Милостта

Из проучвания на темата в творчеството на Ибн Араби от Уилям Читтик

Вселената е идентична с Милостта, нищо повече.

Името Всемилостивия ни пази.

Милостта предхожда Гнева, защото началото е поставено чрез Милостта. Гневът е случайност, а случайностите изчезват.

стр. 67

На Милостта е даден превес над Гнева, затова Нейното управляващо свойство оказва влияние, защото то е коренът в дара на живота. Гневът е случайно качество, а случайностите нямат устой. В крайна сметка, това, което ни придружава е животът, затова нашето последно зараждане ще бъде в Милостта и Нейните качества.

Рахма, Милостта, произлиза от рахим – утроба. Любовта, с която майките обгръщат плодовете в своята утроба, е същата, с която Създателя обгръща Своите създания.

Без майчиното качество на Милостта нищо нямаше да съществува.

стр. 68

Бог е разделил Милостта на сто части и е запазил деветдесет и девет за Себе Си. Той е дал останалата част на майките сред хората и животните, и тази рахма ги кара да се грижат за децата си. След Съдния Ден Той ще събере едната част с деветдесет и деветте части.

Домът на Милостта е домът на битието.

Милостта обгръща всичко, защото всички неща, независимо дали съществуват или не в даден момент, присъстват в Божественото Съзнание и в Божественото Битие, което е дом на Милостта.

стр. 69

Щом има неща в света, които са привидно независими субекти, това е защото Божествената Милост им е дарила живот и Тя ги отглежда и поддържа.

Всички съществуващи неща са Слова на Реалния и те не се изчерпват.

Връзката между Божието Слово и Бог е същата като тази на нашите думи с дъха ни. Божието творение е Диханието на Всемилостивия, защото Всемилостивия е Бог като Преизобилна Доброта, Проявление и Творчество.

стр. 70

Бог също като човека говори и артикулира Диханието Си в Слово. Нашите изречени слова са нашият дъх, а нашият дъх, това сме самите ние. По същия начин Словата на Всемилостивия са Негово Дихание и Неговото Дихание е Той Самият.

Цялата вселена е сбор от всички слова, изречени от Всемилостивия.

Всемилостивия е Безкрайното Същество и Съзнание, Което дава от Себе Си на всички сътворени неща. Той дарява от Себе Си като изговаря създанията и произнася всички неща в техните собствени области на съществуване и съзнание. Това произнасяне индивидуализира нещата и им вдъхва живот, чрез който те познават света, себе си и Бога.

стр. 71

Когато говорим, нашите слова се разпръсват и изчезват, и никога не създават независима реалност. Когато обаче Бог изрече: „Бъди!“ (Кун!) – думата на Божието Присъствие, това изричане е вечно. Това е творческият логос, който артикулира всички слова, светове и същества – всичко, различно от Бога.

За разлика от Вечното Слово на Бога, Божиите индивидуални слова – тоест, всички „неща“, непрестанно погиват така, както изчезват изречените думи на човека.

стр. 72

Ако ние не погиваме, това е, защото Бог не спира да произнася нашите имена.

Ако можем да виждаме ясно, ще разберем, че всеки миг от нашия живот е едно ново изричане.

Божието неспирно произнасяне на Неговите Слова е обновяване на творението във всеки миг.

стр. 73

Не само творението се обновява непрестанно, но също така не съществуват два еднакви мига и две еднакви неща. Еднаквостта би означавала повторение, а Бог е Безграничен и Необхватен, за да повтаря Себе Си, в което и да било отношение.

Хората, които виждат отвъд булото, виждат, че Бог разкрива Себе Си във всеки дъх, и че откровението Му никога не се повтаря. Тези хора също така виждат чрез пряко засвидетелстване, че всяко Негово откровение внася едно ново сътворяване⁶ и отнема друго сътворяване.

Бележка 6  Виж Коран (50:15): „Нима Ни затрудни първото сътворяване? Ала се съмняват те в новото сътворяване“ (бел.ред.).

стр. 74

В мига на пресътворяване ти си същият, какъвто си бил в предходния миг. Макар формите да показват изменения, това не оказва влияние върху Същността, проявена в тях. Скритата идентичност остава една и съща – Той е Той.

Светът обаче не е лишен от преобразуване с всеки един дъх. Ако същността на човека, който приема изменението с всеки дъх, не беше една и неизменна, така че същността му да не се преобразува, той нямаше да знае в мига на преобразуване в нещо друго, какво е било състоянието преди преобразуването.

стр. 75

Бог е създал човека по Свой образ и подобие – образа на Всеобхватната Милост и задачата на човека е да възстанови онова, което е скрито в дълбините му, което той е забравил или отказал да признае.

Всемилостивия е създал човека, за да може той да участва възможно най-пълно в Милостта, Любовта, Благата, във всичко Добро и Красиво.

Всемилостивия не може просто да създаде човека като пълноправен участник в Милостта, защото пълноправно участие означава съзнание и осъзнатост не само за доброто, но също така и за злото да липсва добро, а за това знание хората трябва да бъдат изложени на областта на илюзорната реалност, която е всичко друго, различно от Бога.

стр. 76

Съзнанието и осъзнаването, което хората постигат, е само по себе си битие, съществуване.

Адам не би могъл да постигне осъзнаване, без първо да забрави, което е причината за падението от Божието Присъствие. Само чрез забравянето Адам може да различи и преживее безкрайните възможности на проявлението и другостта, които присъстват в битието на Бога и са артикулирани чрез Неговото Дихание.

стр. 77

Ангелите са създадени като съзнателни участници в Божията Милост, но защото не могат да забравят Бога, те не могат да се отдалечат от Него, нито могат да се приближат до Него; те не могат да се разширяват, нито да се свиват.

Човекът, за разлика от ангелите, е създаден, без да бъде фиксиран в своето положение. Бог го е създал по Свой образ, който обхваща всички Божии Имена, всяко възможно предназначение на самото Битие и всяко възможно артикулиране на Диханието.

стр. 78

Бог е свободен от всяко външно ограничение, но няма нищо извън неговото Същество.

Когато Бог е създал човека, Той го е създал със свободата да отрече Бога. Затова хората имат свобода да избират между Милостта и Гнева, правилното и грешното, истинския Любим и илюзорните обекти на любовта.

Човешкото същество се носи в една безкрайна област на неопределеност, едно неограничено въображение, което се намира между Абсолютното Същество и абсолютното нищо.

стр. 79

Истинското съвършенство на човека се състои в извисяването му в пълнотата на Божия образ, по който той е създаден – един образ, който обхваща всяка възможност на Битието.

Суфизъм, това е окачествяване на човека с отличителните черти на Бога.

Завръщането на човека при Всемилостивия се случва чрез придобиване на качествата на Бога.

Рахма бележи човешкото съвършенство, което се реализира, когато човек се окачестви с природата на Бога.

стр. 80

Човекът носи в себе си всички възможности за всички съществуващи неща в космоса. Затова той е избран за Божието подобие. Той носи в себе си Божествените Реалности, които са Имената, и реалностите на целия космос, защото той е последното творение на Бога.

Всичко различно от човека е творение, обаче човекът е и творение, и Реалния. В действителност съвършеният човек е Реалния, чрез Когото се случва творението, което означава, че вселената е създадена заради човека.

стр. 81

Зикр

Из проучвания на Соуад Хаким

Призоваването на Бога не е въпрос на добрите традиции или на препоръчителните молитви, а е въпрос на ясното Божествено разпореждане в Корана: Зовете ме!, Призовавайте Аллах често! (Коран 33:41- 42).

Зикр не е обвързан с време, място или състояние. Това е единственото почитание, което се изисква от човека постоянно, във всеки миг.

стр. 82

Не е позволено слугата да Го призовава един час и да Го забрави в следващия час.

Призоваващият трябва да се държи за зикр така, както се държи за дъха си, така че призоваването да не го напуска дори когато извършва делата си в света.

Зикр заема най-високото място, а призоваващият е човек, който притежава степен отвъд хората на спирките и състоянията по Пътя.

Чрез призоваването призоваващият навлиза в Свещеното Присъствие на Бога и се превръща в слуга, който може да произнесе „Бъди“ и то да стане. Тъй като зикр е словесно почитание, редовният зикр прави всеки изказ на слугата активен във вселената. Затова слугата може да изрече „Бъди“ и то да се случи, което обаче не означава, че това е сътворение от Нищото – едно действие, запазено само за Бога.

стр. 83

Човекът призовава Бога, Бог призовава Бога и всеки елемент от природата призовава Бога.

Най-голямото благо за нас от зикр е, че ние биваме призовавани от Бога. Ние призоваваме Бога и Той наравно с нас ни призовава. Ако ние Го призовем в себе си, Той ни призовава в Себе Си, и ако ние Го призовем в света, Той ни призовава в един много по-добър свят, света на Божиите Имена и ангелите.

стр. 84

Зикр на слугата е субект и глагол, той е извисяване и процес на развитие.

Зикр се извисява в четири последователни етапа. Първото явяване на зикр в слугата е гласно. Второто е, че зикр прониква слугата, за да пристигне, на трето място, в дълбините на сърцето му и там да стигне предела (хадд). След предела има само растене (букв. изникване – матла), защото призоваващият изниква от зикр на сърцето в изчезването в Единия, Когото призовава, във видението на Онзи, Когото призовава.

стр. 85

Нивата на призоваване са: първо, гласово призоваване, при което пътуващият повтаря едно от Божиите Имена. Това призоваване обаче не е целта на човека, който е избрал пътя на зикр. По тази причина пътуващият се издига чрез оттегляне от гласовото призоваване в едно вътрешно призоваване – в своето въображение той образува словата на призоваването, тъй като призоваването е съставено от букви, които въображението може да схване със слуха и погледа. След това пътуващият се извисява от призоваването на въображението (или призоваването вътре в самия него) към третото ниво, което е призоваването на сърцето. Това е призоваване на смисъл без образ, защото сърцето на пътуващия призовава Бога без въображение и представи. От призоваването на сърцето пътуващият се издига отвъд своя предел в едно видение на Онзи, Когото призовава. Той преминава от зикр към Бога.

стр. 86

Бог призовава Себе Си по два начина: Той призовава Себе си чрез Себе Си за Себе Си; и Той го прави за Себе Си също така и в създанието. Първото призоваване на Бога чрез Себе Си е по-висше от Неговото призоваване на Себе Си в явленията и затова е казано в Корана: Наистина призоваването на Бога е по-велико.

стр. 87

Най-великото и висше призоваване във вселената е призоваването на Бога на Себе си чрез Себе Си за Себе Си.

Всяко създание боготвори Бога с едно естествено, изначално и същностно почитание, което нито цели, нито води до близост. Това обожание е като дъха в дишащия или като аромата на парфюма: то е установено и безкрайно, изтичайки неспирно от естествената реалност на сътвореното до Същността на Създателя, без никакво прекъсване от хора или джинове, и без да търси близост или виждане.

Съществува троица, съставена от Същност, Воля и Слово. Срещу тази троица съществува троица на сътворените неща, чрез която те се явяват и която се нарича „съществуваща“: това е тяхната Реалност, Слух и Послушание. Така и от двете страни се случва един процес на утрояване. В началото първото съществуващо нещо е резултат на утрояване, което е утрояване от две страни, защото всяко „първо“ нещо прониква онова, което следва. Ако потърсим троицата в призоваващия в момента на зикр, ще видим, че тя се свежда до Същност, Воля и Слово: същността на призоваващия, неговата воля в зикр, тоест намерението и целта му, и неговото слово или формулирането на зикр. Това са трите стълба на зикр.

стр. 89

Първи стълб: Призоваващият

Зикр е действие, което следва субекта. То се надига от субекта, прославя се заедно с него и е повърхностно, ако той е такъв. Колкото същността на призоваващия е по-духовно устремена, знаеща, осветена, чиста, потопена в Любовта и лишена от сътворени неща, толкова неговият зикр е по-ефективен, силен, деен и способен да достигне знанието и Бога.

Бог гледа ранга на своя слуга, а не онова, което той е в своята същностна реалност. Хората биват предпочитани според техните обиталища, а не според същността им (айн), защото същността на хората е една във всички човешки същества. Затова зикр на човека е според неговия ранг.

стр. 90

Втори стълб: Волята

Има разлика между зикр и молитвата, защото има разлика между човек, който измолва Бога, и човек, който Го изисква (задължава). Молитвата е вик, а викът подразбира разстояние и отделение, тя е поклонение. Призоваването, от друга страна, е господство и власт, защото онзи, който призовава, е установен в Божественото Присъствие. Има огромна разлика между онзи, който призовава Бога, за да бъде излекуван, и този, който призовава Бога, единствено заради Благото Му Лице, далече от низините на материалните и духовните желания.

В момента, в който слугата избере зикр, ще го сполетят всякакви изпитания и изкушения. Но ако той запази искреното си намерение спрямо Бога, той ще навлезе в Божественото Присъствие и тайната му ще бъде осветена.

стр. 91

Трети стълб: Призоваването

Третият стълб е формулирането на зикр, което се разглежда по три начина: словото и неговият смисъл; влиянията на буквите и техните съчетания; влиянията на числата и техните множества.

Зикр е реч, букви и произношение, а буквите са було. Затова зикр е було, което слугата се опитва да премахне, за да види Онзи, Когото призовава. Обаче човек не може да премахне булото, без първо да премине през света на смисъла. Чак после смисълът и образите ще изчезнат и човешката природа ще се разтвори в своя Господар.

стр. 92

Чрез словото зикр ни отвежда до смисъла.

Този, когото означаваме, е Единствен, обаче онова, което се подразбира, е множествено. И тук призоваващият се смущава: дали да призовава Единствения, Който е посочен, или онова, което се подразбира? Имената на Бога са много и онова, което се разбира под Ал-Сами (Всечуващия), не е същото, което се разбира под Ал-Хайй (Живия). Оттук следва, че за човека, който е избрал зикр, за да постигне Свещеното Присъствие, смисълът също така представлява едно було.

стр. 93

Буквата е було и смисълът също е було. Буквата е зов, а смисълът е образ; буквата и образът са була. Затова посредством духовната си воля пътуващият се издига отвъд долината на словото и смисъла, за да изчезне в едно призоваване без букви и образи.

Буквите са една общност, както много други. Техните образи се ръководят от духове, които са живи и мислещи, които възхваляват и прославят Бога.

стр. 94

Ако например някой произнесе: „Няма друг Бог, освен Него“, той създава думи със свой собствен, независим живот. Чрез дъха си този човек създава същества, които възхваляват Бога, обаче заслугите за тези възхвали и за всяка друга дума, се връщат при човека, който ги е произнесъл. Оттук може да разберем защо великите суфи наблюдават и броят вдишванията си – да не би дъхът им да бъде изпратен навън напразно. Можем да разберем и тяхната бдителност в речта и мълчанието, тъй като те се страхуват да не възпроизведат някой жизнен дъх с жива дума, която просто да увисне в пространството, улавяйки един миг на разсейване, който ще ги смущава чак до възкресението им.

стр. 95

Бог гледа натрупването на зикр, наречено хиджджир, което е изобилието и постоянството в зикр.

Слугата постоянства в зикр с дъха си и нито един дъх не излиза от него, в будно или заспало състояние, освен чрез зикр. Ако състоянието на призоваващия не е такова, той не е човек на хиджджир.

Хиджджир на Полюса, върха на йерархията с Божествени представители, е най-простото Име: Аллах.

стр. 96

Призоваването на единично Име, каквото е Аллах, без да се добавя нищо – това е най-висшето призоваване.

Не всяко повтаряне на Името на Бога е призоваване. Ако зикр не повдигне булото, това не е призоваване и на него не може да се разчита.

Отмахването на булото и всеки резултат от зикр е следствие всъщност на призоваването на слугата от Бога, а не на зикр на слугата.

Призоваването ни от Бога е началото на всички добри неща, защото Той е Източникът на всяка Светлина, която озарява телата ни, правейки Духа ни да се извиси и да ни разкрие висините на нашето съществуване. Затова резултатите се дължат на призоваването от Бога, а не на нашия зикр, макар Неговото призоваване да е следствие на нашия зикр.

стр. 97

Според своя произход тялото на човека възхвалява Бога, призовавайки Го с универсалния естествен зикр. Пътуващият обаче, бидейки забулен от себе си и от собственото си състояние, не усеща това призоваване. В състоянието на осъзнат зикр той, все пак, ще чуе и почувства възхвалите на своето тяло, които надминават буквите и образите. В това състояние всяка частица от тялото на призоваващия възхвалява Бога на свой собствен език. Вените възхваляват Бога, плътта, костите, ноктите също Го възхваляват. Това е и причината за традицията сред приятелите на Бога да не режат ноктите и косите си, когато са нечисти, защото нокътят, или всеки друг елемент от тялото, ще се преобразува в независим призоваващ.

стр. 98

Зикр е лечението за всички болести на сърцето.

Чрез зикр сърцето засиява, омеква, а ключалките му се отключват.

стр. 99

Сърцето е центърът и средата. То е центърът в човека и полюсът на неговия живот, също като Мека.

Зикр очиства сърцето на човека и обръща лицето му към Бога. Но найважното последствие от зикр е, че призоваващият бива благословен с призоваването на него самия от Бога.

Зикр е закрилата на пътуващия – неговият щит, превозното му средство, силата му.

По време на пътуването призоваващият започва да вижда първите резултати от зикр – съзерцанията, озаренията, Божественото присъствие, поученията. Ако той не се задържи на никое от тези съзерцания, на него ще му бъде показан „Трона на Милостта“ и „всичко“, което е върху него. Той ще види всичко и ако не се задържи и тук, Задвижващия (Ал-Мухаррик) ще му се разкрие. Ако той не се спре и там, се случва преместване и тук пътуващият се променя. Може да се каже, че той бива потопен във всяка форма на изчезването (фана)⁷ и че излиза от него чрез всяка съответстваща форма с онова, което е останало (бака)⁸. Неговото естество се променя; той бива напълно унищожен за всичко, което е бил преди, и той се завръща наново за нов живот чрез Бога. След тази промяна той бива облечен в почетни одеяния и навлиза в Присъствието на Бога.

стр. 100

Бележка 7  Фана – букв. изход, смърт. Придобиване на истинската същност чрез духовно разтваряне в Бога, разбира се като изчезване на човешките качества (бел.ред.).

Бележка 8  Бака – пребиваването в Бога след разтварянето в Него (фана); Вечният Живот (бел.ред.).

стр. 101

Краят на зикр е валая, приятелството с Бога, което има три общи неща с пророчеството: знания без придобито обучение; действия чрез енергията на Духа и възприятие на невидимите светове чрез сетивата. Пътуващият се завръща, той е пил от истинския Източник на Живота. Той вижда Светлината на Свещеното в тъмнината на глината. Той чете Книгата на Живота, Kоято е широко отворена във всички четири посоки – всяка буква в нея е буква на призоваването на Бога. Той само вижда нещо, ако първо е видял Бога.

стр. 102

Сърцето

Из проучвания на Сачико Мурата

Сърцето е твоята реалност и ти принадлежиш само на нея.

Сърцето е тронът на Всемилостивия; мястото, на което слиза Корана; пределът между Невидимото и Видимото, между Духа и Душата; мястото на среща на двата Океана – на Царството и на Господството.

стр. 103

Сърцето е Виждащият Царя и онова, което Той вижда; то е Любещият Бога и Неговият любим; то е това, което съдържа и в което се съдържа Тайната на доверието и Божествената награда.

Сърцето е точката, от която Кръгът на съществуването се задвижва и чрез която той достига съвършенство.

Вътре в сърцето Мистерията на Вечността без начало среща Мистерията на Вечността без край.

стр. 104

Съвършеното сърце се постига само когато всички качества, които присъстват в микрокосмоса, са реализирани напълно – в точния баланс и хармония.

Сърцето се ражда от своята плацента, Душата.

Сърцето е формата и централната точка на равновесие на Душата.

Идеалната Душа възприема изливането на Духа и ражда Сърцето. Това е Душата, намерила Покой. Понякога сравняваме тази Душа с Дева Мария, а Исус – със Сърцето, което Тя ражда.

стр. 105

Сърцето има две лица: едното гледа към Бога, другото – към вселената. Доколкото сърцето гледа към Бога и възприема от Бога, то е Негов слуга; доколкото гледа към космоса и го управлява, то е наместникът на Бога.

Човешките същества, постигнали съвършенството на тоталното изчезване, са сърцето на макрокосмоса, тъй като вътре в тях са всички качества на Небето и Земята и всички качества на Двете Ръце на Бога – напълно осъществени. Затова съвършеното човешко същество е наречено „Сърце на всеобхватността и съществуването“.

стр. 106

Сърцето на познаващия Бога е по-голямо от Божествената Милост, защото е достатъчно голямо за Реалния.

Сърцето е Неговият Трон и то не е ограничено от никое качество. То притежава всички Божествени атрибути и Имена. Така както Всемилостивия притежава всички Най-прекрасни Имена, така Тронът притежава всички Най-върховни Атрибути.

стр. 107

Сърцето е домът на Божиите Имена.

Сърцето се изменя и трепти във всеки миг според формата на Божието откровение в него.

Сърцето на гностика се оцветява всеки миг в цвета на формата на Божественото откровение в него.

Истинската Кааба е съвършеното човешко сърце, изначалният източник на молитвата. Който отведе сърцето си до това състояние на съвършенството, небесната Кааба идва да обикаля около него.

стр. 108

Най-големият грях е този, който убива сърцето, а сърцето не се убива от нищо друго освен от липсата на знание за Бога, защото сърцето е Домът, Който Бог е избрал от човешкото тяло за Себе Си. Обаче то е било присвоено от узурпатора (невежеството), който се намесва между сърцето и неговия Господар. Това е най-големият потисник на човешката Душа, защото той ѝ пречи да получи благата, които иначе ѝ се полагат от Господаря на Дома – ако сърцето се беше оставило на Бога. Тази бедност е поради невежеството.

стр. 109

Всеки трябва да поеме по пътя на поклонение към собственото си вътрешно сърце. Това пътуване може да бъде описано и като път, който самото сърце изминава от ограничено вместилище до превръщането му във вместилище на Невместимото.

Когато Бог създал тялото, Той положил в него Кааба, която е твоето сърце. В човека на вярата Той съградил от Храма на сърцето Най-благородния Дом. Той ни е казал, че Небесата, където е Посещаемият Дом, и Земята, където се намира физическата Кааба, не Го обхващат и са прекалено тесни за Него, обаче Той Се обхваща от сърцето на вярващия. Под „обхваща“ имаме предвид „знанието за Бога“.

стр. 110

Сърцето се пречиства с качествата на Присъствието, Бдителността и Почитанието.

Фу ’ад е Сърцето на сърцето. Както сърцето (калб) вижда, така Сърцето на сърцето също вижда. Зрението на сърцето може да се повлияе от слепотата, когато се отклони от Реалния и предпочете някой друг освен Него, след като Той го е сближил със Себе Си – Не очите са слепи, а сърцата в гърдите им (Коран 22:46). Обаче Сърцето на сърцето не страда от слепота, защото То не познава сътворения свят: То няма друга привързаност освен към своя Господар.

стр. 111

Сърцата са полета на Мистерията. Обработвайте ги с духовна практика и усъвършенстване на характера и не ги оставяйте за паша на стадата.

За разлика от преклонението на физическото тяло по време на молитва, сърцето се намира в постоянно преклонение. Това е едно от описанията на вътрешното сърце (фу ’ад).

Бог е направил сърцето от света на Невидимото, а лицето на сърцето от света на Видимото. За лицето Той е определил посока, в която да се прекланя, и това е Неговият „Дом“. Домът го приема винаги, когато сърцето обърне лицето си в тази посока по време на молитва. … За сърцето Той е определил Самия Себе Си, Слава на Него, за да не търси никой друг освен Него.

стр. 112

Сърцето има шест лица (страни). За всяка посока в пространството съществува лице в сърцето, което е окото, което гледа в тази посока. С това око сърцето вижда Реалния, когато Той му се разкрива в Своето Име Явния. Ако откровението обхваща всички посоки, понеже Той обхваща всички посоки (Коран 41:54), тогава сърцето, чрез своите лица, обхваща Божието проявление в сърцето във всяко лице и става цялото Светлина.

стр. 113

Сърцето е сферично огледало с шест лица. Срещу всяко лице на сърцето Бог е поставил едно от основните Божествени Присъствия, така че когато една от страните на сърцето е полирана, тя отразява Присъствията, които отговарят на тази страна.

Сърцето е мястото на истинския зикр на Бога.

Сърцето е приемникът на Божието излияние и повеления.

„Сърцето на вярващия се намира между два от пръстите на Бога“ – така отговорил Пророка на въпроса на Айша дали някога изпитва страх. Тези два пръста се отнасят до друг известен хадис за двете Ръце на Бога, които и двете са десни – и двете, инструменти на всеобхватното Божествено Любящо Състрадание.

стр. 114

В хадиса за двата пръста на Бога и двата пръста са Любяща Милост, защото, ако не беше Любящата Милост на Бога към слугата чрез онова докосване на Иблис, слугата никога нямаше да получи своята награда от противопоставянето си на подканванията на дявола и да се обърне към делата на ангелските докосвания (към преживяването на покаянието и към Божията Милост), така че слугата придобива две неща (от вътрешната битка и от евентуалното си покаяние и правилно действие). И затова казваме, че Бог е приписал и двата пръста на Божието Име Всемилостивия.

стр. 115

В битието „реалността“ е пъстрота. Онзи, който е устойчив в пъстротата, е Притежателят на Устоя, а сърцето копнее да засвидетелства тази Реалност. Бог е направил сърцето обиталище на този копнеж, за да приближи осъществяването на тази реалност до човека, защото сърцето притежава нестабилност. Бог не е поставил този копнеж в разсъдъка, защото той притежава граници.

стр. 116

Тъй като сърцето е свързано с двата пръста на Всемилостивия, Милостта е основната реалност на сърцето и затова в крайна сметка то ще се завърне в Нея.

Сърцата ръждясват също като желязото и те се полират със зикр.

Очите ни спят, но сърцата ни са будни.

Търси ръководството на сърцето, дори то да те води към ал-мафтун (онова, което те пленява и омагьосва).

стр. 117

Ние опразваме сърцата си от разсъдъчното мислене и заедно с Бога сядаме върху килима на адаб (правилното поведение) и на духовната будност, и присъствие, и готовност да приемем всичко, което идва от Него – така че Бог е, Който се грижи да ни поучава посредством разбулването и духовното осъществяване. Когато хората концентрират сърцата и духовните си стремежи в Бога и наистина намерят убежище в Него, като се откажат от всяка зависимост от твърденията на разсъдъка, изследването и интелектуалните заключения, тогава техните сърца са чисти и открити.

Трябва да знаете, че сърцето е полирано огледало, че цялото представлява лице и никога не ръждясва. Това, че е казано в хадиса, че ръждясва, се отнася до свързването на сърцето със светските неща и отклонението му от знанието за Бога чрез Бога. Тогава връзката му с онова, което е различно от Бога, затъмнява лицето на сърцето, защото пречи на Божието откровение да стигне до него.

стр. 118

Сърцата са вечно и безспирно, според своята изначална природа, полирани, чисти и блестящи огледала на Бога.

Сърцето е отворената врата, която свърза Бога с Душата.

стр. 119

Пълната чистота и искреност на сърцето не трябва да бъде знайна за никой друг освен Бога, нито дори за други напълно отдадени на Бога, защото Не е ли чистата религия изцяло Божия? (Коран 39:3), защото всяка друга форма на религия е неизменно разядена от подтиците на егото или от неговите интереси за социални придобивки. … На този етап от Пътя, спасението, което търсим, е възможно само когато скриваме духовното си състояние. Затова тези хора осъзнават, че това земно жилище е само жилище за скриване за нас, както и за Бога, и те са разбрали защо Бог не е бил доволен да се опише Неговата религия, докато Той не я определил като Чиста и Искрена религия (ал-дин ал-кхалис). Затова те са търсили път, в който няма да бъдат развалени от никоя форма на привързване (на които и да било земни мотиви с чистото служене на Бога). И затова те се забулили от обикновените хора с булото на щателната благочестивост, която хората даже не забелязват, защото за тях това е външен аспект на религията и знанието. Ако хората от това ниво следваха външно нещо друго освен стандартните форми на религията, те щяха да изпъкнат и следователно да спрат да постигат онова, което търсят.

стр. 120

Божието знание, получено в сърцето директно от Божественото Присъствие чрез откровение, има един единствен вкус – дори местата, на които то се вкусва, да са различни, те не се различават по своята хубост, нито по това дали са хубави, или по-хубави – всичко е чисто, без никаква поквара. Затова нека основата на пречистването на сърцето ти бъде с вода като тази: с нищо друго освен знание, получено чрез Божествено откровение, което се оприличава на дъждовна вода. Тогава твоята Същност и нейното пречистване ще бъде като извора, от който блика вода. И ако различиш сладост или соленост в това, което е низпослана дъждовна вода, знай, че твоите възприятия са правилни.

стр. 121

За нас самото пречистване е отделен акт на преклонение.

Пречистването е крайната цел и коренът на всеки акт на почитание.

стр. 122

Във вярата имаме пречистване на сърцето от булото на Божието Присъствие, докато в духовното знание пречистваме сърцето си от невежеството, колебанието и претенциите. Затова пречиствай сърцето си и с двете пречиствания – това на вярата и това на знанието, и ще се издигнеш високо чрез тях и в двата свята, и ще придобиеш знанието на Шепата⁹.

Бележка 9  Двете Ръце на Бога, събрани в едно (бел.ред.).

Пречистването на сърцето се случва чрез нашето освобождение от всички други привързаности освен към Бога, за да търсим само Неговото Приятелство.

стр. 123

Няма истинско приятелство и близост с Бога освен чрез твоето освобождение от създанията – доколкото ти си ги възприел в светлината на връзката им с твоето его, а не посредством Бога и осъществяването на Неговите цели спрямо тях.

Всеки, който търси състоянието на присъщата интимност на сърцето с Бога, трябва да се пречисти чрез специално пречистване. Нещо повече, казвам: всяко ниво на слугата на Бога изисква свое собствено пречистване.

Нечистотата е състояние на изгнание. Това е изгнание на слугата от родното му място, което му се полага.

стр. 124

Трябва да знаете, че единственото тотално пречистване на слугата се състои от сто и петдесет духовни състояния, и че слугата, в сърцето си, трябва да бъде изцяло пречистен във всяко едно от тези състояния. Тези състояния са разделени на десет групи, всяка от по петнадесет състояния. Те включват двойки като: този свят и другия свят, живота и смъртта, милостта и гнева, а голяма част от тях обичайно се приемат за положителни и трудно достижими духовни добродетели.

Трябва да знаете, че задължително за всяко човешко същество е да пречисти напълно сърцето си и вътрешното си същество от това, за което споменахме в десетте групи. Сред хората на прякото вкусване на Бога няма никакъв спор за това. Но онези, които търсят да се пречистят от повечето от тези неща, ще се нуждаят от изобилие от трудно знание по отношение на точните начини за пречистване, а някои от състоянията могат да служат като очистители на други състояния.

стр. 125

Пречистването на всички неща се случва с Бога и чрез Бога.

От човешкото същество Бог вижда само сърцето. Затова за слугата е належащо сърцето му винаги и постоянно да бъде чисто, защото то е мястото, което Бог вижда в него.

стр. 126

Сърцето на гностика е безгранично и съдържа всичко в себе си.

Ако в един от крайщата на сърцето на гностика се положи безкрайното съществуване, ако изобщо може да си представим неговите граници, заедно със Същността, Която го е породила, гностикът няма да ги забележи.

Сърцето обхваща Реалността и дори да е изпълнено, то продължава да жадува.

Идолите, вътре в сърцето на всеки човек, са богове на вярата. Никой не почита Бог като Бог, защото никой не познава Бог като Бог. Вместо това всеки един от нас почита бога или боговете, които разбира.

стр. 127

В известен смисъл бога на моята вяра ме държи на нивото, на което се намирам, защото моето разбиране за този бог е завързало сърцето ми на възел.

Напредъкът по пътя към Бога изисква отричане на боговете на всички вярвания и разпознаване на тяхната ограниченост.

стр. 128

Преминавайки през всички спирки по Пътя и надраствайки боговете на вярата, на човека е даден достъп до нескончаемото и винаги уникално разкритие на Бога отвъд всички богове. Това е наречено Спирката без спирка.

Съвършените човешки същества са „притежателите на сърца“.

Последната степен на усъвършенстване на сърцето се постига чрез изчезване на човешките атрибути и чрез заживяване на Божествените качества в човешкото същество. Изчезването се случва чрез Лявата ръка на Бога: атрибутите на Величието и Строгостта. Животът или прехраната се случва, когато се яви Дясната ръка.

стр. 129

Изчезването е едно от изискванията на Единството, тъй като всичко нереално бива заличено от Реалния.

Сърцето на вярващия е опразнено сърце, в което е запалена лампа.

Пет нива на сърцето съответстват на петте основни етапа в Пътя на човешкото съвършенство. В четири от тези пет случая явяването на сърцето се описва като раждане. Първото и най-ниско ниво е „специфичното, свързано“ сърце, което принадлежи на Душата, която е минала през важни предварителни спирки от Пътя. Второто ниво, наречено „истинското“ сърце, се ражда от взаимната Любов между своя баща и майка, които са Духът и Душата. То проявява качествата на Божието Име Явния. Бащата на второто сърце сега се превръща в майка на третото сърце, а неговият баща е Съкровената Мистерия (Сирр). Това сърце проявява качествата на Божието Име Непроявения. Това е третото сърце. Четвъртото сърце е сърцето на съвършеното човешко същество. То обединява качествата на Проявения и Непроявения. И накрая, петото сърце, принадлежи изключително на Мохамед. То е източникът на всички други сърца. Саид ал-Дин Фаргани, ученик на Ибн Араби

стр. 131

Когато в Душата отслабнат свойствата на множеството, тогава се проявява силата на Нейната всеобхватна единност. Тази единност е била скрита от свойствата на множеството. Това е „специфичното, свързано сърце“ и то принадлежи конкретно на Душата. Това не е „истинското“ сърце. …. Душата и Духът са просмукани от първичната Любов на Божествената Същност и това свойство на Любовта кара всеки от тях да се движи към своя другар, както съпругът към съпругата. … Тяхното дете, истинското сърце, се явява като зрял наследник, отдаден на своите родители.

Обаче Бог е също така Непроявен и сърцето също трябва да постигне съвършенството на непроявлението. Това може да се случи само когато Духът стане жена на Съкровената Мистерия. Тогава от плацентата на Духа се ражда детето-сърце, възприемчиво за откровението на Непроявения. Чрез тази възприемчивост сърцето познава собствената си реалност вътре в знанието за Бога.

стр. 132

Четвъртото ниво на сърцето се осъществява, когато духовният пътник се освобождава от завладяването на откровението на Бога в проявената и непроявената област. Това се случва, когато и двете Имена, Проявения и Непроявения, се разкриват на човека в тяхното съвършенство. Тогава от двете Имена се ражда реалността на сърцето като океан, който обединява двете Присъствия. От Изтока на това съвършено всеобхващащо и всепроникващо Сърце изгрява Слънцето на съвършеното, всепроникващото Откровение на Същността. Сега пътникът може да облече всяка дреха, която пожелае, и да се яви във всяка точка на проявлението, която пожелае.

стр. 133

Сърцето, тази фина реалност в човека, веднъж придобила пълнотата на проявлението в съвършеното човешко същество, проявява Бога в Неговите безкрайни откровения.

Сърцето, което се ражда между Духа и душата, не се ражда изведнъж и завинаги. То продължава да се ражда посредством вечно изменящата се връзка на своите родители.

стр. 134

Единствено сърцето е способно да приеме откровението на Бога. Бидейки едновременно Несравним и Подобен, Бог е едновременно Недостъпен и Присъстващ. Онова измерение от фината човешка реалност, наречено „интелект“, възприема Бога като Несравним. То може да разбере Бога само чрез Неговото Име Непроявения. Интелектът ограничава и свива Бога до Превъзходство и Несравнимост. И обратно, онова измерение от човешката реалност, наречено „въображение“, възприема отделни реалности в чувствена форма. Само то може да схване Бога в Неговото откровение чрез Името Явния. Обаче интелектът и въображението възприемат само половината от Реалността. Единствено сърцето, чрез своята изменчивост на състоянията, може да възприеме Бога като едновременно Проявения и Непроявения, като едновременно Подобен и Несравним, Присъстващ и Отсъстващ, Близък и Далечен.

стр. 136