За душата, Духа, раждането, детето и Искрата

Всяка разумна душа е с Бог.

Христос казва: „Аз съм в Отец и Отец е в Мене“. По същия начин и Бог е в душата и душата е в Бога. (Йоан 14:11) 16

Ако човек беше в състояние да изпразни напълно един съд и да го държи празен от всичко, което може да изпълва (дори и от въздуха), тогава съдът, без съмнение, би се отрекъл от своята природа; и тази празнота би го издигнала нагоре чак до Небето. По същия начин голотата, бедността и освободеността от всяка сътвореност пренасят душата при Бога.

Как би могла душата ми да получи онова, което може да се търси само над нея, ако тя не се издигне над себе си? Защото, ако остане в себе си, тя няма да вижда нищо друго освен себе си, а ако вижда себе си, тя няма да вижда Бог.

Често пъти душата има чувството, че Бог си е заминал. Какво трябва да правиш тогава? Същото, което би направил, ако беше утешен: когато най-много страдаш, дръж се така, сякаш чувстваш Неговата утеха.

Учителите казват, че душата възприема от Бога като светлина от Светлина, защото тогава между тях няма никаква отчужденост, нито отдалечаване.

Според Св. Августин „Образът“ трябва да се търси там, където душата е наистина светлина; там, където тя не е „изгасена“ от допира с тялото; там, където не попада нищо от онова, което носи „образа на този свят“; там, където най-извисеното в душата, нейният връх, докосва светлината на ангелите.
(1. Кор. 7:31) 17

Божествената природа се излива в светлината на душата и остава в нея.

Във всяко нещо Бог е същностен, действащ и с власт, но Раждащ Той е само в душата.

Бог иска да бъде роден в душата, да Се обедини с нея и да остане в нея.

Никога не е било раждано нещо толкова сродно, толкова подобно, толкова единно, каквато е душата, която става сродна в това раждане с Бога, която става подобна на Него, единна с Него.

Бог трябва да действа, а душата да преживява.

Ето защо душата е много по-блажена чрез Неговото отколкото чрез своето и нейното блаженство е повече в Неговите дела отколкото в нейните.

И колкото е силен Бог в делата, толкова безпределна е душата в преживяването.

И колкото могъщ е Бог в делата, толкова бездънна е душата в преживяването.

Когато Бог действа в душата, тогава в огъня на Неговата Любов се очиства и изхвърля всичко онова, което не е като Него.

Душата прониква повече в Бога отколкото, която и да е храна в нас. Да, това превръща душата в Бог.

Душата няма да намери покой, докато всичко в нея не стане едно с Бог.

Бог е цялостен, а това е блаженство за душата, нейната украса и нейният покой.

Христос казва: „Ако житното зърно не падне в земята и не изгние там, то ще остане самò и няма да принесе плод. Ако падне обаче в земята и изгние в нея, тогава то ще принесе стократен плод“. В духовен смисъл „стократен“ означава неизмеримо много плод. (Йоан 12:24) 18 (Лука 8:8) 19

Това житно зърно е Духът, който наричат „човешка душа“, а „земята“, в която то трябва да падне, е възхваляваното човечество Исус Христос; защото, това е най-ценната нива, която някога е била създавана от земя или е била подготвяна за някаква плодовитост.

Тази нива са я подготвяли Сам Отец и същото това Слово, и Светият Дух.

Плодът на тази ценна нива е благородната душа на Христос.

Христос казва: „Скръбна е до смърт душата Ми…“ С това обаче Той е нямал предвид Своята благородна душа по начина, по който тя е съзерцавала познаващо Върховното Благо – Бог, с Когото Той бил обединен в личността и Който е бил Самият Той след това обединяване и след личността. (Мат. 26:38) 20

По време на Своите най-големи страдания Христос е съзерцавал непрестанно това Върховно Благо в Своята най-висша Сила, също толкова близко, както го прави и сега.

В тази Върховна Сила не можела да проникне никаква тъга, нито страдание, нито смърт. И това е наистина така, защото, когато тялото умирало в мъчения на кръста, благородният Дух на Христос е живеел в това присъствие на съзерцание на Върховното Благо.

По отношение на областта, в която благородният Дух, като сила на Разума, е бил обединен със сетивата и с живота на свещеното тяло, нашият Господ нарекъл Своя сътворен Дух една душа и то дотолкова, доколкото тя дала живот на тялото и била обединена със сетивата и със силата на Разума.

По този начин Христовата душа била „скръбна до смърт“ с тялото, защото то трябвало да умре.

Житното зърно или благородната душа на Христос е „изгнила“ в тялото на човечеството Исус Христос по два начина. Единият е, когато се казва, че тя е имала едно познаващо съзерцание на цялата Божествена природа заедно с Вечното Слово. От момента, в който Христос бил създаден като тяло-душа и обединен с Вечното Слово – съответно със Своята Божествена природа, Христовата душа така „изтрила света и изчезнала“ в земята (преходното), което означава в тялото, че повече нямала нищо общо с него освен това, че е била обединена и живеела заедно с него.

Истинският живот на душата е над тялото – без посредници, без никакви препятствия, в Бога.

Другият начин на умиране на Христовата душа в „земята“ или в тялото е бил, когато тя дала живот на тялото и така била обединена със сетивата. Тук, заедно с тялото, душата била изпълнена с усилия и с мъчения, и с тревоги, и със скръб „до смърт“ така, че нито тя с тялото, нито тялото с нея, докато то било смъртно, не получили почивка, нито покой, нито удовлетворение без преходното.

Христос казва: „Ще принесе стократен плод“. Първият плод на това житно зърно е онзи, чрез който то е дарило на Отец и цялата Божествена природа възхвала и почит, без да се отвръща, дори и за миг, със своите най-висши сили от съзерцанието на Върховното Благо, което е Бог, в името на онова, което е трябвало да направи разбирането, нито в името на онова, което е трябвало да понесе тялото. (Лука 8:8)

Другият начин, по който това житно зърно (благородната душа на Христос) е принесло плод е, когато се казва, че Той е понесъл абсолютно всички ужасни страдания на Своето свещено човечество – тялото, на които е бил подложен в този живот, като глад, жажда, студ, горещина, бури, дъжд, град, сняг, всякакъв вид мъчения и към тях още горчивата смърт, в името на Небесния Отец.

Ако Бог иска да остави житното зърно – човешката душа да загине или да я хвърли в ада, тогава човек не трябва да иска, нито силно да желае Бог да го запази в Своето Битие, или да го защити от него.

Бог прави много и велики неща в името на душата и е изцяло зает с нея; и Той прави всичко това заради нейното величие, в което тя е създадена.

Който трябва да назове душата съобразно нейната простотата и чистота, и „необлеченост“, каквато е тя в самата себе си, той не може да намери име за нея.

Бог, Който няма име, е неизговорим; и душата, в своята основа, е също неизговорима като Бог.

Мястото на душата, което е Бог, няма име.

В писанието се казва: „Яков искаше да почива на мястото“. Мястото, това е Бог и Божието Съществуване, което придава на нещата живот, съществуване, и порядък. И душата трябва да покои на мястото, в най-възвишеното и най-дълбинното на това място.
(Бит. 28:10 – 11) 21

В същата тази основа, в която Яков има своя покой, трябва и ние да приемем нашия покой, и да го имаме заедно с него.

Онова, което може да се изрече, трябва да идва отвътре и да идва от неговата форма, и няма право да влиза отвън. То всъщност живее в Дълбината на душата. Тук всички неща за теб са настоящи и вътрешно живи, и търсещи, и са най-добрите, най-извисените.

Защо тогава не го чувстваш? Защото не си си у дома.

Словото, което назовава душата, има предвид душата, каквато е тя в затвора на своето тяло.

Затова Господ казва, че душата, заедно с всичко на нейното битие, за което тя все още може да мисли, е в своя затвор.

Независимо от това какво душата мисли или върши със своите сили, колкото и светло да е то в нея, то е смесено.

Ако бяха докоснали Св. Павел с върха на една игла, докато е бил в екстаз, той щеше да го усети, защото неговата душа е била все още в неговото тяло, също както формата в своята материя. (2. Кор. 12:2 – 3) 22

И така както слънцето осветява въздуха, а въздухът земята, така и Духът на Св. Павел е получил чиста Светлина от Бог, а душата от Духа и тялото от душата. От това става ясно, как Св. Павел е бил в екстаз и въпреки това останал със своята душа в тялото.

Един Учител казва, че в своята най-голяма извисеност и чистота душата е над света.

Бог е направил целия този свят от въглен. Образът, който е от злато обаче, е по-твърд от онзи, който е от въглен. По същия начин и нещата в душата са по-чисти и по-благородни, отколкото са те в този свят.

Един Учител казва: „Колкото общо има окото с мелодията и ухото с цвета, толкова общо има и душата в своята природа с онова, което е в този свят“.

Св. Бернар казва: „Защо ръката не познава слънцето както окото, въпреки че душата е цялостна във всяка част на тялото? Това е така, защото ръката не е толкова чиста както окото.

Един Учител казва: „Природа на душата и нейна естествена пълнота е тя да стане в себе си един разумен свят там, където Бог е образувал в нея праобразите на всички неща“.

Който иска да направи едно гърне, той взема първо малко глина – това е неговата субстанция, с която работи. Едва тогава той придава форма на гърнето, която е в самия него; и тя е по-ценна отколкото е субстанцията. С това имам предвид, че нещата в разумния свят, който е душата, са неизмеримо по-ценни, отколкото са те в този свят.

Винаги там, където двете трябва да станат едно, едното трябва да загуби своето съществуване. Същото е и когато Бог и душата трябва да станат едно, тогава душата трябва да загуби своето битие и своя живот.

Докато душата все още има нещо от своя живот и своето съществуване, тя и Бог ще бъдат обединени.

В Единството си с Бога обаче душата става едно с Него, а не обединена. Например: ако човек напълни една каца с вода, тогава водата в кацата става обединена с кацата, а не едно с нея, защото, там, където има вода, няма дърво; и там, където има дърво, няма вода.

В Единството си с Бог душата става едно с Него, а не обединена, защото, там, където е Бог, там е и душата, а където е душата, там е и Бог.

Там, в Праосновата на Единството, което е неназовимо и не можещо да се обхване, Бог е такъв за душата, като че е Бог само заради това да ѝ принадлежи.

Защото, ако Бог беше задържал нещо от Своето Битие или Своята Същност, с които Той принадлежи на Себе си, и не го беше дал на душата, дори то да е с големината на един косъм, Той нямаше да може да бъде Бог. Толкова единна става душата с Бога.

Нашият Господ казва: „Аз Те моля, Татко, така както Аз и Ти сме едно, така едно да станат и те с нас“. И още: „Там, където съм Аз, там трябва да бъде и Моят слуга“. Така цялостно душата става едно Битие, което е Бог, и не по-малко; и това е толкова Истина, колкото и това, че Бог е Бог. (Йоан 17:21) 23; (Йоан 12:26) 24

На душата не ѝ харесва нищо друго освен Бог.

Добротата сама по себе си, доброто не успокоява душата.

Най-малката сила в моята душа се простира по-надалеч отколкото обширното небе.

Така, както небето е еднакво отдалечено от места на земята, така и душата трябва да е еднакво отдалечена от всички земни неща, и да не е по-близка на едното повече отколкото на другото.

Душата трябва да остава безпристрастна в обичта, страданията, придобивките, лишенията. Тя трябва да е умряла за тях, да бъде спокойна и да се е издигнала над тях.

Учителите казват, че душата има две лица: горното гледа по всяко време Бога, а долното поглежда надолу и е в контакт със сетивата.

Горното лице на душата е нейната най-извисена част. То стои във Вечността и няма нищо общо с времето, и не знае нищо за времето, нито за тялото.

„Устата“ на душата, това е най-горната част на душата.

Душата казва: „Той вложи Своето Слово в моята уста“ – това е целувката за душата. Тук е станало сближаване на уста в уста. Тук Отец ражда Своя Син в душата и тук на нея ѝ се говори.
(Йер. 1:9) 25

Когато Светият Дух е в душата, тогава тя се издига нагоре, защото той я тегли със себе си. Ако Светият Дух обаче отпадне от душата, тогава тя пада надолу.

Светият Дух издига душата и я тегли със Себе си нагоре и ако тя е готова, той я води в Основата, от Която той е изтекъл.

Св. Павел казва: „Вие трябва да се обновите в Духа“ – „обновяването“ се отнася за всички създания, които са под Бог. То се отнася и за душата, доколкото тя се нарича „душа“, а тя се нарича така, защото дава на тялото живот и е негова „форма“. (Ефес. 4:23) 26

Когато се каже обаче, че душата е Дух, се има предвид, че тя е отделена от „тук“ и „сега“, и от всяка сътвореност.

Тъй като в този случай, душата е един Образ на Бога и е без име като Него, това обновяване не се отнася за нея; за нея се отнася само Вечното като в Бог.

Плодовете на Духа са Любовта, радостта и мира.

Цялото писание е написано и Бог е създал всяка ангелска природа, и целия свят затова: Той да Се роди в душата и душата да се роди в Него.

Там, където това раждане трябва да се случи, всяко време трябва да е отпаднало, защото нищо не възпрепятства това раждане толкова много, както времето и сътвореността.

Съществуват два вида раждане на хората: едно в света и едно от света, което означава като Дух в Бога.

Ако сърцето ти страда, ти все още не си майка, ти по-скоро си в процес на раждане и близо до раждането.

В това не трябва да се съмняваш: ако ти скърбиш за себе си или за своя приятел, твоето дете не се е родило още, но е близо до раждането.

Детето е напълно родено тогава, когато човешкото сърце не страда за нищо повече. Тогава човек има Съществуването и природата, и Субстанцията, и Мъдростта, и радостта, и всичко, което има и Бог.

Тогава това Съществуване на Божия Син става наше и в нас, и ние влизаме в това Съществуване на Бога.

Възниква въпросът: дали човек може да намери това раждане в многото неща, които наистина са Божествени, но все пак са внесени отвън чрез сетивата като някои представи за Бог – че Той е добър, мъдър, милосърден или нещо подобно, което може да почерпи Разумът и което също е Божествено? Истината е, че не може!

Макар всичко това да е добро и Божествено, то въпреки това е било внесено отвън чрез сетивата. Ако това раждане обаче трябва да просветне в теб лично и чисто, всичко трябва да извира отвътре, от Бога и всичките ти дела трябва да замрат, и всичките ти сили трябва да служат на Него, а не на тебе.

Христос казва: „Който иска да Ме последва, той се отрича от себе си и вдига своя кръст, и Ме следва“. Това означава да изхвърлиш всяко страдание от сърцето си навън така, че в него да не остане нищо друго освен постоянна радост. Тогава детето се е родило.
(Лука 9:23) 27

Ако детето в мен се е родило, тогава дори и да видя моя баща, и всичките си приятели мъртви, това не би разстроило сърцето ми.

Ако сърцето ми обаче се разстрои от това, тогава детето в мен не се е родило, но може би е близо до раждането.

Когато детето в теб се роди, тогава ти имаш такава голяма радост за всяко добро дело, което се върши в този свят, че тя се превръща в най-голямото постоянство в теб и никога не отпада.

Ако аз изцяло съм се превърнал в Божието Съществуване, тогава Бог става мой с всичко, което Той има. Тогава аз имам истинска радост, която не могат да ми отнемат нито страданието, нито мъчението, защото тогава аз съм пренесен в Божието Съществуване, където няма никакво страдание.

Когато си стигнал дотам така, че да не страдаш и да не се тревожиш за нищо повече, и всичко за теб да е една чиста радост, тогава детето в теб наистина се е родило.

Създанията са „изтекли“ от Бог заради човека и онова от тях, на което тялото може да се наслаждава разумно, за душата то не е нещо излишно, а нещо, което я извисява.

Едва след като душата е достигнала Единството си с Бога, тялото е напълно готово да се наслаждава на нещата в Негово име.

Тогава между Бог и душата няма никакво препятствие и доколкото душата, като Дух, следва Бог в пустинята на Абсолюта, дотолкова тялото следва възлюбения Христос в пустинята на доброволната бедност; и така както душата Дух е в Единство с Абсолюта, така и тялото е в единство с делото на истинската добродетел в Христос.

Тогава Небесният Отец може да каже: „Това е Моят възлюбен Син, в Който Аз харесвам на Себе си“, защото Той не само е родил Своя Единороден Син в душата, не, Той е родил самата нея на Своя Единороден Син.

Ние трябва така цялостно да превърнем човешката си природа и всички наши слабости в Божествена природа и да ги изгубим, че в нас да не може да се открие нищо друго освен само Бог.

По пътя на моето Вечно раждане аз винаги съм бил и съм, и винаги ще бъда.

Има нещо в душата, в което Бог е „необлечен“. От него душата черпи целия свой живот и съществуване, защото то е изцяло в Бога.

Аз казвам, че Бог е бил винаги, непрестанно в него и че в него човек е едно с Бога.

Към него не спада Милостта, защото Милостта е нещо сътворено, докато тук няма място за никаква сътвореност.

Има една Сила, една Светлина в душата, която е несътворена и не може да се сътвори.

Тази Сила е една девица. Тя взема Бог съвсем „необлечен“ в Неговото същностно Битие.

Тази Сила е „едно“ с Единството, а не „като“ Единството.

Тази Светлина възприема Бог непосредствено и без була, чисто такъв, какъвто е Той сам по Себе си; и това възприемане се случва в процеса на вътрешното раждане.

Тази Светлина има по-голямо единство с Бог отколкото с която и да е друга сила, с която тя е едно в съществуването.

В същността на моята душа тази Светлина няма по-високо положение отколкото най-низшата или най-обикновена сила, която може да бъде докосната от глад или жажда, горещина или студ; и това е така, защото същността е проста.

Следователно, ако човек наблюдава силите на душата в същността, те всички са едно и заемат еднакво положение. Ако обаче ги разглежда в техните дела, тогава едната е по-ценна или по-извисена от останалите.

Затова казвам, че когато човек се отрече от себе си и всички сътворени неща и доколкото той направи това, дотолкова той става цялостен и блажен в Искрата на душата, която никога не е била докосвана от времето или пространството.

Тази Искра се отдръпва от всяка сътвореност и иска само Бог такъв, какъвто е Той в Себе си.

Искрата не се задоволява с Отец или Син, или Свят Дух, нито с Трите Лица, доколкото всяко едно от тях проявява някакво качество.

Тази Светлина – Искрата не се задоволява с качествата и плодовитостта на Божествената Природа.

Тази Светлина не се задоволява също с простото, даряващо покой Божествено Съществуване, което нито дава, нито взема, а иска да знае откъде идва То.

Тази Светлина иска Простата Основа, тихата Пустиня, където никога не е прониквало някакво различие – нито Отец, нито Син, нито Свят Дух.

Тук в Дълбината, която никой не познава, Искрата намира удовлетворение в една Светлина; и тук тя е по-цялостна отколкото в самата себе си. Защото тази Основа е една проста Тишина, която е неподвижна в Себе си и от тази Неподвижност биват задвижвани, и тук получават целия свой живот всички, които живеят разумно и са потънали в себе си.

За Любовта, Мъдростта, Истината, милосърдието, Милостта, справедливостта, богатството и бедността. Ценни мисли

„Бог е Любовта и който остава в Любовта, той остава в Бог, и Бог остава в него“. Ако аз съм в Бога ,тогава, там, където е Бог, там съм и аз, и там, където съм аз, там е и Бог. (1 Йоан 4:16) 28

Нищо не привлича душата към този свят освен Любовта.

Един Учител казва: „О, богатий Боже, колко много ще ми хареса любовта ми към Теб да Ти принесе плод!“.

Как трябва да любим Бога? За това няма точно определен начин. Ние трябва да Го любим така както можем.

Любовта не може да се съмнява, тя очаква с доверие само добро.

Каквото и да иска да прави човек, доколкото той намира само Божествена Любов в себе си, то е достатъчно, за да го направи.

Готовността за извършването на добри дела идва от Любовта.

Ние трябва наистина да обичаме нещата, които ни водят при Бога. Само това единство с Божията Любов. Ако аз искам да прекося морето например и смятам, че ми е нужен кораб, то е, защото искам да отида на другия бряг на морето. Веднага щом се случи това, корабът вече няма да ми е нужен.

Коя е причината храната да не ни се услажда? Защото нямаме сол, а солта, това е Божествената Любов.

Ако имахме Божествена Любов, тогава Бог и всички дела, които Той някога е вършил, щяха да ни се услаждат и ние щяхме да получаваме всичко от Него, и щяхме да вършим същите дела, които и Той върши.

Бог не гледа делата, които ние вършим, а единствено това: каква Любов, какви мисли и намерения влагаме в тях.

Ако някой е в такъв екстаз, в какъвто е бил Св. Павел, и разбере, че един болен иска супичка от него, според мен е по-добре, в името на Любовта, този човек да изостави екстаза си и да услужи на нуждаещия се от него с още по-голяма Любов. (2. Кор. 12:2) 29

Този, който изостави един екстаз в името на някой, който има нужда от неговата помощ, не трябва да смята, че пропуска Милостта, защото, когато човек се откаже доброволно от Любовта, му се връща стократно повече, както е казал Сам Христос. (Мат. 19:29) 30

С Любовта, с което Бог Сам Се люби, Той люби всичко.

Любовта е като въдицата на рибаря – рибарят не може да хване рибата, ако тя не виси на въдицата. Ако рибата е захапала куката обаче, тогава тя е сигурна на рибаря. В този смисъл казвам и за Любовта: който е хванат от нея, той носи най-здравите окови и въпреки това едно сладко бреме.

Нищо не те прави Негов, т.е. Божий, както тази сладка връзка – Любовта. Който е открил този път, той не търси друг.

Който е окован във веригите на Любовта и върви в този път, тогава, каквото и да прави или от каквото от да се отказва, то винаги е дело на Любовта.

Затова търси само тази въдица – Любовта. Тогава ще бъдеш хванат с нея, а колкото повече си хванат, толкова повече си освободен.

„Бог е Любов“, защото Бог е разпрострял Любовта си във всички създания и въпреки това е останал Цялостен в Себе си. (1 Йоан 4:16) 31

Ако някой нарисува една картина на стената, тогава стената е преносител на картината. Който обича картината на стената, той обича и стената заедно с картината. Ако махне стената, той ще махне също и картината с нея. Ако махне обаче само стената така, че картината да остане, тогава картината ще бъде сама преносител на себе си. Тогава, който обича картината, той ще обича една чиста картина.

Ето защо обичайте всичко, което е достойно да бъде обичано, а не онова, което изглежда, че трябва да бъде обичано. Тогава ще обичате само Бог. Това без съмнение е Истина.

Ти трябва да любиш Светия Дух такъв, какъвто е той в Единството, а не в себе си.

Ти трябва да любиш Светия Дух там, където той се услажда с Божията Доброта, само в Единството – там, където всичкото добро извира от изобилието на Божията Доброта.

Заради Любовта си към Бога излез от своето „съм“, тогава и Бог ще излезе заради теб от Своето „съм“... онова, което ще остане ще е едно просто Единство. В това Единство Отец ражда Своя Син в Дълбинния извор на Любовта.

Онова, което е Отец в Силата и Синът в Мъдростта, и Светият Дух в Добротата, с него ние сме в един „Образ“. „Тук ние познаваме, както биваме познати и любим, както биваме любени“. (1 Кор. 13:12) 32, (1 Йоан 4:13) 33

От Неизмерима Любов Бог е вложил нашето блаженство в преживяването; защото ние преживяваме повече отколкото правим и получаваме несравнимо повече отколкото даваме.

Всичкото страдание идва от Любовта и привързаността. Следователно, ако аз страдам заради преходни неща, тогава моето сърце все още обича и е привързано към преходни неща, и тогава аз не любя Бога от цялото си сърце, и все още не обичам онова, което Бог иска да бъде обичано от мене и с Него.

Мястото на съществуване на Любовта е само във волята; който има по-голяма воля, той има също и по-голяма Любов. Но кой има повече от нея, това никой не знае за другия; това лежи скрито в душата, така както Бог е скрит в основата на душата.

„Бог е Любов“, защото с Любовта си Той трябва да люби всички създания независимо от това дали те знаят това, или не.

„Бог е Любов“, защото Той ме люби с Любовта, с която люби и Себе си; и ако някой Му отнемеше това, той би Му отнел цялата Негова Божественост.

Макар Бог да ме люби със Своята Любов, това не може да ме направи щастлив. По-скоро бих станал щастлив чрез любовта, която аз имам към Него и щастието ми в Неговата Любов.

„Бог е Любов и който е в Любовта, той е в Бога и Бог е в него“. Който по такъв начин е в Любовта, на него му казвам онова, което казва Св. Матей: „Влез, верни ми рабе, в радостта на своя Господар. Аз искам да те поставя над всичко Мое“. (Мат. 25:21) 34

„Бог е Любовта“, тъй като Той гони всичко, което може да обича и което може да прояви Любов. Така Той гони всичко това със Своята Любов, за да може то да Го люби.

„Бог е Любовта“, защото всичко онова, което Бог някога е създавал и което е способно да люби, Го гони чрез Неговата Любов, за да го люби Той без значение дали това Му харесва, или не.
(1 Йоан 4:16) 35

„Бог е Любовта“ и Той е толкова достоен за обич, че всичко, което може да люби, трябва да Го люби, без значение дали това му харесва, или не.

Толкова много Бог люби душата ми, че Неговият живот и Неговото Битие зависят от това: Той да ме люби така, че Той трябва да ме люби, независимо от това дали Му харесва, или не.

Който би отнел на Бог това Той да люби душата ми, той би Му отнел Неговата Божественост; защото Бог е толкова истински в Любовта, както и това, че е Истина.

И така както Бог е добротата, така истински, Той е и Любовта.

Има Учители, които казват, че Любовта, която е в нас, е Светия Дух. Това обаче не е Истина. Физическата храна, която ние поемаме, се превръща в нас; докато духовната храна, която ние поемаме, тя превръща нас в себе си.

Божествена Любов не бива приета в нас, защото, тогава щяхме да сме: ние и Божествената Любов.

Божествената Любов обаче ни приема в себе си и ние ставаме едно с нея.

Цветът, който е на стената, се държи на нея. По същия начин се държат и създанията в своето битие чрез Любовта, която е Бог.

Ако цветът се махне от стената, той ще изгуби своето съществуване. По същия начин и създанията ще изгубят своето съществуване, ако ги отнемат от Любовта, която е Бог.

Всяко създание е ограничено, възпрепятствано, различно и индивидуално, и така то вече не е Любов. Бог в същността си обаче е Всеобхващаща Любов. (1 Йоан 4:8, 21) 36

„Бог е Любов“, защото Той е Този, в Чието търсене и любене всичко съществува, което е или което може да бъде.

„Бог е Любов“, защото Той люби цялостно. (1 Йоан 4:8, 21)

Бог ни люби със същата Любов, с която люби Себе си, Своя също така вечен Син и Светия Дух. (1 Йоан 4:8, 21)

Според Хю 37 Бог люби всеки от нас така, сякаш почти е забравил всички останали.

Бог ни люби така, сякаш Неговото блаженство зависи от това Той да ни люби.

Бог Се отдава без да мисли, че люби, така както грее слънцето.

Онова, което човек люби истински, той го люби също от цялото си сърце „Ти трябва да любиш Господа, твоя Бог от цялото си сърце“. (Мат. 22:37) 38

Любовта е едно движение към Възлюбения. Подобието е причината за Любовта.

Любовта иска да бъде обединена или да стане едно с Възлюбения.

Втората заповед, да обичаме ближния като себе си, е като първата – да любим Бога, защото Бог бива любен в човека като в Неговото Образоподобие. Така казва Златоуст: „Ти трябва да любиш Господа, твоя Бог от цялото си сърце“. (Мат. 22:37)

От друга страна, двете заповеди са еднакви, защото всеки, който истински люби Бога, трябва да обича ближния по същия начин както себе си.

Такъв човек обича като себе си не само всички ближни, всички хора, но също и всичко приближено, всичко, което има освен Бог.

Любовта освобождава душата от смъртта, като ѝ дарява живот: „Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото обичаме братята си“. (1 Йоан 3:14) 39

Любовта отваря достъпа към съзерцаването и познаването на Божественото, като просветлява разума: „Който обича брата си, пребъдва в Светлината“. (1 Йоан 2:10) 40

Любовта прави човека подобен на Бога, а чрез това и Божий Син: „Обичайте враговете си, за да бъдете Синове на вашия Отец“. (Лука 6:27) 41; (Мат. 5:44) 42

Любовта прави така, че човек да е Божий Син.

Когато обичам един ближен като себе си, тогава аз се наслаждавам и радвам на неговото възнаграждение, заслуги и добро име така сякаш са мои собствени. (1 Йоан 2:10)

Любовта прави всичко от настоящия и бъдещ живот в общо притежание.
(1 Йоан 2:10)

Мярката за обичта към ближния се казва: „като себе си“, а не: „повече отколкото себе си“. Пример за това ни дават органите на тялото: окото гледа в еднаква степен както за себе си, така и за останалите части на тялото.

Колкото по-малко любещият търси от себе си във Възлюбения, толкова по-цялостно и по-истински люби той.

А колкото по-цялостно люби любещият, толкова по-ощастливен бива той чрез Единството си с Възлюбения – Бог.

Колкото по-малко любещият търси своето собствено щастие, толкова по-голямо блаженство изпитва той.

Всеки, който търси чрез или в нещо своето щастие, той не обича това другото нещо, а себе си. Тази обич не прави така, че да забравиш себе си и не е Любов.

Желаенето и искането на човека са насочени към три неща: първо, към това неговият недостатък да бъде скрит или още по-добре да бъде преодолян и премахнат; второ, към това неговите воля и желание да бъдат изпълнени; трето, към това той да бъде издигнат на по-високо положение. Тези три цели обаче ги постига единствено и само Любовта.
(1 Петър 4:8) 43, (Лука 7:47) 44

Слънцето осветява всичко, както земното, така и небесното. По същия начин и Любовта оформя и осветява всички добродетели. (1 Кор. 13:1 – 7) 45

Любовта възприема Бог като добър. Ако Той не беше добър, тя нямаше да Го люби и нямаше да Го смята за Бог. Без доброта тя нищо не люби.

Любовта заема високо място, защото е всеобхващаща.

С Любовта, с която Бог ме люби, Той люби всички създания. Той не ги люби обаче като създания, а като Бог.

Защото Бог люби Себе си във всичко и всичко в Себе си и само заради Себе си, следва, че Той люби всяко нещо по един и същи начин, и то толкова много колкото и Себе си.

Бог люби всичко, което е, доколкото то има Битие и Той люби всичко в него благодарение на което то има Битие. Следователно Бог не общува с нещата, които са без битие, т.е. които нямат същност.

Битието, Добротата и Истината са еднакво отдалечени, защото, доколкото има Битие, то е добро и е Истина.

Милостта изтегля човека от всички преходни неща и го очиства от всичко, което не е вечно.

Аристотел казва: „Приветливостта към другите израства от приятелството със себе си“. Тогава как може някой да се смили над теб или над мен, ако не се отнася състрадателно към себе си? Защото, който е лош към себе си, спрямо кого ще е добър? (Сирах 14:5) 46

Спасителят изрично казва: „Бъдете милосърдни“, защото Той иска ние да бъдем милосърдни също към нашето собствено тяло и към нашата душа.
(Лука 6:36) 47

Милосърдието облича душата с дрехата на Бога и я украсява с Божественост.

Ако ти излееш милосърдието си върху гладуващите, което има предвид физическото милосърдие, и отново изпълниш наскърбената душа, което се отнася до духовното милосърдие, тогава твоята светлина ще изгрее в мрака, и твоят мрак ще стане като пладне. (Исая 58:10) 48

Справедливостта не бива обичана и познавана от никой друг освен от справедливия. Както учи философът Аристотел, нищо не се движи към друго, ако не съдържа вече нещо от онова, към което то се движи.

В Исая се казва: И твоята справедливост ще върви пред лицето ти, доколкото тя ни насочва към ближния. Това именно е същността на справедливостта. Това е изрично казано, за да бъде милосърдието справедливо и да даде на всекиго онова, което му се полага. (Исая 58:8) 49

Затова Исидор казва: „Голямо престъпление е препитанието на бедните да се даде на богатите и от препитанието на нуждаещите се да се облагодетелстват богатите, да се отнеме водата на зажаднялата земя и да се напояват с нея реките“.

Блаженството отворило своята уста на Мъдростта и казало: „Блажени са бедните по Дух, тяхно е Царството Небесно“.

Всички ангели и всички светии и всичко, което някога е било раждано, трябва да мълчи, когато тази Вечна Мъдрост на Отец говори; защото цялата Мъдрост на ангелите и всички създания е едно нищо пред Мъдростта на Бог, която е безпределна.

Съществува два вида бедност. Едната е външна и тя е добра и е похвална за човека, който я проявява с воля от Любов към нашия Господ Исус Христос, защото Той Самият я е проявявал на земята.

Съществува обаче и една друга бедност, една вътрешна бедност, която има предвид Христос, като казва: „Блажени са бедните на Дух или по Дух“.

Беден човек е онзи, който нищо не желае и нищо не знае, и няма нищо.

„Блажени бедните духом“ – „Беден по Дух“ означава, че така както окото е бедно на цвят и е възприемчиво за всеки цвят, така и онзи, който е беден по Дух, е възприемчив за всеки Дух, а Духът на всички Духове е Бог. (Мат. 5:3) 50

Беден е онзи, който нищо не желае – много хора обаче не разбират това правилно. И това са онези, които държат на мъчителни покаяния и външни изкупителни практики. Тези хора обаче познават малко от Божията Мъдрост.

Такива хора се наричат „свети“ заради онова, което са отвън. Отвътре обаче те са магарета, които не разбират нищо от Божията Истина.

Те казват, че беден човек е онзи, който нищо не желае. Според тях човек трябва да се държи така, че в нищо да не изпълнява своята воля, а по-скоро да се стреми да следва любимата Божия Воля.

Заради това те не са лоши, защото техните намерения са добри. Затова заслужават нашата похвала. Те ще получат Бог и Неговото Милосърдие. В името на Истината обаче казвам, че те не са бедни хора и не могат да се поставят на равно с тях.

В очите на другите те са много уважавани, защото самите те не познават нищо по-добро.

Докато човек има онова, което е в неговата воля, и докато е неговата воля да изпълни любимата Божия Воля, той не е беден по начина, за който искаме да говорим; защото този човек има воля, с която иска да изпълни Божията Воля, а това не е правилно.

Защото, ако човек иска наистина да е беден, то тогава той трябва да е така свободен от своята сътворена воля, както е бил, когато не е бил.

Докато вие имате волята да изпълните Божията Воля и желаете по някакъв начин Вечността и Бог, дотогава не сте истински бедни; защото беден човек е онзи, който нищо не иска, и нищо не познава, и за нищо не жадува.

Беден е също човек, който нищо не знае. Човекът, който има тази бедност, трябва да има всичко онова, което е бил, когато не е живял, когато не е живял по никакъв начин, нито като себе си, нито като Истината, нито като Бог.

Той трябва да бъде по-скоро така свободен от всички познания, че дори не-познаването на Бога да бъде живо в него; защото, когато човекът е бил във Вечната природа на Бога, в него не е живяло нищо друго: онова, което е живяло, е бил той самият.

Затова казваме, че човек трябва да е така освободен от своите собствени познания, както е бил, когато не е бил; и той трябва да остави Бог да прави онова, което желае, и да бъде така свободен, какъвто е бил, когато е дошъл от Бога.

Има нещо в душата, от което произтичат познаването и жадуването. Самото то обаче не познава и не жадува така, както силите на душата; и който го познава, той знае от какво зависи природата на душата.

Това нещо няма нито преди, нито след това и не чака за нещо, което да се присъедини към него, защото то не може нито да печели, нито да губи.

Ето защо на него му е отнета всяка възможност да действа в себе си. По-скоро то си е винаги същото, което поглъща себе си по Божествен начин.

Човек трябва да е чист и свободен така, че нито да знае, нито да познава какво Бог върши в него, тогава той може да каже за себе си, че е беден.

Бог не е нито същество, нито разум, нито познава нещо, каквото и да е то. Затова Той е свободен от всички неща и затова е всички неща.

Който иска да бъде беден по Дух, той трябва да бъде беден от всички свои знания, като някой, който не знае нищо и никого, нито Бог, нито създание, нито себе си.

Трето, беден е онзи, който няма нищо. Такъв човек не иска да изпълни Божията Воля, а иска да живее така, че да е свободен от своята воля и тази на Бога, както е бил, когато не е бил. За тази бедност се казва, че е „Изначалната бедност“.

Беден човек е онзи, който не познава Божиите дела в себе си. Който е така свободен от знанията и познанията в себе си, както Бог е свободен от нещата, той има най-явната бедност.

Най-дълбоката бедност обаче е тази, при която човек нищо не притежава. Такъв човек, дори да притежаваше всичко, което Бог някога е създавал, не би го смятал за собственост на своя Дух, освен ако не е един просяк за Божията Милост на нашия Господ.

За това ние намираме едно обяснение в природата, защо човек трябва да пали свещи и да бие камбани, и да пее, ако иска да се защити от бури.

Дотам, докъдето пламъкът на свещта се вижда и остава във въздуха, именно на това разстояние светкавицата се обръща и не нанася своите поражения. Това се случва не само чрез Божията Сила (когато свещта е осветена), а и естествено с всички други свещи.

Същото е и с биенето на камбани като защита от гръм. Гърмът се „обръща“ именно там, докъдето се е разпрострял звънът на камбаната във въздуха, и не го „удря“.

Така е и с човека. Доколкото той се грижи за и се съобразява с преходните, и променливите неща, дотолкова Бог Се обръща със Своята Светлина. И едно такова поведение довежда дотам, че Бог да не може нищо да направи в душата.

Човек, който трябва да е беден, не трябва да бъде място, нито да има такова в себе си, където Бог да може да действа; защото, ако той запази някакво място, с това той запазва и различие.

Затова аз моля Бог да ме освободи от Себе си, защото, Съществуването без Същността и Битието, без Присъствие е над Бог и различията.

Ти не можеш да се обърнеш обратно към нещата от света без да си навредиш.

Субстанцията, от която Бог е направил нещата в света, има по-малка стойност от тази, която има въглена спрямо златото.

Вечността нямаше да е вечна, ако можеше да се обновява и ако не беше постоянна.

„Благородният човек“ не се задоволява със съществуване, което ангелите възприемат без форма и от което непосредствено зависят. Него го задоволява единствено обединението му с Бог. (Лука 19:12) 51

Един такъв човек „се връща по-богат у дома“ отколкото е бил, когато го е „напуснал“.

Съществува разлика между духовните и физическите неща. Всяко духовно нещо може да бъде в друго нещо. Никое телесно нещо обаче не може да бъде в друго нещо. Водата е в кацата и кацата я обхваща там, където е дървото обаче, няма вода.

Колкото по-извисено е дадено нещо, толкова по-обхващащо е то. Сетивата аз ги имам заедно с животните, а живота с дърветата. Битието обаче е още по-дълбоко в мен. Него аз го имам заедно с всички създания.

Небето е повече от всичко, което е до него, затова то е по-извисено.

Любовта е извисена, защото е всеобхващаща.

Да направим едно сравнение между моето око и едно дърво. Ако окото ми се отвори, то си е моето око, а ако се затвори, пак си е същото око; заради виждането дървото нито губи, нито придобива нещо.

Ако стане така обаче, че окото ми да е така цялостно и единно в себе си, и бъде излъчено към дървото с едно виждане, то всяко едно от тях ще остане онова, което е, и въпреки това по отношение на делото виждане, те ще бъдат като едно цяло така, че да мога да кажа: окото е дърво и дървото е моето око.

Ако дървото беше без материя и изцяло духовно, както лицето на моите очи, тогава човек наистина можеше да каже, че по отношение на делото на моето лице дървото и моето око се състоят от една същност. И ако това е вярно за физическите неща, колко повече то е вярно за духовните.

Трябва да знаете, че моето око е много по-единно с очите на една овца, която е от другата страна на морето, и която аз никога не съм виждал, отколкото с моите уши, с които то, въпреки всичко, е едно в съществуването; и това е така, защото окото на овцата действа по същия начин като моето око и затова аз им отреждам по-голямо единство в делото отколкото на моите очи и уши, които в делата са различни.

Един от нашите най-стари Учители казва, че всичко, което може да се каже за нещата, носи нещо чуждо и неистинско в себе си.

Той не искал да говори за нещата, защото не можел да говори толкова чисто за тях така, че те да бъдат такива каквито са били, когато са излезли от Първоизточника.

Затова този Учител предпочитал да мълчи, а нуждите си изразявал чрез знаци, направени с пръстите.

И ако той не е можел да говори дори и за нещата, то колко повече ние трябва напълно да мълчим за Онова, Което е Начало на всички неща – Бог.