Ал-Халладж за Бога

„Преди“ не Го изпреварва, „след“ не Го спира, „из“ не си съперничи с Него за първенство, „от“ не се съгласува с Него, „към“ не се присъединява към Него, „в“ не Го изпълва, „когато“ не Го прекъсва, „ако“ не се съветва с него, „над“ не Го засенчва, „под“ не Го поддържа, „срещу“ не се изправя пред Него, „с“ не Го докосва, „зад“ не Го сграбчва, „преди“ не Го ограничава, „пред“ не Го показва, „след“ не Го прави да изчезне, „всички“ не Го обединява, „е“ не Го кара да съществува“, „не е“ не Го лишава от живот.

Скритостта не Го забулва. Неговото Предсъществувание предшества времето. Неговото Битие предшества Небитието. Неговата Вечност предшества ограничението.

Ако кажеш „кога“, Неговото съществуване е изпреварило времето. Ако кажеш „преди“, преди е след Него. Ако кажеш „Той“, „т“ и „о“, и „й“ са Негови творения. Ако кажеш „как“, Неговата Същност се забулва от описанието. Ако кажеш „къде“, мястото Му предшества пространството. Ако кажеш „съществува“, Неговото съществуване е отделено от нещата.

Той е Единствената Същност. Той служи за опора на Самия Себе Си. Със силата на Своята Вечност Той е отделен от всичко друго. Със силата на Своето Господство Той е уединен от всичко, освен от Себе Си.

Един, но не като количество. Един, но не като единица.

За Него няма определеност, няма изброяване, няма начало и няма край.

Той е Неделимо Един, не един като аритметично единство.

Само в Него едновременно могат да се съчетават две противопoложни качества и те да не създават противоположности, защото Той остава скрит в Своето проявление и проявен в Своята скритост.

Той е видим и скрит, близък и далечен, и в това отношение Той няма сходство с творението.

Той действа без контакт, учи без среща, ръководи, без да посочва.

Желанията не се докосват до Него, мислите не се събират с Него. Неговата Същност е без определение. Неговото действие – без усилие.

Той е скрит в Реалността и проявен в Знанието.

Съществуването Му е чудо, защото Той няма начин на съществуване.

Ако Той се разкрие пред теб, тогава Той те е изпреварил. Ако Той скрие присъствието Си от теб, това е, защото Той те слуша.

Надминаващ всичко, Той прелита като стрела в човека – влиза в него, изненадва го, изумява го, докосва го, заслепява го и преминава през него.

Цялото знание е само капка в морето Му, цялата мъдрост – само шепа от реките Му, цялото време – само час от века Му.

Той е Раят, за който Той самият е казал, че обхваща Предвечността и Следвечността. Вярата на вярващия в предписанията Му отговаря на вярата, която Той има в Себе Си в Същността Си. Възхвалата, която Му се отдава във всички Следвечни Светлини, съответства на Неговото желание. Телата съществуват в общността Му. Той е Реалността на душите.

Той е пожелал засвидетелстването на Неговата Неповторимост и е забранил описанието на дълбината на Дълбините Му. Той е забранил на сърцата да се потапят в Качеството Му и е направил мисълта безмълвна при схващането на Божествеността Му. Нищо не се е явило на създанията освен Откровение, а Откровението съдържа и истина, и лъжа. Слава на Всемогъщия, Който се проявява без причина и Който се скрива без причина!

Той е Първата Причина за създанията, обаче в Него Самия няма причинност.

Още по-тънък от точката и е Той: Източникът. Той нито се увеличава, нито се смалява, нито изчезва.

Слава на Него! Той е свят във Вечността Си, недосегаем нито за хората на Знанията, нито за хората на Откровенията.

Пътят Му е твърдина, Името Му – славно, образът Му – няма подобие, Знанието Му – Незнание, Незнанието Му – Реалност, ценността Му – крепост, Името Му – Път, печатът Му – изгаряне, Качеството Му – Любовта.

Законът е Негово свойство, Слънчевото – Негов град, Душите – Негова галерия, ближният – Негова живина, съкрушението – Негово дело, изчезването – Неговото виждане, невестата – Негова градина, опразването – Негов дворец.

Зениците на очите не могат да Го видят.

Представите нямат представа за Него, за да може да си въобразят къде е Той.

Издигането Му е без изкачване. Идването Му е без преместване.

Близостта Му е Неговата Щедрост, отсъствието Му – Неговото оттегляне.

Битието Му е Неговата Същност, Мъдростта Му – Неговата Единственост.

Ще Го познае само този, който Той е позволил да Го познае.

Ще признае Единството Му само този, на когото Той сам се е проявил Единен.

Ще повярва в Него само този, към когото Той е бил Милостив.

Ще Го опише само този, на когото Той е изявил Тайната Си.

На този, който заявява: „Познавам Го, защото се нуждая от Него“, казвам: Как може нуждаещият се да познава Онзи, Който винаги е?

На този, който заявява: „Познавам Го, защото съществувам“, казвам: Не съществуват две вечности.

На този, който заявява: „Познавам Го чрез творението Му“, казвам: Ти се задоволяваш с творението, без да се стремиш към Онзи, Който го е създал.

На този, който заявява: „Познавам Го чрез своята неспособност да Го позная“, казвам: Ти си неспособен и отделен. Как може отделилият се да Го възприеме и познае?

Около Бога се описани четири кръга на Божествената Същност, които никой не може да достигне без позволението Му: Неговата Воля, Мъдрост, Могъщество и Знайното и Безначалното.

Чрез Своята Светлина Бог води, когото пожелае към Могъществото Си; чрез Могъществото Си – към Скритостта Си; чрез Скритостта Си – към Вечността Си; чрез Вечността Си – към Своята Безначалност и Безпределие; чрез Своята Безначалност и Безпределие – към Единството Си, изречено като „Няма друг Бог, освен Него“.

Знанието за точката е Изначалното познание. Знанието за Изначалното Познание се намира в Безначалието, а знанието за Безначалието – в Любовта; знанието за Любовта – в Неговата Скритост, а знанието за Скритостта е такова, че няма нищо, подобно на Него, и никой не Го познава, освен Той самият.

Безначалието е източникът на Вечността, а Безкраят е синоним на пребиваването в Бога. В Безначалието живеят Божествените Качества на Същността – първите Същности, явени от Бога: Знанието, Мощта, Светлината, Любовта, Милостта. Там се намира Първоосновното Знание.

Ал-Сулами по ал-Халладж

Мистикът трябва да борави с езика на Безкрая, тоест речта му да не зависи от сътворените неща, а да борави с онази Истина, която е била преди сътворението, и по този начин да направи качествата на Вечността свои.

Ал-Сулами по ал-Халладж

Който споменава Бога в Неговата Безначалност, Му се доверява в своята Безкрайност.

Ал-Сулами по ал-Халладж

В Своето съвършено уединение Бог люби Себе Си, възхвалява Себе Си и Се проявява чрез Любовта. Първото проявление на Любовта в Божествения Абсолют е определило множеството на Качествата и Имената Му. След това Бог от Същността Си, чрез Същността Си, е пожелал да излъчи от Себе Си Върховната Си Радост – онази Любов в уединение, за да може Той да я вижда и да ѝ говори. Той е погледнал във Вечността и е извадил от Несъществуването един образ, образ на Самия Него, надарен с всички Негови качества и всички Негови Имена: Адам.

Този Божествен образ е Адам, в когото и чрез когото Бог става явен, а Божественото – конкретизирано в човечеството.

„Моето желание към слугите Ми е да Ме възхваляват в мислите, словото и постъпките си“.

„Пътят е от Мен до теб, а не от теб до Мен; без причина и без искане“.

„Тайният Ми Дух е за онези, които любят. Великолепният Ми Палат е за онези, които Ме слушат. Могъщата Ми Сила е за онези, които изоставят себе си“.

„Който познава този нетраен свят, не Ме познава. Който се сприятелява с творенията, не може да бъде Мой приятел. Който е Мой приятел, не познава нито удоволствията, нито болките на този свят. Когато Се обръщам към моя верен слуга, Аз го виждам като Светлина, като някой от ангелите Ми“.

„Аз съм със сирачето, когато взимам майка му и баща му, и Аз оставам с него, докато то порасне“.

„Който се опита да спори с Мен относно онова, което не съм му дал, Аз ще разсъблека онова, което съм му дал, докато той не се покае. Ако се покае, ще го облека с нова дреха, която никога преди не е носил“.

Да заявиш на Бога: „Любя Те и Ти благодаря“, означава да отдадеш себе си на Него; означава да умреш заедно с Него от същата Любов, Която Той има към Себе Си, наричайки Се Върховен. Той, в същия този вечен настоящ миг на това необикновено слово на любящо изчезване, Се съживява и съживява и нас самите, защото онези, които биват погубени от Любовта, Той ги завръща към живота.

В Бог е смисълът, който зове душите към Себе Си и в Него е доказателството, което Го явява чрез Самия Него.

Разбиранията на сътворените не са свързани с Реалността и Реалността не е свързана със сътворените същества. Мислите са привързаности, а привързаностите на сътворените не достигат Реалното. Възприятието на Реалността е трудно за постигане, а колко по-трудно е да постигнеш Реалността на реалността! Реалният е отвъд Реалността, а Реалността стои по-ниско от Реалния.

Из „Страстите на
ал-Халладж“ от Луи Масиньон

Бог се търси отвъд нещата, отвъд знаците, отвъд собствената воля.

Бог се познава чрез признанието, че Той надминава изписването, буква по буква, на Своите Имена, че надминава идейната чистота на качествата Си и дори, че надминава чистото ни намерение да утвърждаваме Същността Му.

Как да се обединим с Бога? Тъй като Той е Този, Който създава и съхранява многообразието във вселената, ние трябва да търсим чрез Него, а не във вселената.

Понеже вселената може да бъде обяснена с Неговата помощ, ние трябва да потопим мислите си в Него, а не в нея.

Понеже Той, а не вселената, е това, което я създава и задвижва, ние трябва да копнеем за Него в дълбините на сърцето си, където Той може да бъде у дома Си, но само ако първо Той сам ги пресътвори.

Реалността на Бога се намира чрез точността на различаването, чрез различни преживявания и ридания по време на плен, благодарение на постоянството на страданията.

Л. Масиньон

Реалността се проявява в нас чрез изливане на Слово на спасението.

Любовта изисква да останеш с Любимия си дори когато си лишен от собствените си качества и изисква в този момент подчинението ти да бъде подчинение към Него.

Контролирайте диханието си, минутите и часовете си, онова, което ви се случва, и това, с което сте заети. Онзи, който знае откъде е дошъл, знае къде ще отиде; който знае какво ще му се случи, знае какво се иска от него; който знае какво се иска от него, знае какво право има; който знае какво право има, знае какво дължи; който знае какво дължи, знае кое му принадлежи. Обаче онзи, който не знае откъде е дошъл, нито къде се намира, нито какъв е и на кого принадлежи, нито от какво е направен, кой е и защо е създаден, той принадлежи към тези хора, чиито живот минава неизползван и които са отхвърлили настоятелната покана на Бога: „От милост към вас Той стори нощта, за да си почивате в нея, и деня, за да търсите от Неговата благодат, и дано да сте признателни!“ (Коран 28:73) 4.

Разберете, че Бог говори само със Себе Си и със Своите приятели. Да бъдеш един от Неговите приятели, означава повече да нямаш нито учител, нито ученик; без предпочитания и различия, без разсейвания и припомняния, без да притежаваш нищо твое – нищо! В този човек е това, което е: то е в него, но без да има нещо в него. Подобно на Пустиня без вода в пустиня без вода или на Знак в знака. Мъдростта му е неговото Незнание и неговото Незнание е единствената му Реалност. Иблис е негов учител, всяко създание става негов любимец; човечността е негова тайна, руините – негова слава, унижението му – предмет на неговото съзерцание.

Сърцето е органът, който Бог е подготвил за хората, да Го съзерцават. То е обвито в була според степента на вътрешното му пречистване.

Тоталното отричане на сърцето го обезсмъртява.

Последното було на сърцето се нарича сирр: дълбокото скрито съзнание, тайната клетка, вградена и скрита във всеки човек.

Докато Бог не посети сирр, а човекът и ангелите не обожествят сирр, вграденото съзнание остава неоформено. То си остава сарира – лично местоимение, условно „аз“ или външност, болестотворност.

Обаче ако човек се отрече от това последно було на сърцето си, Бог прави сърцето плодоносно и в него се спуска истинският аз, онова, което свързва всеки със самия източник на Божието Слово.

Мистичните състояния са Божии докосвания, призиви на Бога, непрестанни засвидетелствания, които подтикват сърцето да търси отвъд и да се стреми да достигне Бога, като все повече оголва себе си, за да се едини с Онзи, Който го призовава. Затова не трябва да се спираме на мистичните състояния, а да ги преминаваме, без да се отклоняваме, и да вървим към Единствения Бог.

Да се отделим от работата, която извършваме, за да се съединим с Онзи, заради Когото я извършваме!

Да извървим пътя от добродетелите, които приемаме, до Онзи, Който ни ги дарява!

Екстазът е очистване, а не изчезване на паметта, озарение и преобразяване, а не заслепяващо вцепенение на ума.

Зад всеки екстаз, както и зад всяко действие, стои само Онзи, на Когото принадлежим, Който ни сграбчва – Бог, Който от екстаз в екстаз продължава да ни привлича към Себе Си.

Зовът на вярата ни призовава да вървим в правия път. Зовът на подчинението на закона ни призовава да се отдадем. Зовът на безвъзмездния дар ни призовава към съзерцание. Зовът на разбирането ни призовава да продължаваме да търсим. Зовът на разума ни призовава да вкусим. Зовът на знанието ни призовава да слушаме. Зовът на мъдростта ни призовава да напуснем тревогата и да се успокоим. Зовът на душата ни призовава да служим на Бога. Зовът на отдаването на Бога ни призовава да уповаваме. Зовът на страха ни призовава да тръпнем. Зовът на надеждата ни призовава да постигнем покоя. Зовът на Любовта ни призовава да копнеем. Зовът на копнежа ни призовава към екстаз. Зовът на екстаза ни призовава към Бога. А онези, които не усещат вътрешните призовавания, за да им откликнат, те ще бъдат измамени в своите очаквания; те са хора, за които Бог много не мисли.

Зад всяко мистично състояние, зад всяка спусната благодат, се крие едно движение на Бога, което го оживява; една вечна пулсация на Любовта, която е нейна Същност и неин Източник. Това е двойно движение във времето: доказателство на Любовта, което се спуска от Бога в сърцето, и дъх или дихание на Любовта, което се издига от сърцето към Бога.

Прагът на преобразяващото Единение е тотално тъждество на сътворената природа на човека с доказателството на Любовта и диханието на Любовта, промислено за човека и постигнато в човека от Вечния Любим.

В момента, в който Бог диктува определени вдъхновени слова на езика на екстаза, Той прави така, че суфи преживява в сърцето си една неизговорима убеденост, една несътворена увереност, наречена йакин. В този момент суфи не трябва да упорства в своето изчезване, а трябва да оттегли вниманието си от тези слова и от сърцето си и да измести целта си отвън навътре, за да забрави дори самата възхвала, която Бог е вдъхнал на езика му, и да обожестви в сърцето си Онзи, Когото сърцето му възхвалява. Такова е истинското устойчиво състояние на Единство с Бога.

Ал-Тустари

Ал-Халладж е първият ислямски мистик, пожелал да умре от чиста Любов. Той е довел търсенето на преобразяващото Единение с Бога докрай чрез внезапната смяна на роли между Бога и човека, чрез една обмяна на езика и сърцето на мистика, в която понякога Бог е Този, Който вдъхновява сърцето, а човекът е, който засвидетелства със своя език, а друг път човекът е устремен в сърцето си и Бог е Този, Който засвидетелства с неговия език, като разбирателството помежду им остава съвършено и постоянно.

Л. Масиньон

Според ал-Джунайд Бог дарява състоянията на мистика, които Той изменя по Свой собствен начин в душата на човека, но Той Си остава Недостижим, докато ал-Халладж, от своя страна, проповядва постепенното отпадане, посредством очистванетo на човека, на всички посредници между Бога и мистика – отпадане на всички ритуали, добродетели и духовни състояния, за да се постигне Върховната Реалност на Преклонението: непосредственото и същностно Единение с Бога.

Л. Масиньон

Между двама влюбени, кой може да посочи кой е влюбеният и кой Възлюбеният?

Л. Масиньон

В пътя на избраните, обожествяването се случва само чрез привидното отричане на религиозния закон – една анатема, наложена от Любовта.

Л. Масиньон

Според ал-Халладж две същества са били предопределени да засвидетелстват, че Единството с Бога е недостъпно: Иблис пред ангелите в небето и Мохамед пред хората на земята. И двамата спрели по средата на пътя – единият поради Любовта си към чистата идея за Божеството, която скрила Бога, а другият поради злоупотреба с вярата. Иблис не пожелал да понесе мисълта, че Бога, Когото почита, ще приеме формата на Адам. По времето на възнесението си Мохамед не се осмелил да влезе в изгарящия огън на Божествената святост и не се намесил за всички грешници. Като се спрели така, единият провокирал греховете на хората, а другият – забавил часа на техния съд, който той самият имал мисията да извести. И въпреки това единият ни подтиква да отидем отвъд прага на върховното изоставяне на Любовта, а другият, чрез своето забавяне, отмерва времето за формирането на светците. И единият, и другият пазят като два предела на Чистата Същност прага, който Божествените същества прекосяват под въздействието на Божествения Дух и които Той въвежда в Единение посредством непредвидимия и свръхестествен замисъл на Любовта.

Л. Масиньон

Слова на ал-Халладж,
предадени от Рузбехан Бакли в „Шатхийат“

Знанието ми е прекалено голямо, за да бъде обхванато с поглед. То е съставено от прекалено фини и сгъстени семена, за да бъде смляно от разбирането на същество в плът. Аз съм „Аз“ и не съществува друго качество. Аз съм „Аз“ и не съществува друго определение. Всъщност качествата ми, за разлика от индивидуалността ми, са се превърнали в чисто човешко естество. Човечността ми е изчезване на всички духовни качества и сега качеството ми е чисто Божествено Естество.

Настоящето ми състояние е такова, че едно було ме дели от собствения ми аз. Това було предшества виждането ми, защото, когато наближи мигът на виждането, качествата изчезват. Тогава „аз“ се отделя от себе си. „Аз“ е единственият субект на глагола, а аз повече не съм себе си. Настоящето ми „аз“ повече не е.

Аз съм метафора на Бога, изразен на хората, а не общо родство на Бога с човека – едно явяване на Бога, а не вливане в материален съсъд.

Настоящето ми оцеляване не е просто завръщане в Предвечността, а е една Реалност, Която не се възприема със сетивата и Която е отвъд аналогиите. Ангелите и хората имат знание за това, което не означава, че знаят каква е Реалността на това определение, а означава, че чрез учението за Нея, което те са получили – всеки според способностите си – „всички хора знаят своето място за пиене“ (Коран 2:60).

Някой приема лекарство, друг отпива чистотата на водата, трети вижда само човешки силует, четвърти вижда само Единствения и взорът му е замъглен от определението, пети се отклонява в пресушеното легло на потока на проучванията, шести се удавя в океана на съзерцанията – всички са далеч от целта, всички имат цел в ума си и всички бъркат Пътя.

Близки на Бога са тези, които питат Бога за Пътя. Те унищожават себе си и Той образува славата им. Те се отричат от себе си и Той постига славата им. Те се смиряват и Той ги посочва на другите като пътеводители. Те отиват да търсят отклонилите се, омаловажавайки собствената си слава, и в тях се влюбват дори благоволенията на Бога. Той ги похитява в качествата им със Собствените си качества!

О, Чудо! Казваш, че са „пристигнали“? – Те са отделени! Казваш, че са „виждащи“? – Те отсъстват от пленените си сетива! Външните им черти остават явни в тях, а вътрешните им състояния – скрити в тях и за тях.

Слова на ал-Халладж,
предадени от Ибн ал-Касим

„Що се отнася до мен, аз прославям Бога! Бог, освен Който няма друг Бог; Бог, Който надминава границите на въображението, на представите на мислите, на идейната сила на нашето разбиране и на способността на личността ни да определя; Бог, Който не може да се оприличи на нищо! Чуващия, Виждащия!

Знай, че ако човек остане в пълно и цялостно спазване на Закона, той върви по път, който не го отклонява чак до нивата на Единството. След като стигне тук, спазването на Закона отпада от очите му и той бива насочван от лъчи, които проблясват от бездната на Искреността. После, когато тези лъчи станат сходни с него и неразделни от него, Единството се превръща в богохулство за него, а Законът – в абсурд. И той остава на това място без субстанция и без дреха на личността. И ако той се държи в съответствие със Закона, ако го спазва заради уважение към формата му и ако изрече Единството, той Го изрича, насилвайки се да го направи“. – И аз попитах ал-Халладж: „Кой е пътят, който води до Богоподобие?“. – Той ми каза: „Пътят води от едно нещо до друго, обаче никой не остана с мен“. – „Обясни ми това“. – Той ми каза: „Този, който не схваща нашите загатвания, не може да бъде воден от нашите обяснения“.

Чашата, изпита до дъно. Аттар за ал-Халладж

Из проучвания на М. Рейснер,
Н. Чалисова и П. Башарин в творчеството на Аттар

Суфите казват, че с огъня на своето сърце ал-Халладж изпепели онези, които твърдят, че знаят – обикновените търсачи, които едва са стъпили на пътя на знанието.

Със своето неверие той нанесе такъв удар на религията, че на арената на богохулството, той победи, отнемайки меча на всички богохулци.

Ал-Халладж обнови обичаите на маговете и обезцени достойнството на праведните.

Той отне на благочестивите привързаността им към религията.

С огъня на чистото си сърце той изпепели до основи търсещите знание.

На ал-Халладж принадлежат много книги, чиито слова са трудно постижими както в прякото, така и в тайното им значение, а смисълът им е Съвършената Любов.

Той изпи чашата до дъно, изпусна сърцето си от ръцете си и вкусвайки виното, и издавайки вопли, той се скиташе из пазара. Аз го попитах: „О, старец, защо постъпи така?“. Той ми отговори: „Защото Приятеля жигоса сърцето и душата ми с това клеймо. Постъпих, както поиска Той, и така трябва да бъде. Такава е розата, която постла пътя ми с тръни“.

Победата беше удържана с това, че той претърпя поражение.

Бяха му подарени религия и чудотворство, но от една глътка от виното на Любовта, той изгуби себе си и се извиси над тях.

Опиянен и неспокоен, ал-Халладж внесе смут в епохата.

Онова, което във външния свят се възприема за наказание и екзекуция, във вътрешния свят се явява издигане в по-висша степен.

Разказват, че един от учениците сънувал ал-Халладж обезглавен в Съдния Ден с чаша вино в ръка. Ученикът помолил учителя си за обяснение, а той му отговорил: „Бог връчва чашата на обезглавените“.

Според външния смисъл единственият грях на ал-Халладж бил, че е изпил виното до дъно, а чашата е символ на изречението: „Аз съм Бог“. Виното е вкусване на питието на Истината в компанията на дракон, наречен Ясна Увереност в знанието (Йакин).

Само суфите познават трагичните последствия от това ясно знание: загубата на главата.

Аттар описва посвещението си от ал-Халладж, своя Учител, така: „Любовта дойде и каза: „Искам да пролея кръвта ти!“. Сърцето, току чуло това, на часа се преизпълни с благодарност. Щом сърцето ми закипя с неистов плам, кръвта нахлу в главата ми и очите ми се превърнаха в чаши“.

Чашата, изпита до дъно, е достигане на предела и придобиване на истинското знание, Ясната Увереност. Това е последната степен от Пътя на суфите, след която идва Истинското Битие.

Величието на характера на човека седи в това презрението на хората да не му оказва влияние, след като вече се е приобщил към Истината.

Самият ал-Халладж, докато е лежал в затвора, е заявил: „Аз съм изпратен за запазване на шариата“ – външното учение. Поддръжниците му са известни само с това, че са го поддържали, обаче противниците му, поради силата на Божественото Единство – вътрешното учение, са се укрепили в шариата – във външното учение.

Ал-Халладж е казал: „Мога да разкажа за тайната, която ме свързва с Истината, само на мястото на екзекуцията“.

На мястото на екзекуцията се разрешават всички противоречия.

Възнесението на истинския човек се случва на лобното му място.

Когато виното на Любовта започне да действа в човека, той се отрича и от доброто, и от злото на този свят.

Когато гностикът предава Духа си, по време на своето възнесение, той наистина става пазител на тайните – той става пазител на тайните по пътя на тяхното разгласяване.

Мистичният стълб на исляма. Суфите за ал-Халладж

Ал-Халладж открито призовавал хората по улиците на Багдад да търсят Бога в себе си, в собствените си души. Затова той често бил наричан „даракчията на съкровените души“ и „разчесващият памука в тайната на тайните сърца“ (Халладж ал-Асрар), защото познавал всичко скрито в сърцето и душата на човека. Той „разнищвал съзнанията“ със способността си да разчита сърцата и да отсява Истината от лъжата в тях, както гребенът (халладж) на даракчията.

Ал-Халладж бил известен със способността си да отключва врати и ключалки: той отварял заключени сандъци, врати на зороастрийски храмове и вериги на затворници.

Обръщали се към него с имената: Странния учен (ал-Алим ал-Гариб), Бащата на Предаността (Абу-л Михр), Очарования от Бога (ал-Мусталим), Изумения (ал-Мухайар), Известяващия (Мухаббир), Царя на самопорицаващите се 5 (Султан ал-Маламатийн), Застъпника (ал-Мугхит), Въздаващия (ал-Мукит), Различаващия (ал-Мумайиз), Господаря на тайните, Победителя (Мансур), Доктор Сингуларис (Уникалния лекар), Вечния Свидетел на Любовта (Шахид Ани), Принца на Любящите.

Ибн ал-Хафиф го наричал: „Божествен Учител, Майстор на Мистичното Познание, на Божественото Единство и на отсяването на Вечното от преходното“.

Луи Масиньон го наричал: „Мистичния стълб на исляма“.

Онемях, когато чух някой да говори по-ясно от мен. Аз умирам пред него и изричам: „Убийте ме, приятели!“.

Руми

Животът на ал-Халладж сам по себе си е учение и ясно послание за висотата и предназначението на човешкия Дух. Животът на ал-Халладж е изповед на несъвместимата с пределното съществуване безпределна Любов.

Анри Корбен

Съдбата на ал-Халладж го направи известен за всички, обаче душата му пази тайната му дори от най-близките приятели на Бога.

Мурта‘иш

Приятелят, който облагороди бесилото – престъплението му беше следното: той направи тайните общодостъпни.

Хафиз

Бог може да се понесе само в отражението. Невежият приема отражението за Любимия, а Любимия за несъществуващ. Обаче ако нещо друго освен отражение се спусне върху теб, то тогава върху теб ще се спусне огън, както стана с ал-Халладж. Той беше екзекутиран, защото изрече: „Аз съм Бог“. Той беше изпепелен, когато Бог му се яви без посредничеството на огледалото.

Хелмут Риттер

В Деня на възкресението на мъртвите ще доведат ал-Халладж в долината, окован във вериги, защото без тях той ще внесе смут в Съдния Ден.

Аббаса Туси

Аз и ал-Халладж следваме един и същи път, само че мен ме сметнаха за луд и затова животът ми беше спасен, докато ал-Халладж умря, защото беше здравомислещ.

Шибли

Шибли наставлявал учениците си да почитат тайно паметта на ал-Халладж като украшение на Забранената Красота.

Суфизмът е изграден върху тайни, защото Бог е ревнив Бог.

Шибли

Шибли е казал: „Който отговаря на въпрос относно Единството, е безбожник. Който сочи към Единството, е двойствен. Който Го показва, е идолопоклонник. Който говори за Него, е глупак. Който мълчи за Него, е невежа. Който си мисли, че вече е готов за Него, е далече. А който е с Него, той е изчезнал“.

Относно изречението „Аз съм Истината“

Из „Страстите на ал-Халладж“ от Луи Масиньон и други източници

По време на висш порядък на екстаза, озарение на ума, ал-Халладж проникнал и прозрял Божествената тайна „Аз съм Истината“, нарушил Закона и я разпространил на земята.

Красотата на света свидетелства, че Бог се явява във всички неща на онзи, който знае как да Го възприеме в тях, но човекът на Бога не трябва да споделя това на света, в противен случай ще бъде осъден.

Не съществува нищо друго в света освен Бог, но за да видим това, ние трябва да станем цялостно осъзнати за вселената – единственият начин, чрез който Бог изразява Себе Си на Себе Си.

Ал-Халладж е прозрял това, но го е споделил, преди да го осъществи напълно, иначе ръката на света нямаше да го екзекутира.

Мохамед също е знаел тайната, но не я разгласил. Ал-Халладж, който не почел цялостно Мохамед, бил длъжен да се покае, заради това че изрекъл тайната и трябвало да бъде екзекутиран за изкупление.

На събиране на пророците, Мохамед се застъпил за ал-Халладж и било решено всички осъдени да бъдат помилвани.

Словата, изречени от ал-Халладж, не могат да пристъпят към Чистата Същност на Бога (Ахадийа), която е Върховно Безмълвие.

Бог, Който е Неподвижен, възлага задвижването на вселената на избран водач от йерархията на светците и всички се подчиняват на последващите Му избраници, които обаче трябва да остават скрити. Доколкото този водач участва в Божието повеление, той има правото да помисли: „Аз съм Бог“ – творческото Слово.

Според ал-Газали, след Мохамед, ал-Халладж е бил натоварен с тази задача. Според ал-Тирмиди и други суфи, единствено Мохамед е приел ролята на творец, който получава от Бога Божественото Име „Аз съм Истината“, а съвършени поддръжници на Пророка като ал-Халладж получават в сърцето си Светлина, Която се излъчва от сърцето на Мохамед и чак тогава могат да заявят: „Аз съм Истината“.

Според ал-Тустари същността на Мохамед е Стълб от Светлина (Амуд ал-Нур) 6. Неговото фино тяло на вярата е излъчено от самия Бог. То се е поклонило на Бога милиони години преди 7 завета със Адам и се е пръснало под формата на частици Несътворена Увереност (Йакин) в определен брой сърца, тези на близките Му избраници. Това са семена на Увереността, които озаряват тяхното четене на Корана. Затова се казва, че Мохамед е познавал същността на Корана преди първото посещение на архангела.

Според ал-Килани Бог е действащият във всяка лична постъпка на всяко интелигентно същество и когато то изрича свободно „аз“, то разпространява една тайна, открадва от Бога „перлата на Любовта“ и затова заслужава наказание.

„Аз съм Истината“ са Божествени Слова, откраднати от Бога – те са истинният и реален свят, но те, според ал-Тустари и ал-Кушайри, са проклятие, забранени слова. Така ал-Халладж се превръща в прокълнат светец.

Ако Бог не лишава прокудения ал-Халладж от Любовта Си към Него, това не е ли същото положение като това на Иблис?

Според Сухраварди „Аз съм Истината“ е взривоопасно твърдение, което разрушава вселената и извиква Бога да навлезе в нея.

В момента на изричане на „Аз съм Истината“ личността на ал-Халладж е изчезнала напълно, унищожена от чистата воля на Бога, Която обаче осъжда душата за това, че изрича „Аз“ със собствената си уста.

Според ал-Сирхинди това е акт на тотално самоотричане, а според Аттар – пределно покорство пред Бога, различно от това на Иблис.

В момента на изричането на „Аз съм Истината“ личността на ал-Халладж е изцяло преобразена от Същността чрез преливане на Божествена намеса – едно Божествено изливане на Вселенската Душа, на Активния и Универсален Разум, а според други суфи – на Светлината на Мохамед.

Според Айн ал-Кудат Хамадани само Божественото Единство приема Единството – тотално участие, в което говори Пълнотата.

Според една турска легенда ал-Халладж и Бог разговаряли. Бог казал: „Поискай, каквото си пожелаеш“. Ал-Халладж отказал, но Бог настоял. Накрая Ал-Халладж признал: „Отвратен съм от този свят, а що се отнася до другия – ще вляза в Рая само за да Те видя там“. Бог отново настоял. Накрая ал-Халладж казал: „О, Господи мой, дай Себе Си на езика ми“. Бог възразил с думите: „Това е Моето съкровище. Имам верни слуги, които наказват онези, които поискат да го откраднат“. Ал-Халладж казал: „О, мой справедливи Господарю, след като ми дадеш Себе Си, нека правят с живота ми, каквото повелиш“. След това Бог му дава разрешение да изрече: „Аз съм Истината“. Казват, че Любимия позволява на Своя любещ да се загуби в Него, а влюбеният – бичуван, окован, с отсечени ръце и крака, умит със собствената си кръв, обезглавен, изпепелен и разпръснат на вятъра – се завръща при Любимия и намира Единството.

Мистиците изчезват в Бога. Те изцяло отхвърлят множествеността и света. Те са тотално потопени в Единството. Те живеят изумени, а умът им бива разпилян. Те повече нямат способност да мислят за друго освен за Бога, нито за себе си. За тях не съществува никой друг освен Бог.

Ал-Газали

Съществуването на любещия трябва да бъде заличено от Пътя на Любовта. Такова е истинското Единение – цялостно въплътено и заплатено с кръвта на любещия.

Ане-Мари Шиммел

Когато Люботва на ал-Халладж е стигнала крайния предел, той се е превърнал във враг на себе си и е убил себе си. Той е казал: „Аз съм Реалния“, тоест: „Аз изчезнах и остана само Реалния“. Това е върховното смирение и крайният предел на слугуването. Това ознава: „Само Той е!“.

Руми

Да заявиш „Аз съм Бог“, изисква повече покорство, отколкото да кажеш: „Аз съм слуга на Бога“, защото в първото изричане няма запазване на аза, който да установява различие, докато във второто – човекът се утвърждава с претенцията за отделен слуга.

Руми

Бог e казал на Ал-Халладж: „Ти си пътеводен лъч за търсачите на Божественото“. И как да не е! Той беше екзекутиран заради разкриването на Божествената тайна. Ако Бог искаше, можеше да го спаси и да не позволи да се стигне дотам.

Султан ул-Ашикин

Ал-Халладж е пил от Изначалното Знание на Бога, а Бог, след като му дал чашата с мистичното виждане, го накарал да опита острието на унищожението. Това дарило на ал-Халладж убеденост в Същността, по-висша от сигурните знания на теолозите.

Ибн Араби

Щом ал-Халладж е заявил: „Аз съм Бог“, Бог е изрекъл това, а не ал-Халладж, защото двойствеността не влиза в Единството.

Султан Валад

Състоянието, при което се сливат и съединяват два Духа, се нарича айн ал-йам – сливане със самия себе си или сливане на сливането. Това понятие се среща много рядко в достигналите до нас текстове на ал-Халладж, въпреки че е известно, че е заемало централно място в лекциите му. Суфи наричат това състояние най-висшето приближаване до Бога на разстояние „два лъка“ (Коран 53:9), а според Анри Корбен, докато другите говорят за събирането на две същности като 1+1, то суфи умножават две проявления на една Същност, 1х1.

П. Башарин

След думите на ал-Халладж: „Аз съм Бог“, учениците на Ибн Араби са заявили: „Аз съм Тайната на Бога“ (Ана сирр ал-Хакк), тоест Тайната на Любовта, която прави Неговата Божественост да зависи от мен, защото Скритото Съкровище копнее да бъде познато и животът на съществата е необходим, за да може Той да стане знаен и да познае Себе Си.

Анри Корбен

Ал-Халладж и Баязид Бистами първи сред суфите говорят за Божествения Аз и за Божествения Той, като правят разлика между двете. Когато се позовават на Божествения Аз, те имат предвид прякото съприкосновение на мистика с Бога, докато Божественият Той, това е състоянието на Бога, уединен със Самия Себе Си (Хува Хува).

П. Башарин

„Аз съм“ (Ана) е тайна и който я узнае, е намерил тайната на Бога.

Султан Баху

Ако има любов, която забранява да се пролива братската кръв, има и Божествена Любов, която повелява да се пролива собствената кръв чрез сабята на Любовта, и това е Върховната Любов.

Насрабадхи

Любовта не може да мълчи. „Аз съм Истината“ означава: „Бог е изцяло в мен“.

Л. Масиньон

„Аз съм Истината“ означава: „Моят аз е Бог!“.

Л. Масиньон

Когато нарича Бога „Любим“, „Друг“, „Той“ ал-Халладж чувства, че неговият единствен аз, това е Бог, с такава сила, която го кара да забрави собственото си име.

Л. Масиньон

Легендата предава, че на бесилото ал-Халладж е изричал пламенно, почти непрестанно, с проповеднически глас: „Аз съм Истината“. Високо и тържествено на бесилото той е заявявал: „Аз съм Истината“. Това е тържественият барабанен звън, който провъзгласява Върховния.

Л. Масиньон

„Аз съм Истината“ е върховен вик на доброволно изгнание в името на Божията Любов. Това превръща ал-Халладж в светец-покровител на изгнаниците, в една общност заедно с Иблис.

Л. Масиньон