III

Тоналът е като физически остров сред безграничния океан чист дух – нагала. На този остров е всичко, от което въплътеният индивид се нуждае за живот на физическото ниво.

Човек се въплъщава като двойствено същество с два определени полюса на своето битие: единият край – чист дух – е вечен и се нарича нагалът, а другият – чисто физически – е преходен и се нарича тоналът. В момента на раждането тези две крайности започват напълно да взаимодействат.

При раждането си човек е чисто нагално същество, защото тоналът му е напълно неразвит. Но от самия момент на раждането той чувства, че, за да функционира във физическия свят, се нуждае от физическо допълнение. Това усещане за незавършеност кара човека да съсредоточи вниманието си изключително върху развитието и функционалността на тонала до такава степен, че тоналът и неговата функционалност стават всепоглъщащи, а нагалът се пренебрегва. Резултатът е, че по времето, когато тоналът е напълно развит и може да функционира адекватно в света, човекът е дотолкова идентифициран с тонала, че е станал изцяло тонал. Но това го кара отново да се почувства непълен, защото той сега усеща липсата на съществена част от себе си.

стр. 104

Тоналът на човека е продукт на въплъщението, защото започваме да го развиваме едва при раждането си. Първият ни дъх на физическото ниво е акт на силата, който дава живот на тонала и го вкарва в проявление. Преди този първи дъх тоналът е форма, която не може да съществува независимо от утробата, в която е образуван. Затова тоналът започва с раждането и завършва със смъртта.

Тоналът е общественото същество или, което може да се нарече индивидът, личността.

Тоналът е всичко, което сме. Ако можем да наречем нещо, то е тонал. Следователно, тъй като тоналът е всичко, включително неговите собствени правения, всичко това също попада в сферата на тонала. В резултат тоналът е, който организира света в кохерентно цяло – една наистина огромна работа. Ако тоналът не беше способен да прави това, светът не би имал смисъл. Например точно твоят тонал чете този афоризъм и се мъчи да намери смисъла му, защото ако тоналът ти не правеше това, афоризмът би бил неразбория от причудливи чертички и завъртулки, които за теб не биха значели нищо. Затова всичко, което знаем и което правим, е възможно само благодарение на работата на тонала.

стр. 105

По странен начин тоналът създава света, в който живеем, защото той създава правилата, според които интерпретира и схваща света. Но да се каже, че тоналът създава света, не е наистина правилно, защото тоналът няма силата да създаде или промени нищо, той може само да наблюдава, преценява и съди според правилата, които сам е установил. И все пак, понеже тоналът преценява и съди за света, той го създава, така да се каже.

Всеки от нас си има личен тонал и цялото човечество има колективен тонал, който, понеже зависи от колективното осъзнаване на човечеството в дадения момент от времето, се нарича тоналът на времената.

Тоналът на времената, сиреч колективният тонал на човечеството, прави всички ни подобни, както тоналът на кръчмаря прави всички маси в кръчмата му подобни. При все това всяка маса си има свой тонал, точно както всяка личност си има личен тонал. Но важното да се разбере е, че всичко, било то лично или колективно, пак е тонал.

стр. 106

Тоналът на нашето време постановява, че всичко, касаещо нашите мисли и чувства, си е наша работа и се случва вътре в нас. Тоналът на воина от друга страна постановява, че това не е истина. В крайна сметка обаче няма значение кой е прав и кой греши, защото каква е разликата дали мислите и чувствата ни са частни или не? Единствената истинска разлика е в това как различните тонали интерпретират тези възможности в контекста на своите правила.

Фактът, че тоналът съставлява всичко, което знаем и правим, го превръща във всепоглъщащо занимание.

Тоналът е животно пазител – пазител, който до голяма степен е защитник, защото защитава нещо, което е безценно, т.е. истинското ни същество. За нещастие обаче, бидейки защитник, тоналът има склонността да бъде потаен и ревнив за правенията си и, понеже правенията му са най-важната част от живота ни, постепенно тоналът неизбежно се променя от добронамерен пазител, който е съчувстващ и разбиращ, в деспотичен пазач, който е дребнав, тесногръд и егоцентричен.

Тоналът не може да функционира ефективно, ако не може да си говори със себе си и с други тонали. Затова е конструирал термини като „аз“ и „мен“, за да поддържа своето гледище за реалността.

стр. 107

Тоналът има обективна и субективна страна. Обективната страна е външната осезаема форма на тонала или, което можем да наречем повърхността на острова, и която се занимава с действията и реакциите. Това е коравата и жилава страна на тонала. Субективната страна пък е вътрешна и неосезаема сложна структура, която се занимава с преценката, съждението и взимането на решение, и която далеч не е толкова корава или жилава колкото външната част.

Правилният тонал е този, при който обективната и субективната страни са слети в хармонично и уравновесено цяло.

Само воинът е способен да изкове правилен тонал. Обикновените мъже и жени могат в най-добрия случай да имат тонали, които просто са подходящи за житейската ситуация, в която се намират в момента.

За да разберем тонала на някого, трябва да спрем да го съдим на морални основи и да спрем да го извиняваме, изхождайки от предположението, че е като листо на вятъра. Никой никога не е в безнадеждно или безпомощно състояние и затова можем да преценим тонала, без да заклеймяваме или оправдаваме дадения човек. Например, тоналът на някой човек не става слаб, когато той става алкохолик: наобратно е, в смисъл, че човекът става алкохолик, защото неговият тонал е слаб. Затова не е неправилно да се каже, че понеже тоналът се принуждава да следва собствените си съждения, точно слабостите на тонала ни карат да станем това, което сме. Това обаче само частично е истина. Много по-правилно е да се каже, че ставаме, каквито сме, не само защото се отъждествяваме с тонала и неговите съждения, но също така и понеже в резултат на тази идентификация разглезваме тонала и той става безобразно слаб. Такива са последствията от угаждането.

стр. 108

Всеки човек знае кога се поддава на угаждане, защото знае, че ако иска да поддържа ред, трябва да е съвършен тонал, а да бъде съвършен тонал значи по всяко време напълно да осъзнава какво става на острова му. Но повечето хора не можеш ги накара да са толкова осъзнати и затова, когато твърдят, че поддържат своята гледна точка в спора, за да са ясни, те лъжат, защото го казват, само за да спечелят спора.

стр. 109

Най-голямата възможна грешка на човек е да настоява да остане сред скучните ограничения на своя комфортен остров. Такава е работата на тонала, обаче никога не бива да се позволява на правилата на тонала да станат закон.

стр. 110

Воинът се отнася към своя тонал с пълно уважение.

Въпреки че привидно не е така, тоналът е много крехък и затова лесно може да бъде разрушен, ако се третира грубо.

Именно тоналът управлява живота на обикновения човек, но той е много крехък и лесно раним управител, защото тоналът лесно може да умре, ако е сериозно застрашен. Затова тоналът трябва да бъде защитаван на всяка цена, защото, ако тоналът умре, човекът също умира. За воина това състояние на нещата представлява много голяма дилема, защото от една страна тоналът трябва да бъде накаран да сдаде контрола си, докато от друга страна трябва да бъде поддържан и защитаван като пазител. Единственият начин за заобикаляне на тази дилема е да се извади нагала на повърхността, за да поддържа тонала. Обаче и в това има проблем, защото, макар че нагалът почти никога не действа, когато го направи, всява смъртен ужас в тонала.

Изкуството на воина е много фино и трудно уравновесяване, в което тоналът трябва да бъде малко по малко стегнат да може да издържи шока от евентуалното появяване на нагала, без да се предава на смъртта. Единственият начин да се изпълни това много трудно балансиране е да се живее безупречният живот на воина, за да се придобие необходимата лична сила за цялостно почистване и пренареждане на острова на тонала. Само остров, който е съвсем чист и подреден, не оказва съпротива на порива на нагала, защото сякаш няма нищо, което да се съпротивлява.

стр. 111

Щом започне да се появява, нагалът може силно да увреди тонала, изскачайки в неконтролируемо изригване, защото действията на нагала са смъртоносни за всеки, който няма личната сила да устои на тласъка му. Изобщо казано, обикновеният човек няма необходимата лична сила да издържи на непосредствено преживяване на нагала. Затова, ако такъв човек се изправи лице в лице с нагала, шокът за неговия тонал ще го убие. Трябват много години усърдна подготовка, за да се подготви тонала за директно преживяване на нагала. Затова целта на подготовката на воина не е да го учи на триковете на магьосничеството, а да учи тонала да не се съпротивлява на порива на нагала и така да не умира от шока. Това е изключително трудна задача, защото тоналът може да бъде убеден само с разсъждения, докато нагалът може да бъде извикан, само привличайки го с действия. Но щом нагалът се задейства, тоналът е склонен да губи разсъдъка си поради уплах. Затова е задължително воинът да постигне пълно изпразване от всичко, което би могло да спъва или да се съпротивлява на действията на нагала, преди да рискува пряка среща с нагала.

стр. 112

Логично е, че тоналът трябва да се защитава всеки път, щом е застрашен, защото само така може да оцелее. Затова няма особено значение как точно тоналът избира да реагира, за да се защити. Единственото важно в живота на воина е, че тоналът на воина трябва да се научи, че има алтернативи на реагирането. За тази цел чиракът е обучаван да не реагира като, първо, му се показва глупостта, присъща на привичните му реакции, и, второ, като бъде примамен да използва различните представени му техники, разбирайки изгодата от използването им. Точно тази тънка и мощна комбинация от разпознаването и на недостатъците на реагирането, и на изгодите, които другите възможности биха донесли, позволява тоналът да бъде убеден да започне да изоставя маниакалния си контрол, без да се почувства тотално застрашен и затова да се оттегли напълно.

В много случаи тоналът може изведнъж да изостави контрола си. Например, ако изпита внезапен уплах, или, когато е силно засрамен. Но опасността в такива ситуации е, че тоналът може до такава степен да изостави контрола, че да умре. Много хора са умрели от ужас, както и много хора са били толкова засрамени, че за дълго да загубят контрол върху сетивата си и да бъдат убити по някакъв начин.

стр. 113

Истинското изкуство на воина се състои в неговата придобита с огромен труд способност да убеди тонала да изостави контрола си и след това, в момента когато тоналът се е оставил, да обърне процеса, колкото може по-бързо и ефективно. Това деяние, колкото парадоксално и произволно да изглежда, е от жизнена важност, защото докато тоналът на воина е необезпокояван и вниманието на воина е фиксирано върху света на тонала, воинът е на здрава почва, защото той знае всички правила на тонала. В момента обаче, когато тоналът изостави контрола си, светът започва да губи своята солидност и започва да се разпада. Ако воинът не спре веднага този процес, той е в смъртна опасност да бъде пометен от една страхотна сила, която Толтеките наричат помитащ вятър. Макар думата „вятър“ тук да е метафорична, силата, която тя назовава, не е метафора, а много истинска и невероятно мощна сила – първичната сила на присъщото осъзнаване, която помита всичко пред себе си със своето неизтощимо намерение. Да бъдеш изложен на тази сила без реда на света на тонала означава безумие и смърт.

Когато тоналът изоставя контрола си, нагалът, ако е мотивиран за това, изскача, поема контрола и извършва необикновеното. Как става това не се знае.

стр. 114

Нагалът върши необикновени подвизи, които се разглеждат като невъзможни, и които поради това са в повечето случаи немислими и ужасяващи за тонала. Но причината такива подвизи да са необикновени е, защото воинът няма знание как са били постигнати. Те просто се случват. Единственото знание, с което воинът разполага, е как да предизвика нагала, но щом веднъж нагалът изскочи, воинът си няма на идея какво става.

Никой не знае как нагалът работи или как воинът го използва. Ние можем само да наблюдаваме деянията на нагала.

Деянията на нагала могат да бъдат наблюдавани само с тялото, не с разсъдъка.

За нагала няма материя, енергия, пространство или време. Нагалът се движи в своето собствено битие и неговото битие не е битието на тонала.

Ако искаш да говорим за нагала, разсъдъкът ти не е поканен. Можем да говорим за нагала, колкото пожелаеш, стига да не искаш да ти бъде обяснен. Нагалът не може да бъде обяснен, той може само да бъде наблюдаван. Затова можем да говорим какво си наблюдавал и как си го наблюдавал, но никога не можем да обясним как е възможно. Всеки опит за обяснение на нагала е абсолютна анатема, защото е позорна глупост да се опитваш да обясниш нагала вътре в тонала. Говоренето и разсъждаването са валидни само в рамките, очертани от правилата на тонала, но нито тези ограничения, нито правилата са приложими към нагала.

стр. 115

Ако, разглеждайки нагала, не успяваш да разбереш нещо, то ти си в прекрасно състояние на ума. Точно когато разбираш нагала, си изпуснал нишката безнадеждно. Естествено, това е така от гледната точка на воина. От гледната точка на обикновения човек, ако не успяваш да разбираш, си загубен и, ако не се докараш до някакво разбиране, си на път да загубиш ума си.

Нагалът е онази част от нас, която никога не може да бъде обяснена и още по-малко разбрана, защото не можем да припишем никакви описания, никакви думи, никакви имена, никакви чувства и никакво знание на онова, което наричаме нагала. Той е онази част от нас, която е просто Ни-Що. Всъщност обикновеният човек никога не се и доближава до нагала, защото даже не знае, че той съществува.

стр. 116

Дори да не знаем нищо за нагала, все пак можем да усетим, че в нас има повече освен тонала. Но когато се опитаме да съобразим каква е тази друга част от нас, тоналът веднага се налага, защото той е много дребнав и затова крайно ревнив за внимание. Тоналът ни изумява със своята хитрост и ние губим и най-слабото усещане, което може би сме имали, за нашата истинска вътрешна същност: нагала.

Най-голямото постижение на тонала е как той може да потисне всяко проявление на нагала до такава степен, че дори и присъствието на нагала да е очевадно, тоналът ще осигури то да е напълно незабележимо. Да се обясни това е невъзможно, освен да се каже, че независимо колко хитри са ходовете на тонала, с които запазва господстващата си позиция в живота, от време на време нагалът се появява. Но понеже тоналът е в смъртен ужас от присъствието на нагала, той незабавно се заема да заличи всички следи от това присъствие със своя хитър разсъдък.

Деянията на нагала могат да бъдат наблюдавани от всекиго, но само ясно-виждащ може да види присъствието на нагала. Който не може да вижда, няма да види нищо в присъствието на нагала освен онова, което може да отчете спрямо светогледа си. Ако изскачането на нагала е мощно, такъв човек ще вярва, че е наблюдавал нещо като силен вятър, изникнал сякаш от никъде, или свиреп порой, когато небето преди минута е било ясно, или пък внезапна и нетипична за сезона гореща вълна. Но, когато изскачането на нагала е по-леко, на човека ще му се струва, че нищо не е забелязал, и, ако бъде разпитан, би казал че си е въобразил, че като че ли е открил нещо, но не е сигурен какво. Това е съвсем естествено и не значи, че човекът увърта или мами; напротив: той е съвсем честен и трезв, защото очите му, настроени за света на тонала, не са забелязали нищо необикновено. Обикновеният човек е вечно принуден да обяснява непознатото в термините на познатото, защото очите му са очите на познатото и затова ограничени до света на тонала, в който няма нищо необикновено, нищо ново, нищо, което очите не могат да уловят, и нищо, което да не може да бъде обяснено от тонала.

стр. 117

Щом срещне нагала, човек не трябва да се втренчва в него. Много по-печелившо е – и много по-леко за тонала – да се поглежда нагала все едно е нещо съвсем привично и непрекъснато да се движат очите и да се мига, за да се предотврати фиксирането на вниманието върху него. Това движение на очите обаче трябва да се прави, само колкото да се предпази тонала от ненужния стрес, който би се получил, ако вниманието му бъде приковано върху нагала. Не трябва да се прави, за да се позволи на тонала да се измъкне от срещата, като възвърне контрола на дребнавия си разсъдък, и така веднага пак да наложи своя ред. Заради обсебеността си с желанието да контролира, тоналът е доста убеден, че всяко нещо, което не може да отчете според правилата си, заплашва рационалността му. Същевременно този страх е пълна заблуда, защото нагалът няма никакво желание да затрие другия си полюс.

стр. 118

Да не се втренчваш директно в нагала и постоянно да си движиш очите е важно, понеже нашите очи са очите на тонала или, по-точно, очите ни са тренирани от тонала и затова тоналът ги контролира. Вследствие всеки път, когато срещнем нагала, очите ни стават твърди и неподвижни, докато тоналът се опитва да запази контрола си и да накара света да продължи да се подчинява на правилата му. Така не е чудно, че гледането на нагала през очи, контролирани от тонала, води до пълно объркване и голям страх. Затова част от подготовката на воина е да се научи да освобождава очите от контрола на тонала. За тази цел тоналът трябва да бъде научен, че има много други възможни подреждания на света и тези други нареждания могат да се оставят да преминават пред същите прозорци, без да са заплаха за тонала. За да се срещнат с нагала, очите на воина трябва да са свободни от контрол, за да станат истински прозорци. Очите могат да бъдат прозорци, разкриващи скуката, присъща на света на тонала, или да са прозорци, разкриващи величествените чудеса на безкрая.

стр. 119

Няколко сблъсъка с нагала би трябвало да са достатъчни за демонтирането на светогледа, но хватката на тонала е толкова здрава, че светогледът на повечето хора остава непокътнат, даже когато те са онемели, наблюдавайки невероятните подвизи на нагала. По странен начин това е най-голямата сила на обикновения човек.

стр. 120

Щом човек стане напълно отъждествен с тонала, той започва да възприема всичко в термините на двойки противоположности. Това е понеже той може да усети двете страни на своето битие, но тъй като се отъждествява с тонала, той винаги вижда тези страни като неща, принадлежащи на света на тонала. Затова човек вижда двойките противоположности като ум и тяло, душа и плът, добро и зло, Бог и Сатана и т.н. Той обаче никога не се усеща, че просто сдвоява неща от острова на тонала горе-долу като да сдвоява чай и кафе или хляб и торта, или мляко и вода. Обективно погледнато това е лудост, но в своята лудост човекът си вярва, че неговите разсъждения са напълно логични.

Да се допуска, че нагалът е Бог, е върхът на нахалството, защото Бог е Не-Що, принадлежащо едновременно на личния тонал и на тонала на времето. Бог е мисловна конструкция и с това до голяма степен е част от света на тонала. Затова, макар човек да може да говори за Бога с абсолютна запознатост и авторитет, реалността на Бога спира дотук, защото Бог не може да бъде наблюдаван или волево предизвикан. Нагалът от друга страна може да бъде наблюдаван, защото воинът може да го предизвика да действа. Същевременно нито за нагала, нито за деянията му може да се говори. Всъщност точно идеята, наречена Бог, както и непрестанното говорене за Бога, позволяват на тонала да оправдае своето чувство за рационалност и превъзходство, докато наблюдаването на нагала в действие оставя тонала безмълвен и уязвим.

стр. 121

Нагалът е на разположение на воина. Но това не означава, че нагалът е опитност или знание, или интуиция, или съзнание, защото всички тези са просто аспекти на острова на тонала. Нагалът е чист ефект. Това не е лесно за схващане, но помага да си мислим за нагала като за ефекта, предизвикан, когато силата се прояви. Това е единственият начин да посочим нагала: като кажем, че ефектите му се проявяват винаги, когато намерим силата.

Нагалът е просто там. Тоналът се осъществява при раждането и приключва със смъртта, но нагалът никога не свършва, защото нагалът няма граници. Така нагалът е навсякъде около острова и вътре в него. Нагалът е там, преди островът да се появи, и остава и след него. Нагалът е винаги там, където чака силата. Нагалът осъзнава всичко.

Нагалът е, който е отговорен и за творчеството, и за съзиданието, защото нагалът е единствената част от нас, която може да твори.

стр. 122

Построяването на форми от всякакъв вид, независимо колко остроумни, не е съзидание, а просто резултат от находчивостта на тонала, или на група тонали, работещи заедно, за репродуциране на познатото или преустройването му за ново приложение.

Умението да твориш, или съзидателността, не е нещо, за което мислим, после планираме и накрая осъществяваме. Съзидателността е резултат от това, че сме били вдъхновени за спонтанно действие от появата на нагала. Съзидателността идва в светкавица от ярко прозрение и човек изведнъж открива, че действа без предварителен план. Тоналът е, който има нужда от структурирана подредба, родена от разсъдъка, за да действа, но не и нагалът. Нагалът не се нуждае от точен план за действие, но, когато действа, действа с поразителна точност.

стр. 123

Човекът всъщност не е разсъдъчно същество, а е предимно воля, защото волята е свързана с три други главни аспекта на матрицата на човека, сиреч усета, сънуването и виждането. В сравнение с волята разсъдъкът е много по-малък център, защото е свързан само с говоренето.

Всички човешки същества се въплътяват с осем определени аспекта. Два от тях – разсъдъкът и говоренето – са добре познати на всички. Усетът е донякъде познат, но винаги остава леко неясен и блед. Само на Пътя на Знанието обаче човек се запознава със сънуването, виждането и волята. Двата други аспекта – сънуващият и сънуваният – остават неуловими за всички освен воина, който се е научил да вижда. Тези осем аспекта образуват целостта на себе-съществото, т.е. на прераждащата се същност, известна като истинската същност. Истинската същност в своята цялост е факторът осъзнаване на нагала в проявление. Точно както животът има два полюса, сиреч Живот в Проявление и Живот Не-проявен, така и нагалът в проявление има две страни: тонал и нагал. Тоналът и нагалът са двата полюса на битието на човека и тези два полюса заедно с осемте аспекта, съставящи целостта на себе-съществото, правят десетте аспекта на човека, на който въплътеното човешкото същество е отражение.

стр. 124

Целта на воина е да постигне целостта на себе-съществото. Постигането на целостта на себе-съществото обаче не е толкова лесно, като да искаш да го направиш или просто да желаеш да се научиш да го правиш. За постигането на целостта на себе-съществото е необходима трансмутация на еготизма: задача, която изисква много животи на земята.

Цялото общество се върти около онази сила, която човекът е издигнал за главно божество: еготизма. Под въздействието на това ревниво божество човек е принуден да възприема всичко в термините на изразена отделеност и дръпнатост – преобладаващите му мисли вечно концентрирани върху темата „аз тук и света там“.

Еготизмът е присъщо свойство на острова на тонала и затова не може да бъде заличен – може само да бъде трансмутиран в правилното му предназначение и поставен на точното място на острова.

Не е еготизмът, който трябва да се вини, нито островът на тонала. Отъждествяването на човек с еготизма, присъщ на острова, е причината за всички негови злодеяния. Воинът знае това и вследствие, вместо да се опитва да избяга от острова на тонала, той се учи да използва и него, и присъщите му качества, за да предизвика необходимата трансформация на острова.

стр. 126

Когато един човек най-накрая е готов за пряка и преднамерена среща с нагала, той трябва да е сам, защото всеки от нас трябва да остане сам, или по-точно все-сам, в знанието си за нагала, вътрешното себе-същество.

Задачата на съществото нагал е да води воина към нагала. Това веднага повдига въпроса какво се води към нагала? За подобни въпроси разсъдъкът не помага, защото, щом бъде разтегнат отвъд пределите, начертани от правилата на тонала, той става безполезен.

Не тонала се води към нагала, защото тоналът и нагалът са двата полюса на човешкото битие и като такива не могат да бъдат водени един към друг. Колкото и безсмислено да е това за разсъдъка, възприятието на воина е, което се води към нагала.

Когато дойде времето, ти трябва да имаш достатъчно лична сила да разпериш крилата на възприятието и да докоснеш и нагала, и тонала, за да узнаеш смисъла на вечността. В този полет през времето ти ще схванеш смисъла на намерението и тогава ще узнаеш и предназначението на всичко.

стр. 127

IV

Само тези, които идват на Пътя на Воина готови да умрат, могат да се надяват да станат воини, защото Пътят на Воина може да бъде овладян, само ако овладяването му е въпрос на оцеляване.

Никой не може да издържи на Пътя на Воина, ако не е подготвен да прегърне смъртта, защото смъртта е най-добрият съветник на воина.

Смъртта е най-прекрасният съветник, който можем да имаме: безкрайно по-добър от самосъжалението или гнева. Повечето хора избират самосъжалението за съветник и го използват за свидетел на всичко, което правят. След като се научат да го командват, то е винаги готово да ги посъветва във всеки един момент. Обаче сдобиването със съветник и научаването как да го командваш иска много време за тренировки и големи усилия. В резултат накрая хората винаги забравят колко труд им е отнело да направят самосъжалението естествена черта на острова на тонала си. Обаче със същите усилия можем да се научим да извикваме неизбежната ни смърт да бъде свидетел на всичко, което правим, и така да я имаме за съветник вместо самосъжалението. Да имаш смъртта за съветник дава много повече сила от това да се съжаляваш.

стр. 128

Освен ако не си склонен изцяло да прегърнеш смъртта, не можеш да се промениш. Старото ти аз трябва да умре, за да може воинът в теб да се прояви. Да се съпротивляваш на смъртта значи да умреш бавна и мъчителна смърт, а да прегърнеш смъртта охотно означава да намериш смелостта да водиш безупречна битка за своята свобода.

Понятието промяна е парадоксално, защото от една страна Пътят на Знанието изисква необратима промяна, а от друга страна от Магьосническото Обяснение следва, че островът на тонала е съвършен, както си е, и нито един негов елемент не може да бъде премахнат. Следователно промяна не значи премахването на каквото и да било, а по-скоро променяне начина му на употреба. Да вземем за пример самосъжалението. Ако самосъжалението е характерна черта на тонала ти, никога няма да можеш да се освободиш от него, защото то образува част от острова ти и като такава има своя история. Затова всеки път, щом обстоятелствата го предизвикат, самосъжалението ти ще се активира. Възможно е обаче да се трансмутира самосъжалението в нещо много по-живото-поддържащо от това просто да те кара да потъваш в съжаление.

стр. 129

Трансмутиране на нещо означава променяне на начина, по който то се използва. Ако разгледаш например самосъжалението, ще забележиш, че то винаги ти е било полезно. Винаги, когато си се чувствал важен и затова заслужаващ по-добри условия, по-добро отношение или по-добър живот, ти вместо да поемеш отговорност за твоите действия, довели те до тази точка, извикваш самосъжалението, за да оправдаеш как се чувстваш, сиреч като безпомощна жертва. За да работи самосъжалението обаче, ти трябва да се чувстваш важен, безотговорен и безсмъртен, нещо, което можеш да правиш, само защото си предоставил на самосъжалението такова видно място на острова на тонала. Но ти можеш да припишеш същата важност на смирението или на поемането на отговорност за действията ти, или на предстоящата ти смърт, и с това да поставиш самосъжалението на по-второстепенно място. Обаче понижаването на самосъжалението на по-маловажно място на острова не значи, че си го премахнал, защото то все още трябва да бъде трансмутирано или иначе ще продължи да те кара да се съжаляваш.

Истинската промяна е смърт на старото. Всичко друго освен смърт не е промяна, а трансмутация. Само смъртта има силата да предизвика трансформация.

стр. 130

Трансформация може да бъде постигната само чрез постоянно развиване на ново знание. Когато се развива ново знание, старото аз започва да умира. Затова за воина смъртта е най-добрият съветник и постоянен спътник.

стр. 131

Само глупакът, който живее в състояние на невежество, вярва, че знанието му е фиксирано. Знанието, както всичко във вселената, постоянно се развива под натиска на намерението. Нито вселената, нито знанието са абсолютни, а са изражение на еволюция, задвижвана от намерение, което можем да усетим, но не можем да схванем.

Всяко учене е принудително, но само защото човек се страхува от трансформацията. Когато съпротивата срещу промяната е преодоляна, принудата вече не е необходима. Принудата се появява само поради съпротивата. Затова воинът не се противи на смъртта, а се учи да танцува с нея.

Трансформацията е процес на умиране, в който воинът активно се включва, щом се впусне по Пътя на Воина. Започва се с трансмутация и завършва в трансфигурация.

Винаги когато бъдем докоснати от смъртта, изпитваме дълбоко усещане за меланхолия, но ако в този момент прегърнем смъртта напълно, ние биваме трансформирани по невъобразими начини и обикновените ни деяния се пропиват с магия и сила. Това е нещо, което воините разбират, и затова поддържат най-близка връзка със смъртта си – връзка, която с времето се превръща в танц.

стр. 132

Да бъдеш докоснат от смъртта значи да навлезеш в настроението на воина.

стр. 133

Воинът идва при знанието напълно подготвен да умре и затова заобикаля капана на очакването. Подготвен за най-лошото, воинът не може да бъде изваден от равновесие от изненада или разочарование; вместо това пътят му се развива гладко и без усилия, необременен от ненужни деяния.

Човек може да бъде изненадан, само ако не е взел под внимание неочакваното. Знаейки, че изненадата изцежда личната сила, воинът никога не подхожда самодоволно към взимането на решения, а предвижда възможност за неочакваното. По този начин той избягва повечето от нещата, които глупците, живеещи недисциплиниран и безхаберен живот, смятат за произшествия или лош късмет.

За разлика от обикновения човек, който взима нещо под внимание, само ако го смята за важно, воинът е напълно осъзнат за всичко във всеки момент от живота си и затова никога не се оставя да стане жертва. Това означава, че воинът живее на ръба – нещо, което той прави, защото е смирен и винаги осъзнат.

Воинът не си угажда с оплаквания или съжаления за живота си, защото той разглежда всичко в живота си като без-крайно предизвикателство. Понеже предизвикателствата са просто предизвикателства, няма смисъл едни от тях да се смятат за добри, а други за лоши.

стр. 134

Всичко в живота е просто предизвикателство и ние правим предизвикателствата си, каквито желаем. Обикновеният човек разглежда всичко в живота си като благословия или проклятие, докато воинът разглежда всичко като предизвикателство. Тук се крие разликата между обикновения човек и воина.

Един воин приема предизвикателствата на живота в пълно смирение. Без значение каква е участта му, тя никога не може да бъде причина за недоволство, а само живо предизвикателство, което е чест за него да преодолее.

Подготвял се като ловец, воинът третира всяко от своите предизвикателства с пределно уважение и смирение.

стр. 135

Има огромна разлика между смирението на воина и така нареченото смирение на обикновения човек. Смирението на воина не го прави сервилен; напротив смирението е негово предразположение, основаващо се на знанието му, че той не е по-издигнат или по-важен от който или каквото и да било друго. Докато обикновеният човек се счита за скромен, когато издига това, което той нарича уважение към вишестоящия, намеквайки по този начин, че и той е вишестоящ за по-нисшите от него и затова може да изисква от тях същото такова почитание. Това е върхът на надменността и суетата.

Обикновеният човек е надменен, защото винаги се впечатлява от разсъдъка и скланя глава пред него.

Разсъдъкът ни кара да вярваме, че предизвикателствата в живота са в наша вреда и затова трябва да бъдат избягвани на всяка цена. Това обаче е подход на страхливец, който няма необходимото самоуважение да почете величествения дар на живота.

Предизвикателствата са уникални за всеки индивид. Това, което прави дадено предизвикателство лесно или трудно е нивото на лична сила, съдържащо се в него. Лесните предизвикателства не изискват кой знае какво усилие и затова техните плодове са оскъдни. Трудните предизвикателства от друга страна изискват огромно усилие и, упражнявайки волята, необходима за тяхното преодоляване, носят огромни дарове на силата.

стр. 136

Никой воин не бяга от предизвикателствата си, но също така той избира битките си. Няма смисъл да се сражаваш в битки, в които няма желан залог.

Обикновеният човек обича да вярва, че има свободна воля и значи винаги има няколко възможности пред себе си, но това е само оправдание за опитите му да избегне предизвикателствата си. Воинът разбира, че е глупост да се търсят скатавки в един свят, пронизан от сила – сила, която го връхлита като морски вълни, и той може или да яхне вълните и да сърфира по тях, или да бъде захлупен под тях.

Обстоятелствата в живота ни, както всички сили в природата, са по същество неутрални. Те се проявяват позитивно или негативно в зависимост от намерението на индивида. Ние сме склонни да правим всяка ситуация позитивна или негативна в зависимост от смисъла, който ѝ приписваме. Този смисъл обаче не променя съдържанието на ситуацията: той служи само да успокои разсъдъка. Точно обсебеността на човека с това да трябва винаги да успокоява разсъдъка, е породила погрешното понятие за свободна воля. Воинът обаче знае, че той няма свободна воля, защото за него съществува само изборът да действа безупречно или небезупречно. Затова за воина, за когото небезупречното действие е недостойно, свободната воля е абсурд.

стр. 137

Воинът, а дори и обикновеният човек, не може да си позволи да желае по-различен живот от този, който има. Воинът, защото живее с предизвикателството, обикновеният човек, защото не знае къде и кога ще го намери смъртта му. Затова желанието за различен живот е също толкова безумно като сенилната идея, че страхливостта или мързелът, или и двете, са достойни стремежи.

стр. 138

Твоите слабости са твой нереализиран потенциал, защото твоите недостатъци са твоят път към силата и твоят билет за свободата. Затова е лудост да вярваш, че ако не бяха слабостите и недостатъците ти, би имал сила на разположение.

Всеки дисбаланс е следствие на всички твои действия: минали и настоящи.

Миналото е общата сума на всички онези събития, които са довели предизвикателствата, които срещаш в момента. Същевременно изходът от тези предизвикателства се крие в непредвидимото бъдеще. Затова е задължително да живееш във вечното сега, а да го правиш означава, че решенията ти трябва да включват неочакваното.

стр. 139

Воинът започва своето пътешествие в живота, знаейки, че неопитността му ще го кара да губи равновесие. Но, бидейки напълно буден и култивирайки тишината на живота, той се стреми да намери равновесието на духа, необходимо, за да оцелее на заповедите на силата и на нейните непредвидими обрати.

Воинът живее с предизвикателството, затова животът му е дисциплинирана стратегия в изкуството на оцеляването. Ако искаш да успееш като воин, не можеш да си позволиш да пилееш личната си сила, живеейки безразборно.

Животът на воина е стратегия по само-дисциплина. Всяко действие, всяка мисъл и всяко чувство трябва да бъдат внимателно преценени и да се открие тяхното истинско значение. Воините не могат да пилеят лична сила и време по неща, които нямат принос към участта им.

Обикновеният човек вярва, че неговите обяснения на живота ще му позволят да оцелее, обаче обясненията са безсмислено пилеене на време. Разбирането е въпрос на опит, а не резултат от обяснения. Умът може да бъде успокоен само чрез преживян опит, а обясненията само го затъпяват с фалшиво усещане за сигурност, основано на предположения и престорено разбиране. Когато напредъкът на един воин е спрян от липса на разбиране, той предприема необходимите действия, за да придобие от опит знанието, което му липсва.

стр. 140

Знание може да се придобие само чрез действия в ежедневния живот.

Получил напътствие в търсенето на някакво определено знание, чиракът може да спечели много повече знание от няколко минути личен опит, отколкото от планини информация, предадена за много седмици.

Единственото истинско научаване е това, получено чрез практически опит, и затова всичко, което правиш, трябва да е в контекста на настоящия момент.

стр. 141

Воинът е човек като всеки друг и понеже човекът е мислещо същество, воинът също търси яснота.

Грешката на човека е да търси обяснения, които обосновават неговия начин на мислене, неговия светоглед. Непознатото обаче не може да бъде обяснено по този начин. В резултат всички обяснения се обръщат в сляпа вяра и предразсъдъци.

Воинът не се интересува от обяснения. Когато се занимаваш със силата, която е неосезаем и непредвидим опонент, обясненията губят значение. Предвид това, рационалното осмисляне е опасно прахосване на време и лична сила.

Във вселена, пронизвана от непредсказуемите обрати на силата, рационалното обяснение няма особена тежест.

Рационалното разсъждение не е истинско мислене. Разсъжденията са просто функция на рационалния ум, а не на истинския ум на човека.

Човек обикновено не мисли, а се задоволява с рационално разсъждение. Човек започва да открива, че може да мисли, едва когато е принуден да мисли, за да оцелее.

стр. 142

Рационалният ум е един от най-ценните активи на човека на физическото ниво, но същевременно той често е и смъртоносен капан собствено производство, защото човек сам определя и качеството, и функциите на своя рационален ум.

Рационалният ум е просто инструмент на истинския ум, позволяващ на човек да пресмята практическите подробности на живота на физическото ниво. Истинският ум е третият аспект на нагала, вътрешният живот, който аспект разкрива на човека целта на съществуването му. Затова да решиш загадката на ума означава да намериш предназначението на живота и с това да развиеш осъзнаване.

Рационалните разсъждения изкривяват предназначението на живота, докато истинският ум разкрива това предназначение посредством прогресивно развитие на осъзнаването според повелите на участта.

Рационалното разсъждаване е просто опит на рационалния ум да обясни безкрайността. Безумие е обаче да се предполага, че безкрайното може да бъде обяснено от онова, което по дефиниция е крайно.

стр. 143

Обясненията не са реалност, а само временно подреждане на света.

стр. 144

Светът, който си мислиш, че познаваш така добре, не е истинският свят, а просто твоят светоглед – описание на света, което служи за това да те кара да мислиш, че контролираш твоя живот и твоето бъдеще, понеже знаеш всичко, което има да се знае. Ти всъщност не вярваш в това, но понеже си самодоволен в светогледа си, се чувстваш задължен да го защитаваш на всяка цена. Ти защитаваш и поддържаш светогледа си посредством твоя вътрешен диалог – диалог, който ти отново и отново преповтаряш пред себе си в опитите си да докажеш на себе си и на другите, че светът е, точно каквото предполага твоето описание за него. Потъвайки в тази глупост, ти пропускаш да видиш как фиксираш вниманието си върху заблудите, произтичащи от ограниченията на твоя краен ум.

Вътрешният диалог е общата сума от всичката умствена и емоционална дейност, насочена към поддържане на светогледа ни.

Ден след ден човек говори на себе си и така поддържа гледището си с непрестанен вътрешен диалог. Когато свърши да говори, подредбата на света му е, точно както той си казва, че трябва да бъде, и така той оживява и презарежда своя свят с всяка дума, която изрича. Още по-важно е обаче, че всяко решение, което човек взима, е основано на това, което си казва за своя свят. В резултат той определя пътя си според ограниченията на вътрешния си диалог. Затова не е много изненадващо, че човек преповтаря своята глупост, защото всяко негово действие се диктува от вътрешен диалог, който цял живот не се променя. Точно по тази причина е толкова належащо да се спре вътрешния диалог.

стр. 146

Само по себе си говоренето не е лошо. Проблемът с говоренето е, че човек си въобразява, че е придобил знание, което е отвъд настоящия му обхват, докато в действителност той просто е разбрал думи, които описват знание, което той все още трябва да придобие чрез опит. Резултатът винаги е един и същ: такъв човек се чувства просветен и подсилен от предполагаемото си разбиране. Но в момента, когато бъде предизвикан, този човек се оказва също толкова невеж и безпомощен, колкото и преди. Затова той продължава да пре-повтаря глупостта си, защото не е възможно да се действа въз основата на знание, което нямаш. Знаейки това, воинът избира да действа, вместо да говори, и така придобива много по-гъвкав светоглед – светоглед, в който говоренето става по-маловажно от предприемането на действие.

Грешката ти е, че се гордееш със способността си да мислиш и да доказваш светогледа си посредством постоянното ти говорене. Ако искаш да станеш воин, трябва да престанеш с приказки да се докарваш дотам, че да вярваш, че светогледът ти е неопровержим.

Това, което разглеждаш като толкова реално, не е въобще реално. То е реално, само защото непрекъснато си казваш, че е. Ти поглеждаш една скала и си мислиш, че знаеш, че това е истинска скала; по същия начин поглеждаш дърво и мислиш, че знаеш, че това е истинско дърво. Но какво е истинска скала? И какво е истинско дърво? Какво знаеш наистина за скалите и дърветата, освен как те се поместват в светогледа ти и в светогледите на другите?

стр. 147

Светогледът ти не е реалност, а просто продукт на твоето избирателно възприятие на обективна реалност, която е безкрайно по-голяма от твоите рехави опити да я обясниш в термини, угодни на ума ти.

Избирателното възприятие е проклятието на човека, което го кара да живее живот, основан на илюзията, че се познава. Само припомняйки си целия си живот, човек може да се освободи от самоналожените илюзии, породени от неговото избирателно възприятие.

Избирателното възприятие не позволява пълно отваряне на сърцето и с това препятства пълното участие в живота. Освен ако участваш пълно в живота, което означава да спреш да го съдиш според избирателното си възприятие, сърцето ти не може да те води така, че да придобиеш обективно разбиране за живота.

стр. 148

Онези, които избягват да участват напълно в живота, го правят, защото вечно го съдят според избирателното си възприятие за него. В резултат те се отделят от реалността, която е под техните субективни съждения за живота.

Онези, които поддържат разделението, водят съществуване, основано на невежество, и това невежество ги спира да заявят силата си. Невежеството е самата противоположност на това да имаш гъвкавост на възприятието, позволяваща разширяване на осъзнаването отвъд пределите на кой да е светоглед.

Без гъвкаво възприятие единствената сила, която можеш да заявиш, е онова минимално количество сила, попадащо в ограниченията на светогледа ти. Същевременно, за да придобиеш гъвкавост на възприятието, ти трябва първо да заявиш силата, която е в твоя обхват. Без сила не можеш да ловиш сила.

Ловът на сила е много особена работа, защото противно на онова, в което обикновените хора общо взето вярват, ловенето на сила е деяние на сърцето, а не на ума. Това означава, че можем да ловим сила, само като приложим към живота ученията за лявата страна.

стр. 149

Ученията за лявата страна се отнасят към ученията за дясната страна както животът към формата. Точно както животът не е формата, а е изражение на Проявения Живот, позволяващо на живота да се изрази като Живот в Проявление, така и ученията за дясната страна са ирационалното проявено и по този начин позволяващо на ирационалното, т.е. ученията за лявата страна, да бъдат изразени посредством тази форма, наречена учения за дясната страна. Затова ученията за лявата страна представят нагала, а ученията за дясната страна представят тонала.

Не е възможно човек да схване ученията за лявата страна, докато светогледът му остава непроменен. Ученията за лявата страна изискват гъвкавост на възприятието. Без гъвкавост на възприятието ти ще чуваш само твоето собствено разбиране на думите и ще възприемаш само светогледа ти, отразен към теб в тези думи. Схващането на ученията за лявата страна изисква пълно преместване на фокуса.

Преместването на фокуса е въпрос на гъвкавост във възприятието. Нищо друго не се изисква, защото възприятието на воина, което е напълно гъвкаво, постоянно се преобразува от командите на силата. Затова за него преместването на фокуса е до такава степен втора природа, колкото са физическите движения на очите му.

стр. 151

За воина, както и за магьосника, светът, който гледаме в ежедневието, не е истински, нито е навън. И воинът и магьосникът знаят, че светът, както го познаваме, не е нищо повече от представяне на вътрешна реалност, която не подлежи на описание.

Да вярваш, че светът е само това, което ти си мислиш, че е, е върхът на надменността и глупостта. Светът е толкова много повече, отколкото можеш да видиш с очите или да схванеш с ума си. Всъщност, той е безкрайна и неизчерпаема мистерия.

Светът е, каквото си избрал да вярваш, че е. Подобно, ти си, каквото си избрал да вярваш, че си.

Вярването не е сляпо доверие – вярването е мощен магически акт.

стр. 152

Не е възможно да станеш воин, без да спреш света. За да го направиш, трябва да вярваш, че е възможно, и, че ти също си магическо същество на вселената, способно на това.

Няма такова нещо като късмет, нещастие, съвпадение, произшествие или даже магия. Има само намерение. Ако срещнеш нещо, то е само защото по един или друг начин си го въз-намерил.

Което глупците смятат за магия, е манипулация на намерението, а магьосникът е просто майстор на намерението.

За да спреш света, трябва да спреш да угаждаш на светогледа си – само тогава ще можеш да събереш достатъчно лична сила за скока към свободата.

Не можеш да спреш света, ако не заявиш силата си, обаче никой човек не може да заяви силата си, ако се чувства недостоен за нея.

стр. 153

Освен ако не спреш твоя вътрешен диалог, никога няма да спреш светогледа си. Но спирането на това гледище, на което си държал, откакто си роден, не е толкова просто, колкото да го поискаш или даже да решиш да го направиш. Ще успееш да спреш света, само ако имаш практична причина да го направиш. Какво би могло да е по-практично от това да ти се налага да изоставиш всичко, което възприемаш да е твоят живот сега, за да оцелееш?!

Възможно е да се използват халюциногени за спиране на света, защото халюциногените имат същото въздействие върху осъзнаването като такива техники като например изкуството на слушането, втренчването или правилният начин на ходене, в смисъл, че претоварват тонала с маса информация, което прави рационалния ум неспособен да продължава вътрешния диалог. Щом вътрешният диалог замлъкне, светогледът, който е зависим от този диалог, също спира. Но Толтеките са научили от горчив опит, че макар халюциногените да са бърз и ефективен метод за спиране на светогледа, за използването им се плаща твърде висока цена и не е мъдро, защото те причиняват непоправими щети на нервната система.

стр. 154

Всяка практическа задача хипнотизира тонала, защото вниманието на тонала трябва да е концентрирано върху дейностите му. Тази концентрация на вниманието създава усещане за ред в света около нас и затова за тонала е задължително да бъде напълно концентриран върху елементите на своя свят, за да поддържа този ред. Но поддържането на реда също така означава, че тоналът трябва да поддържа светогледа си като постоянен вътрешен диалог. Прекъсни или спри този диалог и заклинанието е развалено. В момента, в който тоналът е смълчан, той изпуска захвата си върху елементите на неговото гледище, защото сега е принуден да се концентрира върху какво го е смълчало.

Понеже е длъжен да поддържа своето подредено гледище, тоналът се смълчава, винаги когато бъде бомбардиран с прекалено много информация, която е извън неговите рамки. Понеже е извън неговите рамки, тоналът не може веднага да намести новите елементи в гледището си и затова е принуден временно да замълчи, докато се мъчи да опише новите елементи в термините на светогледа си. Следователно всяка задача, която претоварва тонала с нова информация, става за спиране на вътрешния диалог, обаче е също така важно задачата да е нещо практично, т.е. задачата трябва да изисква и действия, и последващи преживявания, които са извън рамките на тонала.

стр. 156

Щом вътрешният диалог спре, светът около нас изведнъж се променя най-драматично. Трябва да се подготвиш за този опустошителен шок.

След като бъде спрян вътрешният диалог, всеки чирак без изключение изпада в състояние на вътрешни терзания, които спират всякакъв по-нататъшен напредък. Тези терзания се появяват, защото сега целият живот на чирака е поставен под въпрос. В резултат тоналът му се чувства крайно застрашен и чиракът започва сериозно да се съмнява в чиракуването си и дали не би било по-добре за него да изостави търсенето на сила. Ако в този момент чиракът не бъде сурово предизвикан, той със сигурност ще се откаже от обучението си. Най-ефективният начин за предизвикване на такъв чирак е да бъде изигран по такъв начин, че да трябва да избере между света на воина и неговия обикновен свят. Изправен пред сивотата на това да се върне в обикновения му свят, чиракът започва да се бори за оцеляването си в света на воина.

Когато вътрешният диалог спре, светът, какъвто го познаваме, се разпада и се появяват непознати и необикновени страни от нас заедно със способности и знание, които са били потискани от вътрешния диалог.

стр. 157

Щом воинът е спрял вътрешния диалог, всичко му е достъпно – даже това, което в нормални обстоятелства би било невъзможно. Това е така, защото ключът към магьосничеството е в спирането на вътрешния диалог.

Воинът, спрял вътрешния диалог, държи ключовете към Света на Магьосниците, защото предназначението на магьосничеството е да срути светогледа ни.

Иначе скритият проход към Света на Магьосниците става видим за вътрешното око след спиране на вътрешния диалог.

Отвъд този свят има един чуден свят, известен като Света на Магьосниците – ослепителен в своето великолепие и проникнат от сила, която е грандиозна. Но навлизането в този свят е безумие за всеки, който не държи ключовете. Търсен от мнозина през вековете, този свят дължи името си на факта, че материята му се е пропила с останките на пишман магьосници, които не са притежавали необходимите ключове.

Ключовете към Света на Магьосниците са двадесет и един скъпоценни камъка, отразяващи светлина, смъртоносна за невежите. Но, който има силата да държи тези ключове, е господар на Света на Магьосниците и може да влиза в този свят и да излиза от него безопасно и по своя воля.

стр. 159

Да спреш света е превъзходен магически акт. След като воинът извърши този подвиг, той е свободно същество със сила на свое разположение и затова пътят му започва да се развива по най-удивителен и чудесен начин.

Ако искаш да срещнеш участта си в този живот, трябва да започнеш точно откъдето си в момента. Не можеш да искаш първо да знаеш пътя си, защото той не е фиксиран курс, от който няма отклонения, а удивително пътешествие на възможности, като всяка възможност носи свои предизвикателства и знание.

Невежеството не е никакво извинение. Дълбоко в себе си всички знаем кои и какво сме и какво би следвало да правим в този живот на земята.

Объркването е волево предизвикано състояние на ума. Можем да влезем в него, и да излезем от него, по своя воля. Човек умишлено се обърква, за да може да пледира невежество. Обаче всеки от нас знае какво прави, дори и да не желаем да признаем истината.

стр. 160

Разсъдъкът нарочно парадира като непогрешим съдник, за какъвто се има. За нещастие обаче животът е безкрайно по-голям от човешкия разсъдък.

Воинът знае, че светът не е, какъвто изглежда, и особено какъвто сякаш следва, че е, от думите и логиката. Затова воинът, който живее с предизвикателството, разглежда думите като още едно предизвикателство при срещата с непознатото. Вследствие той не прави грешката да предполага, че каквото и да било е просто логическа необходимост.

Има много тънка граница между разбиране и яснота. Воинът търси яснота във всяка ситуация, знаейки, че разбирането зависи от опита.

Воините печелят своите битки не като ги игнорират в полза на рационалните обяснения, а посредством яснота.

Обикновеният човек предпочита да избегне предизвикателствата си, вместо да ги срещне, и в резултат винаги търси бягство. Но истинският виновник за това обикновеният човек да е такъв страхливец, е неговият разсъдък, който по-скоро би се провалил, но да е на неговата, отколкото да изостави контрола си. Ето защо разсъдъкът на човека го кара да търси спасение в провала и да се предаде при условията на разсъдъка. Обаче сияйното същество на човека се пази от това, поради което е невъзможно да разиграваш провал или триумф и същевременно да твърдиш, че не знаеш, че се преструваш.

стр. 161

Отричането е най-лошата форма на себе-угаждане. Отричането не е сила, то е просто нещо, което правим, за да се само-убедим, че много напредваме в променянето на себе си, докато в действителност сме все така заковани на място, както винаги сме били.

Винаги, когато сме изправени пред изпитание, което не искаме да срещнем, старите навици са най-жадувано убежище, дори ако нормално ги ненавиждаме.

Винаги щом се изправи пред нещо необичайно, човек в зависимост от темперамента си прибягва до някой от следните лоши навици:

Тесногръдият игнорира случващото се и се преструва, че то въобще не е било. Лековерният приема случката повърхностно, вярвайки че напълно я разбира. Глупавият се чуди какво е станало и не знае дали да го приеме или да го отхвърли и така се обсебва с въпросите си.

стр. 162

Когато воинът срещне нещо необичайно, той се държи сякаш нищо особено не се е случило. Знаейки, че светът не е, какъвто изглежда, воинът не вярва на нищо само заради самото вярване, макар че напълно признава повърхностното значение на всичко. Така воинът признава, без да признава, и игнорира, без да игнорира. Той никога не си приписва разбиране, както и не си приписва невежество. Вместо това той се държи все едно контролира ситуацията, макар че може да е напълно озадачен и ужасен. Избирайки такова държание, воинът избягва объркването, породено от обсебване.

стр. 163

Оцеляването, както и успехът, не могат да бъдат насилвани. Ако искаш да оцелееш, и, ако искаш да успееш в нещо, което правиш, трябва да дадеш всичко от себе си. Същевременно трябва да се захванеш нежно и тихо без припряност и без да се обсебваш с резултата.

Да се обсебиш означава да загубиш контрол – нещо, което воинът не може да си позволи, защото воинът трябва да е спокоен и винаги да е лек и с бистър ум.

Умението на воина е да съвместява страха и благоговението. Прозрението, че сме заобиколени със знание, постоянно ни изпълва с благоговение, обаче, когато знанието, което търсим, изведнъж почука на вратата ни, то е винаги ужасяващо. Само приемайки, че знанието е плашещо, воинът може да държи страха си под контрол, докато се решава да срещне наистина величествената природа на знанието.

Станал свидетел на самата същност на живота и смъртта, за воина няма нищо в този свят, с което той да не може да се пребори. Пред лицето на сигурната смърт нищо вече няма значение, защото най-лошото вече е налице. Затова, приемайки смъртта като неизбежен фактор на живота, воинът е спокоен и ведър. Нито думите, нито действията му разкриват, че неговото знание обхваща и живота, и смъртта.

стр. 164

Воинът никога не предава силата си на никого и нищо, дори на смъртта си, защото той не е благосклонен партньор и не се подчинява на ничии желания освен на своите. Ако поема курс на действие, то е само защото вярва, че възможният резултат от тези действия ще е в синхрон със стратегията му.

Първостепенно изискване за това да бъдеш воин е, че контролът на воина трябва да бъде безупречен и той никога не трябва да позволява нещо да го извади от равновесие. Затова воинът може да гледа смъртта в очите, но действията му няма да издадат нищо.

Воинът не се води по онова, което обикновените хора разглеждат като самоувереност. Когато знае, че действията му ще му спечелят одобрението на околните, обикновеният човек действа с голяма доза надменна сигурност в себе си и нарича това самоувереност. Воинът, който е смирено същество, не се стреми да спечели одобрението на другите. Вместо това, той се стреми да има достатъчно увереност, че е напълно безупречен във всички свои действия и чувства. Затова самоувереността, както обикновено се разбира, предполага надменност, основана на презумпция, докато увереността в себе си, практикувана от воина, предполага безупречност, основана на смирение.

стр. 165

Само-увереност предполага, че си убеден, че можеш да действаш въз основата на собственото ти знание. Затова воинът е безупречен, когато се уповава на личната си сила, независимо дали има много сила или само малко.

стр. 166

Всеки чирак започва сигурен, че само дисциплинирайки се до безупречен воин, би могъл да изживее живота си без съжаления, но по времето, когато е постигнал воинството, той просто знае, че безупречността на духа е негово най-дълбоко предразположение.

Воинът винаги прави така, че всичко в неговия свят да е подредено, не защото се надява да преживее настоящата битка, а просто защото така е безупречно.

Безупречността е самата простота. Безупречност е да действаш на предела на възможностите си въз основата на каквото знание ти е достъпно във всеки един момент. Нищо по-сложно от това. Затова, ако виждаш, че си се оплел в сложности, можеш да си сигурен, че не си безупречен; вместо това се държиш като безсмъртно същество, разполагащо с цялото време на света да се мъчи да успокои ума си с обосновки. Достатъчна е обаче само малко обективност, за да се осъзнае, че на тази земя няма безсмъртни същества, и затова времето е същината на безупречността. Само усещането за смъртност вдъхва у човека желание да действа безупречно.

Само безсмъртните същества имат време да се колебаят и съмняват, да бъдат мъгляви и нерешителни, да се чувстват затрупани или ошашавени и изобщо да протакат с решителното действие. Но воинът, знаещ със сигурност, че смъртта му го дебне, също така знае, че не може да пилее малкото си време на земята, оплетен в незначителните тривиалности на тонал, държащ се, сякаш никога няма да умре.

стр. 167

Истинското мислене е мигновено; само тривиалностите, основани на чувство за собствена важност, изискват много време да се въртят из ума.

Воинът, знаещ, че не може да си позволи лукса да бъде безпомощен или объркан, или прекалено уплашен, искайки действията му да са съвършени, се концентрира върху това да бъде безупречен вместо съвършен. Постигането на абсолютно съвършенство е възможно само при изключителни условия и затова целта на воина е да постигне толкова съвършенство, колкото е възможно във всяка една ситуация, стремейки се към безупречност. Перфекционизмът е глупаво хабене на време и лична сила, докато безупречността сгъстява времето и попълва запасите от лична сила.

Ако отложиш действие, защото се страхуваш от провал или защото се чувстваш неадекватен, ти вече си се провалил.

стр. 168

Безупречността на воина не му позволява да се обсебва с възможния резултат от действията му. Дали ще победи или загуби въобще не го тревожи – той просто е зает с настоящото предизвикателство.

стр. 169

Воинът не може да поддържа логиката на разсъдъка, защото знае, че смъртта не оставя място за рационални предположения. Затова воинът е винаги готов да улови своя мимолетен шанс.

Съвсем естествено е, когато си изправен пред невъзможни препятствия, да се чувстваш безпомощен. Всеки от нас трябва да се научи как да действа самостоятелно и всяко учене изисква време. Това е същото, както когато бебето трябва се научи да стане и да ходи; и всички сме като невръстни младенци, когато за пръв път стъпим на Пътя на Воина. Но младенецът иска да се научи да се изправи и да ходи и, понеже отначало не успява да го направи, той се оплаква и протестира в раздразнението си, че не може да действа самостоятелно. Отново, това е естествено и затова не е погрешно. Оттук следва, че не самото усещане за безпомощност е погрешно, а е погрешно да потъваш в тези чувства и да се оплакваш, протестирайки, че си неспособен, защото това означава, че не искаш да се учиш.

Обикновеният човек се е убедил, че да потъваш в безпомощност, несигурност и съмнения е белег на това, че си чувствителен, но това няма как да е по-далече от истината по простата причина, че глезенето е диаметрално противоположно на истинската чувствителност. Глезенето е проява на преструвка, произтичаща от голям егоцентризъм, докато чувствителността е резултат от приемането на собствените си ограничения със смирение.

стр. 170

Всеки един има умение за едно или друго.

стр. 171

Многобройните емоционални състояния, в които обикновеният човек се потапя, са настроения, които той е усвоил, без изобщо да се запита за правилността или стойността им. При все това, покварен от практиките на черната магия, той смята за свое право да налага тези състояния на околните.

Воинът не налага емоционалното си състояние на другите. Но ако почувства нужда да изрази емоциите си, той просто избира някого или нещо, било то приятел, куче или планина и пред него изразява най-дълбоките си чувства. За воина няма значение дали ще получи отговор или дори дали ще бъде чут, защото той не търси помощ или разбиране – изричайки чувствата си, той просто отпуска напрежението от своята битка.

Настроението на воина елиминира всяка умствена нагласа, поддържаща оплаквания или глезене, както и мисли за това дали ще спечелиш или загубиш. Настроението на воина е такова, че цялата му концентрация е върху усилието и върху това, че всяко такова усилие е неговата последна битка в този живот на земята. Затова изходът на битката не е от голямо значение за воина. Единственото, което има значение за него, е, че сражавайки се в последната си битка, той дава пълен израз на своето намерение, позволявайки на духа си да тече свободен и необременен сред радостното знание, че води безупречна битка.

стр. 172

Всеки човек при подходящи обстоятелства може да позволи на духа си да изплува и да поеме контрол над ситуацията, но поддържането на това състояние постоянно е нещо, на което само воин е способен.

Когато воин влезе в битка, той ѝ дава всичко от себе си. И, ако някога стигне дотам да усеща, че няма какво повече да даде, тогава си припомня, че единственият провал в живота е да не успееш да се сражаваш. В този момент безупречността на духа на воина изплува, за да го пришпори към подновено усилие и да го вдъхнови с още по-голяма сила на предназначение.

стр. 173

Ако ще ставаш воин, трябва да схванеш, че воинът няма нужда от нищо. Ти вече имаш всичко необходимо да изпълниш участта си. Единственото истинско преживяване е да бъдеш истински човек и единствено важно е да си жив, защото се брои пътешествието, а не целта. Да си жив е пътешествието и това пътешествие е невероятното странстване по време на това кратко пребиваване на земята в точно това време и на точно това място. Всеки воин знае това и живее според него. Така в твърдението на воина, че опитът на всички опити е да си воин, няма тщеславие.

Да търсим дисциплинираните и умели похвати на воина е единствената чест, която с право можем да заявим, и да търсим безупречността на воинския дух е единственото възможно оправдание за съществуването ни.

Воинът е достойно същество, защото неговата безупречност никога не позволява действие, което не поддържа взаимосвързаността на живота.

За да притежаваш достойнството на воин, трябва да имаш правилен тонал. Да имаш правилен тонал означава, че не поддържаш чувството за собствена важност.

стр. 174

Изгубвайки чувството си за собствена важност, ставаш по-лек и по-млад. Хората остаряват не заради предизвикателствата им, а поради непосилната тежест, която са нарамили, поддържайки чувството си за собствена важност.

Чувството за собствена важност води до нетърпение, а нетърпението ще те кара да искаш да станеш воин, колкото може по-скоро. Тормозейки се нетърпеливо, ти ще продължаваш да се блъскаш в неведение за ежедневието си и в това неведение ще пропускаш мимолетните си шансове. Само след като си овладял истинско смирение и търпение, силата ще дойде при теб, без да я викаш.

стр. 175

С изострено осъзнаване за своята смърт, със своята отстраненост и със силата на своите решения, воинът устройва живота си по най-стратегическия възможен начин. Знанието, че смъртта му го дебне, води всяко негово действие и му дава огромна жажда за живот. Силата на неговите решения му позволява да избира без съжаления и, каквото и да избере, винаги е най-безупречният курс на действие. В резултат воинът винаги върши, каквото трябва да прави, с пламенен устрем и крайна ефективност. Когато някой се държи по този начин, той може с право да бъде наречен воин, защото е усвоил най-важния от всички атрибути: търпението.

Щом воинът усвои търпението, той е на път да активира волята си. Сега воинът знае как да чака. Смъртта му е станала най-добрият му съветник и затова седи до него и по необясними начини го съветва как да прави изборите си и как да живее живота си възможно най-стратегически. Но воинът все така чака, учейки се през цялото време, без да усеща необходимост да избързва, защото той знае, че чака своята воля. И тогава един ден воинът успява да направи нещо, което обикновено е направо невъзможно. Може даже воинът да не забележи изумителното си постижение, но, като продължава да прави чудеса и да му се случват невъзможни неща, той започва да осъзнава, че някаква сила започва да изплува от него, докато той напредва по Пътя на Знанието.

стр. 176

Воинът усеща силата в червата си някъде под или точно над пъпа и, когато тя се появи, той усеща нещо като незадоволим копнеж; като сърбеж, който не може да бъде начесан. Понякога може да се усеща като огромна топлина, която не може да бъде смекчена по никакъв начин, а понякога може даже да се прояви и като страх със силни спазми в червата, причиняващи гадене, повдигане или дори силна болка. Обикновено тези симптоми траят няколко месеца и, щом те утихнат, воинът осъзнава, че вече има интензивно усещане за целия живот и фактически може да докосне света наоколо с това усещане. Това усещане е волята: предшественикът на намерението. Щом воинът може да командва волята, той е – технически погледнато – магьосник.

стр. 177

Волята е нещо много специално, защото тя е така необикновена. Тя идва по тайнствен начин, защото не може наистина да се обясни как човек я активира или използва. Но щом веднъж е придобил волята и я използва, резултатите винаги са поразителни. Единственият начин да се придобие воля е да се знае, че тя може да се развие. Това е нещо, което воинът знае, и затова той се заема да чака своята воля.

Да чакаш не означава да си ленив. Да чакаш, в истинския смисъл на думата, означава да си овладял търпението – състояние на осъзнаването, което може да бъде постигнато само сред култивирана тишина на живота.

Ако искаш да активираш волята, трябва да чакаш търпеливо, знаейки, че чакаш, и какво чакаш. Това е воинският начин и е единственият начин, по който се активира волята.

Да чакаш означава да си изключително грижлив, бидейки напълно осъзнат за всичко, което правиш. Ключът към активирането на волята се крие във всички дребни неща, които правиш.

стр. 178

Обикновеният човек въобще не знае, че чака, и затова си запълва времето, правейки само онова, което смята за важно, пренебрегвайки дребните детайли от живота си. Воинът от друга страна, знаейки, че нищо не е по-важно или по-маловажно от нищо друго, се грижи с безкрайно внимание за всичко в ежедневието си. По този начин воинът се учи да сгъстява времето, докато чака волята си.

Сгъстяването на времето е разширяване навън в онова безбрежие, наречено процес на живота, по такъв начин, че участта на човек става видима. Наблюдавал участта си в термините на по-голямото цяло, човек остава със завладяващо усещане за предназначение, което скоро става все-поглъщащо настроение – настроение, което после постепенно се превръща във воля.

Волята се развива във воина въпреки опозицията на разсъдъка му.

Преди да можеш да задвижиш съзнателно волята си, трябва да си докажеш сам на себе си, че си способен да заявяваш знанието като сила. Само тогава ще откриеш как работи волята ти.

стр. 179

Тялото трябва да е съвършено, преди да може да бъде активирана волята.

стр. 180

Това, което магьосниците наричат воля не бива да се бърка с някоя силна страна на характера, като например смелост. Смелостта прави човека безстрашен, надежден и като цяло възхитителен. Но много малко хора с кураж имат воля, защото те и без нея са силни в смисъл, че са забележителни и от тях се боят, така че в повечето случаи не им идва на ум да търсят сила отвъд тази, която вече имат. Същевременно, макар че са великолепни, действията на такива хора са просто решителни и със здрав смисъл. Волята от друга страна е сила, която позволява на магьосника да извърши подвизи, които не само са поразителни, но и често противоречат на здравия разум.

Волята е сила с начало вътре в нас, която ние проектираме навън върху света, където тя се закача. При обикновения човек волята произхожда от слънчевия сплит: центъра, който той използва за възприятие. Волята не е нещо физическо като мускулна здравина, нито е по природа като мислите или желанията. Всъщност волята въобще не изисква мисъл: напротив, тя може да ти помогне да победиш, дори когато умът ти казва, че това е невъзможно, защото волята е сила, която действа в моменти на нужда, независимо от слабостите и глезотиите ни.

стр. 181

Волята е нещо, което идва със забележителна яснота и сила, които могат да бъдат използвани да насочват действията ни с убийствена точност. Волята е това, което прави Човека на Знанието неуязвим и му позволява да печели битки, които иначе биха били невъзможни. Но, за да се научиш да обуздаваш и съзнателно да използваш волята, се изисква продължителна и тежка подготовка.

Обикновеният човек може да използва само три от сетивата си, за да възприема света около него: ръцете, очите и ушите. Един магьосник обаче може да използва също и носа си, езика си, както и това, наречено воля. Магьосниците предпочитат да използват волята си да възприемат света, защото това възприятие е доста различно от използването на сетивата. Когато гледаме света или го слушаме, пипаме, миришем или вкусваме, ние оставаме с впечатлението, че светът е вън от нас и онова, което ни казват сетивата, е реално. Когато обаче възприемаме с волята, светът вече не е там навън. В резултат той не е и толкова реален, колкото сетивата ни карат да вярваме.

Възприятието е процесът на схващане на това, с което се сблъскваме. Но противно на всеобщото вярване, че използваме само сетивата си, за да възприемаме, ние всъщност използваме и волята си и точно волята определя начина, по който възприемаме дори и онова, което сетивата ни казват. Следователно волята е силата, която ни позволява да се свържем със света, защото ние избираме как бихме искали да възприемаме света според нашата воля.

стр. 182

Всеки докосва света наоколо със своята воля: група енергийни полета, произхождащи от слънчевия сплит и простиращи се в околния свят. Тези енергийни полета се явяват на ясно-виждащия като сноп от дълги фибри, или енергийни линии, излъчващи се от областта на пъпа и закрепени за съответните енергийни полета в света около него. Това му позволява да се свързва с околния свят по начин, даващ му усещане за близост и родственост. Което от своя страна му позволява да постигне усещане за равновесие и стабилност.

Волята на обикновения човек оперира без неговия съзнателен контрол и затова волята му обикновено никога не е закачена за някои енергийни полета извън него за много дълго. Затова подравняванията, произведени от обикновения човек, са нетрайни. Магьосникът от друга страна може да използва своята воля да произведе подравнявания, които траят, колкото той поиска, но понеже тези подравнявания се задействат от слънчевия му сплит, т.е. центъра на желанията, магьосникът е принуден да държи желанията си неизменни, за да поддържа подравняването – практика, която изразходва прекомерно много лична сила.

стр. 183

Човекът на Знанието може да произведе подравнявания на енергийни полета също толкова мощни, колкото тези на магьосника, но дори още по-заповедни, с помощта само на очите си. Човекът на Знанието може да прави това, защото е научил тайната на волята, която убягва на магьосника. Всеки от седемте центъра може да се използва за възприятие, но далеч най-мощният център в човека е сърцето. Щом сърцето започне да функционира, волята се трансформира в чисто намерение – най-мощната сила във вселената – и тогава се насочва с очите: портите на нагала.

Волята е човешкото проявление на единната всепроникваща вселенска сила, която Толтеките наричат намерение – присъща способност на нагала. Волята е за човешкото същество онова, което намерението е за осъзнатия човек.

За да овладееш Изкуството на Намерението, се нуждаеш от лична сила. Затова трябва да се обърнеш на Юг, мястото на топлотата, и посредством Изкуството на Сънуването да се научиш да отглеждаш и упражняваш намерението си. Учейки се как да упражняваш намерението си, ще започнеш да разрешаваш загадката на намерението и така ще разбереш, че намерението е волята-за-проявление на нагала, която е източник на единствената енергия, която води до трансфигурация.

стр. 185