МЪДРЕЦИ И МИСТИЦИ

ОТ ВСИЧКИ ВРЕМЕНА

многотомник

том трети

•Логос• Варна

1998 г.

•Предговор•

Тихият път към Истинолюбието

Мъдростта и мистицизмът са пътища на Истинолюбието. Истинолюбието е най-възвишената жажда на душата. Може да имаш много хубави желания в живота си, може да обичаш хората и да им помагаш, може да си добър и към другите, и към себе си, но всичко това не може да ти помогне да познаеш себе си, своята Същност и своята Вечност. Истинолюбието е гласът на твоята съкровена Същност. Истинолюбието е вечно преоткриване на себе си, вечно израстване, вечно вглъбяване и това самопроникване няма край. Истинолюбието е път, по който човек се освобождава от всичко излишно. Когато човек се освободи от всичко излишно, той остава сам със себе си и вижда себе си като Истината, и тогава може да произнесе свещените думи: “Аз съм Истината”. Да се осъзнаеш като Истината, не означава, че пътят е завършил, защото Истината е вечно нова в своята дълбочина, в своята неизмеримост. Когато обикнеш Истината цялостно, тогава ще смутиш много същества вън от себе си и вътре в себе си и много същества ще се опитат да ти попречат, но не се отказвай, защото пътят към Истината е единственият път, който е благословен за вечни времена. Истината е тази сила, която вечно ще те вдъхновява и която вечно ще те обогатява, а ти самият ще се превърнеш в нейното Лице.

Елеазар Хараш
септември, 1998 г. Варна

АБАЙ

(1845-1970)
Казахски Поет и Мъдрец

Да, малко е да имаш страх от Бога и е хубаво, ако хората помнят две необходими условия: първото - това е убедеността в могъществото на вярата, второто - стремежът към познаване на нейния смисъл.

Няма истинна вяра без усърдие и въздържание на нейните слуги, без преживяване и борба за нейната чистота и възвишеност.

Да бъдеш правоверен, значи да вярваш във всемогъществото на Аллах и да приемаш учението на пророка за Всеединството на Аллах и земното Битие.

Но истинно вярващи, разбира се, следва да се признае, са тези, чиито убеждения не могат да се поколебаят нито от заплахата на смъртта, нито от хиляди хора. Нетрудно е да се досети човек, че такива хора трябва да имат безстрашно сърце и неукротим Дух.

Най-скъпото в човека е неговото сърце.

Всички най-добри качества на човека, такива като отзивчивост, състрадание към човешката скръб и човеколюбие, се раждат от сърцето.

Човек с истинско сърце е внимателен към света и верен на своята дума.

...А познавайки лошото, човек не се освобождава от него изведнъж. Не на всеки е дадено да извърши такъв подвиг.

Глупавият не може никак да намери своето място в живота.

Силата, Разумът и Сърцето заспорили, кой от тях е най-нужен на човека. Убеждавайки се, че не ще могат да дойдат до съгласие, те се обърнали за помощ към Науката. Послушай, Науко! - казала Силата. - Ти нали знаеш, че без упорит труд не може да се достигне нито майсторство, нито богатство. Само аз опазвам от лекомислието, от позора на дребните недостойни за човека дела, от стремежа към лек живот. Само аз не давам на хората да падат духом и ги връщам в правия път, когато те даже посред бял ден се изхитрят да се отклонят от него. Послушай, Науко! Работейки без умора и сън, хората те овладяват, излиза, че своя полет нагоре ти дължиш на мен. Работейки без умора и сън, хората стават слуги Господни, излиза, че живота си човечеството дължи на мен. Така че, кажи, Науко, защо спорят тези двама с мене? И отбелязал тогава Разумът: Аз определям кое е полезно и кое е пагубно за човека и в земния, и в задгробния му живот. Нима не на това се дължи Вечният Живот? Хората постъпват по мое повеление, следователно аз знам цената на човешката сила и разбирам езика на Науката. Как може да се спори с мен, ако без мен хората не знаят къде да търсят полза, как да се предпазят от беда, по какъв начин да постигнат Науката? Не издържало Сърцето: Аз съм Царят на Живота! - възкликнало то - аз пращам кръвта по жилите; в мен обитава Душата и затова няма без мен Живот! Аз отравям съня на ситите, изнежените в меката постеля на топло в къщи, заставяйки ги да страдат за бедните, гладните и бездомните. От мен се поддържа почитанието към възрастните и снизхождението към младите. Аз съм справедливост, удовлетворение, съвест, благодарност и милосърдие. Какво са без мен Силата и Разумът? Само че хората не са способни да ме съхраняват такова и затова те сами стават различни. Но аз съм Царят на Живота! И моето назначение не може да се оспорва! Изслушвайки тримата, заговорила Науката: Слушай, Сило, всичко, което ти говорѝ, е истина. Ти не спомена за много твои достойнства, в това също се прояви твоята сила. Без тебе е немислим Животът, но понякога твоите възможности се обръщат с жестокост към хората. Хватката ти е твърда и когато си на страната на неправдата, иде бедата. От тебе има много полза, но има и не малко злина. Послушай, Разуме, и ти истината говорѝ. Няма придобивки без разум. На тебе е дадено да откриваш на хората тайните на природата, живота и душата. Вярно е, че даже за своя Създател хората научават от тебе. Ти владееш тайните на Битието на двата свята, но това не ти е стигнало и ти си започнал да развъждаш хитростта и коварството. На теб са известни пътищата към съкровищата на двата свята и затова на теб са започнали да разчитат и лошите, и добрите. И бедата е в това, че ти с еднаква готовност изпълняваш желанията и на едните, и на другите. Вие ме помолихте да определя кой от вас представлява най-голяма ценност за човека. Но аз не искам да ви противопоставям един на друг. Нека Повелителят на всички да бъде Сърцето. Ти, Разуме, си многостранен и разнолик, а Сърцето няма да следва всяко твое решение. Доброто то ще одобри и ще му се подчини с велика радост. Лошото няма да приеме, по-скоро ще се отрече от тебе. Ти, Сило, си могъща и строга, а Сърцето няма да ти дава воля. За добрите дела няма да те пожали, от недобрите ще те удържи. Обединете се заедно и, както вече казах, нека Сърцето ви ръководи. Ако това стане и вие се обедините в един човек, то той ще стане праведен, прахта от неговите подметки ще лекува слепите. В това - в Хармонията и Чистотата на човешкия живот - се заключава смисълът на съществуването на Великия свят. Ако вие не успеете да се обедините, то ще дам предпочитание на Сърцето - Царят на човешкия живот. Така Науката решила спора.

Щедрият няма врагове.

Прав е този, който владее придобитото.

Живата душа и отзивчивото сърце трябва да водят човека, тогава и трудът му е осмислен, и придобитото е на място.

Достойнството на човека се определя от начина, по който върви към целта, а не от това, дали ще я достигне.

Помагай на разумния. Да съдействаш на неблагодарния, значи сам да се спънеш.

От радостта и щастието хората губят главата си. Човекът овладява науката и знанията тогава, когато с цялото си същество се стреми към Истината и Правдата и се опитва да разбере същността на явленията.

Имената на Аллах са същността на названията на

Неговите чудотворни дела...

Ние познаваме Аллах с мярката на Неговите проявления, да се познае Той самият е невъзможно.

Аллах е Безкраен, а човешкият разум е определен. Нима е възможно пределното да измери Безкрайното?

Аллах не е сътворил Словото - произнесъл го е и това Слово е дошло до слуха на хората.

За Създателя трябва да се съди по сътворения от Него свят.

Съзиданието безусловно се явява една от силите, съставящи Могъществото на Аллах.

Никое от тези богатства не служи на самия Аллах, защото Той е Владетелят на света и от нищо не се нуждае.

Великият пророк Мохамед, да му даде Аллах Мъдрост, писа: “Който няма съвест, той няма и вяра.” И тук още веднъж се убеждаваме, че истинската вяра се достига не просто с молитва. Да изморяваш тялото си с молитви и пост може и да е необходимо, но изворите на истинската вяра безусловно са съзнателността, честността и състраданието.

А чистото намерение е основата на вярата и тя трябва да се цени.

...Там, където няма живот, не може да има съвършенство.

...Дори да си станал Мъдрец, това още не означава, че си познал Аллах.

АВВА

Велик Мистик. Името означава “Прамайка”.

Първичният Живот е породен от Святост. Светостта е начало на Живота.

Роден си само тогава, когато си Свят. Без Святост си в неродено състояние.

Въпросът за Святото рождение се задава само когато човек живее, защото когато умира, въпросът е излишен. Щом умираш, още не си роден.

Обикновеното раждане има начало и край, а Святото раждане има само начало.

Святото рождение е Живот, който е извън пределите на живота и смъртта. Святият Живот е наречен само условно Живот, защото човек не познава това, което е по-дълбоко от Живота.

Святото рождение е едно вечно пътешествие навътре, това пътешествие е наречено Вечен Живот.

Смисълът на Живота е да се достигне до Началото на Пътя. Това е Началото, което няма край.

Светостта не се нуждае от край и затова тя е Вечно Начало. Това Начало върви винаги към себе си и никога не се изчерпва.

Реалният Живот няма край, защото той вечно се обогатява.

Във всеки миг трябва да Те търся отново.

В тъмната страна на храма аз Те виждам, защото долу под мрака си пак Ти. Защо Те виждам навсякъде? Защото Ти ми даде Своите очи. Вземеш ли очите ми, не мога да Те видя и в Светлината.

Живея, за да Те видя. Умирам, за да Те открия. Раждам се, за да Те позная. Извисявам се, за да Те докосна.

Много пъти ще слизаш до дъното на мрака, но когато се пробудиш в мрака, ще откриеш една непозната Светлина и тогава ще разбереш, че в твоята Голгота е имало само Светлина и само Бог и тогава Всевишният ще те освети, защото си Го познал.

Не търси Бога, а Му създай място в себе си.

АВЕДИ

Велик Мистик. Името означава “Водител към
Истината”.

Началото на Живота е Тайна. Началото на Душата е Свята Тайна. Началото на Духа е Велика Мистерия. Тази Мистерия живее извън времето и извън Вечността. Нека тази Велика Мистерия ви призове някога при Себе Си, защото всичко, което сте търсили в своите многобройни странствания, е бедно. Само тази Велика Мистерия може да ви даде Истината.

Истинските Посветени се раждат с вродена способност за дълбоко разбиране на същността на нещата и, раждайки се, те си остават неродени. Дълбокото разбиране е истинската храна на Посветения.

Великата Мистерия на Живота е вечно неразрешима и винаги благодатна.

Вдъхновението е Пламъкът на чистия Дух. В диханието на този Пламък се оглежда Вечният.

Мъдрият не следва някакъв път, а следва вдъхно-вението си. Вдъхновението на Мъдрия е безпределно. Вечността, това е умението да чакаш, а за Великата Мистерия е необходимо винаги да гориш. Огънят живее в огъня.

Злото не може да живее в чакането. Доброто не може да живее в безверието. Ако умееш да чакаш, злото ще те изостави. Ако умееш да вярваш, доброто ще ти стане спътник. Но Мъдрият е свободен от доброто и злото, а негов спътник е вдъхновението, което е дихание на Всевишния.

Във Всевишния гледам и виждам своя произход - това е, което трябва да се види.

Мъдрият, който умее да навлиза в себе си, открива нещо, което е по-дълбоко от него самия, това е, което трябва да се види.

Мъдрост означава неизменност в своите действия, неизменност в своя подход. Мъдрост означава неизменност в света на промените.

След като Мъдрият е станал неизменен, той е постигнал овладяването на себе си.

Истинският Мъдрец, това е Вечността в своите действия, в своите прояви.

Вдъхновението е Божествен устрем, който е запален от ръката на Всевишния.

АВИЦЕНА

(980-1037)
Персийски Алхимик, Поет и Мъдрец

Вселената е еманация на Божеството.

Бог е Първата Реалност на всичко съществуващо.

Порядъкът във Вселената е целесъобразен сам по се-бе си и е независим от Бога.

Светът се развива по свои собствени закони.

Всички съществуващи неща, които се управляват от висши принципи, обладават естествено въжделение и вродена Любов.

Любовта е причина за съществуванието.

Няма Любов извън тази обща и абсолютна Любов.

Битието на всеки предмет, който се управлява от висш принцип, се определя от вродената Любов.

Любовта в действителност не е нищо друго, освен одобрение на всичко прекрасно.

Всичко съществуващо одобрява това, което му подхожда, и се стреми към него, когато то е изгубено.

Нито една индивидуална субстанция не е лишена от Любов.

Когато към една от силите на душата се присъедини друга, по-висока по отношение на благородството, тя отстъпва във връзка с последната и в резултат на тази връзка по-нисшата сила повишава своя блясък и красота...

Висшата сила поддържа и укрепва нисшата и отстранява от нея опасностите, заставя я да повиши своето съвършенство и ѝ помага с най-различни способи, доставяйки ѝ красота и благородство.

Божествените души, били те човешки или ангелски, не заслужават Божествени звания, ако не придобият зна-ния за Бога.

Първопричината е чисто Благо, абсолютно по своята същност.

В Първопричината няма недостатък в никакво отношение.

Първопричината обладава всички благи качества.

Първопричината е абсолютно Благо във всички отношения.

Истинският обект на Любовта за човешките и ангелските души се явява чистото Благо.

Абсолютното Благо проявява себе си пред тези, които са преизпълнени с Любов към него.

Крайната степен на приближението към Бога е Единението.

АДИН ЩАЙНЗАЛЦ

Съвременен Мистик, Равин и Мъдрец
от еврейски произход

Съществува толкова дълбоко взаимопроникване между различните светове, че те се явяват като съставна част един от друг. При това всеки от тях служи за отражение на другия и обратно - сам се отразява в другия свят, стоящ по-горе или по-долу от него, изменяйки се, преобразувайки се и даже изопачавайки се под влиянието на такова взаимодействие.

Светът се нарича “висш”, ако е разположен по-близо до

Първопричината, отколкото другия свят във веригата на причинно-следствените връзки.

Думите “нисш” и “висш” определят само положението, което заема един или друг свят в йерархията от причини и следствия.

Светът на действието, в който съществуваме, е само част от общата система на мирозданието, включваща в себе си четири различни свята, всеки от които притежава свои собствени характеристики и собствена същност. Тези четири свята низходящо се наричат: “излъчване”, “творение”, “съзидание” и “действие”.

Различните светове се определят като “нисши” и “висши” по степента им на възприемчивост към Божествената светлина.

Обитателите на нисшите светове усещат независимостта на своето съществуване по-отчетливо от обитателите на висшите светове и в по-голяма степен осъзнават своята индивидуалност. Това съзнание за своето отдел-но “аз” препятства на Божествената светлина да проникне в тях самите и същевременно затъмнява тяхната истинска, неизменна същност, която е скрита под обвивката на конкретната личност.

Там, където Божествената светлина се проявява в своята пълнота, не остава място да съществува каквото и да било друго.

Съществата, обитаващи света на действието, могат да дойдат до такова състояние, при което те не само че не осъзнават съществуването на Божествената светлина, но и въобще я отричат. От друга страна, колкото по-висш е светът, толкова той е по-възприемчив към Божествената светлина.

Ако в нашия свят е необходим пророчески дар или религиозно озарение, за да се види Божественото в цялото му многообразие и форми и на всички нива, то обитателите на висшите светове се оказват по-възприемчиви към Божествената светлина и по-мал-ко ѝ се съпротивляват.

В света на излъчването - най-високият от световете, който не трябва строго да се нарича свят, защото му е присъща абсолютна прозрачност и възприемчивост към Божествената светлина - е вече невъзможна каквато и да била автономия.

Само в света на излъчването Божествеността не се скрива зад каквито и да е прегради и завеси, разделящи предмети и явления. Ето защо може да се каже, че светът на излъчването не е вече свят, защото това е самата Божественост.

В света на творението, въпреки неговата повишена възприемчивост към Божествената светлина в сравнение с по-нисшите светове, все още се запазва независимото съществуване на индивидуалностите, отделени от Божествения Първоизточник.

В света на излъчването няма никакви прегради. Там

цари пълно единство... Зад завесата се намира самият Източник на цялото битие и там вече няма никакви завеси.

Завесата служи за преграда на свободния поток от Божествена светлина в цялата нейна чистота.

Идеята за завесата е само образ, служещ за обяснение на същностната разлика между нивата на мирозда-нието.

Когато Божествената светлина минава през прозрачните нива на битието, може да се измени цветът, направлението и интензивността на светлинния по-ток, но неговата същност си остава.

Светът може да съществува само при това условие, че неговият Създател е скрит.

Сферите на битието, всички автономни светове, съществуват само благодарение на това, че Бог скрива Себе Си.

За съществуването на света, възприеман от нас като малко или много независим от Първопричината, е необходимо Първопричината да е скрита от него.

Това отстранение на Божествената светлина лежи в основата на процеса на сътворението на мирозданието и завесата, скриваща тази светлина, е необходима, за да могат световете да се проявят като съществуващи сами по себе си. Именно такъв е един от основните образи в книгата Берешит: в началото на творението била “тъмнина над бездната”. И от тази тъмнина, възникнала вследствие съществуването на завесата, отделяща Твореца от Неговите творения, били моделирани (създадени) нисшите светове.

Това, което ние наричаме “душа” - това е цялата съвкупност от живи творения, съществуващи във времето и пространството на физическия свят.

Съществата, населяващи света на съзиданието и функциониращи в него така, както ние в света на действието, обикновено се наричат ангели.

Ангелът - това е духовна реалност със своя неповторима същност, свойства и характер. Истинското различие между човека и ангела съвсем не се заключава в това, че човек притежава тяло, а ангелът е безтелесен. Душата на човека е неимоверно сложна - това е цял свят, състоящ се от различни същности, докато ангелът е единична същност и в този смисъл е едноизмерно същество.

“Ангел”, в превод от еврейската дума “малах”, означава буквално “посланик”. По своята природа ангелът в някаква степен действително се явява посланик: неговата задача е да поддържа постоянния контакт между нашия свят на действието и по-високите светове.

Ангелът осъществява предаването на жизнена енергия от свят в свят, при това съществуват два способа за изпълнението на тази задача: той може да служи като посланик на Бога в по-ниските нива на битието към другите ангели, а също и към световете и съществата, намиращи се по-долу от света на съзиданието, но може да бъде използван и за връзка между нашия свят и висшите светове.

По своята вътрешна същност ангелът завинаги си остава неизменен; неговото статично съществуване може да бъде временно или вечно, но то веднъж завинаги е ограничено от рамките на заложените при неговото сътворение свойства.

Ангелите населяват света на емоциите и чувствата и всеки от тях характеризира някакъв импулс или определена подбуда - усещане на любов, импулс на страх или състрадание и т.н.

Същността на ангела се определя от рамките на конкретното чувство така, както индивидуалността и душевните свойства на човека определят неговото “аз” в нашия свят.

При ангелите на любовта има безкрайно множество от разновидности и нюанси на това чувство. Няма две чувства от един разряд, които да са емоционално

идентични, както не може да има две еднакви мисли... Ангелът завинаги си остава проявление на една единствена емоционална същност.

Сред безчетното множество категории ангели, населяващи различните светове, има такива, които са съществували от началото на времето: те са вечна, неизменяема част от мирозданието. Ангелите от тези категории в някакъв смисъл действат като проводници на жизнената енергия, чрез която Божествената милост се възкачва и слиза от едни светове в други.

Има такива духовни същества, които се създават във всички светове, особено в света на действието, където мислите, постъпките и преживяванията на хората пораждат ангели от всевъзможни видове.

Светът, където съществуват ангелите - светът на съзиданието - представлява система от нефизични същности, болшинството от които са прости и еднозначни. Всеки ангел има свой ярко изразен характер, проявяващ се в неговата деятелност в нашия свят. Ето защо се казва, че ангелът може да изпълни само една задача - същността на ангела е елементар-на в сравнение с необичайната сложност на човека.

Съществата, населяващи света на злото, също се наричат ангели, но това са ангели-погубители, ангели на разрушението. Тези духовни създания имат съвсем определена цел. Така както в световете на светостта свойство на ангела може да бъде святата любов или свещеният трепет пред Създателя, така и в световете на злото съществуват най-различни еманации и импулси: ангелът на разрушението може да бъде изразител на порочната любов, мерзостта, нечистия страх и други подобни емоции.

Някои от ангелите-погубители са напълно самостоятелни същества с ярко изразен характер; тяхното съществуване в известен смисъл е вечно - най-малко то ще продължи дотогава, докато злото не изчезне от лицето на земята.

Съществуват ангели-погубители, създадени от човешките грехове, в резултат на които злото придобива обективно съществуване: нечиста мисъл, порив, продиктуван от ненавист, грозна постъпка.

В резултат на всеки грях се създава абстрактно одушевено същество - ангел на ада.

Всеки от тези ангели принадлежи към определена сфера на злото, съответстваща на подбудата или постъпката, която му е дала живот.

По своята вътрешна същност ангелите, обитаващи сферата на злото, не са напълно автономни - те зависят от нашия свят, получават от него жизнена сила, която могат да предават по различни пътища на по-ниски нива.

Доколкото на човека е дадено право на избор, той влияе на нисшите светове чрез извършеното зло точно така, както изменя висшите светове, творейки добро.

Всяко действие на човека поражда сгъстена духовна енергия - ангел; всички духовни сили на човека са въвлечени в неговите действия и всеки ангел, създаден от неговата постъпка, се превръща в негов спътник, става част от неговото реално съществуване.

Както ангелите на светостта, така и ангелите на разрушението служат като своего рода канали за предаване на жизнената енергия, която в този случай напуска нашия свят и минава през различните нива на порока, степен след степен, докато не достигне до самите глъбини на мерзостта в световете на злото.

Ангелите-погубители ни изкушават и ни подстрекават към злото. Колкото повече зло твори сам човек, толкова повече жизнена енергия “измъкват” от него те за своите сфери.

Ако можеше да се изкорени докрай всичкото зло в света - тогава от само себе си се разбира, че ангелите-погубители биха изчезнали, тъй като те могат да съществуват само в качеството си на паразити, живеещи за сметка на човека. Но докато човек избира злото, той ще поддържа и ще храни всички светове и “дворци” на злото.

Човек е в сила да се освободи от най-силните изкушения и по този начин да застави световете на злото да придобият своите първоначални форми. Освен това, той е способен напълно да измени тези светове до такава степен, че да стане възможно да ги включи в системата от световете на светостта. Това става тогава, когато тази част от световете, която се е изопачила и извратила, изчезне окончателно, а тази част от тях, която е изпълнявала ролята да огражда светостта, придобие принципно друг характер.

Докато структурата на мирозданието си остава неиз-менна, ангелите-погубители ще продължават да съществуват в света на действията и даже в областите, разположени над тях, намирайки си място навсякъде, където има и най-малката склонност към зло. Но това се случва само защото те сами подстрекават към зло, провокират неговото възпроизводство, укрепяват своя-та сила и власт с помощта на това, което те сами са извикали, и в крайна сметка служат за наказание на тези грехове, за чието извършване те са способствали.

Когато душата на човека остави тялото и придобие способността безпрепятствено да общува с духовните същности, сама ставайки изцяло духовна и съхранявайки само откъслечни спомени за своята бивша връзка с материята, тогава се случва следното: всичко, което тази душа е направила през живота, застава пред нея в своя истински вид, на такова ниво на нейното бъдещо съществуване, каквото тя е заслужила.

Душата на грешника се спуска в ада, с други думи, напълно се потапя в света на тези ангели-погубители, които тя е сътворила в живота, действайки неправедно. От тях душата никак не може да се освободи, защото тези същества обкръжават душата от всички страни и сурово я наказват за това, че ги е извикала към живот. И докато справедливата мярка на тези мъки не бъде отмерена, душата ще си остане в ада.

Душата не получава наказание от някакви външни сили, а от самите проявления на злото, които е породила със своите собствени качества. И само след като душата премине през отвращението, мъката и болката на духовното съществуване в атмосферата на породеното от нея зло, тя ще може да достигне до висшето ниво в съответствие със своята истинска същност и това добро, което е сътворила в света.

Човек, изпълняващ заповед, молещ се или отправящ мисли към Всевишния, създава ангел - нова духовна реалност - и по този начин неговият дух прониква във висшите светове.

Обръщането към Бога или жертвата, която Му се принася - а в това се заключава и вътрешният смисъл на всяка заповед - се издига в духовните висини във вид на ангел и предизвиква изменение в системата от висши светове, главно в света на съзиданието, а оттук влияе и на по-високи светове. Същността на действието се проявява в този момент, когато това, което е извършено в нашия свят, се отделя от конкретните физически обстоятелства - време, място и личност - и става ангел.

Светът на творението представлява свят на чистия разум. В този свят е заключена способността за постигане на истинската, вътрешна същност на нещата и проникването в нея. Разумът се явява в този свят и творческо начало, и съхранител на знания.

Серафимът - това е ангел, в който се проявяват висшите степени на интелекта. Ако ангелът от света на съзиданието се явява въплъщение на чистите емоции, то ангелът от света на творението е същността на чистия разум.

Серафимът е отделна абстрактна същност, неподвластна на никакви изменения. Серафимите отразяват различията между разнообразните плоскости, съзнания и всеки съответства на определен аспект от разума.

Всяко същество от света на творението служи като посланик, получаващ жизнена енергия от ангелите и душите от света на съзиданието и я предава на по-високо ниво - в света на творението и по-нататък към безконечните висини.

Божественият Престол - или другият термин “Колесницата” - това е средство, с помощта на което Всевишният изпраща към създанията и обектите от нашия свят жизнена енергия, влизаща в съприкосновение с много сложни системи в целия свят. Така че светът на творението представлява кръстопът на битието, където жизнената енергия, издигаща се от нисшите светове, и жизнената енергия, слизаща от висшите светове, се срещат и встъпват в някакво взаимодействие.

Ако човек проникне в тайната на “Колесницата”, това означава, че той стои точно в тази точка, където се пресичат различните светове. И в този момент, когато той стои на този кръстопът, на него му се дава знание за всичко съществуващо и всички превръщания на миналото, настоящето и бъдещето, така че Божественото му се открива като Първопричина и Първоизточник на всички сили, в каквото и направление да действат те. Разбира се, на човек не е дадено да

постигне това докрай...

Над цялото многообразие от форми, чрез които се проявява Всевишният, пребивава Неговата основна Същност, която не може да бъде изразена от никакви имена. Ние наричаме тази Същност “Безконечният, Благословен Той”. Той включва в Себе Си всичко и няма абсолютно никакви граници.

Единственото, което ни е позволено да кажем за Безконечния, е че Него не можем да Го ограничим от никакви конкретни определения, понеже Той стои над всичко, което може да бъде постигнато или описано по какъвто и да е начин - положителен или отрицателен.

Самият Той не е нито материя, нито Дух и затова е невъзможно да се утвърждава, че Той съществува в някакво измерение, достъпно за нашето разбиране.

Бог се потулва, скривайки Своята безконечна Същ-ност и Своята безконечна светлина дотолкова, докол-кото е необходимо, за да може светът да съществува.

Вътре в самия Източник на Божествената светлина нищо не може да функционира само по себе си. Животът на мирозданието е възможен само благодарение на това сгъстяване, отстраняване на Божествената светлина, което е необходимо условие за съществуването на граничното.

Десетте сефирота - това са канали, по които струи Божествената светлина. Те служат като инструменти или средство за изразяване на начина на творението от друго измерение на битието.

Светът не се намира в непосредствени отношения с Първоизточника. Светът встъпва в контакт само с Божественото проявление, въплътено в десетте сефирота.

Така както душата на човека, неговата непостижима, съкровена Същност се разкрива пред другите, само опосредствено проявявайки се, с помощта на такива средства като разум, чувства и плът, така и съкровената Същност на Бога се проявява само посредством сефиротите.

Десетте сефирота определят порядъка на мирозда-нието - това, което ние можем да наречем закони на природата в света.

Всяко действие на човека влияе на системата на сефиротите: лошата постъпка предизвиква нарушение в нея, т.е. отрицателна реакция, а добрата постъпка я изправя и я повдига на качествено по-високо ниво.

Всяко наше действие влияе на целия свят, а оттук на свой ред въздейства на нашия свят и на нас самите.

В тази величествена система всички заповеди, изучаването и изпълнението на законите на Тора, молитвата, Любовта към Всевишния, разкаянието

за греховете... ни указват само общото направление в живота, учат ни на това, по какъв начин едни или други действия, мисли и емоции въздействат на сефиротите и подобряват света, внасяйки в него добро и благословение.

Преди изпълнението на всяка заповед човек е длъжен да произнесе определени думи, за да насочи чрез тях потока от Божествена светлина, изливащ се от вис-шите светове за осветяването на нашите души.

Всяка заповед притежава особено свойство, посредством което влияе на мирозданието и установява особена връзка между световете и човека.

Грехът - това е нарушение в нормалната работа на системата и предизвиква нещо от рода на кратко затъмнение, блокирайки каналите, по които струи Божествената милост.

Не само преките действия могат да влияят на системата на сефиротите. Нея могат да я изменят и мисълта, и намерението, и всяко най-незначително движение на човешката душа.

Обръщайки се към Всевишния с установена за всич-ки молитва или с лична молитва на своето сърце, човек влияе на произходящото. Даже спонтанните, неосъзнати подбуди са способни да достигнат висшите светове и да им влияят. Тъй като световете са свързани помежду си с причинно-следствени връзки и си влияят един на друг, всеки човек, притежаващ способност да им въздейства, може в своите мисли, стремления и постъпки да достигне всяко ниво в тези светове.

Човек не е просто свободен в своите действия, но всяко негово действие оказва огромно въздействие на всички светове - както в сферите, ограничени от категориите време и пространство, така и в сферата на абсолютната Реалност, намираща се над всички останали.

За разлика от всички останали създания, съществуващи във вселената, човекът функционира независимо. Само той е способен да влияе на цялата система на мирозданието, изменяйки съотношението между нейните части.

Надарявайки хората със свободна воля, Създателят им е дал власт да изменят установения порядък на нещата и затова от много гледни точки нашият свят не е незначителен - той се явява място, в което се пресичат всички останали светове.

Човекът е цяла вселена, микрокосмос, притежаващ вътрешно единство.

Така както неограничеността на Божественото се проявява в това, че то е неизмеримо по-високо от всичко, така също тя (неограничеността) се проявява и в това, че Божественото е пределно близко на всичко. В този смисъл контактът на човека с Всевишния е контакт, който носи личен характер, и независимо от безграничността на мирозданието този контакт зависи от свободните действия на човека и не принадлежи нито към сферата на причинно-следствените връзки, нито към сферата на магичното.

Връзката с Бога - това е лична връзка.

Отношенията на всяка неповторима човешка личност със своя Създател са дълбоко интимни.

Именно защото Бог е извън границите на нашите постижения, Той сам създава възможности за контакт с нас и всяка мисъл, всяко желание, предчувствие или намерение достигат до Святия Бог, Безконечния, Благословен Той.

Когато човек достигне определено духовно ниво, той започва да прониква в същността на Божественото, да разбира устройството на мирозданието, да осъзнава връзката между различните явления, да постига силата и значението на закона. Тайно, тайно в себе си душата на човека е част от самия Творец, за разлика от света, който, макар и да е също Божествено проявление, си остава нещо отделно от Създателя.

Само човек, благодарение на своята Божествена душа, притежава определени свойства и възможности, присъщи на самия Бог. Това се изразява в способността на човека да премине отвъд пределите на обичайното съществуване и свободно да избира пътя, по който може или да се възкачи до велики духовни висоти, или да се спусне в най-дълбоките бездни на греха.

Божественото не се разкрива в хората в цялата си безконечност. Може да се говори само за Божествена искра, за отделно проявление на Бога, съставящо същността на вътрешния живот на човека.

Като искра, съдържаща в себе си нещо от цялото, тя не може да достигне съвършенството по друг начин, освен чрез единение с това всеобщо цяло.

Всяка отделна искра, всяка душа е уникална и неповторима в това, което се отнася до нейната същност, нейните способности и задачи, които е призвана да изпълни, независимо от всички връзки, които я свързват както с Висшия Източник, така и с всяка друга душа. Няма души, еднакви по своите свойства и задачи. Нито една душа не може да заеме мястото на друга и даже най-великата от тях не е в състояние да изпълни онази особена роля - даже и най-незначителната - която е определена за дадена душа.

Своята главна задача душата изпълнява сред живите създания, в контакта с материята, а не чрез отдалечаването си от физическия свят.

Вътре в системата на отношения между душата и физическия свят, и особено в отношенията ѝ с тялото, в което пребивава, душата може да достигне несравнимо по-високи нива, отколкото намирайки се в рая, в състояние на отделеност от материята.

Душата стои неизмеримо по-високо, отколкото интелекта в неговите най-високи проявления.

Душата трябва да се разглежда не като отделна същ-ност, притежаваща конкретен характер и особени свойства, но като множество същности на различни духовни нива, всяка от които е непосредствено зад другата, по-горе или по-долу.

Човек може да реализира заложените в него духовни възможности и да се издигне до върха - Царството Божие в самия себе си, ако положи необходимите за това усилия.

Съзнателното изкачване на все по-високи нива е и пътят към съвършенството. Колкото по-високо се издига човек, толкова по-ясна му става и целта на неговото съществуване. И само съзнанието на най-великите хора достига нивото на света на излъчването.

Физическият свят съдържа в себе си Висша Същност, в която, макар и в скрит и изопачен вид, присъстват Божествени искри, които съхраняват своята Първична Святост, характерна им до преди слизането в материята. Именно с тези висши сили се съединява душата, изпълняваща своята мисия.

Пътищата за изправянето на света са предначертани в Тора и душата е длъжна да я ползва като компас за избора на вярно направление.

За изпълнението на своята духовна мисия всеки е длъжен да открие особен път, да определи онова единствено място в света, което е свързано с целта на съществуването на неговата душа.

Всяка буква в свитъка Тора съответства на една еврейска душа и без тази единствена буква Тора няма да е пълна.

Много души по една или друга причина се отклоняват от пътя: понякога човек не изпълнява своята духовна мисия до края, понякога злоупотребява с дадената му сила, влошавайки по този начин своята участ и участта на другите хора. В такива случаи душата не изпълнява своята задача и сама си вреди, принизявайки се заедно със света, който е длъжна да извиси. На нея не ѝ се удава да завърши работата над тази част от реалността, която само тя е могла да измени, и затова след смъртта на човека тя не намира покой и се възвръща в друго тяло, за да се опита още веднъж да изпълни своята задача и да изправи вредите, които е причинила на света и на самата себе си в предходния живот на земята.

Последствията от греховете, извършени от човека, не се отстраняват, докато душата не изпълни това, което ѝ е било определено.

Понятието “Свято място” означава, че в тази точка на пространството е имало откровение на Висшата Святост и тази точка е била избрана за проводник на Висшата светлина.

Светостта на човешката душа е качество, което е обусловено от връзката ѝ с Всевишния.

Човек може да бъде велик, мъдър, преизпълнен с разни достойнства, но с истинската Святост той се удостоява благодарение на Източника, с Който е свързан.

Единство от висш порядък се достига чрез сливане на човешкия разум с Божествената Мъдрост на Тора.

Човек, който е посветил целия си живот в изучаване на Тора, който с цялата си душа се стреми да я разбере, който щателно изучава всички закони и заповеди, достига единението с Тора - едно от проявленията на Висшата Святост.

Над всичко това стои способността на човека напълно да се довери на Твореца, да подчини себе си и цялото си съществуване на Неговата Воля. Този, който се е оказал способен на такова висше самоотричане, достига най-големите висини на Светостта.

На най-високото ниво на Светостта човек достига такова състояние, при което цялото му същество и всички негови действия са неотделими от Божествената Святост.

Животът на Святия човек става образец и пример за всички. Той може да бъде велик цар, виден мъдрец или духовен ръководител на своето поколение, но той може да бъде и един от тези скрити Праведници, чиято Святост остава незабелязана от окръжаващите. Но по какъвто и начин да се проявява Светостта, колкото и дълбоко да се корени в личността на човека, тя, така или иначе, зависи единствено от връзката му с Божествената светлина.

Праведникът действа като канал на Светостта, предавайки Божествената енергия от един свят в друг и дарявайки с нея този, когото той избира, посредством своите благословения, действия и молитви.

Човек, встъпващ в контакт с такъв Праведник и изказващ му своята любов и преданост, поддържа този поток от Божествена енергия в света.

Щастливците, удостоени да се запознаят с Праведник, се даряват с уникалната възможност да се приближат към Всевишния.

Тора - това е самото Небе, това е същността на Божественото откровение.

Тора е по-ясно и завършено проявление на Всевишния, отколкото самия свят. Във времето на Сътворението Бог гледал в Тора и в съответствие с нея създавал мирозданието. Тора служи като първоначален план на света. Тора и светът са неотделими един от друг.

Разбирането на Тора с всичкия разум и чувства означава за човека съприкосновение със същността на всич-ки светове, на всички нива.

Тора отразява Волята и Мъдростта на Всевишния на нивото на всички светове.

Нашият свят, който представлява за нас царство на природните закони, е крайно ограничен и тази ограниченост може да бъде преодоляна само от човек, надарен със свободен избор.

Интелектуалното разбиране на Тора и емоционалното потапяне в нея означават подчинение на своето “аз” на Божествената Воля, подчинение на това, което може да бъде определено като Замисъл на Твореца при създаването на света и човека.

Този, който е потопен в Тора, се явява като сътворец с Всевишния в този смисъл, че и Бог, и човекът участват в процеса на осъществяването на този Замисъл.

Тора - това е пътят на живота. Тя показва на човека целта, към която той трябва да се стреми в своето физическо и духовно съществуване.

Този, който се е освободил от всички илюзии и егоистични желания и се е открил за Божествената светлина, може да стане инструмент в ръцете на Висшата Воля и тогава всяко негово действие ще бъде част от Тора.

Посредством изпълнението на заповедите се възстановява идеалният порядък на мирозданието.

Законът коригира действията на човека, определя нормите на неговото поведение, управлява най-елементарните му постъпки - като се почне с момента на пробуждането и се свърши с лягането за сън - при това указанията на Тора не изменят същността на човешката деятелност, но ѝ придават допълнителна Святост.

Тора придава на всяко действие висша значимост, помагайки да се установи пряка връзка със Създателя.

Святият Творец примирява всички противоречия, по-неже пребивава над всичко.

Човек, от една страна, е детайл от общата система на творението, от друга, притежател на съвършено особеното свойство свободна воля и тази свобода е уникален израз на Божествената Реалност.

Човек е единствен носител на творческата воля в мирозданието. Благодарение на искрицата Святост, горяща в душата му, човек въплъщава в себе си Божествения свят, който пронизва всички светове. И затова човек в известен смисъл е подобие на Бога. Той служи като проекция на съзидателната енергия във физическата реалност и в същото време представлява отражение във физическия свят на Божественото откровение от висшите светове.

Божественото проявление в човека не е пълно. Нито тялото, нито душата на човека са в състояние точно да изразят Висшата Същност.

Вътрешният смисъл на заповедите, предписващи на човека съвършени конкретни действия или произнасянето на определени думи, се състои в това, че тези действия и думи се явяват отражение на това, което се случва във висшите светове. От друга страна, всяко движение на човека, всеки негов жест влияе на мирозданието.

Разкаянието е значително по-дълбоко и сложно чувство от обикновеното съжаление за извършен грях и се състои от няколко духовни субстанции, на които се гради цялото мироздание.

Някои Мъдреци отнасят разкаянието към същността категории, предшестващи сътворението на света. Съгласно тази гледна точка тази същност лежи в самите извори на битието; още от времето, когато е бил създаден човек, тя е предопределила неговата способност да мени своя жизнен път.

Разкаянието е израз на свободната воля, с която е надарен човек, с други думи - проявление на Божественото в него.

Чрез разкаянието човек може да се откопчи от оплитащата го паяжина на събитията, да разкъса връзката на причинността, която може да го отведе до задъдена улица.

Разкаянието позволява да се издигнеш над времето, дава възможност да се управлява миналото, да се променя значението му за настоящето и бъдещето.

Главното значение на разкаянието - това е възвръщане към Бога. Главното в разкаянието е повратът, а не очакването на отговор.

Целият път на разкаянието е непрекъсващо движение към Всевишния, по време на целия човешки живот.

Разкаянието - това е преди всичко разрив във веригата от причини и следствия, където един грях неминуемо влече след себе си друг.

Разкаянието - това е акт на изправление, имащ глобално значение: човек освобождава искрите Святост, захванати в плен от силите на злото. Тези искри, изтръгнати благодарение на него от плена и отсега нататък свързани със своя избавител, се издигат заедно с него във висините и силите на мрака стават сили на светлината.

Човек започва да търси себе си, своя духовен път, след като осъзнае своята дълбока самотност в света.

Човек стига до разбирането, че центърът на битието е в Бога, а не в творението, създадено от Него. Човек може да открие за себе си Бога, бидейки отдалечен от Него, да дойде до Източника на своето битие, да постигне дълбоката същност, смисъл и значение на своята душа. Опитвайки се да се ориентира по картата на мирозданието, човек стига до смайващото откритие, че не той стои в центъра на света, в който живее. И само когато осъзнае, че този свят е една малка частица от безграничното мироздание, човек застава на пътя, водещ към Центъра и Източника на всичко съществуващо - Бог.

Когато човек осъзнае, че единствена Реалност в мирозданието и Център на битието му е Всевишният, тогава неговото собствено “аз” придобива смисъл и престава да бъде относителна същност, лишена от съдържание.

Всяка искра по своему отразява Първичната светлина и всеки има своя съдба. Пътят на всяка душа е уни-кален и своеобразен.

Отношенията между мъжа и жената в света са отражение на това, което се случва във висшите светове. Ето защо тези отношения така мощно въздействат на душата на човека.

Самотният човек в духовен смисъл е несъвършен; идеалната човешка същност винаги се състои от две части - мъж и жена.

Когато сексуалността излезе от контрол, тя се лишава от вътрешен смисъл и половите отношения се превръщат в разврат, защото водят до злоупотреба с Божествените сили, с които е надарен човек.

Любовта е корен на доброто.

Любовта към Бога естествено води човека към добрите постъпки.

Душата се стреми към Бога поради самата си природа, защото самата тя е част от Божественото.

Стремежът към самата себе си е свойство, което характеризира самата същност на душата.

Любовта на душата към Бога се определя от познанието ѝ за самата нея.

Душата трябва да преодолее, да укроти тялото, за да може то да се превърне в инструмент на душата и да престане да постъпва в съответствие със своите собствени желания.

Душата може да се чувства свободна само тогава, когато тялото напълно ѝ се подчини.

Когато търся “аза” на тялото, аз намирам “аза” на душата; когато търся “аза” на душата, аз намирам Божественото “Аз”.

Отвъд моите предели и по-дълбоко от мен има още едно “Аз”, което е самият Бог.

Ангелите са статични и неподвижни. Тяхното вътрешно битие е неизменно, а човекът-Мъдрец е подвижен, неговата душа постоянно се движи, като през цялото време се повдига на по-високо ниво на битието. Дори човек да е достигнал нивото на архангел Михаил, на него не му е позволено да спре, той трябва да се превърне в нещо повече от архангел. Той трябва да върви от победа към победа и никога да не почива на лаврите си. По природа предназначението на човека е да се изменя и да расте. Той може да става и да пада, но няма средно положение, в което да замре постоянно.

При прехода от ниво в ниво опасността от падение се увеличава. Човек вече не се намира в безопасност на предното ниво и лесно може да падне, преди да се закрепи на новото.

Човек забравя някакво знание, за да придобие ново.

Стремежът да съхраниш придобитите с труд знания и да се придвижиш на по-висока степен може да доведе до задънена улица.

Човек, който е работил над себе си и е постигнал някакво качество на битието, е невъзможно да загуби постигнатото, дори понякога това да не се осъзнава. Следата в душата остава незаличима.

Когато говори човек, неговите думи, като нещо конкретно, изчезват в нищото, а думите на Бога остават навеки.

Словото на Бога е извикало съществуването на всички явления.

Словото на Бога е вечно в своите проявления и постоян-но се обновява.

Ако Речта на Бога замлъкне, светът ще се върне в нищото.

Буквите на Изреченото не творят явленията в света - те са самата същност на тези явления.

Материята, която ни се струва твърда и реална, получава своето съществуване от Словата на Бога.

Духовната същност присъства даже в земята или във водата. В известен смисъл в камъка има повече душа, отколкото в човека, тъй като камъкът в по-голяма степен се подчинява на “душата на камъка”; а в човека има повече душа, отколкото в камъка, в смисъл, че човек е по-независим.

“Душата на камъка” - това е Божествената формообразуваща сила, придаваща реалност на камъка; ако тази Божествена сила напусне камъка, той просто престава да съществува.

Душата на предмета - това е неговата физическа същност. Предметът, известен ни като материален камък, има материална проекция на буквите на Божественото Слово, даващо съществуване на този камък.

Има ниво, в което човек престава да вижда по обикновен начин. Той възприема самото явление, а не неговата проекция.

Всяка буква притежава Божествена сила и ние не сме в състояние да я възприемем такава, каквато е. Освен това съществува различна комбинация на буквите. Едни и същи букви се съчетават не само във вид на думи, но и под формата на концентрични кръгове, преминавайки от един смисъл към друг, по-дълбок, и от същност в същност; и във вътрешността на тези кръгове едно и също явление се разкрива под различ-на форма.

Всеки сътворен предмет има своя форма и своя същност, свързана с буквите, от които е образуван; и тези букви са определен израз на Десетте Изричания*. Когато Десетте Изричания се проявяват в друга област, на друго ниво, те не приемат формата на камък. Във висшите светове тези Десет Изричания имат съвсем друго значение. Спускайки се в нашия свят, те се видоизменят и придобиват това значение, което имат за нас.

Десетте Изричания са всеобемащи сили, творящи цели светове и същности.

Името не е просто средство, за да се обозначи предметът. То играе ролята на формула, определяща неговата същност. Името, като формула на съществуването, се въплъщава така, както е назовано на Святия език. На свой ред, в буквите на името се концентрира жизнената сила на предмета.

Иврит вече не е Свещен език в чист вид, тъй като са се изгубили Свещените взаимоотношения между предмета и неговото име. Името, което ние, хората, даваме на предметите, е напълно случайно и не е свързано с тяхната дълбока същност.

Явленията в света съществуват дотолкова, доколкото в тях продължава да звучи Божествената Реч.

Речта и ехото на Речта творят светове. Божествената Реч поддържа небето и земята и когато тази Реч замлъкне, небето и земята изчезват.

Съществуването на света се поддържа от постоянното произнасяне на Десетте Изричания. Работата на човека има винаги външен и вторичен характер; той просто променя формата на изходното вещество, а Божественото действие се състои в създаването на нещо, което не е съществувало по-рано.

Всичко съществуващо възниква от Първичната Пустота.

Съществуващото съществува поради това, че има Сила, която постоянно да го поддържа.

Бог държи света в Ръцете Си. Ако Той го пусне, светът ще рухне в бездната на небитието. Бог превъзхожда Десетте Изричания, чрез които е сът-ворил света. Безграничният потенциал, оставащ непроизнесен, в непостижима степен превишава всичко проявено, целия Космос.

Един Праведник взел шепа пръст и, изсипвайки я между пръстите си, казал: “Който не вярва, че всяка от тези песъчинки пада на място, предвидено от Бога, е еретик”.

Връхлита буря и разпилява всичко наоколо, разклаща дърветата и събаря листата им. Едно от листата пада съвсем близо до един червей - и заради това е била цялата буря: за да може червеят да си похапне именно от това листо.

Словото на Бога изменя и движи света през цялото време; във всеки нов миг светът е станал вече друг. Микробът и галактиката са равни пред Бога. Това означава, че Бог е всякога близък до нас; нищо не може да стане без Него. Това, разбира се, включва и хубавото, и лошото. Даже когато нарушаваме заповедите, ние пак се нуждаем от потока на живота в нас.

Божествената Реч се изявява на Пророка по начин, характерен точно за него. При все това, не е задължително той да чува точно тези звуци или букви. Съобщението, пророчеството приема такава форма, каквато най-лесно може да бъде възприета от Пророка. Затова то може да се разкрие зрително като видение, фигура, сцена или като звучаща и лесно разбираема реч, чрез символи или букви, или чрез пренасянето на идеи, в това число посредством някой или нещо. Каквото и да е средството за предаване, пророческото съобщение се приспособява към личността на Проро-ка. Във всеки случай това е сила, която не може да се опише с думи или образи, макар че точно чрез тях тя се разкрива във вид на пророчество.

*Десетте Изричания - Десетте творчески Сили на Бога

На всички нива на битието Божественото Слово си остава едно и също - или във вид на думи от Тора, или под формата на сътворен свят. Отношенията между различните проявления имат много дълбок характер, но всички те говорят за едно и също. Бог “говори” в Тора, Бог “говори” и в света. Разликата се обяснява така: пророчеството идва от друг свят, от света на еманацията, и се разкрива в света на сътворението. Това означава, че Пророкът, който е прозрял нещо, и обикновеният човек, на когото е дадено подобно видение, могат да видят едно и също - но на различни нива.

Раят - това е място или същност, където пропорциите и порядъкът са съвършени, ненарушени и незамърсени от човека.

Бидейки свободни да разбираме и не умеейки да прочетем буквите на Творението, ние ги преместваме от мястото им и нарушаваме порядъка на света. Задачата на Тора и на заповедите е да се възстанови порядъкът и хармонията и да се постави всяко нещо на своето място.

Каквото и да правиш, ти си длъжен да го правиш в съответствие с определен план или порядък. И следването на Тора, като някакъв план, позволява да се въдвори порядък в света. Тора служи като карта не на съществуващата, а на идеалната Реалност - Реалността, към която се стреми светът.

Всичко има душа и душата на всяко нещо, това е Божествената Реч, която пряко или чрез отзвук назовава това нещо.

Всичко е израз на Божественото. Не съществува нищо друго, освен Неговата Реч.

Нашето възприемане на предметите като осезаеми тела, това е отражение на нашата неспособност да видим тяхната духовна същност, която изглежда съвсем различно. Ако светът е Бог, говорещ Сам със Себе Си, то и зад Творението Бог остава в самота, а материята е просто

форма на Вечния Дух... И материята, и Духът са всъщност външни проявления.

Да се каже, че Бог е духовен, е също толкова невярно, както и да се каже, че Той е материален. Никакво качество не Му подобава напълно. Духът и материята са способи за проектиране на Божественото, излъчване на определени страни на битието. Той Самият не може нито да се опише, нито да се определи.

Божествената Реч е единствената обективна Реалност. Формите, които признаваме за реални, зависят от средствата за възприятие. Ако тези средства бяха други, ние, разбира се, бихме видели съвсем друг свят.

Никой не може да се приближи до Бога по-близо от определено разстояние.

Невъзможно е да си останеш човек и в същото време да видиш Лицето на Бога. Щом се приближавам до Бога, аз преставам да съществувам като нещо отделно.

Нашата възможност да бъдем хора зависи от отдалечеността ни от Бога.

Ако светът е Божествената Реч, то законите на природата са правилата на граматиката.

Свободният избор се осъществява в свят, където Всемогъщият Бог е невидим, където делата Му не се проявяват открито.

Когато някой види Бога, какво друго може да направи, освен да се покори?

Само великите хора могат да се откажат от Рая в стремлението си да се погълнат и да изчезнат в Бога.

Самоизчезването в Бога - това е унищожаване даже на висшето “Аз” и това изглежда е най-висшата степен на самоотричането.

Единството с Бога може да бъде достигнато чрез всеки обект и чрез всеки предмет в света.

Свещеното Име се разглежда като творческа Сила, стояща зад всичко съществуващо.

Както не може да се постигне Същността на Бога в Неговата безконечна Реалност, така е невъзможно да се постигне и Истината на Неговите качества.

Качествата на Бога са Му присъщи изначално, те са част от Неговото Единство и не могат да бъдат нещо отделно от Него.

Нито един сътворен разум, човешки или ангелски, не може да надскочи пропастта между създанията и Твореца. Така както създанията не могат да постигнат безконечната Божественост, така не могат да постигнат и Неговите качества.

Няма думи за описване на трансценденталното (свръхсетивното).

Както не можем да постигнем безконечността на проявеното, така не можем да постигнем и безкрайността на Непроявеното, Скритото.

Човек живее благодарение на душата си, но нея не може да достигне.

Вечно се наслаждаваме само на искрици от Великия Огън, но се страхуваме да се приближим по-близо до него. Ако се приближим прекалено, ще престанем да съществуваме.

Бог иска от нас да постигнем своето собствено “зад границата”, своята собствена безкрайност, а не Неговата безкрайност.

Смисълът на сътворението на човека и служенето му на Бога, и въобще смисълът на Божественото Откровение се опира на това, че независимо от цялата скритост на Бога, у нас има начин да достигнем Безкрайното. И в някои случаи дори е възможно да бъде достигнат Той Самият и Неговата скритост.

Неограничено, безкрайно и непостижимо е не Божественото Творение, а Божественото Скриване - Тайнствената Реалност, Скритата Реалност.

В това е Неговото Могъщество - че Той може да слуша оскърбления по Свой адрес и да замълчи.

Ако някой може да види Безкрайното в тъмнината, а не в светлината - това е проява на Божественото Могъщество, или Сила.

Защо човек намира Бога по време на криза, в тъмнината на своя живот? Защото има такъв път на разкриване на Бога, който действа само в тъмнина, а не в светлина. Понякога може да изглежда, че в изобилието на всичко хубаво е по-лесно да се види Бога. Но се оказва, че точно в този момент Бог може да е по-далеч, отколкото по време на изпитания и мъчнотии, когато тъмнотата поглъща всичко хубаво и радостно.

Колкото по-далеч стигат моите умствени построения, толкова повече се отдалечавам от конкретното и реалното в абстрактния свят.

Когато Той се проявява в света, това трябва да става така, че никой да не узнае, че това е Той.

Аз не чувствам, че предметите са продукт на постоянното творчество на Бога. Точно обратното, аз чувствам, че те са просто вещи. Обаче точно в това е Силата на Бога, за Когото е възможно всичко - да сгъсти и да скрие Своята светлина до такава степен, че сътворените неща да не се унищожат и да ни изглеж-дат, сякаш съществуват сами по себе си.

Мъдрец е този, който е убеден, че всичко, което му се случва, е за добро.

Има скрити Праведници*, благодарение на които продължава да съществува светът. Това са такива Праведници, които дори да живеят в света, те не действат в него. Достатъчно е, че такъв човек съществува някъде, в ролята на скромен обущар или вожд на своя народ, макар и бидейки скрит. Скритият Праведник не е задължително да бъде забулен в безизвестност. Той може да остане скрит и в ролята си на вожд, вътре в ролята си на знаменит Праведник. Неговата скритост е в отношенията му със света и с това, което лежи зад неговите предели.

Обикновено Праведникът не е признат от света и встъпва в контакт с него само с една част от съществото си; той не принадлежи към реалността на този свят.

Задачата на Праведника е да покаже на света истинското битие, а при необходимост да бъде и прозорец за него, така както чудото служи като проход, коридор или по-скоро като мимолетен достъп до едно по-разширено съществуване.

Откровението - това не е зрително възприятие на нещо от света на Еманацията, това е видение на Истината зад завесата на по-нисшите светове: Творение, Съзидание и Действие.

В Рая секретът на знанието престава да бъде секрет, но остава тайната - истинската същност на секрета. Не е възможно да се отиде по-далеч от тайната на Безкрайното.

Заповедите като цяло образуват дрехата на Праведника и тази дреха е изтъкана от нишки - отделни, съединяващи се в единно цяло, в мантия без шевове, за която се говори в “Зохар”.

...Бог сам е сътворил тази бариера - Своето скриване, необходимо за скриването на Безконечното - и тя не трябва да бъде преодоляна.

Другият свят - това е друга степен, друго ниво на битието, а не друго място.

Непредвидимостта на човешкото поведение е не само проблем за учените, но и тема за размишление на Бога.

Една от страните на скриването на Бога е осигуряването на свободна воля, защото когато човек види Бога лице в лице, той повече не може да Го отрича.

Човек трябва да произнася благословения, когато му се случват нещастия, така както ги произнася и в щастливи

моменти... Както благославяме неизбежното настъпване на тъмнината вечер, така трябва да благославяме и нещастието.

На практика единственото зло, в което няма благословение - това е човешкото зло, чистата злоба. Това е истинско скриване на Божието Лице, отсъствие на Бога. При човешкото зло има скриване на Божието Лице в такъв смисъл, че човек не Го вижда.

Човек може да сътвори истинско зло, когато разрушава Божествения порядък.

За обикновения смъртен човек смъртта е крайна проява на злото, а за Праведника - случай да се възрадва на земята.

...Даже материята не притежава самостоятелно съществуване, отделно от Бога.

Бог действа, оставайки неизвестен.

Реалността на пространството и времето изчезва пред Лицето на Бога, така както слънчевият лъч - пред слънцето и това се нарича Върховно Единство.

Това, което мога да постигна, не е Божествено.

*Праведник на иврит означава още: цялостен, съвършен.

След като Бог не може да бъде разбран, всяко твърдение, че някой Го е разбрал, може да бъде само грешка. Това е все едно да кажеш, че си достигнал хоризонта.

Когато говорим за Божественото знание, не става дума за това, че Бог знае повече или по-малко. Божественото знание включва всичко, защото Бог е вездесъщ, няма време или място, където Той да не е. Той присъства в цялото съществувание.

Пътищата на Божественото знание са непостижими за човека.

Има нещо, което не подлежи на разбиране.

Същината на Божественото се намира зад пределите на духовното точно така, както и зад пределите на материалното. Ако някой счита, че Бог е духовен само защото не е материален, то със същия успех може да се каже, че Той е материален, защото не е духовен. Затова ничий разум, колкото и велик и духовен да е, не може да постигне Същината, която се намира зад пределите на духовното.

Истината е в това, че Бог дава, но не получава. Той оказва влияние, но Той самият не е подложен на такова; Той действа, но на Него нищо не Му действа.

Бог не принадлежи на нищо, което е познаваемо. За Него даже не трябва да се казва, че Той съществува в смисъла, в който съществуват нещата.

Ако някой мисли за слънцето, то слънцето е в неговата мисъл. Но има важна поправка. Слънцето в действителност не е заключено в самата мисъл. Разумът включва в себе си представата за слънцето, създадена от мозъка. В това е разликата между мисълта на човека и Божествената мисъл. Божествената мисъл включва, обхваща самата вещ, защото точно тази мисъл дава съществуване на нещото и съставлява самия му живот.

Божественото се отнася към съвършено друго измерение на действителността.

Веднъж ограничени, всички явления, даже слънцето, са резултат от сгъстяване на Безконечното, т.е. всяка сътворена вещ получава своята жизнена сила, своето битие от Божествената Същност.

Жестокостта в много случаи се оказва неспособност да се разбере природата на другото същество, да застанеш на неговото място и да си представиш реакцията му.

Точно вярата е мястото на срещата с непостижимата за нас Реалност.

Когато говорим за Изреченото от Бога, ние не подразбираме, че Бог издава някакви звуци, но че глаголът “казвам” и “произнасям” обозначава определени отношения, пренасяне на смисъла от едно измерение в друго.

Чрез фразата “Бог каза” или “И рече Бог” ние се опитваме да изразим тази мисъл, че Той е предал някакво осмислено съобщение от по-високо ниво на по-ниско.

Божествените атрибути се проявяват в хората във вид на качества, които се изявяват във вид на първични импулси.

У човека импулса на добротата трябва да придобие специфичност, определеност в мислите, за да се въплъти в действие.

Любовта не може да се излее в цялата своя мощ и необятност. Тя трябва да се стесни, свие, да придобие направление, форма, качество, определеност. С други думи, за да бъде действена, Любовта трябва да бъде предадена чрез своите букви и техните комбинации. Словото е един от посредниците, водещи от качество към действие и запълващи голяма част от разрива между общото и конкретното.

Целта на Изричанията е да направи гранично и конкретно това, което иначе би си останало безкрайно и абстрактно.

Изучаването на Тора - това е повторение на Творението, пренасяне на Първичната Сила от една сис-тема в друга.

Когато човек мисли, той създава нещо в мислите си и неговото творение остава скрито. Но има начин то да се проектира навън и да стане част от видимия свят.

Божествената Реч не е свързана нито със звукови вълни или нещо подобно, нито даже с това, което ние наричаме духовни сили, защото, както е казано, Божественото Творение включва всичко - и духовно-то, и материалното. Така че Божествената Реч е над всичко, което можем да си представим; Той сам излъч-ва това и предлага Себе Си на тези, които са вън от Него.

Речта е нещо, което може да съществува на различни нива, не само на човешко. И когато се опитваме да постигнем същността на Божествената Реч, ние откриваме нещо, отправено към човека иззад пределите на човешкото, и ние можем да наречем това само така: Слово.

Словото - това е комбинация от много сили и произнасянето на Словото означава поява на нещо ново, сътворение на свят...

Съгласно учението за “Колесницата” за всеки вид творение отговаря особен архангел, архетип, съдържащ същността и произхода на това растение, животно или предмет. Понякога казват, че пророческият дар, това е способността да се види този архетип (първообраз).

Буквите на Божествената Реч творят не само света; те творят и човека, който съдържа в себе си всички интелектуални нива. Така че буквите на Божествената Реч са далеч от измислените от човека. Не може да се сравняват Речта на Бога и речта на човека.

Буквата “Алеф” е буква, лишена от вещество.

22-те букви на еврейската азбука - това са проекции или символи на фундаменталните елементи на Творението. Всяка буква е отражение на нещо особено, откровение на някаква конкретна сила.

Така както буквите на човешката реч са проекции на разума, така буквите на Божествената Реч са проекции на великите сили на природата.

Светът е създаден от букви и тези букви се съчетават по различен начин, но Словото - това е повече от обикновено съчетание на букви. Словото има свой скрит смисъл, който е над буквите и който господства над тях.

Както безотговорната игра с химическите вещества и химическите формули е опасна, така и играта с буквите и думите има сериозен и дълбок смисъл, който не зависи от това, дали го признаваме за символична или реална сила.

Небето - това не е място, което може да бъде видяно; това са разнообразни светове, слой над слой, твърд над твърд. Има такъв свят, чиято единствена роля е да служи като завеса, откриваща и закриваща всичко и все пак разделяща нещата едно от друго.

Едни и същи комбинации на буквите в различен контекст могат да означават нещо съвсем друго. Вся-ка нова комбинация - това е оригиналното, същинското име на което и да е творение. Така че всеки сътворен предмет има свое собствено име, специфично само за него.

Всяко дете има свое същинско име, което родителите се опитват да открият, когато детето се ражда. Ако това не им се удаде, детето ще търси, ще сменя имената си, докато не намери своето истинско име.

Всеки има две имена - едното е на Святата душа, другото на външната обвивка.

Над нас има създания, надхвърлящи нашето разбиране. Ние не можем да си представим природата на тези висши светове и сътворените в тях сили - ангели, серафими и други.

Всяко нещо има свое собствено име, свое Божествено определено съществуване.

Ако Бог престане да говори в нещо, то престава да бъде това, което е. Неговото Слово е това, което наричат “душата” на предмета.

Всичко произлиза от творящите Слова на Бога, които продължават да се делят и да се проектират на разнообразни езици, спускайки се от ниво в ниво, но продължавайки да бъдат Слова на Бога, изричащи, действащи и творящи всичко съществуващо. Вътре в тази Вселена всяко творение, всяка частичка трябва да знае своето собствено място.

Светът се създава във всяка минута. Това дава възможност на човека да пресътвори себе си, тъй като две минути преди това светът е бил друг. Сега възниква нов свят, нови хора, нови ситуации и е възможно отново да се създаде свой собствен свят.

Човек... при всеки избор между доброто и злото се бори за едно мигновение. Решението е винаги сега, в също-то това мигновение. И повече никога може би няма да се повтори именно такъв момент на борба и избор, когато аз сътворявам свят. Всеки миг е уникален. И когато един свят, сътворен по този начин, се появява, той става част от безкрайната реалност на множеството светове. В един свят аз мога да бъда Праведник, а в друг, мигновение по-късно, аз мога да бъда нещо съвършено друго.

Творението излиза непосредствено от Божествената Светлина и произлиза постоянно.

Бог не просто е създал света в началото; Той постоянно твори света със Своята Реч и единственият, който може

да Му отговори, е човекът... Всички други създания са просто част от Божествената Реч, а на човека е дадена възможност за самостоятелен отговор. Бог може да каже: “Да бъде Светлина”, а човекът може да произнесе: “Аз не искам”, а може и - “Слушай, Израилю!” (Свещена Молитва, израз на тоталната покорност на човека пред Бога).