V

Статусът на воин не е резултат от преминаването на определена тренировъчна програма, а е тихо признаване на себе си, идващо от знанието, че си станал безупречен в краченето по Пътя на Воина. Да бъдеш воин не е самоцел, а е вечно търсене на знание и свобода, простиращо се в безкрайността.

Пътят на Воина не е упражнение за духовно развитие. Пътят на Воина е начин на живот, необходим за ежедневното оцеляване на воина. За един воин понятията тонал и нагал са просто словесни фигури, необходими за яснота. В акта на оцеляване тези понятия плавно се сливат.

Животът ти в точно този момент е в плачевно състояние. Веднъж видял как действа силата, ти вече не можеш да се завърнеш в стария ти свят, но все още не можеш и да действаш като воин. Всичко, което можеш да правиш, е да гледаш и да слушаш. Ти във всяко едно отношение си като безпомощен младенец, който не може да се върне в утробата, обаче не може и да действа самостоятелно по какъвто и да било смислен начин. Ти сега не си по-добре от преди, защото все още си на произвола на света около теб, както винаги си бил, с тази разлика, че сега го знаеш. Но да потъваш в самосъжаление няма да ти помогне. Единственото, което ще ти помогне, е да предприемеш единственото действие, на което си способен: да започнеш да учиш, като гледаш и слушаш.

стр. 186

Да се намериш на Пътя на Воина е замисъл на силата – замисъл, който никой от нас не може да проумее и от който няма измъкване. Няма къде да се скриеш и няма какво да направиш, за да спреш силата да те търси, за да изпълни замисъла. Единственото, което можеш да направиш, е да се запиташ защо точно ти си избран. Защото да си воин не е въпрос на личен избор, а въпрос на това да оцелееш в битката за сила. Същевременно, няма начин да отговориш на този въпрос, без да го превърнеш в един от онези тривиални въпроси, които са лишени от сила – онези безсмислени въпроси, които твоят обикновен човек обича да си задава, защото е достатъчно суетен да иска да бъде хвален или съжаляван за живота си. Ти трябва просто да разглеждаш въпроса, имайки предвид невероятния късмет да намериш предизвикателство, достойно за това да си човек.

Щом воинът стъпи на Пътя на Воина, силата очертава параметрите на неговите предизвикателства по такъв начин, че той във всяко едно отношение става затворник на силата – затворник, който може да действа или като безупречен воин, сражаващ се за свободата си, или като пълен нещастник. Но понеже да действа като пълен нещастник не е опция за воина, той въобще няма никакъв избор. Затова той всъщност не е затворник на силата, а роб на силата.

стр. 187

Ако не си достатъчно силен да се бориш, нямаш друг избор освен да приемеш живота на роб. Но воинът е свободно същество, което не може да се подчини на робството: за него няма друг избор, освен да се бори. Ако се случи да загине в тази битка, то той поне ще умре като свободно същество, а не като роб.

Устойчивостта и воинството са синоними. За да имаш устойчивост, трябва да практикуваш не-правене. Всяка битка е упражнение по не-правене.

Не можеш да оцелееш в битката за сила, ако нямаш сила, защото силата може да бъде срещната само със сила.

Всяка битка за сила е битка за оцеляване и в такава битка няма правила за поведение. Силата ще използва всички достъпни ѝ средства да предизвиква воина.

стр. 188

Воинът, знаещ, че всяка битка е битка за оцеляване, винаги избира да следва Път със Сърце във всичко, което прави – дори в ежедневното. Точно постоянното избиране да следва сърцето си е разликата между воина и обикновения човек. Следвайки сърцето си, воинът е винаги единен с живота си, независимо какви са предизвикателствата. В резултат той намира мир и дълбоко усещане за удоволствие във всяко действие, докато грижливо избира от опита си на Пътя със Сърце всичко, от което се нуждае, за да си направи щит срещу атаките на силата.

Да искаш да правиш нещо означава да имаш мотив и, ако този мотив е чист, действието ще е безупречно. Но всеки мотив е просто заместител на сърцето, защото действие, извиращо от сърцето, е безусловно и затова няма нужда от мотиви.

Всяко начинание в живота е само един от многото различни пътища. А ценността на даден път е само в това как вървиш по него. Ако чувстваш, че пътят, по който вървиш, не е за теб, трябва да го оставиш незабавно. Обаче твоето решение да крачиш или не по даден път трябва да е основано на онази яснота, която извира от живеенето на безупречния живот на воин, а не на страх или амбиция, защото което и да е решение, взето в трезвата светлина на яснотата, не може да обиди никого – най-малкото теб самия. Затова обмисли всеки път грижливо, изпитай го и така и иначе, както намериш за необходимо, и тогава попитай себе си – но само себе си – „Има ли този път сърце?“.

стр. 189

Всеки път е до голяма степен като всеки друг път. Някои пътища завиват насам-натам, някои вървят направо, но в края на краищата никой път не отива където и да било. Единствената истинска разлика между един път и друг е, че някои пътища имат сърце, а други не. Пътят, който има сърце, ще те приповдигне, ще облекчи тегобата ти и ще ти донесе радост. Но пътят без сърце ще те накара да се препъваш, ще пречупи духа ти и в крайна сметка ще те накара да гледаш на живота си с гняв и огорчение. Първият те подсилва, вторият те омаломощава.

В живота на воина идва момент, когато за него не е достатъчно просто да следва Пътя на Воина. Когато този момент дойде, воинът знае без капка съмнение, че и Пътят на Воина, както всички други пътища, не води до никъде, и, че единственото предимство да крачи по този най-труден от всички пътища е, че той за него е Път със Сърце, защото го учи на смисъла на всеобхватността.

стр. 190

Воинът е човек, който се е научил да обича живота и всичките богатства, които той носи, и повече от всичко пътя, по който той върви. За воина няма по-голяма радост от това да крачи по Път със Сърце. Той крачи по този път развълнуван от чудесността на всичко и в радостта си благодари в сърцето си за тази извънредна привилегия, прегръщайки всичко срещано с обич и признателност.

стр. 191

Проблемът ти е, че ти мислиш за твоите деяния и затова попадаш в капана да мислиш, че действията – твоите и на другите – са толкова важни, колкото си мислиш, че са. В действителност обаче нищо, което правим, не е важно, макар ти да мислиш, че действията ти оформят света. Всички наши действия са само щитове, които използваме срещу силите, които ни заобикалят и ни бомбардират всеки ден от живота ни. Онова, което правим, ни дава усещане за комфорт и ни кара да се чувстваме сигурни, и в някакъв смисъл е вярно, че каквото правим е много важно, но само ако знаем, че нашите правения са наши щитове. Обикновеният човек обаче никога не научава, че правенията ни са щитове, и затова разглежда правенията си като по-важни от света, по важни от самия живот, в резултат на което позволява неговите действия и действията на другите да предизвикват хаос в живота му и да диктуват решенията му.

Воинът грижливо избира съдържанието на своя свят. Той прави това с голямо претегляне, защото всяко нещо, което избира, действа като щит – щит, който го защитава от набезите на силите, които той се учи да използва и да покорява като съюзници.

Съюзникът е сила, или с други думи напрежение, в живота. При все това ние не можем да дадем истинско определение на силите, също както не можем да дефинираме живота или дадено животно, или дърво. Не си се замислял над това, обаче ти цял живот си се учил как да срещаш едно дърво, да оставим настрана да разбираш какво точно е едно дърво. Ученето да срещаш съюзник не е по-различно.

стр. 192

Всяка сила може да стане съюзник, но – както е с всеки съюзник – силите са потенциално опасни, защото те се хранят с нашата лична сила и могат да ни изцедят, ако сме самодоволни, работейки си с тях. Затова, работейки със съюзник, воинът винаги използва щитовете си.

Разбирането за това какво е съюзник зависи от нивото на лична сила. Толтеките казват, че простата нощна пеперуда е единственият истински съюзник, но това е просто начин да се изрече неуловимото. Така ние също казваме, че нощните пеперуди ни носят знание, и, че те са приятели и помощници и на Толтеките, и на магьосниците. Но какво точно означава това? То означава, че – точно както при нощните пеперуди – в нас има нещо неуловимо, което ни привлича към светлината. Магьосниците разглеждат тази неуловима сила в нас като съюзникът, но Толтеките предпочитат да казват, че съюзникът е една нощна пеперуда, и, че нощните пеперуди са знание.

стр. 193

Ние не можем да твърдим, че съюзникът е нощна пеперуда, както обикновено знаем нощните пеперуди. И все пак нощните пеперуди са вестоносци на вечността и затова носят на крилете си златния прах на вечността. Така е установено от силата.

стр. 194

Всички ние във всеки един момент от живота си сме заобиколени от вечност и ние можем да използваме тази вечност, ако позволим на момента да разгърне целостта на себе-съществото в която и да е от посоките.

Обикновеният човек оперира изцяло вътре в рамката на ограниченията на своя разсъдък. Затова по естествен начин разсъдъкът му може по един или друг начин да отчете всяко нещо, което става вътре в светогледа му. Той обаче не може да отчете нещо като „съюзникът е нощна пеперуда“, защото съюзникът е отвъд ограниченията на разсъдъка и затова надминава светогледа му.

Човешкият разсъдък не може да схване, а още по-малко да приеме, съществуването на съюзника. Но за наше щастие не разсъдъкът събира възприятието за съюзника, а тялото. Дали осъзнато или не, всеки от нас е възприемал различни аспекти на съюзника в различни ситуации и тези възприятия се складират в сияйния пашкул. Съюзникът е общата сума от тези възприятия.

Макар че човек силно се уповава на разсъдъка, разсъдъкът е дотолкова ограничен, че в голямата схема на нещата е направо жалък. Вследствие разсъдъкът непрекъснато е в противоречие с тялото, защото сияйният пашкул отговаря на живота по начин, който не се поддава на разсъждения, като например, когато възприема съюзника. Човекът на Знанието преодолява този проблем, като слива разсъдъка със сърцето си, защото само сърцето може да разбере как работи сияйното същество.

стр. 195

Магьосниците знаят за съществуването на съюзника чрез използване на халюциногени и, макар никога да не го наблюдават наистина, те успяват да го възприемат по странен и изкривен начин, учейки се да отчитат съюзника въпреки разсъдъка си. Те правят това, използвайки волята си да увеличат светогледа си дотолкова, че разсъдъкът им да може да приеме съществуването на съюзника за реалност. Но така магьосниците се улавят в капана на нов светоглед, който е още по-затормозяващ от предишния. Макар новият светоглед да е много по-валиден, защото включва съществуването на съюзника, той пак е илюзия, обаче илюзия, която сега е подсилена от волята.

Придобиването на светоглед, който изисква използване на волята за поддържането му, има осакатяващи последствия, защото човек никога не може да се освободи от такъв светоглед и да постигне целостта на себе-съществото, без да пречупи собствената си воля. Ето защо, макар магьосниците да развиват огромна временна сила посредством практиките си, понеже целостта на себе-съществото им убягва, те никога нямат истинска сила на разположение и затова никога не стават Хора на Знанието. Това е суровата и крайна разлика между Човека на Знанието и магьосника. Постигнал целостта на себе-съществото, Човекът на Знанието възприема съюзника чрез директен опит; магьосникът никога няма директно преживяване на съюзника, защото никога не може да постигне целостта на себе-съществото. Тъжната истина за магьосниците е, че макар те да знаят за целостта на себе-съществото, по времето, когато научават за нея, те разбират, че е твърде късно да се върнат назад, че са изпуснали своя процеп към свободата, и, че едва в момента на смъртта ще им се разкрие пълната мистерия.

стр. 196

Съюзникът може да бъде изпитан само чрез волята, след като е спрян светогледът. Затова не е грешно да се каже, че съюзникът е нагалът или, по-точно, осъзнаване за нагала.

За да срещнеш съюзника, трябва да си безупречен воин, защото, ако не си, съюзникът ще те унищожи.

Съюзникът те чака, както смъртта ти те чака. Той е навсякъде и същевременно никъде.

стр. 197

Директното преживяване на съюзника предизвиква необратима промяна, защото такава среща разбива всяка една идея за света, която може да сме имали, и понеже за нас идеите са всичко, щом идеите са разбити, светът се променя неузнаваемо.

Ако оцелееш на шока от срещата със съюзника, ще се намериш сам в непознатото. Както е естествено за всички нас, ти веднага ще се опиташ да намериш обратния път към комфорта на познатото. Но животът, който си имал, вече ще е загубен завинаги, защото никой не може да от-учи онова, което е научил. Макар че вече ще имаш сила на свое разположение, това не носи никаква утеха, когато човек е изправен пред сигурното знание, че всичко, което е обичал, мразил, за което се е надявал или от което се е боял, е останало недостижимо завинаги. Дори светът ни да се промени драстично, нашите най-дълбоки чувства никога не се променят и не отмират и затова ти ще поемеш на пътешествие към дома, въпреки че дълбоко в сърцето си ще знаеш, че никоя сила на земята – нито дори смъртта ти – не може да те отведе обратно до местата, хората и нещата, които преди са значели всичко за теб.

стр. 198

Точно сега ти си на най-важния кръстопът: най-решителният, който някога ще намериш, а също и най-трудният за разбиране. Много от това, с което се терзаеш в момента, вероятно никога няма да ти стане ясно, защото животът не е правен да бъде ясен. Обаче няма нужда да се засрамваш или обезкуражаваш от това, защото нещото, което трябва да схванеш е, че всички сме тъпи създания, когато дойдем на Пътя на Знанието, а и да се научим да следваме този път не е гаранция, че ще се променим. Някои си оставаме тъпи до края.

Светът е всичко, което ни заобикаля: живот, смърт, човек, животни, растения, съюзници и всичко друго възприемаемо и невъзприемаемо. Той е много по-голям от онова, което някога ще разберем, защото никога няма да схванем всичките му тайни. Затова трябва да го уважаваме като мистерията, която той е. Обикновеният човек никога не прави това, защото за него животът никога не е мистерия. Вследствие, щом започне да остарява, той се убеждава, че не му е останало за какво да живее. Такъв старец не е дори започнал да живее, камо ли да изчерпи света; в обърканата си тъпота той просто е изчерпил нещата, които хората правят. И същевременно той вярва, че светът няма какво повече да му предложи. Каква загуба! Каква ужасяваща цена за няколко жалки щита!

стр. 199

Светът, който възприемаме, е мистерия. Такъв е и човекът независимо от правенията му.

Воинът знае, че правенията не са по-важни от света и затова той отдава на всичко наистина дължимото. Понеже неговите правения, както и правенията на другите, по никой начин не са по-важни от живота, воинът се отнася към света като към безкрайна мистерия, а към правенията на хората като безкрайна глупост.

Смехът на воина, сълзите му и всичко, което прави, са достатъчно истински и все пак те са също така пълна глупост, защото не променят нищо. В същото време воинът избира да прави, каквото прави, и го е грижа за това, което прави, все едно че има значение, че го е грижа, защото по този начин той контролира глупостта си.

Възможно е да действаме с голям ефект и да печелим голямо предимство, дори когато знаем, че действията ни са чиста глупост. Но трябва първо да знаем, че действията ни са безполезни, и след това да действаме така, все едно животът ни зависи от резултата. Такава е природата на контролираната глупост на воина.

Ако искаш да станеш воин, трябва да се научиш, че воинът действа, без да вярва, защото той не очаква да бъде възнаграден за своите действия – той просто действа, защото така усеща. Единственият начин да откриеш каква сила се крие в това, е да правиш онези неща, които не ти се нравят, защото не виждаш смисъл в тях.

стр. 201

Както и с ученето на каквото и да било в живота, ти се учиш да действаш като воин действайки, а не говорейки. Трябва да спреш да си говориш за това как възприемаш живота си.

Воинът е щастливо същество, защото той избира да бъде щастлив, вместо да си говори какво би го направило щастлив. Понеже избира да е щастлив, той гледа на нещата по начин, който го прави щастлив, и, гледайки на света по този начин, той вижда забавната страна на нещата, което го кара да се смее. Човек трябва винаги да избира Път със Сърце, за да може да извади най-доброто от себе си – дори и това да е, само за да може да се смее.

Хуморът е най-големият актив на воина. Единственият начин да противодействаш на опустошителното въздействие от това да знаеш, че се сражаваш срещу невъзможни препятствия, е да се смееш на бедността на човешките ни ресурси.

Трикът е върху какво да се фокусираме. Ние се правим силни и радостни или слаби и нещастни, но и в двата случая се изисква еднакво количество усилия.

Благо-състоянието е нещо, което трябва да се преживее, преди човек изобщо да узнае, че то съществува. Щом веднъж е открито, то трябва грижливо да се отглежда.

стр. 202

Всяка форма на угаждане изцежда личната сила и воин, който се изцежда, никога не може да устои на битката за сила, защото тялото не е неунищожимо. Затова ти имаш избор: или си угаждаш на прищевките и загиваш, или пък спираш угаждането си.

Воинът отсича всички ненужни деяния; по този начин той съхранява лична сила.

Потапянето във вътрешен диалог е причината за всяко усещане за нещастност и дискомфорт, и за всички болести.

Спирането на вътрешния диалог е най-важното отделно деяние, което чиракът трябва да извърши, за да отключи потенциала си като магическо същество. За да се помогне на чирака със спирането на вътрешния диалог, той е обучаван на няколко техники, най-мощните от които са изтриването на личната история и сънуването.

стр. 203

Да си воин означава, че можеш да оцелееш на машинациите на силата, което е възможно само посредством слушане на сърцето. За да слушаш сърцето си, ти трябва да следваш усета си; но както и с всичко, което воините правят и което съдържа истинска сила, слушането на сърцето изглежда толкова незначително и тривиално, че обикновеният човек не го смята за заслужаващо внимание. Обикновеният човек смята, че светогледът му и действането в контекста на този светоглед превъзхождат слушането на сърцето. Само с изтриване на личната история можеш да започнеш да виждаш ограниченията на светогледа ти и да започнеш да ги елиминираш.

Личната история е образът за себе си, който човек е изградил заради светогледа си – образ, който той проектира върху околния свят. Личната история не е онова, което човек знае за себе си. Тя е, което той е накарал другите да вярват за него заради онова, което мисли за себе си. Следователно, понятия като възраст, място на раждане и родители могат да имат смисъл само в контекста на личната история.

Всички ние сме продукт на нашите мисли и чувства, сиреч продукт на личната си история; и обстоятелствата, в които се развива участта ни, са тук, само защото сме ги предизвикали според светогледа си.

стр. 204

За да поддържаме личната си история, трябва да оправдаваме всяко свое действие, дума, чувство и мисъл пред околните. Oт друга страна, ако нямаме лична история, то няма нужда от никакви обяснения или оправдания, защото хората просто ни приемат така, както приемат кой да е непознат. Хората са склонни да ни разпитват, само когато сме ги накарали да вярват, че ни познават, и точно с разпитите си те ни притискат да оправдаваме действията си.

За да изтриеш личната си история, трябва да създадеш около себе си ефирна мъгла, в която нищо, отнасящо се до теб, не изглежда осезаемо. Само осезаемите хора имат лична история, защото осезаемите хора вярват, че са, каквото техните думи и действия изглежда да посочват. За такива хора състоянието на битието не е жива мистерия, а просто продукт на тяхната лична история. Затова изтриването на личната история означава, че трябва да започнеш да се изтриваш: трябва да започнеш да изтриваш онова, което си накарал другите да вярват, че си.

стр. 205

Взаимодействайки със света, можеш да показваш на хората, каквото пожелаеш за себе си, стига да не оправдаваш каквото им показваш. По този начин избягваш натрупването на лична история.

Ако искаш да успееш с изтриването на личната история, трябва първо да приложиш на практика трите техники, които способстват този процес. Тези техники са: губене на чувството за собствена важност, поемане на отговорност и използване на смъртта като съветник. Без цялостния ефект на тези техники изтриването на личната история може да доведе до съмнение в себе си и в своите действия и с това да ни накара да станем измамни и уклончиви.

Проблемът е, че човек се самоизмамва да вярва, че живее праведен живот, докато всъщност постоянно оправдава съществуването си пред всеки срещнат. При все това той не успява да види, че оправданията му са просто лъжи, използвани за поддържане на личната му история. Ако няма лична история, е невъзможно да се лъже, защото без лична история има само живот, а никой не може да лъже за това, което е.

стр. 206

Единственият праведен живот е да живееш с жажда, т.е. с предназначение, с посока и с намерение.

стр. 207

Ние избираме подхода си към живота, като се държим или като че ли знаем всичко, или като че ли не знаем. Ако изберем първия подход, бързо се изпълваме с досада и от себе си, и от света. Ако изберем втория, се учим да изтриваме личната си история и узнаваме, че всъщност сме жива мистерия и следователно не можем да се приемаме на сериозно. Много по-вълнуващо е да картографираме непознатото, вместо да се влачим към смъртта, умиращи от скука. Картографирайки непознатото, никога не знаем какво ще се случи в следващия момент и затова оставаме будни, нащрек и напълно живи.

Животът е Ни-Що. Животът е безкраен хаос от възможности, завихряни от огромно колело, което го няма. Избирайки някои от тези възможности, ние плетем мрежа, определена от шаблон, който не може да знаем предварително. Именно това избиране на възможности, или плетенето, или готовата мрежа, хората погрешно разглеждат като живот. Обаче животът остава завинаги недокоснат от плетенето на хората. Ние правим разбирането си за живота, каквото пожелаем, но животът сам по себе си е трансцедентно състояние на променлив поток; нямащ форма, но пораждащ всички форми.

В центъра на колелото на живота бушува мощен вятър и единствената защита на воина срещу него е непоколебимото намерение да постигне и удържи целостта на себе-съществото, защото движещата сила на колелото е духът на човека.

стр. 208

Животът е като безграничен океан – океанът на битието. Ние не контролираме живота и никога няма да бъде възможно да го контролираме. Ние най-много можем да контролираме начина, по който сърфираме върху вълните на океана на живота.

Животът е мистерия и затова никога не можем да го опишем с думи. Ние можем най-много да говорим за него приблизително и така да получим усещане за тази най-удивителна от мистериите.

Ние не можем да работим с мистерията отстрани. Ако искаме да решим някоя мистерия, трябва да се въвлечем в нея, защото само по този начин можем да картографираме непознатото.

Проклятието на нашето съществуване като човешки същества е, че ограниченията на нашия краен ум ни карат да гледаме на мистерията на битието като на нещо сиво и без особено значение.

стр. 209

Когато човек гледа света директно, очите фиксират събирателната точка и не е възможно никакво по-нататъшно движение. При такива условия не може да има нито гъвкавост, нито трезвост. Затова човек не бива да гледа света директно, т.е. не трябва да се втренчва, а да плъзга поглед наоколо небрежно и с лекота. Това е вярно, дори когато използва вътрешния си поглед, за да разглежда вътрешния си свят.

За да движиш събирателната точка, трябва да овладееш трите главни техники. Първата е Изкуството на Дебненето, втората е Изкуството на Сънуването и третата е Овладяването на Намерението.

Всичко необходимо за задвижване на събирателната точка е, първо, знание, че това може да се направи, и, второ, лична сила, с която да се направи.

Силата потича към нас винаги, когато се нуждаем от нея. Единствено фиксацията на твоята събирателна точка и последващите правения ти пречат да използваш силата, която ни заобикаля.

Да премести фокуса си от фиксация към спонтанност е най-голямото постижение на воина.

стр. 210

Разликата между това да имаш и да нямаш сила е в нашето внимание. Всичко около нас съществува, само защото вниманието ни е било фиксирано от него. В момента, в който изместим вниманието си, светът изведнъж става много различно място.

Вниманието не е, каквото си бил възпитан да вярваш, че е. Вниманието е истинска пауза. Да направиш пауза подразбира да останеш висящ в отсъствие на вътрешен диалог – състояние на осъзнаването, в което има пълна обективност, отстраненост и респект.

стр. 211

След като елиминираш светогледа си, ще разбереш, че има безброй много различни реалности. За да достигнеш тези реалности, трябва да ги изсънуваш по същия начин, по който си изсънувал в осъществяване социалната си обусловеност. Изсънуването е изкуството на подравняване на алтернативни състояния на възприятие: деяние, което натрупва лична сила.

Сънищата не са просто сънища; сънищата са основани на реалност – реалност, която съществува отвъд мислите ти. Воинът не е глупак и затова не допуска, че всичко се свежда до неговия начин на мислене. Тъй като е безупречен ловец, ловуващ сила, параметрите на живота на воина не оставят място за самохипноза, самоизмама или погрешни действия. Залогът е твърде голям за това. Залогът е неговият дисциплиниран и грижливо подреден живот, за който са му трябвали толкова години да установи. Воинът не би затрил всичко това с погрешно пресмятане, основано на небрежно допускане, защото той знае, че сънуването е неразделна част от Овладяването на Осъзнаването.

Сънуването е част от живота, както е ходенето, смехът и ловуването. Да ходиш, да се смееш или да ловуваш – както всяко друго занимание в живота – е да сънуваш.

стр. 212

В много отношения сънуването е по-истинско от твоите будни часове, защото в сънищата ти имаш способности, които в ежедневието си нямаш, и затова ти можеш да променяш нещата по чудотворни начини, можеш да научиш неща, които обикновено са много далеч от обхвата ти, и, накратко, ти имаш сила на свое разположение.

Воинът ловува сила и един от най-добрите начини за ловене на сила е сънуването.

стр. 213

Воинът избира съдържанието на своето сънуване, като удържа образ в ума си, докато спира вътрешния диалог. Всеки може да прави това, защото, ако можеш да не си говориш, докато държиш образа на желаното съдържание в ума си, било то дори за момент, желаното съдържание ще дойде при теб.

Всеки образ, удържан в ума в състояние на вътрешна тишина, е истинска заповед, защото няма други мисли, които да му противоречат.

Трикът в подкарването на сънуването не е в гледането на нещата, а в запазването на техния образ, когато вече не са пред погледа. Сънуването става истинско, когато успяваш да фокусираш всяко нещо, което вкараш в ума си, защото тогава няма разлика между това, което правиш, когато сънуваш, и това, което правиш, когато не сънуваш.

Сънуването е истинско за воина, защото в сънуването той може да действа преднамерено, той може да избира своите действия и може да различава между нещо, което съдържа истинска сила, и друго, което е загуба на време, докато в обикновен сън нищо такова не е възможно.

стр. 214

Сън, в който човек се гледа как спи, е сънят на двойника.

Двойникът е сън.

Двойникът е другият, аза. Азът е сънуващият, който сънува съня.

Ти си просто сън на твоя сънуващ. Ти не си твоето тяло или твоят ум, нито дори твоят сияен пашкул: двойникът. Тези са само елементи, изсънувани от Орела, и сглобени заедно от сънуващия чрез фокусиране на намерението му. Тази конструкция се удържа и запазва по време на живота чрез интензивността, с която сънуващият фиксира своето внимание върху темата на съня: ти.

Всички качества на твоя тонал, включително академични способности и талант, са въпрос на фокус и интензитет. В момента, в който се премести фокусът или се промени интензивността, тоналът се променя.

За навлизане в непознатото се изисква манипулиране на интензивността. Докато интензивността е непроменена, събирателната точка е твърдо закрепена, което не позволява навлизане в сънуването или в лявата страна, или в непознатото.

стр. 215

Ти си твоят сънуващ. Затова да се съпротивляваш на сънуващия, държейки се за фиксиран светоглед, е да се съпротивляваш на собствената си същност: нещо, което няма смисъл.

Същността (азът) сънува двойника. Това е достатъчно просто, освен че в една мистерия няма нищо просто. Макар обикновените сънища на аза да са наистина прости, това не подразбира, че азът е прост, защото щом се научи да сънува двойника, азът се изправя пред странен кръстопът – в този момент човек разбира, че двойникът сънува аза.

стр. 216

Никой воин не знае къде е неговото друго аз, просто защото няма идея, че е на две места едновременно. Да имаш такова знание е равнозначно на това да се срещнеш лице в лице с двойника си: действие, което по дефиниция означава смърт. Такова е правилото. Така го е установила силата.

На воина често му се дава да разбере, че е бил на две места едновременно, но това е само информация и няма отношение към факта, че докато действа, той не осъзнава своята двойственост.

Жизненият опит на обикновения човек никога не е директно влияние върху възприятието му, защото всяко преживяване се филтрира през светогледа му. Това означава, че възприятието му е винаги на крачка зад преживяването и така неговия опит е просто припомняне на фактическото преживяване. Следователно, твоят обикновен човек никога не е в настоящето, а вечно си припомня и сглобява момента, който току-що е отминал. Така той си припомня, припомня, припомня.

Ако преживяването на света е припомняне, то очевидно е възможно човек да се намира на две места едновременно. Във възприятието му обаче никога няма да изглежда така, защото, за да изпита света, човек трябва да си припомни и сглоби деянието, което току-що е извършил, или случката, която току-що е наблюдавал, или преживяването, което току що е имал. Затова в неговото осъзнаване има само едно припомняне във всеки един момент, но от гледната точка на някой, наблюдаващ отстрани, ще бъде ясно, че човекът действително може да изпълнява две отделни действия едновременно. При все това, самият изпълняващ ще твърди, че прави едно нещо, докато прави точно обратното, защото в неговото осъзнаване той си припомня два различни момента от времето.

стр. 218

Няма бъдеще или минало. За Човека на Знанието има само тук и сега.

Време е онова, което изразява фактора разумност в четворното предназначение на Неведомото. Това, което възприемаме като време, в действителност е движението на присъщото осъзнаване – истинският израз на намерението и ума на Неведомото. Можем значи да разглеждаме времето като есенция на цялото сътворение, а останалите три изражения на четворното предназначение: материя, енергия и пространство, като отражение на Неведомото в есенцията на сътворението: времето. В резултат ние губим всякаква отправна точка, ако не признаваме времето като първична есенция на проявената вселена – есенция, която е свещена за всички освен профаните.

Целта на сънуващите на човечеството е да преодолеят предизвикателството за осъществяване на пълното им осъзнаване на физическото ниво. Те посрещат това предизвикателство, сънувайки в съществуване четирите измерения на тяхното битие: материя, енергия, пространство и време.

За да напреднеш в Овладяването на Осъзнаването, трябва да разрешиш загадката на ума. За да направиш това, се нуждаеш от трезвост. Затова трябва да се обърнеш на Изток: мястото на изгряващото слънце, като направиш пълна рекапитулация на целия си живот. Щом започнеш да натрупваш трезвост, ще започнеш да схващаш същността на времето и тогава ще разбереш, че истинското изкуство в сънуването е чрез процеса на трансмутация да се научиш да сънуваш в съгласие с Единното Предназначение.

стр. 219

От гледната точка на воина – сънуваният от сънуващия – предназначението на сънуването е тройно: първо, да установи какво включва пътят му, второ, да изсънува онзи аспект на пътя, който указва следващата стъпка към целостта на себе-съществото, трето, да постигне пълно осъзнаване.

Сънуването е най-мощният инструмент, изобретен от Толтеките. Толтеките се научили как да си уреждат помощ от нагала, като тренирали своите тонали да изоставят контрола си за момент и след това отново да го установят. Това обяснение не е логично, но точно в това се състои сънуването – да се оставиш на нагала, без да полудееш. Сънуването е най-голямото достижение на Толтеките, защото то е върховен акт на разумно съ-трудничество с нагала.

стр. 220

Ние сме уловени в сън. Ако вярваш, че този сън е реалност, действията ти ще бъдат чиста глупост.

Светът, както го възприемаш, е сън, фиксирал вниманието на човечеството. Поради тази фиксация обикновеният човек смята този сън за неопровержима реалност, докато той всъщност е само един светоглед от много възможни. Затова, да разглеждаш този колективен светоглед като реалност е безумие и може да се нарече само лудостта на съня.

Ние имаме силата да избираме и променяме съдържанието на нашите сънища, но, за да правиш това, трябва първо да се научиш да контролираш съня, който фиксира вниманието ти.

Не можеш да поемеш контрол над съня, ако не си буден. Да си буден означава да знаеш какво точно представлява всеки аспект от живота ти. За да имаш такава трезвост обаче, трябва да направиш рекапитулация на целия си живот, защото само по този начин можеш да постигнеш знание за себе си. В тази връзка воинът е безупречен ловец, ловуващ сила, и, ако успее в лова си, става Човек на Знанието.

Воините познават отблизо всеки аспект на съществото си, дори латентните си склонности и особено скрития си потенциал. За да постигнат това, воините използват света около себе си като огледало, защото в това огледало всичко се разкрива.

стр. 221

В работата с огледалата е необходимо да направиш рекапитулация на целия си живот чак до момента на раждането. Такава рекапитулация изисква ниво на честност, което е достижимо само посредством пълна безжалостност. Безжалостността трябва да започва с безжалостностност към себе си. Само когато безжалостността замени самосъжалението, ще можеш да постигнеш трезвостта, необходима, за да различаваш мъдро. Без такава трезвост ти вечно ще се държиш като клоун, пре-повтарящ глупостта си.

За да спреш да реагираш, трябва да събереш цялата си лична сила, за да можеш да бъдеш себе си, без да бъдеш себе си. Трябва да положиш всякакви усилия да не-правиш нормалните ти правения.

Воинът трябва да използва своята лична сила, своята воля и своето търпение, за да забрави правенията си. В крайна сметка воинът като всеки човек има само глупостта си. Но разликата между воина и обикновения човек е, че обикновеният човек се отдава на своята глупост, докато воинът използва личната си сила, волята и търпението си да не-прави глупостта си.

стр. 223

Светът е, какъвто го възприемаш, само защото ти знаеш правенето, необходимо да го направи да изглежда такъв. Ако не знаеше това правене, ти би възприемал напълно различен свят.

Правенето на човека е, което прави камъка камък и дървото дърво. По подобен начин, твоето правене е, което прави теб теб.

Правенето е главният начин, по който човек се поддава на своя мързел, своята апатия и социалната си обусловеност.

Да гледаш дърво е правене, но да виждаш дърво е не-правене.

За да успееш да спреш света, първо трябва да спреш правенето.

Не-правенето от една страна е много просто, но от друга е невероятно трудно. Просто е, защото е много лесно да се разбере, но е трудно, защото овладяването му не е никак лесно или просто.

Виждането е най-голямото постижение на Човека на Знанието, но виждането може да бъде овладяно, само след като светът е спрян чрез не-правене.

стр. 224

Най-трудният аспект от Пътя на Воина е да научиш, че светът е чист усет. Не-правенето е умението да усещаш света. Усещане на света значи да го възприемаш посредством напреженията в мрежата на живота.

Обикновеният човек възприема света, както го прави, защото го е грижа дали нещо е истинско или не. Обикновеният човек се държи по определен начин, когато се занимава с нещо, за което знае, че е истинско, и се държи по различен начин, когато се занимава с нещо, за което знае, че е неистинско. Ако нещо се смята за вярно, човекът действа въз основа на него с увереност и вярва в онова, което прави. Ако нещо се смята за невярно, той или не действа, или пък не вярва в това, което прави. Воинът от друга страна действа и в двата случая. Ако смята нещо за истинско, той действа, за да прави правене. Ако пък смята нещо за неистинско, действа, за да прави не-правене.

Един воин няма нужда да вярва, че нещо е истинско или не, защото, докато вярва, без да вярва, той не-прави.

стр. 225

Тайната на лова на сила е в не-правенето на това, което е познато на конкретния човек.

Воинът е винаги осъзнат за всяка дребна промяна. Целта на Пътя на Воина е да се култивира и отглежда такова осъзнаване.

Един ловец наблюдава всичко с безкрайна грижа, защото дори в най-дребния детайл се крие тайна.

Един воин може да получи тонове информация от най-различни неща, например от сенките.

Вярването, че сенките са просто сенки, е правене. Това е глупаво вярване, защото светът е безкрайно по-голям от онова, което мижавият ум на човека може да схване, и следователно сенките също са много повече от просто сенки. А и да не забравяме, че онова, което прави сенките сенки, е нашето правене.

Сенките са подобни на порти: портите на не-правенето. За опитния воин сенките са връзката между познатото и непознатото: нещо като порта, през която непознатото може да бъде разглеждано в контекста на познатото. За Човека на Знанието, който е ясно-виждащ, сенките разкриват най-дълбоките чувства на хората.

стр. 226

Няма начин да се обясни какво точно представляват сенките. Както и с всички истински учения най-много можем да говорим за сенките, но без да можем да ги определим точно. В някакъв смисъл сенките отразяват определено движение: движение на напреженията в мрежата на живота. Затова не е погрешно да се каже, че сенките отразяват чувства.

Реалността не е резултат на интелектуално решение, получено след достатъчно разглеждане на определени факти, избрани от инвентарния списък на твоя светоглед – реалността е скрита в усета, в това което усещаш.

Без усет светът губи подредеността си.

За да усещаш света, трябва да позволиш на тялото си да намери силата, присъща на не-правенето.

Единственото за теб, което е реално, е това ти, което ще умре. Да откриеш истинското ти ти е не-правенето на себе-съществото.

стр. 227

Не-правенето, както всичко, което воините правят, е много важна практика, но не е самоцел. Сънуването е главната цел на не-правенето.

Сънуването е не-правенето на сънища.

Не-правенето е техника, която позволява на воина да изучи нови начини да възприема света и му дава усет за удивителните възможности, съдържащи се в действието. Това означава, че посредством не-правенето става възможно знанието за алтернативен свят на сънуване, който е дори по-реален и практичен от този, с който всички сме запознати.

Съществуването на кой да е свят е просто израз на специфична конфигурация от енергийни полета. Когато такава конфигурация започне да се подравнява, се заражда възприятие за този свят.

Има много светове, които могат да бъдат събрани от осъзнаването на човека, но от тях само няколко са с трайна и следователно постоянна природа. Постоянните светове имат тенденцията, щом бъдат събрани, да влияят на осъзнаването ни по такъв начин, че ги възприемаме като различни измерения на съществуване далеч отвъд ограниченията на рационалното обяснение.

стр. 228

Всяко измерение е специфичен израз на присъщото осъзнаване. Има всичко на всичко десет такива нива на осъзнаване в проявената вселена, което означава, че има десет измерения, които пряко касаят човека като микрокосмос на макрокосмоса. Съществуват и многобройни други измерения, но те се определят от развиващото се осъзнаване и затова не са нито фиксирани, нито постоянни. Вследствие, макар че тези кандидат-измерения се признават за пълноправни светове, те не се разглеждат като истински измерения. Независимо от това, ние трябва да взимаме тези светове под внимание, защото самото им съществуване оказва значително влияние върху осъзнаването като цяло.

стр. 229

За да влезеш в света на сънищата, трябва да се научиш да не-правиш нормалното си осъзнаване. Това изисква да изучиш Изкуството на Дебненето, защото, ако не можеш да дебнеш собственото си възприятие, няма как да можеш да не-правиш нормалното си осъзнаване.

За да разбереш принципите на Изкуството на Дебненето, трябва да схванеш, че тази техника изцяло се основава на онова, което Толтеките са нарекли Четирите Постулата на Дебненето. Те са:

Трябва, първо, да знаеш, че, целият свят и всичко в него е безкрайна мистерия;

Второ, че е наше задължение като воини да решим тази мистерия, но никога не бива да храним надежда, че можем да го направим;

Трето, че понеже воинът е осъзнат за безкрайната мистерия около него, той признава, че и той е част от тази мистерия, и понеже знае, че е негово задължение да разреши мистерията, той се единява с нея;

Четвърто, бидейки едно с мистерията, воинът разбира, че най-загадъчната част от мистерията е безкрайната мистерия на битието, независимо дали е битието на атом, минерал, растение, животно, човек или дори над-човешка същност. Стигнал до това прозрение, воинът навлиза в състояние на истинско смирение, защото в мистерията на битието всички са равни.

стр. 230

Изкуството на Дебненето е техника, която изисква най-щателно разбиране и прецизно прилагане на Правилото на Дебнещия в контекста на Четирите Постулата на Дебненето. Правилото на Дебнещия е многоцелеви инструмент в смисъл, че е многостранен и в резултат има почти неограничено много възможни приложения. За яснота обаче, когато чиракът бива инструктиран как да използва този инструмент, се предават само седемте главни страни, известни като Седемте Аспекта на Правилото на Дебнещия. Тези седем аспекта са:

1. Воинът избира своята битка и затова винаги изключително грижливо преценява и обстоятелствата, и условията на всяка битка.

2. Стремейки се към простота, воинът се отказва от всякакви излишни действия.

3. Един воин е винаги готов за своята последна битка точно тук и точно сега.

4. Веднъж влязъл в битка, воинът се отдава на своите действия, позволявайки на духа си да тече свободен и ведър. Само тогава силите на съдбата ни водят, проправяйки пътя.

5. Изправен пред непреодолими препятствия, воинът се открива към околния свят, позволявайки на ума си да се изпълни с дребните детайли на живота.

стр. 231

6. Воинът винаги сгъстява времето. Всяка битка, независимо колко малка или голяма е тя, е битка за собствения му живот и в битка за живот мигът става вечност – вечност, която определя изхода на битката.

7. Един дебнещ никога не разкрива идентичността си, нито дори пред себе си.

стр. 232

Животът за обикновения човек не е нищо повече от сън и, тъй като е уловен в този сън, действията му не са нищо повече от глупост. Всичко, което е необходимо, за да се избяга от лудостта на съня, е знание за четирите компонента на съня. Тези четири компонента са: предизвикателствата в живота, възможностите, които се появяват благодарение на тези предизвикателства, Четирите Постулата на Дебненето и Правилото на Дебнещия.

За да се усъвършенстваш в Изкуството на Дебненето, трябва да се научиш как да слушаш сърцето си. Следователно трябва да се обърнеш на Запад: мястото на залязващото слънце, и да позволиш на смъртта ти да те напътства към изтриване на личната ти история. Изтривайки личната си история посредством процеса на трансформация, ще започнеш да схващаш загадката на сърцето. Сърцето ти постепенно ще ти разкрива смисъла на пространството и тогава ти ще осъзнаеш, че Изкуството на Дебненето извира от усета.

Усетът не е емоция и все пак двете са тясно свързани. Усетът е акт на сърцето; емоцията е вторичен импулс в акта на възприятието. Това означава, че докато усетът може да се появи само от сърцето, емоцията, която може да се генерира и от усета, и от мислите, може да изникне както от сърцето, така и от ума.

стр. 233

Животът е усет. Емоцията е нашият израз на живота.

Дебнещият, знаещ, че животът е усет, дебне своите чувства, за да схване мистерията на битието. Да дебнеш чувствата си изисква да дебнеш акта на възприятие.

Живеейки с правилото на лова, воинът никога не съжалява никого и нищо, а безжалостно дебне своето възприятие и възприятието на другите, за да може от всяко едно предизвикателство да бъдат извлечени дарове на силата. С такъв подход животът на воина става вихрен, но сърдечен танц с целия живот – израз на неговата безупречност и на неговата голяма любов към света около него.

Северът е центърът на света, защото той командва действието. Северът следователно е светът, както го познаваме: физическото изражение на Четворното Предназначение на нагала: сиреч материализация посредством действие. Затова за Дебнещия Северът е бойното поле, на което той може да усъвършенства уменията си да материализира всяко нещо, което пожелае, посредством действията, които предприема, дебнейки възприятието. За да схванеш това, трябва да разбереш, че материализацията е актът на не-правене на възприятието, който позволява на Дебнещия да вдъхне не само в себе си, а, ако трябва, и в другите необходимата устойчивост на предназначението, която води до желаната материализация. Следователно ученето да дебне възприятието е в действителност акт на не-правене на възприятието и с негова помощ Дебнещият научава, че материята всъщност не е материята, както я познаваме, а е не-правенето на нагала.

стр. 234

Дебнещият знае, че всеки светоглед е само сън, основан на колективния сън на човечеството. Затова изкуството на Дебнещия е в неговото умение да се промъкне в и измъкне от всеки сън. Той може да прави това, защото се е научил да дебне не само своя сън, но и съня на другите.

Научил се дебне своя сън и съня на другите, воинът научава Мъдростта на Дракона. Мъдростта на Дракона позволява на воина да влиза в съня на Орела и да се учи да създава възможности, които никога преди не са били налични. Преимуществото на това е, че като си има работа с непредвидимите обрати на силата, воинът може да създаде жокер, винаги щом изникне необходимост. Мъдростта на Дракона следователно е висшето знание в Изкуството на Дебненето – способността да се измъкнеш от всеки капан.

стр. 235

Мъдростта на Дракона е божественото на наследство на човека – неговата способност да изработва магията на живота. Актът на различаване е същинският ключ за отключване на този бого-подобен потенциал на човека. Щом Дебнещият започне да различава с все по-голямо чувство за трезвост и придобита мъдрост, той бавно започва да осъзнава, че може да усети най-дълбоко в себе си някак мъгляво усещане за неуловима сила, която сякаш е там, но същевременно я няма. Това е първият допир на Дебнещия с онова, наречено Мъглите на Мъдростта на Дракона. Придобивайки по-дълбоко схващане за тази мъглява сила, с времето Дебнещият научава, упражнявайки намерението си, как да я удържа на фокус достатъчно дълго, че да започне да я сгъстява в истинска сила.

Понеже актът на възприятието обхваща мистерията на намерението, той също е мистерия и тези две мистерии взаимодействайки произвеждат Мъглите на Мъдростта на Дракона.

Дебнещият винаги търси целостта на себе-съществото и затова дебне Мъглите на Мъдростта на Дракона, защото знае, че ключът към целостта на себе-съществото следва да се намира в отношението между трите пръстена на силата.

стр. 236

Само едно нещо в живота на воина е съществено за него и то е да постигне целостта на себе-съществото. Нищо друго няма никакво значение и дори Пътят на Воина е за него само средство за постигане на целта. Затова воинът не може да издига някой светоглед като по-важен от друг, защото в крайна сметка не описанието на живота е важно, а самият живот. Вследствие всичко, което воинът прави, е израз на неговото намерение да постигне целостта на себе-съществото, ставайки единен с нагала, но, без да злоупотреби с тонала, и преди всичко, без да увреди тялото.

Научил се да контролира глупостта си, Дебнещият никога не се взима прекалено сериозно, защото знае, че действията му трябва да отразяват непрекъснатото развитие на осъзнаването му, докато се стреми да посреща непредвидимите изисквания на силата. Затова Дебнещият се стреми да е колкото може по-гъвкав.

Всеки ход в дебненето е по същество импровизация. При все това всяка такава импровизация трябва да бъде основана на щателна оценка на възможните взаимодействия между четирите компонента на съня. Тези взаимодействия неизбежно се случват с всяко действие: умствено, емоционално или физическо. Единственият начин да се направи тази оценка е да се преценят напреженията в мрежата на живота. Тези напрежения стават възприемаеми, винаги когато се вкарат в играта Четирите Постулата на Дебненето.

стр. 237

Ако искаш да спечелиш, дори и да си загубил, трябва да преместиш фокуса, прилагайки четвъртия аспект на Правилото на Дебнещия в контекста на Първия Постулат на Дебненето.

стр. 238

Най-великият Дебнещ, известен на Толтеките, е смъртта. Смъртта е овладяла умения в дебненето, които воините все още не са научили. Воинът, който иска да рафинира уменията си на дебнещ, поддържа най-близка връзка със смъртта си.

Има две фази на смъртта. Първата фаза, в която човек напуска физическото тяло, е много подобна на това да припаднеш и след това да си върнеш съзнанието. За кратко след връщането на съзнанието човек изпитва необикновено чувство на мир, спокойствие и завършеност; след това навлиза във втората фаза на смъртта. Точно тази втора фаза е истинската смърт.

Само след като напусне физическото тяло, човек осъзнава колко свирепо и неуморно силата на смъртта постоянно се блъска в сияйния пашкул, за да го пропука. Веднъж пропукан, жизнената сила го напуска и човек умира напълно.

Смъртта е нищо. Ни-Що. Тя е там и същевременно я няма.

Всички си имаме щитове, които ни защитават срещу постоянните атаки на смъртта. Тези щитове са нашите правения – многобройните правения, в които се въвличаме през живота си. Но магьосникът и Човекът на Знанието не се нуждаят от щитове да се защитават от смъртта, защото те имат нещо много по-ефективно от щит: своята воля.

стр. 239

Без щитове всички ние сме уязвими за силата на смъртта, защото всяко едно от нашите деяния, включително акта на възприятието, стартира някаква смърт. Животът и смъртта оформят полярност, наречена въплъщение, или прераждане, и затова не е възможно да бъдеш жив, без в същото време да умираш, защото действието предизвиква смърт, и инерцията също. В резултат от момента на раждането ние започваме да умираме, защото и действието, и инерцията привличат вниманието на стрелците на вселената, агентите на смъртта.

В началото всеки воин се нуждае от щита на воина, за да оцелее на стрелите на стрелците на вселената, и затова този щит е до голяма степен щит. Щом обаче воинът е навлязъл в Храма на Смъртта и се е научил да танцува на ръба, стъпките на неговия танц и бързината на движенията му са всичко, от което се нуждае. От този момент нататък воинът използва своя щит не като защита срещу стрелците на вселената, а като средство, с което се стреми да прегръща все повече от света със сърцето си. С времето този стремеж става жажда – поглъщащ и напълно всеобхватен устрем.

стр. 240

Обикновеният човек е винаги толкова зает с правенията си, че той никога не сваля щитовете си. Затова той може да отклонява настъпващата си смърт и го прави, докато не изхарчи отреденото му време на земята. За воина обаче неговата уязвимост към смъртта е съвсем сериозна заплаха, защото винаги, когато се открие към силата, той се открива и към смъртта. Причината е, че, докато държим щитовете си и оставаме затворени, не можем да учим. За да учи, воинът трябва да изостави щитовете си и да се открие към света, включително и към смъртта. Това обаче би означавало смърт, ако не беше волята му. Ето защо е жизнено важно воинът да има волята си на разположение, винаги когато се открива към силата и мистериозните влияния на живота.

Волята всъщност не е щит, а е сила, която уравновесява и удържа силата на смъртта. Не е възможно да се определи волята, освен да се каже, че тя се проявява като волята-за-живот, волята-за-учене, волята-за-добро и т.н. Когато има воля-за-учене, нито съпротивлението, нито кой да е от другите ни щитове не може да остане и ние ставаме напълно открити и уязвими. Но когато има и воля-за-живот, смъртта не може да ни докосне, преди да изтече отреденото ни време на земята.

стр. 241

Смъртта е вечно наоколо и ни чака. Щом силата ни започне да гасне, ние сме стигнали края на пътя и смъртта ни отнася.

Всеки човек, воинът включително, е продукт на личната си сила и това определя как той живее и как умира.

Да умреш послушно е, както умират страхливците. Воинът избира да умре трудно, в смисъл че смъртта му трябва да се бори, за да го надвие. По сърце воинът е боец и затова никога не се дава на нищо, най-малко пък на смъртта си.

Воинът е човек и, както всеки друг човек, не може да промени конфигурацията на смъртта си; воинът приема това с цялото си смирение. И все пак неговият безупречен дух, който е заявявал и складирал лична сила през многобройните трудности, присъщи на ученето, има достатъчно сила да устои на смъртта за още малко. То обаче е достатъчно, за да може воинът да се порадва напълно в силата си за последен път.

Воинът избира да умре в своето предпочитано място. Предпочитаното място е такова, изпълнено с незабравими спомени, където битки са губени и печелени, където мистерии са разрешавани и скритите им тайни извадени наяве и където чудеса са се случвали; място, което ехти със смеха на воина и ромоли със сълзите му; място, което е било наситено с личната му сила и с безупречността на духа му; място, пропито с живота на воина и по този начин станало също толкова негова отговорност, колкото и физическото му тяло. Вследствие воинът винаги избира да складира всяка нова сила, която е придобил, на своето предпочитано място, като израз на любовта си към него. И също така, когато отреденото му време изтече и смъртта му го потупа по рамото, духът на воина се връща на неговото предпочитано място и там в присъствието на всичко, което му е драго, той танцува последния си танц.

стр. 242

Всеки воин има специфичен подход към живота, уникален начин, по който той изразява своята сила и който той развива по време на живота си като воин. Това изражение може справедливо да се нарече танц, защото всяко движение е било усъвършенствано да протича като напълно хармоничен отговор на командите на участта, и в същото време да покаже великата любов на воина към и за живота, както и огромната му благодарност, че е бил удостоен с безценния дар на живота. Ако воинът има малко сила, неговият танц е кратък и прост, но ако има много сила, танцът му е дълъг и величествен епос. Но независимо дали танцът на воина е прост или дълъг, смъртта трябва да се спре и да стане свидетел на последния израз на воина на земята, защото смъртта не може да вземе воина, който пре-живява битките, които е водил. Затова смъртта гледа отблизо, докато воинът танцува последния си танц.

стр. 243

В своя последен танц воинът разказва за своите предизвикателства в живота, за своите трудности с ученето, за битките, които е спечелил, и за онези, които е загубил; разказва за радостта, за мъката си и за многото пъти, когато е бил напълно озадачен в сблъсъците си със силата. В последния танц на воина той изобразява тайните, които е научил, и чудесата, които е постигнал: това е неговият подарък към живота за чудната възможност да учи.

Един воин никога не обръща гръб на силата, без да благодари за получените привилегии. Затова всеки, които ловува сила, трябва да изучи последния танц. Последният танц е историята на живота на воина: танц, който расте с нарастването на личната му сила.

Човекът на Знанието знае, че смъртта е последният му свидетел, защото той вижда.

стр. 244

Смъртта никога не спира. Понякога става незабележима, но никога не ни оставя.

стр. 245