ГЛАВА XXVIII. ЗА ДВЕ СКЪРБИ, КОИТО СЕ ПОРАЖДАТ ОТ ВЪТРЕШНАТА БЛАГОДАРНОСТ

От вътрешната благодарност и възхвалата се поражда една двойна скръб на сърцето и желанието. Първата скръб е, че ние чувстваме, че изоставаме в благодарността, възхвалата, славата и службата на Бога. Втората е, че не израстваме в Любовта, в добродетелите, във вярата и съвършеното поведение толкова колкото искаме, за да станем достойни да благодарим и да хвалим, и да служим на Бога, както подобава. Това е втората скръб. Тези две са корен и плод, начало и край на всички вътрешни добродетели.

Вътрешната тъга и болка поради нашите недостатъци в добродетелите и във възхвалата на Бога са най-високото последствие от тази първа степен на вътрешното проявление и с него тази първа степен се добива съвършено.

ГЛАВА XXIX. ЗА ЧИСТАТА РАДОСТ НА СЪРЦЕТО И ЗА ОСЕЗАЕМИТЕ СИЛИ

От сладостта се ражда благосъстоянието на сърцето и на всички телесни сили, така че човек си мисли, че е обгърнат отвътре от Божествените обятия на Любовта. Тази радост и утеха са по-големи и по-приятни за душата и тялото от всички удоволствия на земята, взети заедно. В това благосъстояние Бог прониква в сърцето посредством даровете Си, с такава приятна утеха и радост, че сърцето прелива отвътре. Това кара човек да разбере нещастието на онези, които живеят извън Любовта. Това благосъстояние стопява сърцето до такава степен, че човек не може да сдържи себе си поради пълнотата на вътрешната радост.

ГЛАВА XXX. ЗА ДУХОВНОТО ОПИЯНЕНИЕ

От тази възторжена радост се поражда духовното опиянение. Духовното опиянение е това: човек да получи повече осезаема радост и сладост, отколкото сърцето му може да побере или пожелае. Духовното опиянение причинява много странни движения у човека. То кара някои да пеят и да възхваляват Бога заради пълнотата на тяхната радост, а други да плачат заради сладостта на сърцето си. Опиянението прави крайниците на човека неспокойни и го кара да бяга, да скача и да танцува; а други толкова силно вълнува, че ги кара да пляскат с ръце и да жестикулират. Един вика на висок глас и така показва изобилието, което чувства отвътре; друг трябва да остане тих и вглъбен в себе си заради екстаза, който чувства във всичките си сетива. Понякога човек си мисли, че целият свят трябва да чувства какво изпитва той; друг път си мисли, че никой не може да вкуси това, което е придобил. Често си мисли, че е невъзможно и че никога няма да загуби това благосъстояние; понякога се чуди защо всички хора не търсят Бога. В един момент си мисли, че Бог е само за него или че за никой друг не е толкова много, колкото е за него; друг път се пита с изумление от каква природа са тези радости, откъде са дошли и какво му се е случило. По отношение на плътските ни сетива това е животът с най-голям екстаз, който човек може да придобие на земята. Понякога изобилието на радостта става толкова голямо, че човек си мисли, че сърцето му ще се пръсне. И за всички тези многобройни дарове и чудни дела човек трябва със смирено сърце да благодари, да възхвали и да почете Господа, Който може да направи всичко това; да Му благодари с пламенна преданост, защото е Негова воля да стори всичко това. И човек трябва винаги да държи в сърцето си искрено намерение и да изрича с искрено намерение: „Господи, аз не съм заслужил всичко това. Още имам нужда от Твоята безгранична Добрина и от Твоята подкрепа“. В такава скромност човек може да расте и да се издига в по-висши добродетели.

ГЛАВА XXXI. КАКВО МОЖЕ ДА ВЪЗПРЕПЯТСТВА ЧОВЕКА В ТОВА ОПИЯНЕНИЕ

Когато обаче това пришествие и тази степен е дадена на такива хора, те първо започват да се отвръщат от света; и макар тяхното обръщане към Бога да е съвършено и те да са изоставили всички светски утехи, за да бъдат изцяло отдадени на Бога и да могат да живеят изцяло за Него – въпреки това те още са слаби и се нуждаят от мляко и от сладки неща, а не от силната храна на жестокото изкушение и загубата на Бога. И през този сезон, тоест в това състояние, мъглата и сланата често навреждат на тези хора – понеже според хода на вътрешния живот това е справедливо за средата на месец май. Сланата е желанието да бъдеш нещо или вярата, че си нещо; или е това да бъдеш привързан към себе си и да си мислиш, че си заслужил тези утехи и че си достоен за тях. Това е слана, която може да унищожи цветовете и плодовете на всичките добродетели. Мъглата е желанието да се осланяме на вътрешните утехи и сладостта. Тя замъглява ефира на разума и силите, които трябва да се открият и разцъфтят, се затварят отново. И по този начин човек изгубва знанието на Истината и при все това може да запази определена фалшива сладост, която е дадена от дявола и която накрая ще го поведе към заблуди.

ГЛАВА XXXII. ЗА ЕКСТАЗИТЕ И БОЖЕСТВЕНИТЕ ОТКРОВЕНИЯ

От жестокия плам и нетърпение понякога някои хора биват хванати в Духа над сетивата и там те чуват думи, които ги учат на някои истини, от които самите те или други се нуждаят, или чуват някои неща, които предстоят да се случат. Това са откровения или видения. Ако това са плътски образи, те биват получени във въображението. Това може да бъде дело на някой ангел в човека посредством силата на Бога. Ако това е интелектуална истина или духовен образ, чрез който Бог Се разкрива в Своята Неизмеримост, той се получава в разума и човек може да го облече с думи, доколкото изобщо може да се изрази с думи. Понякога човек също може да бъде притеглен над себе си и над Духа (но не изцяло извън себе си) към едно Необяснимо Благо, което той никога няма да може нито да изговори, нито да обясни по начина, по който го е чул и видял, понеже в този прост акт и в това просто видение да чуеш и да видиш са едно цяло. И само Бог може да изработи това в човека, без посредник и без помощта, на което и да било създание. Това се нарича RAPTUS, което означава да бъдеш погълнат или извисен, или отнесен. Понякога Бог дава на такива хора един неочакван бърз духовен поглед – като светкавица в небето. Той идва като внезапен поглед към един странен блясък, който сияе от Простата Голота. И по този начин за един миг Духът бива извисен над себе си, обаче светлината преминава веднага и човек отново се завръща към себе си. Това е дело на самия Бог; то е нещо много величествено, а онези, на които то се случва, често се превръщат в озарени хора.

Други неща понякога се случват на онези, които живеят в буйния пламък на Любовта, защото често пъти друга светлина заблестява в тях и това е дело на Бога чрез Неговите посредници. Сърцето и силите на копнежа се издигат към тази светлина и при срещата с нея радостта и удовлетворението са толкова големи, че сърцето не може да се сдържи, и човек надава радостни викове. И това се нарича JUBILUS или тържествуване – една радост, която не може да бъде изказана с думи. И човек не може да се сдържи, но ако той излезе с отворено и извисено сърце да посрещне тази светлина, гласът трябва да последва – докато тази проява и тази светлина продължават. Някои вътрешни хора понякога биват обучавани от своите ангели пазители или от други ангели по отношение на много неща, от които се нуждаят. Срещат се и хора, които имат внезапни интуитивни прозрения или вдъхновения, или въображения, а също имат чудни сънища и при все това остават в своите външни сетива. Обаче те не знаят нищо за вълнението на Любовта, защото обитават във външното множество и Любовта не ги е ранила. Тези неща може да са естествени или да идват от дявола, или от добри ангели и следователно ние можем да им вярваме само дотолкова, доколкото те са в съгласие със Светото Писание и с Истината, и нищо повече. Ако им вярваме отвъд това, лесно можем да бъдем заблудени.

ГЛАВА XXXIII. КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВИ ИЗОСТАВЕНИЯТ ЧОВЕК

Тук човек със смирено сърце трябва да преосмисли себе си, трябва да разбере, че от себе си получава само нещастия и нищо друго, и изоставяйки себе си, трябва да каже със смирение думите, изречени от святия Йов: ГОСПОД ДАДЕ, ГОСПОД ОТНЕ, както пожела Бог, така се случи, ДА БЪДЕ БЛАГОСЛОВЕНО ИМЕТО ГОСПОДНЕ. И човек трябва да се смири с всички неща и трябва да почувства в сърцето си и да каже: „Господи, съгласен съм да бъда беден във всички неща, от които бях лишен, по същия начин, по който съм съгласен да бъда и богат, О, Господи, ако това е Твоята Воля и ако това е за Твоята Слава. Не искам да бъде моята воля според моята природа, О, Господи, а искам да бъде Твоята воля и моята воля според Духа. Понеже аз целият съм твой, О, Господи, и ще бъда твой, както в ада, така и в рая, ако това е за Твоята Слава. Господи, въздай ми според Твоето благоволение“.

От цялото страдание и изоставяне човек трябва да извлече една вътрешна радост и той трябва да се предаде в ръцете на Бога, и трябва да бъде щастлив от това, че може да страда за Божията слава. И ако човек е верен на своето разположение, той ще изпита такава вътрешна радост, каквато никога не е изпитвал преди, понеже за онзи, който люби Бога, нищо не е по-радостно от това да чувства, че принадлежи изцяло на своя Възлюбен. И ако човек наистина е следвал пътя на добродетелите до тази степен, дори и да не е преминал през всички етапи, които бяха показани тук, това не е нужно, ако той усеща вътре в себе си Източника на всички добродетели – които в действието са едно скромно подчинение, а в бездействието са едно търпеливо примирение. Тази степен се установява с една безкрайна сигурност в тези две неща.

През това време на годината за този човек слънцето на небето влиза в знака Везни, който е везни, понеже денят и нощта са уравновесени и слънцето разделя светлината от мрака на равни части. По същия начин Христос застава в знака на Равновесието на примирения човек. Независимо какво Христос поставя на везните на човека – дали сладост, или горчивина, дали тъмнина, или светлина, човекът уравновесява везните. Всички неща са равни за него, с изключение само на греха, който е завинаги отхвърлен.

Ако този напълно примирен човек, който е бил лишен от всички утехи и който си мисли, че е изгубил всички свои добродетели, и че е изоставен от Бога и от всички създания, успее да пожъне: тогава всички видове плодове, и житото, и виното стават готови и узряват. И този образ означава, че всичко, което тялото може да издържи, каквото и да е то, трябва да бъде предложено на Бога с готовност и по собствена воля, и без съпротива на Върховната Воля. Сега, в огъня на Любовта, човек трябва с радост да прилага усърдно и смело всички външни и вътрешни добродетели, понеже човек ги познава и може да ги приложи, и той трябва да ги принесе в жертва на Бога. Те никога не са били по-скъпи за Бога, понеже никога не са били по-благородни и по-честни. Човек трябва с радост да се откаже от всички утехи, които Бог му е дал, ако това е в името на Неговата Слава. Това е жътвата на зърното и на всички видове узрели плодове, с които ще живеем вечно и които ни правят богати в Бога. Така добродетелите стават съвършени и мъката се превръща във вечно вино. Чрез такива хора и с примера на техния живот и на тяхното търпение, всички онези, които ги познават, и всички техни близки биват поучени и променени към по-добро – и по този начин се посява и умножава зърното на техните добродетели в полза на всички добри хора.

Това е начинът, по който човек чрез вътрешни дела се украсява и усъвършенства в плътските сили и в нисшата област на себе си – и няма друг начин, по който той може непрестанно да расте и да се усъвършенства. Но понеже тези хора са били горчиво измъчени, и са били изпитани, и изкушени, и сразени от Бога, от самите себе си и от всички създания – в тях добродетелта на примирението достига едно необикновено съвършенство. Отвъд всичко примирението или изоставянето на собствената воля в името на Волята на Бога е най-нужно, повече от всички други неща, за всички онези хора, които искат да бъдат спасени.

АМИН

БЯЛОТО КАМЪЧЕ

ВЪВЕДЕНИЕ

Този, който живее в най-висшето място на Светата църква, трябва да бъде праведен и усърден, вътрешен и духовен, извисен и Боговиждащ, и трябва да изтича навън към всички, в Единство. Когато всички тези неща са събрани в човека, неговото състояние е съвършено и тогава благодарение на увеличението на Благодатта, той непрестанно расте и напредва в добродетелите и в познанието на Истината – пред Бога и пред всички хора.

ГЛАВА I. ТРИ НЕЩА, ЧРЕЗ КОИТО ЧОВЕК СТАВА ПРАВЕДЕН

Чуйте сега трите неща, които правят човека праведен. Първото, което праведният трябва да притежава, е чиста съвест, без срам от смъртен грях. Следователно всеки, който се стреми да стане праведен, трябва да проучи себе си от мига, в който е можел да извърши грях, и да се докаже с нужното различаване. Той трябва да се очисти от всички грехове според предписанията и традициите на Светата църква.

Второто качество, присъщо на праведния човек, е, че той трябва да бъде покорен във всички неща на Бога, на Светата църква и на собствената си съвест. И към всяко едно от тези три неща той трябва да бъде еднакво покорен – така той ще живее без грижи и без съмнения, и във всичките си постъпки винаги ще пребъдва без вътрешен срам.

Третото, което подобава на всеки праведен човек, е, че във всички добри дела той трябва да има предвид Божията Слава над всичко останало. И ако се случи поради работата му или поради многобройните му задължения да няма винаги Бога пред очите си, то в него поне трябва да бъде установено намерението и желанието да живее според най-скъпата воля на Бога.

Сега, когато тези три неща са изпълнени в човека, той е праведен. А всеки, комуто липсва едно от тези три неща, нито е праведен, нито е в Благодатта на Бога. Обаче винаги, когато човек реши в сърцето си да изпълни тези три неща, колкото и окаян да е бил преди това, в същия този миг той става праведен и възприема Бога, и се изпълва с Божията Благодат.

ГЛАВА II. ТРИ НЕЩА, ЧРЕЗ КОИТО ЧОВЕК СТАВА ВЪТРЕШЕН

По-нататък, ако този праведен човек иска да стане вътрешен и духовен, той трябва да притежава три неща. Първо, сърце, необременено с образи; второ, духовна свобода в своите желания; трето, чувство за вътрешно Единство с Бога.

Сега, нека всеки, който се мисли за духовен, наблюдава себе си. Онзи, който има сърце, необременено с образи, не се привързва към нищо, което притежава, нито се прилепя към някого, нито гради връзки с участието на волята си, тъй като всички връзки и привързаности, които не са насочени само и единствено към почитта на Бога, внасят образи в сърцето на човека, понеже те са родени от плътта, а не от Бога. И така, ако човек иска да стане духовен, той трябва да изостави всички плътски страсти и трябва да се придържа с копнеж и Любов единствено към Бога и така да Го придобие. По този начин се отхвърлят всички въображаеми неща и цялата прекомерна привързаност към създанията. Това любящо притежание на Бога прави човека вътрешно свободен от образи, които не принадлежат на Бога. Бог е Дух, за Когото никой не може да си изгради истински образ. Със сигурност човек трябва да се придържа към добри образи в това начинание, които да му помагат, като например страданията на нашия Господ и всички онези неща, които могат да го подтикнат към по-голяма преданост. Но по пътя на придобиване на Бога, човек трябва да се потопи в Голотата без образи, която е Бог. Това е първото условие и основата на духовния живот.

Второто условие е вътрешната свобода. Чрез нея човек успява да се извиси до Бога във всички вътрешни прояви, свободен от образи и тежести; тоест в благодарността и възхвалата, почитта, преданата молитва, пламенната Любов и във всички онези неща, които могат да се направят от копнеж и от Любов с помощта на Благодатта на Бога и с един вътрешен стремеж към всички духовни прояви.

Посредством тази вътрешна проява човек достига третото състояние, в което чувства духовна връзка с Бога. Тогава онзи, който в своята вътрешна проява има свободно и необременено от образи изкачване до Бога и има предвид единствено Славата Божия, ще вкуси от благостта на Бога и ще усети отвътре истинско Единство с Бога. И в това Единство вътрешният, духовен живот става съвършен, защото силата на желанието в него вечно се привлича, отново и отново, и се задвижва за нови вътрешни прояви. И с всеки акт Духът се издига нагоре към едно ново Единство. Така действието и Единството вечно обновяват сами себе си и това вечно обновление в действията и в Единството е самият духовен живот. Сега видяхте как човек става праведен посредством моралните добродетели и праведното намерение и как става духовен посредством вътрешните добродетели и Единството с Бога. Обаче без тези неща, той нито може да бъде праведен, нито духовен.

ГЛАВА III. ТРИ НЕЩА, ЧРЕЗ КОИТО ЧОВЕК СТАВА БОГОВИЖДАЩ

По-нататък, трябва да знаете, че ако този човек иска да стане Боговиждащ, той трябва да притежава други три неща. Първото е чувството, че основата на неговото същество е бездънна и той трябва да се държи по този начин; второто е, че вътрешната му проява трябва да бъде без начини; третото е, че домът му трябва да бъде Божествената наслада.

Сега, разберете вие, които искате да живеете в Духа, защото аз говоря само на вас: Единството с Бога, което усеща духовният човек – когато то се разкрие на Духа като бездънно, това ще рече като неизмерима дълбина, неизмерима висина, неизмерима дължина и неизмерима ширина – в това проявление Духът чувства, че посредством Любовта той се е потопил в дълбините и се е извисил във висините, и е избягал в дължините, и се рее в ширините, и обитава в знание, което е Незнание. Посредством това интимно чувство за Единство, Духът усеща, че се е разтворил в Единството и че, умирайки за всички неща, се е разтворил в живота на Бога. И там той се усеща един живот с Бога. Това е основата и първият етап на Боговиждащия живот.

Оттук произлиза вторият етап, който е проява отвъд ума, без условия, защото Божественото Единство, от което всеки Боговиждащ Дух е влязъл в притежание на Любовта, вечно привлича и приканва към себе си хората на Бога и всички любящи духове. И това вътрешно притегляне се усеща малко или много от всеки любящ, според мярката на неговата Любов и начина на неговата проява. Всеки, който се предаде на това притегляне и остане в него, не може да изпадне в смъртен грях.

Боговиждащият човек, който е изоставил себе си и всички неща и който не се разсейва, тъй като вече не притежава нищо свое и е изпразнен от всичко, винаги може да влиза в най-вътрешната част на своя Дух, гол и необременен от образи. Там той открива една Вечна Светлина и в тази светлина той усеща вечната повеля на Божественото Единство и той чувства себе си като един вечен огън на Любовта, който, повече от всичко друго, копнее да бъде едно с Бога. Колкото повече се отдава на това вътрешно притегляне и призоваване, толкова повече той го чувства. И колкото повече го чувства, толкова повече той копнее да бъде едно с Бога, защото притеглянето го подбужда да изплати дълга, който Бог изисква от него. Тази вечна повеля на Божественото Единство запалва вътре в Духа един вечен огън на Любовта и въпреки че Духът непрестанно изплаща дълга си, вътре в него продължава едно вечно горене, защото в преобразяването в Единството духовете не постигат в собствена проява – те чувстват само собственото си горене в простото Единство на Бога. Само онзи, който остава в неизмеримото Сияние и в Любовта, която е отвъд ума и която е без начини, може да усети и да придобие това просто Единство с Бога. В това трансцедентно състояние Духът усеща в себе си вечния огън на Любовта, и в този огън на Любовта той не открива нито начало, нито край, а чувства себе си едно с огъня на Любовта. Духът продължава да гори в себе си вечно, защото неговата Любов е вечна, и той чувства, че е все по-запален в Любовта, защото бива привлечен и преобразен в Единството с Бога, в което той гори с Любов. Ако наблюдава себе си, той открива различие и другост между себе си и Бога, но там, където гори, той не е отделен и различен, и затова той усеща само Единство, понеже пламъкът на Божията Любов изгаря и поглъща всичко, което може да обхване в Себе Си.

И така вие може да видите, че притеглящото Единство на Бога не е нищо друго освен безкрайна Любов, която любящо притегля навътре във вечно осъществяване Отеца и Сина и всичко, което живее в тях. И ние ще горим и ще бъдем изгаряни в тази Любов безкрайно, през Вечността, защото това е блаженството на всички Духове. И поради това ние всички трябва да основем живота си върху една Безкрайна Бездна, за да можем вечно да се потапяме в Любовта и в Безкрайната Дълбина. И със същата тази Любов ние ще се издигаме и ще преодоляваме себе си в Незнайната Висина. И в тази Любов, която е без начини, ние ще странстваме и ще се изгубваме, и тя ще ни води, и ще ни изгубва в неизмеримата ширина на Божията Любов. И в нея ние ще влизаме и ще излизаме от себе си, в незнаен екстаз от Благостта и Богатствата на Бога. В нея ще се претопим и ще изчезнем, и вечно ще странстваме, и ще живеем в Славата Божия. Вижте, с всеки един от тези образи аз показвам на Боговиждащия човек неговия живот и проява. Никой друг освен него не може да го разбере, защото животът на съзерцанието не може да бъде научен. Но там, където Вечната Истина разкрива сама Себе Си вътре в Духа, всичко, което трябва, се дава и научава.

ГЛАВА IV. ОТНОСНО БЯЛОТО КАМЪЧЕ И НОВОТО ИМЕ, НАПИСАНО В КНИГАТА НА ТАЙНИТЕ НА БОГА

Затова в Книгата на Тайните на Бога, която Св. ап. Йоан е записал, Духът на Господа говори така: НА ТОГОЗИ, КОЙТО ПОБЕДИ, това ще рече на този, който победи и покори себе си и всичко останало, ЩЕ МУ ДАМ ДА ЯДЕ ОТ СКРИТАТА МАННА, това ще рече вътрешната и скрита наслада и небесна радост, И ЩЕ МУ ДАМ БЯЛО КАМЪЧЕ И НА КАМЪЧЕТО ИМЕ НОВО НАПИСАНО, КОЕТО НЕ ПОЗНАВА НИКОЙ ОСВЕН КОЙТО ГО ЗАЕМА. Този камък е наречен камъче, защото то е толкова малко, че когато човек го настъпи, не се удря. Това камъче блести в бяло и в червено като пламъка на огъня, и то е малко и кръгло, и гладко от всички страни, и много леко. Под това бяло камъче имаме предвид нашия Господ Исус Христос, защото Той, според Своята Божественост, е блясък на Вечната Светлина и сияние от Славата Божия и безупречно огледало, в което живеят всички неща. Сега, това камъче се дарява на онзи, който победи и отхвърли всички неща. С него той получава Светлина, Истина и Живот. Това камъче е също като пламнал огън, защото тогава запалената Любов към Вечното Слово изпълва целия свят с Любов и повелява всички любящи Духове да бъдат изгорени до Нищо в Любовта. Това камъче е също така толкова малко, че човек едва го усеща, макар че стъпва върху него. Затова то е наречено calculus ^[2], тоест стъпкан. Св. ап. Павел ни изяснява това, казвайки, че Синът Божий ОБЕЗСЛАВИ СЕБЕ СИ, КАТО ПРИЕ РАБСКИ ОБРАЗ И СТАНА ПОДОБЕН НА ЧЕЛОВЕЦИТЕ; И КАТО СЕ НАМЕРИ ПО ОБРАЗ КАКТО ЧЕЛОВЕКА, СМИРИ СЕБЕ СИ И ПОСЛУШЛИВ БЕ ДАЖЕ ДО СМЪРТ И СМЪРТ НА КРЪСТА. И сам Той говори чрез устата на Пророка, заявявайки: А АЗ СЪМ ЧЕРВЕЙ, А НЕ ЧЕЛОВЕК; УКОР НА ЧЕЛОВЕЦИТЕ, И ПРЕЗРЯН ОТ НАРОДА. Той направи Себе си толкова малък във времето, че евреите Го потъпкаха в краката си. Но те не Го разбраха, защото ако Го бяха разпознали, те нямаше да Го разпънат. Той все още е малък и презрян в сърцата на всички хора, които не Го любят.

Бележка 2: Вероятно във връзка с латинското „calcare“ – стъпквам (бел.ред.)

Това благородно камъче, за което говоря, е кръгло от всички страни и гладко, и равно. Това, че камъчето е кръгло, ни учи, че Божествената Истина няма нито начало, нито край; че е гладко и равно от всички страни, ни учи, че Божествената Истина ще отмери всички неща еднакво и ще въздаде всекиму според заслугите, а това, което въздаде, ще пребъде с всеки във Вечността. Последното качество на това камъче, за което говоря, е, че то е особено леко, защото Вечното Слово на Отеца няма тежест и въпреки това крепи небесата и земята посредством Своята сила. Словото е еднакво близо до всички неща, при все това никой не може да Го достигне, защото то е поставено на високо и е от преди създанията, и Се разкрива там, където пожелае, и когато пожелае, и в Неговата Лекота нашата тежка човешка природа се е извисила над всички небеса и е поставена, коронована, отдясно на Отца.

Това е бялото камъче, което се дава на Боговиждащия човек и на това камъче ИМЕ НОВО СЕ ИЗПИСВА, КОЕТО НЕ ПОЗНАВА НИКОЙ, ОСВЕН КОЙТО ГО ЗАЕМА. Трябва да знаете, че всички духове при завръщането си в Бога приемат нови имена, всеки според благородството на своята служба и висината на своята Любов. Само първото име на невинността, което получаваме с кръщението, е украсено с качествата на нашия Господ Исус Христос. Ние сме изгубили своето невинно име заради греха, но ако все още искаме да следваме Бога, особено в онези дела, които Той иска да изработи вътре в нас, ние биваме покръстени в Светия Дух още един път и получаваме ново име, което остава с нас във Вечността.

ГЛАВА V. ЗА РАБОТАТА НА БОГА ВЪВ ВСИЧКИ ХОРА И ЗА ПЕТТЕ ВИДА ГРЕШНИЦИ

Чуйте сега кои са трите дела, които нашият Господ извършва във всички хора, които се отдават на тях. Първото действие на Бога, вътре във всички хора, еднакво, е Неговият призив и покана към всички, без изключение, към Единство с Него. Ако грешникът не последва този призив, той ще бъде лишен от всички други дарове, които следват след това.

Сега, аз съм наблюдавал как грешниците могат да се разделят на пет вида. Към първата група спадат всички онези, които нехаят за добрите дела, които в удобството на тялото и в страстта на петте сетива предпочитат да живеят в делата на света и в множеството на сърцето. Всички те са неспособни да получат Благодатта на Бога и дори и да я получат, те не биха могли да я задържат.

Към втория вид принадлежат онези, които доброволно и преднамерено изпадат в смъртен грях, но при все това извършват добри дела и живеят в страх и почит към Господа, и обичат справедливостта, и държат на молитвите си, и възлагат надеждата си на тях. Обаче докато отвръщането от Бога и привързаността към греха надвиват и отблъскват Любовта към Бога и обръщането към Бога, тези хора ще останат недостойни за Божията Благодат.

Третият вид грешници са всички неверници и всички, които съгрешават във вярата. Независимо какви добри дела извършват и какъв живот водят, те не могат да омилостивят Бога без истинска вяра, защото истинската вяра е основата на всяка святост и добродетел.

Към четвъртия вид спадат онези, които живеят в смъртен грях, без страх и срам, които нехаят за Бога и Неговите Дарове и които обръщат гръб на всяка добродетел. За тях духовният живот е лицемерие и измама, и те едва изслушват какво им говорят за Бога и добродетелите, защото те са се установили сякаш няма Бог, сякаш няма рай, нито ад и затова те не желаят да слушат за нищо друго освен за това, което виждат и имат пред очите си. Забележете, че тези хора са окаяни и отхвърлени от Бога, защото те съгрешават спрямо Светия Дух. Независимо от това те могат да се обърнат към Бога, въпреки че това се случва трудно и много рядко.

Петият вид грешници са онези двуличници, които външно извършват добри дела, но не за Славата Божия и заради собственото си спасение, а за да придобият име на светец или в името на някакви преходни неща. Макар да изглеждат святи и добри отвън, отвътре те са фалшиви. Те са се отвърнали от Бога и са лишени от Божията Благодат и от всички добродетели.

Вижте, аз ви показах пет групи грешници, които отвътре са били призовани към Единство с Бога. Докато обаче грешникът е в служба на греха, той остава сляп и глух и не може да вкуси, нито да усети всичко това, което Бог иска да извърши вътре в него. Но ако грешникът се насочи навътре в себе си и се вгледа и ако се откаже от грешния живот, тогава той се приближава към Бога. И ако е послушен към призива и думите на Бога, той трябва да реши със своята свободна воля да остави греха и да се покае. Така той става една цел и една воля с Бога и ще получи Божията Благодат.

Всички ние трябва да разбираме Бога по следния начин: първо, че поради Неговата свободна Благодат, Той призовава и подканва всички хора, без различие, към Единство с Него – и добрите, и лошите еднакво, без изключение. Второ, следва да разбираме Благодатта на Бога така: Бог, посредством Благодатта, Се излива върху всички онези, които се подчинят на призива Му. Трето, ние трябва да открием и ясно да разберем вътре в себе си, че можем да станем един Живот и един Дух с Бога тогава, когато се отречем от себе си по всички начини и когато последваме Благодатта на Бога до висините, до които тя ще ни отведе, защото Благодатта на Бога работи в порядък във всеки човек според мярката и начина, по които той може да я получи. Така посредством универсалната работа на Благодатта на Бога, всеки грешник, ако се обърне, получава различаването и силата, които са необходими, за да отхвърли греха и да се отвори за добродетелите. Чрез тази скрита работа на Божията Благодат всеки праведен човек може да преодолее всички грехове, да издържи на всички изпитания и да осъществи всички добродетели, и може да постоянства в най-високото съвършенство – ако той във всички неща се подчинява на Благодатта на Бога. Защото всичко, което представляваме ние, и всичко, което сме получили отвън и отвътре, са Дарове от Бога, за което ние трябва да Му благодарим и да Го възхваляваме, и с тях трябва да Му служим, ако искаме да бъдем Богоугодни. Обаче има много Дарове от Бога, които са помощ и източник на добродетели за праведния, но за грешния са повод и подтик към грях. Такива са здравето, красотата, мъдростта, богатството и светската слава. Това са най-нисшите и най-малко ценени Дарове от Бога, които Той дава в полза на всички – на Своите приятели и врагове, на праведните и на грешните. С тези дарове праведните служат на Бога и на Неговите приятели, а грешните – на своята плът, на дявола и на света.