СЛОВОТО И ИСКРАТА

Искрата е непосредственото Божествено Излъчване.

Когато Бог е създал всички същества, преди тях Той е сътворил нещо Несътворено, което носи Праобразите на всички същества – това е Искрата.

Искрата ни отдръпва от този свят и ни обръща към Бога.

Дълбоко в нас има неназовима Тайна и това е Искрата.

Искрата е онова Съкровено Обиталище, в което Бог разгръща Себе Си.

Искрата се противи на цялото творение. Тя иска само Бога – такъв, какъвто е Бог в Себе Си.

Искрата не се управлява нито от Отца, нито от Сина, нито от Светия Дух. Тя иска единствено есенциалната Същност на Бога, самата Му Цялост, както е в Първичния Вид.

Искрата иска самата Глъбина – там, където няма нито вземане, нито даване. Тя иска единната и тиха пустиня, където не е прониквало нищо особено, Отец, Син, Свети Дух. Тя иска само Едно: Глъбината на Глъбините. Искрата иска Абсолютната Тишина. Единствената Тишина, Безпределната, която не общува с нищо, която се покои неподвижно в самата себе си.

В Душата живее нещо Велико – Искрата. Тя е над всичко, тя се смее дори над благородното. Тя превъзхожда всичко. Тя е свободна от всички имена и образи. Тя е Чиста и Свободна от всичко.

За Искрата няма никаква смърт, никакъв хаос, никакво разрушение – тя е отвъд всичко това. Тя е дете на Бездната.

Чрез Искрата ние дори не сме и Същност.

Искрата е Абсолютната ни част, дадена ни от Бездната.

Искрата е свързана с Бездънното Праоснование.

Раят ще настъпи, когато има всеобща святост, тогава Душата ще е изпълнена със Силата на Бога, която ще тече в нея. При Искрата въпросът е друг – тя не търси рая, тя търси само Мистерията на Бездната. Раят не познава тази Мистерия.

Искрата е по-велика от всичко, което се случва.

Искрата е свободна и от илюзията, и от смъртта.

Искрата е отвъд Дух, Душа и Разум – тя се ограничава в тях, за да живеят те, но тя е Отвъд.

Искрата иска да се освободи от всякакво религиозно мислене, от всякакъв вид окови.

Искрата е далече от самонадеяните, утвърдителни слова за Бога, защото, колкото повече проникваш в Бога, толкова повече улавяш Нищото – Пълнотата на Бездната.

Отчужди се от рая, защото там няма да намериш Нищото, защото само чрез Нищото се сливаш с Бога и ставаш Реалност без Битие.

В Нищото двете Древни Пълноти се срещат – Искрата и Бездната.

Искрата е нашият Абсолютен дял от Бездната.

Искрата е толкова Дълбока, че тя няма вътрешен живот, за да не изпусне Бездната. Тя няма нужда дори от Свещен Живот, защото това е Свещено ограничение.

Искрата е чист Първичен кристал.

Искрата е това, което е над всички тайни.

Искрата търси освобождение от господството на Добродетелите.

Само с Велика Любов Искрата може да се освободи от влиянието на Добродетелите. За Искрата дори и Добродетелите са закрепостяване – ограничаване.

Човекът има в себе си Тайнството Искра – тя се явява ориентир за самоусъвършенствуването.

За да разбереш Словото на един Посветен, ти трябва да го слушаш със сърце и Душа. Ти трябва да се ангажираш с тези Истини за целия си живот.

Праведен е този, който е насочен нап­раво и неотклонно към Вечното Слово.

Праведен е само този, който няма за нищо сътворените неща. Всички думи имат силата си от Първото Слово.

Това, което вдъхва живот на Душата, е Вечното Слово.

Думите имат силата си от звездите и от Небесната Сила, която действува в тях. Ние трябва да стигнем до там, че да заговорим с Вечното Слово.

Великият Отец изрича Слово Вечно. Словото е скрито в Душата, тъй че то нито се знае, нито чува преди в Дълбините да има слух за него.

В Началото бе Словото – Първоизточникът Бог, но няма ли Самият Бог Начало? Има, но Неговото Начало е Безначално и Абсолютно Неизповедимо.

В Началото бе Словото – това е Чистото Божествено мислене. Духовният човек владее Словото като меч. Овладяното Слово е меч. Вечното Слово се изговаря вътрешно в сърцето, в Съкровеното.

Там, в Същността; там, в Дълбокото Безмълвие, където не прониква никаква твар, никакъв образ, нито познание – само там прониква Словото на Бога.

Понеже Словото е станало плът, то Духът вече не може да избягва Земята. Така Духът е залюбил Земята и я приел в себе си.

В самото Начало Словото е било нещо Чисто, Безплътно, то е нямало образи. По-късно Словото е започнало да се произнася чрез уста (глас), но тогава то е било Чисто и Съкровено. Вечното Слово е слязло и започнало да се изговаря с уста, но то говорело на сърцето, на Душата, в Съкровената Чистота на Душата.

В Древността Душата е била и в главата на човека, и в разума, защото Съкровеното Слово работело, то се е раждало и в своето рождение то е било Чисто Съкровено. Когато си заживял в Духа, в Душата, в това Съкровеното, тогава няма повече време. Това е и свършекът на времената.

Там, където се е случило Съкровеното Рождение, е дошъл свършекът на света, дошъл е свършекът на времето. Няма съмнение, че времето по своето същество не докосва Бога и Съкровеното в човека. Когато човек се роди съзнателно в своето Съкровено Същество, тогава всяко време изчезва. Времето не може да докосне Душата, защото, ако то можеше да я докосне, значи това не е Душа, а падение.

Ако Бог би бил докоснат от времето, Той не би бил Бог. По време на Дълбоката Нощ, когато всичко мълчи в Дълбока Тишина, тогава било произнесено Съкровеното Слово.

Словото, което е скрито, то идва в Тишината при Съкровеното.

Словото Божие трябва да го преследваш вътре в себе си, а не навън.

Навътре, в нашия Първичен Разум Словото сияе. Всеки, който търси навът­ре, някога ще постигне в себе си Сияещия Бог, и тогава ще узнае цялата Истина.

Чистият Дух е отпечатък от Искрата.

Искрата е свръхестествено творение.

Искрата е вътрешността на Вътреш­ността на нашето най-вътрешно Същес­тво – Духът.

Искрата е малък Абсолют. Тя е абсолютно Неведома; тя принадлежи на Мистерията.

Искрата се движи потайно във външните и вътрешните неща, но тя е отвъд тях. Тя е абсолютно нерушима и недосегаема.

Искрата е във Вечно състояние на Пълнота.

Кога Искрата има ясна Божествена Любов в човека? Когато го е проникнала, тогава тя се нарича Душа, а когато има Чиста Мъдрост в човека, тя се нарича Дух.

Когато Искрата заживее пълнокръвно в нас, тя е Бог в нас. Но когато изос­тави всичко, тя се превръща в своята Бездънна Мистерия – мястото, откъдето е слязла.

И с Душата, и с Духа, и с Бог тя (Искрата) диша във взаимно съгласие, но за нея Бездънната Мистерия е всичко.

Пътят на Искрата е велико проникване в Бога и изоставяне на всички средства, дори и всяка Добродетел – не отказване от Добродетели, а надмогване.

Искрата не може да се задоволи от Отца, Сина и Светия Дух. Тя иска нещо повече – Скрития Абсолют.

Искрата жадува само за Тихата пустиня – мястото, където не съществува нищо обособено и определено.

Искрата жадува само за Дълбинното на Дълбините.

В Дълбината на Дълбините, тук Искрата попада във Велика Тишина и неподвижно се покои в себе си.

Искрата е по-дълбока от Свободата.

Тази Искра се отказва от всички твари. Тя желае единствено Бездънната Мистерия – за нея нищо друго не е реално.

Тайната на Искрата е велико Сияние. За нея е недостатъчно даже Единството, плодородието и дори Божествеността.

На Тайнството Искра Бог не може да прибави нещо, нито да отнеме – тя е Древна Тайна на Бездънната Мистерия.

Искрата копнее единствено за тази чудна и Безмълвна пустиня – Бездънната Мистерия, Праосновата.

Искрата прониква навътре – за нея не са достатъчни Истината, Божествеността, Благостта, Мъдростта и дори Бог не е достатъчен.

Искрата прониква в самата Праоснова, откъдето са произлезли Истината, Божествеността, Благостта и Самият Бог – дори в Началото тези Неща не са имали имена.

Искрата е острието, скрито във Вис­шата Душа и Чистия Дух.

Искрата е скрита в най-дълбоките недра на човешката Душа и Дух.

Искрата е скритата Прасъкровена Тайна в Душата и Духа.

Искрата е Дълбоко и най-тясно свързана с Отречеността, а Отречеността е способността на Бога и Бездънната Мистерия.

Блаженството се придобива в Искрата на Душата, но тази Душа, която е недокосната от време и пространство.

Искрата живее в Съкровената Дълбина, там където нищо не обитава. Тя живее в единен, скрит и неразделен Покой.

Христос не говори човешки неща, а Вечни Слова.

Чистото Слово е съединено с възлюбената си Вечност.

Всички Учители са само фигури на Словото – символи на Словото, на речта.

Учителите са Духовни състояния на Словото.

СМЪРТТА, ГОЛГОТА, ДОБРО И ЗЛО

Истинското и съвършено Послушание е Добродетел, която превъзхожда всички Добродетели.

Истинското Послушание е отричане от своето, и тогава в него прониква Бог.

Когато някой за себе си нищо не желае, тогава Бог за него желае.

В Истинското Послушание Сам Бог излива Себе Си.

Истинското Покаяние, това е да се отречеш от всичко, което не е Бог и Божественост.

Истинското Покаяние е да се обвържеш с несъкрушима Любов към своя Лю­бим Бог.

В Истинското Послушание слиза Бог.

Хора, които търсят Покой във вън­шните неща, никога няма да го намерят.

Ако от себе си се опазиш, наистина си се опазил.

Ние сме причината за всички наши препятствия.

Големият въпрос при човека не е какво той мисли и върши, а какво е самият той.

Кога има Пълнота на време? Когато няма време. Човек може да е във времето, но ако е положил сърцето си във Вечността, тогава временните неща са мъртви за него; тогава той живее в Пълнотата на времето, в Благодатта.

Не се радва във всички времена онзи, който се радва във времето. Радва се този, който се радва извън времето.

Ако извисим всичко, което е в нас, нищо няма да ни притиска. Не може да ме притиска онова, което е по-долу от мене.

Прекрачим ли отвъд времето и временните неща, ние сме вече свободни и винаги радостни, и тогава настъпва Пълнотата на времето, и тогава Синът Божий се ражда в тебе.

Ако човек беше прекрачил времето, телесността и множествеността, той щеше да живее в Духа, той щеше да живее в Единство и в пустинята, и щеше да чуе Вечното Слово.

Дървото е не само разумно замислено, а то е самият Чист Разум.

Всеки човек, който се придържа към външното щастие, ще бъде заблуден.

Ако дърводелецът не може да пос­трои хубава къща от червиво дърво, вината не е в него, а в дървото. Червивото дърво е Дървото за познанието.

Всеки външен подвиг слабо прид­вижва човека напред.

Никой не може да отнеме живота на човека, защото животът е скрит в Духовното Сърце.

Животът живее от собствената си Дълбочина, той живее без всякакво „защо“.

Понятията са живи същества, живи сили на Духовния свят.

Кой е Свободен Дух? Свободен Дух е този, който от нищо не се изкушава, и който към нищо не е привързан.

Свободният Дух е потопен във Волята Божия, докато страстният човек е пълен със своята воля – своеволие.

Свободният Дух е потопен във Волята на Бога и отречен от своята воля.

Самопознанието е извисяване над човешкото „аз“.

Освобождението е възврат в Бо­жеството и сливане с Божеството, но не преходното безсъзнателно и лично пребиваване, а напълно нов съюз с Бога чрез Синовство – това е Новият Завет.

Девственост – това е едно особено състояние на съзнанието, когато човек е свободен от чужди образи и влияния; това е Свободата, когато още не е бил.

Склонността към грях, не е грях. Да искаш да грешиш е грях. Да искаш да се гневиш е грях.

Дори и малък грях да е вкопчен в Душата, вие не ще виждате Бога.

Земята е „отечеството“ на тялото, тук тялото е в „родината си“. Тук на помощ му се притичват всички негови „родственици“: храната, напитките, насладите, греха – всичко това е против Духа, Духът тук е в „чужбина“.

Грехът е отцепване от своята собствена Дълбочина и своята Цялост.

Нашият най-голям проблем е, че ние сме отделени от своята Съкровена Дълбочина.

Обичай Бога, както в бедност, така и в богатство; както при болест, така и при здраве; както при изкушения, така и при без изкушения.

Който се роди в Божествено Рождение, той никога вече не пада в грях, в смърт. Тези, които са придобили своето Божествено Рождение, са очаровани от своя път... И те не търсят нищо вече в света.

Голямото зло е в това, че човек отделя себе си от Бога.

Вътре в Бога доброто и злото са нещо Единно – така както малкото и голямото са нещо единно.

Злото в човека е потъмняване в него. Злото в човека е в това, което търси и иска само своето.

Бог не е разрушител на природата, но строител. Той разрушава само това, което може да се замени с нещо по-хубаво.

Луцифер е непълна светлина, докато Бог е Пълна, Тотална, Цялостна Светлина.

Ония, които много постят, будуват и вършат големи дела, ала не постигат Пълнотата, те сами себе си заблуждават и стават и за смях, и на дявола.

Човек не трябва да роптае и да страда, а да види кой роптае в него и кой страда. Злото в човека роптае и страда.

Сатана е станал зло не по своя воля, а за да изпълни Божията Воля. Той разбрал и осъзнал, че Божията Воля е винаги по-дълбоката и правилната, просто, защото е Божията.

Ставайки зло, Сатана е решил да изпълнява Божията Воля, защото така той щял да Го опознава все повече, а щял да опознава и себе си. И неслучайно е казано: „Отче наш... да бъде Твоята Воля...“.

Луцифер е обичал много Бога и затова е приел да стане изпълнител на Неговата Воля, а това означава, че той я поставя по-високо от своята воля.

Божията Воля е всякога по-мъдра от нас.

Луцифер е приел да стане Сатана, за да се слее с Божията Воля, защото тя винаги знае какво прави, докато добрата воля невинаги е уместна.

Луцифер – Херувимът е прозрял, че чрез злата воля, която той приел, е щял да се съедини със скритата Мъдрост на Бога, а това било доверие към Луцифер.

Ако Луцифер беше отказал да служи на злото, той щеше да бъде отлъчен от Божията Воля и щеше да загуби Единството си с Бога, а това щеше да означава и недоверие към своя Създател, а недоверието винаги се заплаща скъпо.

По-късно Луцифер започнал да разбира, че злата воля носи Благодат за ра­зумните Души и ги упътва към Самия Бог, и че без тази зла воля хората щяха да изоставят Бога. И така Луцифер започнал да разбира все повече замисъла на Бога. Така Луцифер разбрал, че злото е само идея, а не Реалност, и той схванал колко Велика е Божията Любов. Ето защо има много нещастия в света – то е, за да се завърнат нещастните, обременените към Бога, за да може Той да заживее вечно в тях.

Познаването на злото също носи благо.

Ако страдаш за себе си и своите желания, тогава страданието ще те измъчва, но ако страдаш за Бога, то тогава страданието е блажено.

Колкото и тежко да изглежда страданието, което Бог ти е изпратил, ако радостта ти не е огромна, нещата няма да бъдат наред.

Голямото страдание е голямо съкращение на Пътя към Бога, то е голямата Любов на Бог.

Люби Бога, както в страдания, така и без страдания.

А тия, дето копнеят по друго, а не по Божията Воля, винаги ще страдат и ще са нещастни, и винаги ще смятат себе си за ощетени.

Най-бързият звяр, който ни въвежда в семейството на Съвършенството, е страданието, защото: Любовта носи скръб, а скръбта носи Любов.

Смъртта взима на човека всички преходни неща.

Смъртта е чудна, защото тя отнема на човека всичко преходно, тя чисти човека от всичко преходно.

Ако Любовта към Бога е силна като смъртта, тя убива човека и го свързва с Бога.

При Великата Любов към Бога, ти се освобождаваш от себе си и се завръщаш – ето защо е Велика Любовта. Това е безмерно висока Любов и напълно Истинна Любов, която светът не познава и в това е неговият проблем.

Да умреш с такава Истинска Любов към Бога означава в тебе да се излее Бог и Вечния Живот.

Ако твоята Любов към Бога не те изхвърли от тебе самия, в тебе не може да се излее Вечният Живот.

Докато имаш човешка любов, ти си смъртен и ти не можеш да преодолееш себе си, а това означава, че не можеш да се отдадеш изцяло на Бога.

Телесният живот е стремеж на човека да живее за своето собствено благо.

Само Любовта е по-силна от адската смърт.

Пътят към Второто Рождение минава през смъртта.

Има една Любов, която е по-силна от смъртта.

Трябва да си напълно умрял и изпразнен от земното, за да си готов за излиянието на Вечния Живот. Тук и най-малкото непослушание те връща в света.

Когато Любовта ти към Бога е Истинска, тогава тя ще те убие, за да се възродиш във Вечността – ето защо е Велика Любовта.

Само Любовта умее да убива и възкресява, но не всеки е достоен за нейното убийство, и не всеки е благословен.

Ако Любовта не убие човека, всичко друго в света е безполезно.

Ако адът ти носи смъртта, това е жалка смърт, защото само смъртта, която идва от Любовта, е веща, съвършена и добра, тя дава после стократно.

Когато адът те умъртви, той те съединява с преходното. Когато Любовта те умъртви, тя те отделя от преходното.

Любовта е веща, тя те убива и тя те разделя от всичко добро и приятно, за да те направи Вечен. Мъдра е Любовта.

Ако адът те убие, все ще се раждаш и умираш в преходното, в глупостта. Когато Любовта те убие, тя те спасява от глупостта, от преходното.

Човешката смърт е бедна, но Божествената Смърт е явление Божие. Божествената Смърт води до Дълбоко Себепоз­нание и до Себепознание на Бога в себе си.

Човешката смърт не е свързана с Голгота, с благословението. Само Божествената смърт е свързана с Голгота, и затова тя е Висше явление.

При човешката смърт желанията остават, докато в Божествената Смърт възкръсва Любовта и нейната Вечност.

Голгота – това е от смърт да влезеш в Живота на Бога.

Бързият кон, който ще ви доведе до Съвършенството, е голямото страдание.

Страданието е мъчително като отрова, но няма нищо по-сладко, когато си го извървял и преодолял. Преодоляното страдание е по-сладко от мед.

Духът е този, който се възнася чрез голямото страдание към високите върхове на Божеството.

На кръста Любовта беше по-силна от смъртта – това е методът да се отстрани напълно човешкото естество.

Магнитът е получил благородно въздействие от Небето. Духът, не човекът, е неговата Древна родина.

Обикновеният човек има чувствена воля. Духовният човек има разумна воля. Божественият човек има Волята на Вечността – Мъдрата Воля.

Само това ще донесе на човека голяма радост, което е придобито с голям труд.

Пълнотата е отвъд всяка светлина, отвъд всяко разбиране, извън всяко проумяване.

Издигналият се над всяка Светлина, живее в Единството.

Истински Праведният човек не служи нито на Бога, нито на хората. Той служи на Свободата и на Безкрая.

Нашето Блаженство и Съвършенство са отвъд всяка временност.

Ангелът знае само толкова, колкото Бог му открие.

Целта на живота е освобождение от себе си и всички неща.

Девствеността – това е какъвто бях, когато още не бях.

Целта, с която Създателят е сътворил всички твари, е Покоят.

Всред всички творения, най-подобен на Бога е Покоят.

Ангелската природа не се докосва до времето.

Бог е поставил в Райската градина особено дърво – Дървото на изпитанията. То било мярка дали Адам ще избере Божествената Любов и Любовта, или себе си и човешката си природа. Адам е трябвало да бъде свободен.

Който пребивава в Чистота, той преодолява личното.

Ти трябва да твориш. Всичко, което твориш, трябва да излиза само от твоята Съкровена Дълбина и трябва да твориш без всякакво „защо“.

Понеже има огледало, виждам образа си. Когато го няма огледалото, отпада образът ми. А Ангелът вижда ли се в огледалото? Не. Той се оглежда в Божия Разум.

Страх има само у този, който се страхува да не загуби Бога.

Похотта – това е човешката воля, тя е отделена от Висшата Душа и затова тук силите стареят, и се превръщат в немощ.

Щом Бог дава лишения на човека, Той знае, че това е правилното, Той знае, че в това е израстването. В лишението трябва да се придобие същественото.

Лишеният човек трябва да се научи да се радва единствено на Бога и Неговата Воля.

Има хора, които правят дарения, това е все пак хубаво, но не е благословено. То е хубаво, защото чрез това хората подхранват доброто в себе си, но то си остава външното добро – което не е мярка. По този начин човекът не израства.

В лишенията има скрито благословение, което не всеки може да прозре освен, търсещия Бога.

Лишенията са голям Дар, за да търсиш не блага, а Самия Бог. Лишенията идват, за да се взираш все повече в Бога. Лишенията изискват да изоставиш всичко друго освен Бога.

ОТРЕЧЕНОСТ

Човекът има постижения в Духа си, когато познае Чистата Отреченост в себе си.

Отречеността не изключва деятелността, тя изключва само привързаността.

Смисълът на Отречеността не е в опи­та с Бога, но в Единството с Бога.

Само една Велика Любов може да даде такова Отречение, и тогава Любовта убива човека, отделя Душата от тялото му и дарява Душата на Вечността. В този случай Душата става светлинно тяло и тя не иска да има нищо общо с това смъртно тяло, което си е варосана гробница.

Чрез тази Велика Любов, която се е превърнала в Отреченост, тук Бог става Вечния Живот в Душата на човека.

Когато човек се освободи от себе си, ще стане владетел на себе си.

Който се отрече от себе си, той се открива за Бога.

Светът принадлежи най-много на този, който се е отказал от света, който се е отрекъл от света.

Аз поставям Отречеността като по-
висша от Любовта.

Да си отречен означава твоята Любов да не е привързана към създанията.

Отречеността е по-близо до Нищото.

Отречеността е по-висша и от Смирението, защото Смирението може да съществува и без Отречеността, както Любовта може да съществува без Отречеността, но Съвършената Отреченост не може да съществува без Съвършеното Смирение.

На отречения човек нищо земно не му говори. Той е толкова възхитен от Вечността.

Истинската Отреченост е Дух, който остава неподвижен (непоклатим) при всички обстоятелства.

Самият Бог е неподвижна Отреченост.

Отречеността води към Чистота, Простота и Неизменност.

Отречеността означава да бъдеш лишен от създадеността, а това означава да бъдеш изпълнен с Бога, а когато си пълен със създадените неща, това означава да си лишен от Бога.

В Чистата Отреченост Бог може съвършено да действува в нас.

Бог не може да действува свободно във всяко сърце, макар че е Всемогъщ. Той се нуждае от голямата готовност на нашето Сърце.

За да е в пълна готовност, сърцето трябва да се покои в Чистото Нищо, в това Нищо е заключено Великото...

Никъде няма Покой освен в отреченото Сърце.

Отречеността очиства Душата, прояснява съвестта, запалва сърцето и пробужда Духа. На желанията дава бистрота и яснота.

Отречеността превъзхожда всички добродетели, защото тя ни дава Истинно познание за Бога.

Отречеността отделя от сътвореното, създаденото и съединява Душата с Бога.

Съвършенството се покои на Отреченост и Смирение.

Няма нищо по-велико и радостно от човека, който пребивава във Велика Отреченост.

Остани отречен от всички хора и нека никакво впечатление не те вълнува, освободи се от всичко, което може да има чуждо въздействие върху твоето същество и което може да те привърже към земното. Носи Бог в Сърцето си като Вечна Цел.

Съвършената Отреченост е, когато Душата се откаже и от Вечността заради Бога, заради Предвечния.

Посвещението се дава на този, който постига дълбоко в себе си, в Същността си, вътрешната Отреченост.

Истинският човек не служи нито на творението, нито на Бога, защото той е свободен. Колкото повече Истина има, толкова повече той служи на Свободата; той служи на Тайни, Мирови цели.

Когато човекът се е отрекъл от свободната си воля и когато тази воля в него мълчи, тогава Бог го прониква, защото такъв човек е желаел само Бога. По този метод се ражда Истинската Свобода в човек, сиреч: Бог се ражда.

Свободата, това е нашата непривързаност, ясност, целенасоченост. Такива, каквито сме били в своя Произход.

Най-възвишеното в света, това е Чистата и Свободна Отреченост.

Ако нямаш Любов, нищо не си – казва апостол Павел. Но аз казвам, че Свободната Отреченост е по-дълбока от Любов­та.

Отречеността е най-близка и сродна с Нищото.

Отречеността води до самоунищожение – тя превръща човека в Нищо и го води до най-великата Пълнота.

Истинският човек е възхитен чрез Отреченост от Вечността и нищо земно не му говори.

Любовта е качество на Душата, а Истинската Отреченост е качество на Духа.

Отречеността те очиства от всичко преходно, нищо земно не остава. Отречеността чисти повече от Любовта.

Покоят на сърцето се намира в Отречеността, в непривързаността.

Дълбоката задача на човека е Отречеността, а това означава човекът да утвърди в себе си Божието Битие повече отколкото своето собствено. Божието Битие е Велика, Свещена Разумност.

Този, който има Битие в Бога, ще има и Битие в Нищото, и затова е казано: Блажени мъртвите, които умират в Бога... – така Чистият и Свят живот се скрива в Бога.

Само Отречеността може да разбере Съкровеността на Божествената Тайна, а Любовта е само Път към тази Тайна.

Има Същества, които до толкова са се отрекли от всичко, дори от Бога – те не служат на Бога, те са потопени в Бога. Тези Тайни Старци са отвъд Блаженството, те са в Бездната.

Мистериозните Старци са Велико Отречени и от своята воля, и от Волята на Бога. Те живеят в Бездната като особено Тайнство за бъдещите култури. Те са надминали Бога. Те са Го преодолели в себе си. Това е Велика Отреченост, това е най-дълбинната Нищета. Те са отишли отвъд ограниченията на Блаженството. Те са избрали това, което е преди Блаженството.

Павел казва: Всичко, което съм аз, съм го получил от Благодатта Божия. Това са си слова на Павел. Старците не получават Благодат от Бога, нито пък пос­ле я губят. Те са отвъд тази Благодат. Те са в Мистерия.

Благодатта се явява в Павел и той става някак си цялостен. После Благодатта го напуска и той пак си е Павел, но тези Старци те са Отвъд, те превъзхождат Божията Благодат.

Старците сами са си Първопричина. Те не са произлезли от Бога. Старците са Мистични Имена на Абсолюта.

Един човек ми рече, че е раздал много имоти, за да спаси живота си. Ако не си изоставил себе си, то нищо не си изоставил, нищо не си дал – ти си дал имоти, но не си дал себе си на Бога, а това е същественото.

Нищият нищо не притежава, към нищо не е привързан и затова е блажен.

Отречеността – това е качеството, което превъзхожда Любовта.

Нищият, в дълбокия смисъл на думата, не иска дори и своето Висше „Аз“. При него всичко е за Бога, и при такава голяма Отреченост, той просто е Блажен.

Нищият е блажен заради Нищото в себе си, а Той е всичко, но правилното „всичко“.

За да е Нищ, човек трябва да е свободен от себе си, а свободен е само Духът. Чистият Дух в човека е Нищият.

Сам Бог, преди да е станал Бог, е бил Нищ – Нищо. Тогава и аз съм бил Нищо. Преди да бъда в Бога, аз съм пребивавал в Нищото; аз съм бил преизпълнен, съвършен, самодостатъчен, Вечна Истина.

Отречеността е много Висша Благодат. Тя е над Бога, над света.

Отречеността е по-висша от Любов­та, но в нея можеш да влезеш само чрез Любовта.

Отречеността чрез Любов е правилната Отреченост. Тя е Велика Благодат; тя води до непознатото познание за Бога.

Отречеността си има седем степени – петата степен е Премъдър Покой.

Чрез Любовта си, Смирението ставаш дете Божие, а чрез Отречеността ставаш дете на Бездната.

Пътят на Отречеността е Пътят към Нищото, а това е едно много високо състояние на Изначалната Любов.

Когато станеш една воля с Бога, ти си станал вече едно с идеята за Нищото, която е идея за Отреченост от своята воля, а това е идея за завръщане в Божественото Нищо.

Връзката с Божественото Нищо е Отреченост от себе си и завръщане в състоянието на Несътвореност.

Чистата Отреченост превъзхожда всички сътворени неща.

Който иска да пребивава в Чистота, трябва да придобие Отреченост.

Павел величае Любовта, а аз величая Отречеността преди всяка Любов.

В Отречеността има нещо по-дълбоко и по-висше от Любовта.

Чрез Отречеността Бог може да проникне много по-дълбоко в мене, отколкото чрез Любовта. Едно е да проникваш в Бога, а друго е с Отречеността – тя задължава Бога да ме люби. Чрез Отречеността Бог много по-дълбоко прониква в мене.

Единство и Прасветлина произлизат от Отреченост.

Бог непременно трябва да се отдаде на Отреченото Сърце.

Любовта ме принуждава всяко нещо да го търпя заради Бога, а Отречеността ме води в това нищо друго да не приемам освен Бога. При Любовта за мен съществуват нещата и съществата, а при Отречеността, за мен съществува само Бог.

Отречеността е свободна от създадените неща.

Любовта приема създадените неща, а Отречеността не приема нищо друго освен Бога.