възлюбената в Книгата за Любовта желаеше, когато рече на Христос: ВЪЗВЕСТИ МИ, ТИ, КОГОТО ВЪЗЛЮБИ ДУШАТА МИ, ДЕ ПАСЕШ СТАДОТО, ДЕ ГО УПОКОЯВАШ НА ПЛАДНЕ, тоест в Светлината на Славата, както казва св. Бернар, тъй като всичкото благо, което ни е дадено тук, в сутрешния час и в сянката, е само предвкусване на манната, която ще дойде в деня на Божията Слава.

И въпреки това възлюбената на нашия Господ хвалеше, че е починала под сянката Му и че Неговият плод е сладък. Когато почувстваме, че Бог ни докосва отвътре, ние вкусваме плода и храната Му, защото Неговото докосване е Неговата храна. И както казах преди, докосването на Бога е едновременно изливане и притегляне. В Неговото притегляне ние трябва да бъдем изцяло Негови – така се научаваме да умираме и да виждаме. А в Неговото изливане Той желае да бъде изцяло наш и тогава Той ни учи да живеем в богатствата на добродетелите.

В неговото притеглящо докосване, всичките ни сили ни изоставят. Тогава ние присядаме под сянката Му и плодът Му е сладък на вкус, защото Плодът Божий е Синът Божий, Когото Отецът заражда в нашия Дух. Този плод е толкова безкрайно сладък на вкус, че ние нито можем да Го преглътнем, нито да Го погълнем, по-скоро Той ни разтваря в Себе Си и ни поглъща заедно със Себе Си. И когато този плод ни притегли навътре и ни докосне, ние захвърляме, отричаме и преодоляваме всички други неща. И в това преодоляване на всички неща ние вкусваме скритата манна, която Вечният живот ще ни даде, защото ние получаваме бялото камъче, за което вече говорих, върху което още преди сътворението на света са били записани новите ни имена.

Това е ИМЕ НОВО НАПИСАНО, КОЕТО НЕ ПОЗНАВА НИКОЙ, ОСВЕН КОЙТО ГО ЗАЕМА. И всеки, който завинаги се чувства обединен с Бога, носи името си според мярката на своите добродетели, според своето обръщане навътре и според своето Единство. И за да може всеки да придобие името си и да го носи във вечността, Агнецът Божий, тоест човешката природа на Господа, е отдал Себе Си до смърт и е отворил за нас Книгата на Живота, в която са записани всички имена на Избраните. И тези имена не могат да бъдат заличени, защото те са едно с Живата Книга, която е Синът Божий. И същата тази смърт е разчупила за нас печатите на Книгата, за да бъдат проявени всички добродетели, според вечната повеля на Бога. Така според степента, в която всеки човек може да преодолее себе си и да умре за всички неща, той усеща докосването на Отеца, което го притегля навътре, и тогава той вкусва сладостта на Вродения Плод, Който е Синът, и в това вкусване Светият Дух го учи, че той е наследник на Бога. В тези три неща никой не е като другите, в никое отношение. И затова всеки е бил именуван отделно и името му вечно се обновява чрез нова Благодат и чрез нова деятелност на добродетелите. И затова всяко коляно трябва да се поклони пред Името Христово, защото Той се е борил заради нас и е победил. Той е осветил тъмнината ни и е осъществил всички добродетели до крайна степен. Така името Му е извисено над всички други имена, защото Той е Царят и Принцът на всички Избрани. И в Неговото Име ние сме призовани и избрани, и украсени с Благодат и добродетели; и в Неговото Име ние търсим Славата Божия.

ГЛАВА XII. ОТНОСНО ПРЕОБРАЖЕНИЕТО НА ХРИСТОС НА ПЛАНИНАТА ТАВОР

И така, за да бъде възхвалено и извисено Името на Христос в нас, ние трябва да Го последваме до планината на нашето чисто съзнание, както Петър, Яков и Йоан Го последваха до планината Тавор. На нашия език Тавор означава увеличение на Светлината. Когато станем като Петър в познанието на Истината, като Яков в преодоляването на света и като Йоан, притежаващ добродетелите на праведните в пълнотата на благостта му, тогава, в скрито уединение, Христос ни завежда до планината на нашето чисто съзнание и ни Се разкрива в Слава и Божия Светлина. И в Неговото име Отецът отваря за нас на небесата живата Книга на вечната Си Мъдрост. И Божията Мъдрост обгръща чистия ни поглед и простотата на нашия Дух в една проста, несравнима наслада на цялото благо, без разграничения; и тук наистина се намират виждането и знаенето, вкусването и чувстването, есенцията и животът, притежанието и съществуването, и всичко това – в нашата трансцедентност в Бога. Всички ние сме определени още преди тази трансцедентност – всеки според неговия собствен и особен път. А нашият небесен Отец, със Своята Мъдрост и Благост, надарява всеки поотделно според благородството на неговия живот и проява. И затова, ако ние останем завинаги с Христос на планината Тавор, тоест на планината на чистото ни съзнание, ние вечно ще чувстваме израстването на нова Светлина и Истина, защото ние вечно ще чуваме гласа на нашия Отец, Който ни докосва, излива Благодатта Си и ни притегля навътре в Единство. Гласът на Отеца чуват всички, които следват нашия Господ Исус Христос, защото Той казва за всеки един от тях: ТОЗИ Е СИНЪТ МОЙ ВЪЗЛЮБЕН, В КОГОТО БЛАГОВОЛИХ. От това доволство всеки получава Благодат, според мярката и начина, по който Бог е благоразположен към него. Тук, между нашето доволство от Бога и Божието доволство от нас, се заражда приложението на истинската Любов и така всеки вкусва своето име, своята служба и плода на своята проява. Тук живеят всички праведни хора – скрити от онези, които живеят в света, защото последните са мъртви за Бога и не носят име, и затова те нито могат да почувстват, нито да вкусят онова, което принадлежи на живеещите наистина.

Изливащото се докосване на Бога ни разпалва с живот в Духа и ни изпълва с Благодат, и осветява ума ни, и ни учи да познаваме Истината и да различаваме добродетелите, и ни укрепва в Присъствието на Бога с такава велика сила, че ние успяваме да устоим на цялото вкусване, чувстване и всички изливащи се дарове на Бога, без Духът да ни измени. Притеглящото докосване на Бога обаче изисква от нас да бъдем едно с Бога, да излезем от себе си и да умрем в блаженство – тоест във Вечната Любов, която обгръща Отеца и Сина в един живот. Затова, когато сме се изкачили заедно с Исус на планината на своето чисто съзнание, ако ние Го последваме с един единствен и прост поглед, с вътрешно доволство и с радостен уклон, ние ще почувстваме страшния плам на Светия Дух, който ни изгаря и разтваря в Единство с Бога. Когато сме едно със Сина и когато се завръщаме с Любов към своето Начало, тогава чуваме гласа на Отеца, който ни докосва и притегля навътре, защото Той казва на всички Свои Избрани с Вечното Си Слово: ТОЗИ Е СИНЪТ МОЙ ВЪЗЛЮБЕН, В КОГОТО БЛАГОВОЛИХ. Вие трябва да знаете, че Отецът и Синът и Синът и Отецът са постигнали вечно доволство от това Синът да вземе върху Себе Си нашата човешка природа, да умре и завърне всички Избрани в тяхното Начало.

Когато се извисим чрез Сина до нашия Произход, ние чуваме гласа на Отеца, Който ни притегля навътре и ни озарява с вечна Истина. Истината ни показва необятното благоразположение на Бога, с което започва и завършва всяко благосъстояние. Тук всички наши сили ни напускат и ние изпадаме от себе си в необятно съзерцание, и всички ставаме Едно, и Едно е Всички – в любящата прегръдка на Тройното Единство. Щом почувстваме това Единство, ние сме едно същество, един живот и едно блаженство с Бога. Тук всички неща се изпълват и стават нови, защото, когато се покръстим в необятната прегръдка на Божията Любов, радостта на всеки един става толкова велика и специална, че той повече нито може да мисли, нито да се грижи за радостта на другия, защото самият той е наслада на Любовта, и той не може и не се осмелява да търси нищо друго отвъд собствената си радост.

ГЛАВА XIII. ОТНОСНО ТОВА КАК ТРЯБВА ДА СЕ НАСЛАЖДАВАМЕ В БОГА

Ако човек иска да се наслаждава в Бога, той се нуждае от три неща: истински мир, вътрешна тишина и любящо придържане.

Онзи, който иска да намери истински мир между себе си и Бога, трябва да люби Бога по такъв начин, че да може в името на Славата Божия да се отрече със свободно сърце от всичко, което прави или обича прекомерно и което притежава или може да притежава, и което е противно на Славата Божия. Това е първото нещо, потребно на всеки.

Второто нещо е вътрешната тишина, а това ще рече, че човек трябва да бъде изпразнен и свободен от образите на всички неща, които някога е видял или чул.

Третото нещо е любящото придържане към Бога и това придържане е самата наслада, защото онзи, който от чиста Любов, а не поради собствена облага, се придържа към Бога, той наистина се наслаждава в Бога и чувства, че люби Бога и че Бог го люби.

Има още три неща, които стоят по-високо. Те установяват човека и му позволяват да се наслаждава и да чувства Бога непрестанно, според както е благата воля на Бога.

Първото нещо, това е, че неговият покой трябва да се намира в Онзи, Комуто той се радва – там, където любящият е придобил и завладял Любовта, в Гола Същностна Любов. Там Любовта се е влюбила в любящия и всеки е всичко за другия – в пълно притежание и в покой.

Оттук произлиза второто нещо и то е наречено унасяне в Бога. Това е, когато Духът се потопи и не знае нито как, нито къде, нито в какво се намира.

И оттук следва третото нещо, което може да се облече в думи, а то е, когато Духът съзре Мрака, в който не може да влезе с разума. Там той се чувства умрял и изгубен за себе си и се чувства едно с Бога, без разлика и разграничение. И когато се почувства едно с Бога, тогава сам Бог е неговият покой и радост, и почивка. Това е една Безкрайна Бездна, в която човек умира за себе си в блаженство и оживява в добродетели – винаги, когато Любовта и нейният пламък го изискат.

Така, ако вие чувствате вътре в себе си тези шест неща, тогава вие чувствате и това, което казах дотук, и всичко, което мога да изкажа. Обръщането навътре е толкова лесно, а съзерцанието и насладата толкова близо до вас, колкото е животът до природата. От тези богатства произлиза онзи общ живот, за който обещах да говоря в началото.

ГЛАВА XIV. ОТНОСНО ОБЩИЯ ЖИВОТ, КОЙТО ПРОИЗТИЧА ОТ СЪЗЕРЦАНИЕТО И НАСЛАДАТА В БОГА

Онзи, който от тези висини е изпратен от Бога в света, е изпълнен с Истината и е богат на всички добродетели. Той не търси своята слава, а славата на Този, Който го е изпратил в света. И затова този човек е истинен и праведен във всички неща и има богата и щедра основа, която е положена върху богатството на Бога. Този човек винаги трябва да се раздава на онези, които се нуждаят от него, защото живот, основан на Светия Дух – богатството на човека – никога не може да се изразходи. Този човек е жив и осъзнат инструмент на Бога, с който Бог извършва онова, което Той иска, по начин, който Той заповяда. Този човек не счита делата за свои, а отдава цялата слава на Бога. Той е готов и иска да изпълни с добродетел всичко, което Бог заповяда, той е силен и смел в страданията и устоява на всичко, което Бог позволи да му се случи. По този начин той придобива общ живот, защото той е еднакво готов за съзерцание и за действие, и е съвършен и в двете. Само виждащият Бога има този универсален живот и никой не може да съзерцава и да се наслаждава в Бога освен онзи, който носи в себе си шестте неща, описани тук. Всички, които прекалено обичат, използват или притежават нещата от света и които си мислят, че са отдадени на съзерцанието, са заблудени. И всички, които си мислят, че се наслаждават в Бога, преди да са се изпразнили от образи и които си мислят, че са в покой, преди да са се възвеселили, са заблудени. Всички те са заблудени, защото ние трябва с открито сърце, с тиха съвест, с голо съзерцание, без лицемерие, искрено и истинно да се подготвим за Бога. Тогава ние ще се извисим от добродетел в добродетел, ще видим Бога, ще се възвеселим в Него и в Бога ще станем едно с Бога, по начина, който ви показах.

Нека Бог да ни съдейства това да стане във всички нас!

АМИН

КНИГА ЗА ВЪРХОВНАТА ИСТИНА

ВЪВЕДЕНИЕ

Пророк Самуил тъгуваше за цар Саул, макар добре да знаеше, че Бог го бе отхвърлил за цар на Израил заедно с потомството му. Това беше заради гордостта на Саул и заради това, че той не се подчини на Бога и на Пророка, който говори от името Божие. В Евангелието също четем, че учениците на нашия Господ Му се молеха да отпрати ханаанската езичница – тоест да изпълни онова, за което тя Го молеше, понеже тя викаше подире Му. По същия начин и аз ще кажа, че ние трябва да тъгуваме за всички заблудени хора, които се мислят за царе на Израил и смятат, че стоят по-високо от останалите праведни хора във възвишен и Боговиждащ живот. Те са горделиви, преднамерено и съзнателно непокорни на Бога, на закона, на Светата църква и на всяка добродетел. Както Саул разкъса наметалото на пророк Самуил, така те се опитват да разкъсат единството на Христовата вяра и на всяко истинно учение и добродетелен живот. Всеки, който упорства в това, се отстранява и Царството на вечното съзерцание се затваря за него, както Саул не бе допуснат в царството Израилево. Ала онази малка скромна жена от Ханаан, макар да беше езичница и чужденка, имаше вяра и уповаваше в Бога. Тя призна и изповяда своята незначителност пред Христос и Неговите ученици и така получи Благодат, здраве и всичко, за което молеше. Защото Бог въздига скромните и ги изпълва с Благодат и добродетел. И Бог отхвърля горделивите и те биват лишени от всяко благо.

ГЛАВА I. ЗАЩО Е НАПИСАНА НАСТОЯЩАТА КНИГА

Някои мои приятели ме помолиха и настояха да изложа с малко думи, кратко и ясно, според своята изкусност, как чувствам и разбирам Истината на най-висшето учение, за което съм писал, така че никой да не се обиди от думите ми, а всички да се облагодетелстват. И аз доброволно се съгласих. С Божията помощ ще поуча смирените, които обичат Истината и добродетелите, и със същите слова, вътрешно, ще обезпокоя и подразня фалшивите и горделивите, защото думите ми ще са противни и неприятни за тях. Те не могат да понесат това, защото се гневят.

ГЛАВА II. КРАТКО ПОВТОРЕНИЕ НА НАЙ-ВИСШЕТО УЧЕНИЕ НА АВТОРА

Забележете, аз съм казал така: този, който съзерцава и люби Бога, бива обединен с Бога посредством начини, без начини и трето, без различия и без разграничения. Ние откриваме това в Естеството, в Благодатта, а също и в Славата. По-нататък съм обяснил, че никое създание никога не може да стане толкова свято, че да загуби сътворената си част и да стане Бог. Дори душата на нашия Господ Исус Христос завинаги ще остане творение, нещо различно от Бога. Обаче въпреки това ние всички трябва да се извисим в Него отвъд себе си и да станем един Дух с Бога в Любовта. Тогава ще бъдем благословени. Затова съзрете онова, което имам предвид, и разберете правилно какво е условието и кой е пътят към нашето вечно блаженство.

ГЛАВА III. ОТНОСНО ЕДИНСТВОТО ПОСРЕДСТВОМ НАЧИНИ

Сега ще кажа, че всички праведни хора са обединени с Бога по различни начини. Тези начини са Божията Благодат, тайнствата на Светата църква, Божествените добродетели, вярата, надеждата и любовта, и добродетелният живот според повелите на Бога. Умирането за греха, умирането за света и умирането за всяко прекомерно желание на нашата човешка природа принадлежат на тези начини. Чрез тях ние се обединяваме със Светата църква, тоест с всички праведни хора, и с тях ние се подчиняваме на Бога и ставаме една воля с Него – така както изрядният дом е в единство със своя Господар. Без това Единство никой не може да бъде Богоугоден, нито да бъде спасен.

Този, който до края на живота си съблюдава Единството посредством тези начини, ще бъде един от онези, за които Христос казва на Своя небесен Отец в Евангелието на св. Йоан: ОТЧЕ, ТЕЗИ КОИТО СИ МИ ДАЛ, ИСКАМ ДЕТО СЪМ АЗ, ДА БЪДАТ И ТЕ С МЕН, ЗА ДА ГЛЕДАТ СЛАВАТА МОЯ, КОЯТО СИ МИ ДАЛ. На друго място Той казва, че ЩЕ ГИ ТУРИ ДА СЕДНАТ НА ТРАПЕЗАТА – тоест в богатството и пълнотата на онези добродетели, които те са проявили – и Той ще мине през всички и ЩЕ ИМ ПОСЛУГУВА със Славата, която е получил. Христос щедро ще сподели и ще разкрие на Своите възлюбени, на всеки специално и поотделно според достойнствата и според това колко може да понесе, висотата на Славата и Честта, която заслужи с живота и смъртта Си. Така всички светци ще бъдат завинаги с Христос, всеки в своя ред, според степента на Слава, която с Божията помощ е заслужил с делата си. А Христос, според мъжеството Си, ще бъде поставен над всички светци и ангели като цар на всяка Слава и Почест: това принадлежи на мъжеството Му, над всички създания. Съзрете това, за да разберете как сме обединени с Бога посредством начини – сега в Благодат, а след това в Слава.

Съществуват обаче разграничения и големи разлики в тези начини и това важи както за живота, така и за възмездието, както вече казах. Св. ап. Павел добре разбра това, когато заяви, ЧЕ ИМА ЖЕЛАНИЕ ДА ОТИДЕ И ДА БЪДЕ С ХРИСТА. Но той не каза, че има желание да стане Самия Христос или Бога, както правят някои безверни и покварени хора, които твърдят, че не притежават Бога, а са толкова изцяло умрели за себе си и обединени с Него, че самите те са станали Бог.

ГЛАВА IV. ОТНОСНО ХОРАТА, КОИТО ИЗПАДАТ В ЗАБЛУДЕНА ПРАЗНОТА

Забележете, че тези хора посредством едностранно опростяване и една естествена склонност са се фокусирали върху простотата на собственото си същество и си мислят, че Вечният живот е и ще бъде само едно продължително състояние на блаженство, без степени на святост и възмездие. Да, всички те бъркат толкова много, че твърдят, че Лицата на Триединството ще умрат в Божеството и че няма да остане нищо друго във Вечността освен есенциалната субстанция на Божеството и че всички благословени духове ще бъдат така просто погълнати в Бога в Есенциално Блаженство, че нищо друго няма да остане – нито намерението, нито творчеството, нито знанието за различаване на което и да било същество.

Разберете, че тези хора са се отклонили в празното и сляпо опростяване на собственото си същество. Те търсят Блаженство в оголеното естество. Те са толкова празно и просто обединени с чистата същност на своята душа – а с това според тях навсякъде, където е Бог – че те нито копнеят за Бога, нито външно или вътрешно се придържат към Него. В най-висшето място, до което са стигнали, те чувстват единствено простотата на собственото си същество, което зависи от Съществото на Бога. И те приемат за Бог тази едностранна простота, която имат тук, защото тук те откриват едно естествено място за почивка. И така с техните прости разсъждения те си мислят, че са Бог. Ала тези хора са лишени от истинска вяра, надежда и любов. И поради тази гола празнота, която усещат, те твърдят, че нямат знание и Любов и че са освободени от добродетели. Те се опитват да живеят, без да се вслушват в съвестта си независимо какви злини биха извършили. Те не зачитат причастието, добродетелите и традициите на Светата църква и си мислят, че не се нуждаят от тях, защото в безумието си въобразяват, че са надраснали тези неща. Те обаче твърдят, че несъвършените се нуждаят от тях. Някои са свикнали и така са се установили в това опростяване, че не признават и не зачитат цялото творение, което Бог е създал, нито Писанието, нито всичко, на което то ни учи – сякаш никога не е бил написан и ред. Те си мислят, че са открили и че притежават онова, заради което е дадено Писанието, а именно слепия есенциален покой, който изпитват.

Но всъщност тези хора са изгубили Бога и всички пътища, които могат да ги отведат до Него. Техният вътрешен живот, преданост и свещени практики са колкото тези на мъртво животно. Тези хора понякога се обръщат към причастието, а друг път цитират Писанието, за да може така по-добре да се преструват и прикриват. Те обичат да изваждат някой неясен цитат от Писанието, който разясняват грешно, за да се харесат на простите хора и да ги въвлекат в заблудената позиция, в която самите те са изпаднали. Забележете, че тези хора се считат за по-мъдри и вещи от останалите, но те са най-грубите и жестоки сред всички живи. Тези злочести хора никога не могат да открият и придобият дори онова, което езичниците, евреите и отклонилите се християни откриват, научават и разбират със своя естествен ум. Сега вие може да се прекръстите срещу дявола, обаче искрено внимавайте за тези покварени хора и се пазете да не би да не ги различите по думите и делата им. Защото те поучават, но не приемат поучение от никого; те порицават, но не приемат порицание от никого; те заповядват, но самите те не се подчиняват на никого; те потискат другите, но никой не може да потисне тях; те искат да говорят каквото им падне, но самите те не търпят никаква критика; те разпознават само своята собствена воля, но не се подчиняват на никого – и всичко това е „духовна свобода“ според тях. Те практикуват свободата на плътта, защото дават на тялото всичко, което пожелае, и за тях това е „естествена свобода“. Те са се обединили със сляпата, тъмна пустота на своето собствено същество и си мислят, че са едно с Бога и че това е Вечно Блаженство. И те по собствена воля и естествен уклон са се потопили в това. Те си представят, че са над закона, над повелите на Бога и Светата църква. Те не чувстват нито Бога, нито някоя другост освен този сляп покой, защото Божествената Светлина не е проникнала в техния мрак. А това е така, защото те не са я търсили нито с дейната си Любов, нито със свръхестествената си Свобода. Така те са изгубили Истината и всяка добродетел и са изпаднали в покварено безразличие.

Според тях висшата святост изисква човек да се отдава на всичко, което иска природата му, без задръжки, за да може да живее с предразположен дух в пустотата. По отношение на похотта на плътта, винаги, когато тя се разбуди, човек трябва да се обръща навън, за да задоволи плътта, да може бързо да избяга от света на образите и да се завърне отново необременен в голата пустота на своя дух. Уви! Това е плод на ада, който израства от безверието на тези хора, и с това безверието им се подхранва даже и в смъртта. Когато настъпи моментът и природата им се претегли с горчиви страдания и скръб от смъртта, тези хора се изпълват с образи, безпокойство и вътрешен страх. Тогава в тишината те загубват празната си вглъбеност и изпадат в такова отчаяние, че никой не може да ги утеши, и те умират като побеснели кучета. Тяхната празнота не им носи никакви облаги, а тези, които са вършили грехове и са умрели в тях, ще горят във вечния огън, както ни учи Писанието.

Аз ви показах праведното и грешното, редом едно до друго, за да може по-добре да разберете праведното и да се пазите от грешното. Вие трябва да се отвръщате и да бягате от такива хора, колкото и святи да изглеждат с държанието, делата, дрехите и вида си – те са смъртни врагове на вашата душа. Те са слуги на дявола и са най-вредни за простите и неуки хора с добра воля. Но аз ще оставя това настрана и ще се върна към онова, с което започнах.

ГЛАВА V. ОТНОСНО ЕДИНСТВОТО БЕЗ НАЧИНИ

Вече ви казах как всички светци и праведни хора са обединени с Бога посредством различни начини. Сега ще ви кажа как те са обединени с Бога без начини. В живота обаче малцина са достойни и достатъчно просветени, за да почувстват и разберат това Единство. Затова онзи, който иска да открие и почувства в себе си трите вида Единство, за които ще говоря, трябва изцяло и напълно да заживее в Бога, за да се отзовава и вслушва в Благодатта и насърченията на Бога във всяка своя добродетел и вътрешна проява. Чрез Любовта той трябва да се извиси и да умре в Бога за себе си и за всичките си дела, да се предаде заедно с всички свои сили и да се остави на трансформацията на Незнайната Истина, която е самият Бог. Затова животът трябва да бъде в добродетелите, а смъртта – в Бога. Съвършеният живот на човек се състои в тези две неща, те са обединени в него в материя и форма, в тяло и душа. И докато човек се изявява в тях, разбирането му се прояснява, а чувствата му се обогатяват и потичат, защото той се обединява с Бога – с устремена сила, с истинско намерение, с безкрайна жажда, с копнеж на сърцето и с живия пламък на своя Дух и естество. И ако този човек изявява себе си по този начин и остава в Присъствието на Бога, тогава Любовта го завладява и каквото и да прави, той винаги расте в Любовта и във всяка добродетел. А Любовта винаги задвижва човека според ползите и способностите му.

ГЛАВА VI. ОТНОСНО НЕБЕСНИТЕ БЛАГА И АДСКИТЕ БЕДИ

Най-ползотворното задвижване, което този човек може да почувства и за което е годен, са небесните блага и адските беди и способността му да отвръща и на двете с точни подходящи действия. Небесните блага извисяват човека над всичко останало в безграничната сила на възхвалата на Бога и на Любовта към Бога по начин, за който сърцето и душата копнеят. След това идват адските беди, които хвърлят човека в страдания и го лишават от утехата и комфорта, които е изпитвал по-рано. Понякога насред бедите се явяват и блага и те носят надежда със себе си. После човек отново изпада в отчаяние, в което не открива утеха.

„Небесно здрав“ аз наричам онзи, който чувства в себе си Бога заедно с пълната и преизобилна Божия Благодат. Тогава този човек е мъдър, с ясно разбиране, пламенен и щедър в Любовта, опиянен и преливащ от радост, крепък в чувствата, силен и винаги готов на всичко, което ще угоди на Бога и безброй други подобни неща, известни само на онези, които могат да ги усетят. Когато обаче силата на Любовта намалее и Бог с всичката Си Благодат се скрие, тогава този човек отново се чувства изоставен и измъчен и изпада в тъмно страдание, сякаш никога няма да може да се възстанови. Той чувства, че не е нищо повече от един грешник, който нищо не знае за Бога. Той презира всяка утеха, която могат да му дадат създанията, а вкус и утеха от Бога не получава. И тогава разумът вътре в него проговорва: КЪДЕ СЕГА Е БОГ? Какво стана с всичко, което получих от Него? И СЪЛЗИТЕ МУ СТАВАТ ХРАНА ДЕНЕМ И НОЩЕМ, както казва Пророкът.

Ако тогава този човек иска да се избави от страданието, той трябва да почувства и да съзре, че не принадлежи на себе си, а на Бога и затова трябва по собствено желание да остави своята воля на волята на Бога и да остави Бог в него да действа във времето и във вечността. Когато успее да направи това с необезпокоено сърце и със свободен Дух, в същия този момент той възстановява своето здраве и донася рая в ада и ада в рая. Независимо колко се увеличава или намалява силата на Любовта, за този човек всички неща остават равни, еднакви. Независимо какво взима или дава Любовта, човекът, който е изоставил себе си и който люби Бога, намира покой във всичко. Духът на онзи, който покорно понася всички страдания, остава свободен и необезпокоен. Този човек успява да почувства Единството с Бога без посредници. С богатството на своите добродетели той първо постига Единство посредством начините. После, тъй като става една цел и една воля с Бога, той чувства Бога в себе си заедно с пълнотата на Божията Благодат като Животворящото Здраве на собственото си същество и на всички свои дела.