Ибн Араби

ИЗРЕЧЕНИЯ

Книга Втора

Варна, 2023 г.

ПРЕДГОВОР

Ибн Араби – Океанът от Мъдрост

В моето сърце открих тайнство на живота – Храм мой.

Не мога да се нагледам на Божията Красота.

В сърцето си Ибн Араби от малък е носил храма в себе си – Бог в себе си.

Той е същество с Древна Любов към Бога.

Той е живял естествено в свръхестественото… и го е наблюдавал.

Той е имал Божествена съдба, а не земна и човешка.

Бог е бил господарят на неговата преданост… и на неговия мистичен Път.

Ибн Араби е издирил Бог в себе си и затова е океан, а не река. Сега той има друг Път към Съвършенството.

Неговото светилище е Любовта, а не религиите. Той е влязъл в Любовта, в Бога, а в Бога няма религии.

Той е имал три диамантени срещи с Ал-Хадир (Старецът на суфите) – така е видял лицето на Прасветлината. Той е видял лицето на този, който вижда отвъд събитията.

Чистата Любов на Ибн Араби е била неговата стихийност.

Той е умеел да влиза в Тишината, а в Тишината се влиза с древното поведение.

Бог го е дарил с Безконечна Целеустременост, чрез която му е дарил нещо от Себе Си.

Ибн Араби е човек на Истината, а не човек на успеха.

Ибн Араби е пътувал в Бога, в Духа си, в сърцето си, в интуицията си, а не в света, и затова той е Велика Отдаденост. Само земните хора пътешестват в света.

Ибн Араби е жива вода, бих го нарекъл: славей на словото, сиреч сияещо същество, защото той е древно докоснат.

Ибн Араби е Дух извън времето и пространството. Тук той е бил само гост – неговият дом е в Бога.

Ибн Араби е имал погледа отвътре, защото е имал сърцето от Прасветлина – Нероденото Сърце.

Ибн Араби е сърце от Сърцето на Бога – той е сърце от Безкрая.

Ибн Араби е мистичен Учител и водител, защото е узнал тайнството на думите.

Лесно е да станеш ангел, но трудно е да станеш океан от Мъдрост.

Елеазар Хараш

Варна, 2022 г.

Предисловие

Великият Шейх Ибн Араби е роден в Мурсия – Андалусия през 1165 г. в семейство на високопоставен държавен служител. Аш-шайх ал-Акбар (от араб.) – Най-великият Духовен Учител – така е наричан от своите ревностни последователи.

„Шейх“ е почетна титла на религиозните авторитети в исляма, носят я водещите фигури на мистическите братства, духовни наставници и учители.

Когато е на осем години, семейството на Ибн Араби се премества от Му̀рсия в Севиля – религиозен и политически център на Андалусия.

Баща му е един от приближените на султана и благодарение на своя знатен произход Ибн Араби получава частно образование. Обучаван е от най-изтъкнатите религиозни наставници, суфи и гностици в Севиля.

Първите му важни наставници са били две свети суфи жени – Ясамин и Фатима… Голямо влияние върху него имала Фатима, която била много възрастна, тя му била като дневен наставник и майка цели две години.

Старицата казвала за малкия Ибн Араби: „той е странен, когато влиза в дома ми, влиза с цялата си същност а когато излиза, нищо не остава...“.

Тук в Севиля блясъкът на дворцовия живот въодушевявал младия Араби и той искал да участва в него. Съдбата обаче му била отредила друго.

Веднъж Ибн Араби бил на път със сина на халифа, който бил главнокомандващ. Двамата мъже влезли в една джамия, за да се помолят. Като видял колко покорен и смирен е главнокомандващият по време на молитва, изпадайки дори в екстаз, молейки Бог да му прости, Ибн Араби достигнал до вътрешно просветление. Изведнъж целият блясък на придворния живот му заприличал на една празна шушулка и на мига той решил да се обърне към Бог и да Му служи.

Основен източник на своето вдъхновение той открива в живота и произведенията на Баязид ал-Бистами и ал-Халладж.

Ибн Араби бил много смел и при един разговор с богословите ги разсърдил много като им казал: „Това, на което вие се покланяте, се намира под краката ми“.

Ибн Араби е същество с висок кръгозор. Той казва, че за да достигне човек до състояние на Единство (както и за други мистични състояния), той трябва да получи пряк опит.

Ибн Араби е суфи с голям размах и многоизмерност. Той описва величествено и ясно Духовната вселена.

Ибн Араби носи в себе си нещо универсално и всеобхващащо: „Аз следвам религията на Любовта“.

Ибн Араби практикувал какво ли не, чел какво ли не, правил какво ли не – едно всестранно търсене...

Ибн Араби е светец и Мъдрец, учен и аскет, поет, мистик и гностик, но неговият шедьовър е собственият му красив живот.

Той е автор на многобройни мистични трудове, това е изключителен търсач и човек с огромна енергия, огромно творчество, което обхваща 856 книги, от които са запазени 550 – „Меканските откровения“ са около 15 000 страници.

Една от книгите му се казва: Фусус ал-Хикам – Печатът на Мъдростта, заветът, гнездо на Мъдростта, ядрото, скъпоценният камък, Пътят на Вечната Мъдрост е духовен.

Това е рядък суфи за всички времена, оригинално творчество, той е златният поток от светлина в суфизма.

Той видял водата като въртящ се бял скъпоценен камък.

Веднъж Ибн Араби, както държал молива, се запитал: „Кой държи молива?“. „Кой си ти?“. „Аз съм Всемогъщият“ – му отговаря моливът… Моливът написал: „Само Мен ме има, няма нищо друго освен Мен“.

Бил посветен в Мистериите от Ал-Хадир – Древнопосветеният в Тайните, Безсмъртният Наставник на суфите. Ибн Араби му станал ученик. Ибн Араби се е срещал три пъти с Ал-Хадир.

Първият път е, когато спорел със своя суфи Учител Абдул Хасан и легнал да спи, като си мислел, че в спора той е прав, но му се явил Ал-Хадир и му казал, че Учителят му е прав.

Вторият път е на една лодка на път за Тунис, той се разхождал на лодката, защото не могъл да заспи и след малко видял по водата да идва Ал-Хадир, който се движел по нея и говорел на младият Ибн Араби за посланията на имената...

Третата среща се случила в джамията в Андалусия. Ибн Араби четял лекция, тогава в джамията влязъл Ал-Хадир, но никой не го видял освен него. Ал-Хадир разстелил своето килимче и неочаквано застанал във въздуха на пет метра над килимчето, после тихо се спуснал на пода и изчезнал... Под влияние на това видение Ибн Араби направил такова излъчване, че тези, които не вярвали в чудесата, си взели думите обратно.

Ибн Араби е последовател на най-ранните суфи и особенно на ал-Халладж, бил негов голям почитател.

Дарен от Аллах с мистичен опит.

Ибн Араби е океан от вдъхновение.

Духовно закърмен с дълбинния усет за Истината…

От дете в него гори пламъка на Любовта. Той казва: „Аллах ме запали и знам, че няма да се отърва от Любовта“.

Ибн Араби – Древно отдадено същество – чиста отдаденост…

Същество, сияещо като чист пламък.

Същество на Словото и вдъхновението.

Същество, изчезнало във Вдъхновението на Бога.

Наричали са го „Златният век“...

Преди да стане учен Ибн Араби е станал Мъдрец и Божий служител, първо е влязъл в Бога, а после е служил…

За Ибн Араби образование значи да си пробуден и осъзнат – пробуден в душата и осъзнат в Духа.

За Ибн Араби Мъдростта идва като откровение, а не като знание.

Ибн Араби е безкрайно море.

Ибн Араби е влязъл в Истината, откъдето е придобил вътрешен поглед.

Ибн Араби е придобил дълбинно виждане без граници.

Наричали го „море от Божествени знания“.

Наричали са го „потъналият в океана на Бога“.

Ибн Араби – това е Божие Вдъхновение, а не религиозно.

Ибн Араби – това е преданост отвъд гроба.

Според Ибн Араби Абсолютът не се нуждае от нищо сътворено и Несътворено.

Душата на жената суфи е една чиста и изобилна градина, тази жена се казваше Низам – Хармония 1, чиста и мъдра красота. Когато Ибн Араби срещна тази жена, а тя била дъщеря на един суфи Шейх, той бил вдъхновен.

Ибн Араби казва:

Аз не произлизам от един баща, който мога да назова, а от цяла група бащи и майки.

Аз съм Синът на Бащите, Чистите Духове и на майките, душите на елементите.

Който разбира моите думи, неговият поглед няма да отслабне, а никой не ги разбира освен онзи, който има остър поглед.

Аз живях чрез Духа на Вдъхновението.

Сърцето ми вече е способно да приеме всякаква форма – то е пасище на газели и манастир за християнски монаси, храм за идоли и Кааба за поклонниците, и скрижалите на тората и Корана. Аз изповядвам религията на Любовта: по който и път да поемат камилите, Любовта е моята религия и моята вяра.

Аллах отключи моята душа и ми даде познание.

Бог ме дари с удоволствието да се слея с Него.

Ти усили Любовта ми към Тебе и затова съм изумен.

Любовта ме заведе в страната на изумлението.

Що за Любов има в мене?

Кой ми спира така дъха?

Аллах е светилище за моята същност.

Аз съм Божия Тайна.

Аз вярвам в религията на Любовта.

Любовта е моята религия и моята вяра.

Където и да се отправи корабът на Любовта, там е моята религия и моята вяра.

Аз Го отрекох и Той ме залюби, отрекох Го като конкретна същност.

Не мога да Му дам блаженство, но Той ми даде.

Аз се съчетах мистично с всички звезди и не остана ни една, с която да не се съединих.

Той е светилището за мен, а човечеството и Вселената са нещо външно.

Само твоето Име споменавам, защото няма друго Съвършенство.

Ти знаеш о, Аллах, че не мога да Ти се нагледам.

О, Аллах, всичко идва от Тебе

Твоят образ е пред моите очи, Твоето име е на езика ми, Твоят дом е в моето сърце, къде мога да се скрия от Тебе?

Бог ме дари с удоволствието да се слея с Него.

Ти усили Любовта ми към Тебе и затова съм изумен.

Любовта ме заведе в страната на изумлението.

Аллах е светилище за моята същност.

О, Господи, направи ме недосегаем за дявола и злото.

Влюбен съм в изумлението и всичко ме изумява.

Що за Любов е тази, че отнема ми дъха?

Видях съдбата си и тя беше живот в Тебе.

До последния си миг искам да бъда Божий раб.

Вдъхновението ми дойде на гости, но ме отвлече завинаги.

Вдъхновението ме научи да живея в Аллах.

Вдъхновението ме изгаряше и затова го споделих.

Видях образа на чистата Любов…

Вдъхновението е само за безумните по Аллах и аз бях един от тези безумци.

Преди да бъде земята, аз бях вдъхновен.

Влюбен съм и не знам в кого, но знам, че съм влюбен в Тайна.

Никога не станах роб на обществото, защото Аллах ме взе в Своите Ръце.

Аллах е Божествен и вечен, а не обществото. Избрах да служа на Аллах.

Вдъхновението е моята тайна съдба.

Аз не искам да съм философ, а верен преводач на Божието Слово.

Аз не съм Пророк и пратеник, а Пазител на отвъдното…

Вещите от Невидимия свят ме интересуват повече отколкото видимият свят.

Остави ме да вляза в сянката на Твоето Милостиво Име.

Ти си Светлина, как да Те видя?

Копнея по Теб, макар да съм до Теб.

Остави ме да позная Твоята Непознаваемост.

Ти си Неразказуем.

С твоето Име ме къпеш и изгаряш.

Остави ме да узная Непознаваемостта на Непознаваемия.

Създай в мен око, с което отвътре да Те гледам.

Постоянно те търся, а ти си до мене.

Бог, Битие, Небитие,
Нищо и „нещо“

„Аз бях едно Скрито Съкровище и жадувах да бъда познато. И така Аз създадох света и позволих на създанията да ме познаят и те Ме познаха“.

Вселената е създадена от ал-хаба – Първоматерия, Тъмна субстанция, която трябва да изпълни Пустотата доколкото може.

В хората и демоните преобладава ал-хаба вместо Пустота и затова те са по-тежки и обременени.

Когато Бог искал да създаде света и позволил на сътворението да започне да съществува по Образа в Неговата Божествена Представа, в „Универсалната Истина“ се появила една изява, като Божествена изява на Неговата Свещена Воля.

Тази изява се наричала прахови частици или „тебеширена стена“. Философите я нарекли „Прима материя“.

Прима материя е един облак от атоми, в който се съдържа целият свят в потенциална форма.

В този облак от прах Бог разкрил Себе си със Своята Светлина и потенциалните форми Го приели повече или по-малко в зависимост от своето състояние да възприемат.

Най-възприемчива сред тези потенциални форми се оказала Хакика 2 Мухамадия, наречена „интелект“ или „Разум“.

Хакика Мухамадия е Първото създание 3. Нейното съществуване е изпълнено от Божествената Светлина, от Субстанцията (Прима материя) и от универсалната Истина.

Хакика Мухамадия е възникнала от Субстанцията, а от нея е възникнал светът.

Бог е Царят на царете, Владетелят на владетелите, Господарят на господарите и всичко това е едно небитие в Неговото Битие, защото Той е Абсолютно Съществуващият, Чието Съществуване няма начало и Чието Просъществуване няма край.

Бог е Онова, Което се изявява външно във всяко познаваемо нещо.

Бог е Този, Който е отнет от всяко разбиране освен от разбирането на онзи, който казва, че светът е външна форма на Бога и Негово нереално съществуване и изявилото се Божие име, по отношение на Своето вътрешно Съществуване, Бог е Духът на всичко онова, което се изявява външно и затова Той е Вътрешното.

Няма нещо, което да излиза от Бога и което да не се връща обратно в Него.

Бог е станал явен (на ниво Единство) и Се е изявил, чрез Своите Имена, и Се е проявил чрез сътворението. И Той не е невидим и въпреки това е невидим и скрит.

От една страна, Бог е едно създание – помисли върху това! А от друга – Той не е създание, запомни това!

Слава на Бога, Който е създал нещата от Нищото!

Нещо е онова, което в Представата на Бога е положително (съществуващо).

Можеш да обединяваш и разделяш колкото си искаш, Реалната Същност – Бог обаче е само Една и това многообразно Създание не допуска нищо излишно.

От една страна, всичко съществуващо е творение, а от друга – Бог. Реалното (Айн) обаче е едно – Непроявеният Бог.

Реалното на онази форма, която се разкрива, е реалното на онази форма, която възприема това разкриване, то е Разкриващият се и онзи, на когото то се разкрива.

Това е Божественият воал, който се среща в Корана: „Не е присъщо за човешкия род Бог да говори с него освен чрез откровение или зад преграда“ 4. Този Божествен воал никога не може да бъде повдигнат чрез ума дори ако човек е достигнал Върховните висини, от което става ясно, че това було е Безначалното вечно познание, което се свързва с безчетен брой свои обекти.

Ние можем да видим Бог само чрез нас, което означава доколкото нашата конкретна индивидуална същност ни позволява да го правим.

На постигналия състоянието бака 5 Бог казва: „Отиди с Моите качества при Моите създания. Който тогава те види, той вижда Мен“.

Отношението на Бог към външните форми на изява на света е същото като това на управляващият Дух към телесните форми на изява.

Божието Решение е Безначалната Воля на Върховния, Който се свързва с нещата такива каквито са те в Безначалната Вечност.

Съществува само едно необходимо битие: Съществуването на Бога, което е Той Самият.

Битието на Бога е без начало и без край и следователно няма крайни цели.

Бог създал съществуващите неща (идеите) само заради Битието така, че Той постепенно да им разкрие техните конкретни форми на изява и техните състояния в точно определена последователност.

В Битието няма нещо, което да е абсолютно съществуващо, защото Битието е ограничено до необходимост и невъзможност.

Допълнения 6: Абсолютно възможно съществуващи нещата са били само в Покоящия се в Себе си и все още Непроявен Бог.

Тук те са „съществували“ само като Негови идеи и са нямали собствено битие.

В момента, в който Бог излъчил част от Себе Си обаче и станал проявен, идеите започнали да съществуват. Те станали нереално съществуващи, защото битието им зависело от друг – Бог.

Следователно, нещата (идеите) в Битието са съществуващи, но невинаги са проявени било то видимо, или невидимо.

Невъзможно е в Битието да се появи нещо, ако преди това не е съществувало като идея в Покоящия се в Себе Си Бог.

Съществуващите в Битието идеи се изявяват само, ако има необходимост от това.

Всяко определяне на волята предполага една цел и доказва едно движение на идеите. Бог обаче не се нуждае от съществуването на света, за да съществува.

Както виждаме от посоченото по-горе, Битието не разкрива нищо за същността на онова, което идва допълнително. То е само една нова гледна точка: тази на самоосъзнаването на света.

Но именно в разликата между Битие и същност се основава съществуването на потенциала.

Ако за нещата от света се каже, че те винаги са несъществуващи в представата на Бога, това не означава определяне на един потенциал към някоя придружаваща го възможност, защото Безначалният Вечен не е възприемчив за никакво определение.

„Преобладаването на несъществуването“ тук е само едно голо твърдение за действителното състояние на нещата в момент на тяхното предполагане.

Потенциалът съществува само в един относителен, вторичен смисъл.

Следователно Бог няма свободна Воля. Онова, което на нас ни изглежда като потенциал (възможност), за Него е една необходимост.

Непроменливите същности никога не са опитвали от аромата на Битието.

Някой беше казал, че в рая е само Бог. При това той е имал предвид, че в Битието няма нищо друго освен Бог.

Ако Бог не беше, ние нямаше да бъдем; и ако ние не бяхме, Той нямаше да стане многообразен.

Няма друго Присъствие освен Неговото.

Който дава на Бог място в себе си, Бог му дава място в Себе си.

Битието съответно Присъствието е Самият Бог.

Бог е самото Битие, а сътворението е небитието.

Спрямо Бог светът е едно илюзорно съществуване, защото няма нищо съществуващо и никакво друго битие освен Бог.

Битието е присъщо само на Бога и то не се отнася до възможно съществуващите неща.

Бог е съществуващ, а не някакво си нещо от света.

В Битието няма нищо друго освен Бога, било то като Него, или различно от Него.

Онзи, който вярва, че само Бог е Самото Битие и че възможно съществуващите неща получават битие само дотолкова, доколкото Бог присъства в тях за самия Себе си, казва: „Няма друг Бог освен Бога“ (Ля-Илляха-Илля-Ллах).

Със „свят“ се обозначава всичко онова, което е извън Бога (като Същност), което се състои само от възможно съществуващи неща без значение дали те вече съществуват, или са все още несъществуващи.

Знай, че така наречената „небожествена“ реалност или светът спрямо Бога е онова, което е сянката за едно лице. Следователно светът е сянка на Бога.

Мястото на изява за тази Божествена сянка, наречена „светът“, са постоянните есенции (същности) на възможно съществуващите неща.

Всичко, което ние възприемаме, в действителност е Божието Битие в непроменливите есенции на възможно съществуващите неща.

Доколкото „аз съм“ е Бог, дотолкова Той е Онзи, Който представлява битието на това „аз“; и доколкото има многообразие от форми (такива „аз“), дотолкова това са есенции на възможно съществуващите неща.

В резултат на това многообразие от форми сянката винаги си остава сянка, „светът“ или различното от Бога.

От гледна точка на Негово Всеобхващащо Съществуване Бог дори е сянката, защото Той е Единственият Съществуващ.

По отношение на многообразието на видимите форми Бог е светът.

Всички възможно съществуващи неща се покоят в своето Първоначално състояние, а именно: в Небитието; и те нямат друго битие освен Битието на Бога, което се разкрива в различните форми на състоянията, в които възможно съществуващите неща се намират в своите същности и индивидуалности.

Онези от човешкия род, които имат цялостното познание за Бога, знаят, че атрибута на Битието получава само Божията Същност.

Закономерностите, които възможно съществуващите неща съдържат вътре в себе си, се проявяват в Божията Същност или тя се проявява в тях.

За възможно съществуващото нещо несъществуването е същностно, което означава, че съобразно неговата същност то може и да не съществува, и това е така, защото не е възможно определенията, отнасящи се същностно до нещата, да престанат да съществуват.

Следователно невъзможно е определението „не съществувам“ да не бъде поне веднъж реално за едно възможно съществуващо нещо, независимо от това дали то получава битие, или не.

Онова, което получава битие, не е самото възможно съществуващо нещо, а по-скоро само онова, което се изявява в самата възможност и заради което самото възможно съществуващото нещо бива наречено място на изява за Божието Битие.

Бог получава Битие чрез Себе си, затова не е възможно да не съществува. Същото обаче не може да се каже и за възможно съществуващото нещо, за което същностно е несъществуването. По тази причина ние сме нарекли възможно съществуващото нещо място на изява.

В „Книга за познанието“ бях казал, че възможно съществуващото нещо е онова, при което несъществуването само поражда себе си, както твърдят някои хора. За възможно съществуващото нещо обаче по-скоро е вярно само това, че не-съществуването в него съществува чрез себе си, доколкото то става причина по-скоро да не съществува, отколкото да съществува.

Следователно несъществуването не се поражда напълно от самото себе си. Затова то получава битие отвън.

„Несъществуването“ на едно възможно съществуващо нещо, което съществува в момента и което е получило своето битие от един външен източник, не е не-съществуването, което предхожда неговото съществуване. По-скоро то е възможността съществуващото в момента да не съществува, докато е съществуващо.

Докато небитието, което предхожда битието на актуално съществуващото възможно съществуващо нещо, е онова небитие, което бива премахнато в самото възможно съществуващо нещо от една външна причина. И това е резултатът от разумното познаване.

Ние сме на мнение, че едно конкретно възможно съществуващо нещо е възможно, за да бъде едно място на изява, а не, за да приема битието, а после то самото да бъде битие.

Следователно битието във възможно съществуващото нещо не е самото реалното Битие. Реалното Битие е само един модел за него, благодарение на който, в преносен, но не и буквален смисъл, възможно съществуващото нещо бива наречено „съществуващо“.

Защото, ако възможно съществуващите неща бяха реално съществуващи, те нямаше да бъдат наречени „възможно съществуващи“.

Бог е свързан с Битието по два начина. Единият е, когато се казва, че Той е самото Битие; а другият е, когато се казва, че Той е проявен, което означава, че Той е Битието като форма.

От втория случай става ясно, че не е възможно в Битието, което е Сам Бог по необходимост, Той да Се изяви като Себе си.

Допълнения: Бог е Дълбина, Която не може да се побере в никаква форма.

Ние нямаме око, с което да можем да обхванем Битието на Бога, защото, както в състояние на нашето несъществуване, така и в състояние на нашето съществуване, ние сме породени от една външна причина и принадлежим неотлъчно към областта на възможното.

Себеизявата на Божието Битие е възможна само в изявата, което означава в изявата на Битието като форма, което да приема промени и преобразувания.

По този начин, от една страна, изявата става реална за възможно съществуващото нещо, с която то се „облича“, а от друга – чрез нея Бог става явен в Своята изява.

Когато Бог решил да дари възможно съществуващите неща с Битието, по времето, когато нямало друго създание освен само Него и Той бил Самото Битие и Присъствие, Бог Се проявил в тях в зависимост от степента на тяхната възприемчивост за Същността им.

Това, че нещата са създадени от Всемогъществото на Върховния Бог и това, че те получават битие на ниво „възможен съм“, не ги освобождава от тях самите, което означава, че те са възможно съществуващи и не ги отделя от тяхното родно място – нивото на възможностите.

Бог „облякъл“ това възможно с битие без да го отделя от неговото родно място.

Битието и небитието не са нещо, което може да стане атрибут на Съществуващото и несъществуващото.

Битието е Битието и самото небитие.

Тази идея разрушава илюзията, че Битието и небитието са качества на онова, което е и на онова, което не е.

Допълнения: Защото онова, което е и което не е, е строго фиксирано и предопределено. В него няма условности.

Нещата съществуват в Бога със своите Същности, а тези Същности са Изначални идеи на Бога, чрез които Бог се проявява.

В дълбок смисъл Несъществуване не съществува, защото всичко е Той – Абсолютът – независимо дали е явен, или скрит; безформен, или с форма.

Ето защо Абсолютно зло е, ако Него Го нямаше, а не това, че не е проявен.

Ето защо съществуващото зло е само частица от несъществуващото Абсолютно зло, в което Абсолюта Го няма.

Битието и Небитието не са качества, които Съществуващото и Несъществуващото могат да придобият впоследствие.

Това, което ние наричаме качества, е само нюанс на нещо изначално предопределено да съществува.

В този смисъл идеята Бог е също изначално предопределена да съществува, а това, което се мени, е само „украсата“ на тази идея.

В света, както и в Неведомостта, съществуват основни идеи, принципи, които не могат да бъдат променени.

И те ще се случат без Бог да може да ги промени.

В този смисъл Изворът на идейния свят – Абсолютът – е неизчерпаем. Оттам е потекъл животът, за да се изяви.

Този Извор пророчеството не го докосва, защото Той е Несподелим.

Има Тайни известни само на Абсолюта и оттук е произлязъл Самият Бог.

Само при определени условия може да се каже, че Бог е създал света, защото светът е бил изцяло съществуващ в Божията Представа още преди да се появи в света на образите или Проявения Бог.

За онова, което е било съществуващо по този начин, не може да се каже, че е било създадено. По-скоро за него може да се каже, че Бог му е позволил то да „започне“ да съществува, съобразно онова, което е съществувало преди това в Неговата Божествена Представа.

Също и Божията Воля е едно чисто дело на ума. Божието Предопределение е Безначалната Воля на Върховния, Който се свързва с нещата, такива каквито са те в Безначалната Вечност.

Бог вложил Мистериозната Същност на човека (Сирр) на нивото на Мистериозното Съществуване като един образец и отличил неговата Светлина сред останалите светлини.

Бог поставил за човека стълбицата на предопределението между неговите две нива: това на Божественото и това на нещата от света и вложил в него гледната точка на наместничеството.

След като Върховният поставил човека на това съвършено място и го облякъл с дрехата на най-красивия Учител, най-извисените духовни създания погледнали на него с окото на почитанието. Това се случило преди съществуването на неговото мрачно, сътворено тяло.

И човекът бил постоянно извисен по отношение на Словото благодарение на своите познания за имената и различавал нещата в детайли едно от друго, докато ангелите не заели своите места и сферите, подтиквани от копнежа си, не започнали своя танц заедно.

И човекът нямал битие сред конкретните неща докато не започнал определеният цикъл и не било изпратено ясното Слово от Високото ниво, което е подвластно на Божественото „ние“, за да дари с Битие онова, добре защитено Слово, което съдържа в себе си нивото „Бог“.

Тогава (според преданието) Бог взел от едно място, което създанията не познавали, една пълна шепа пръст и я размесил с Двете си Ръце (без да се правят сравнения и без да се пита „как“) до маса, от която Адам трябвало да се направи.

Без Небесните създания да знаят, Бог оформил тази маса до нещо, в което противоречията били обединени, и го отличил сред останалите същества с възможността да се движи изправен.

Силите на този строеж му давали възможност да се движи свободно по хоризонталната повърхност на земята.

След това Бог назовал името на онова сред духовните създания, което трябвало да го представлява на земята и те веднага се съпротивили.

Ако духовните създания се бяха вгледали по-отблизо в знака, а именно, че за да създаде човека Бог е използвал Двете си Ръце, тогава обединяването на противоречията в него нямаше да остане скрито за тях.

И когато Бог вдъхнал в човека най-чистия Дух и имащата власт, богоподобна Мистериозна Същност (Сирр или Тайната, Тайнството), тогава ангелите познали значението на този най-извисен храм и на това най-издигнато и най-сияйно място.

И Бог ги поставил пред него като търсещи познание и ги накарал да му се поклонят, и те му се поклонили.

След като светът бил създаден от Древната Вода, Бог изпратил един поток (ново изричане), който да захрани (създаде) „клона“ на тази смес (от Неведомост и сътвореност), наречена „свят“ и така създал Своите по-малки форми. Този „клон“ Той нарекъл „хора“.

Бог оформил човека и вложил в него чрез разделяне умението да чува и вижда, както и съществуването на всяко нещо от макрокосмоса (света), в една мъдро подредена последователност.

Бог определил за човека да служи и да има предопределение, и му позволил да види всичко чрез едно мистично преживяване на гледната точка „съм добър“.

Бог го заздравил и съединил частите на небето на неговия разум, след като го бил разкъсал.

Бог дал на човека едно определено съзнание и оставил Своя Собствен начин на живот да бъде както вътрешното, така и външното в начина на живот на човека.

И Бог скрил от човека Своята Мистериозна Същност (Тайната) с нещо, което било още по-скрито и го забулил, като едно мъдро разположение, което бива разбрано само от онзи, който правилно го наблюдава и размишлява върху него.

Тогава Бог се явил на човека на ниво Власт и го заслепил, така че човекът пред Светлините на Неговото Величие, на мига побягнал. Бог обаче го „настигнал“, повалил го и с един замах го пратил в „Зеленото море“ без човека да знае това.

С това обаче Божествената Власт се била смесила вече с човешкия род на Бога.

Тогава Бог разкрил на Адам степента на Вечното Съществуване и с това дал идеята за неговата продължителност на живот; и го облякъл с дрехата на Безпределния Вечен Живот, от който е изключено всяко възпрепятстващо възникване и всяка ограничаваща бариера.

Бог извисил Светлината на Адам пред ангелите, така че те го удостоили с поклон, защото Той му бил разкрил имената.

Бог го просветлил, направил го Свой наместник на земята на телата, дал му сила и му помогнал.

Когато ти се открие Тайната на Единството, ти ще разбереш, че не си нищо друго освен Бог, и ще разбереш, че твоите действия са Негови действия и че твоите свойства са Негови свойства и че твоята същност е Негова същност.