НАВОИ, АЛИШЕР

(1441-1501)
Узбекски Поет и Мистик, възпяващ Любовта.

Зад покривалото на тайната си ти,
но едва да повдигнеш своето було
и с мъка гледат влюбените на тази,
която е най-ясна от всички светила.

Когато над храмовата ливада
твоят лик прекрасен засия,
като саламандър запламтя
към тебе любовта на славея.

Ти свитъкът си на времената предвечни
от мъдростта на древните писмена̀ озарен
и с печата на съдбата скрепен.

Украсени са къдриците на нощта
с диханието на твоята любов.

Кръгът на слънцето във тебе влюбен,
пред твоя лик е сведен.

Как писмо да ти доставя!
Твойто светло име
аз от чуждите очи ревнувам
и на никого не ще го доверя.

Няма да достигне любимата този,
който себе си не жертва.
Навои, сто живота в жертва отдай
заради поглед един!

В раздялата с любимата ти се превърна
в руини, о, крепост моя;
Така в раните на недъзите,
от страдание мъчена
- ти си същност на битието.

Да! Слънцето и Месецът
моя поглед проясниха и тайната ми откриха!
И в слънчевия лик сияе
живата за мен същност твоя.

Ще умра аз изгаряйки,
- нека плаче горейки свещта над мен,
под саждите черни на кехлибарената свещ
потоци леейки.

Любовта - това е гибел, но ти, Навои,
пред нея няма да отстъпиш,

пред бездната тази, където треперят
лицемерите, таейки паниката си.

Този град на мене ми омръзна
в раздялата със моята любима.
Рози няма и лехата стана
унил затвор за мен.
Който бедата в живота си не познава,
на него и радост не му е дадена.
Рано или късно, всички включва
в своя водовъртеж бедата.
Загубвайки своята любима,
веднага разбра Навои, че отсега нататък
цяла година ще го терзае бедата.

Там, където ни се е явил Предвечният,
място за идоли вече няма.
Всички кумири изчезват
пред едничкото Негово лице.

В чашата на сърцето се отрази
като в огледало тя.
По-добре сърцето да се пече на жарава,
отколкото да изстива на леда.

Гори свещта на любовта
и топи тялото восъчно.
И душата - пеперуда ли бе
или искрата полетя?

Непоклатим е в пътя покоят на любовта.

За светската любов не иска да знае суфистът.

Лекува докторът всеки недъг -
а аз искам да съм болен от мъката по любовта.

Благослови ме, любима моя.
Над хорската любов си ти и по-светла си от нея.
Плашеше ме глупецът: “Ще загине светът!”
Светът ще бъде възкресен от ръката на любовта.

И върху фарисеите даже попада светлината.
За какво ли? - Те няма да разберат такава любов.

Не е в благочестивостта светлината!
О, Навои, посвети своята чаша на простата любов.

Аллах на мене изпрати ми любов -
и плътта изпепели се,
и в огъня изчезна душата
на стрелата небесна радвайки се.

Като саламандърът аз в огъня
не знам страх от искрите.
Моля се! Остави ме в любовта,
не ме избавяй от ада.

Любов, отново ти душата ми
със мълнията на раздялата изпепели.
Ти тялото превърна в прах
и към небето пепелта издигна.

Ликът любим е като слънце,
на него трудно е да гледаш.
Изсъхват потоците сълзи
от прекрасния огън.

Търпеливост е нужна,
съдбата всичко ще постави по местата.
Нима си струва да роптаеш срещу нея
и да ѝ препятстваш?

Смъртоносно е морето.
Но плувах аз, колкото сили имам,
ръце размахвах и добрах се до брега
неуморен от любов.

Раждайки се от пределното,
във вечността навлиза битието.
И начало няма животът,

и краят му не се вижда...

Вселената е озарена от твоята чудна красота.
Слънцето никога не е озарявало небосклона така.

Не можеш да защитиш сърцето от любовта...

О, не, не на нея ѝ е горещо от слънцето,
а на слънцето му е жарко от нея.
За да спаси слънцето, чаровницата
покри със булото лицето си.

Навои, в ръцете на любимата
е твоето вярно сърце.
И заликува то:
“Аз мълчаливо ще търпя!”

Зад деветата завеса скрий се,
за да не запалиш ти света!
Но, уви, всичките покривала
няма да скрият тази светлина, няма!

Като слънце ти се отразяваш
в потоците на моите сълзи.
Завинаги оставяш в сърцето ми
горещи следи.

Който иска само удоволствия -
той нищо не струва.
Той непременно ще изпадне
в зависимост към някой друг.

О, Навои, единствено близостта с нея
може да върне живота ми.

Бърза Навои към любимата
и скръбта го следва като сянка.
Колкото по-ярко свети слънцето във висината,
толкова по-черна е сянката.

Навои, пред любимата
лицето си не вдигай.
Нали и в унижението, и в честта
любовта доблест има.

Прекрасна си ти и затова
любовта ми към теб граница няма!
За безпределното ще намеря ли слова
аз на своя език?
Знакът на любовта върху свитъка
на сърцето с вечността е запечатан.
Останалото е скрижал на забвението,
останалото е прах и тлен.

Не скланяйте се изумено
пред царицата на красотата.
Тук виден е художникът вечен,
труд вдъхновен е виден тука.

Очите мои от сълзи - вода са,
душата с огън пълна е - защо?
Ти всичко виждаш. Защо е въпросът

и мойта реч за какво ли е нужна?

Знай! В смутеното мое сърце
образът твой винаги живее,
като слънцето, което се отразява
в глъбината на смутените вълни.

Аз горя - и няма нищо дивно във това:
ти всички с любовта запали.
Така пожарът в спящата гора
и стволове и клонки пали.

Ако искаш покой,
не общувай със злия свят.

Бъди със мен! Не съм във сила
да живея и мигновение без теб.
Ела! Минутата даже
е мъчение за мен без теб.

От виното на твоята любов
аз от съзнание лиших се.
Ела, не ми е възможно
да се пробудя без теб!

Кажи, за твоето лице
какви коприни завеса да бъдат?
То като слънцето е. За него
единствено облаците завеса ще бъдат.

На своето собствено “аз”

забрана който не слага,
градината на любовта заветна
за него под ключ ще бъде вечно.

За да не може примката на съдбата
около теб да се затегне,
ти тленния свят захвърли,
от всички страсти се освободи.

Любовта към тебе - пламък е,
раздялата със тебе - огън.
Чрез болката и чрез раздялата
постоянно с мен е огънят.

Изгарянията на любовта - жестоки са
и за да се облекчат
надеждно трябва да ги обгори
със свойта струя огънят.

Ако искаш в покой да живееш,
не бъди приятел само със света,
ала каквото и там да се случи,
с хората всечасно приятел бъди.

За Навои в съдба се огънят превърна.

О, Навои, със сиянието на очите
украси ти твоя дом.
И ще видиш: ще настане час,
когато любимата ще дойде.

Пеперудката от мен се учи
в огъня летейки да изгаря.

Не твърди, че “към жестокосърдечните
няма защо да се храни любов.”
Верният никога не бива
да отстъпва от целта.

Защо, приятели,
любовта ми наричате грях?

Не ме питайте
какво ще правя в любовта.
Не е нужно сърцето да се отдава,
докато огънят не избухне в него.
Нека даже на пепел да стана,
но вие недейте мойта пепел разпилява,
за да може всеки миг да се издига
като стълб тя право към небето.

Ти си палма,
а плодовете на нея - бисерни слова.
Аллах, какво може да бъде по-нежно
от тези съвършени слова!

Ако ти би си лицето открила,
аз свойта цел щях да достигна,
в наслаждение на красотата
съзерцанието превръщайки.

Ако човек вълнувайки се,

чака среща дългоочаквана,
ще се залюбуваш на сиянието,
което от очите му извира.

Навои, колкото и да търсиш Истината,
знай, че самата Истина е единствено Бог.
Нищо истинско няма извън Бога,
Бог носи Истината в Себе Си.

Нека да загина за теб, любов моя
- ти си съвършенство:
както сред тварите човекът царува,
така между хората ти властваш изцяло!

Кълна се: сто хиляди беди
да понеса готов съм,
за миг да я срещна,
но жребия си няма да приема,
ако той с раздяла ме заплашва.

О, Навои, когато съединението
с любимата чакаш, ще трябва
сто хиляди страдания да претърпиш,
които законът на раздялата е сложил.

За хората на суетата е неведом
благият приют на уединението.

Любимата се мярна и си тръгна,
на Навои похищавайки сърцето.
Ела при мен един път само още,

дори животът ми да отнемеш - върни се.

Какво да кажа аз за своята любов?
В сърцето ми си ти.

Навои, ти изми със сълзите си всичко,
което на сърцето е чуждо,
единствено любовта твоя
навеки в сърцето оцеля.

Искаш ли да си на небето -
от четирите стихии се отречи.
Те са като кръст,
погубващ духа на живото същество.

С огньовете на ада не плаши ме,
отшелнико леден.
Когато земния си път завърша,
не ме огорчавай, обещавайки ми рая.
В ада за любимата аз ще си спомня
и адът в рай ще се превърне.
Но ако ти в рая пред мене застанеш,
ад ще стане раят.

Бездънно е морето от думи
и никой от нас не може да изчерпи
неговия запас.

Не прави и крачка в своя път,
без да произнесеш Божието Име.

Знай, за праведните хора този свят
е тържество на скърбите и затвор.

Да, животът е нищо - той е прах и тлен.
Богатствата и властта за Духа са плен.

Не е дадено да намериш заветния бисер,
без да се потопиш на морското дъно.

Пътеката на спасението
ще придобие само този,
който от “аза” се е отрекъл.
Освен през земната жертвена любов
към спасението няма друга пътека.

Където и да стъпят влюбените,
за тях и прахът на пътя става свещен.

Любовта пуска доводите на ума на вятъра.

И шахът, и просякът са равни в любовта.

Краят идва тогава,
когато няма надежда,
с надежда може да изстрадваш

и сто години...

ПРОКОФИЕВ, СЕРГЕЙ

(роден 1954 г.)
Мистик и Теософ

“И прости ни дълговете наши...” Това са думите, с които нисшият “аз” във всеки човек се обръща вътрешно към неговия висш “Аз”.

Човек постепенно ще успее - преодолявайки препятствията и злото, отначало в самия себе си, а после и във външния свят - да постигне напълно целта, която му е поставена от мировото развитие, а именно: да стане някога новата десета йерархия на Свободата и Любовта в Космоса.

В акта на прошката, като акт на съзнателно предизвиканата забрава, индивидуалният човешки “аз” в ни най-малка степен не е накърнен. Обратно, в резултат на това неговите сили дори значително нарастват, а вътрешният свят на човека се пречиства и става много по-духовен.

Това, което всъщност висшият “Аз” постоянно извършва по отношение на нисшия “аз” през целия земен живот на човека, т.е. ако изразим действието му на човешки език, това е процес на непрекъсната прошка, опрощаване на всички грешки и заблуди, които нисшият “аз” извършва непрекъснато. Всички отношения на Ангела към ръководения от него човек се изграждат в най-строго съответствие с думите на Христос: “Отче, прости им, защото те не знаят какво вършат.”

Ангелът води човека през земните му съществувания и периоди на следсмъртното битие, непрестанно служейки на Христовото Същество, чийто импулс правилно развитите Ангели са приели в себе си по-рано от хората, по време на преминаването на Христос през ангелската сфера по пътя към въплъщението Му на Земята в Исус от Назарет.

Окултният “процес” на прошката се състои в следното. В резултат на действието на активизираната от индивидуалния “аз” морална воля, която и предизвиква самия акт на прошката - т.е. съзнателното забравяне на причиненото ни зло или несправедливост - в непрекъсващия поток на паметта, която пронизва нашия “аз” и носи нашето азово съзнание, се образува нещо като “незапълнено от паметта пространство”, в което тогава може да се излее субстанцията на висшия “Аз”, или Духа-Себе, която преобразява всяко зло. Тази субстанция на Духа-Себе, носена по-нататък от потока на паметта прониква чрез него и в човешкия “аз”, като постепенно го преобразява и одухотворява. В резултат на това става не свиване, а напротив, все по-голямо разширение на азовото съзнание, като същевременно то бива проникнато от нравствени сили, които го приближават все повече към изживяване на своя първообраз - към непосредствената среща с Христос в най-близкия до Земята духовен свят.

Ако започнем с възприемането на злото във всеки предмет или същество, без да сме укрепили преди това душата в търсене на добрите им страни, т.е. без да сме открили в тях действието и присъствието на Христовите сили, ние, може би, без сами да забележим, съвсем лесно вътрешно се оказваме в плен на злите сили.

В момента на прошката, когато под влияние на нашия висш “Аз” съзнателно “заличаваме” от паметта си всички последици от причиненото ни зло, ние по този начин освобождаваме нашето етерно тяло от всички елементи, които го разрушават и затъмняват. Разтваряйки тези елементи в акта на прошката със силата на Духа-Себе, ние правим нашето етерно тяло все по-сияещо и прозрачно, а в един бъдещ момент, в процеса на по-нататъшното пречистване е възможно да го направим и виждащо в обкръжаващия го елементарен (астрален) свят.

Понякога е възможно в човека, достигнал в акта на прошката особено значително изчистване на

етерното тяло, отначало да се прояви... не свръхсетивно лицезрение на Христос, а повишена възприемчивост към струящите от Него макрокосмически сили на живота. В резултат на това, въпреки че самият човек все още не съзерцава ясновидски Христос, Той вече реално действа в неговото етерно тяло и при определени условия други хора в неговото обкръжение могат да изживеят непосредствено Христовото Присъствие чрез такъв човек. А самият човек, както беше казано, наистина получава достъп до неизчерпаемия източник на Космическия живот.

За нашето време пътят на прошката представлява най-прекият и верен път, който допуска духовните сили на Етерния Христос да се вливат непосредствено в съвременната цивилизация, а самия човек рано или късно довежда до ясновидско изживяване на Христос.

“Космически Будхи” може да бъде наречен Христос, Който донесе на Земята субстанцията на Космическата Любов, а след това, за да проникне с нея цялото земно развитие, пое върху Себе Си кармата на цялото човечество чрез Мистерията на Голгота.

Както Етерният Христос действа в акта на прошката, така действа и Космическият Христос в акта на всяко съзнателно, а дори и несъзнателно поемане на кармата на друг човек.

...Самата възможност за изкупление на противоборстващите същества и свързаното с нея бъдещо възвръщане на тези същества в лоното на общата световна еволюция в определена степен висшите сили са предали в ръцете на човека.

Всяка от споменатите категории противоборстващи същества извършва в нашия Космос и правомерна

дейност... Всеки път, когато Луцифер или Ариман се опитват да пристъпят границите на своята правомерна дейност в човека и да го отклоняват, те срещат в него силите на Христос. Тогава не самият човек, а самият Христос в него ще може да обърне Луцифер и Ариман към Доброто, нещо, което е същността на всички истински Манихейски Мистерии.

Точно в тази посока се извършва днес езотеричната работа от всички водещи християнски Посветени,

носещи Слънцето на Христос в своя “аз”... По-конкретно тя се състои в това, че пронизвайки с Неговата Светлина своето астрално тяло, те дават възможност по този начин чрез съприкосновението с нея Луцифер да получи изкупление. По-нататък, като пронизват своето етерно тяло с Живота, струящ от Слънцето на Христос в техния “аз”, те постепенно дават възможност на Ариман да намери своето изкупление чрез прякото съприкосновение с този Живот и едва в далечно бъдеще, напълно пронизвайки своите физически тела със силите на Любовта, струящи от Христовото Слънце в техния “аз”, те ще открият пътя за изкупление и на третата категория противоборстващи същества - азурическите

власти.

Самата възможност да се работи по изкуплението на противодействащите същества е била заложена в земното развитие благодарение на тригодишния живот на Христос на Земята и на Мистерията на Голгота, в резултат на което плодовете на този тригодишен живот са преминали в цялата земна еволюция. Така в течение на първата година Христос напълно е преобразил астралното тяло на Исус от Назарет в Дух-Себе със Своя Космически “Аз”; по време на втората година Той напълно е преобразил неговото етерно тяло в Живот-Дух; а по време на третата година, завършила с Мистерията на Голгота, напълно претворил своето физическо тяло в Дух-Човек, който след това се е въззел от гроба на Голгота като новото тяло на възкресението. Така в развитието на Земята е била положена основата за по-нататъшното освобождаване - вече от самите хора, стремящи се да реализират в себе си плодовете на този тригодишен живот на Христос - съответно на луциферическите, ариманическите и азурическите сили.

Като оставят в астралното им тяло да се излива Светлината на Христовото Слънце, засияла в техния “аз”, такива Посветени създават в своето вътрешно същество необходимите условия за прякото съприкосновение на Луцифер с тази Светлина. А това обстоятелство е трябвало неотменно да води до това: Луцифер, докосващ се до Светлината на Христос, от този момент нататък доброволно да става Негов служител, т.е. новият носител на Неговата Светлина в Космоса, което е и първоначалното значение на “Луцифер” - “Носител на Светлина”. Тогава, обръщайки се с цялата си същност към Христос, той все повече и повече ще се преобразява в съвършено ново същество, в същество, изпълнено със Святия Дух.

Само там, където силите на нисшия “аз” са преодолени в достатъчна степен от моралната воля на човека, висшият “Аз” може да разгърне своята дейност. А това означава, че истинската прошка винаги носи жертвен характер.

Висшият “Аз”, който работи в акта на прошката, пронизвайки със своята субстанция нисшия “аз”, започва да го води към духовно пробуждане, а това означава и към припомняне на онези цели и задачи, които самият човек е поставил пред себе си в своя висш

“Аз” още преди своето раждане на Земята...

Тези същества, които в наше време всеки човек среща в духовния свят преди своето въплъщение на Земята, са Христос и Неговият “Ангелски лик” - Михаил.

Отначало, преди самото раждане в земния свят, Миха-ил се явява на човека, като висш йерархически Дух, който винаги и навсякъде тъпче в краката си дракона. И от това съзерцание за човека се отваря тази сила, която по-късно ще му бъде необходима, за да постигне на земята в своята собствена душа победа на висшия “Аз”

над нисшия... Това е силата на самопреодоляването.

В предземното битие след Михаил на човека се явява Христос. И от съзерцанието му се открива непосредствено една втора, още по-висша сила, която ще бъде необходима за душата на човека на земята, стига само тя да поиска да последва този още по-висш космически Праобраз. Това е тази сила, чийто носител в нашия космос е Христос: силата на мировата жертвена Любов.

В резултат на всеки акт на истинска прошка човекът създава в тъканта на кармата нещо като незапълнено от кармична субстанция пространство, в което тогава може да навлезе и да действа Христос и в което нямат достъп нито луциферическите, нито ариманическите сили.

Нищо не способства така силно за потъмняването и втвърдяването на етерното тяло на човека, както живеещият в душата му национализъм, независимо

под каква форма... Подобно въздействие върху етерното тяло на човека оказва и съзнателното отказване на прошка, появяващо се във всички форми на

злопаметство и завист...

Подобно на националиста, злопаметният човек живее в силно действащите върху етерното му тяло съвършено застинали, но пронизани от концентрирана воля

негативни представи... По-нататък - вече след смъртта на такъв род хора - техните етерни тела не се разтварят веднага в обкръжаващия световен етер, а - подобно на етерните тела на националистите - могат да бъдат използвани от ариманическите духове в борбата им срещу явяването на Етерния Христос в най-близкия до земята духовен свят.

Всяка, обусловена от цялата карма на човека, неизлечима болест или нещастен случай, последствията от които рязко променят хода на неговия живот, е пряк резултат от всички висши решения, които човек сам е взел в духовния свят, докато е бил в своя висш “Аз” (Дух-Себе) още преди своето окончателно слизане в земното въплъщение. Тогава той ги е взел поради съзерцанието, от една страна, на цялата красота и величие на божествено-духовния Космос, а от друга, като е виждал всички недостатъци и несъвършенства на своето собствено, донесено от миналите животи, същество, за да ги поправи чрез доброволно приемане върху себе си в предстоящия земен живот на съответни пречистващи и възвишаващи духа изпитания.

Възниква ситуация, при която в процеса на прошката човек иска да се издигне от земното към Божественото и не може. И това състояние е извънредно мъчително. Но ако човек продължава да прави усилия и напряга своята морална воля, то тогава обезателно настъпва вътрешно преодоляване на това безсилие и в неговата душа - подобно на лъчите на Слънцето, внезапно проникнало през тъмните облаци - се проявява побеждаващото действие на висшия “Аз”.

Във всяка истинска прошка вече се съдържа началото на поемането от един човек (който е простил) на кармата на човека, комуто са простили. А това позволява на първия, след смъртта на двамата, да стане за втория, по време на неговото пребиваване в Камалока*, сияеща пътеводна звезда на неговия помрачен духовен хоризонт. Тогава вече по поръчение на самия Христос едната душа се явява на другата, за да я поведе към

пробуждане в духовната Светлина на самопознанието...

Обрича сама себе си на най-големи страдания в Камалока душата, нежелаеща да признае вината си и да приеме всички последствия от извършените на земята грешки, заблуди, зли постъпки, отрицателни

чувства и мисли... На такава душа може да помогне друга душа, която ѝ е простила някога на земята. Сега, като ѝ се явява по поръчение на Христос - а значи носи в себе си праобраза на Висшия “Аз” на всеки човек - тя, като Негов посланик, може да събуди в другата душа ясно съзнание за всички нейни грешки, заблуди и зли постъпки и произтичащата от това ново съзнание способност за възприемане в Духовната Светлина.

Със самото появяване в Камалока пред душата на простения, душата на простилия - именно поради извършения от нея акт на прошка - може тогава да посочи на другата душа пътя към космическата сфера на Христос.

Такава е духовната власт на истинската прошка: тя дава на душата на простилия сила след смъртта да носи в себе си Христовата Светлина, пробуждаща силите на висшия “Аз” на всички души, при това не само на пребиваващите в Камалока, но така също и на още живеещите на земята.

Прощавайки, човек още на земята приема в своята душа импулса на Христос по такъв начин, че по-късно той може да излъчва благословение върху цялото свое непосредствено обкръжение, а след смъртта може да носи силите на Христовото Слънце в цялото духовно битие, обхванато от мрежата на законите на карма, съучаствайки и помагайки за тяхното постепенно преобразяване в благодат и Любов.

Ангелът не може да се приближи към човек, извършил през земния живот особено много зли постъпки, а и нещо по-лошо - престъпления - и по този начин той се лишава от възможността да изпълни своята задача към него. Тогава, като не е в състояние да води по-нататък такъв човек по стъпалата на възходящите сфери на духовния свят, неговият Ангел, изразено на по-земен език, като че ли временно забравя поверения на покровителството му човек. В този случай, лишавайки се от каквато и да е ориентация в духовните светове, такива души в стремежа си на всяка цена да избегнат това непоносимо страдание, което споменахме по-горе, често се обръщат за помощ към демоничните същества. В замяна на това частично намаляване на техните страдания, те скоро се оказват в пълна власт на тези същества и тогава са длъжни да им служат в най-близката до земята духовна сфера, като разпространяват оттам във физическия свят болести, епидемии, нещастни случаи и особено спомагат за разрастването в душите на земните хора на всевъзможни наклонности към злото.

Съзнателното сближаване на боговете и хората е възможно само ако хората постепенно развиват в себе си силите на висшия “Аз”.

Прощавайки, човечеството създава в света реална възможност и най-благоприятни условия за боговете да си спомнят за него.

В истинската прошка душата започва постепенно да преодолява последствията на първородния грях в самата себе си.

Душата, постигнала сама благодарение на прошката особено дълбока връзка с царството на Ангелите, след това може да помогне на другата душа, временно загубила тази връзка, да я намери отново.

В следсмъртното съществуване силите на прошката могат да послужат като мост между човешката душа - лишила се поради своите зли постъпки от висше водачество в духовните светове - и нейния Ангел, който отново си възвръща възможността да води поверената

му душа...

Силите на злото трябва да навлязат във вътрешния мир на хората, но не за да принудят или съблазнят хората към извършване на зли постъпки, а за да бъде човек в състояние да развие в себе си истински духовен живот.

Човек ще може в бъдеще да развие в себе си и една друга по-вътрешна способност, а именно способността за “морално дишане”. То ще се състои в това, че човек ще може да “вдишва” в себе си злото, а после да издишва “добро”.

Да развием в себе си кротост, доброта, благост означава по този начин да създадем в душата си условия, позволяващи на Космическия Дух да се спусне в нашия “аз”.

РАМАЧАРАКА

Йог и Мъдрец

Същинската личност е чист Дух - една искра на Божествен Огън.

Духът е същинският индивид.

За йогите всеки атом е живо същество, което има свой независим живот.

Някои хора са тъй силно обзети от животинските пориви, до там роби на материалните влияния, щото пробуденият интелект само усилва низките им пориви и наклонности. Човекът, ако пожелае да надмине зверовете в тяхната зверщина - той би могъл да падне даже и по-ниско от животните.

Колкото по-развит е интелектът у човека, толкова повече се поддава на унизителните си страсти, апетити и желания.

...Бъдете бодри! Вие сте една безсмъртна душа и достойно се движите напред към по-велики подвизи.

Но недейте се отчайва, вие, поклонници на Истината; тези мъки са предвестници на духовен прогрес, велики дела ни предстоят. Духовното съзнание е топло и пропито с възвишени чувства.

И човек, посредством развитието на своето духовно съзнание, може да встъпи в съприкосновение и тесни връзки с възвишената част на своето естество и да придобие знание, за което неговият интелект не е сънувал даже.

Само когато човек престане да дири сила за своя лична изгода, тази сила му бива давана. Такъв е законът.

Когато свикнем да се доверяваме на Духа, Той става отзивчив, като ни изпраща по-чести вълни на просветление. С развитието на духовното съзнание човек се обляга повече на този вътрешен Глас и може бързо да го различи от побужденията, произхождащи от нисшите области на ума. Той свиква да следва упътването на Духа.

Духът, човешкият седми принцип, е Божествената искра - нашето най-скъпоценно наследство от Божествената сила, една заря от Централното Слънце, Същинският

Той... Това е Душата на душата.

Духът е една капка от Духовния Океан, едно зърно пясък от бреговете на Безпределния - една частица от Свещения Пламък.

Човек може да направи много голям прогрес - от човек до архангел - преди напълно да схване Духа. Духът е това нещо вътре в човека, което най-много се доближава до Центъра, до Бога.

Само в редки скъпоценни моменти ние съзнаваме съществуването на Духа вътре в нас и в такива случаи ние чувстваме, че се приближаваме до присъствието на Незнайния. Тези моменти могат да настъпят, когато човек е обзет от дълбоко религиозно чувство - когато чете поема, пропита с едно тайнствено сношение на душа с душа; в някой час на огорчение, когато всяка човешка помощ става безполезна; в един момент, когато всичко изглежда загубено и ние чувстваме нуждата от общение с едно същество, което стои много по-високо от нас.

В момента на “Просветлението”, или изгрева на Духовното Съзнание, ние също чувстваме истинското присъствие на Духа. В такива моменти ние долавяме нашето съотношение и връзка с Центъра на Живота. Посредством Духа Бог се разкрива на човека.

*Камалока - свят на желанията

Мисли, изпратени с определена цел или пък придружени от силно желание, вълнение или страст, пристигат твърде бързо при обекта, към който са отправени.

Праната практически “оживотворява” мисълта в някои случаи и я прави почти живуща сила.

Мисълта на един силен мислител ще надделее над слабата, безцелна мисъл на мнозина, които изпращат само отрицателни мисли.

Ако човек съхранява мисли на злоба и омраза за продължително време, той ще се ужаси от порочния

наплив на мисли, които се вливат в неговия ум... Той става самоволен център на мисли от подобен вид и ако продължава в това настроение, навикът се вкоренява и той ще привлича към себе си обстоятелства и условия, които ще му дават възможност да проявява тези мисли на дело.

Ако човек се отдава на мисли, които са свързани с животинските страсти, ще изглежда, че цялата природа му способства за удовлетворението на тези страсти.

Човекът на твърдата воля, който изпраща една здрава положителна мисъл несъзнателно или съзнателно, изпраща я с едно количество прана, пропорционално на силата, с която мисълта е предадена. Такива мисли

често се изпращат като куршум към прицелната точка...

Един закрепнал и дълбок мислител, чиято мисъл е пропита с прана, често пъти създава така наречените мисъл-форми - т.е. мисли, които притежават такава жизненост, щото да станат почти живущи сили.

Никой не би трябвало да се страхува от лоши последствия, ако човек се движи в една умствена атмосфера на Любов и Доверие. Тези две условия ще отблъснат и най-силните мислени вълни, които биха могли да се срещнат в астралната атмосфера.

И най-слабият човек, щом умът му е преизпълнен с Всемирна Любов и Доверие в Единствената Сила, е много пъти по-могъщ, отколкото лицето с най-голямата сила, което би се унизило да я употреби за свои егоистични цели.

Единствените неща, от които би трябвало да се опасяваме в света на мисъл-формите, са ония, които съответстват на съхраняваните от нас унизителни мисли.

Силните ни желания създават мисъл-форми, които действат по начин да задоволят тези наши желания, били те добри или лоши.

Психическите сили не би трябвало да се употребяват за недостойни цели.

Лошите мисли, предназначени за един чист ум, ще се върнат обратно при изпращача с уголемена сила.

Ако един човек се бори с някоя задача, която го затруднява, добре би било той да остане в едно възприемчиво настроение спрямо мислите от този род и твърде е вероятно, когато той е почти престанал да мисли по предмета, разрешението на задачата да му се представи по един магически начин.

Обученият окултист само поисква да бъде на известно място и астралното му тяло незабавно потегля за там с бързината на светлината и даже с още по-голяма скорост.

Окултистите знаят, че нищо не изчезва и че съществуват във висшите области на материята неразрушими и неизменими регистри и описания на всяка сцена, действие, мисъл и неща, които са съществували някога

или пък са ставали някъде. Тези бележки не са в астралната област, а в област, много по-горна от нея.

Не изпускайте от вниманието си никога крайната цел - осъществяването на “Аз Съм” вътре във вас - и още по-високо - осъществяването на Единство с всичко.

Праната е всемирна енергия и се намира в разнообразни форми във всички предмети, били те одушевени или неодушевени.

Не презирайте тялото, понеже то е храм на Живия Дух.

Един твърде силен лекар по умствено лекуване може да изпрати една мисъл, пропита с прана и изпълнена с жизнена сила до такава висша степен, че заболелият орган да се изпълни отведнъж с възобновителна сила и тутакси да изхвърли излишната и повредена материя.

Има друга една рядко наблюдавана форма на лекуване, при която един духовно развит човек може да отправи духовната си аура и есенция по такъв начин, че цялата система да се препълни с тях временно и всяка анормалност да изчезне.

...Който владее истинската дарба на духовното лекуване, никога не се поставя в положение, което би го заставило да иска възнаграждение за услугите си - той би предпочел да умре, отколкото да унижи своята душа.

И най-малкото количество психическа сила, изразходвано за користни цели, непременно ще се

отрази пагубно върху злоупотребителите...

Внушенията придобиват сила от повторение и там, дето човек не се влияе само от едно внушение, повторните внушения ще постигнат целта си.

Никаква черна магия или чародейство в света не биха могли да подействат върху мъжа или жената, които притежават висшата форма на съзнание. Само страхливият и суеверният ум, притежаващ твърде малко или дори никакво самосъзнание и контрол, би разкрил инстинктивния си ум за такива гибелни вълни и форми.

...Вие сте едно реално същество... една частица от всемирния Живот.

Вие сте независими от тялото... Вие сте несъкрушими

и ви предстои вечен живот... Огънят не може да ви

унищожи, нито пък нещо друго да ви увреди... Вие сте една душа.

Никоя душа не може да пътува по-надалеч от нейните духовни граници.

...Ние сега сме във Вечността, точно така, както и когато и да било.

Съществуват в по-горните области Разумни създания, които едно време са били човеци като нас, но които сега са напреднали дотолкова в сравнение с нас, щото да изглеждат като ангели и архангели, каквито ще бъдем и ние някога.

Душата се задоволява само от ученията на Духа.

Великият урок за всяка душа е да изучи Единството на всичко. Това учение носи със себе си покой.

Ако попитате йогите, каква е длъжността на човека към Бога, те ще отговорят: “ Люби Го и останалото ще ти се обясни”.

Много от внезапните удари, които се нанасят на душата, са резултат на усилията на висшия Принцип в човека, който иска да даде необходимото упътване за един по-духовен живот. Духът знае кое е най-доброто нещо за човека и когато вижда, че низките му пориви го отклоняват от правия път, той го подтиква внезапно към самосъзнание посредством някой прелом или внезапно злощастие, и то не във вид на наказание, а като акт на благост.

Както силите на ума могат да се насочат навън, за да въздействат на външни обстоятелства и предмети, да използват условията и победят пречките, така също те могат да се отправят към вътрешния мир на човека, като разбудят неговите заспали дарби-енергии и открият вътре в него нови източници на сила и знание.