Божествено Учение за Достойнството

Из Словото на Учителя Петър Дънов

Достойният човек е Печат на Бога. Бог се е запечатал в него.

Достойният човек е Искра от Трите Лица на Безкрая – Любовта, Мъдростта и Истината.

Достойният човек оставя дирята на Истината, а не само на Любовта. Достойният човек има нещо специално, подарено от силата на Истината. То е нещо като аура на Бога, като аура на Безкрая.

Висшето Достойнство е в Отец, а Синът го проявява. Отец и Син се срещат в Достойнството. Тази среща е безмълвна, тя не се нуждае от говор и слово.

В Достойния човек има нещо достатъчно, защото той знае, че самотата му е пълна с Бог, и за него няма самота.

В аурата на Достойния човек има нещо лъчисто, нещо неуловимо, нещо, което всъщност е без диря. Той няма показ, той живее в Тайнство.

Достойният човек има нещо повече от благородство. Той дава нещо на благородството, но го превъзхожда.

Достойният човек винаги е бил и винаги ще съществува, защото той е преди Сътворението. Той не спада към сътворени светове, към ограниченост, защото е съхранил Изначалното.

Достойният човек няма образ, няма качества, има Древност. В качествата Бог слиза, указва Пътя, но в Достойния живее. Това е Велико Първично Единство с Бога.

Достойният подхожда като Бога, действията му са Богодействия. Няма свят в него, няма его, няма сътвореност. Достойният човек не служи на света, той служи на Безкрая.

Достойният човек превъзхожда и Жертвата. Той е образ на Правдъхновението. В него има нещо от Бога и нещо от Абсолюта. В него има Праединство, Абсолютно неопетнено. Той не слиза на Земята да изкупва себе си, а да покаже Древното Начало.

Достойният човек не може да греши. Достойнството не му позволява. Той е човек с Велика самоовладяност и самообладание. Той не познава съмнението и слабостите.

Само човек, който владее себе си, може да бъде Достоен. Без контрол Достойнството е непостижимо. Достойният човек е покорил себе си. Той е скромен отвън, сияещ отвътре.

Не можеш да хвалиш Достойния човек. Той е отвъд похвали и критики. Достойният човек е преодолял всяка двойственост. Той не е нито от този свят, нито от отвъдния. Той произлиза от Духа.

Не можеш да одобриш Достойния човек, той е над одобрението. То е все едно да одобряваш Слънцето. Слънцето не говори, то грее.

Когато няма Слънце, Достойният сам свети в себе си. Ако се яви бедствие, Достойният го посреща с усмивка, защото той няма смърт в себе си.

Понякога хората се възхищават на Достойния човек, но не го познават. Достойният човек първо е Дух, а после е човек. Достойният човек е свободен Дух. Той е изтъкан от Истината на Бога. Срещнеш ли Достоен човек в живота си, Бог те е посетил.

В Достойнството е цялата Мъдрост на живота. Ако не си Достоен, какво право имаш да говориш за Бога и за Учителя? Ако не си Достоен, какво право имаш да говориш за Истината и за Свободата?

Да станеш Достоен, не е ли това краят на еволюцията, краят на световете? Всеки трябва да се завърне някога в Древното Достойнство, където Единството с Бога е Абсолютно. Ние, вървейки по Пътя на Любовта, на Жертвата, на Истината, на Смирението, на Мъдростта, образуваме образа на оня Достоен човек, който е бил преди Сътворението – никога неопетнения човек.

Прачовекът, Безгрешният – той е Достойният. Христос, Учителя, Мелхиседек, Аполоний Тиански – това са образи на Древното Величествено Достойнство, на Пречистата Древност, на Правдъхновението, защото са Древноотдадени. Никога светове не са ги съблазнявали.

За нас има много разумни пътеки към Достойнството, към приобщаването към Древния свят. Най-есенциалните са Любов, Мъдрост и Истина, за които говори Учителя. После са Усърдието, Търпението и Постоянството. После са Честността, Искреността, Доверието и Изключителната Преданост. Изключителната Преданост се отличава по това, че тя поразява Вселената и се завръща в своя Несътворен Дом. Това е Преданост към Бог и Истината. Друго Име на Бог и Истината е Учителят.

Само Достойният среща Бога, другите се разминават с Него. Бог има Око само за Достойния човек и за тези, които търсят Достойнството. Достойнството се изработва само по чисто Божествени пътища. За да станем Достойни, трябва да бъдем много честни и усърдни в Пътя на Истината. И когато съумеем да влезем в Истината, Бог ще ни забележи. Тогава вече не Истината ще ни обучава, а самият Бог, самата Безкрайност. И когато човек е напълно узрял в Истината, тогава тази Истина се превръща в Достойнството на световете.

Достойният човек винаги действа мъдро. Достойният човек е вещ човек. Той е майстор на деянието. Той действа единно с Божията Воля. При него действията са отмерени. Те никога не нарушават Покоя му, защото Бог в него върши. И затова се казва, че той действа, без да действа. Да си вещ, то е високо изкуство на живота – изкуство, което смъртните не познават.

Коя е мярката за Истинското Достойнство в човека? Когато човекът е поставен в големи лишения и той ги празнува с лекота, това е Достоен човек. И когато човек живее в голямо изобилие, но живее смирено и като бедняк, той е Достоен човек. Достойнството се случва, когато Бог е в човека и човекът е в Бога.

Ако Бог е заживял в човека, тогава и неправилните му постъпки са достойни постъпки. Ако Бог не живее в човека, тогава и правилните му постъпки са недостойни. Тайната на живота е човекът да е изчезнал, за да може Бог достойно да е заживял в него.

Когато Достойният човек попадне в голямо бедствие, той се усмихва, защото знае, че това е една странна шега на Бога. И той поздравява тази шега, и тя му се усмихва. Когато Достойният човек бъде избран за цар на един народ, той отново знае, че това е една странна шега на Бога. Той се усмихва на тази шега и казва: „Господи, Ти си единственият Цар и не ме замесвай в това“.

За Мъдреца единственото Достойнство е присъствието на Бога. Щом Бог присъства, потекло е Древното Сияние. Що е Бог? Що е Достойнството? Сияние без форма.

Достойнството слиза от Безкрая. То е Послание на Безкрая. Това Послание казва: „Никога не нарушавай Безкрая в себе си“.

Достойнството в най-високата си точка не принадлежи на Любовта. То слиза от високо, влиза в Любовта и се изявява. Мястото, от което слиза, е Истината, или Епохата на Бездната.

За да се наречеш Достоен човек, трябва да си се освободил от световете. Но и това не е достатъчно. Трябва Бездната да ти е дала условие. Тя трябва да е позволила. Щом тя е позволила през тебе да протече Достойнството, това значи, че ти си очистен завинаги; това значи, че Бездната ти е дала Сърце от Себе Си.

Достойнството е Венец, изтъкан от Тайно Слънце. Това не е Слънце от външната Вселена. Това е Синьо Слънце, скрито в Тайната на Истината. То е от Епохата на Бездната. То не е Слънце, което грее. То е Слънце, което изгаря световете, за да остане само едно Дихание – Диханието на Достойнството.

Божествено Учение за изпитите и изпитанията

Из Словото на Учителя Петър Дънов

Да ти е даден изпит, това е доверие.

Този, Който ти дарява изпита, Той ти дарява и Събуждащата Светлина.

Изпитът е символ – той е вход, позволение да влезеш в едно по-дълбоко място в себе си. А когато се яви могъщо изпитание, то е вече специален дар, то е позволение да влезеш в Бога.

Да влезеш в себе си, то е себепознание, то е да станеш смирен. А да влезеш в Бога, то е да станеш Мъдър.

Ако си умствен, изпитанието ще те прониже. Ако си духовен, ти ще го пронижеш.

Когато мине през изпитанието, чистотата става увереност.

Ако не издържиш изпитанието, ще дойде трагедията. Що е трагедията? Изцеление. Тя изцелява човека от по-дълбоко падение. Падението се лекува, само невежеството не се лекува, т.е. това, което не желае да се учи.

Какво може да стори изпитанието на един Мъдрец, който отдавна си е подготвил усмивка срещу смъртта?

Според даосите в изпита е скрит Покой – Мъдрият го вижда.

Ако едно голямо изпитание попадне в човека на Покоя, то се чуди що за Непроницаемост е това.

Не е важно изпитанието, важно е дали си в Единство с Бога. Ако си в Единство с Бога, Бог е изпитанието отвън и Бог е възходът отвътре. Така Той израства в нас и ние – в Него.

Когато изпитания обсаждат Мъдреца, той се превръща в канара от спокойствие. Не е ли това безмълвно красноречие?

Каквото и да е изпитанието, Мъдрият има увереност в тайната сила.

Път без изпитания не е благословен. Ние знаем, че в този свят трудностите са благотворни.

Понякога изпитанието е пронизващ меч срещу човека. Понякога Истината в човека е пронизващ меч за изпитанието.

По време на голямо изпитание не бъди зает с изпитанието, бъди зает постоянно с Бога. Не е ли това Древният Ключ?

В тежки времена Древните имаха метод, наречен „Хагея“.

„Хагея“ означава „Призови целостта си!“.

Всяко изпитание трепери пред Божията Интензивност. Кое страдание може да понесе Явяването на Бога?

Божествено Учение за малките неща

Из Словото на Учителя Петър Дънов

В малкото израства Силата на Бога. Малкото е портал, вход на Божията Сила. В малкото е скрито невидимо голямо.

Точката може да стане река, море, океан, стихия.

Точката е голяма сила, голяма събраност и уединеност.

Точката е величието на една пределна краткост.

В точката на смирението и молитвата Бог може да влезе. Тази точка е целител, събирател на силата.

Скромността е пътуване към точката, но тя още не е точка. Смирението е точката.

Точката е малък, скрит, дълбинен духовен свят. Ако сме верни в малкото, ще станем неуловими.

Малкото е велика необятност. Точката е гост от Безкрая.

Атомът е скрит, таен свят. Той си има своя будност.

Мигът е малък, но в него може да се зароди голяма Тайна.

Ако си верен в малкото, то ще те заведе при Бога. Ако не си верен в малкото, Бог ще те заобиколи.

В малкото е скрит диамант, особен звук, но това изисква ново чуващо ухо.

Малкото се развива, голямото се разпада. Малкото е безпределно, голямото е с предел.

Малкото изисква непрекъсната бдителност. Малкото е тайният вход на Бога.

Достатъчно е само една Дума да ти каже Бог – тя е повече от света, тя е повече от злато и накрая тя е повече от живота.

Малка е Думата Божия, но тя е от друго време, тя е Светилище в твоята Тишина.

В малкото има Крила на Орел.

Малкото е Древен Майстор – то извайва голямото.

Малкото е скрита същност дори когато е видимо.

Точката първо е слязъл Дух, а после е видимост. Точката е звук на Безмълвието.

Ако съумееш да достигнеш до определено ниво на точката, твоят слух ще може да улавя скритата Божия Мъдрост.

Всичко расте от малкото. Голямото не расте. Атомът е строго организирано, потайно вътрешно същество.

Вътре в атома има армия от сила.

Малкото е сгъстена Истина, а голямото е разредена.

Когато Духът се е сгъстил, той е станал точка.

Овладееш ли малкото, овладял си стихия. Малкото е Древният Път – Пътят на Овладяването. Голямото е пътят на света – пътят на рушението.

Само Бог владее малкото и голямото. В малкото е Безкраен, в голямото е Неизречен. В малкото е Силен, в голямото е Грандиозен. В малкото е Скрит, в голямото е Невидим.

Ако злото познаеше малкото, щеше да се преобрази и щеше да ходи с разумност.

Малкото е невидим мост към Светилище Незнайно.

Малкото е велико, защото е близо до Нищото. В Нищото всичко расте и се развива.

Смирението е малкост, гордостта е голямост. В смирението Бог тържествува. А гордостта всякога бива сломена, за да бъде спасен човекът, защото гордостта е водовъртеж.

Една малка усмивка, слязла от Бога, може да ти разкрие Вечния Път.

Малкото е Майстор на Правилността. То е Познавач на Духа. То е ръка на вятъра, служител на огъня, глас на яснотата. Наричаме го „Древно изкуство“.

Божествено Учение за оценяването на нещата

Из Словото на Учителя Петър Дънов

Това, което Душата цени, се превръща в Крилата на Възхищението.

Само Душата умее да се възхищава и да оценява, защото само тя умее да живее в Бога, а не в света.

Ако ти се изумяваш от едно цветенце, това ще стане път към Разумния свят. Ако ти се възхищаваш от една пеперуда, това ще стане път към Висшия свят. Не е ли пеперудата летящо цвете?

Всеки, който е изумен от живота и се възхищава, на него принадлежи развитието. Изумлението е копнеж, Възхищението е Душа.

Ако Душата се възхищава, тя е във Вечната Радост, тя вече има Златни Крила и Небесата са неин Дом. Неземните Крила са Душата на Небесата.

Когато Душата оценява, тя осмисля. А когато е осмислила, тя е във Вечен Полет и Земята не може да я задържи. Не е ли това и Вечното Послание на Сфинкса: „Осмисли себе си!“.

Ако се усмихнеш на трудността, оценил си я.

Трудността е дар за Извисяване.

Смиреният човек е велик оценител. Затова и ще бъде извисен, защото той изцяло приема всеки Замисъл на Бога.

Да оцениш една опасност, то е преодоляване. Мъдрият оценява смъртта, защото тя го превръща в Свободен Дух.

Да не оценяваш това, което ти е дадено, значи да не разбираш Божия Замисъл.

Оценяването е път към придобиването. Неоценяването е самопогубване.

Ако не оценяваш въздуха, ти ще дишаш вятър.

Ако оцениш трудния си живот, той ще те въздигне и облекчи. Ако не оцениш трудния си живот, той ще те унизи и ограби.

Кой оценява нещата? Докоснатият.

Да оценяваш, то е да създадеш Извор в себе си. Мъдрият оценява. Разумният благодари. Безумният обезценява.

Каквито и знания да имаш, въпросът е оценяваш ли трудния си път.

Когато дълго си ценил живота си, той ще ти даде Светеща Увереност.

Който не умее да оценява, посява в себе си корена на злото.

Когато дълго си оценявал, ще те посетят Откровенията на Душата.

Този, който обезценява нещата, той ги обезсмисля и ще бъде пленен от хаоса.

Не е достатъчно да вярваш. И злото вярва. Трябва да цениш Божиите Заповеди.

Вярата ще те очисти само донякъде, а оценяването – напълно. Затова и Бог казва: „Любете враговете си“– оценете ги.

Обезценяването е самопроклятието на нечистите. Щом обезценяваш, ще бъдеш обезсмислен.

В оценяването ти създаваш все повече своята Душа.

Любовта е оценяващата Сила. Има ли Любов, грях няма. Няма ли Любов, всичко е грях – и доброто, което правиш, е грях.

Ако цениш Бога, ти ще се грижиш на всяка крачка за Него и Той ще бъде твой Водител. Не Го ли цениш, ти си в широкия път на смъртта.

Ценителите са в Душата си, другите са в ума.

Ако цениш Смирението, то ще те направи Господар на живота, защото кой може да обсеби Смирения човек, който е част от Нищото?

Ако цениш Безкрая, той вече те е призовал. Оценяването дарява Очи отвъд хоризонта. Ако ти си оценил Бога, Той ще стане твоят Живот. Ако Бог е станал твоят Живот, ти си вече в Живота отвъд живота.

Ако обезценяваш нещата, ти си станал тиранин на себе си. Обезценяването е състояние без Душа.

Цениш ли водата, ще имаш и Извор в себе си. Който цени Душата, не гледа дрехите на човека.

Оценяването е Древен метод. Оцениш ли мрака, ти вече си запалил светлинка в него.

Човекът на лъжата нищо не може да оценява, защото лъжата е крадец на Душа.

Тези, които ценят нещата, придобиват Вътрешен Поглед.

Обезценяването е земя на падението, мрачна земя.

Този, който цени, ще придобие някога Ухо за Древната Мъдрост.

Тези, които дълго са оценявали, живеят в Древната Извираща Сила – те нямат недостиг.

Оценяването създава Силата.

Оценяването е Дълбинно Познаване на Бога. Обезценяването е пропадане в себе си, то е създало празнотата.

Оценяването е Лицето на Душата. Оценяването е път към Древното Сияйно Място. Щом оценяваш Бога, Той ще ти разкрие собствения ти вечен и безкраен път към Центъра, който е отвъд живота.

Оценяването заражда Хилядолетни Очи – Очи, които са жадували само за Древния.

Божествено Учение за потънкостите на нещата.
Том първи

Из Словото на Учителя Петър Дънов

Мистерията на Живота е да си в Близост с Бога.

Животът не принадлежи на световете. Животът диша в Бога, а не в съществуванието. Древността е Обликът на Истинския Живот.

Потънкото, Мистичното и Неразбраното в света е Повей от Древността.

Когато изричаш Древно Име, ти го възкресяваш. Това е Необяснимо, Достоверно и Неразбрано.

Само в Неразбраното има Път. Разбереш ли нещо, ти го убиваш.

Мистичното не се явява, за да стане разбрано, а за да дари Живот и да остане Неразбираемо.

Всяко разбиране е бедно. Умението е в това да съумееш да не разбереш. Само така ще се изпълниш с Блаженство.

Незнайното в нас никога не е било подвластно на света, то е всякога Неуловимо.

Древността, Истината, Мистерията са нещо по-живо от нашия свят, а ние мислим, че само тук, на Земята, има живот.

Колко красиво е, Боже мой, че не Те разбирам, защото само така мога да Те съхранявам!

Пази ме, Боже мой, от това да Те разбера. Дари ми Неразбраното!

Пия Бога, защото Го любя, а не защото Го разбирам.

Божествено Учение за потънкостите на нещата.
Том втори

Из Словото на Учителя Петър Дънов

Потънко е да изгрееш в себе си, защото ти си Слънце преди Слънцето.

Защо сме родени? За да се родим в Тишината. А какво е Тишината? Мястото на нашия Произход.

Тишината е безименна, все едно е как я изричаме.

Да си Безпределен, то е да си Изначален.

Ние нямаме произхождение в световете. Ние сме Изначални, а в тази Вселена сме само гости.

Красиво е да търсиш и да не намериш. Това го наричам „Безпределността“. Ако нещо си намерил, станала е грешка.

Тези, които са намерили, са се провалили. Аз станах блажен, защото нищо не намерих, но Той ме откри.

Не можеш да построиш Храм в Пустотата, в Безкрая – там Храмът си ти.

В Безкрая Покоят е навсякъде, Свободата е навсякъде.

Ако сме Подобие на Бога, ние няма да имаме история в себе си, а само Древност, Безначалност и Пълнота, която нищо друго не търси, защото е Живот в Древния Бог.

Само един Истински Живот има и това се нарича „Постоянно Пребиваване в Бога“.

Божествено Учение за себепознанието.
Том първи

Из Словото на Учителя Петър Дънов

Този, който е познал себе си, е Дух Свободен – такъв Дух и на Земята живее в своята Безкрайност.

Мъдрец е всеки, който е познал себе си. Мъдрецът не обяснява Необяснимото, той живее в него.

Който е познал себе си, е изградил в себе си Правилни отношения с Бога и Бог му е дарил себепознанието.

„Много книги ли трябва да четем?“ Първо трябва да прочетем себе си.

Ако умееш да слушаш Скритото си Сърце, ще чуеш нечувани неща за себе си.

Ако ти познаваш себе си, не са ти нужни 10-те Божии заповеди.

Който е познал себе си, е разбрал, че е част от Бога.

Който е познал себе си, е в Бога, а не в бъдещето.

Позналият себе си е служител на Истината, а не на света.

Който е познал себе си, не се изкушава. Който не се изкушава, благата са в ръцете му.

Който познава себе си, никога не казва, че животът е лош. Защото, когато животът е бил лош, той е променял себе си, променял е подхода си.

Животът ти е даден, за да видиш себе си, за да видиш подхода си.

Никога не променям света. Променям само себе си.

Който е познал себе си, той може да разхубавява и скръбта.

Този, който е познал себе си, в разрушението познава Обновителя. В разрушението той вижда красотата на живота.

Кога човек е фактор на съдбата си? Когато си е изработил нещо, което съдбата не може да му отнеме.

Който е познал себе си, по време на смъртта се отделя от тялото си и се завръща в своята Светлина, дарена му от Бога.

За Мъдреца не е важно какво вижда, а какво осмисля.

Който познава себе си, не се бори със събитията, а с влиянията на събитията.

Този, който познава себе си, е отвъд миналото и бъдещето.

Колкото повече се познаваш, толкова повече извисяваш хората около себе си.

Само който е познал себе си, може да дарява увереност и покой на другите.

Който е познал себе си, знае, че човек за човека е Съкровен Дар.

Около този, който е познал себе си, всичко се развива – дори дърветата и мравките.

Който е познал себе си, е Съкровище без цена.

Който е познал себе си, е заживял с Бога, а не със себе си. Това е Човекът Дух.

Създай себе си и тогава говори за Създателя. Който е познал себе си, има подход. И дойде бурята, и бе съкрушена от Духа му.

Който е познал себе си, е като Меч, който е поразил съдбата на света.

Позналият себе си познава Бога като Страховита Чистота.

Който е познал себе си, се движи като Чист Дух. Позналият себе си превръща смъртта в танц.

Който е познал себе си, има Увереност, която е по-дълбока от резултатите.

Когато позналият себе си влезе в Слънцето, той може да увеличи неговото Сияние.

Позналият себе си е надживял своето време. Той живее в друго време. Той живее Духовно. Изгревът му е приятел, залезът му е брат.

Който е познал себе си, познава Неизречени неща.

Позналият себе си е вдишал нещо от Незнайното. Позналият себе си е хем Нищо, хем Пълнота. Който е познал себе си, е станал Несътворен.

Божествено Учение за себепознанието.
Том втори

Из Словото на Учителя Петър Дънов

Послеслов

Единственото посвещение е да се посветиш изцяло на себе си, докато познаеш себе си. Само така ще стигнеш до Процепа в Безкрая, Мястото на Истината – Мистичното Непознаване на себе си. А това ще те отведе до Незнайния Безкраен Дух, защото ще си станал част от Великата Му Незнайност. Тук е Началото на всички неща. Тук нищо не може да се обясни. Тук само живееш в Необяснимото. Тук Незнайното е опората, Необяснимото е животът, а Мистерията е споделеното Безмълвие.

Човек може да оживотворява и Душата, и Духа в себе си чрез Незнайното в себе си. Чрез Тайната в себе си ние храним Душата си. Чрез Великата Незнайност ние храним Духа в себе си. Тайна е нашето съществуване. Незнайност е нашият път – той се вие далече отвъд Космоса, дори отвъд живота, защото Мистерията е по-дълбока от живота. Животът само е потекъл надолу и е създал съществата и световете. Но има нещо, което никога не е потичало – то е останало в себе си, без да се разпилява. То е останало Цялостно и Непокътнато.

Душата е Тайната на човека, Духът е Мистерията в човека. В Душата слиза Бог, в Духа слиза Незнайният Бог – Абсолютът. Ние сме Неизречени и Безначални. Ние сме Неизречена Незнайност…

Божествено Учение за себесъграждането

Из Словото на Учителя Петър Дънов

Има една усърдна и изключителна работа върху себе си, която неизбежно привлича Ръката на Бога върху нас, и ние ставаме Богоподобие, свободно от светове.

Що е тайната на живота? Самите наши постоянни усилия. Те са Мечът, който разсича булото на сътвореността, илюзията на външното.

Целта на сътворените същества е да работят по такъв начин, че да си върнат Несътвореността.

Щом си станал сътворен, трябва да се себеизградиш отново. Вечността изисква чисто себесъграждане.

Който не се е себеизградил, си остава сътворен – заключен в себе си.

Да са ти позволени усилията, то е да ти е поверена тайната на развитието.

Работата е нашият Ваятел. Ако ние работим усърдно, ще имаме невидимо подадена Ръка. Ние сме Същност, а тази Ръка е нашата Прасъщност.

Този, Който никога не се ражда, ни вика при Себе Си в Безкрая на Неродеността.

Себесъграждането ни отделя от сътвореността. Чрез нашата работа върху себе си ние спасяваме собствената си Несътвореност. Така ние се завръщаме във Вечната Родина.

Ние сме произлезли от Велика Нероденост и поради това не ни трябва рождение, което е всъщност заключване.

Ние сме живи, когато сме станали Дълбоко Несъществуващи, а Несъществуващи значи Неограничени.

Бог е Несъществуващ и нашето призвание е да станем Несъществуващи и Необятни, защото сме Богоподобни.

Ако се себесъградим, ние ще станем Необятни и тогава сътвореното не ще може да ни докосне, защото Истината в нас ще ни е дарила Свободата.

За какво са ти всички постижения, ако ти си сътворен и умиращ?

Дълбоко в себе си ние сме Неизречени, а това, Неизреченото, е, което превъзхожда Битието.

Навлизайки дълбоко в себе си, ние сме без корен, без място. Ние сме Свобода, ние сме Мистерия.

Тези, които имат корен, са обвързани, уловени. Чистият Дух няма корен, няма опора. Той е Древна Мистерия – дърво без корен.

Древността е свят без корени, свят без опора. Тук нито злото, нито доброто имат опора. Тук живеят Безмълвието, Свободата и Пълнотата.

В Древността никой не търси Смисъла. Тук той само се живее. Да търсиш Смисъла, значи да си го изгубил, да си изгубил нещо от себе си.

Всички същества, които са изгубили усилията си, са станали сътворени и с това – смъртни. Тайната на живота е във възраждането на тези усилия.

Съществуванието е приятно. Несъществуванието е прекрасно и великолепно.

Ние търсим само едно – своята Цялост, своята Несътвореност, своята Древност. Останалото е игра на светове.

Всички, които са постигнали Тайната на своята Нероденост, са били майстори на усилията.

Бог ни е дал усилията още преди Сътворението, но ние сме ги заключили поради своето неразбиране. Да търсиш усилено Истината, това е Древният Глас – Водителят вътре в нас, Ваятелят.

Древният – Той е Ваятелят вътре в нас. Той е изваял Безкрая и другите само са поканени на пиршеството.

Себесъграждането означава да си познал собствената си Истина.

Ние сме същества на Неизречената Древност, Неизречената Истина.

Ние не сме Богоподобни – ние сме Древноподобни. Ние сме Древният Облик. Ние сме самата Древност на Абсолюта. Ние сме Живата Древност.