ДАО съществува в мен като отсъствие и това ме радва много. Ето откъде идва радостта ми необяснима.

Това беше част от великия китайски гносис, друг път ще говорим за него.

АУМЪ

4 юли 2006 г.

Упанишадите

(лекция 10)

Талмуда

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 11)

Четвъртият враг на толтеките: смъртта и старостта

(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 12)

Чудният Настрадин Ходжа

(трета идея за размишление)

УПАНИШАДИТЕ

(лекция 10)

Упанишадите, т.е. древната индийска мъдрост. Те казват:

Най-голямото добро е себепознанието. Всички същества са създадени от неразрушим Брахман, неразрушим Дух и всички в Него се завръщат.

Брахман е безтелесен в тялото, Брахман е стабилен в нестабилното. Без Брахман, т.е. без Духа, човек живее като една добре обучена маймуна.

Упанишадите казват: Древното време е било вечно и свещено, свръхчовешко, отвъдисторическо. Тогава човекът е живеел в Брахман.

Словото е мистично дихание на Брахман. Яджнавалкия казва: Очите на Брахман са пусти, т.е. мъдри. Ще обясним: Очите на Брахман са пусти, истинските очи са пусти, т.е. не са от този свят, необвързани, мъдри. И обяснява: Очите на Брахман не гледат с вниманието, а с чистото съзнание. Обикновените очи виждат всичко пред себе си, но това, което е зад тях, не виждат: зад тях е Брахман. Ето защо човек затваря очите си, изключва света, който умът му е вкарал в него, за да види това, което е скрито зад света и зад самия него. Но, казва Яджнавалкия, без чисто съзнание все едно е дали очите са затворени или отворени – човекът е сляп.

Външните очи са на място, ако ги направиш слуги на Брахман, на Духа. Иначе външните очи са капани, капаните на ума. С тях умът събира света и го вкарва вътре в човека. Така той разваля човека и обърква живота му, внася в него безпорядък. Но когато Брахман гледа с очите, това е положението, когато в човека няма желания. Когато човек няма желания, когато има само една велика Любов, Брахман гледа. Тогава Брахман вижда безпределно и води човека към себепознание. Това означава, че докато имаш желания, очите ти не виждат, желанията ограбват виждането, желанията ограбват човека. Желанията носят със себе си света. Ето защо мъдрият не дава на ума да гледа чрез ума, т.е. чрез желанията. Той гледа чрез Брахман.

Очите са само два прозореца. Брахман е този, който стои зад тях и който гледа. Например ако аз стоя зад прозорците на един висок хотел и гледам морето, нима прозорците виждат морето? Прозорците не гледат, те са си прозорци, а твоят Дух е, който е гледал и наблюдавал. И така очите са инструменти. Същественото е кой гледа зад тях. Ако гледа умът, ти постепенно погубваш себе си; ако гледа Брахман, ако гледа чистият Дух, ти вървиш към себепознание. Същественото е кой гледа.

Яджнавалкия казва: Смъртта е възхитително явление, защото човек става неопределим като Брахман. Всичко съществува в Брахман, Той е опората на реалността. Дори самата реалност се нуждае от опора, именно Брахман е опората.

Хлябът, казват Упанишадите, е недостатъчен. Но ако хлябът е сатия, т.е. ако хлябът е Истината или Истинността, тогава ти ще бъдеш наистина оживотворен. Този, който се придържа към сатия, той наподобява огън. Този, който лъже, отслабва в Духа, отслабва в Брахман и изгубва своята духовност.

Който се придържа към сатия, към Истината, превъзмогва страданията; който не се придържа към Истината, той не може да понесе тежкото в страданията.

Най-старата традиция в древна Индия е да се говори само Истината – това е метод, върховен метод, върховна практика – да се говори само Истината. Истината, казват Упанишадите, е най-висшата добродетел.

Брахман е господар на вселената, Брахман е и вътрешният управител. Брахман е този, който управлява всяко същество отвътре.

Храната не е просто храна, тя е Брахман. Брахман ти дава Себе Си, за да се развиваш по пътя към Него.

Упанишадите казват: Брахман не е религия, нито е религиозен, нито е наука, нито е учен, нито е личност. Брахман е особено качество – Той е дълбочина и безмълвие, и безпределност. Раждането не е раждане, смъртта не е смърт. Всичко се движи от енергията на Брахман. Не съществуват нито смъртта, нито безсмъртието – съществува само Брахман. Смърт и безсмъртие са граници. Който е познал Брахман, е преодолял границите.

Какво е Брахман? Брахман е чисто състояние на съзнанието, в Него няма материя. В човека има желания, в Брахман има безпределност.

ТАЛМУДА

(първа идея за размишление)

Древно еврейско учение. Талмуда казва:

Който е проживял четиридесет дена без тревоги, той вече е удостоен със земния рай. Знаете, тревоженето е от ума. Накрая ще завършим с Настрадин, ще видите, при всички условия той никога не се тревожи, тревоженето е забранено – той живее в Духа.

Талмуда казва: Много дава този, който дава малко, но с радостно изражение на лицето.

Всичко е в ръцете на Всевишния, освен страха пред Всевишния.

Този, който с висок глас чете молитвата в надежда, че тя ще бъде чута по-добре, той е маловерец. Бог не се нуждае от висок глас, а от искреност и от тишина.

Чудесата, казва Талмуда, никога не могат да се смятат за доказателства. Наистина няма нужда от чудеса. Има само едно чудо – истинският живот, всичко друго е отвъд, извън, то не е необходимо.

Този, с когото се случва чудо, той самият нищо не знае за това, такъв е законът на Талмуда.

Талмуда казва: От двама спорещи човека кой е прав? Прав е този, който замълчава първи.

Талмуда казва следното: Когато човек изпие една чаша вино, е скромен като овца. Когато изпие две чаши вино, става храбър като лъв. И лъвът казва: Кой е подобен на мене? Когато изпие три чаши вино, става подобен на маймуна – говори каквото му хрумне. Когато изпие четири чаши вино, става свиня и ляга в калта.

Защо човекът е сътворен в шестия ден? Талмудитските мъдреци казват: Защото ако човек се възгордее, може да му се възрази и да му бъде казано: И комарът е създаден по-рано от тебе.

Оградата на мъдростта е мълчанието. Талмуда казва още: Когато нещо трябва да се открадне, крадецът е изпълнителят на закона.

Талмуда казва: Изпълнявай Божията воля като своя, тогава Бог ще изпълнява твоята воля като Своя. Сега се сетих за още една мъдрост от Талмуда, преди ви бях казал нещо за стомната: Ако стомната падне върху камъка, горко на стомната; ако камъкът падне върху стомната, горко на стомната. Винаги горко на стомната.

ТОЛТЕКИТЕ

(лекция 11)

Истинското ядро на толтекското знание е умението да управляваш съзнанието. Пътят на толтеките е освобождение на съзнанието от неговите собствени капани, т.е. от неговите неразбирания.

Толтеките казват: Който очаква да бъде спасен, той се лишава от Истината в себе си, а Истината в тебе е твоят спасител.

Толтеките казват: Ние не сме тела, ние не сме форми, ние не сме хора. Ние сме древни същества.

Толтеките забелязали, че безупречността изпълва взора с чест и достойнство, а достойният взор е стражът на портала в отвъдния свят, докато очите на човека, който не действа безупречно, се движат в света и общуват със сенките на нещата.

Толтеките забелязали, че безупречността води до правилна връзка и с този свят, и с другия свят, и с Орела. Това подготвяло човека за правилното преобразяване, което се осъществява накрая от самата Истина, т.е. Орелът дарявал Истината на безупречността. Така Орелът отварял взора на толтека за невидимия свят. Наистина истинският човек живее повече в невидимия свят, повече наблюдава невидимото, отколкото външните неща.

Толтеките забелязали още, че безупречността давала умението да се постига скрития смисъл на нещата. Толтеките казват, че който вярва, че придобиването на силата е най-важното нещо, той е на погрешен път, защото най-важното нещо е правилно управление на силата. Падналите използват силата си за лична изгода, докато осъзнатите превръщат силата си в свой съюзник. Силата е само едно необходимо средство, чрез което да усилваш живота на другите. Силата освен това е дадена, за да изпълниш живота си със смисъл.

Толтеките казват, че който е погълнат от външната окръжаваща среда, той изгубва своята истинска същност. Човек не трябва да е погълнат, а да прониква в тази среда, без тя да го поглъща, защото ако окръжаващата среда поглъща човека, той започва да губи своята свобода.

Толтеките казват: Силата идва от възприятието, а възприятието зависи от нашата концентрирана гледна точка. Същото казва и Учителят: Ако вярваш, че Бог е до тебе, Той е до тебе; ако вярваш, че Той е в тебе, Той е в тебе.

Всички действия на воина са стратегии. Всяка истинска стратегия е свързана с недеяние, т.е. чистото изкуство на т.нар. сталкинг. Това изкуство на сталкинга представлява тайно деяние на сърцето, т.е. тайно учение, или дълбоко скрито благородство, което никой не вижда, освен осъзнатия толтек и Орела. В това дълбоко благородство се решава животът на душата и на Духа.

Изкуството на сталкинга е всъщност изкуство на най-дълбоко проникване и най-дълбокото изследване на себе си.

Толтеките казват, че който очаква да бъде научен, той изпуска същността. Надеждата, че ще те научат за воин, е много вредна, защото само който се стреми в безупречност, ще добие истинското обучение, което става отвътре. Ето защо това, което прави Нагуалът, т.е. един толтекски Учител с един нов ученик, е: да го лиши от увереността, че Нагуалът ще направи всичко за него, защото целта е ученикът да стане независим човек. Нагуалът прави така, че ученикът да не му вярва много, за да усили увереността му в самия него.

Толтеките учат своите ученици така, че в изпитанията сами да извлекат даровете на силата. Значи те сами трябва да изтръгнат от тежкото изпитание, от тежкото страдание просветление, сила, светлина, сияние и т.н. Учителят го казва по друг начин: В най-тежките изпитания те изоставят и близки, и всички, включително и самият Бог. Сам Бог те изоставя, за да може да се роди Бог отвътре и да станеш завинаги независим и свободен. Той те оставя, защото Той ти е дал вродена сила в душата и в Духа, които могат да победят всякакво изпитание. И ако ти си мобилизиран, ще устоиш, а после Духът само ще те благослови и ще те допълва. Но издържането на изпитанието, това е твоя воля, твоя мобилизация, твоя идея. Така, когато учениците издържат сами, те надаряват себе си с голямото преображение, иначе щяха да бъдат лишени.

Според толтеките грях е, когато човек вярва, че се явява жертва на обстоятелствата на света, защото човекът превъзхожда света, звездната скала и вселената. Звездната скала – така те наричат зодиака. Същественото, според толтеките, е големият устрем към познанието на Истината. Защо? Защото тогава воинът сгъстява в себе си мистичните знания на драконите, истинските знания – не тези, които идват от ума, а тези, които идват от Духа.

Толтеките казват: Всичко във вас е сила, даже и злото във вас е част от силата. То не трябва да се изхвърля, а да се преобрази. Според толтеките тайната на живота може да се постигне само с едно нещо – само със силата на едно единствено намерение.

Разликата между хората е разлика във възприятието, а нашето възприятие е тайната на нашия живот. Това възприятие се определя от намерението. Ето защо човек трябва да проучва своите възприятия. Какво е възприятието? Възприятието е способност да разбираш нещата или да не ги разбираш; да страдаш или при същото страдание с лекота да преодоляваш и да тържествуваш – всичко зависи от възприятието; да се проваляш или да откриваш неизразимото в нещата; да живееш мъдро или да живееш изкривено – всичко това се определя от това, как възприемаш нещата, т.е. от тайната на възприятието.

Ако възприятието е всеобхватно, то може да възприеме огромната сила на Орела, то може да възприеме огромната сила на Духа. Който може да възприеме всеобхватното, той възприема и неговата сила – така е устроен пътят на свободата. А мъдрата сила се придобива чрез всеобхватност. Това качество ние го наричаме Любов, толтеките го наричат всеобхватност, което е едно и също.

Ако човек няма Любовта, тази всеобхватност се изгубва. Тогава силата на човека става двойствена, става чаровна и става саморазрушителна. Значи силата се превръща в двойственост, чаровност и саморазрушение. Според толтеките склонността към саморазрушение е пълна глупост, защото тази склонност е свързана със стария свят, наречен митоте, т.е. хаос. Това са тези хора, които са се отказали от развитие. Те разрушават, защото са се отказали от развитие.

Толтеките казват, че ако съумееш да задвижиш намерението, то ще доведе до различаване и затова те казват: Действията на човека образуват тайната на неговия живот. Става въпрос за безупречните действия, изхождащи от намеренията, най-основното от които е отдаването на истинолюбието, на Истината. Такъв човек образува в себе си тайната на своя живот.

И казват още толтеките: Силата е сила, когато се превърне в свобода и очарование от живота.

ЧЕТВЪРТИЯТ ВРАГ НА ТОЛТЕКИТЕ – СМЪРТТА И СТАРОСТТА

(втора идея за размишление)

Чрез безупречността толтеките открили, че Орелът им дава илнамики – това е толтекска дума, означава способността за търсене навътре, спомняне на вътрешното. Това е способност да търсиш правилно себе си – не по законите на ума, а по друг закон. И не само да търсиш, а Орелът им давал т.нар. намики – означава да намериш. Оттам произлиза и думата намерение, тя е много дълбока дума, преди време обяснявах. Тя се различава от желанието. Желанието е психическо пиянство: колкото повече желаеш, толкова повече изгубваш. А думата намерение означава просто да намериш, да намериш себе си и да познаеш себе си.

Така толтеките открили, че смъртта е създадена, за да направиш скок в себе си, т.е. да я прескочиш. Те разбрали, че да преминеш правилно през смъртта, значи да оживееш, защото да преодолееш смъртта, означава да преодолееш тескатлипока, т.е. голямата илюзия. Същото нещо казва и Учителят: Смъртта е най-голямата илюзия, внесена в света. Разбира се, умственият и астралният човек не могат да разберат това, защото те са станали част от илюзията; те трябва да я преживяват по други закони.

Така толтеките осъзнали, че след смъртта те се завръщали в истинския живот и ставали от само себе си миктланматини, което означава познавачи на мястото, познавачи на отвъдното. По вътрешен път познавали много лесно отвъдното, ставали познавачи на мястото. По-късно те разбрали, че завръщането в собствения им дух е завръщане в тамоанчан, тяхна дума, означава дома, от който изхождаме, мистичното място, т.е. произхода на толтеките, или еекатл, т.е. чистия Дух. Така толтеките постепенно открили, че смъртта е особено благо. Те открили, че тя не присъства в Духа. Тя присъствала само в тескатлипока, т.е. тя присъствала само в света на илюзията.

За толтеките айекйотл, т.е. грехът, или на техния език преведено – неправилното – означавало само, че животът е станал по-мъртъв. За тях това е грях, когато животът на човека е станал по-мъртъв, по-изкривен, а слабостите били просто мрежите на смъртта. Така толтеките открили, че смъртта е погрешно намерение на човека, погрешен избор. Това е този човек, който се е отказал от безупречността, т.е. той същевременно се е отказал и от Истината. А този, който се е отказал от Истината, толтеките казват – смъртта, или мрежата на илюзията, го улавя.

Така толтеките осъзнали, че след отказването от Истината човекът придобивал тяло на илюзията. Това наше външно тяло е тяло на илюзията – тяло, което изчезва, което се явява, не може да бъде реално. Въобще всичко, което изчезва, не може да бъде реално. Те разбрали, че смъртта действа в нас, защото нямаме Истината. Но ако изберем Истината, тогава тя ще отстрани смъртта и нейната илюзия. Човек ще се завръща естествено в своя дух, той няма да има страх от смъртта. Това означавало, че смъртта е свързана само с човешкото естество, не с духовното естество, не с Духа му, не с висшата му Душа, а само със земното мислене, с неговата илюзия. Ето защо безупречността – старанието, стремежът в безупречност – е толкова важна, защото тя прескачала пределите на човешкото естество. Това става, разбира се, постепенно, но така безупречността прескача пределите на човешкото естество, т.е. на смъртта.

Толтеките разбрали, че безупречността е натрупване на сила, която преодолява естествено четвъртия враг, т.е. смъртта, илюзията. Те разбрали, че силата на безупречността извеждала Духа от тялото по правилния начин. Така толтеките открили, че чрез безупречността те ставали невидими за смъртта, т.е. тя, смъртта, можела да улови само илюзорното тяло, само видимото, но Духът ставал свободна птица, както си е бил в първичното състояние. Така толтеките разбрали, че се освобождават от смъртта, като влизат в друго енергийно състояние, наречено безсмъртие, или още по-правилно – свобода.

Оказало се, че самото физическо тяло било прекъсната енергия. Умът бил прекъсната енергия и затова хората били смъртни. Затова физическото тяло се нуждае от дишане, храна, плодове, положителни мисли, молитви, защото е прекъсната енергия. То трябва да се подхранва, за да може да се завърне в Духа, където е непрекъснатата енергия. И затова, понеже хората имали прекъсната енергия, били смъртни, докато чистият Дух – еекатл – бил непрекъсната енергия, вечен източник. Затова който познае своя Дух, собствения си Дух, влизал в непрекъснатата енергия. При смъртта само си отдъхва, почива си за малко и отново тръгва на работа. Например и Учителят казва: В другия свят няма почивка, в смисъл Духът там постоянно работи. Когато иска да си почине, само за малко се отпуска, т.е. спира да мисли – това е неговата почивка – докато в този свят човекът трябва да спи, за да възстановява притока.

Тази непрекъсната енергия е наречена безсмъртие или завръщането в Орела.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

(лекция 12)

Един продължителен цикъл, както разбрахте, ще продължи години.

Гносисът, т.е. Откровението, е универсалният ключ за познаване на човека, вселената и Бога. Гносисът е проникване в неизразимата дълбочина. Значи не казваме разбиране и познаване, а проникване. Той е венецът на духовните усилия, духовните старания.

Второто същество – Луцифер – няма гносис, т.е. няма откровения за него, защото няма Любов, докато Третото същество е подобно на меч. То е такова мощно сияние, че прониква и в мрака, и в тайната на Първото същество, т.е. в Бога, именно чрез пламъка на Любовта. Мощта на този древен пламък, който по-късно бил наречен Любов, е незрима и мълниеносна. Даосите имат една книга „Мълния в сърцето“ – точно така идва истинското знание в човека – чрез мълниеносната Любов. Това става толкова мълниеносно, че просто се сливаш и схващаш.

Мракът не може да улови този древен пламък и тази мълниеносност. Мракът не може да я обхване, тъй като Любовта превъзхожда древния мрак. Тя е древен пламък преди хаоса.

Откъде идва тази прадревна сила на този пламък, наречен по-късно, както казах, Любовта? Василид казва: Любовта е упоена от бездънността, от безпределността на Бездната, оттам идва нейната сила. Любовта е силата на най-древното праединство, тоталното единство. Силата на този прадревен пламък на Любовта е жива сила и опасна за тия, които са се отрекли в миналото от Истината, т.е. за тия, които са се свързали с Второто същество.

Арамейската дума за Любов е хаб. Има две думи, едната е тази, ще разгледаме накратко какво влага този древен език в тази дума. Думата хаб означава способност, която събужда вечността и безпределността в човека, това означава Любов. Думата хаб вижда вечното и безпределното, защото самата Любов е окото на съзнанието. Да избереш хаб, т.е. Любовта в живота, означава на арамейски език да избереш централния Огън във вселената и да се учиш от него, т.е. самата Любов да стане твой учител; не земни училища, не университети, не човешки учители, т.е. самата Любов, самият Учител да те учи. Хаб в арамейския още означава да си служиш със същността. Освен това казва се, че хаб премахва смъртта от нас. Тя премахва мъртвата енергия, мъртвите отношения, защото тя идва от много дълбоко и древно място.

Няма по-лошо нещо за една душа от това, да няма хаб, т.е. да няма Любов, да не може да люби. Защо? Защото ако една душа не може да люби, тя не може да образува Бог в себе си. Който наистина има хаб в себе си, той превръща енергията на злото в един истински живот; той трансформира, той преобразява енергията на злото в себе си, превръща го чрез преобразяване в един истински живот. Той превръща агонията във възкресение – това е Любов.

Отказвайки се от Първото същество – Бог, Второто същество Луцифер е загубило най-важната си способност – възприемането. То е започнало да не може да възприема Любовта. Именно това невъзприемане е първичното грехопадение, основното падение – неспособността да възприемаш Любовта. И всички, които нямат тази способност за възприемане, за тях Първото същество Бог изглежда скрито и несъществуващо. Учителят казва: В тежките условия на живота си трябва да се бориш не за освобождението си (забележете), а за придобиването на Любовта, защото в нея е освобождението. Иначе освобождението ще се превърне в ново робство.

Третото същество Христос е показало какво трябва да бъде отношението към Първото същество – Бога, а то е именно Любов. Докато Второто същество е липса на Любов и това е неговата трагедия. И всички, които са свързани с него, е и тяхна трагедия – липса на възприемане на тази божествена Любов. И понеже Второто същество нямало такава способност, то е станало време, то се е превърнало във време, а думата време означава ограничение, т.е. Второто същество е изгубило своята вечност, изгубило е свободата си. И затова всеки човек, който е свързан с времето, трябва да изпълни един основен дълг: да познае себе си. Да се стреми към това, така да търси, докато намери, т.е. да познае себе си. Само така ще се освободи от времето и ще се върне обратно в свободата, наречена вечност, и в още по-висшата свобода, наречена безпределност.

Умът е времето, духът е вечността, Бездната е безпределността. Който е познал себе си, се състои от вечност, а не от време. Тази идея в Библията е изразена така: Истината ще ви направи свободни, т.е. това, на което най-много наблягат толтеките – Истината и безупречността.

Себепознанието е чисто, искрено и вътрешно изследване на себе си. То е осъществяване на истинността в себе си, завръщане в истинността, докато непознаването на себе си се превръща в бедствие. Който не познава себе си, става жертва на други същества. Себепознанието е освобождение от Дървото за познаване на доброто и злото, т.е. Дървото на всички илюзии.

Гносисът казва: Култура без любов към Първото същество е опасна болест и тази болест именно е наречена Дървото за познанието на доброто и злото. Това са знаещите хора, учените хора, политици и всички знаещи хора – ако те имат някаква любов, тя е „полу“, а когато едно нещо е „полу“, въпросът е свършен.

Първото същество символизира висшите светове, т.е. висшите съзнания. Второто същество символизира всички паднали светове, паднали съзнания. Третото същество символизира всички завръщащи се съзнания, завръщащи се в своя произход, в своето начало.

Гносисът казва: Спасява се плерома, т.е. спасява се чистото съзнание, спасява се цялостното, духовното, а не психичното, не менталното или чувственото, т.е. астралното битие.

Луцифер е отпаднал от Първото същество, от Божествената плерома, т.е. от Божествената пълнота не защото е зло същество, а защото е ограничено – има разлика. Низшето е чувствено битие, а висшето е чисто духовно битие.

Любовта на Първото същество идва към човека по много странен начин – без образ, но чрез определени лица. Любовта на Първото същество към човека никога не е била двойствена, тя е всякога абсолютно неизменна. Но ако човек е свързан с Второто същество, тогава той може да бъде заблуден. Ето защо докато човек не срещне Първото същество, животът му никога няма да бъде напълно осмислен. Затова стремежът към Истината и към това същество е много важен, докато се стигне до среща. В тази среща вече човек ще наблюдава правилно любовта към себе си и своята любов към другите.

Човекът, дори и да е заобиколен от много хора и приятели, които го обичат, той не може да осмисли живота си, ако не е цялостно отдаден на Първото същество. Все едно е колко хора и колко приятели го обичат, все едно е колко хора му помагат. Тази велика и древна Любов няма име, няма форма, тя не е някой човек, няма начало, няма край – тя е безпределна и тя ни задължава да вървим отвъд формите и времето. Тя е тайна на безпределността. Самите богове са изумени от нея. Те продължават да я проучват и да благоговеят пред тази тайна, чиято една част е изтекла в Първото същество, но другата ѝ част е скрита в Бездната.

Истинската Любов, това е способност да разбереш тайната на вечността и после, от вечността нататък, да разбереш тайната на безпределността. Тук, в тази безпределност, живеят боговете. Те живеят в плерома – пълнота и безмълвие. Няма нужда от думи, няма нужда от слово, няма нужда от езици – пълнота и безмълвие, преизпълнени от мистичната тайна на Първото същество и на Бездната.

ЧУДНИЯТ НАСТРАДИН ХОДЖА

(трета идея за размишление)

Един от тези, които са се научили да живеят в духа. Той е напълно реално същество, живял, раждал се, съществувал, не е нещо измислено. Но това е друг въпрос, ако трябва някой път ще говорим за неговия живот. Но сега ще кажем какво той казва.

Жена му казва: Ходжа, Настрадин, ти не ме обичаш вече както преди. В самото начало много ме обичаше и много ме ухажваше. Настрадин казва: Жено, сега съм вече в реалността. Преди, онова време, то беше кампания, трябваше да спечеля изборите. – Забележете, той показва как действа светът. Такъв майтап си прави със света, че много хора не могат да разберат що за човек е. Това е човек, който е стар суфи, от много животи, всякога е живеел в духа и много му е лесно да се представя за глупак, обаче той е всъщност мъдрец.

Втората случка: Настрадин отишъл при своя лекар и много кашлял. Лекарят му казва: Настрадин, много кашляш! Настрадин му казал: Аз практикувам постоянно кашляне, за да уморя кашлицата. До вечерта ще я уморя, а после аз ще си отдъхна, а тя да му мисли. – Забележете, винаги подходът му е жизнен, освободен.

Отива при един лекар, лекарят го преглежда и му казва: Настрадин, все пак здрав си, но белият ти дроб е зле. Но аз не се безпокоя за белия ти дроб. Настрадин му казва: Много естествено, ако тебе те болеше белия дроб и аз нямаше да се безпокоя.

Другата случка: Един еврейски мистик умирал. Хората много обичали този мистик, не искали да умре. Настрадин също бил там. Толкова го обичали, че Господ слязъл и им направил предложение: Щом искате този мистик да живее, дайте му от себе си години да живее. Един евреин казал: Давам му един час (знаете, евреите са скъперници); друг казал два месеца, една година. Накрая питат Настрадин: – Даваш ли? – Давам четиридесет години. – Чакай, много даваш. – Настрадин казал: Чакайте да уточня: давам четиридесет години от живота на жена си. – Както виждате щедър.

Друга случка: Настрадин останал без работа. На един кораб имало вакантно място. Видял обявата, писал и го приели. Офицерите и капитанът се събрали, ще му задават въпроси как ще постъпи, ако има буря в морето. Капитанът го пита: Ако морето бушува, ако има вълни, какво ще направиш? Настрадин казва: Няма проблеми, ще пусна котва. Втори въпрос на капитана: Ако дойдат много големи вълни, какво ще направиш? – Няма проблеми, ще пусна по-голяма котва. Трети въпрос на капитана: Настрадин, ако дойде тайфун, всичко е безнадеждно, да предположим, че вече всичко е свършило, няма никаква възможност, какво ще правиш? Настрадин казва: Спокойно, капитане, никакви проблеми, ще спусна най-голямата котва. Тогава капитанът му казва: Откъде ще вземеш тези котви? – Много лесно, капитане! От същото място, откъдето ти ми вадиш ветровете, бурите и тайфуна.

АУМЪ

1 август 2006 г.

Брахман и карма

(лекция 13)

Хатария

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 14)

Евангелие от Матея (5:3)

„Блажени нищите духом“
(втора идея за размишление)

История на Вечността

(лекция 15)

Искрата

(трета идея за размишление)

БРАХМАН И КАРМА

(лекция 13)

Духът, Брахман, е нашата вътрешна безпределност, нашето царство, наречено в Библията Царството Божие. Този Дух е отвъд кармата, което означава, според Упанишадите, че карма управлява само нисшата природа на човека.

Карма е закон, създаден от Брахман, а това показва, че не е възможно абсолютно никакво нарушение на този закон. Защо? Защото този закон е абсолютната справедливост – справедливостта, която изтича от Истината. Целта на карма е и цел на тази справедливост: да се поддържа чиста хармония във вселената. Карма не засяга чистия човешки Дух, който е свободна субстанция.

Тази свобода е тайна на Брахман в човека и нищо не може да покори тази свобода. Но постъпките и поведението на човека трябва да са израз на Брахман, т.е. израз на свободата, а не подведени от влиянието на външната среда или обществото. Значи човек, който се съобразява с Истината, не се съобразява с обществото. Той съблюдава само Истината и тя е неговата мярка.

Например може ли карма да се видоизмени? Накратко ще ви отговоря: с много усърдна молитва може да стане промяна. Ще дам един пример: преди много години той се е случил с един да го наречем ясновидец, в известен смисъл ясновидец, понеже си отдал живота да помага на душите и умеел да прозира някои неща. Това е Георги Нанев от Нова Загора навремето. Духът му давал картини; каквото му дадял Духът, той го казвал на хората и все се случвало, просто се сбъдва. Обаче веднъж Духът му дава картина: куршум минава през главата му. Той знае, че тук няма шега и започва усърдна молитва. Знае какво означава и започва усърдна молитва. След време брат му зарежда автомата, излиза куршум от автомата, уж без да иска – законът на карма така работи; куршумът се забива в крака му и след три месеца оздравява. Куршумът е трябвало да мине през главата, но молитвата видоизменя – кармата може да се смекчава. И още повече можеше, ако той беше обещал някакви нива, да се посвети примерно на Истината изцяло. Бог никога няма да го пришпори да бърза, въпросът е той да е искрен. Тогава нямаше да има и куршум в крака, а щеше да има куршум до крака. Но такъв човек е склонен да се променя, тогава кармата се смекчава много.

Брахман е, Който трябва да насочва човека в неговия индивидуален живот, а не окръжаващата среда и разните му влияния. Човечеството и още по-точно човекът е пресечна точка между необходимост и свобода, между материя и Дух. Човекът може да се откаже от лошата си постъпка само чрез свободната си воля. Само чрез свободната си воля, само свободната воля може да освободи човека от присъствието на неговото минало, което се промъква в настоящето. Обикновено миналото се опитва да се промъкне в настоящето. Свободната воля може да го видоизмени.

От всичко, което сега човек мисли и прави, зависи бъдещата му трансформация. Но ако човек не мисли по законите на Брахман, той ще си остане заключен от карма. Звездите нищо не решават – те са само слуги, те са само последствия. Решаващото е свободната воля на човека, която може да проникне в неговото собствено минало, и то тука, в настоящето.

Карма е просто огледалото на човека. Тя казва: Огледай се, ти си плод на своите минали продължителни мисли, желания и действия. Карма ти дава възможност да видиш собствения си образ, нивото си, пътя си и да прецениш дали вървиш по пътя на Брахман, по пътя на Истината. Карма напомня на човека, че няма нищо случайно и че бъдещето на човека не зависи от чудеса, а от твоята собствена самодисциплина, от пътя ти към себепознанието. Ако човек избере истинолюбието, себепознанието и Брахман като идеи, той ще установи, че човекът сам по себе си е творение на себе си, разбира се, в съчетание с Брахман, но те са едно.

Яджнавалкия казва: Само Брахман осмисля свободата, другите я обезсмислят – общество, приятели, врагове и т.н., и т.н. – само отдаденият на Брахман може да осмисли своята свобода.

Карма се дължи на неправилно избран идеал от миналото, а идеалът, казва Яджнавалкия, е един – Брахман. Човекът може да е много добър, много услужлив и дори състрадателен, но ако той е избрал земното мислене и земното щастие, той ще остане завързан от карма и от прераждания. Който не познава Брахман, си остава потопен в карма, в страдания; който познава Брахман, е потопен в безсмъртие.

Освобождението на човека се осъществява от собствената му същност, която е Брахман. Ето защо това, което най-много трябва да се осъзнае, е Брахман, т.е. човек се нуждае от това велико единство, сливане и изчезване, и т.н.

Който се е освободил от злото в себе си, страстите си и от колебанията си, той става Дух. Древните Упанишади дават една мярка: който се е освободил от злото в себе си, тук става въпрос и за най-малкото зло – докато имаш и най-малко зло, кармата ще бъде полепнала там – от злото, страстите, от колебанията си, тогава човек става Дух, Брахман и никой не може да го убеди, че е човек, защото той осъзнава.

Ако ти направиш една добра постъпка, това не променя Брахман, защото целта е не доброто, а познаването на Брахман. Забележете, целта е не доброто в живота, а познаването на Бога, познаването на Истината, т.е. познаването на Брахман. Само тогава ти ставаш вече вечно добро – не относително, не човешко добро, което е просто зло, а ставаш вечно добро.

Ако Брахман ти е изпратил един учител, то е защото чрез този учител Брахман общува с тебе, защото ти си близък до неговото сърце. Ти си близък на Брахман. Това означава, че общуването с гуру, общуването с учител не е тотално общуване. То си остава символично, докато ученикът се подготви и стигне до дълбините на прякото общуване с Брахман, за което и самият Брахман го подготвя.

Реалното общуване с Брахман е дълбоко навътре. То е чиста вътрешна реалност, а гуру само ти посочва пътя – и той е важен, и той решава някои неща, но същественото си остава в тебе. Ето защо мъдрият обръща очите си навътре към дълбоката реалност, която е Брахман.

Отношението ти към Брахман не се състои в дарове и жертвоприношения, защото целта е познаването на Истината за Брахман. Защото в Брахман отиват само тези, които го познават реално, които са се слели с Неговата същност – т.е. даровете нищо не значат. Отношението ти към нещата определя в каква форма ще се преродиш, защото отношението, казват Упанишадите, това е превърнатата форма, която ще предава своя опит. Отношението е мярка на осъзнаването на човека и каквото е твоето отношение към нещата, такова е и твоето развитие, твоето ниво. Отношението ти към нещата решава дали ще излезеш от карма, или ще останеш заключен в нея. Който не властва над самия себе си, остава в карма, лишава се от това да получи Брахман – той не получава Истината за Брахман, Брахман не му се разкрива. Единственото, от което се нуждае човекът, е Брахман, т.е. Истината, всичко друго е последствие. Например някои казват: разумна воля. Не, тя е след Истината. Лао Дзъ казва: Разумната воля е началото на безумието. – Започваш да мислиш, че си висш и след време може да си помислиш, че си по-висш от Бога. Много точно го е казал. Най-важното е Истината и всичко друго е последствие.

ХАТАРИЯ

(първа идея за размишление)

Една древна дума от един от най-древните езици в света, езикът залихир. Иначе думата хатария означава пустиня. В Евангелие на Матея, четвърта глава, се казва: „Тогава възведен бе Иисус от Духа в пустинята“.

Според залихир хатария, т.е. пустинята, е по-древно място от водата, от морето и от океаните и както ще видим, по-пълноводно. В Библията има 114 стиха за пустинята. И още няколко стиха има във връзка с изкушенията, които също засягат тази дума, затова се спрях на нея.

Какво ни казва още древният език за тази дума? Думата хатария е мястото на Бога, забележете, мястото на Бога, мястото на голямото изпитание, мястото за срещата с Бога. В хатария всички човешки закони са безполезни, абсолютно ненужни, т.е. ако тук имаш човешки знания, умираш и външно, и вътрешно. В пустинята може да устои само Любовта, само изключителната енергия на човека, само дълбочината на човека.

Хатария е плодородна земя, защото тя е гласът на Бога. Тук се намира именно водата на живота. Тук е мястото на абсолютното търсене на Бога и на абсолютната независимост. Тук можеш да постигнеш абсолютна независимост от всички умствени, астрални влияния и паднали светове. Тук изпитанието е пълно, защото хатария е огледалото на Бога.

Пустинята е мястото на себепознанието и затова Иисус беше възведен именно тук, защото пустинята погубва ума и възкресява Духа. Пустинята разрушава света, тя възкресява Истината в човека. Пустинята е изключително покоряваща необятност, само мълчание. Древният език казва, че мълчанието на пясъка е по-могъщо от мълчанието на водата и океаните.

В хатария думите, словата занемяват, защото пустинята погубва времето. Тя е силата на едно съвсем друго измерение и там Христос трябваше да бъде изпитан. Хатария е мястото за достойните. На тях пустинята дава своя гносис, своето откровение.

В книгата на Йов, 24 гл., се казва: „Пустинята им дава храна“. В Исайя, 43 гл., се казва: „Давам вода в пустинята“. Пустинята приобщава човека към незнайното и към неведомото. Според древния език залихир пустинята е идея преди сътворението и затова тя е много истинска същност. Пустинята е много честна. Тя не те лъже, тя те поставя на голямо изпитание, за да видиш себе си, за да видиш имаш ли Дух, или си свят – дали си свят, дали си умствен или имаш Дух. Тя е самият Бог, както казах, глас на Бога, който ти предлага откровение, т.е. който ти предлага Себе Си. И пак казвам: защото пустинята е изключително честна, тя те поставя пред себе си – каквото видиш, това си ти.

ТОЛТЕКИТЕ

(лекция 14)

Толтеките разбрали, че без себепознанието нямало път към истинското знание. Себепознанието се оказало жизнено важно, защото чрез него човекът решавал загадката на своето битие, а това означавало отиване зад пределите на мисленето и познатото. Чрез себепознанието воинът ставал част от Орела.

Толтеките разбрали, че чрез недостатъците на човека се отдавала възможност да стане воин. Без недостатъците нямаше да има възможност и затова те много оценили недостатъците, защото чрез недостатъците те изработвали своите достойнства. А чрез достойнствата воинът се освобождавал от абсолютно всякакъв вид лошо поведение, т.е. ставал неспособен на лошо поведение и на лоша постъпка. Но всичко тръгвало от недостатъците.

Толтеките разбрали, че недостатъците били породени от някогашно лошо поведение и че сега те са път, през който воинът трябва да мине – не да ги избягва, а да мине правилно през тях и да постигне древното си първично поведение, което е наречено в Египет маат, или правилността, т.е. Истината, истинността или правилността, абсолютното поведение.

Според толтеките себепознанието се оказало много важно. Защо? Защото то освобождавало воина от всички видове излишни знания – то ги отстранява, а те били наречени йаотлъ, означава враг на развитието. Значи всички излишни познания, които ограбват енергията на човека, се оказват враг на развитието – йаотлъ.

Себепознанието изисквало проникновено изучаване на себе си, за да станеш мойокойани, толтекска дума, която означава същество, което се самосъздава, което се самообожествява. Така себепознанието означавало преди всичко да изясниш себе си, а щом се себеизясниш, ти вече ставаш теиолиа, отново тяхна дума, означава душа. Вече можело да внасяш живот в хората, което преведено означава да внасяш движение, защото думата живот при тях означава да внасяш движение. Оказало се още, че себепознанието означавало да изхождаш от своята душа, от своята чиста природа. Така толтеките разбрали, че не трябва да се допускат неправилни постъпки, защото неправилните постъпки ограбвали вътрешната увереност и пътя към собственото вътрешно развитие. Значи неправилните постъпки много тънко, много незабележимо ограбват вътрешната увереност, всичко това става постепенно. Така толтеките открили, че ограбената увереност означавала отказ на човека от развитието и поради тази причина човекът е станал йаотлъ, т.е. враг на самия себе си. Както виждате, човек става враг; това означава, че може да стане и приятел.

По пътя на развитието воинът заставя недостатъците да се превърнат в достойнства. Така той приучавал недостатъците да работят за него, а не за себе си. Хората не знаят даже и смътно защо поведението им изведнъж понякога става неразумно и защо възниква определен недостатък, който всъщност си е техен, поради непознаване на себе си, поради отказа от развитието.

Според толтеките да разбереш твоята изпусната лоша постъпка, означава да разгадаеш в себе си стара тайна, която е забулена и скрита вътре в самия тебе. Ето защо воинът води сериозна битка за правилно отношение към себе си и към нещата отвън.

Толтеките забелязали, че егото не желаело да признава своите недостатъци. То имало склонност да оправдава своите постъпки и така то ставало все по-голяма жертва на тескатлипока, т.е. все по-голяма жертва на илюзията. Всяко оправдание увеличава илюзията в тебе. Егото осъждало много постъпки, които не одобрявало, и то, разбира се, без различаване – егото няма различаване. Така то се оплитало все повече в собствената си необятна илюзия.

Хората мислят, че познават себе си и познават своето поведение, без да знаят колко дълъг е пътят на безупречността и себепознанието, и то след като се отдадеш по закона на принципа, т.е. абсолютен принцип, без изключение, пълнота. Всички, които постъпват неправилно, т.е. с егото си, изхождат от тескатлипока, т.е. от илюзията в себе си. Илюзията – това е техният подход. Този подход означавал от само себе си, че те са жертва на илюзията и впоследствие щели да бъдат погълнати от самата нея. Значи от това, от което изхождаш, от него ще бъдеш погълнат.

Всяка битка на воина е сражение за достойнство, за простота и за безпределност. Толтеките казват: Само по пътя на себепознанието ти изменяш окръжаващата среда. Значи никога не чакаш тя да се измени или както Учителят казва: Ако искаш да оправиш другите, не само че главата ти ще побелее, но нищо няма да оправиш. Просто ти си този, който трябва да се оправи. Само чрез избора на себепознанието ти ставаш неуязвимо същество с особена сила, която изтича от Орела към тебе. Когато се посветиш, Той ти дарява тази сила – неуязвимост – в името на развитието.

Толтеките забелязали, че дори и най-обикновената и безобидна чиста постъпка носи на воина невъобразима сила. Така се оказало, че простотата е велико действие, защото в нея е премахнато абсолютно всичко излишно. Така е в Дзен, така е в Дао, както сме говорили – премахнато е всичко излишно. Така пък се оказало, че простотата била могъщата сила на Безпределността.

Толтеките разбрали, че пътят на воина е в това да избереш собственото си развитие, а това означавало да направиш най-голямото благо за себе си и за другите. Този избор е самата основа на сталкинга. Чрез този избор воинът управлява всичко, без той да е управляван – той става свободен. Т.е. воинът постъпва правилно не поради изискванията на морала, а поради осъзнаването на своето собствено достойнство. Значи не поради морала, защото това е съобразяване с нещо друго, нещо външно, а съобразяване със своя център, с Истината в себе си, което е вече нещо реално, защото това е отношение към самия тебе. И това означава (става въпрос за достойната постъпка) да имаш порядък в себе си, защото ако нямаш порядък в себе си, ти призоваваш към себе си мъчителите, наречени тирани. Щом нямаш порядък в себе си, те ще работят върху тебе, те ще дойдат.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЯ (5:3)

„Блажени нищите духом“

(втора идея за размишление)

Ще видим какво казва един от големите християнски мистици Майстер Екхарт.

Само в нищия Бог действа в самия себе си, само тук има място за Него.

Нищият – тази дума произлиза от Нищото. Това е древното състояние, което е много повече от благодат. Тези, които мечтаят за благодат, те ще останат ограничени – Нищото е истинското състояние, То е много повече, макар че тук е наречено блаженство. Това е състояние на предвечното битие на човека.

Нищият, казва Майстер Екхарт, това е състояние на нероденост и казва: поради неродеността си аз никога не мога да умра. Майстер Екхарт е осъзнал това. Разбира се, за много такива неща той е отишъл на инквизицията, друг път ще говорим и за това, ако трябва; разбира се, преодолял е, защото кой може да се бори с Нищото.

Нищият е обиталище на Бога и нещо повече – обиталище на Бездната, обиталище на Безпределността. После ще говорим повече по този въпрос, като се докоснем до тайното учение за искрата. За да е нищо, човек трябва да е свободен от себе си, забележете, от себе си. Понеже човекът е враг на себе си, пречи на Бога, той трябва да се освободи от себе си, а свободен е само чистият Дух, искрата, в най-висш смисъл искрата. Този чист и необвързан Дух е именно нищият.

Преди Бог да е станал Бог, Той е бил нищ, Той е бил в Нищото, т.е. абсолютно преизпълнен, съвършено самодостатъчен, вечна Истина – това са все качества на нищия. И казва: Преди да бъда в Бога, аз също съм бил Нищо, съвършено цялостен. Нищият не иска дори, забележете, своето висше Аз. Дори и то е пречка за Бога и за тайната на Бездната. Лао Дзъ казва за разумната воля – тя е началото на безумието.

Нищият е напълно блажен. Разбира се, той надминава това, но той не е просто в благодат – той е блажен поради Нищото в себе си, а то е всичко. Нищото е древната цялост на човека. Майстер Екхарт казва: Ако съм нищ, аз съм заживял в тайната на свободния Дух. Тогава Бог става едно с мене, защото Духът ми е истинският нищ, когото Бог търси. И моят Дух, и Бог са нищи – те се сливат в едно цяло. Който не разбира тая реч, Екхарт казва, да не слага тъга на сърцето си, защото додето човек не се изравни с тая истина, няма да разбере и речта. Освен това Майстер Екхарт казва, че този, който е вкусил Бога, т.е. Нищото, само веднъж, сетне вече нищо друго не би имало същия този вкус. Вие знаете, истинската вода няма вкус, точно затова тя е вкусът на Бога. Щом има някакъв вкус, щом има някакви цветове, щом има някакви качества, това са все ограничения. Те може да са някакъв път, но същественото е в Нищото.

И казва още Майстер Екхарт: Моето присъствие е временно. Моето същество е вечно. Моето Нищо е предвечно, то е всичко.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

(лекция 15)

Преди милиарди години в пълен мрак и безмълвие Бездната е пожелала да породи Първото същество, т.е. Бог, и чрез него да изведе вселената навън. Дотогава вселената е била неизвестна, също и произходът на човека. Произходът на човека е също неизвестен, скрит. Човекът има дълбока и незнайна природа. Тя е по-дълбока и по-древна от вселената. Но отделяйки се от Първото същество, т.е. от Бога, човекът е нарушил замисъла на Бездната, макар че там нищо не може да се наруши – привидно е нарушил, но той после ще се завърне. Той нарушил условно замисъла на Бездната и е придобил от безсмъртно битие смъртно битие. Това са тези, които са превърнали Дървото на живота в Дървото на познанието, т.е. тези, които са превърнали Любовта в знание. Те са превърнали безсмъртието в смърт.

Второто същество е в единство с Първото същество – казва Василид – т.е. Луцифер е в единство с Бога, но пита се: Къде е човекът? Той с кого е в единство? Това е същественият въпрос. И накъде върви самият човек?

Времето е отделено от Първото същество. Времето е свързано с Второто същество и се движи от неговия ум. Но в дълбочината си събитията се движат и управляват от Първото същество. Значи дълбоко в човека няма време. Там се решават много важни неща, защото в тази дълбочина, извън времето, работи Бог. Събитията може да изглеждат външни, но тези събития се управляват от дълбочина – не от Второто същество, не от времето и не от звезди.

Първото и Второто същество не са противоположности. Второто същество е част от плана на Първото същество и част от замисъла на Бездната.

Първото същество се движи във всичко и чрез всичко и наблюдава. То се движи и чрез Второто същество и наблюдава чрез него. Това означава, че този, който решава всички неща, е Първото същество, тъй като съществува само една воля и тя е абсолютна. Няма две воли, а има само една воля и това е волята на Първото същество. А Второто същество е само задействан изпълнител на Първото същество.

Василид казва: Съществува само абсолютното единство. Второто същество, Луцифер, работи за Първото същество, т.е. за Бога. Такъв е замисълът на Бездната. И Второто същество няма никакъв избор.

Времето е илюзорно понятие. Вечността е вътрешна реалност, а Безпределността е абсолютната реалност. Значи ние се движим от време към вечност и от вечност към Безпределност, разбира се, тези, които могат да я понесат, които изпълнят нейните принципи.

Във времето са изпратени падналите духове, за да изучат законите на вечността. Те са изпуснали нещо съществено, изпуснали са порядъка и те са изпратени долу във времето, т.е. в ограничението, за да научат своите уроци. А тези, които са във вечността, т.е. в междинното състояние, те ще изучават принципите на Безпределността.

Първото същество борави свободно с времето и с вечността. Например ако Първото същество – Бог – пожелае, Той може да те посети чрез формата и енергията на Второто същество. И друг вариант – ако пожелае, може да те посети и пряко, но това е само за достойните или поради някаква особена причина. Ето защо Второто същество – Луцифер – е много важно, защото то дълго подготвя човека за реалната среща с Първото същество, за да може човекът при срещата си с Истината да оцелее. Затова говорихме, че толтеките много време се упражняват в безупречност, натрупват много чиста сила и при сблъсъка с Истината оцеляват и стават мъдреци, учители, Велики учители и т.н. След време например ще говорим за един особено Велик учител, един от най-големите учители, които някога в света е имало от всички времена: той се казва учителят Мелхория от Салидон, т.е. от столицата на Атлантида. Ще кажа само една негова мисъл, която в тринадесети том лекции съм загатнал. При него се говори и нищо не се коментира – ако разбереш, разбереш; ако не разбереш, има време; ако не ти стигне времето – вечността. Той казва: Ако изгубиш опората си, придобий увереност. – Никакви коментари. Ако имаш интуиция – имаш. По пътя на логиката ще гадаеш и нищо няма да разбереш. Ще говорим след време, ще посветим изцяло на него една лекция.

Второто същество подготвя хората за реалната среща с Първото същество. Но както и да е решило да ти се изяви Първото същество, дали пряко или чрез определени сили, или чрез Луцифер, това е винаги за твоето добро и за твоето израстване. Разбира се, всички търсят Първото същество, т.е. Бог, защото то е неизразимо, а гносисът казва: Неизразимото е най-разбираемо. Всичко друго е трудно за разбиране, но неизразимото е най-разбираемо. Например знанието е трудно, наблюдавайте знаещите: всеки знаещ човек – учен, умен и т.н. – рано или късно стига до задънена улица, омръзва му от ума. Дори Айнщайн като го питали за друг живот, той казва: Ако ми дадат друг живот, искам да стана водопроводчик. – Омръзнало му е от всички тези формули, защото умът е тягостен и в края на краищата не носи истинско просветление. Значи рано или късно стига до задънена улица, защото не знанието е пътят, а Любовта. Знанието никога не може да бъде пътят, а Любовта.

Да любиш Първото същество, това означава да изчезнеш в неизразимото, т.е. в собствената си безпределност. Това означава любов към Бога – да изчезнеш в неизразимото, да изчезнеш в собствената безпределност, а не да се забуташ в някакъв ограничен свят. Но твоят ум не може да влезе в тази Безпределност, защото Безпределността не е място дори даже – забележете – и за душата и тя не може да я понесе. Душата може да понесе вечността, но тя не може да понесе Безпределността. За душата е определена вечността. А Безпределността е определена само за чистия Дух и нещо още повече – за искрата, т.е. искрата е есенцията на чистия Дух.

Който умее да слуша Първото същество, придобива живот, а който не умее да слуша, придобива знания, т.е. изгубва своята основа, и затова Третото същество – Христос – е казало: „Който има уши да слуша, нека слуша.“ Обаче егото, умът няма уши. Но той припомня.

Второто същество няма дълбочина. То не познава нещата в дълбочина, защото няма в себе си Любовта. Например на Голгота (макар че правилната дума е голголта – арамейска дума, но това е друга тема, когато трябва, ще я обясня) Второто същество мислеше, че е загасило светлината на Третото същество Христос. Но то не познава скритата дълбочина на Любовта, възкресяващата сила на Първото същество. Не му е дадено, понеже то си има свое мнение и свой път.

Бог, казва Василид, също се развива по отношение на Бездната. Даже самото Първо същество също има личен живот, но той няма нищо общо с човешкото. Някой път ще се спра накратко за тайния интимен живот на Бога, но той няма нищо общо с човешките и небесните неща – това е нещо много по-дълбоко. Василид казва, че Бог също се развива по отношение на Бездната и затова Той трябва да стигне до своето пълно и тотално развитие, за да бъде погълнат от Прапричината. Затова за Бог е важен човешкият Дух и искрата, защото те са тясно свързани и трябва да се завърнат заедно.

Първото същество осъществява себе си чрез тайната на човешкия Дух. Чрез тази тайна Първото същество трябва да извърви своя път и да се слее отново с абсолютната Бездна. Без тайната на човешкия Дух Първото същество не може да постигне своята тайна цел – завръщане в Абсолюта. Първото същество, както казах, и човешкият Дух са тясно свързани, както Христос като Дух и Бог като Дух са тясно свързани.

Тайната на човешкия Дух е мистична, защото в своята есенция човешкият Дух е искрата. Тази искра не съществува нито на външен план, нито на вътрешен духовен план. В книгата „Ако говоря“ Учителят казва: Има нещо по-дълбоко от живота, но не искам да говоря за него сега. Но все пак аз ще ви кажа някои неща. В дълбините на човешкия Дух има скрита пустота, която никога не се е изявявала навън – нито във външния свят, нито във вътрешни духовни светове. Тя е тайна, която е по-дълбока от божествеността, но тя ще остане в други измерения засега. Майстер Екхарт казва, че на тайнството искра Бог нищо не може да прибави и нищо не може да отнеме. Искрата е древна тайна на Бездната.

ИСКРАТА

(трета идея за размишление)

Майстер Екхарт казва, че тайната на искрата-сияние е велика, предвечна, първична. За нея е недостатъчно даже единството с Бога. Тя е нещо повече от всяко изобилие. Тя е нещо повече от самата божественост.

Искрата, която я има, разбира се, във всеки човек, в своя най-вътрешен план е абсолютно пречистена от всичко земно и духовно; значи не само от земно, а и от всичко духовно. Тя се отказва и от стремеж, и от вдъхновение. Преди време ви казах, че амбициите са от ума, копнежът е от сърцето, стремежът е от душата, вдъхновението е от Духа. Тук става въпрос за душата и за Духа. Искрата се отказва дори и от стремеж, и от вдъхновение, защото тя знае откъде идва, тя знае мястото, което превъзхожда всичко.

Тази искра се е отказала и от всички твари, макар че поддържа живота им, тя е абсолютно непривързана. Тя поддържа живота на душата, тя поддържа ума и сърцето, тя поддържа и тайната на Духа. Но тя се е отказала от всичко. Тя желае единствено и жадува за тайната на Бездната. За нея не са достатъчни даже Отец, Син и Святия Дух. Искрата се стреми единствено и само към тази пречудна, безмълвна мистерия, наречена Бездната или Праосновата.

В тази правелика Бездна никога не е имало различеност, т.е. не е имало никога Отец, Син, Свят Дух, Луцифер, Богове и т.н. Нищо не е имало. За искрата Бездната е абсолютно необитаемо място, което означава абсолютно неопетнено. И това е именно най-древното място. Искрата намира своята абсолютна пълнота само в това необитаемо място. Тук, казва Майстер Екхарт, тя е повече у дома си, отколкото в себе си.

Тази Бездна е абсолютно безмълвие и абсолютна неподвижност и от тази неподвижност са получили движение всички неща – и Бог, и Боговете, и Луцифер, и световете, и мравките, и т.н.

Искрата е по-дълбока от всичко, което е получило движение. Тя е получила нещо от първичното движение, предала го е, но тя иска да се завърне обратно. От тази неподвижност са заченати всички разуми и всички животи.

Учителят казва: Искрата е най-вътрешната тайна на човешкия Дух и този Дух е сам по себе си неделим, но е трябвало да слезе в материята и да придобие едно качество, което сам той не притежава – деление. На древната искра са чужди и времето, и вечността, но тя е слязла и има да свърши нещо. Но нейният устрем всякога ще остане обърнат само навътре, погледът ѝ ще бъде насочен както погледа на сфинкса – изцяло към абсолютната Истина, към абсолютната Бездна, към т.нар. абсолютна родина. Тук въобще не става въпрос за рай, а за абсолютната родина.

Искрата е тайна, която е отвъд космичната мистика.

АУМЪ

5 септември 2006 г.

Китайската мъдрост

(лекция 16)

Хему Нетер

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 17)

Джайнизъм

(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 18)

Чудният Настрадин Ходжа

(трета идея за размишление)

КИТАЙСКАТА МЪДРОСТ

(лекция 16)

Истинският човек е произходът на истинското знание. Истинското знание е неговата пълнота; не неговият успех, неговата пълнота.

Истинският даос (мъдрец) живее между битието и небитието, живее между присъствието и отсъствието, живее между мрака и светлината.

Какво става, когато се случи при даоса неуспех? При неуспех истинският даос се очарова, забележете, не обикновения човек; говорим за мъдреците, как те подхождат. При неуспех даосът е очарован. При успех не получава самочувствие, т.е. не дава на самочувствието да расте.

Истинският даос не познава раждането, не познава и смъртта – той е отишъл отвъд. Истинските даоси влизат радостно в телесното и излизат радостно от телесното. Те идват спокойни и си отиват спокойни в Дао.

На лошата съдба даосът се радва, за да не накърни Дао със своето неразбиране. Те се радвали, както Дао се радва, т.е. истински. Тогава Дао ставало тяхната радост, тяхната лекота.

Чуан Дзъ казва: Лекотата е вярна. Въобще леките неща са правилни. Той казва: Лекото е правилно. Щом имаш тегло, това е друга работа – теглото е от материята, лекотата е от духовността.

Истинският даос обича, без да демонстрира любов към другите, това е неговият подход.

Мъдрец, който се радва на влиянието си на външния свят, не е още призван. Той е още далече от мъдростта.

Който проявява благосклонност, не е истински мъдрец. Истинският даос крие съкровената си същност.

Който не се е издигнал над щастието и нещастието, не е истински благороден (дават една мярка); не може да бъде истински благороден, понеже е привързан.

Истинските мъдреци от древността са изпълнявали своя дълг към хората, но без да се обвързват с приятелство.

Истинските мъдреци пестят думите и живеят смирено.

Истинският мъдрец-даос не възхвалява доброто и не заклеймява злото; той се възнася единствено в Дао.

Истинският даос върви, но не пътува. Къде да пътува този, за когото няма време? Къде да пътува този, за когото няма пространство? Истинският даос не живее в пространството, а в Безпределността.

Истинският даос не познава мислите и чувствата си, защото живее в Дао, в необятното – там, където мислите и чувствата се изгубват.

Китайската мъдрост казва: Не е важен въпросът, какъвто и да е въпрос, а доверието, с което питаш. Това е една истинска важна мярка – доверието.

Ето как стоят нещата при обикновения човек: когато е хубаво, той е щастлив; когато го боли зъб, той страда; когато получава хубава вест, той се радва; когато получава лоша вест, той скърби. Ето как човек се отдалечава от Дао.

А ето как постъпва даосът: когато е хубаво, даосът не е щастлив, а внимателен; когато го боли зъб, е благодарен; когато получава радостна вест, е скрит; когато получава лоша вест, е ухажващ и сияещ.

Истинският даос е майстор на вътрешното действие, а то е изкуството на Пустотата.

Казват: Когато Пустотата е слязла надолу, тя се е превърнала в Дух; когато Духът е слязъл надолу, той се е превърнал в дихание; когато диханието се е сгъстило, се е образувала формата. За даоса Пустотата е по-важна от диханието. В Пустотата няма дори нужда от дихание.

Казва още китайската мъдрост: Изсъхналото дърво пуска цветове – такава е пролетта зад пределите на този свят. И казват: Възприеми опасността като придобиване на покой.

Истинският човек, истинският даос черпи своите сили от несгодите на живота. Значи не от хубави неща, а точно оттам той изтръгва.

Овладей своето сърце и ще разсееш всички демони отвътре и отвън.

За смисъла даосът нищо не може да каже. Защо? Защото смисълът сам се произнася в него.

Когато птиците не пеят, гората е още по-спокойна.

Истинският поет не е този, който пише стихове, а този, който има настроението на Дао, настроението на Безпределността.

Даосите казват, че даже окото на Буда не вижда Дао и казват: Бъди течащ като вода, бъди спокоен като огледало, бъди отзивчив като ехо и невъзмутим като тишината. Ето това е даосът, даоската мъдрост.

Да разбереш Дао, това означава цялото ти същество да се изпълни със съкровена пълнота. Това е разбирането на Дао, когато се изпълниш със съкровена пълнота.

ХЕМУ НЕТЕР

(първа идея за размишление)

Думата Хему означава облик на египетски, слуга и всъщност, в по-дълбок смисъл, жрец. Хему Нетер означава жрец на Бога.

Хему, т.е. жрецът, това е същество, което се е завърнало в своето изначално състояние, което ние наричаме Богочовек, т.е. висша тайна. Той живее в състоянието Аху, т.е. в състояние на дух и просветленост. Ето защо Хему – жрецът – е носител на духовни сили, които са отвъд земната реалност, защото той вдъхва живот на своето действие, на своите ритуали в най-чистото измерение – съкровеното измерение.

Човешкото действие не е проводник, само съкровеното; не тези, които се учат, а тези, които са постигнали. Само съкровеното действие е ритуално, само то става проводник на нетерите, на Нетера и на Нетер Нетеру, т.е. на боговете, на Бога и на Върховния, Абсолюта – едновременно докосва тези светове.

Хему живее в чистия си Дух постоянно, в собствената си неизменна част. През всичките си въплъщения той е установен там, в чистия Дух.

За Хему ритуалът е абсолютно свещен. Той е мост от физическата към духовната реалност.

За жреца йероглифите са тайна писменост, т.е. книгата на боговете, а това означавало, че те приютяват тайни. Йероглифите и впоследствие думите приютяват тайни, т.е. изреченото слово поражда живи същества на най-високо ниво, живи реалности.

Свещените думи, произнесени с меду нетер, т.е. с правилния глас, или Божествения глас, който се тренира с години, то е в името на Бога, този Божествен глас вдъхва живот на истинските ритуали и на реалността. Хему, или жрецът, е постигнал велико знание, защото той борави, както казах, с нетерите, с боговете, с Бога и с Абсолюта, Върховния.

А в дълбочината си жрецът е познал двойната Истина. На египетски тя се нарича Уа Нетер и Па Нетер, т.е. Единният Бог и Този, Който е по-дълбок от единството, т.е. Абсолютът, Скритият или Върховната Тайна.

За жреца животът е там, където се намира духовността, там, където е съкровеното, защото, според жреците, само съкровеното е чисто добро. Съкровеното е хотеп, означава покой, означава несмутимост. Жреците го наричат висота без връх, то осветява тъмнината. Наречено е още на египетски та-ур, древна земя, това, което други наричат Обетована земя. Освен това то е свободата – точно съкровеното е свободата и неразрушимостта.

Хему, т.е. жреците, казват: Съкровеното е изначално, то е истинският водач на човека. То е невеществено, нематериално, то живее в безмълвие.

Египетският исихазъм, за който друг път ще говорим, казва: Тишината не разговаря със смъртните хора. Това означава, че който познае тишината, той познава тайната на отварянето на небето, така казват жреците. Който познае тишината, който познае тази дълбочина, тъй като самият Бог е безмълвие, той познава тайната на отварянето на небето.

И казва още египетският исихазъм: Във върховната част на главата Бог не съществува, за да бъде разбран, а за да се изяви Неговата тишина, Неговото безмълвие.

Хему казват: Животът си няма своя логика, но животът си има своя истина.

ТОЛТЕКИТЕ

(лекция 17)

Толтеките разбрали, че при потопа е напълно излишно безпокойството – нито на външен план, нито на вътрешен план, защото безпокойствието нищо не решава. Но толтеките умеели да го използват като знак за правилни решения в живота.

За толтеките потопът и всяко бедствие е едно условие, един шанс да се спасиш на вътрешен план – там, където е твоята реалност, в собствената си вътрешна реалност.

Според толтеките е напълно излишно да мислиш за съдбата си. Същественото е да се отдадеш на безупречността, а тя постепенно отстранява миналото, защото прави връзка с Ометеотл, тяхната дума за Бог.

Толтеките не допускат в себе си чувство за важност, защото те разбрали, че това е преграда. Това чувство ограбва фината, проникващата енергия.

Толтекът умее да отстранява своя вътрешен диалог и така той стига до своето чисто изначално пространство, което е наречено Теомоштли, т.е. вътрешната тишина, наречена още на техния език, както се превежда, Божествената книга. Вътрешната тишина те я наричат Божествената книга.

Едно от най-важните неща, свързани с отдаването на безупречността, е това, че безпокойството естествено се отстранява. Толтеките разбрали, че безпокойството означавало увеличение на злото в човека, докато безупречността увеличава дълбочината и правилния опит. Значи безупречността увеличава други неща – дълбочината и правилния опит.

Толтеките разбрали, че слепият човек вижда чрез очите на своите представи, а виждащият вижда чрез очите на своето намерение. И когато намерението е съкровено, ти виждаш чрез Еекатл, т.е. ти виждаш чрез своя дух, чрез своята първична чистота, чрез очите на истинския наблюдател.

Така практикувайки намерението, толтеките разбрали, че то се превръща в сила, която разрушава и най-дебелите стени на илюзията. Така те узнали, че намерението е вярното и мощно оръжие по пътя към Орела, по пътя към Истината.

В толтеките няма никакви намерения към романтични приключения, т.е. към самоограбване на собствената енергия.

Толтеките водят битка за придобиване на една особена способност – способността да видят пряко Безкрайността, една от най-важните способности. Тук трябва само да допълня: тази способност е по-дълбока от времето и от вечността. Вечността е само преход към Безпределността.

Според толтеките вселената е енергиен поток, който ние улавяме, а ние сме малко или много възприемащи същества. Но ако превърнем тази космична енергия в лични чувства или романтични неща, ние изгубваме своето чисто, първично възприятие и постепенно погубваме своя път.

За толтеките светът е една безконечна тайна, така както за обикновените хора това е една безконечна глупост. А отказът от развитието естествено увеличава още повече тази глупост.

Един толтек няма такава идея, да търси своя учител. Той се отдава на нещо съществено, т.е. на себе си, на своята безупречност, на своето развитие и тогава Орелът сам идва и започва да го учи.

Толтеките забелязали, че по пътя на безупречността се отстранява естествено илюзията, а който не е овладял себе си и своя път, той ще има един враг – това е илюзията – дотогава, докато я овладее. На наш език казано, това важи за ума: който го е овладял, има един приятел; който не го е овладял – има един враг.

Толтеките забелязали, че мислите не са наши – тук става въпрос и за хубави, и за лоши мисли. Те са особени посетители и ти самият трябва да решаваш за колко време да ги приемеш. Те са гости, толтеките ги наричат птици. Те не са твои. Съзнанието е твое, безмълвието е твое, но мислите не са твои.

Толтеките казват: Свободата се намира в силата на безмълвието, т.е. в онази дълбочина. Те забелязали, че нечистата мисъл, т.е. нечистата птица, може да впръска в тебе тъмнина и да те направи заложник. Но вътре в нашата воля, в нашето съзнание, в нашето безмълвие има огромна воля. И ако ние позволим, тя ще ни обхване мощно, а тя е създадена от Орела и от Предците-толтеки (Предците, това са осмата степен – Старците и Предците, най-високата степен, която е след дракон-вълк). Тези толтеки в миналото са създали полето на тази воля. Когато се включиш в тази воля, тъмнината няма избор, тя се разпръсква. Тази воля е свързана с нашия стремеж към Безпределност. Тя не идва от нашето детство, а тя идва чрез нашето отношение към Безпределността. И когато човекът се е отдал на безупречност, тя идва и тогава нищо не може да устои на мощните вълни от воля. Именно стремежът към безупречност ни прави сродни с тази воля.

Толтеките казват: Светът е просто митоте. Митоте, както съм ви казвал, означава една обърканост, един хаос от кръстосани енергии и птици, т.е. мисли. И толтеките забелязали, че за твоето свободно движение ти е нужен преодоляващият поток на волята и този поток реално съществува. Но същественото е ти да оформиш тайната на своето намерение. Твоето намерение към нещата трябва да е съкровено, изработено и никой да не го знае. Така както например никой не знае защо изнасям тези лекции тука, скоро и в София, и в Русе, и в Плевен и т.н. Единственото, което съм казал, е че имам идея тайно да вдъхновявам душите, но това е външно; вътрешното никога не съм го казвал и няма да го кажа заради съхранението. Това е между другото.

Толтеките казват, че да се справиш със семан-ахуак, т.е. да се справиш със света и неговите мисли, наречени птици, това не се отнася до силата на мисълта. Тя е просто птица – влиза и излиза; мисълта няма сила. Това, което се отнася до силата, се нарича Еекатл, чистият Дух. Той е, който е силата въобще на нещата.

Толтеките забелязали, че тези, които не са се отдали на безупречност, т.е. на пътя към Орела, те стават плячка на мислите-птици, на силите на света и на съдбата и тираните си играят с тях както с кукли. Това е така, защото в обикновените хора тече семанахуак, т.е. светът, тече силата на илюзията, тече разрушението, а илюзиите именно и светът трябва да бъдат разрушени.

ДЖАЙНИЗЪМ

(втора идея за размишление)

Ще се докоснем до едно хубаво учение, красиво, както всички учения, а тези, които вървят по тях искрено, ги създават.

Джайнизмът е едно древно учение. Няма да го разглеждаме основно, затова е идея. След време ако трябва, ще се спрем повече. Тук ще се докоснем малко до Махавира, един от големите учители, и малко до Ачаранга, това е свещената книга на джайните.

Един от апостолите пита Махавира: В какво е същността на всичко живо? Махавира отговаря. Всичко се ражда, всичко умира, всичко е постоянно. Праведността е в духовното очистване.

Що е духовно очистване? Освобождение от привързаности: към приятели, към роднини, към физическото тяло, към имущество, към име, към слава, към богатство, към желания, към егоизъм. Ето това е духовно очистване – ясно казано, простичко. Знаете, много хора са залепнали за имотите си, Учителят дава пример за един, който си заровил златото, отива в другия свят и го пази, пази си гърнето. Един взел да го рови, той се вселява в кръста му и му парализира кръста. Той се чуди какво става и разбрал, че тук има нещо. И като се отказал, заровил пак гърнето със златото и кръстът му минал. Значи смятайте как някои са залепнали за нещата.

Всичко, казват джайните, което диша, което съществува, живее, чувства, не може нито да се убива, нито да се насилва, нито да се обижда, нито да се мъчи или да се гони. Ако трябва да съм още по-точен, става въпрос даже и за мухите. Казват: Ако ти си намислил да убиеш някого, ти ще убиеш своето развитие. Такъв е законът.

Човече, ти сам на себе си си приятел. Защо търсиш приятели далече от себе си? Защо търсиш други? И казват още: Ученикът няма право на прамада. Прамада на техния език означава загуба на бдителност и оттук той няма право на мурха – означава да живее в илюзията на щастието и благоприятните условия, т.е. приспиващите условия. Бдителният трябва да се утвърждава единствено в изначалното истинско знание, а не в благоприятните условия.

Този, който е въоръжен с Истината, не се нуждае вече от нищо друго – той има същността.

Който познава собствената си тайна, той познава това, което не се нуждае от поддръжка – т.е. той не се нуждае от опора. Тук се сещам за една турска поговорка, казва: Ако човекът падне във водата, в морето, дори ще се хване за змия. Точно това е грешката, че той все още иска да се хване. Вътрешната, тайната опора не се показва, докато искаш да се хванеш и за най-малката сламка. Когато се откажеш от всичко, за което искаш да се хванеш, опората ще изгрее отвътре. Духът се оказва, че след време няма нужда от опора, защото самият той е опората на нещата.

Бдителният човек живее в адхарма и дхарма, т.е. бдителният човек живее в разумност в покой и разумност в движение – и двете са извън времето, те са без начало и без край.

Кармата усъвършенства джива, т.е. душата. Душата има четири съдбовни пътя:

1. Човешки, свързан с човешка кармична материя.

2. Животински, свързан с гъста кармична материя.

3. Пъклен, свързан с тежка, обвързваща кармична материя.

4. Божествен – освобождение от кармичната материя.

За джайните материалният свят не е враждебен, защото те просто не живеят в него. Те не са отдадени на него, те са отдадени на собственото си усъвършенстване.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

(лекция 18)

Всички същества, свързани с Второто същество – Луцифер, т.е. с нечестивото дърво – много се стараят Адам да не съзре своята пълнота, защото ако той се устреми към нея, може да се откаже напълно от безумния живот и да се върне в своя център.

В началото Адам е имал цялостната светлина, но след грехопадението той вече има само част от тази първична светлина. Такъв е и проблемът с Второто същество, което при падането става Сатана, после става дявол, въобще това е енергия на все по-различни нива. Но понеже Адам е търсил своя път, своята пълнота и не е желаел да слуша Второто същество, което малко или много се е съединило с Адам чрез част от своето безумие, поради това, че Адам търси своя път, Второто същество, което е паднало в Сатана, много е намразило Адам – става въпрос за огромна енергийна омраза на вътрешен план. И точно затова той е изпратил Адам в забвение, имал е тази сила, защото е имал частична власт над него; изпратил го е в забвение.

Третото същество, т.е. Христос, в един апокриф обяснява що е забвение, казва: Сатана го е оставил да заспи, като му е отнел част от силите, в това число и част от силите, които е вложил в него. Значи своите хубави сили и своите лоши, защото в началото Сатана е имал и някои положителни сили, например постоянството: Сатана е толкова постоянен да атакува човека, че човек ако използва това постоянство и стане по-упорит от Сатана, той ще постигне изначалната светлина.

Това се е случило вътре в чувствата на Адам: той му отнема част от силите вътре в неговите чувства, защото Сатана е искал Адам да не вижда цялата първична светлина. Това е било за него най-голямата опасност – ако Адам види своята цялост навътре. Така се е случило и когато първичната светлина, която е била в Адам, се е скрила още по-навътре. Тази светлина станала неуловима и макар че и Сатана я преследвал дълго време, той не е можел да я улови, или както Библията казва, тъмнината не е могла да я обземе. Тя се е скрила още по-навътре.

По-късно тъмнината обаче видяла, че вътре в Адам имало едно светещо ребро и решила, че това е цялата светлина. И тъмнината решила да извади това ребро навън, за да няма вътре в Адам светлина и отново той да изгуби пътя си. Това е едно по-ниско ниво. И така, реброто било извадено и Адам видял до себе си своята половинка под формата на жена, или пък под формата на сестра; някои наричат тази идея жена, други я наричат сестра. И той разбрал, че е изгубил най-дълбоката си светлина, цялостната светлина, пълната, т.е. цялата си сила, целостта си и веднага отрезвял от опиянението, в което го била въвела силата на тъмнината. Но той вече бил раздвоен човек. Оттук нататък Адам започнал да я търси вътре в себе си, за да върне цялата си светлина, чрез която да се върне обратно в Първото същество. Но това се оказало трудна задача.

Адам разбрал, че трябва да има голяма и истинска любов към външната жена, към Ева, за да може да си върне някога съвършеното знание и цялата първична светлина. Той разбрал, че само чрез тази истинска любов ще се пробуди реално от дълбокия сън и от силите на тъмнината и ще се върне в Първото същество, т.е. в Бога. Той разбрал също, че ако любовта му не е истинска, и двамата с Ева ще бъдат в упадък, тъмнината ще се увеличава.

Той знаел чрез древен спомен, че само чрез истинска любов Първото същество продължава да го учи. Значи ако нямаш истинска любов, Първото същество няма да те учи; ще те учат други – университети, училища, светът, политиката и т.н., всякакви странични неща, второстепенни, но Бог няма да те учи.

Адам знаел, че Бог е твърде голяма тайна, за да бъде опознат, но той знаел, че чрез истинската си любов той все повече се сродява с Него и с висшите същества. Той знаел, че висшите същества се насищат от Бога, без да ядат външна храна, защото същността се храни със същността. И той знаел, че Той, Същността, е потаен Баща на всички изоставени деца и хора.

След падението си Адам усещал в себе си някакво бреме, някакво зло, а той си спомнял, че в безсмъртието нямало дори и капка зло.

Адам знаел, че истинската любов е пътуване в същността на Бога. Той знаел, че Първоизточникът е същността, самата храна, самият, истинският, насъщният хляб. И затова който е видял произхода си, той вече не е човек, той вече е същност. Преди време ви обясних, когато говорихме за лахма, арамейската дума за хляб, значи „дай ни хляба наш насъщний“ – означава дай ни дълбоко разбиране за нещата. Иначе колкото хиляди години искаш, може да ядеш външния хляб, но той не е реалният, той няма да ти помогне и затова истинският хляб, т.е. лахма, означава дълбоко разбиране за нещата.

Учителят Мелхория от Атлантида казва: Древна сила е превърнала същността в човек, но който познае себе си, земята го изпуска, земята вече не е негов реален дом.

Злите хора нямат право да стоят бездейни. Първото същество ги движи, за да се развиват, макар и по отрицателен път. Защо? Учителят Мелхория обяснява: Защото без това развитие това старовременно зло всякога щеше да остане опасност и за себе си, и за другите. То щеше да стане втвърдена опасност и затова то трябва да се подтиква, трябва да се движи, трябва по някакъв отрицателен път макар да се развива.

Тайната е в това, че самият Бог движи това зло и злотворящите Той също ги учи. Той учи едните, той учи и другите; той учи богомилите, Той учи инквизицията. Инквизицията ще изстрада и който е годен за развитие, ще се развива; богомилите, които са годни за развитие, ще се развиват. Кладата е Негова, всичко е в Неговите ръце – той прави едното, той прави другото. Той израства в определени души и от едната, и от другата страна. А ние знаем също, че има съвършени богомили, които са се отказали от кладата: в един случай има трима, в друг случай има други, които са се отказали от огъня на Бога.

Василид казва, че грехът във Второто същество – в Луцифер – е бил тайно поставен от Бездната, защото той е трябвало да участва и в еволюцията, и в развитието и затова нито Първото, нито Третото същество, т.е. нито Бог, нито Христос могат да премахнат злото и греха. Той трябва да участва, такъв е замисълът на най-дълбокото, това е Бездната.

Съществата трябва по пътя на греха и на падението да изстрадат своята собствена истина, за да могат да познаят себе си. Тогава вече падението ще е извършило своята работа, своя дар. И казва още Василид: Древната воля на Бездната е пожелала злото и грехът да влязат във вътрешната история на вечността. Значи не само на света: зло и черни адепти има и на Луната, и на Марс, и т.н., и т.н. Но тези, които са избрали Първото същество, за тях е без голямо значение, колко е силно и колко е хитро Второто същество, защото обединени с тайната на Бога, злото постепенно избледнява.

Първото и Третото същество нямат такава сила и власт да предотвратят това създаване. Това така е станало, както Бездната го е пожелала. А Бездната е абсолютната Първопричина, както говорихме преди, преди да има Бог, преди да има даже и имена, даже Бог в началото е нямал име, затова Василид Го е наричал Първото същество. Името идва много по-късно в различните народи по различен начин. Но името напълно не отразява Същността. Когато човек познае Същността, разбира, че тя е просто безименна, че всяко име е ограничение. Затова Лао Дзъ казва, че Дао е условно, така го нарича, просто трябва да има нещо, за което да се говори.

Второто същество е създадено от грях и зло в своята скрита част. А Първото и Третото същество, т.е. Бог и Христос, никога не трябва да се изкушават и да не го приемат, това е тяхната задача, за да могат да съхранят тайната на вечността и тайната на безсмъртието вътре в себе си.

Учителят Мелхория казва: Любовта, това е най-древното качество, което преодолява света и мрака. Това качество идва от самата Бездна и именно това е преодоляването на света и на мрака. И казва още: Човекът е красив, когато е създал Безкрайността в себе си. Значи една от задачите на човека е да създаде Безкрайността, даже забележете, не вечността, а Безкрайността.

ЧУДНИЯТ НАСТРАДИН ХОДЖА

(трета идея за размишление)

Между другото той е суфи-мистик, участвал е в суфи-школа, заживял в Духа и преподава на света много, много тънки уроци. Но който няма подход, как да изучи живота му и да го разбере, той мисли, че понякога Настрадин постъпва глупаво. Той наистина постъпва глупаво, но с цел да предаде уроци.

Първият случай: Настрадин си урежда някаква работа в света, но трябвало да ходи в бюрокрацията. И тогава, и по него време, и сега въобще бюрокрацията си я има. Ходил, ходил, уреждал някаква работа, някакъв бизнес – нищо не става. Накрая един му казал: Иди в голямата джамия, моли се четиридесет дена и работата ще се нареди. Отива Настрадин, моли се четиридесет дена, после пак ходи в бюрокрацията – нищо не се нарежда.

Накрая отишъл в една малка съседна джамия, помолил се и после в бюрокрацията всичко се уредило. Тогава погледнал голямата джамия и казал: Ти нищо не направи, но твоят малкият син уреди нещата.

Втори случай: Децата си играели на орехи и помолили Настрадин да ги разпредели, да им ги раздели. Той пита децата: Как да ви ги разделя – по Божията воля или по човешка воля? Децата казват: по Божията воля. И почва Настрадин: дава на едно дете десет ореха, на друго пет, на трето два, на друго един, а на друго нищо не дава. На учудените деца Настрадин обяснява: При Божието деление има разлика. И добавил: Впрочем само Аллах знае това. – Значи това е също преподаване уроци на децата.

Трети случай: Питат Настрадин: Коя зодия си? Настрадин казва: Старият козел. Казват му: Такава зодия няма, има Козирог. – А, малкото козле! Ами ако едно козле живее четиридесет години, не става ли стар козел? – Както виждате, с всичко си играе, понеже постоянно живее в Духа.

Казват на Настрадин: Настрадин, къщата ти гори, пожар! Той казва: Аз в чужди неща не се меся, не се бъркам, защото с жена ми сме разпределили задълженията: имуществото е нейно, парите аз ги нося. – Както виждате, тук много тънко се говори за привързаността.

Настрадин казва на децата: Който познае какво има в джоба ми, ще му дам най-голямата праскова. Децата му казват: Праскова. Настрадин се учудва кой ли предател му издал тайната. – Значи във всеки човек има едно его, един предател, който се опитва да провали неговия живот. И тук той загатва много тънко както винаги, във вид на шега.

Тук между другото ще кажа нещо за един Дахо – това е друга история, но тук накратко само една случка с него, преди да продължа; той е подобен на Настрадин. Един човек държал в престилката си двадесет яйца и казва на Дахо: Дахо, държа двадесет яйца в престилката си. Ако познаеш какво държа, ще ти ги дам всичките. Дахо мисли, мисли и казва: Аз да не съм пророк! Дай ми някакъв знак, искам да усетя, да разбера. – Добре, ще ти дам знак: отвънка е бяло, отвътре е жълто. – Сетих се, това е бяла ряпа, пълна с моркови.

Другият случай с Настрадин: Конят му вървял към едно езеро и щял да падне в него и веднага жабите, т.е. езерните птички (така ги нарича Настрадин), се разпели. Конят се спасява и Настрадин е много благодарен. Той дава пари на жабите, на езерните птички, да си купят халва, понеже той я обича, това е едно от любимите му неща – халвата.

Запалила се къщата на Настрадин и един комшия му казва: Бягай, Ходжа, къщата ти гори! Настрадин отговаря спокойно: Нека да си гори, нали ключът е в мене. – Както виждате, отново много тънък урок: каквото и да става около тебе, потоп, каквито и да е трудности, трябва да имаш ключа. Ключът, това е Духът.

АУМЪ

3 октомври 2006 г.

Най-великият суфи

(лекция 19)

Африканската мъдрост

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 20)

Мистерията на гносиса

(втора идея за размишление)

История на Вечността

(лекция 21)

Чудният Настрадин Ходжа

(трета идея за размишление)

НАЙ-ВЕЛИКИЯТ СУФИ

(лекция 19)

Има всякакви суфи: странни, чудати, големи суфи, мъдри, пияни от преданост. Днес ще говорим за най-великия, този, който обхваща всичко. Той се казва Ал Халладж, Мансур Ал Халладж. Роден е 857 година в Иран. Той е бил рядко лъчезарен човек.

Какво казва той и защо е бил екзекутиран, и е минал през тежка голгота? Първо ще започна с по-външните неща. Ал Халладж казва:

Първата крачка е: прекрати да отделяш себе си от Бога.

Търси скрития пламък на своята собствена земя.

Недостойно е човек да търси назаем светлина от други места.

Казва: Когато Истината се вкорени в сърцето, всичко друго се опустошава, освен сърцето.

Един дервиш в затвора преди екзекуцията попитал Ал Халладж какво е любовта. Ал Халладж му казал: Ще видиш това днес, утре и в други ден. Първият ден го убили и го рязали на парчета, вторият ден го изгорили, третият ден хвърлили праха му. Това е неговият отговор. По време на екзекуцията, с шестнадесет вериги, вървейки към нея, той танцува, защото той отива при Бога. Между другото най-големите страдания означават метод за проникване в самата мистерия на Бога. Когато страданието е голямо, проникването е голямо, затова ще видим после какво казва Ал Халладж.

Той е казал, Ал Халладж, в тази връзка: Страданието, това е Той самият, а щастието е от Него; то е нещо, дадено от Него.

На палачите си преди екзекуцията той казва: Убийте ме, о, верни приятели. Подобно, което казва и Христос на Юда – приятелю. По време на предателството Христос го нарича, забележете, приятелю. За мистерията на Юда, окултната мисия, ще говорим в следващата лекция. Казва Ал Халладж: Убийте ме, о, верни приятели, защото което ме убива, ми дава живот. Моят живот, това е смъртта, а смъртта, това е моят живот.

Ал Халладж казва: Любовта – това е най-висшето изявление на мистичния опит. Любовта си прокарва път в човека чрез страданието, защото страданието е самият Бог, а щастието е само скромен подарък.

Какво е проповядвал Ал Халладж? Велико слово, същевременно той е от най-големите гностици.

Ще изнеса една част от това, което е позволено, от неговото слово, допустимата част:

Изхвърленият Иблис, т.е. изхвърленият Сатана, това не е знак на наказание, това е Божествено избраничество. Иблис, т.е. Сатана, е трябвало да Му служи така, както и преди в древността, с огромна преданост. Само че сега Бог му предлага насаме нещо тайно – да се превърне в мрак, да поеме по черния път. Хем му изпитва древната преданост и хем му предлага нещо особено, подобно, което Христос предлага на Юда. Христос имаше само два шанса – да избере Йоан или Юда. Избира най-дълбокия вариант, посветения от древните мистерии в Атлантида и Египет, избира Юда. Но както казах, за това ще говорим другия път. Само една огромна любов може да понесе последствията на предателството и може да издържи. Разбира се, в другия свят Христос го възкресява, но на външно поле се случва нещо друго.

Значи сега Бог му предлага черния път: живот в мрака, живот в ад и пъкъл, живот в най-най-тежки условия. Това не може да се даде на един обикновен ангел или на архангел. Сатана е, в Библията на Йезекиил се казва – херувим, точно е казано: херувим. Това било най-тежкото предложение за Сатана, защото Бог много е обичал Своя първи и голям син. Както знаете, той е големият Му син. А знае се, че този, когото Бог много обича, най-много го подхвърля на сурови изпитания; сурови и големи, включително даже и жестоки изпитания.

Желаейки чрез тайната на страданията да му разкрие Себе Си в най-дълбоките си и последни дълбини, затова му предлага; за да му разкрие тайната за Себе Си насаме, в най-дълбоките си и последни Свои дълбини, защото Иблис и без това му бил казал, т.е. Сатана: Аз отхвърлям Адам. На никой друг няма да се поклонявам, само на Тебе. И бил подложен на тези изпитания.

Иблис, т.е. Сатана, знаел какво означава велика вярност и истинско служене на Бога, защото от хиляди години той това го е правил. И когато Бог му предлага да стане мрак и да поеме по суровия черен път, Иблис осъзнал дълбоките черни последствия, големите адски терзания, жестоките мъки, но той доброволно и, Ал Халладж казва, с пълно осъзнаване – не само доброволно, но с пълно осъзнаване – приема падението си. В кое име? В името на една жадувана тайна, а тя е следната: да се домогне след време до жадувана, реална и най-вътрешна близост с Всевишния. Това е неговият скрит мотив: той е пожелал още по-дълбока връзка и това се е случило в мистериите.

Докато тези, които смятат себе си за светци, за праведни, че даже някои и за безгрешни (в католическата църква), те си остават много далече от Ал-Хакк, т.е. казва Ал Халладж, много далече си остават от Истината, включително дори когато са светци. Ал-Хакк още означава дълбинната Истина, докато и светците, и грешниците са на повърхността.