ГЛАВА XIII. ЗА ЦАРСТВОТО НА ДУШАТА

Онзи, който иска да притежава и съхрани добродетелите, трябва да украси, да владее и да управлява своята душа като Царство. Свободната воля е Царят на душата. Тя е свободна по природа и още по-свободна поради милостта. Тя ще бъде увенчана с венец, наречен Любов. Венецът и царството ще бъдат получени от Повелителя, който е Господар, Владетел и Цар на царете; и царството трябва да бъде притежавано, управлявано и съхранявано в Неговото Име. Този цар, свободната воля, ще обитава в най-високия град на царството – именно в жадуваната сила на душата. И царят ще бъде украсен и облечен с дреха от две части. Дясната страна на дрехата му ще бъде добродетел, наречена „сила“, за да бъде силен и могъщ в преодоляването на всяко препятствие и да може да се извиси на Небето, до двореца на височайшия Повелител и да склони увенчаната си глава пред височайшия Цар – с Любов и в пълно отричане от желанията. Това е правилното действие на Любовта: чрез нея се получава венеца; чрез нея венецът се украсява; чрез нея се съхранява Царството и се управлява във вечността. Лявата страна на дрехата ще бъде „моралната сила“ – една от основните добродетели. Благодарение на нея царят, свободната воля, ще покори всяка безнравственост и ще прояви всяка добродетел, и ще владее царството си със сила, чак до смъртта.

Царят също така ще си избере съветници за своето царство – най-мъдрите в страната. Това ще бъдат Божествените добродетели Знанието и Разсъждението, окъпани в Божията благодат. Близо до царя те ще обитават дворец, наречен „разумната сила на душата“ и ще бъдат облечени и украсени с добродетел, наречена „въздържание“, за да може царят винаги да постъпва или да се въздържа от действия според техните съвети. Посредством Знанието нашата съвест ще бъде очистена от всички свои недостатъци и ще бъде украсена с всички добродетели, а с помощта на Разсъждението ще даваме и ще взимаме, ще действаме или няма да действаме, ще премълчаваме или ще говорим, ще постим или ще ядем, ще слушаме или ще отговаряме, и ще постъпваме във всички неща според Знанието и Разсъждението, облечени в моралните добродетели, наречени „въздържание“ и „трезвост“.

Този цар, свободната воля, ще назначи в своето царство също и съдия – това е Правдата. Тя е Божествена добродетел, която се ражда от Любовта и е една от най-висшите добродетели. Този съдия ще обитава в сърцето насред царството – в гневната сила. И той ще бъде украсен с морална добродетел, наречена „благоразумие“, понеже правдата не може да бъде съвършена без благоразумието. Този съдия, Правдата, ще обхожда царството със силата и могъществото на царя, съпроводен от мъдростта на съветниците и от своето собствено благоразумие. И той ще постановява и ще отхвърля, ще съди и ще отсъжда, ще предава на смърт и ще оставя живи, ще измъчва, ще ослепява, ще възвръща зрение, ще въздига и ще унижава, ще наказва и ще обуздава, ще унищожава всички пороци и ще установява ред във всички неща, според Правдата.

Поданиците на царството са всички останали сили на душата, които трябва да се основат на смирението и страха от Бога и да се подчиняват на Бога във всички добродетели – всяка според собствения ѝ нрав.

Онзи, който притежава, съхранява и разпорежда царството на своята душа по този начин, е излязъл на среща с Бога, със себе си и със своите ближни – с любов и в добродетели.

ГЛАВА XIV. ЗА ДУХОВНАТА СРЕЩА МЕЖДУ БОГА И НАС

Цялото ни блаженство, началото и краят на всички добродетели се намират в срещата с Младоженеца и без нея никоя добродетел не би се осъществила.

Онзи, който иска да срещне Христос като свой възлюбен Младоженец и да придобие вечен живот в Него и с Него, трябва сега, навреме, да излезе и да срещне Христос в три неща или по три начина. Първо, той трябва да мисли за Бога във всички неща, чрез които ние заслужаваме вечния живот. Второ, не трябва да има нищо, което да желае и да обича повече от Бога или колкото Бога. И трето, с велико усърдие той трябва да се стреми да уповава на Бога, отвъд всички създания и отвъд всички дарове на Бога, отвъд всички деяния на добродетелите и отвъд всички чувства, които Бог може да вдъхва в душата и тялото.

Сега, схванете това добре: онзи, който търси Бога, трябва да Го носи в ума си под формата на някой Негов атрибут и в тази връзка да желае само Бога, който е Господ на Небето и на Земята, и на всичките създания, Който е умрял за вас и Който може и ще ви даде вечно блаженство. По какъвто и начин или под каквото и Име да си представяме Бог, било то като Господ на всички създания, това винаги е правилно. Ако си представим някой Божествен човек и в Него съществото и могъществото на Божествената природа, това е правилно. Ако разглеждаме Бог като Вседържител, Избавител, Създател, Господар, като Блаженство, Могъщество, Мъдрост, Истина и Доброта, и всичко това като част от бездънното естество на Божествената природа, това е правилно.

Макар Имената, които даваме на Бога да са много, най-висшата природа на Бога е Простота, която не може да бъде изречена от никое създание. Но поради Неговото необяснимо Благородство и Величие, което ние не можем правилно да наречем, нито цялостно да изразим, ние Му даваме всички тези Имена. Това е пътят и начинът на схващане, по който Бог трябва да присъства в нашия ум, понеже да търсиш Бога, означава да Го виждаш духовно. И Любовта, и великодушието целят същото, понеже да познаеш Бога и да нямаш Любов, не носи наслада, нито ни помага, нито ни повдига. Затова човек винаги, във всяко свое дело, трябва да се издига към Бога с Любов, за Когото преди всичко останало мисли, Когото търси и Когото люби. И това е излизане на среща с Бога, по желание и по Любов.

Ако грешник се обърне към Бога в пълно и истинско покаяние, той трябва да излезе да срещне Бога в разкаяние и по своя собствена воля, и с правилна цел и намерение да Му служи оттук нататък, и никога повече да не съгрешава. Тогава, в тази среща, той ще получи чрез милостта Божия една пълна надежда за вечно блаженство и опрощение на своите грехове; и още, той ще получи основата на всички добродетели – именно Вярата, Надеждата и Любовта – и едно доброжелателство към всички останали добродетели.

Ако този човек желае да продължи напред в светлината на вярата и да се възползва от всички дела на Христос и от Неговите страдания, от всички неща, които Той ни обеща и направи за нас, и които ще направи за нас до деня на Страшния Съд, и във вечността; ако този човек иска да се възползва от тях, за да бъдат в полза за спасението му – тогава той трябва да излезе да срещне Христос още един път и трябва да Го вижда винаги, с възхвала и благодарност и със заслужено признание за всички Негови дарове и за всичко, което Той е сторил и ще стори във вечността. Тогава тази вяра ще бъде уякчена и той ще стане повече и по-пламенно подбуден към всички добродетели.

Ако този човек иска да продължи напред в деянията на добродетелите, той също така трябва да излезе да срещне Христос със себеотрицание, без да търси себе си, нито да преследва неща, чужди на Бога, а трябва да бъде мъдър и благоразумен във всичко, което прави, и да държи в ума си само Бог, Божията възхвала и Божията слава, и да продължи така чак до смъртта си. По този начин разумът му се просветлява, а Любовта му ще се увеличава и той ще израства в благочестие и разположение към всички добродетели.

Във всички наши добри дела ние трябва да държим в ума си Бога. В лошите дела не можем да сторим това. Ние не трябва да имаме две стремления; това ще рече, че трябва да желаем само Бога и нищо друго. Всички други цели трябва да бъдат подчинени на Него, не да Му противостоят; те трябва да бъдат, в своя ред, една помощ, едно придвижване напред, за да можем по-лесно да стигнем до Бога. И тогава сме на правия път.

Ние също така трябва да търсим покой в Него и да уповаваме на Бога, Когото желаем и любим, а не да уповаваме на който и да било друг посланик, изпратен от Него, тоест на даровете Му. Душата също трябва да уповава на Бога, над всички украшения и дарове, които тя изпраща на Бога посредством своите пратеници. Пратениците на душата са намерението, любовта и жадуването – те носят всички добри дела и всички добродетели на Бога. Обаче над всички тези неща, над всичкото множество, душата трябва да уповава на своя Възлюбен. По този начин ние трябва да излезем да срещнем Христос с правилно намерение в нашия живот и във всички наши дела, и във всички наши добродетели, за да може в часа на смъртта също да Го срещнем в Светлината на славата.

Този подход и този начин, за който чухте дотук, е наречен Деен Живот. Той е необходим за всички хора и те поне няма да живеят противно на добродетелите, дори и да не притежават всички добродетели в съвършенство. Понеже да живееш противно на добродетелите, е да живееш в грях, защото Христос казва: КОЙТО НЕ Е С МЕНЕ, ПРОТИВ МЕНЕ Е. Онзи, който не е смирен, е горд; а онзи, който е горд и не е смирен, не принадлежи на Бога. Същото е и с всички грехове и всички добродетели. Или човек притежава добродетелта и живее в благодатта, или притежава нейната противоположност и живее в грях. Нека всеки човек изпита себе си и живее според това, което беше изложено тук.

ГЛАВА XV. ЗА ЖАДУВАНЕТО ДА ПОЗНАЕШ МЛАДОЖЕНЕЦА В НЕГОВАТА ПРИРОДА

Онзи, който в съвършенство води начин на живот, какъвто беше изложен тук, и който отдава целия си живот и всичките си дела за преклонението и възхвалата на Бога, и който желае и люби Бога повече от всичко друго, често бива подбуден от желанието да види, познае и вкуси какво представлява в Себе Си този Младоженец, Христос – Който заради хората стана човек и Който с Любов се мъчи до смърт, и ни избави от греха и дявола, и ни даде Своята Благодат и самия Себе Си, и ни остави тайнствата Си, и ни обеща Царството Си и Себе Си като вечна отплата; Който също ни дава всичко, от което тялото се нуждае, и ни дава вътрешна утеха и сладост, и неизброими дарове от всякакъв вид, на всеки според нуждите му.

Когато човек съзре всичко това, той изпитва чрезмерен импулс да види Христос, своя Младоженец, и да Го познае какъвто е в Себе Си. Макар че този човек познава Христос в Неговите дела, това не му е достатъчно. Той трябва да стори като митаря Закхей, който копнеел да види Христос и да разбере кой е Той. Той трябва да излезе напред от тълпата, тоест от множеството създания, понеже те ни правят толкова малки и нисши, че ние не можем да видим Бога и трябва да се покатери по дървото на вярата, което расте отгоре надолу, понеже корените му са в Божеството. Това дърво има дванадесет клона, които са дванадесетте символа на вярата. Долните клони говорят за Божествената човешка природа и за онова, което касае спасението на душата и тялото ни. Горната част на дървото ни разказва за Божеството, за Троичността на Божествените лица и за Единството на Божествената природа. И човек трябва да се придържа към това Единство – в най-високата част на дървото, понеже оттам трябва да мине Христос с всички Свои дарове.

И ето, Христос идва и вижда човека, и му показва, в светлината на вярата, че според своята Божествена природа Той е безмерен и необясним, непристъпен и бездънен, надминаващ всяка сътворена светлина и всяко ограничено обяснение. И това е най-висшето знание, което човек може да придобие в своя деен живот – в светлината на вярата да признае, че Бог е необясним и непознаваем. И в тази светлина Христос казва на човешкото желание: СЛЕЗ СКОРО, ЗАЩОТО ДНЕС ТРЯБВА ДА ОСТАНА В ТВОЯТА КЪЩА. Това бързо слизане, към което Бог призовава, не е нищо друго освен слизане с Любов и с желание в Бездната на Божеството, която никой разум от сътворената светлина не може да достигне. Но там, където разумът остава вън, Любовта и Копнежът влизат. Когато по този начин душата се разгръща към Бога, с намерение и Любов, над всичко, което може да разбере, тогава тя уповава и обитава в Бога, а Бог – в нея. Когато душата се издигне с копнеж над множеството от създанията и над действията на сетивата, и над светлината на природата, тогава тя, в светлината на вярата, среща Христос и става просветлена, и признава, че Бог е Непознаваем и Необясним. Когато тя се отправя с копнеж към този Необясним Бог, тогава тя среща Христос и се преизпълва с Неговите дарове. А когато тя люби и уповава отвъд всички дарове и отвъд себе си, и отвъд всички създания, тогава тя обитава в Бога и Бог обитава в нея.

Това е начинът, по който ние ще срещнем Христос в апогея на дейния живот. Когато вие сте положили основите на правдата, Любовта и смирението и сте основали върху тях жилище, тоест онези добродетели, които бяха изредени досега, и сте срещнали Христос чрез вярата, с намерение и Любов, тогава вие обитавате в Бога и Бог обитава във вас, и вие имате истински деен живот.

ГЛАВА XVI. КАК ПОСТИГАМЕ СВРЪХЕСТЕСТВЕНО ВИЖДАНЕ В СВОИТЕ ВЪТРЕШНИ ДЕЛА

Сега, по отношение на първите думи, Христос казва: ВИЖ. Онзи, който иска да вижда по един свръхестествен начин в своите вътрешни прояви, трябва да притежава три неща. Първото, е светлината на Божествената благодат и това е една по-възвишена степен, отколкото можем да изпитаме без искрено вътрешно усърдие във външния и деен живот. Второто, е отхвърлянето на всички разсейващи образи и привързаности на сърцето, за да може човек да бъде свободен, без образи, освободен от всяка привързаност и опразнен от всички създания. Третото нещо, е свободното обръщане на волята с концентриране на всички сили – и телесни, и духовни, изчистени от всяка безпорядъчна любов. По този начин волята се слива в единство с Бога и в единство с ума и така разумното създание може да постигне и да съхрани най-висшето единение с Бога по един свръхестествен начин. Заради това Бог създаде Небето и Земята, и всичко останало; и по тази причина Той стана човек, учи ни и живя заради нас, и Сам стана Пътят към единството. И той умря в оковите на Любовта, и се възнесе, и откри за нас същото това единство, в което ние можем да постигнем вечно блаженство.

ГЛАВА XVII. ЗА ТРОЙНОТО ЕДИНСТВО, КОЕТО Е В НАС ПО ПРИРОДА

Сега, отбележете това внимателно: тройно единство съществува във всички хора, по природа и също във всички добри хора, по един свръхестествен начин.

Първото и върховно единство на човека е в Бога, понеже всички създания зависят от това единство в своята същност, в своя живот и в своето съхранение, и ако те бъдат отделени в него от Бога, те изпадат в нищото и стават нищожни. Това единство е в нас, в основата, по природа, независимо дали сме добри, или лоши. И без нашите собствени усилия, то не ни прави нито святи, нито благословени. Това единство е вътре в нас и при все това е над нас, като основа и като пазител на нашата същност и на нашия живот.

Второто единство или единение също е в нас по природа. Това е единството на нашите висши сили, понеже те извират естествено като активни сили от единството на ума или на Духа. Това е същото единство, което зависи от Бога, но с тази разлика, че тук то е активно, а там е същностно. Въпреки това, Духът бива цялостно и съвършено разбран според пълнотата на субстанцията си във всяко единство. Ние притежаваме това единство вътре в себе си, отвъд сетивата си и от него произлизат нашата памет, разум и воля, и всички сили на духовния живот. В това единство Душата е наречена Дух.

Третото единство, което е в нас по природа, е източникът на всички телесни сили в единството на сърцето, произходът и началото на телесния живот. Душата владее това единство в тялото и в животворящия център на сърцето и оттам изтичат всички телесни дейности и петте сетива. И оттук душата е наречена Душа, понеже тя е образуващият принцип на тялото и оживява този труп – тоест дава му живот и го съхранява живо.

Тези три единства съществуват в човека по природа като един живот и едно царство. В най-низшето ние сме чувствени и животински; в средното, ние сме разумни и духовни; а във висшето, ние сме съхранени според нашето естество. И такива са всички хора по природа.

Сега, тези три единства като едно царство и едно вечно жилище биват украсени и оживени по един свръхестествен начин от моралните добродетели посредством Любовта и посредством дейния живот. И те биват още по-сияйно украсени и по-пълно усъвършенствани от вътрешните усилия, обединени с духовния живот. Обаче те биват най-славно и блажено украсени от свръхестествения и съзерцателен живот.

Най-нисшето единство, това на тялото, бива свръхестествено украсено и усъвършенствано чрез външни дейности и морално съвършенство според примера на Христос и светците: чрез носене на кръста заедно с Христос и чрез благоразумно подчинение на природата, според нейните сили, чрез подчинение на заповедите на Светата църква и на ученията на светците.

Второто единство, което е в Духа и изцяло духовно, бива свръхестествено украсено и усъвършенствано посредством трите божествени добродетели, Вярата, Надеждата и Любовта; посредством изливането на благодатта и даровете на Бога; и посредством доброжелателството да следваме примера на Христос и на Святото Християнство във всички добродетели.

Третото и най-висше единство е отвъд разбирането на нашия ум и при все това, според естеството ни, е вътре в нас. Ние го добиваме по един свръхестествен начин тогава, когато във всички наши дела държим в ума си славата и възхвалата на Бога и когато над всички цели, над самите себе си и над всички неща уповаваме само на Бога. Това е онова единство, от което сме излезли като създания, и където, според нашето същество, ние сме у дома. И с помощта на добродетелите, посочени тук, тези три единства биват украсени в дейния живот.

Сега ще покажем как тези три единства биват по-възвишено украсени и по-благородно насърчени чрез едно вътрешно проявление, съединено с дейния живот. Винаги когато човек поради своята любов и правилно намерение се извиси със своите дела и с целия си живот към славата и възхвалата на Бога, търсейки да уповава винаги на Бога над всички неща, тогава в скромно търпение и самоотричане и при все това с пълно доверие той ще чака нови богатства и нови дарове, но без тревога дали е угодно на Бога да въздаде или да не въздаде.

По този начин човек се подготвя и става готов да влезе във вътрешния и Богожелаещ живот. И когато съсъдът е готов, тогава благородното вино се излива в него. И няма по-благороден съсъд от любящата душа, нито по-благотворно вино от благодатта на Бога. Затова човек трябва да посвети всичките си дела и целия си живот на Бога, с просто и право намерение, отправено към Бога; и над своите намерения, и над самия себе си, и над всички неща да уповава на това най-висше единство, в което Бог и любящият Дух са съединени без посредник.

ГЛАВА XVIII. ЗА ИЗЛИВАНЕТО НА БОЖИЯТА БЛАГОДАТ В НАШИЯ ДУХ

От това единство, в което Духът е съединен с Бога без посредник, изтичат благодатта и всички дарове; и от същото това единство, в което Духът, над себе си, уповава на Бога, Христос – Вечната Истина – изрича: ЕТО МЛАДОЖЕНЕЦЪТ ИДЕ, ИЗЛИЗАЙТЕ ДА ГО ПОСРЕЩНЕТЕ. Христос, който е светлината на Вечната Истина, казва: ЕТО (ВИЖ), понеже чрез Него ние ставаме виждащи; понеже Той е светлината на Отца и без Него нямаше да има светлина, нито на Небето, нито на Земята. Това изричане на Христос вътре в нас не е нищо друго освен приток на Неговата светлина и Неговата благодат. Тази благодат се излива в нас в единството на нашите висши сили и на нашия Дух, откъдето посредством силата на получената благодат висшите сили потичат навън, за да станат активни във всички добродетели и където поради връзката на любовта те винаги се завръщат отново.

В това единство лежи силата и началото, и краят на всяка естествена и свръхестествена дейност на създанията, доколкото те са създадени по благодатта, с Божиите дарове и чрез собствената си сила. И по тази причина Бог излива благодатта Си в единството на висшите сили, за да може човек винаги да осъществява добродетелите със силата и богатствата, и потока на благодатта. Бог ни дава благодат, с която да работим, а над всичката благодат Той ни отдава Себе си за наслаждение и покой. Единството на нашия Дух е нашето жилище, в мира на Бога и в изобилието на Любовта, и там се обединяват всички добродетели и живеят в простотата на Духа.

Сега, Божията благодат, изливаща се от Бога, е едно вътрешно течение и подтик на Светия Дух, който повежда нашия Дух напред от дълбините и го подбужда към всички добродетели. Тази благодат тече отвътре, а не отвън, понеже Бог е повече вътре в нас, отколкото сме ние в себе си, и Неговата вътрешна проява или подтик вътре в нас, независимо дали е естествена или свръхестествена, е по-близо до нас и е по-интимна с нас, отколкото е нашата собствена проява. И затова Бог работи в нас отвътре навън, а всички създания работят отвън навътре. И така тази благодат и всичките дарове на Бога, и Гласът на Бога идват отвътре, в единството на нашия Дух, а не отвън, във въображението, с помощта на осезаеми образи.

ГЛАВА XIX. КАК ТРЯБВА ДА ИЗГРАДИМ ВЪТРЕШНИЯ СИ ЖИВОТ ВЪРХУ СВОБОДА БЕЗ ОБРАЗИ

Сега, Христос изрича по духовен начин вътре в човека, който е обърнат навътре: ВИЖ. Както казах, три неща правят човека виждащ в неговите вътрешни прояви. Първо, е блясъкът на благодатта на Бога. Благодатта на Бога в душата е като свещ в кандило или в стъклен съсъд, понеже тя просветлява и блести, и грее през съсъда – праведния човек. И чрез човека тя се проявява върху други хора, в добродетели и добри примери. Този блясък на Божията благодат раздвижва вътрешно и задвижва човека с бързина, и това внезапно оживление е първото нещо, което ни прави виждащи. Това бързо оживление от Бога поражда, от страна на човека, второто нещо, което е събиране на всички вътрешни и външни сили в единството на Духа и Любовта. Третото нещо, е свободата, която позволява на човека да се обръща навътре, без препятствия от видими образи – толкова често, колкото иска и колкото мисли за своя Бог. Това означава, че човекът трябва да бъде безразличен към щастието и страданията, към печалбите и загубите, към успехите и паденията, към чуждите работи, насладите и униженията и никога да не бъде привързан към никое създание. Тези три неща правят човека виждащ в неговите вътрешни прояви. Ако притежавате тези три неща, вие имате основата и началото на вътрешната проява и вътрешния живот.

ГЛАВА XX. ЗА ТРОЙНОТО ПРИШЕСТВИЕ НА НАШИЯ ГОСПОД ВЪВ ВЪТРЕШНИЯ ЧОВЕК

Дори окото да е ясно и погледът остър, ако няма обект, достоен за Любовта и копнежа ни, яснотата на погледа нито ще донесе наслада, нито ползи на човека. И поради това Христос показва на просветените очи на разбиращите какво ще видят, а именно вътрешното пришествие на Христос, своя Младоженец.

В онези хора, които работят с преданост във вътрешния живот, се срещат три начина на това специално вътрешно пришествие на Бога; и всяко от тези три пришествия издига човека в по-висока степен, към по-вътрешни прояви.

Първото пришествие на Христос по вътрешен път подтиква и тласка човека към неговото вътрешно чувство; притегля човека заедно с всичките му сили нагоре към небето и го призовава да се съедини с Бога. Това привличане и подтик ние чувстваме в сърцето и в единството на всички телесни сили, и особено в силата на желанието. Пришествието работи и задвижва нисшата област на човека, тъй като тя трябва да бъде изцяло очистена и украсена, и запалена, и притеглена навътре. Този вътрешен тласък на Бога дава и взима, прави човека богат и беден, носи изобилие и нещастие, причинява надежда и отчаяние, изгаря и охлажда. Обаче няма думи, които да изразят тези дарове и тези дела, и противоположностите, които се случват тук.

Това пришествие със своите действия се разделя на четири степени, всяка по-висша от предната, и с него във вътрешния живот се украсява нисшата област на човека.

ГЛАВА XXI. ЗА ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ НА НАШИЯ ГОСПОД ВЪВ ВЪТРЕШНИЯ ЖИВОТ

Второто пришествие на Христос, което идва вътрешно с по-високо благородство, с по-голямо подобие на Неговия образ, с повече дарове и с по-голямо сияние, е изливане на изобилието на Божествените Му дарове във висшите сили на Душата, чрез което Духът бива укрепен, просветлен и обогатен по много начини. Този поток на Бога в нас изисква едно вливане и изливане, съпроводено от всички тези дарове – към същия източник, от който е произтекъл потокът. И в този поток Бог ни дава и ни показва велики чудеса, но Той иска обратно от Душата всички Свои дарове, увеличени отвъд всичко, което някое създание може да си представи. Това проявление и този начин са по-благородни и по-близки до Бога от първото и чрез него се украсяват трите висши сили на Душата.

ГЛАВА XXII. ЗА ТРЕТОТО ПРИШЕСТВИЕ НА НАШИЯ ГОСПОД

Третият начин, по който нашият Господ идва вътрешно, е посредством едно вътрешно оживление или докосване в единството на Духа – където се намират висшите сили на Душата; откъдето те се изливат; където се завръщат отново; и в което остават винаги обединени във връзките на Любовта и благодарение на естественото единство на Духа. В това пришествие се заключава най-висшето и най-вътрешно положение на вътрешния живот и чрез него по много начини се украсява единството на Духа.

Сега, във всяко пришествие Христос иска от нас специално излизане от нас самите към един живот, който трябва да бъде в съгласие с Неговото пришествие. И затова при всяко пришествие вътре, в нашите сърца, Той казва по един духовен начин: ИЗЛИЗАЙТЕ в своя живот и в своите дела по пътя, по който Моята благодат и Моите дарове ще ви устремят. Защото според начина и пътя, по който Духът Божий ни подтиква, тласка, притегля и Се излива в нас, и ни задвижва, по този път ние трябва да тръгнем и да напредваме в своите вътрешни прояви, ако искаме да станем съвършени. Обаче ако ние се противим на Духа Божий чрез един живот, който не е в съгласие с Него, ние изгубваме онзи вътрешен подтик и после добродетелите ще си заминат от нас.

Това са трите пришествия на Христос във вътрешните прояви.

ГЛАВА XXIII. ЗА ЕДИНСТВОТО НА СЪРЦЕТО

От нашия плам се заражда единството на сърцето, понеже ние не можем да достигнем истинско единство, освен ако Светият Дух не запали Своя огън в сърцата ни. Този огън прави единно и подобно на Себе Си всичко, което покори и преобрази.

Единство е това: човек, в единството на сърцето си, да чувства себе си, събран с всички свои сили. Единството носи вътрешен мир и покой на сърцето. Единството на сърцето е връзка, която скрепява тялото и душата, сърцето и сетивата, и всички външни и вътрешни сили и ги огражда в единството на Любовта.

ГЛАВА XXIV. ЗА СЪЩНОСТТА

От единството се ражда Същността, защото никой не може да бъде същностен, освен онзи, който е събран в единство вътре в себе си. Същността означава човек да бъде обърнат навътре, към своето собствено сърце, за да може да разбере и почувства вътрешната проява и вътрешните Слова на Бога. Същността е осезаем огън на Любовта, който Светият Дух е запалил и който отвътре подтиква човека. И човек нито знае откъде е дошло, нито какво му се е случило.

ГЛАВА XXV. ЗА РАЗУМНАТА ЛЮБОВ

От Същността се ражда една разумна Любов, която изпълва човешкото сърце и силите на желанията на Душата. Само онзи, който е обърнал поглед навътре в сърцето си, може да има тази жадувана Любов и тази благоразумна наслада на сърцето.

Разумната Любов е копнеж и радостна наслада, която изпитваме в Бога като вечно благо, в което се намират всички други блага. Разумната Любов изоставя всички други създания по отношение на удоволствието, но не по отношение на нуждите им. Вътрешната Любов усеща, че е задвижвана отвътре от Вечната Любов и това тя трябва да цени винаги. Вътрешната Любов лесно може да се въздържи и да се отвърне от всички неща, за да получи онова, което люби.

ГЛАВА XXVI. ЗА ПРЕДАНОСТТА

От тази осъзната любов се ражда предаността към Бога и Неговата слава. Само онзи, който има в себе си осъзната любов към Бога, може да бъде гладен в сърцето си за преданост. Там, където огънят на любовта изпраща пламъците на своя копнеж нагоре към небето, там е предаността. Предаността задвижва и притегля човека и отвън, и отвътре към служене на Бога. Предаността кара тялото и душата да разцъфтят в благородство и достойнство пред Бога и пред всички хора. Във всяка служба, която трябва да изпълним за Бога, Той изисква от нас преданост. Предаността очиства тялото и душата от всичко, което може да ни възпре или препятства. Предаността показва и дарява истинския път в блаженството.

ГЛАВА XXVII. ЗА БЛАГОДАРНОСТТА

Вътрешната преданост често поражда благодарност, защото никой не може да благодари и да възхвалява Бога така добре, както вътрешният и предан човек. И е справедливо да благодарим и да възхваляваме Бога, защото Той ни е създал като разумни създания и е повелил, и отредил Небето и Земята, и ангелите на наше разположение; и защото Той стана човек заради нашите грехове и ни учи, и живя заради нас, и ни показа пътя; и защото Той ни служи в скромни одежди и изстрада позорна смърт заради любовта си към нас, и ни обеща вечното Си Царство и Себе си също като наша награда и отплата. И Той изкупи нашите грехове и ни прости, и ще ни прости; и Той изля Своята благост и Своята Любов в душите ни, и Той ще обитава и ще остане заедно с нас и в нас през вечността. И Той ни е посещавал и ще ни посещава през всички дни на нашия живот със Своите благородни тайнства, според нуждата на всеки, и Той ни остави Своята плът и кръв за храна и за пиене, според желанието и глада на всеки; и ни е дал природата и Писанията, и всички създания за пример и като огледало, в което да се оглеждаме и от което да се учим да обръщаме всички свои дела в добродетели; и ни е дал здраве и сила, и мощ, и понякога за наше добро ни е изпращал болести; и при външна нищета е въдворявал вътрешен мир и щастие в нас; и е направил така, че да ни наричат с християнски имена и да бъдем родени от родители християни. За всички тези неща трябва да благодарим на Бога тук, на земята, за да може после да Му благодарим във вечността.

Ние също трябва да възхваляваме Бога като Му предлагаме всичко, на което сме способни. Да възхваляваш Бога, означава през целия си живот да славиш, почиташ и благоговееш пред Божието Всемогъщество. Възхвалата на Бога е подобаващата и присъща проява на ангелите и светците на Небето и на любящите хора на Земята. Бог трябва да бъде възхваляван с желание, с издигане на всичките ни сили, с думи, с дела, с тялото, с душата и с всичко, което притежаваме; в скромно служене, отвън и отвътре. Онзи, който не възхвалява Бога, докато е тук на Земята, ще бъде ням във вечността. Да възхваляваш Бога е най-скъпото и най-радостното занимание на всяко любящо сърце; а сърце, което е изпълнено с възхвала иска всички създания да хвалят Бога. Възхвалата на Бога няма край, понеже тя е наше блаженство; и най-справедливо трябва да Го възхваляваме във вечността.