За смирението и отречеността

Колкото повече човек се потапя в основата на истинското смирение, толкова повече той се потапя в Дълбината на Божието Битие.

Истинско смирение е, когато човек, при всичко, което прави и от което се отказва, като естествено създадено от Нищото същество, не чака нищо друго с търпение освен Светлината на Милостта.

Човек да бъде благоразумен в делата и във въздържанието си – това означава правилно смирение на природата.

Смирение на Духа означава: от всичкото благо, което Бог някога е давал на човека, той да признава или да смята за свое собствено толкова малко, колкото, когато все още не е бил.

Човек да не вижда своето, за което знае зад, под или до себе си – това е пълното или реално смирение.

Когато човек се смири, тогава Бог в Своята доброта не може да Се въздържи и да не Се излее в него, и да не влезе в него.

Бог и смиреният човек са едно цяло, а не две неща; защото, каквото върши Бог, същото го върши и смиреният човек, и каквото иска Бог, същото го иска и смиреният човек, и каквото е Бог, това е и смиреният човек: един Живот и едно Съществуване.

Ако смиреният човек е в ада, Бог трябва да отиде при него в ада, и адът трябва да бъде за смирения човек едно Небесно царство.

Бог трябва да направи това по необходимост. Той е принуден да го направи, защото, тук, в ада смиреният човек е Божието Съществуване и Божието Съществуване е смирения човек.

Смирението има своето битие само във Вечния Единствен и на никое друго място.

Всички неща ще бъдат завършени в истински смирения човек.

На истински смирения човек нищо не може да му навреди, нито нещо може да го заблуди, защото, няма нещо, което да не бяга от онова, което може да го унищожи.

Смирения човек го отбягват всички сътворени неща, защото в себе си те са нищо.

Аз бягам от тлеещия въглен, защото той иска да ме унищожи, защото той иска да ми отнеме моето съществуване.

Премахни всичко, което е твое, и бъди на Бога, тогава и Бог ще бъде твой. Насочи всичките си дела към Него.

Има много хора, които не разбират това, и това не ме учудва, защото, човекът, който трябва да го разбере, трябва да е съвсем отречен и издигнат над всички преходни неща.

Човек е наистина беден по Дух, когато може да се откаже от всичко, което е ненужно.

Отречеността не е нищо друго освен това: Духът да стои така неподвижно спрямо всичко, било то обич или страдание, почитане, опозоряване или хулене, както една оловна планина при слаб вятър. Тази неподвижна отреченост довежда човека до най-голямо подобие с Бога.

Човек трябва да се освободи от себе си и всички неща.

Човекът, който се отрече напълно от всичко свое, ще бъде пренесен така цялостно в Бог, че където и да го докоснат, ще трябва първо да се докоснат до Бог; защото, той ще е изцяло в Бога и Бог ще е около него, така както моята шапка обхваща главата ми и който иска да ме докосне, той трябва да докосне първо моята дреха.

Най-възвишеното и най-великото, от което човек може да се откаже е: да се откаже от Бога в името на Бога.

Свети Павел е постъпил така: Той изоставил всичко, което можел да вземе от Бога, онова, което Бог можел да му даде и което той можел да получи от Него; и когато го изоставил, той изоставил Бог в името на Бога; а после останал в Бог – като Негово Собствено Съществуване.

Който може да се откаже от всички неща, е много по-щастлив, отколкото онзи, който се нуждае от тях и ги притежава.

Който може да се откаже и отхвърли най-много неща, той най-много се е отрекъл.

Досега е нямало човек, който да се е отрекъл до такава степен от себе си, че да не е смятал, че трябва и може още да се отрече.

Доколкото ти излезеш от нещата, дотолкова Бог влиза в теб, нито повече, нито по-малко, с всичко, което е Негово. Тук ти намираш истинския мир и никъде другаде.

Затова, че аз се отричам от себе си в Името на Бога, Бог става изцяло мой с всичко, което е и което може да предложи, толкова мой, колкото и Свой.

Който иска да чуе Божието Слово, той трябва да е съвсем отречен.

Който се е освободил напълно от себе си, който не търси нищо от онова, което му принадлежи, било то малко, или голямо, който не гледа нито под себе си, нито над себе си, нито до себе си, нито себе си, който не търси нито блага, нито добро име, нито приятност, нито удоволствие, нито полза, нито интимност, нито святост, нито възнаграждение, да, дори Царството Божие, който се е освободил от всичко лично, той почита Бог и Го почита истински, и дава на Бог онова, което е Негово.

Учителите казват, че Човешката природа няма нищо общо с времето и че тя е напълно недосегаема, и далеч по-интимна и близка на човека отколкото е той на самия себе си. Ето защо Бог е приел Човешката природа и я обединил със Своето Лице.

Така Човешката природа станала Бог, защото Бог приел Чистата Човешка природа, а не само един човек.

Ето защо, ако искаш да си същия този Христос и да си Бог, тогава се отречи от всичко онова, което Вечното Слово не е приело.

Вечното Слово не е приело нито един човек. То приема същности. Затова се отречи от всичко, което е от един човек на теб и от онова, което си, и се вземи чист като Човешка природа, тогава ще бъдеш онова същото във Вечното Слово, което е и Човешката природа в него.

Защото между твоята Човешка природа и тази на Словото няма разлика. Те са едно и също нещо. Защото онова, което Човешката природа е в Христос, него същото тя е и в тебе.

Заради Любовта си към Бога излез от своето „съм“, тогава заради теб и Бог ще излезе от Своето „съм“. И когато тези двете излязат, онова, което ще остане ще бъде просто Единство. В Дълбинния Извор на това Единство Отец ражда Своя Син.

Който „би излязъл“ по този начин от себе си, той всъщност би си дарил отново себе си. И всичко, което той е изоставил в многообразието, ще му се даде отново в простотата, защото той ще намери себе си и всички неща в присъстващото сега на Единството.
(Лука 19:12) 52

И който „би излязъл“ по този начин от себе си, той ще се върне още по-благороден у дома отколкото е бил, когато е „излизал“.

Такъв човек живее в една необвързана свобода и в една чиста недосегаемост, защото той няма нужда да бъде подвластен на нещата, нито да ги приема, малко или много; защото всичко, което е на Бога, то е и негово.

Четем в евангелието, че Йосиф и Мария изгубили Исус в тълпата и трябвало да се върнат там откъдето били дошли, когато били отново в началото, в Храма, там Го открили. И наистина е така: ако искаш да намериш това скъпоценно раждане, трябва да изоставиш цялата тълпа и да се върнеш в Началото, и в Праосновата, от Която си излязъл.
(Лука 2:42 – 46) 53

Всички сили на душата и нейните дела са само тълпа, ум, разбиране и воля – всички те стават многообразни, затова трябва да ги изоставиш, както и чувствителността, представите и всичко, в което ти самият се намираш или търсиш. Тогава можеш да намериш това раждане и по никакъв друг начин.

Ти може да попиташ: „Господи, трябва ли наистина да се откажа от всичко? Не може ли това да се отмени по някакъв начин?“. Не. Истината е, че не може.

Истинското Слово на Вечността се изрича само във Вечността там, където човекът е пустиня и се е отрекъл от себе си и цялото многообразие.

За тази пустиня и Незнайност жадува Пророкът, който казва: „Ах, кой ще ми даде криле, каквито има гълъбът така, че да мога да полетя натам, където да намеря покой?“.

Къде човек намира покой и почивка? Наистина там, където той е отхвърлен, опустошен и чужд за всички сътворени неща.

В тази връзка Давид казва: „Аз предпочитам да бъда отхвърлен и пренебрегнат, но да бъда в дома на моя Бог, отколкото да имам голяма слава и богатство в кръчмата на грешниците“.

Бог е така създаден, че човек Го познава най-добре с Нищото. Как така с Нищото? Така. Като се откаже от всички средства, а не просто да се отрече от света, а в същото време да проявява добродетели.

Аз трябва да се откажа и от добродетелта, ако искам да видя непосредствено Бога; но не така, че да я отричам, а така, че добродетелта да живее същностно в мене и аз да живея над добродетелта.

Едва тогава, когато мисълта на човека не може да се докосне до нищо сътворено, тя се докосва до Бог.

За познанието, светлината и тъмнината

Бог е блажен. Със същото това блаженство Бог дарява и човека така, че той да Го познае и люби, и да изпитва изпълнена с наслада радост от Неговата радост.

Един Учител казва: „Който трябва да разбира природните неща и дори материалните неща, той трябва да освободи своето съзнание от всички останали неща“.

Бог трябва Сам да се познава и люби в душата. Докато душата трябва да познава с Неговото познаване и да люби с Неговата Любов.

Колкото по-свободен е човек от нещата и вглъбен в себе си; колкото повече той познава нещата със своя Разум ясно в себе си, без да поглежда навън, толкова повече той е „Човек“.

Колкото по-чисто е свободен човек от себе си в себе си, толкова по-просто той познава всяко многообразие в себе си и остава неизменчив в себе си.

Познанието „търси“ Бог и Го обхваща в Корена, от който произлизат Синът и цялата Божественост.

Бог прави така че ние да познаем Самия Него и Неговото Съществуване с Неговото познаване.

Бог ме прави познаващ чрез Себе си и затова Неговото познаване е и мое. Също както онова, на което учи Учителя и на което ученикът бива научен, е едно и също нещо.

След като Неговото познаване е мое и след като Неговата субстанция е Неговото познаване и Неговата природа, и Неговото Съществуване, то следва, че Неговото Съществуване, и Неговата субстанция, и Неговата природа са мои.

Един Учител казва: „Който иска да познае Бога, а не е украсен с Божествени дела, ще бъде хвърлен обратно на злото“.

Не съществува ли все пак начин Бог да бъде напълно познат? Определено съществува, затова в книгата на Любовта душата казва: Моят Възлюбен ме гледаше през един прозорец – което означава без препятствия – и аз знаех това; Той стоеше на стената – което означава: при тялото, което е отпаднало – и каза: Отвори Ми, приятелко Моя, – което означава: тя Ми принадлежи изцяло в Любовта, защото тя казва: Той е мой, и аз съм само Негова, Мой гълъб, – това означава: проста в желанията – красавице Моя – което означава: в делата – Стани бързо и ела при Мен! Студът е отминал – чрез който всички умират; и съответно оживяват в топлината. – Дъждът е изчезнал – това е желанието за преходни неща. – Цветята са изникнали на нашата земя. – Цветята са плодовете на Вечния живот. – Вей натам, северняко! Който изсушаваш! – С това Бог заповядва на изкушението така, че то да не пречи повече на душата. – Ела, южняко, и премини през моята градина така, че моите ухания да се разнесат! – С това Бог заповядва на всяко съвършенство да дойде в душата. (П. Пес. 2:9; 5:2; 2:16; 2:14; 2:10, 11; 2:12; 4:16) 54

Едно просто познаване е толкова чисто в себе си, че познава чистото, „необлечено“ Божие Съществуване непосредствено.

Под това влияние на Божието Съществуване простото познаване възприема Божествената природа съвсем като ангелите, при което те изпитват голяма радост.

Това познаване е толкова чисто и ясно в себе си, че от всичко, което човек вижда в тази Светлина, се ражда един ангел.

Винаги когато човек познае нещо в Бога, а после му даде някакво име, това не е Бог. Бог е над всички имена и всяка природа.

Когато Св. Павел е бил в екстаз, той е познавал Бога извън времето, защото той е познавал не чрез ангелите, които са създадени във времето, а чрез Бога, Който е бил тук преди времето и Който никога не е бил докосван от време.

Казвам: Бог се е познавал в Св. Павел и Св. Павел се е познал като несъществуващ в Бога. Чуйте едно сравнение: слънцето грее през стъклото и измества водата от розата. Това е възможно благодарение на фината материята на стъклото и раждащата сила на слънцето; следователно: слънцето ражда в стъклото, а не стъклото в слънцето.

По-блажен е онзи, който познава хиляда в Бог отколкото онзи, който познава едно в Него.

Блаженството обаче не се дължи на това, че той познава хиляда в Бога. По-скоро то се дължи на това, че той е познал по-малко с Него и извън Него; и затова той познава повече в Него, но не повече като брой, защото всички неща в Бог са едно и в Бог няма нищо освен Него. Той в многото е видял малкото.

Колкото по-проникващо и дълбоко човек познава Бог като „Единствен“, толкова повече той познава Корена, от Който са произлезли всички неща.

Колкото повече човек познава Корена и Ядрото, и Основата на Абсолюта като „Едно“, толкова повече той познава всички неща.

Онова, което е от земята, пада надолу, което е от огъня, то се завихря нагоре. Ето защо човек трябва да е стъпкал под краката си всички неща, които са земни и всичко, което може да закрие познанието така, че да не остане нищо друго освен онова, което е като него (познанието).

Ако душата действа само в познанието, тогава тя е като него.

Нашето блаженство зависи от това ние да познаваме Върховното Благо, което е Самият Бог и да знаем за Него.

Ако дървото знаеше и познаваше колко му е близък Бог, така както това е известно на най-извисените ангели, то щеше да бъде също толкова блажено като най-извисения ангел.

Човекът е по-блажен отколкото едно дърво, защото познава Бога и знае колко близък му е Той.

Човек не е блажен заради това, че Бог е в него и че му е толкова близък, и че има Бог, а заради това, че той познава колко близък му е Бог и че знае за Него, и Го люби; и човек трябва да познае, че Божието Царство е близо.

На душата, в която Божието Царство сияе и която познава Божието Царство, няма нужда да се проповядва или да бъде поучавана, защото тя се учи от Бог и се утешава от Вечния Живот.

Който знае и осъзнава колко му е близко Царството Божие, може да каже като Яков: „Бог е на това място, а аз не съм знаел“. (Битие 28:16) 55

Мъдрецът казва: „Бог е хвърлил Своите мрежи и въжета върху всички създания така, че човек да може да Го намира и познава във всяко едно от тях, ако иска да възприема“.

Един Учител казва: „Бог се познава истински от онзи, който Го познава по един и същи начин във всички неща; и ако някой служи на Бога със страх, това е добре; ако Му служи от Любов, това е още по-добре; който може обаче да люби Бога със страх, той постъпва най-добре“.

Ако един човек познава Бог по-добре, когато е на уединено място, отколкото, когато е сред хората, това се дължи на неговата слабост, а не на Бог; защото Бог е във всички неща и на всички места еднакъв и е готов да дари Себе си в еднаква степен, доколкото това зависи от Него.

Истински Бог се познава от онзи, който Го познава навсякъде и то по един и същ начин.

Нищо не спъва душата при познаването на Бога така както времето и пространството. Времето и пространството са части, докато Бог е цял.

Ако душата трябва да познае Бог, тогава тя трябва да Го познае отвъд времето и пространството, защото Бог не е нито това, нито онова, така както са нещата в многообразието, защото Бог е цял.

Една такава душа познава Бог и знае, колко близо е Божието Царство, което означава Бог с цялото Негово Богатство.

Ако душата трябва да познае Бога, тя не трябва да има нищо общо с нищото. Който вижда Бога, той осъзнава, че създанията са нищо.

Ако душата изгуби себе си в името на Бога, тогава тя ще намери отново себе си в Него, защото Го познава.

Тогава душата ще познава себе си и всички неща цялостно в Бог, в Пълнотата.

Ако искам да позная Върховното Благо или Вечната Доброта, тогава аз трябва да я позная такава, каквато е тя – добра сама по себе си, а не като разделена.

Ако искам да позная истинското Съществуване, тогава аз трябва да го позная такова, каквото е то само по себе си, което означава в Бог, а не такова, каквото е то в отделните създания.

В един човек не е цялото човечество, защото, един човек не е всички хора. В Бог обаче душата познава цялото човечество и всички неща, и то в най-голяма степен, защото тя ги познава в тяхната същност. Един човек, който живее в една добре измазана къща, знае много повече за нея отколкото друг, който никога не е влизал нея, а е искал много да говори за нея.

Никога човек не е желал нещо толкова силно, така както Бог желае да накара хората да Го познаят. И Бог по всяко време е готов за това, но ние не сме готови.

Там, където Бог иска да знае, твоите знания не могат да съществуват и не служат за нищо.

Не казвай, че твоят разум може да се развие до такава степен, че да можеш да познаеш Бога.

Ако Бог трябва да свети Божествено в теб, за това една естествена светлина няма да ти помогне по никакъв начин. По-скоро тя трябва да се превърне в едно чисто Нищо и напълно да излезе. Тогава Бог може да свети със Своята Светлина отвътре и Той ще донесе със Себе си всичко онова, което е излязло от теб и хилядократно повече, и една нова форма към него обхващаща всичко в себе си.

Ти можеш да кажеш: „Наистина, Господи, какво ще стане с разума ми, ако той трябва да стои така бездеен? Това ли е следващата стъпка: аз да издигна своето съзнание до едно непознато познание, което не може да съществува? Защото, ако аз познавам нещо, тогава то няма да бъде Непознаваемост и няма да бъде свободно и необвързано, трябва ли в такъв случай да стоя изцяло в тъмнина?“ Да, определено трябва. Ти никога не можеш да бъдеш в по-добро положение от това да поставяш себе си изцяло в тъмнина и незнание.

„Каква е тази тъмнина обаче, как се казва тя или как е нейното име?“ Нейното име е: възможност за възприемане, което не се нуждае от съществуващите неща и там трябва да бъдеш отведен. И това не може да се промени.

Един езически Учител казва, че природата за природата не може нищо да направи. Ето защо Бог не може да бъде познат от никое създание.

Ако Бог трябва да бъде познат, това трябва да стане в една Светлина над природата.

Колкото повече в теб е пустиня и Незнание за нещата, толкова повече ти се доближаваш до Бога.

За тази пустиня в „Осия“ се казва: „Аз искам да заведа приятелката си в пустинята и да говоря с нея в нейното сърце“. (Осия 2:14) 56

Когато светлината свети в тъмнината, тогава човек осъзнава тъмнината. За какво иначе хората са получили учението или светлината, ако не за това, за да я използват?

Когато хората са в тъмнина или страдат, тогава те виждат Светлината.

За вярата, доверието, молитвата, светостта и светиите

Колкото по-малко чувстваш и колкото по-силно вярваш, толкова по-похвална е твоята вяра. Наистина на нас нищо не ни достига така както истинска вяра.

Бог винаги е правил нещо велико за всеки, който някога Му се е доверявал.

Бог дава на всеки винаги най-доброто, онова, което Той прецени, че е най-подходящо за него. И който Му се довери в това, той получава и притежава в най-малкото също толкова, колкото и в най-голямото.

Когато моля Бог за нещо, различно от Него, тогава аз Го моля за нищо. Когато не се моля за нищо, тогава аз се моля правилно.

Когато някой се моли за нещо друго, различно от Бог, тогава онова, за което той се моли, може да се нарече идол или нещо неправилно.

Когато ние се молим за нещо различно от Бог, ние не се молим правилно. Това е едно неверие и едно несъвършенство, защото така човек иска да прибави нещо към Бога. Или както наскоро казах: човек иска да превърне Бог в нищо и да направи Бог от нищото (сътвореното).

Когато не се моля за нищо друго освен само за Бог – да бъде Неговата Воля, тогава аз се моля правилно и една такава молитва е точна и силна.

Аз се моля изключително правилно, когато не се моля за нищо и за никого, нито за Хайнрих, нито за Конрад.

Допълнения:

Когато съм изчезнал, когато действам от своите Дълбини, тогава молитвата не е от мене, а от Този, Който е, Който няма име и не може да се назове.

Истински молещите се, се молят в Истината и в Духа, което означава в Светия Дух.

Пълна глупост е човек да моли Бог за нещо друго, различно от Него Самия. Това Бог не го цени, защото Той не дарява нищо друго с такова голямо удоволствие, както Себе си.

Там, където не желая за себе си, Бог желае за мен… Затова най-добрата молитва, с която човек може да се моли, не е нито: „Господи, дай ми тази добродетел или този метод“, нито: „Да, Господи, дай ми Самия Себе си или Вечен живот“ а само: „Господи, не ми давай нищо друго освен онова, което Ти желаеш, и направи, Господи, каквото и както Ти желаеш по начина, по който Ти желаеш!“

Толкова силно трябва да се моли човек за онова, което желае, че всичките му удове и сили, очите както и ушите, устата, сърцето и всичките му сетива трябва да са насочени към Него.

И човек не трябва да спира да се моли докато не почувства, че иска да се обедини с Онова, Което има в момента и на Което се моли: Бог.

Нашият Господ казва: „Жено, ще дойде време и е вече, когато истинските поклонници ще се молят на Отец в Дух и в Истина, и Отец търси такива“. (Йоан 4:23) 57

Който иска да се моли на Отец, той трябва да се пренесе във Вечността със своята жажда и със своето доверие.

Колко много са онези, които се молят на сътвореното и ги е грижа за него, и това са съвсем глупави хора.

Веднага щом се помолиш на Бога в името на сътвореното, ти се молиш за своята собствена вреда, защото от самото си създаване сътвореното носи горчивина и беди, и зло, и несгоди със себе си.

Така хората ги сполетяват беди и те изпитват горчивина съвсем справедливо. Защо? Защото са се молили за тях.

Глупаво е да обичаш и да почиташ светиите, а да не обичаш светостта, заради която те биват обичани.

Светостта не се гради върху едно дело, а върху едно съществуване; защото не делата ни правят свети, а ние трябва да осветим делата.

Колкото и да са свети делата, като дела те изобщо не ни правят свети.

Само доколкото сме свети и имаме Битие, дотолкова ние осветяваме всичките си дела били те ядене, или спане, бодърстване, или каквото и да е.

Никой светец в Божието Царство не е толкова свят, нито толкова съвършен, че добродетелният му живот на земята да не е бил с мярка; и в съответствие с тази мярка е степента на неговия Вечен живот; и цялото негово съвършенство на Небето зависи напълно от тази мярка.

Няма толкова съвършен светия на Небето, че ти да не можеш да надминеш степента на неговата святост със своята святост и със своя живот, и да не можеш да се издигнеш над него на Небето и да останеш там завинаги.

Нито Йоан Баптист, нито който и да е друг от светиите, не ни е даден като крайна мярка, под която трябва да останем, или като една ограничена цел, която трябва да следваме.

Само Христос, нашият Господ, е наша цел, която трябва да следваме, и наша мярка, под която трябва да останем и с която трябва да се обединим.

За човека, работата, приемането, дара, даването и щедростта

„Хомо“ означава „човек“, на когото е дадена една „субстанция“, която му дава Битие, и Живот, и едно надарено с Разум съществуване.

Един надарен по този начин с Разум човек е онзи, който сам познава себе си с Разума и е свободен в себе си от всички материи и форми.

Човек трябва да бъде цялостен и тази цялост да обхваща всички неща.

Човек трябва да се освободи от себе си и всички неща; и той трябва да бъде образуван наново в простото благо, което е Бог.

Човек трябва да се научи да бъде необвързан, когато работи.

Човек трябва да е свободен и господар на своите дела.

Най-напред човек се учи да има едно устойчиво сърце. Тогава той става постоянен във всичко, което прави.

Човек трябва да прави винаги само едно нещо. Той не може да прави едновременно всички неща.

Колкото повече надарените с Разум създания излизат от себе си в своите дела, толкова повече те се вглъбяват в себе си.

При създанията на тялото (преходното) това обаче не е така: колкото повече действат, толкова повече те излизат от себе си.

Привързаността към собственото „аз“ в делата ти отнема свободата да бъдеш послушен на Бога в настоящия момент и да следваш внушеното от Него, с което Той те напътства да направиш нещо или да го оставиш така, че да бъдеш свободен и нов във всеки миг, като че няма нищо друго, като че не можеш и не искаш нищо друго.

Хората не трябва да мислят толкова върху това, какво трябва да свършат, а върху това какво са.

Или човек ще се научи да улавя и задържа Бог в делата, или трябва да се откаже от всички дела. Но тъй като в този живот той не може да не прави нищо, затова се учи да има своя Бог във всяко нещо.

Делото е Любовта, а Любовта е Бог.

Човек не трябва да смята, че трябва да бяга от своята Дълбина или да я отрича. По-скоро той трябва да се научи да действа така в нея и с нея, и от нея, че Дълбината да прониква в делото и делото да се втича в Дълбината.

От тази Дълбина ти трябва да вършиш всичките си дела без „защо“.

Ако някой попита един истински човек, който работи от своята Дълбина: „Защо вършиш делата си?“. И ако той трябва да отговори правилно, би отвърнал: „Аз работя, защото работя“.

Докато ти вършиш делата си по причини, породени отвън било то заради Божието Царство, заради Бог, или заради твоето Вечно блаженство, ти не постъпваш правилно. Естествено, че могат да те оставят да продължиш да го правиш, но това не е най-доброто за теб.

Когато Бог е създавал небето и земята, и всички създания, Той не е действал. Той е нямал какво да прави. В Него е нямало дело.

Допълнения:

При създаването на света Бог излъчил част от Себе си; Той излъчил една Първична Субстанция, наречена Етер и така Той станал частично проявен.

Тогава Бог казал: „Да направим едно подобие!“ Творчеството е лесна работа, това човек го прави постоянно, когато и както иска. Онова обаче, което Аз правя, Аз го правя Сам и със Себе си, и в Мен Самия и отпечатвам изцяло Образа си в него.

Допълнения:

Бог казва: „Аз правя…“, което означава, че Той преобразува и оформя първоначално излъчената енергия от Себе си – Етерът. И това вече е дело.

Когато Бог създавал човека, Той извършил в Душата (Космичната Душа или Етера) Своето дело на подобието, Своето действащо и Вечно съществуващо дело.

Делото било толкова велико, че то било Душата. Душата била Божието дело.

Природата на Бога, Неговото Съществуване и Неговата Божественост зависят от това дело така, че Бог трябва да действа в Душата.

Когато Бог действа в Душата, Той люби Своето дело.

Божиите дела трябва да се разбират като „лишени от усилие“. Например: Аз стоя сега тук и ако съм стоял на това място още преди тридесет години, и моето лице не е било закривано и въпреки това никой не е можел да го вижда, аз въпреки това щях да продължавам да си стоя тук. И ако бяха ми намерили едно огледало, и го държаха пред мен, моето лице щеше да се отрази и да се формира в него без аз да се напрягам; и ако това се беше случило вчера, то щеше да е ново и съответно, ако се случеше днес, то щеше да е още по-ново и също след тридесет години или във Вечността; и дори огледалата да бяха хиляда, това щеше да става без да са необходими моите усилия.

По същия начин и Бог има всички образи в Себе си, не както ги има душата или някое друго създание, а като Бог.

Ако човешкото съзнание остане да действа според своите възможности и ако се държи недокоснато и неразсейвано от низши и груби неща, то би се издигнало още по-нависоко от най-извисеното небе и не би се отказало докато не достигне Върховността, и не бъде захранено, и водено от най-великото благо, което е Бог.

Който би притежавал умението и силата да изтегли времето и всичко, което се е случило в рамките на шест хиляди години и което има още да се случва докато светът съществува, в едно настоящо сега, това би било „пълнотата на времето“.

Това е настоящото на Вечността, в което душата познава всички неща в Бог ново и обновено, и настоящо, и със същото желание, с което аз познавам онези неща, които имам в този момент сега, настоящи пред себе си.

Делото, което върши най-извисената природа, благодарение на своите изключителни способности, не може бъде разбрано от природата, която стои под нея.

Ако низшата природа вършеше същото, което върши и Висшата, тогава тя нямаше да бъде под нея, а щеше да е същото като нея.

За да може да види един ангел, човек е готов да прекара хиляда години в ада.

Един човек е винаги човек независимо от това дали е глупав, или мъдър.

Вътрешният и външният човек са толкова различни един от друг, колкото са небето и земята; а Бог Се различава от тях още няколко мили над това.

Всички създания се стремят от своя живот към своята Същност. Всички създания влизат в Моя Разум, за да са разумни те в мене.

Само аз правя създанията отново готови за Бога.

Аз наблюдавам лилиите на полето и техния светъл блясък, и техния цвят и всичките им листа. Техния аромат обаче не го виждам. Защо? Защото ароматът е в мен.

Онова, което говоря, също е в мене и аз го говоря от себе си.

Всички създания опитват, вкусват моя външен човек като същество (видимост), също както виното, хляба и месото. Моят вътрешен човек обаче няма вкуса на създание, а по-скоро на Божий дар; докато моят най-вътрешен човек няма вкуса на Божий дар, а на Вечност.

Аз вземам съд с вода и правя така че той да отразява и го поставям под диска на слънцето. Така слънцето излива своята светлина от Източника и от основата си, и въпреки това светлината му не се изчерпва.

Отражението от водата в слънцето е слънце и водата, като огледало, е онова, което е.

По същия начин е и с Бог. Бог в душата е със Своята Природа, със Своята Същност и със Своята Божественост и въпреки това Той не е душата.

Отражението на Бог в душата е Бог и въпреки това душата е онова, което е.

Бог Се появява при всички създания. Чрез говоренето за Бога Създателят става Бог.

Който е разбрал тази проповед, аз се радвам за него. Ако сега нямаше никой тук, тогава е трябвало да проповядвам на тази касичка за подаяния.

Има много бедни хора, които ще се приберат отново у дома и ще кажат: „Искам да остана на моето място и да ям хляба си, и да служа на Бога“. В името на Вечната Истина казвам, че тези хора трябва да останат в заблуждение и не могат никога да получат, нито да постигнат онова, което получават други, които следват Бога в бедност и в страдание.

Един Учител казва: „Няма животно, което да няма нещо общо с човека във времето“.

Отделният човек е нещо несъществено в сравнение с човешката природа; затова се отделете от всичко онова, което е несъществено у вас и се приемете като свободната, неразделена човешка природа.

Девица означава човек, който е свободен от всички чужди образи, така свободен както е бил, когато не е бил.

Може да попитате: „Как е възможно един човек, който е роден и е водил разумен живот, да бъде така свободен от всички образи, както, когато не е бил, след като той знае много и всичко това са образи?“.

Ако аз съм толкова разумен, че всички образи, които хората някога са получавали и които са в Самия Бог, стоят разумно в мен и то така, че когато работя и когато се отричам, аз ги възприемам без качества, без „преди“ и „след това“ така, че те по-скоро да са в това настоящо „сега“ свободни и необвързани според както е любимата Божия Воля, за да я следват постоянно, тогава в действителност бих бил девица – невъзпрепятстван от никакви образи и наистина такъв, какъвто съм бил, когато не съм бил.

Учителите казват, че само еднаквото с еднаквото води към единство. Следователно човекът, който иска да приеме благочестивия Исус, също трябва да бъде благочестив и една девица.

Такъв човек живее в една Светлина с Бог и затова в него няма нито възприемане, нито следване, а една постоянна Вечност.

На този човек е отнето наистина много и всички неща са същностно в него.

Той не получава нищо ново от бъдещите неща, нито от никакви случайности, защото той живее в едно „сега“, жив по всяко време и без прекъсване.

Всичко, което трябва да приема и да бъде възприемчиво, е необходимо и трябва да е празно.

Никой съд не може да побира два вида напитки. Ако трябва да съдържа вино, е необходимо водата да се излее от него.

Съдът трябва да е празен. Ако искаш да приемеш Божествената радост и Бог, е необходимо да „излееш“ създанията от себе си.

Човек трябва да получава само едно от Бога и което му се падне тогава, той трябва да го приеме като най-доброто за него без страх, че в тази си скромност ще бъде възпрепятстван по някакъв начин било то отвътре или отвън.

Всеки дар изисква да има възприемчивост за един нов дар, да, за един по-голям дар.

Всеки дар от Бога увеличава възприемчивостта и искането да се получи нещо по-възвишено и по-велико.

Така както е безпределен Бог в даването, така безпределна е също и душата във вземането или получаването.

Някой човек изглежда, че дава. Истината обаче е, че той нищо не дава. Това са хората, които дават даровете си на онези, при които от дара, който те дават, има повече, отколкото те самите притежават там, където може би дарът изобщо не е желан или там, където за техния дар човек трябва да им услужи за нещо, или да им даде нещо в замяна, или там, където те искат да бъдат почитани за това.

Даването на такива хора по-скоро може да се нарече едно искане, отколкото даване, защото, в действителност, те не дават.

Един човек, който иска да дава от Любов към Бога, той трябва да дава материалното благо чисто, само в името на Бога, без да очаква заслуга или нещо насреща, или преходна слава и да не търси нищо за себе си, а по-скоро само това Бог да бъде възхваляван и почитан, и да се помогне на неговия ближен, на когото липсва нещо в живота, в името на Бога.

Човек трябва да дава духовното благо също там, където прецени, че неговият ближен християнин ще го приеме с радост, за да подобри живота си в името на Бога.

При това той не трябва да иска нито благодарност, нито възнаграждение, нито някаква изгода от онзи, на когото дава.

Такъв човек не трябва да иска също и възнаграждение от Бога заради онова, което той прави, а единствено и само Бог да бъде възхвален.

Когато човек дава, той трябва да бъде така необвързан с дара, както е бил и Христос винаги беден и свободен, когато ни е давал.

Само който дава по този начин, той наистина дава.

При всичките си дарове, които щедро ни е дарявал нашият Господ Исус Христос, е оставал винаги свободен и беден, което означава, че Той не е търсил нищо за Себе си, а е желаел само Възхвалата и Почитта на Отец, и нашето блаженство.

Христос е страдал и Сам е предал Себе си от Истинска Любов на смъртта.