Ал-Халладж

АФОРИЗМИ

Варна, 2024 г.

ПРЕДГОВОР

Ал-Халладж е имал очи отвъд хоризонта.

Той казва: Не убивай чистотата с религия.

Моята Истина е проклятие за света, тя убива света и илюзията.

Моята Голгота беше дълбок Покой, който светът не разбра.

Който няма Любов, всичко, което прави, е грях.

Ако твоята чистота е заслужила Голгота, ти наистина си чист.

Коя чистота е Божия? Само тази, която се грижи за Истината.

Бог ме избра, защото и аз Го избрах.

Моето Вдъхновение е преди сътворението.

На всеки истинен човек, поражението му е тайна победа. Нима има сила, която да убие Истината?

Ал-Халладж казва: Религията на света е чудото на безбожието.

Твоето неразбиране е твоят дявол.

Алчният човек няма нужда от врагове. Той си е самодостатъчен враг.

Лъжецът е мъртъв преди смъртта, но понякога живее дълго, защото и смъртта не го иска.

Който има Бог, няма джамия в себе си.

Моите врагове ме възвисиха.

Който наистина обича Бога, той изпада в многобожие и обиква всички религии и всички хора, защото те са от Бога и Сам Бог ги обича.

Аз съм богат не с богатство, а с Бог.

Истината ме спаси от щастието и затова съм блажен.

Нещастието е по-мъдър Учител от щастието.

Предпочитам да съм заблуден еретик, отколкото вярващ лицемер.

Избрах Голгота, защото Голгота е вход към Древна Тайна.

Бог – Той ни дарява мъчението, за да се сродим и вкореним в Него. Без мъчението ние си оставаме в себе си, оставаме бедни.

Сърцето на Ал-Халладж е било неговата джамия.

Голгота е тайната, която разсича мрака на сътворението.

Ал-Халладж казва: Голгота е моят Божий дом.

Аз видях в инквизицията Божия аромат.

Издигни Бог в себе си, а не църква.

Не прави добро, което ще бъде наказано.

Ако нямам Любов към Бога, за какво ми е църква и вяра?

Когато казали на Ал-Халладж: „Иди в църквата, за да разбереш Истината“, Ал-Халладж казал: „Аз Истината я получавам от Бога, а не от църквата“.

Елеазар Хараш
Варна, 2024 г.

Въведение

Има един сред суфите, който беше покосен от своето твърдение и погълнат от смисъла на изреченото: Фениксът от предвечната планина Каф, Слънцето от зората на копнежа по Бога, Разрушителят на затвора на стихиите, Преплавалият океана на Вечността – Абу ал-Мухит Хусайн ибн Мансур ал-Халладж. Някои го отхвърляха и отричаха, други го одобряваха, трети вървяха по Пътя му. Някои казваха, че е магьосник, други, че е луд и опиянен, трети, че е еретик, малцина обаче го наричаха Истинен. Но това е обичаят на Бога, който сполита всички Негови пратеници.

Рузбехан Бакли

Из „Животът и наследството на
ал-Халладж“ от Кевин Бланкиншип
и други източници

Персиец по произход и внук на зороастриец, ал-Халладж е роден в семейството на даракчия 1 на вълна през 857 г. На младини се мести от родния си град, Фарс, в Източен Ирак, където учи при Сахл ал-Тустари, водещ персийски мистик по онова време. Това е първото докосване на ал-Халладж до суфизма, въпреки че от малък е склонен към съзерцание и изучаване на Корана. На двадесет години заминава за Басра, където се жени за дъщерята на местен суфи, секретар на известния учител ал-Джунайд. Знае се, че от нея има трима сина и една дъщеря.

Той започва да учи при ал-Джунайд, чийто въздържан и трезвен подход се сблъсква с екстаза и опиянението на ал-Халладж, който вече проявява свой собствен стил в мистицизма, различен от този на своя учител, ал-Тустари. Учението на ал-Джунайд изисква докосване до Върховната Реалност в миг на Единство с Бога, но също така напускане на мига и завръщане към разума и способността да се осмисли екстаза, за да може той да бъде споделен с другите. Ал-Халладж обаче не се интересува от завръщането към разума – той предпочита да остане изгубен в Бога.

Поради тези различия се знае, че ал-Халладж прекъсва отношенията си с ал-Джунайд и с повечето суфи учители в Багдад. През този период нараства и неговото вътрешно несъгласие с правистите и традиционалистите. Това, че захвърля суфийската одежда и се смесва с народа, за да проповядва духовния живот, не пречи на ал-Халладж бързо да привлече свои собствени ученици и последователи. След като завършва обучението си и преди да започне своето служение, той извършва три пътувания до Мека.

Когато на 26 години ал-Халладж отива на поклонение в Мека, той се отдава на сурова практика – в продължение на година стои неподвижен пред Кааба по цял ден и нощ, като си позволява един път дневно по парче хляб и глътка вода, а нощем – не повече от час сън. Според собствените му думи с този опит той навлиза в особено състояние, в което получава наставления пряко от Бога, а това го лишава от необходимостта да следва строго порядките и да търси учители сред хората. Идеалният Учител вече е постигнат и той никога повече не се разделя с Него.

По време на второто си поклонение до Мека ал-Халладж вече е придружен от около 400 последователи. Известно е, че пътува по море до Индия и чак до границите на Китай, придружен от пратеник на тогавашния халиф. Това бележи негово петгодишно пътуване, по време на което мисията му е да проповядва на местното население. „Отивам в страните на многобожието, за да зова хората към Бога“, е казал той, а също и: „Отивам в Индия, за да изуча бялата магия с цел да привличам хората по-близо до Бога“.

Ал-Халладж говори пред сунити, шиити, кармати, християни и будисти за предназначението на човека, като непрекъснато ги зове да водят вътрешен живот. Той завоюва симпатиите на всички – и мюсюлмани, и друговерци. Дават му името „Застъпника“ и мнозина се обръщат към исляма благодарение на неговата лъчезарност. Известно е, че години след екзекуцията му пристигат писма, адресирани до него, от местата, които е посетил по това време.

Ал-Халладж се завръща в Багдад в края на четиридесетте си години и построява в собствения си дом миниатюра на Кааба, сърцето на джамията в Мека и най-свещеното място в исляма – акт, който се счита за идолопоклонничество от консервативните мюсюлмани.

Той често се моли до изоставени гробници през нощта, а през деня публично разгласява изгарящата си Любов към Бога и желанието си „да умре, заклеймен от своята общност“. Някои суфи по това време считат, че ал-Халладж постъпва неблагоразумно като разгласява публично Божествените тайни пред хора, които не са подготвени нито да ги приемат, нито да ги разберат.

Приблизително по това време, след като натрупва стотици последователи и също толкова хулители, той изрича известните слова: „Аз съм Истината“, което дава основание на враговете му да го съдят за богохулство. Това е само един довод в по-голямо дело, водено срещу него, което често разчита на неясни и косвени доказателства.

Поредица от арести на негови ученици принуждава ал-Халладж да избяга от Багдад. Когато се връща, той бива осъден и прекарва, затворен в килия в двореца на Багдад, осем години и седем месеца. Там той се среща със свои ученици в редките случаи, когато му позволяват за малко благодарение на покровителството на негови последователи от двореца.

През 922 г. ал-Халладж е обвинен в заговор за унищожаването на Кааба заедно с карматите, които нахлуват по пътищата на поклонниците към Мека поради убеждението си, че поклонението в Мека е суеверие. Като доказателства за обвинението към ал-Халладж са използвани наставленията му към неговите ученици „да обикалят седем пъти Кааба на своето сърце“. Осъден за богохулство и обществена заплаха, ал-Халладж получава изключително тежка присъда. Везирът го използва за порицание и влачи публично по земята разчленената му глава.

Първоначално процесът срещу ал-Халладж води до отстъп в суфизма. Някои мистици се връщат към религията, за да избегнат гонение. В същото време в градове като Талакан, днешен Афганистан, избухват въстания при новината за екзекуцията на ал-Халладж. Рузбехан Бакли, Хафиф, Шибли, ал-Кушайри са сред суфи учителите, първи приели ал-Халладж и идеите му. Въпреки че от 922 г. до 1258 г. властите издават официална забрана да се преписват и разпространяват книгите му, за кратко време неговото учение се предава чрез ордена Халладжия.

Скоро прахът на ал-Халладж заиграва в сърцата на суфи. За него вдъхновено започват да пишат Аттар, Санаи и Руми. Образът на „прокълнатия“ светец се предава в поетичните легенди на различни народи, а в турския орден Бекташи новопостъпилите суфи и до ден днешен получават посвещението си на „скелето на ал-Халладж“.

Негови ученици посмъртно събират в книги изказванията и стиховете на своя учител, а също и последните му слова. В годината на екзекуцията му у негови ученици са намерени преписи на книгите на ал-Халладж върху китайска хартия, изписани със златно мастило и покрити с брокат и коприна.

Според Луи Масиньон броят на сърцата, които ал-Халладж обръща към Бога по негово време, не е бил голям, но е бил 1 на 70 000 на ден, според думи на самия ал-Халладж. Като взима предвид годините на проповеди на ал-Халладж и годишния брой поклонници в Арафат, Луи Масиньон ги изчислява на около 350 000 души.

Според Елеазар Хараш по негово време ал-Халладж е имал около 4 000 ученици и те го чакат и в други времена да дойде, „очакват – защото той е Мистичен Учител, страхотен – да слезе пак като Велик Мистичен Учител“.

Ал-Худжвири е предал, че по време на пътуванията си в Персия и Ирак е видял 50 книги на ал-Халладж върху обширни теми – от метафизиката до политиката. Според Рузбехан Бакли ал-Халладж е написал 1000 книги, които неговите преследвачи изгорили след екзекуцията му.

69 публични лекции са съхранени и събрани в книгата „Акбар ал-Халладж“, съставена посмъртно вероятно от Шакир-б-Ахмад, ученик на ал-Халладж, обезглавен заради Любовта си към своя Учител две години след него.

До нас е достигнал запазен индекс на арабски език с 46 книги от ал-Халладж, предаден от Ибн-ал-Надим, сред които заглавията: „Условните и Предвечни букви, и Универсалните Имена“, „Пълната сянка на затъмнението. Относно разрушението на времетраенето“, „Следвечността и следвечното“, „Подходът на Сатана и повелята на Върховния“, „Лъжовната индивидуалност на сенките“, „Светлината на Светлините“, „Точката и космогоничният план“, „Обикновено и мистично възкресение“, „Екстатичните интуиции на мъдреците“, „Искрената вяра и чистото изричане, че Бог е Един“, „Увереността“, „Божественото обличане на човека и истинското проповядване на Словото, в което правото да говориш от първо лице принадлежи само на Бога“, „Какъв е бил винаги Бог и какъв ще бъде винаги“, „Несравнимостта на Божествената Същност“.

„Диван Ал-Тавасин“ е най-известният посмъртно съставен сборник със стихове на ал-Халладж. Той се състои от единадесет глави, някои с диаграми и символи, означаващи мистични видения, които трудно могат да се изразят с думи. Най-дългата глава съдържа разговор между Бог и Иблис, описан като „трагичния любещ“, интимния приятел на Бога и единствения истински монотеист, поради това че в Корана отказва да се поклони на друг освен на Бога дори когато му е заповядано да го направи.

Четиритомното проучване, озаглавено „Страстите на ал-Халладж“ от Луи Масиньон, най-известния френски изследовател на исляма, представя наследството на ал-Халладж, проучвано от него в продължение на 45 години, в едно много лично и широкообхватно изследване. Луи Масиньон казва: „Ал-Халладж ме докосна лично посредством едно приятелство в Духа“. „Не проучването на отдадения живот на ал-Халладж ми предаде тайната на сърцето му, а по-скоро той самият проникна в моето сърце и все още продължава да го изследва“.

Съвременни мислители като Карл Ърнст, Херберт Мейсън и Майкъл Селс правят достъпен ал-Халладж за англоезичния свят.

„О, вие, които ме обвинявате в Любовта ми към Бога“, пише ал-Халладж в свой стих, в който заема ролята на презрения любещ, подобно на Иблис, като се обръща към онези, които критикуват предаността му: „Колко сте сурови! Ако Го виждахте, както аз Го виждам, нямаше да ме вините“. Подобно обвинение, дори осъждане за това, че любиш Бога твърде интензивно и твърде публично, навярно е точно това, за което ал-Халладж е копнеел.

Из „Ал-Халладж“ от Херберт Мейсън

В мистицизма на ал-Халладж човекът е изместен от Непознаваемия, Който не може да бъде въобразен, познат или уподобен на нищо: Абсолютния Безлик, Който най-добре е уподобен на Нищото, за да се съхрани чистотата на вярата в това, за което се казва, че е едно Настоящо, Съзнателно, Целенасочено, Въвличащо и при все това Отвъдно Присъствие. Това Присъствие надминава съвкупността на всички човешки присъствия и способности за знаене и вършене и въпреки това е интимно с тях и в действителност различава всеки отделен член на Цялото, докато „Той“, както традиционно Го наричат, възприема и активно въвлича всички в Своята Непознаваема Реалност, Която трябва да бъде единственият център на всеки от нас. Не е ли това наука за интуицията от най-висш порядък?

Този мистик от 10 в. в ислямската монотеистична традиция, който от младини е закърмен с Корана и думите на пророците, който е изучавал сектите и изповеданията, за да ги обхване, и който е вярвал, че всички те са „един единствен Принцип с множество изяви“, е бил приет много сериозно за времето си – събрал ученици и врагове в ислямския свят, обявен за политическа заплаха от държавата и екзекутиран през 922 г. по обвинение в ерес, а след това наречен „заплаха“ за ортодоксалните мюсюлмани от Ибн Таймия и „Върховен Обожател на Бога“ от Руми 2.

До нас са стигнали словата на ал-Халладж, изречени в долината Арафат, за готовността му да се жертва, да изстрада осъждане и смърт като тези на Христос в името на извисяването на мюсюлманската общност. Той е умолявал Бога да го остави да умре, прокълнат от и в името на разединената, ожесточена и упадаща ислямска общност, даже да бъде обявен за неверник и осъден на смърт, „с вяра в кръста“, за да пробуди и обедини всички членове на общността срещу себе си и наистина да изчезне в Божествената Любов.

За наш ужас и неверие ал-Халладж е умрял с готовност, даже с радост – такава, че е танцувал с веригите, докато е бил извеждан от затвора по улиците на Багдад към шокиращото му разчленяване и екзекуция. Неговият пример е за смущаваща убеденост и духовно самоотричане, за Простота, непостижима за повечето от нас, която свидетелства подобие с Нищото. Животът му остава във времето Страховита Мистерия и Ръководство за онези, които искат да постигнат Истината за нашето човешко съществуване в нейните дълбини, в най-изискващия ѝ Неведом Източник.

Непрекъснатата Любов
към Бога

Аз имам сърце, което се взира в Него и то Му принадлежи изцяло.

Под наметалото ми няма нищо друго освен Бог.

В съзнанието ми не минава нито една мисъл за някой друг освен Него и езикът ми говори само за Неговата Любов.

Нямам друг близък освен Бог.

Хората ме смятат за учител само защото съм Негов слуга.

Бог е лекотата на живота ми и моят покой.

Всички избори, включително моите, са Твои.

Твоето място в сърцето ми е цялото ми сърце и никой друг не може да заеме мястото Ти.

Ти си сърцето ми, съзнанието ми, мисълта ми и духът ми. Ти си ритъмът на дишането ми и възелът на сърцето ми.

Ти в мен – това е моят Дух.

Имам Приятел, Който ме посещава, когато няма никой друг около мен. Той е тук, но си тръгва, когато Го търся.

Той е по-близък, отколкото е разумът до мисълта ми и по-скрит, отколкото са проблясъците на вдъхновението.

Бог е моят живот и тайната на сърцето ми.

О, тайната на сърцето ми е толкова неуловима, че е скрита за всички живи същества!

Отидох при Него без себе си.

Ако аз отсъствам, Той се явява. Ако Той се яви, Той ме заличава.

В тюрбана ми няма нищо друго освен Бог.

Всецелия ме вижда целия и аз Го виждам чрез Реалността, а не чрез любовната Му страна.

Mен вече ме няма, а Той, Който никога не е преставал да бъде, Той е Пребъдващия.

Ако не беше Бог, нямаше да има кой да ме води и ако не бях аз, нямаше да има кой да Го познае.

Плаках в пустинята на близостта с Бога, докато не прекосих всички предели.

Аз имам контрол над неща, които не познавам, и въпреки това не съм различен от онова, което контролирам.

Аз не съм приел учението на нито една от религиите. Само съм взел от тях най-трудната част и я следвам.

Бог е целият ми слух, цялото ми виждане, мисълта ми и самият ми дъх.

Диханието на Духа трепти в кожата ми, в мисълта ми.

Сега съм на седемдесет години и за петдесет години съм изпълнил молитви, колкото за две хиляди години, и всяка моя молитва е осъществяване на предходната.

В сърцето ми няма нищо друго освен една тайна, която научих: да виждам с Твоите очи кой живее в дома.

Разтварянето на същността ми е най-благородната слава, а запазването на човешките ми качества е най-долното престъпление.

Истината проговори от сърцето ми и знанието се яви на езика ми.

Намерих Бога чрез науката за Бога и чрез нейния екстаз.

Реалния ме направи реален чрез Единство, завет и изпълнение.

Моят миг продължава завинаги.

Неговият живот е чрез мен и моят живот е чрез Него, а що се отнася до описанието Му – Той е, Който го дарява.

Ще живея в двете си състояния: и опиянен, и трезвен.

Изкачих се толкова високо, че Неговото съществуване изчезна в мен. След това изчезнах в екстаза, който открих там.

Ти отвърна сетивата ми от всяка друга цел освен Теб и сега целият съм с Теб тотално.

Само Бог съзирам в дълбините на сърцето си и с погледа на очите си.

Няма част от мен, която да не призовава Бога.

Целият съм сърце, което Го зове.

Нашите Духове са в съгласие.

Ако оттегля твърдението и думите си: „Аз съм Истината“, ще изпадна от килима на честта и посвещението. След Иблис и Фараона аз съм казал: „Ако не познаваш Бога, познай Го в знака Му. Аз съм Негов знак и аз съм Истината, и никога не съм преставал да бъда Истинен спрямо Истината“.

Моят другар е Иблис, а моят учител – Фараона. Иблис беше заплашен с огън и не оттегли твърдението си. Фараонът потъна в Червено Море, без да оттегли твърдението си и да признае посредник. ... И аз бях убит, разпънат на кръста, ръцете и краката ми – отрязани, без да оттегля твърдението си.

Превърнах се в неверник в религията за Бога и неверието е мой дълг, защото то се презира от мюсюлманите.

Когато Бог люби Своя предан, той провокира другите предани Нему с враждебност към него, за да може той да се приближава изцяло концентриран в Бога.

Няма по-важна задача за мюсюлманите от това да ме убият.

Убийството ми е техен дълг и ако те горят за вярата си, ще бъдат възнаградени.

Моят Единствен ме избра за единствена по рода Си Истина, Такава, към Която никой път не води.

Той ме избра, привлече ме близо и ме удостои. Целостта ме упъти и поучи чрез Целостта.

Ти вдъхна в мен – Своя свидетел, окачествен с „аз съм“ – Същността Си, Чието качество е „Той е“. В края на трансформацията ми Ти Се уподоби със същността ми и Се обърна към същността ми чрез същността ми. Аз бях сграбчен, пленен, призован, разпънат, убит и изгорен, а бурният вятър разпръсна праха ми. Но онази частица горящо сандалово дърво, мястото, на което се намира Храмът на моите откровения, е по-голяма от планина!

Моето обяснение за Теб не стои между мен и Истината, нито съществуват доказателства чрез знаци или свидетели. Доказателството е за Него, от Него, към Него, чрез Него, от свидетелстването на Истината при спускането на писанието. ... Това е моето откритие, моят коментар, моята вяра; това е, което обединява Единството и вярата ми. Тези думи са слова на отречените, които знаят неща тайно и явно. Това е истинското откритие на запалените търсачи на Бога, мислещите като мен, моите приятели и другари.

Този свят ме подмамва, сякаш не познавам условностите му. Бог е очертал незаконните неща в него, но аз избягвам и законните. Дясната ръка на света се протяга към мен, но аз я отказвам, заедно с лявата му.

Аз нямам свои собствени качества. В действителност Той е, Който проявява Себе Си чрез различни була.

В мен няма други качества освен Вечното Качество и моето Слово е в това Качество. Всички творения говорят за онова, което възниква, докато аз говоря за Вечното. И хората ме отричат, сочат неверието ми и се стремят да ме убият.

Ако кажа: Ана (аз) , Бог отговаря, че Ана е само за Него. Затова за мен остава само Ля (нещо, което не съществува), а Ана е за Бога.

Четири букви са фокусът на мисълта и желанията ми и ме държат неспокоен през цялото време. Буквата „А“ в „Аллах“ подканва творението към действие. Буквата „Л“ кара съществата да се покаят за грешните постъпки и да се стремят да очистят вътрешния си свят, и ги озарява с Божествена Светлина. Втората „Л“ допълнително увеличава Божествената Любов, а накрая „Х“ разкрива Божествените тайни.

Нямам думи, с които да опиша Божествената Любов, която ме погълна изцяло.

Тялото ми изчезва в светлините на Същността Му.

Откакто Аллах благослови вътрешния ми свят със Своята Любов, не съм мигнал.

Дори да Си скрит за очите ми, аз Те виждам в себе си, въпреки външното отделяне.

Вътрешните ми очи служат само за да Те виждам.

Ти имаш пълен контрол над всяко мое действие.

Разказах на хората за Теб и начина, по който Се проявяваш в света, обаче имам да им разкрия една тайна за Реалността Ти от Божествения свят.

Пречистото Слияние с Бога

Из „Ал-Халладж. Стихове на един суфи светец“ от Карл Ърнст

Видях Бога с очите на сърцето си и казах: „Кой си ти?“. Той ми отговори: „Ти“.

Превърнах се в Единия, Който ме люби, и Единият, Който ме люби, стана аз. Ние сме два Духа, слети в едно тяло, и да виждаш мен, означава да виждаш Него, а да виждаш Него, означава да виждаш нас.

Той ще остане скрит за очите ми, докато тялото ми не изчезне в Светлините на Същността Му, и тогава няма да остане нито следа, нито диря, нито черта, нито помен от мен.

Любовта е белязала сърцето ми с печата на копнежа по Бога – и то с какъв печат! Съзнанието за собствената ми същност избледня в близостта ми с Него, докато не забравих името си.

Духът ми Те е поставил между кожата и костите ми, затова как си мислиш, че ще живея, ако Те изгубя?

Бог тече между гърдите и сърцето ми, както сълзите текат от очите ми. И Той живее в съзнанието ми, вътре в сърцето ми, както духовете живеят в телата.

Пеперудата се хвърля в огъня и чрез смъртта си сама се превръща в огън. Ти Се намираш между обвивката на сърцето ми и сърцето ми, и Се лееш като сълзи от очите ми.

Това е Единение на Същности. Никой не разбира това освен суфи.

Любовта ми към Бога ме погубва и отслабва, но мога ли да се оплача на Бога от Бога?

Не спирам да плувам в Океана на Любовта, да се издигам и спускам с вълните. Те ту ме издигат, ту ме потапят. Любовта ме носи там, където повече няма бряг.

Сърцето ми лети, обвито в копнежа, върху крилата на моето намерение към Онзи, Когото не мога да назова, но за Когото мога да говоря със символи.

Ликът Ти е в очите ми, Името Ти е на устата ми, домът Ти е в сърцето ми. Затова кажи, къде си Се скрил?

Аз не усещам отделяне от Теб. Вече вярвам, че близо и далече са едно и също нещо, защото, ако аз съм отделен от Теб, то тогава това е моята компания, но тъй като ние сме едно цяло, възможно ли е изобщо отделянето да се случи?

Когато Ти Си замина, отсъствието Ти се превърна за мен в присъствие, защото Ти остана в тайните ми мисли отвъд въображението, скрит вътре в съзнанието ми. Наистина ти си моят най-близък приятел през деня и най-интимният ми събеседник през нощта.

С цялото си същество аз се държа за Любовта Ти. Ти си моето убежище.

Всичко, което съм аз, Си Ти. Всичко, което виждам и чувам, Си Ти.

Тайна на тайните ми, Ти си толкова потънка, Ти се криеш от всички живи представи и се явяваш и вън, и вътре, във всичко и чрез всичко. Моето извинение към Теб е само невежеството, голямото съмнение и крайната слабост. Цялост на Целостта, Ти не си „другият“ за мен, тогава какво е извинението ми към мен самия?!

Ти си този, който ме докарва до полуда. Не е призоваването това, което ме подлуди! Нека сърцето ми не се свързва повече с него! То е само посредник, който Те скрива от погледа ми, когато мисълта го украсява със съзерцанието ми.

Помня Бога с всеки свой дъх и премигване на окото и се смирявам в страданията, и Му благодаря за даровете.

Съедини ме в Единство, Любов моя, но съедини ме в Единство без укор. Ти твърдиш, че съм изчезнал за себе си, тогава как мога да се сближа със себе си? Ако сърцето, което е мое, Те приближи, не ми задавай въпроси, а само го попитай за мен един въпрос, който е мил и любезен: имам предвид „Истината“. – А Tи носиш ли я? Учуден съм, че умирам от копнеж, докато Ти, Господи, си ме изоставил!

Ако един атом от това, което е в сърцето ми, срещне планините на земята, те ще се разтопят и ако в Деня на Възкресението се намеря в адския огън, ще го изгоря, и ако вляза в рая, ще го разруша из основи.

Аз доказах Твоята Истина, затова прави, каквото искаш с мен, защото аз умрях в Любовта и изчезнах заедно с любещите.

И Ти стана мое съзнание в най-съкровената ми част.

Никой не може да ме спаси от Теб, защото Ти Си ме погълнал в Себе Си и не ме връщаш към мен, нито имам друго убежище освен Теб.

Единствено състоянието на изумлението ми позволява да Те нарека „Свят“.

Ако можех да Те стигна, щях да дойда, пълзейки по лице и ходейки на глава.

В моето отсъствие се появи присъствието ми. Ти Си тотално скрит в Тайната, а аз се скрих от илюзията в мисълта за Теб.

Който Те докосне, докосва и мен.

Тишина, след това безмълвие, после изумление и знание, след това намиране, после умиране. И глина, след това огън, после светлина и студ, след това сянка, после слънце. И твърда земя, след това бряг, после пустиня и река, след това океан и после суша. И опиянение, след това трезвост, после копнеж и близост, след това единение, после интимност. И свиване, след това разширение, после изчезване и отделяне, след това събиране, после унищожение. Така говорят хората, за които светът не струва нито лев. Това са гласове отвъд Прага, докато смъртните, дори да са близо, още сричат. Последното, към което човек се връща, когато стигне Предела, е съдбата и азът. Смъртните са роби на желанията си, а Истината на Истината е свята, когато е била съкровена.

Ти Си гледната точка, от която гледам, но Ти Си място, което е скрито за ума ми.

Ти Си Целостта на Целостта; Целостта, Която ми е по-скъпа отколкото частта от мен или остатъка от мен.

Ти ли си, или съм аз? Това би означавало друга същност в Същността? Има само един Аз: Ти, Който живееш в моята нищожност. Ти Си Цялото, Което сияе преди всяко нещо – неопределено, с двоен лик. Ах, ето я Същността Ти, отделена от мен, за да мога да виждам ясно! Обаче същността ми вече е пресушена, унищожена, до предела, в който повече няма нищо. Къде откриваме Божественото докосване, което Те съзира, О, копнеж мой – в дълбините на сърцето или в дълбините на окото? Между мен и Теб стои едно „Той е“, което ме измъчва. Ах, махни чрез Милостта Си това „Той е“, което стои помежду ни!

Има ли място, където Ти не Си, че хората поглеждат нагоре и Те търсят в небето? Ще ги видиш да се вглеждат в Теб по улицата и сляпо да Те подминават.

Виж утехата, душе моя, защото силата идва от отричането и отдаването. Виж зазоряването, което изгрява от мястото на разбуленото проявление. Част от мен се крепи върху част от частта ми, обаче аз целият копнея за Целостта на целостта ми.

Намирам за странно, че Целостта на Бога може да се понесе от моята нищожна човешка част и при все това заради товара върху нищожната ми част, земята не може да ме понесе.

Аз отсъствах, когато видях Бога, и при все това не отсъствах. Как присъствах и не присъствах? Как виждах и не виждах? От изумление преминах в яснота и от яснота в изумление. Видян от Бога, аз видях Бога. Пристигнах и бях отделен. Постигнах желанието си и бях отделен от сърцето си, да не би „да излъже сърцето за това, което видя“. Бог ме скри и след това ме привлече към Себе Си. Той ме упълномощи и ме пречисти. Направи да ожаднея и след това ме нахрани. Пречисти ме и след това ме избра. Повика ме и след това ме призова. Покоси ме и след това ми дойде на помощ. Въоръжи ме и ме възкачи на седлото.

Слава на Този, Който изяви Своята човечност като Мистерия на славата на Своята блестяща Божественост, а после Се разкри на творенията Си в образа на ядящ и пиещ! Така творението Му Го видя със собствените Му очи, като поглед, проблясващ под клепача.

Станах господар на всичко, когато Ти се превърна в Любовта ми. Оставих на хората техния свят и религия, потънал в Любовта Ти, о, моя религия и мой свят!

В моята Вечност, и в моята Не-Вечност, и в моето унищожение, аз Те открих. Като заличих името си и следите на плътта ми, попитах за себе си и възкликнах: „Ти!“. Съзнанието ми беше насочено към Теб, докато не изчезнах от себе си, и не остана само Ти.

Където и да ходех – беше Ти. И всичко, което видях – беше Ти.

Аз съм доволен, ако Ти Си доволен да ме погубиш, защото каквото и да избереш, Убиецо мой, аз избирам същото!

О Ти, слънце! О, Ти луна! Ти ден! Моят рай и моят ад си Ти, само Ти!

За Любовта Ти се държа с цялото си същество... Ти си моят храм.

Духът Ти Се сля с моя, малко по малко, чрез обрати, чрез събирания и изоставяния. И сега – аз съм Ти. Животът Ти е моят живот и моята воля.

Духът Ти се обедини с моя, както виното с чистата вода и ако нещо Те докосне, то докосва и мен, защото Ти съм аз във всяко състояние.

Хей, вие! Кажете на приятелите ми, че съм отплавал и че корабът ми се е потопил. Моята смърт ще бъде във вярата на кръста. Не искам нито Мека, нито Медина.

Глава на изумените, увеличи изумлението ми! Ако съм неверник, увеличи неверието ми!

Когато Те помня, копнежът почти ме убива, а забравянето Ти е скръб и болка.

Убийте ме, о, верни приятели, защото това, което ме убива, ми дава живот. Моят живот, това е смъртта, а смъртта, това е животът ми.

Искам Те, но не Те искам заради наградата – искам Те вместо това заради наказанието. И всичките си желания съм постигнал освен насладата от това да бъда наказан.

Не ме винете, защото вината е далеч от мен. Спаси ме, Господи мой, защото съм сам. Аз съм верен на обещанието Ти. От самото начало задачата ми е трудна. Който иска реч, ето писанието ми, затова прочетете го и знайте, че съм мъченик.

Критици, не ме винете заради копнежа ми по Бога, защото ако Го виждахте, както аз Го виждам, нямаше да ме вините. Има хора, които обикалят Кааба, без да използват краката си. Ако те обикаляха Бога, нямаше да се нуждаят от храм.

Хората пътуват за поклонение, но аз пътувам на поклонение към своя Покой. Те принасят животни в дар, а аз предлагам своето сърце и своята кръв.

Няма никой друг освен Всемилостивия, приятели мои, с когото Духът ни може да се сближава!

О, хора, спасете ме от Бога, който ме отне от мен самия.

Ти отне същността ми, за да Ти послужа като символ сред хората, когато, показвайки ме в последното ми състояние, Ти дойде да провъзгласиш моята Същност (Твоята, Създателю мой). И тогава, кой говори – Творецът или Неговото творение?

О, мюсюлмани, спасете ме от Бога! Бог ви е дарил праведната ми кръв. Бързо ме убийте и тогава ще станете воини в свещената война, а аз – светец. Убийте проклетия (сочейки себе си)!

Представете си моя изгрев и този на полумесеца, когато изгряваме пред очите на Бога на Неговия хоризонт – кой от нас свети по-ярко? Макар той да нараства с всеки час и да изгрява, аз се стопявам и изчезвам в копнежа.