Ян ван Рюйсбрук

Божественото Единство

Варна, 2025 г.

Настоящата книга включва три произведения на Ян ван Рюйсбрук – „Украсата на духовния брак“ (откъси), „Бялото камъче“ и „Книга за Върховната Истина“, обединени под общото заглавие „Божественото Единство“.

ПРЕДГОВОР

Белгийски монах, свещеник, писател, Мистик – от Блажените.

Още от малък е знаел, че ще се посвети на Бога.

Наричали са го „Удивителния“, „Възхитителния“...

Проучвал е Майстер Екхарт и Дионисий Ареопагит.

Често се потопявал в молитви и в себе си.

Казва: За да виждаш духовно, е необходима Неизменна Любов.

Казва: Да се изгубиш в Бога, значи да бъдеш намерен от Бога.

Да бъдеш притиснат от обстоятелствата е благодат, защото това е Път навътре към себепознанието.

Начинът на притискане от обстоятелствата е докосване на Бога отвън.

Понякога има и докосване от Бога отвътре чрез страдания и мъчения.

Понякога човек и сам може да се устреми към Бога чрез подтик и Любов отвътре. Този устрем предпазва човека от много страдания и мъчения, защото такъв човек има естествена склонност към Бога.

Там, където има Душа и Бог, те се съединяват в Единство.

Това, което се случва в Душата, е вътрешно и тайно действие на Бога.

Христос е станал човек от Любов към човека.

Човек, който истински люби Бога, се отделя от себе си.

Смирението, Благостта и Търпението са над всяко разбиране.

Има естествено Единство с Бога, има и свръхестествено Единство при истинските хора. Това Единство касае връзката с Бога и Същността на живота, иначе животът би се изгубил в едно опасно небитие.

Свръхестественото Единство с Бога е нещо, което превишава всичко.

В това свръхестествено Единство можем да се върнем само с цялостна Любов.

Тази истинска Благодат тече отвътре, а не отвън, защото Бог за нас е по-вътрешен, отколкото сме ние за себе си.

Когато Бог отдава Себе Си, това превишава всичко.

Бог дава Себе Си като поток в Душата и този поток може да донесе чудеса.

Този поток означава да си докоснат от светлинно нашествие. В този поток Бог е преумножен в Душата, съучастващ в Душата и в живота ѝ.

Ние трябва да търсим Любовта чрез Любовта.

Всички, които ще бъдат спасени, са изоставили своята воля и са влезли в Божията Воля.

Бог и Чистият Дух в човека се съединяват без никакъв посредник.

Елеазар Хараш

ЗА АВТОРА

Ян ван Рюйсбрук (1293 г.–1381г.), наричан Удивителният, а също и Доктор Екстатикус, е най-известният фламандски мистик и един от основоположниците на нидерландската литература.

Роден е в с. Рюйсбрук, близо до Брюксел. Единадесетгодишен напуска дома си и чичо му, свещеник в катедралата „Света Гудула“ в Брюксел, го отглежда. През 1318 г. приема свещенически сан. Служи като викарий в катедралата „Света Гудула“, след което се оттегля в августинския манастир „Грьонендал“ в гората Сойн. Умира там на осемдесет и две години. През 1908 г. е обявен за блажен от Католическата църква.

Творчеството на Рюйсбрук включва единадесет книги, а също и запазени писма и химни, написани предимно на среднонидерландски език, а не на официалния латински, за да бъдат достъпни за обикновените хора. Счита се, че с идеите си е повлиял на испанския мистицизъм през 16 век, на френското и немско мистични движения през 17 и 18 век.

Белгийският мистик и мъдрец Морис Метерлинк проучва и превежда творчеството на Рюйсбрук. Той превежда на френски език и коментира трактата „Украсата на духовния брак“, съставя антология и посвещава есе на Удивителния в книгата си „Съкровището на смирените“. Метерлинк пише: „Всички творби на нашия автор говорят изключително за една и съща наука – науката за Бога, характерна за Рюйсбрук, усърдното изучаване на вътрешното обръщане на Душата, съзерцанието на Бога отвъд образ и подобие, и драмата на Божествената Любов в необитаемите висини на Духа“. „Духът Божий – казва Рюйсбрук – зове с мощен глас и без думи: „Любете Любовта, Която ви люби вечно“ и „Заплатете дълга си и любете Любовта, Която ви е възлюбила завинаги“.

УКРАСАТА НА ДУХОВНИЯ БРАК. ОТКЪСИ

ВЪВЕДЕНИЕ

ЕТО МЛАДОЖЕНЕЦЪТ ИДЕ: ИЗЛИЗАЙТЕ ДА ГО ПОСРЕЩНЕТЕ ^[1]. Тези думи са написани от Св. евангелист Матей, а Христос ги изрече на Своите ученици. Младоженецът е Христос, а годеницата е човешката природа, която Бог е направил по Свой образ и подобие. В началото Той я поставил на най-високото, най-красивото, най-богатото и най-плодородното място в цялата земя: това ще рече – в рая. И Той ѝ дал власт над всички същества; украсил я с привлекателни качества и ѝ заповядал, чрез послушание, да заслужи да бъде избрана и установена заедно със своя Младоженец във вечна вярност, и никога да не се гневи и да не съгрешава.

Бележка 1: Всички цитати от Библията са в превод от фототипното издание на Виенското издание на Библията от 1885 г. (бел.ред.)

Тогава се явил един прелъстител, пъклен злодей, изпълнен със завист, във форма на изкусна змия и прелъстил жената; и те заедно прелъстили мъжа, в когото, над всичко, се състои цялото наше естество. И злодеят съблазнил естеството, булката на Бога, с лъжливо наставление; и тя била завлечена в една странна държава, бедна и жалка, пленена и потисната, наобиколена от врагове така, че да изглежда, че тя никога не може да постигне помирение и да се завърне в своята родина.

Но когато Бог решил, че е настъпило времето и когато се смилил над страданието на Своята възлюбена, Той изпратил Единородния Си Син на земята в красив палат, прославен храм – тялото на Дева Мария. Там Той се оженил за годеницата, нашето естество; Той я обединил със Себе Си чрез най-чистата кръв на тази достойна Дева. Свещеникът, който оженил булката, бил Светият Дух; архангел Гавраил донесъл вестта, а славната Дева дала своето съгласие. Така Христос, верният ни Младоженец, обедини нашето естество със Себе си; Той ни търси в странни държави, учи ни на небесни обичаи и съвършена вярност; и се мъчи за нас и се би като победител срещу нашия неприятел. И той разби нашия затвор и спечели победата, а чрез Своята смърт уби и нашата смърт; и Той ни изкупи чрез Своята кръв и ни освободи чрез Своята жива вода на кръщението, и ни обогати със Своите тайнства и дарове – за да може ние да излезем, както казва Той, във всички свои добродетели и да Го срещнем в Дома на славата и да Го възлюбим, безкрай, през вечността.

Сега, Христос, Учителят на Истината, казва: ЕТО МЛАДОЖЕНЕЦЪТ ИДЕ: ИЗЛИЗАЙТЕ ДА ГО ПОСРЕЩНЕТЕ. С тези слова Христос, Нашият Възлюбен, ни учи на четири неща. Първо, Той ни дава заповед, в която казва: ЕТО – ВИЖ. Онези, които пренебрегнат тази заповед и останат слепи, всички са осъдени. Второ, Той ни показва какво ще видим – тоест пристигането на Младоженеца, защото Той казва: МЛАДОЖЕНЕЦЪТ ИДЕ. На трето място, Той ни учи и повелява какво трябва да направим, защото Той казва: ИЗЛИЗАЙТЕ. И на четвърто място, изричайки: ДА ГО ПОСРЕЩНЕТЕ, Той ни показва ползата и целта на нашите усилия и на целия ни живот, а те са – възлюбената среща с нашия Младоженец.

ГЛАВА I. ЗА ДУХОВНИЯ ИЗХОД КЪМ ВСИЧКИ ДОБРОДЕТЕЛИ

Сега, разберете и отбележете, Христос казва в началото на тези слова: ВИЖ, а това става посредством яснота и чисто съзнание. След това Той ни показва какво ще видим, а това е тройното пришествие.

Той ни повелява какво трябва да направим и казва: ИЗЛИЗАЙТЕ. Ако притежавате първото нещо, с други думи, ако можете да виждате чрез благодатта и Любовта, и по-нататък, ако сте съзерцавали добре вашия модел Христос и Неговия изход, тогава във вас от Любовта и от любящото наблюдение на вашия Младоженец се въздига една праведност и именно оттам насетне вие започвате да желаете да Го следвате във всички добродетели. Тогава Христос изрича във вас: ИЗЛИЗАЙТЕ.

Това излизане трябва да бъде направено по три начина: трябва да излезем към Бог, към себе си и към нашите ближни, и това трябва да направим посредством Любовта и правдата. Защото Любовта винаги се стреми към висините, към царството Божие, което е самият Бог; защото Той е източникът, откъдето непосредствено се излива Любовта и където Любовта обитава в Единството. А правдата, която е породена от Любовта, се стреми към съвършенството на всички нрави и добродетели, които са благородни и пристойни за Царството Божие, тоест за Душата.

Любовта и Правдата, те са основата на Царството на Душата, където Бог ще обитава. И тази основа е смирението.

Тези три добродетели подкрепят и носят цялата тежест на цялото здание на всички други добродетели и на цялото превъзходство. Понеже Любовта винаги поставя човека пред неизмеримата благост на Бога, откъдето е изтекла, за да може човек да живее достойно и да остане непоклатим пред Бога, и да възрасне в истинско смирение във всички останали добродетели. А правдата изправя човека лице в лице с вечната Истина на Бога, за да може да познае Истината и да стане просветен, и да изпълни всички добродетели, без да съгрешава. Но смирението води човека до лицето на най-голямата мощ на Бога, за да може той винаги да остане малък и нисък, и да се предаде на Бога, и да не разчита повече на себе си. Това е начинът, по който човек трябва да се държи пред Бога, за да може да възраства непрестанно в нови добродетели.

ГЛАВА II. ЗА ТОВА КАК СМИРЕНИЕТО Е ОСНОВАТА НА ВСИЧКИ ДОБРОДЕТЕЛИ

Смирението, тоест скромността и самоотричането, е вътрешно поклонение или прострация на сърцето и съвестта пред върховната Божия слава. Правдата изисква и повелява това, а чрез Любовта любящото сърце не може да не го стори. Когато един скромен и любящ човек приеме, че Бог му е служил с такова смирение, с такава любов и с такава вярност и види Бога толкова възвисен и мощен, и толкова величествен, а човека – толкова беден, малък и слаб, тогава в сърцето бликва едно велико страхопочитание и велико благоговение към Бога. Да отдава почит на Бога чрез всяка външна и вътрешна постъпка, това е първото и най-мило деяние на смирението, най-почтеното сред деянията на Любовта и най-срещаното сред тези на правдата. Смиреното и любящо сърце не може да отдаде достатъчно почит нито на Бога, нито на Неговата благородна човешка природа, нито пък може да принизи себе си толкова, колкото би искало. И поради това смиреният човек мисли, че неговото боготворене на Бога и неговата скромна служба са винаги недостатъчни. И той е кротък, почита Светата църква и тайнствата. И той е сдържан в храната и пиенето, в речта, в отговорите, които дава на всекиго, а в своето поведение, дрехи и скромна служба е без лицемерие и преструвки. И той е смирен в своята преданост – и външно, и вътрешно пред Бога и пред всички хора, за да не бъде никой обиден заради него. И така той преодолява и изгонва гордостта, която е източникът и произходът на всички други грехове. Уловките на дявола, на греха и на света се разбиват чрез смирението, а човекът е установен в порядъка и в самото състояние на добродетелта. И раят е отворен за него и Бог благоволява да чуе неговите молитви и той се изпълва с благодат. И Христос, тази здрава скала, е негова основа. Следователно, който има за основа на своите добродетели смирението, той никога няма да се заблуди.

ГЛАВА III. ЗА ПОКОРСТВОТО

От това смирение произхожда покорството, понеже никой не може да бъде вътрешно покорен освен скромният човек.

Покорството означава едно непретенциозно, послушно и отстъпчиво настроение и една воля, в готовност за всичко, що е добро. Покорството кара човека да се предаде на повелите, забраните и волята на Бога; то подчинява сетивата и животинските сили на висшия разум, за да може човек да живее благоприлично и разумно. И прави човека послушен и покорен на Светата църква, на тайнствата, на нейните свещеници и техните поучения, на техните заповеди и съвети, и на всички праведни обичаи, прилагани от святите християни. То също прави човека мек и готов за обмяна с другите хора – в думи и в духовни и плътски дела, с едно внимателно благоразумие спрямо нуждите на всеки един.

И то изгонва неподчинението, тази дъщеря на гордостта, която трябва да ненавиждаме повече от отровата и злобата. Да бъдеш покорен във волята си и в делата си, украсява, увеличава и разкрива смирението на човека. То въдворява ред в манастира. Ако то е в духовника, както трябва да бъде, то ще привлече към себе си всички онези, които да наставлява. То носи мир и съгласие между равни, и онзи, който го притежава, е обичан от висшестоящите, а Бог се застъпва за него и го дарява с вечните Си дарове.

ГЛАВА IV. ЗА ОТХВЪРЛЯНЕТО НА СОБСТВЕНАТА ВОЛЯ

От покорството се ражда отхвърлянето на собствената воля и собственото мнение, понеже само покорният човек може във всички неща да отдаде собствената си воля на волята на другиго, макар че човек може да се подчинява външно и при все това да остане своеволен.

Изоставянето на собствената воля ще накара човека да заживее без предпочитания за това или онова, за това какво да прави или не, за онези неща, които са странни и специални за светците, за правилата и практиките им; обаче изоставянето на собствената воля го кара да живее винаги според славата и повелите на Бога, и според волята на неговите духовници, и в мир с всички хора близки до него – дотолкова, доколкото истинското благоразумие го позволява.

Когато отхвърлим собствената си воля в делата, в недовършените работи и в страданията, тогава изцяло се прогонват материалното и поводите за гордост, и скромността става съвършена в нейната най-висша степен. И Бог става Господ на цялата човешка воля; и човешката воля става толкова съединена с волята на Бога, че човек нито може да възнамерява, нито да желае по друг начин. Този човек е съблякъл стария човек и е облякъл новия, който е обновен и създаден според най-скъпата воля на Бога. За всичко това Христос казва: БЛАЖЕНИ НИЩИТЕ ДУХОМ – това ще рече онези, които са се отказали от собствената си воля, ЗАЩОТО Е ТЯХНО ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО.

ГЛАВА V. ЗА ТЪРПЕНИЕТО

От отхвърлянето на собствената воля се ражда търпението, понеже никой не може да бъде съвършено търпелив във всички неща освен човекът, който е подчинил собствената си воля на волята на Бога и също на всички други хора – във всички полезни и пристойни неща на волята.

Търпението е понасяне с мир на всички неща, които могат да сполетят човека – и от Бога, и от създанията. Нищо не може да обезпокои търпеливият човек – нито загубата на земни блага, приятели и роднини, нито болест, нито немилост, нито живот, нито смърт, нито чистилището, нито дявола, нито ада. Понеже в съвършена Любов той се е оставил на волята на Бога и тъй като не е натоварен със смъртен грях, всичко, което Бог му налага, във времето и във вечността, е Светлина за него. Чрез това търпение човек също бива украсен и въоръжен срещу раздразнителността и внезапния гняв и срещу нетърпението в страданието, които често объркват човека отвътре и отвън и го отварят за много изкушения.

ГЛАВА VI. ЗА КРОТОСТТА

От търпението се ражда кротостта и добротата, понеже никой не може да бъде кротък в нещастието освен търпеливият човек.

Кротостта носи мир на човека и спокойствие във всички неща. Кроткият човек може да понася думи и порядки, които провокират; варварски погледи и дела; и всеки вид несправедливост към себе си и към своите приятели. И при все това във всички неща той може да остава в мир, понеже кротостта е понасяне на нещата с мир.

Посредством кротостта раздразнителните и отблъскващи сили остават незадвижени – в спокойствие, силата на желанията се подвига към добродетел, а рационалната сила, която схваща кротостта, ликува. Съзнанието, което опитва кротостта, почива в мир, тъй като вторият смъртен грях, гневът, яростта или негодуванието, бива изгонен. Понеже Духът на Бога обитава в скромния и кроткия, Христос казва: БЛАЖЕНИ КРОТКИТЕ, ЗАЩОТО ТЕ ЩЕ НАСЛЕДЯТ ЗЕМЯТА, тоест своята собствена природа и всички земни неща – в кротост, а след това и страната на Живота във Вечността.

ГЛАВА VII. ЗА ДОБРОТАТА

От същия източник, от който извира кротостта, води началото си и добротата, понеже никой друг не може да бъде добър освен кроткият човек.

Тази доброта кара човека да показва приятелско лице, да дава сърдечни отговори и да извършва състрадателни дела към онези, които са свадливи, като се надява, че те ще познаят себе си и ще се изправят.

Посредством нежността и добротата Любовта се запазва жива и плодоносна за човека, защото сърце, пълно с Любов е като лампа, пълна с ценно масло. Маслото на милостта осветява грешника с добър пример и с думи и дела на утехата; то помазва и лекува онези, чиито сърца са ранени и натъжени или объркани; и то е огън и светлина, за онези, които обитават в добродетелите, в огъня на Любовта – и нито ревност, нито завист могат да го обезпокоят.

ГЛАВА VIII. ЗА СЪСТРАДАНИЕТО

От добротата се ражда състраданието, което е съчувствие към всички хора, а само добрият може да споделя мъките на другите.

Състраданието е вътрешно движение на сърцето, породено от съчувствие към телесните и духовни страдания на всички хора. Това състрадание кара човека да страда заедно с Христос в Неговите Страсти, защото онзи, който е състрадателен, различава причините за Неговите страдания и начина на Неговото помирение; разпознава Неговата Любов, Неговите рани, Неговата доброта; Неговите скърби и Неговото благородство; унижението, нещастието и срамът, които Той изтърпя; начина, по който беше презрян; Неговия венец; гвоздеите; Неговата милост; Неговото съкрушение и смърт с търпение. Тези многобройни и нечувани мъки на Христос, нашия Спасител и Младоженец, подтикват всички праведници към милост и състрадание към Него.

Състраданието кара човека да погледне в себе си, да признае своите грешки, слабостта си в добродетелите и преклонението пред Бога, своето равнодушие, своя мързел, многобройните си чувства, времето, което е пропилял, и настоящите си слабости в морала и добродетелите; всичко това кара човека да изпита истинско съжаление и състрадание към себе си. После състраданието различава грешките и безпорядъка в нашите ближни, колко малко те се интересуват от Бога и от своето вечно блаженство; различава тяхната неблагодарност за всички хубави неща, които Бог е направил за тях, и страданията, които е изтърпял заради тях; колко далече са те от добродетелите, колко неумели и неопитни са в тях, но колко опитни и хитри са във всяка порочност; колко внимателни са в загубата и печалбата на земните блага, колко безгрижни и безразсъдни са към Бога, към вечните неща и към своето вечно блаженство. Когато различава това, добрият човек бива подбуден към състрадание в името на спасението на всички хора.

Такъв човек също ще се отнесе с милост към телесните нужди на своите ближни и към многобройните страдания на човешката природа; към гладния, жаден, студен, гол, болен, беден и нещастен човек; към многобройните притеснения на бедния, към тъгата, причинена от загуба на роднини и приятели, на вещи, на чест и на мир; към всички неизброими мъки, които сполетяват човешката природа. Тези неща подтикват справедливия към състрадание, за да сподели скърбите на всички хора. Обаче неговата най-голяма болка произлиза от следното: че хората са толкова нетърпеливи в това страдание, че изгубват своята награда и често могат да заслужат ада за себе си. Такива са деянията на състраданието и милостта.

Тези деяния на състрадание и всеобща Любов към ближните преодоляват и прогонват третия смъртен грях, омразата или завистта. Понеже състраданието е рана в сърцето, от която извира всеобщата Любов към всички хора и която не може да бъде излекувана, докато последното страдание живее в човека; понеже Бог е наредил преди всички добродетели мъките и скърбите на сърцето. И затова Христос казва: БЛАЖЕНИ НАЖАЛЕНИТЕ, ЗАЩОТО ТЕ ЩЕ СЕ УТЕШАТ. И това ще се случи, когато те пожънат в радост онова, което сега чрез състрадание и жалост сеят в сълзи.

ГЛАВА IX. ЗА ВЕЛИКОДУШИЕТО

Великодушието е свободно изливане на сърцето, което е било докоснато от Любовта и милостта. Когато човек погледне с милост на страданията и мъките на Христос, оттам се ражда великодушието, което го кара да предложи на Христос възхвалата и благодарността си, покорството и преклонението си пред Неговите мъки и Любов, с едно радостно и смирено предаване на тялото и душата, във времето и вечността. Ако човек разгледа себе си със състрадание и прояви съжаление към себе си, и размисли върху доброто, което Бог му е сторил, и размисли върху своите собствени грешки, тогава той ще се влее във великодушието на Бога, ще се приюти в Неговата вярност и милост, и ще се обърне към Него с доверие и със съвършена и свободна воля, за да Му служи завинаги. И великодушният човек, който види грешките и безпорядъка на другите, и види тяхната несправедливост, изпросва и умолява Бога с пламенна вяра да остави да текат Неговите Божии дарове и да продължи да показва Своето великодушие към всички хора – за да Го познаят и да се обърнат в Истината. Великодушният човек също различава със състрадание телесните нужди на всички хора и служи, и дава, и помага, и утешава всеки според нуждите му, доколкото може, с благоразумна дискретност.

От великодушието на сърцето се увеличават всички други добродетели и всички сили на душата се украсяват, понеже великодушният човек е винаги радостен духом и спокоен в сърцето, и той се излива с желание, а онзи, който е щедър и не обича земните блага, независимо колко беден е той, е като Бога в своите добродетелни дела към всички хора: понеже всичко, което има в себе си, и всичко, което чувства, се излива и се раздава. И по този начин той е прогонил четвъртия смъртен грях, който е скъперничеството или алчността. За всичко това Христос казва: БЛАЖЕНИ МИЛОСТИВИТЕ, ЗАЩОТО ТЕ ПОМИЛВАНИ ЩЕ БЪДАТ в деня, в който чуят думите: ЕЛАТЕ, БЛАГОСЛОВЕНИ НА ОТЦА МОЕГО, НАСЛЕДУВАЙТЕ ЦАРСТВОТО ПРИГОТВЕНО ЗА ВАС – поради Неговата милост – ОТ СЪЗДАНИЕ МИРА.

ГЛАВА X. ЗА СТРЕМЕЖА И УСЪРДИЕТО

От великодушието се ражда един свръхестествен стремеж и усърдие във всички добродетели и във всичко, което е пристойно. И никой не може да почувства този стремеж освен онзи, който е преизпълнен с великодушие. Това е един вътрешен, безспирен стремеж към всяка добродетел, към подобие с Христос и всички светци. В този стремеж човек копнее да посвети сърцето и сетивата си, душата и тялото си, всичко, което е той, всичко, което има и което жадува, на Славата и възхвалата на Бога.

Този стремеж кара човека да израсте в разум и благоразумие и да приложи в правда добродетелите и на душата, и на тялото. Посредством този свръхестествен стремеж всички сили на душата се отварят за Бога и се подготвят за всички добродетели. И съвестта ликува и Божията милост се увеличава; добродетелите се прилагат с радост и щастие, а външните дела са украсяват.

Който е получил този жив устрем от Бога, е отхвърлил петия смъртен грях, който е леност на ума или мързел по отношение на добродетелите, които трябва да прилагаме. И понякога този жив устрем прогонва мързела и леността на тялото. За всичко това Христос казва: БЛАЖЕНИ, КОИТО ГЛАДУВАТ И ЖАДУВАТ, ЗАЩОТО ТЕ ЩЕ СЕ НАСИТЯТ и това ще се случи, когато Божията слава им се яви и ги изпълни, всеки според неговата Любов и правда.

ГЛАВА XI. ЗА ВЪЗДЪРЖАНИЕТО И ТРЕЗВОСТТА

От този стремеж идват въздържанието и трезвостта – и вътрешни, и външни; понеже никой друг освен онзи, който е силно устремен и усърден да пази душата и тялото си в праведност, не може да притежава точната мярка за трезвостта. Трезвостта отделя висшите сили от животинските; тя спасява човека от невъздържаност и прекомерност. Трезвостта нито желае да опита, нито да познае онези неща, които са забранени.

Непознаваемата и най-висша природа на Бога превъзхожда всички създания на Небето и Земята. Всичко, което едно творение може да разбере, е от творението, а Бог е над всички творения, и вътре, и вън от всички създания, а всяко сътворено разбиране е прекалено ограничено, за да Го разбере. Обаче ако едно създание иска да разбере Бога, то трябва да се издигне отвъд себе си към Бога и да разбере Бог в Бога. Който тогава би узнал и разбрал какво е Бог – а това не е позволено – ще полудее. Вижте, цялата сътворена светлина е безсилна да познае Бога. Какво е Бог в Себе Си надминава всички създания; обаче това, че Бог съществува, е засвидетелствано от природата и от Светото Писание, и от всяко творение. Ние трябва да вярваме в символите на вярата и не трябва да искаме да ги разбираме, понеже това е невъзможно, докато сме тук долу: това всичко е трезвост. Мистериозните и потънки учения на Светите Писания, вдъхновени от Светия Дух, не трябва да бъдат обяснявани и разбирани по никакъв друг начин освен по отношение на живота на Христос и светците. Човек трябва да разглежда природата, да размисля относно Писанията и всички творения и да взема от тях онова, което го ползва и нищо повече. Това е трезвост на Духа.

Човек трябва да държи сетивата си в трезвост и посредством разума да удържа животинските сили, за да не може похотта на плътта да влезе прекалено навътре във вкуса на храната и напитките; обаче човек трябва да яде и да пие, така както болният взима лекарството си, защото то е необходимо, за да поддържа силата му, с която служи на Бога. Това е трезвост на тялото. Човек също трябва да съблюдава подход и умереност в делата и недовършените работи, в думите и постъпките, в мълчанието и говоренето, според порядките на Светата църква и като следва примера на светците.

Посредством вътрешното и духовно въздържание и посредством трезвостта човек запазва устойчивостта и постоянството на вярата си, чистотата на своя интелект; запазва онази Тишина на ума, нужна за разбирането на вярата, и един импулс към всички добродетели, според волята на Бога, а също – мира на сърцето и спокойствието на съвестта си. И с това той придобива един траен мир в Бога и в себе си.

И посредством въздържанието и трезвостта на външните телесни сетива човек често запазва здравето на своето тяло, достойнството на своя външен живот и добрата си репутация. И така той живее в мир със себе си и своите ближни, понеже чрез въздържанието и трезвостта си той привлича към себе си другите и се понравя на всички добронамерени хора. И така той отхвърля шестия смъртен грях, който е невъздържаността, лакомията или преяждането. За всичко това Христос казва: БЛАЖЕНИ МИРОТВОРЦИТЕ, ЗАЩОТО ТЕ СИНОВЕ БОЖИИ ЩЕ СЕ НАРЕКАТ, понеже те са като Сина, Който е помирил всяко създание, което е пожелало мир. Който въдвори мир в себе си чрез своето въздържание и трезвост, ще споделя с Него наследството на Отца и заедно с Него ще го има във вечността.

ГЛАВА XII. ЗА ЧИСТОТАТА

От въздържанието се ражда чистотата и на душата, и на тялото, понеже никой не може да бъде съвършено чист в тяло и дух освен онзи, който е въздържан в тялото и духа.

Чистотата на Духа е такава, че човек не трябва да се прилепя с желание за привързаност към никое създание, освен единствено към Бога, понеже ние трябва да ползваме всички творения, но да любим единствено Бога. Чистотата на Духа кара човека да се придържа към Бога над всички разбирания, и над всички чувства, и над всички мъки, които Бог може да излее в неговата душа: понеже всичко, което едно създание получава в своето разбиране и чувства, чистотата ще отмие, за да си отдъхне то в Бога. Затова отидете до тайнството на олтара не заради ободряване, не поради желание, наслада, мир, задоволство, сладост или нещо друго, а само заради славата на Бога и заради вашето собствено израстване във всички добродетели. Това е чистота на Духа.

Чистотата на сърцето е такава, че човек се обръща към Бога във всяко плътско изкушение или естествена наклонност – по своя собствена свободна воля и с вечно обновяваща се увереност и без съмнение, и с вечно обновяваща се вярност и с твърдо намерение винаги да остане при Него. Понеже да дадеш съгласието си на онези грехове и удоволствия, които плътската природа търси като звяр, означава да отстъпиш от Бога.

Чистотата на тялото е такава, че човек се отдръпва и пази от всички нецеломъдрени дела, под каквато и форма да са те, които неговата съвест го учи и заявява, че са нецеломъдрени и противни на заповедите, почитта и волята на Бога.

Посредством тези три вида чистота се преодолява и отхвърля седмия смъртен грях – нецеломъдрието. А то е отвръщане на Духа от Бога и съгласие с някое сътворено нещо; то е нецеломъдрената дейност на плътта, противна на кредото на Светата църква; то е чувствено фокусиране на сърцето над вкуса и насладата от някоя твар, каквато и да е тя. Но във връзка с това аз нямам предвид внезапните движения на апетита и желанието, които никой не може да избегне.

Сега, вие трябва да знаете, че чистотата на Духа запазва човека в подобие с Бога, необезпокояван от която и да било твар; отворен за Него и единен с Него.

Чистотата на тялото се оприличава на белотата на лилиите и чистотата на ангелите. В устояването тя се оприличава на червенината на розите и величието на мъчениците. Ако се пази само за Любовта и славата на Бога, то това е съвършена чистота. И като такава се оприличава на слънчогледа, понеже той е една от най-превъзходните украси в природата.

Чистотата на сърцето изработва обновление на благодатта на Бога и я увеличава. Чрез чистотата всички добродетели биват събудени, приложени и съхранени. Тя пази и съхранява сетивата отвън, потушава и обуздава животинската похот отвътре; тя е украшение на цялата същност. Тя е вратата на сърцето – затворена за всички земни неща и всички заблуди, но отворена за всички небесни неща и за цялата Истина. И за всичко това Христос казва: БЛАЖЕНИ ЧИСТОСЪРДЕЧНИТЕ, ЗАЩОТО ТЕ ЩЕ ВИДЯТ БОГА и в това видение се състои нашата вечна радост, награда и влизане в блаженството. Следователно хората трябва да бъдат трезви и въздържани във всички неща и да се пазят от всички отношения и поводи, в които чистотата, било то душевната или телесната, може да бъде осквернена.