ЕЛЕАЗАР ХАРАШ

МЪДРОСТ И БЕЗПРЕДЕЛНОСТ

Окултни лекции,
държани в градовете Варна и София през 2006 г.

Варна, 2007 г.

ПРЕДГОВОР

Мистичното познание веднага те лишава от народност и дом.

Якоб Бьоме

Мистичното познание те отвежда в безпределното. Безпределното е прародината. Безпределното е субстанцията на боговете, но то е скрито и в свещения кът на човешкото сърце.

Дяволът няма власт дори над една сламка.

Якоб Бьоме

Който е избрал Бога в своя живот, той разбира колко е слаб дяволът, но който е избрал себе си, и сламка може да го събори.

Без просветление от Бога ти не можеш да разбереш тайната на дявола.

Якоб Бьоме

В Бог е откровението за тайната на дявола.

Истинският човек не се нуждае дори от безсмъртие, той е Брахман.

Яджнавалкия

Древният човек е бил Бог, той е нещо много повече от безсмъртие и смърт. Древният човек е без начало и без край. Древният човек е неизречим.

Съмнението е вещица, желанието е призрак.

Древноиндийска Мъдрост

Вещицата трябва да се изпари. Желанието трябва да се разтопи.

Онзи, който проникне в думичката Любов, става мъдрец.

Древноиндийска Мъдрост

Любовта е ключовата дума, древната стихия, живата вечност. Учителят казва: За мъдрия няма зло, няма и добро – всичко е Любов. Любовта е нещо по-дълбоко от живота.

Животът ни е инструмент, с който откриваме що е Истина.

Асирийска Мъдрост

Що е Истина? – Образът на Бога. Що е Образът на Бога? – Това е Безпределността.

Пиеш ли малко, сякаш вкусваш мед.

Монголска Мъдрост

Мярката не е обикновено знание. Чрез мярката ти пътуваш навътре в себе си.

Ако не знаеш как да понесеш доброто, то се превръща в бреме за тебе.

Сирийска Мъдрост

Обикновеният човек не може да понесе доброто, той много лесно го разваля. Доброто се чувства зле в човешки ръце, ето защо на помощ идва злото.

Мъдрецът е целенасочен, но не е пробивен.

Лао Дзъ

Мъдрецът няма бъдеще, защото той е по-дълбок от бъдещето. Мъдрецът не може да бъде уловен от капана на надеждата, защото той е по-дълбок от нея. Мъдрецът има в себе си Дао, Истинността и всичко друго е без значение. Казвам: Колкото повече ни преследват трудностите, толкова повече ние ставаме лъчезарни.

Елеазар Хараш
Варна, 2006 г.

4 април 2006 г.

Вкусът на Дзен

(лекция 1)

Хайку

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 2)

Чан

китайският Дзен
(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 3)

Житното зърно

(трета идея за размишление)

ВКУСЪТ НА ДЗЕН

(лекция 1)

Ще говорим за тънкостите на японската мъдрост.

Какво е Дзен? Дзен е дълбоко пробуденият и осъзнат живот. Самият начин на чист и осъзнат живот е просветление.

Дзен казва, че правилният подход към нещата е проникване в собствената си истинска същност, в своя център. И този подход е състоянието, наречено Дзен.

Дзен е живот в Пустота, което преведено значи живот в пълнота, т.е. истинското състояние на нещата. Именно затова Дзен е лишен от цел. Дзен просто живее, няма нужда от цел. Той не мисли, не разсъждава, не строи теории, няма философия, не е религия – той просто живее първичен, изначален живот. Няма нужда от свещени книги, няма нужда от ритуали, няма нужда от нищо странично – той просто живее.

Колкото и да четеш Дзен, няма да бъдеш осведомен, защото Дзен не е знания – Дзен е състояние, първичното състояние на душата. В Дзен няма нужда от разбиране и както казах, от разсъждения.

Дзен живее във велика пълнота. Това е изначалното съзнание. Това е живот без мислене, това е живот в единството – и видимото единство, и невидимото единство. Това изначално състояние при Учителя е наречено Любовта като принцип. В християнството е наречено благодат, т.е. живот в присъствието на Бога.

В Дзен най-същественото е чистото съзнание. В една тайна Дзен-традиция се говори за осем чувства. Смята се, че до седмото чувство човекът се намира в заблуждение. Значи не само шестото, не само петте бедни чувства, но до седмото чувство човек е в заблуждение. Чак в осмото чувство се намира, според тази традиция, реалността. Кое е осмото чувство? Дзен казва: Чистото съзнание. Това е същевременно и висшият порядък.

В осмото чувство няма склонност към разсъждения. Това е нашата древна, истинска природа, която просто умее да съществува. Понеже умее да съществува, няма нужда от разсъждения. Там, където има много разсъждения, много философия, много мислене, няма го умението. Затова Учителят казва, че който живее, не мисли; който мисли, не живее.

Това осмо чувство превъзхожда всички възгледи. В това чисто съзнание, т.е. в същността, наречена Дзен, всичко е много просто. Тук няма форми, няма постижения, няма победи, няма страдания, няма емоции, няма рождение, няма смърт. Няма нужда от второ раждане, защото няма кой да се ражда – просто отсъства. Т.е. няма неразумен човек, който трябва да се ражда, или някой пък да си въобразява даже, че се е родил, просто няма такива неща. Защото в Пустотата, която означава пълнота, просто няма никой – толкова е изпълнено с това, което ние наричаме Бог, т.е. с Първичното, т.е. с Дзен – толкова е пълно, че няма как да се вмести нещо друго, няма нужда от раждане.

Тук има само Същност, само Изначалност. В така наречената „Сутра на сърцето“ е казано:

Заминал, заминал, далеко заминал, съвсем далеко, съвсем дълбоко, съвсем навътре. Колко е чудесно Изначалното.

Както ще видим после, това го е направило и житното зърно, като разбрало, че светът е илюзия и че е сън. Това е същество много напреднало – според Учителя – на двеста и петдесет милиона години. Но слязло по някое време, съжалило хората; изпитва състрадание там да им помага, доколкото го разбират.

Дзен е част от неизречената история на вечността. Това е неизречената дълбочина на истинската история, т.е. вътрешната, духовната история.

Дзен живее в собствената си неуловима същност, нещо като приказка без край. Умът обича приказката да има край и да може да я развали. Там, където няма край, нищо не може да развали и нищо не може да улови.

Дзен е особена атмосфера. Извън Дзен човек увяхва, тлее, разпада се. Някои наричат тази атмосфера Бог, други я наричат Аллах, трети я наричат Дао. Дзен я нарича Безпределност.

В Дзен същественото се случва преди всичко в тишината. Значи не в говоренето, не в разговорите, а в онази тишина.

Дзен е грандиозен покой и велика неизменност на Реалността. Освен това Дзен е простота, както ще видим после в хайку.

Един велик самурай с много победи отишъл при един дзен-учител и му казал: Кажи ми кой е пътят към ада и кой е пътят към рая? Дзен-учителят много простичко му казва: На такъв глупав човек не мога да отговоря. Самураят веднага хваща меча си с ръката и дзен-учителят веднага му казва: Ето пътя към ада. Самураят пуска меча и дзен-учителят му казва: Ето пътя към рая. Прост пример, такъв е Дзен – простота – ако разбереш. Едното движение е движение към ада, другото е към рая, към свободата.

В Дзен има нещо от непостижимата тайна на Древността, затова Дзен е трудно да се разбере, особено от умствено настроени хора. Той изисква душа – не ум, не менталност, а душа.

Дзен, това е древната първична атмосфера, която ни заобикаля. Тя винаги е била тук, разбира се, ако имаме възприятие за това. (После ще говорим за толтеките и за тайната на възприятието.) Ако имаме възприятие – Дзен е тук; ако нямаме – ще вярваме в бъдещето.

В Дзен не ти е нужно, забележете, даже умението от медитацията, защото живееш ли в заблуждения, хиляди медитации и книги със сутри няма да могат да ти помогнат. Медитирай колкото искаш, но живееш ли в заблуждения, хиляди книги, хиляди медитации няма да ти помогнат.

В Дзен не възниква мисъл. Щом не възниква мисъл, няма свят, няма сътворение. Дзен живее във вечността. Как може, ако си изпълнен с Бог, да имаш мисъл. Това е такава пълнота, такава любов, как може да има място за нещо друго. При Дзен се е случило точно това.

Който е постигнал Дзен, няма никакви възгледи, затова това учение е неуловимо; няма нужда от тях. Дзен казва: Трябва да търсиш, но без да се стремиш. Трябва само да се потопиш в чистотата и сам да извървиш целия път. Щом си в Дзен, ти си като пролет, караща цветята да цъфтят.

В Дзен се казва, че краката не стъпват никъде.

Дзен не е слово: Дзен е безмълвие, Дзен е девствено безмълвие. В Дзен сияе безмълвието. Дзен е сияещо съзнание, чисто, сияещо съзнание, отвъд думите.

Дзен няма нужда даже и от чакри. (Другият път ще продължим с Дзен.)

ХАЙКУ

(първа идея за размишление)

Странната Дзен-поезия.

Ще кажа две хайку:

„Пъстървата играе по дъното на реката сред плаващи облаци.“ Значи Дзен обхваща световете, измеренията по един много простичък начин.

Друго хайку: това не произхожда от ума, това не е поезия на ума; това е отвъд ума. Това просто е чистото съзнание, което фотографира мига. То не държи даже на думи, на въздействия – то просто живее, улавя.

„Песен се лее, от облаците блика чучулига.“

Хайку не е логика, а пълнота на душевното състояние, просто пълнота. Тука няма рими, няма нагаждане, няма такава постройка, няма умственост. Хайку е безмълвно общение с пълнотата. То и да каже нещо, и да не каже, няма значение – то живее в пълнота.

Хайку долавя само чистата жизненост, това е подходът. Хайку е фотография на мига – не търси въздействие, а състоянието на изначалната пълнота, в която обича да си живее.

Хайку е първична духовност. То е разтворено само в Неизразимото, там е мястото, където живее – Безпределността. Хайку не е поезия на ума. Пак казвам, то е поезия на чистото съзнание, осмото чувство.

Хайку не дава обяснения. То дава само своето виждане. Може да го приемеш, не те задължава; може да го отхвърлиш. Едно хайку:

„Носач на вятъра е продавачът на ветрила. Жарко е.“

Хайку се вслушва в говора на вечността, в говора на мига. Това е преживяване без име, ето защо хайку е жива поезия. Тя идва отвътре и самата тази поезия общува с чистото съзнание в човека. Това е общение на две чисти съзнания. Самата поезия получава нещо от човека, от неговата дълбочина.

Такава е и поезията на толтеките. След време ще говорим за нея, тука ще кажа нещо от нея: „Цветето ме гледа с аромата си, аз го гледам с очите си.“ Два различни свята, които се гледат. Едното си има друг метод – с аромата, а толтекът го гледа с очите си.

Едно хайку: „Слънцето изгрява, подкани го далечна песен на славей.“

Друго хайку: „Нов календар – и той навярно надява се на щастие.“ В хайку всичко е живо.

Хайку е навлизане в прекрасното, а в прекрасното няма време, т.е. няма ограничение. Остава само вечността.

Друго хайку: „Безбрежно е морето, ала суша изпепели земята.“ Т.е. колко много безбрежност, колко много вечност, колко много безпределност, колко много Бог, обаче човекът се е наврял в сушата, в своето его, в своето неразбиране, в своето невежество. Натикан е в проблеми, в трудности и той се е влюбил в тях, вместо да търси вечното. Той се е натикал в бедното земно мислене, както ще стане ясно после, особено при толтеките, как те възприемат нещата.

Хайку иска да ни каже, че реалността е изящна в своето чисто, първично мислене. Това е чисто духовно мислене, без примеси. И освен това хайку е изящно и в своето безмълвие: и като говори, е изящно, и като мълчи, е пак пълно и изящно.

ТОЛТЕКИТЕ

мъдреците от Атлантида

(лекция 2)

Толтеките казват, че тези, които нямат преклонение пред Истината, те имат друг произход. Те произлизат от тескатлипока – тяхна атлантска дума – т.е. те произлизат от смъртта, т.е. от вселенската илюзия. И смъртта е техният учител, и илюзията ги ръководи. Щом нямат преклонение пред Истината, илюзията и смъртта ще ги ръководят.

Според толтеките това, пред което човек най-много се прекланя, разкрива неговия произход. Значи дълбоко в себе си човек има преклонение пред нещо. Точно там, в дълбокото, това дълбоко преклонение решава какъв произход ще има човекът.

Според толтеките безмълвното, т.е. истинското знание винаги идва от далечни, древни времена, още от бархишадите, първата слънчева раса, когато хората са били богове. Необходимо било само да се събуди храмът на така наречения йоллотл, храмът на сърцето, т.е. чистото възприятие.

Толтеките осъзнали, че без собствено изменение ти си просто тескатлипока, т.е. старият свят. Ако ти не промениш себе си, примерно искаш да промениш света, както казва Учителят, косата ти ще побелее и нищо няма да промениш. Но ако промениш себе си, което е правилният подход, тогава вече ти се измъкваш от илюзията и смъртта, иначе оставаш в стария свят. Старият свят – това е застоят – в Библията се нарича Дървото за познание на доброто и злото, т.е. знаещите хора. Въобще светът страда от знаещи хора. Много знания, много проблеми; вместо любов, много знания и все повече знания и информация и т.н. Те нарекли всичко това старото възприятие.

Това възприятие винаги увеличава илюзията. Толтеките осъзнали, че същественото не е промяна на света. Светът е толкова прекрасно устроен, че няма какво да се променя. Въпросът е в тебе и дали Бог е в тебе, и дали Бог в тебе гледа. Ако Бог в тебе гледа, всичко е наред; ако Бог го няма, ти можеш да влезеш в рая – всичко е зле. Просто няма кой да гледа. А този, който иска да променя света, казват толтеките, остава в старото възприятие – тескатлипока, вселенската илюзия.

Толтеките осъзнали, че във всичко това важна роля играе овладяване на намерението и че без това овладяване човек разваля възприятието в себе си. Щом не овладееш намерението си, щом не овладееш неговата мярка, неговата чистота, оттам нататък твоето възприятие ще се изкриви.

Овладяното намерение освобождава човека от познатото, т.е. от известните неща. Така чрез овладяното намерение се явява съвсем ново възприятие, а то отстранява илюзията. Само новото възприятие може да отстрани илюзията, т.е. старото и негодно за развитие възприятие, което иначе има други имена – Сатана, дявол и т.н. Това старо възприятие, това е старият живот, наречен в Библията Дървото за познание на доброто и злото, т.е. стара, изостанала цивилизация, отказала се от развитието.

Величието на толтеките е в непрекъснатото развитие. Всеки, който спре, няма значение на какво ниво е – Христос, Учителят, Буда – в момента, в който спре, той тръгва назад. (За това ще говорим в следващата лекция.) Примерно ако някой се застои в будността и мисли, че будността е всичко, Орелът ще му изпрати сила, която ще го порази и ще го върне в развитието. Затова будността е от опасните врагове, но другия път ще говорим за това, защото над будността има мъдрост, има съкровеност и те могат да спасят човека от будността.

Значи величието на толтеките е в непрекъснатото развитие. Ще го кажа по по-простичък начин: в момента, когато стремежът ти спре, ти вече си умрял духовно. Каквото и да правиш, ти вече си в духовна смърт.

Чрез метода на постоянна безупречност, т.е. там е насочено ударението на толтеките – те се занимават най-много с това нещо, се постига отстраняване на илюзията, постига се отстраняване на тескатлипока. И така това, което в тебе е изостанало, се отстранява, то си остава в илюзията – ти преминаваш напред.

Според толтеките стремежът към безупречност е начинът ти да управляваш, да контролираш своето съзнание – един от най-хубавите начини. (Другият път ще видим как контролът е много по-важен от будността.)

Толтеките открили още, че стремежът към безупречност води човека по един правилен начин към неизвестната тайна на Орела, т.е. към неизвестната тайна на Истината, към непознатата същност. А това сближава човека с непознатата част на Нелтилицтли – Истината.

Толтеките открили, че в живота са нужни изменения и те идват, и ще идват, защото целта на измененията са да умре старото възприятие, старият свят, т.е. застоят.

Толтеките забелязали, че всичко пребивавало в непрекъснато развитие, всичко течало, освен тескатлипока, освен старата, застояла илюзия, старото възприятие. Те забелязали, че ако не си безупречен и изключително честен към себе си, ти оставаш в старото възприятие, а то се превръща в грабител на твоята енергия и развитие.

Без безупречност и безжалостна честност новото възприятие се скривало и ставало неуловимо. Значи ако нямаш тези две качества – безжалостна честност и безупречност – новото възприятие се скривало и ставало неуловимо, защото липсвала чистата и свежа енергия, която да го храни.

Чрез продължителни старания в безупречност истинският толтек открил, че няма възприятие за смъртта – просто няма такава способност. Той осъзнал, че едно нещо съществува, когато имаш възприятие за него, когато го възприемаш. Щом имаш възприятие за смъртта, тя съществува, т.е. нещата съществуват, защото ги възприемаш. Ако не ги възприемаш, те не съществуват.

Според толтеките се оказало, че същественото е в това – къде е насочено твоето възприятие. Това, което възприемаш, това съществува. Това означава, че ако възприемаш само Теотл (това е една от думите на толтеките за Бог), ако възприемаш само Бог, тогава само Той ще съществува в твоя живот и нищо друго, без никакви примеси. Ще се случват и трудности, много неща ще се случват, но само Бог ще съществува.

Например как възприемали толтеките потопа? Те го възприели не като бедствие, нямат такава способност, а като часа на откровението, часа на Истината. Това било много важно време, защото чрез продължителна безупречност се е натрупала много чиста енергия, а целта на тази натрупана енергия е човекът да направи скок в Истината, скок в Непознатото, където се превръща в мъдрец и в истински човек, защото е подготвен. Неподготвените биха полудели, но не и този, който обича Истината. А толтеките са народ – такъв народ никога е нямало на земята – в който милиони хора са устремени в Истината; не единици, не определени търсачи, а милиони хора-изследователи. Това е толтекският народ, нещо много изключително, за което ще говорим често тази година.

Докато нечистият човек, наречен на техния език тлакатл, нечистият човек пропадал при потопа. Той не само при потопа, но и при нещо много дребно пропада. Защо? Защото той нямал възприятие за Истината – това е неговото пропадане. Нямал възприятие и точно затова пропада. Той не е бил подготвен, защото това чисто възприятие изисква продължителен живот в безупречност и безжалостна честност към себе си, към своя център.

Според толтеките да умееш да възприемаш, е въпрос на дълбочина и себепознание. Да умееш да възприемаш, да знаеш какво да възприемаш, е въпрос на дълбочина и себепознание, докато възприятието на обикновения човек е просто потапяне в тъмнина, във външните неща.

Никой толтек не допуска лъжата. Защо? Защото знае, че тя ограбва тънката духовна енергия и заражда в човека външно възприятие за нещата. Човекът става външен, земен и с това пропада.

Толтеките забелязали, че чрез правилното възприятие в тях се заражда Третият пръстен на силата, но за него ще говорим другия път. Третият пръстен е нещо много по-дълбоко от доброто, нещо много велико.

ЧАН

китайският Дзен

(втора идея за размишление)

Преди време малко говорихме, там казахме например следното: Движи се мостът, а не реката – т.е. всичко е толкова живо. Всеки атом е наистина жив и те виждат живота навсякъде.

Чан казва: Просветлението е придобиване на собствената си нероденост.

Не родителите раждат човека, а човек ражда себе си, когато се завърне в своята Пустота – т.е. в своята сияеща пълнота.

Това, което е съвършено – казва Чан – не е нито светлината, нито тъмнината, но сиянието. – Забележете разликата: нито светлината е съвършена, нито тъмнината, но сиянието.

Чан обича повече незабележимото, отколкото забележимото.

В Чан покоят е безмълвие и се превежда като отказ от заблуждения.

В Чан казват: Когато срещнеш човека на Истината, нито говори, нито мълчи. – Всеки сам ще си направи извода – нито говори, нито мълчи, защото и двете може да се окажат неточни. Но от друга гледна точка, и двете може да са точни, ако знаеш какво означава наука за истинските въпроси.

Практика в Чан означава само едно нещо: да очистиш своето съзнание. Всички други практики са безполезни. Може да тренираш каквото искаш, но ако не очистиш своето съзнание, всичко ще остане безполезно, всичко ще остане без значение. Години наред практики и накрая, дето казва Учителят – хората цял живот се трудят, за да станат нещастни. Такова трудолюбие, такава работоспособност, за да станеш накрая, поради своето невежество, неразбиране, накрая да станеш нещастен.

Чан казва простичко: Не се безпокой за нищо и ще видиш Дао. – Но как може човешкият ум да не се безпокои? Той така живее, той така оцелява, но човешката душа – това е нещо друго.

Който не е подхвърлен на окръжаващото влияние на света, той обладава в себе си велика сила – силата на Дао.

Чистото съзнание – казва Чан – не се намира в настоящето, нито в бъдещето, нито в миналото. Чистото съзнание живее в Пустотата, т.е. в твоята дълбочина, в твоята велика пълнота.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

(лекция 3)

Тука най-вече ще говорим за идеята на Василид – един от най-великите посветени. Дълго време ще говорим за Първото, Второто и Третото същество, които впоследствие били наречени: Първото същество – Бог, Второто – Луцифер, Третото – Христос.

Само няколко думи за Василид: по произход сириец, живял в Египет. Изключителен отшелник, толкова много отдаден на Бога, че светците и учените хора от неговото време смятали, че той се е отдал до крайност. Само че това няма нищо общо с онова, което те влагат. Той просто се е отдал по правилния начин на Бога, докрай, както той си знае. Те го смятали за прекален аскет, но това е друга тема.

Василид казва: Третото същество, Христос, е лишено от време, то няма история в света. То само е слязло, но историята му е чисто вътрешна, несътворена. То има история само във вътрешния живот на Бога. То има история само във вътрешния живот на Първото същество, т.е. Бог. И затова Третото същество казва: Моето царство не е от този свят – т.е. моето царство е чисто вътрешно – вътрешно, духовно, божествено, т.е. Царството Божие.

Третото същество е чисто съзнание и затова злото не може да го достигне и уязви, защото, както казах, царството му е вътрешно и скрито.

Второто същество, Луцифер, е изгубило своята същност, своята пълнота, своята вечност, защото не е разбрало любовта, първичната любов. Третото същество, Христос, е разбрало именно това и точно затова е възкръснало. Да разбереш любовта, да разбереш първичното, това е възкресение. Това, което е Дзен, това, което е Дао – те са възкръснали и затова нямат нужда от нещо друго – това е възкресение, първичният живот.

Изпъждането от рая е отделяне от Първото същество, от същността, т.е. от Бог и затова Третото същество дойде на земята да донесе основната заповед: Люби Бога, люби Първото същество – казва Василид, т.е. люби своето начало. Тук въобще не става въпрос за нещо друго, нещо вметнато. Някои вярват, че са произлезли от маймуните. Щом вярваш в маймуните, ще станеш маймуна. Щом вярваш в Бога, ще вървиш по друг път.

По-късно се явява и грешката на Адам. Той избира Второто същество, което е било преобразено в така нареченото Дърво за познанието на доброто и злото. Значи той избира вместо любовта – знание. Бог казва: Щом този човек иска знания, дайте му знания, т.е. дайте му страдания, те ще го научат. Знанието преведено означава невежеството, мрака. Затова този свят е избрал мрака – иска си го, избира го, живее в него.

Всеки, който е избрал това Дърво, висшата му душа се е отделила, за да не бъде въвлечена в мрак. Когато ще говорим по-нататък за телата, ще видим как третото тяло живее за сметка на петото, но това е друга тема. За да бъде спасена, да не бъде въвлечена от нисшата астрална душа в земни желания, висшата душа се отделя и затова човек пита – толкова елементарен въпрос – има ли душа. То душа има, а ти къде си? Скоро казах на една рускиня: Да, душа има, но къде е човек, къде си ти?

Висшата душа е в ръцете на Първото същество – Бог. Какво прави там? Василид отговаря: Тя изчаква човека да овладее своите нисши желания, за да се завърне в него и да го възвиси. Тя чака, за да не бъде въвлечена, самият човек да направи нещо, да я търси, да се върне и тогава тя ще дойде и ще го възвиси.

Тази висша душа е оставила в наследство на човека така наречената хайманута – в древния арамейски език означава вярата. Това не е вярата на ума, която е фалшива. Тук става въпрос за вярата на душата, истинската вяра. Тази висша душа е оставила наследство на човека. Това означава, че вяра е само това, което идва от дълбоката същност. Това не идва от ума, това идва от висшата душа.

Хайманута, това е целостта на човека, това е връзката със свещената, животворящата Същност, животворящата нишка. В Евангелието на Марко се казва: „Имайте вяра в Бога.“ На арамейски това преведено означава: Останете вътре в себе си, в своята същност.

Хайманута е собствена, висша увереност в свещеното единство и каквато е твоята увереност, такива ще бъдат и ще се случват нещата за тебе. Който има хайманута, е така заключен в себе си, че не може да бъде засегнат от света и от всички неща, събития, които се случват отвън, т.е. той не може да бъде засегнат от Второто същество и знанията на света.

Първото същество – Бог – е абсолютно неуязвимо, защото То живее в тайната на Бездната, която Го е създала, за което говорихме ноември месец – точно как Го е създала. Понеже Първото същество живее там, вътре в Него, в Неговата тайна, затова То е в абсолютен смисъл неуязвимо, така както е Божествената Любов. То живее в Абсолюта – мястото на безкрайната, безпределната, неизменната Любов. То се намира във Върховното Нищо, т.е. Любовта е във вечно и недосегаемо състояние. Както разбирате, това няма нищо общо с човешката любов. Говорим за Божествената, Първичната Любов, тя се намира във вечно недосегаемо състояние.

На кръста Третото същество показа именно тази Любов – безкрайната, безпределната Любов, затова се казва, че То беше послушно до смърт; иначе щеше да бъде послушание донякъде. Послушание към Първото същество донякъде означава – умираш; деветдесет и девет процента послушание и вяра означава – умираш. Това същество вярваше сто процента. Точно затова тази негова Любов беше посетена от Първото същество. Казано по друг начин: неговата Любов беше дарена с по-висша енергия, откъдето дойде възкресението. Значи имаше добавена енергия от по-дълбоко поле, а това означава от Първото същество и от тайната на Бездната. Оттам се явява възкресението.

Василид казва: Тайната, която сближава Третото и Първото същество, е именно Бездната. Те са сближени, казано по друг начин, чрез върховна, истинска и безкрайна Любов, Третото и Първото същество. Значи сближени по един универсален закон – върховна, истинска и безкрайна Любов, т.е. без никакви примеси.

Първото същество е подобие на Бездната и затова То е абсолютно чисто Съзнание. А това, според Василид, е безкрайното изначално лице – това е лицето на Бога – чистото съзнание. Безкрайното изначално лице, това е Любовта. Това означава да пребиваваш в безкрайността, но това е дадено само на Любовта, т.е. само на чистото съзнание е дадено да пребивава в безкрайността. Другите са заключени в така нареченото време.

Второто същество, Луцифер, е уязвимо, защото то не може да живее в Пустотата, понеже е изгубило своята чистота, чистотата на своето съзнание, т.е. то е изгубило първичната Любов. И ако човек живее в тази безкрайна Любов, злото ще го изпусне. Въпросът е дали човекът живее в тази Любов или в човешка, или друга.

Второто същество, Луцифер, не обича човека. Защо? Василид казва: Защото то знае, че в човека има тайна, която на него му е била отнета – това е именно Пустотата, безкрайната Любов. И затова Второто същество е свързано с така наречените трите шестици. По друг начин казано, Второто същество е свързано с неоплодената празнота, неоплодения мрак.

Въобще човекът, особено като Син Божи, наречено на арамейски бар алаха (бар алаха означава Син Божи), никога не може да бъде опознат – никакви хороскопи, никакво бъдеще. Защо? Защото той е част от тайната на Първото същество, което означава, че той е отвъд звездите, отвъд четирите стихии, отвъд човешката история. Именно поради това той живее в тайната на Пустотата – няма кой да бъде опознат. А Пустотата е непознаваема. В нея се живее, но не можеш да я познаеш. И никой не може да я развали. Това нещо е наречено истинският човек. Никой не може да го развали, защото живее в дълбоко място. Това е човекът, наречен бар алаха.

Пустотата обаче не означава, че човек не съществува. Тя означава, че човекът е безпределен като тайната на живота. Истинският човек, т.е. бар алаха, е абсолютно неопределим. Той въобще няма хороскоп, защото въобще няма звезди. Той живее в Пустотата, а там не само няма звезди, много неща няма – няма светове. Той е чисто, мистериозно явление. Той е много по-дълбок не само от света. Толтеките казват: Той е по-дълбок от безсмъртието. Друг път ще засегнем и този въпрос.

И злото се досеща, казва Василид, някак си за тази тайна, която е по-дълбока даже от безсмъртието. Но тя си е останала неуловима за Второто същество и затова злото я търси и се старае да проникне в човека. Даже то се старае много да проникне в неговата мъдрост, за да може да я изопачи. Понякога в някои хора е успявало, но в истинските мъдреци – не. Това на езика на гносиса се нарича прелюбодейство с мъдростта, но друг път ще говорим за това. Значи злото я търси, но човекът, който е познал себе си, открива тази тайна и става скрит за злото и за света. Ето защо е важно себепознанието. Ставаш скрит за злото, придобиваш мярката на нещата и си скрит за света. Вярно е, ходиш като другите, храниш се като другите, но вътрешният космос е нещо съвсем друго.

ЖИТНОТО ЗЪРНО

(трета идея за размишление)

Това е едно много напреднало същество, в нашия свят го наричаме житното зърно.

Житното зърно е висше същество. То е едно много странно семе, което е обърнато навътре към себе си, т.е. избрало е вътрешния живот; вглъбено е. Това семе е чиста духовна енергия, обърната навътре към своята духовност, към себепознание.

Това същество, наречено житно зърно, си е създало външна обвивка, известна в света като кора. Създало си е една стена, то е, за да отстрани света и неговите влияния. И после то се е насочило навътре, избрало е вътрешния живот. То е избрало развитието.

Съществото житно зърно е много тайнствено явление. То живее в уединение, медитативно. То владее медитация и концентрация на високо ниво. То се е концентрирало навътре.

Житното зърно е отвъд земята и небето. Те не го хранят, то си има еликсир в себе си. Храната е в него, то е независимо от тях. То е слязло, според Учителя, отпреди двеста и петдесет милиона години. Това означава, че има голям опит. То е слязло в света от състрадание, но то няма отношения със света, въпреки че се е пожертвало. То си остава забулено същество, което служи само на Бога. То си остава заключено вътре в себе си, скрито от погледа на света.

На едно място Учителят казва, че хората, когато ядат покълнало жито и въобще житни зрънца, те мислят, че ядат житото, а житото вътре пътува в тяхната кръв и ги наблюдава, прави свои дълбоки наблюдения. Понеже това е много напреднало същество, то си има свой цял вътрешен космос. То прави наблюдения, за които човекът не подозира. Пътува в мозъка, в сърцето, в стомаха, изучава тайни неща.

Житното зърно е много странен свят. То няма врата, няма прозорци, не излиза навън. То живее навътре, то е самоотречено. То е толкова затворено същество, че почти нищо не може да влезе в него, освен това, което жреците на Египет наричат Хему Нетер. Хему Нетер на египетски означава жреците на Бога. Думата Хему на египетски означава още няколко неща: означава облик, означава израз, означава лице, въплъщение. Но житното зърно, казват жреците, е толкова напреднало, толкова особено, че е скрило своето лице, своето Хему, своя облик. То се е обърнало изключително навътре, към своя произход. То се жертва за света, но служи само на Бога. Египетските жреци са знаели неговото първично име и са имали специално заклинание. Те са го държали в пирамидите до саркофазите, имали са специално заклинание, с което като го изрекат, като изрекат истината в него, изваждат енергия, с която пътуват в космоса. Изваждат допълнителна, тайна енергия.

Житното зърно външно изглежда така, сякаш е нещо материално, но това е само привидно. В своето минало то е постигнало такава дълбочина, такава медитативност, че даже делфините и китовете, за които сме говорили малко, могат да мечтаят. То е постигнало такава съсредоточеност, че е изчезнало в своята дълбока вътрешност. Даже е имало случаи, когато жреците са го търсили и в някои случаи не са могли да го открият. Като се има предвид, че жреците са само тези, които са сто процента отдадени на нетера, на Бога. То се е отказало от външния живот, защото е разбрало, че този живот е сън.

Казано по друг начин, животът е прекрасен навътре, това е неговото послание. Това не означава да станеш неадекватен, да се държиш вън неадекватно и да мислиш, че вътрешно можеш да се развиваш правилно. Животът е прекрасен навътре, но всеки трябва да си го устрои сам и то не чрез бягство, а чрез любов към своя произход.

Житното зърно е откровение. То е откровение на Бога. Житното зърно показва пътя на уединението. Вие знаете, на едно място Учителят казва, че ако житното зърно го заровиш в земята, ще даде нещо прекрасно, както и много дървета. Но ако човека го заровиш с главата надолу, ще изгние. Човекът не познава тайната.

Житното зърно показва пътя на уединението, как да бъдеш андрогин. Ако човекът започне да се уединява, може да изпадне в самота; какви ли не проблеми могат да се явят от неговото уединение. Но житното зърно умее това изкуство. То е цялостно, андрогин. То показва как да бъдеш хем сам, хем цялостен; как да бъдеш самодостатъчен, непривързан към света, непривързан към преходното и дълбоко потопен в себе си, в своята същност, в своя древен произход.

Уединението на това същество, наречено житното зърно, е и ключът към тайната на живота. Защото какво означава уединение и вглъбяване? Вървейки навътре, там е мястото на вечността – навътре, във вътрешния космос, дълбочината на човека, центърът на човека – там е вечността, т.е. вечността означава нещо много просто, което го е показало житното зърно. Вечността означава да влезеш в себе си, в своята дълбочина – това е достатъчно.

Житното зърно си има и анахата чакра, сърдечен център, но това е друга тема, друга тайна, друга част от неговия дълбок, вътрешен космос. По-нататък може да говорим и за това.

АУМЪ

2 май 2006 г.

Дзен

(лекция 4)

Боян Магът

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 5)

ДАО

(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 6)

Четвъртият враг на толтеките: смъртта

(трета идея за размишление)

ДЗЕН

(лекция 4)

Дзен е интуитивен. Това е наблюдение с невидимия пламък на сърцето.

Същността на Дзен не е в словото, а в сливането с Пустотата, т.е. сливането с Истината, което още означава пълнотата.

Истината не принадлежи на нито един народ. Тя принадлежи само на чистия Дух.

Дзен, това е твоята дълбока, вътрешна реалност. Тя е чисто духовна, тя принадлежи на вечността и на безпределността.

В Дзен има особен смях и една много тънка радост, много деликатна. Това е радост на душата, а не на ума.

Ще кажа една кратка Дзен-история: Един император отишъл при един Дзен-учител в гората и му носел подарък – много скъпа мантия, изработена от много скъпа материя, украсена с елмази, диаманти и т.н., достойна за човек-цар. Императорът му поднася мантията и казва: Не отказвай моя подарък! – Дзен-учителят му казал: Аз мога да я взема, но не мога да я нося, защото тук в гората няма смисъл. Освен това еленът ще ми се смее, паунът ще се шегува с мен; после ще дойде катеричката и ще каже: Какво е станало с този старец, да не е изкуфял? Ще каже: Защо ти е тази мантия? Ще се пазиш с нея от вятъра ли, от дъжда ли, от слънцето ли? Не си ли естествен? – Дзен-учителят казал: Моля те, вземи мантията обратно, защото цялата гора ще ми се смее и ще ме осъжда. Аз приех подаръка ти, а сега ти го вземи. Тази мантия е нужна на тълпата, при твоите хора. Те като я видят на гърба ти, много ще се радват и много ще те хвалят. Те ще я оценят, моите животни няма да разберат. Ще имаш много комплименти, постоянно тълпата ще ти се радва, а тук животните ще ми се смеят и как ще живея с този присмех сред тези диви животни? Ако сложа мантията, тези от гората ще кажат: Що за животно стана нашият старец – и ще ме питат: Защо се отклоняваш от пътя на Естеството? – Както виждате, той бил поставен в много неудобно положение. Казал: А ти знаеш, тази твоя тълпа ще те боготвори, ще се радва. Тя ще ти каже: Каква прекрасна мантия!

И после Дзен-учителят се разсмял. Това е чуден смях, защото той идва от Пустотата. Този смях е едно много красиво явление. С това той му изнесъл една друга проповед – проповед от вечността, защото разговаряли Духът и умът. Умът винаги има неприемливи предложения. Духът искал да му каже разумно и по един простичък за него начин, как стоят нещата.

Това е проповед на същността – такъв е Дзен. Дзен проповядва същността, а тя е простота. Тук смехът говори за вечността, но без думи – самият смях идва от вечността. Това е проповед без думи, това е Дзен-проповед. В Дзен всичко е празник, всичко е забавление – и животът, и смъртта. В Дзен въпроси няма, а отговорите са ненужни.

Дзен – това е културата на Пустотата. Тук няма никакви мантии, никакви дрипи, никакво образование, никакви партии. Тук посоката е само една – Истината, а всичко друго е без значение. Дзен се покланя само на Пустотата, само на Истината. Тук няма никакви авторитети. Единствено Истината е авторитетът. Никакви герои, никакви образи – единственият авторитет е Истината.

В Дзен няма Бог и богове, няма молитви, няма ритуали. Тук Истината е просто всичко. За Дзен животът и смъртта са само игра. Те нищо съществено не могат да предложат на Пустотата, т.е. на Истината. Само Истината може да предложи нещо съществено – именно това е избрал Дзен. И това съществено нещо е велика Пълнота. И понеже Пълнотата е толкова голяма, толкова велика и неизразима, затова Пълнотата е заживяла единствено в безмълвието – там е нейното място.

Кои са тези странни същества, които живеят в Дзен? Това са тези, които са търсили правилно в миналото Истината и не само са търсили, но са я намерили. Днес те живеят в състоянието, наречено Дзен.

Дзен използва много странно думите. Той използва думите вместо безмълвието и точно чрез думите учи на безмълвие. Тази пълнота в Дзен е толкова дълбока и неописуема, че е наречена чистата земя, девствена земя, която други упорито търсят и наричат Обетованата земя.

Ако отидеш при един Дзен-учител и вземеш да спориш с него логически и философски, той с лекота ще те изпрати за най-чудния зелен хайвер. Защо? Защото в пълнотата, във вечността няма никакъв спор. В Дзен няма способност за спор – как ще спориш при такава пълнота, при такава неописуемост, при такава неизразимост на съществуванието – не може да възникне спор.

Дзен няма нужда от чакри, нито от ясновидство. Дзен е поглед на чистото съзнание, а това съзнание е преди вселената, преди сътворението, преди всичко, преди вечността.

Този, който е навлязъл в Дзен, е превърнал тъмнината си в прекрасна зора. Сърцето му става сияещо.

Що е Дзен? Много просто. Дзен – това е да си пълен с Истина, просто да си изпълнен с Истината.

БОЯН МАГЪТ

(първа идея за размишление)

Боян казва: О, човеко, направи себе си достоен за онзи велик Дух, който вижда Истината.

Който не търси себепознание, ще попадне в жестока мрежа от заблуждения и ще бъде отведен встрани от пътя, защото не е погледнал правилно към своята собствена Божественост. Който не търси Истината в себе си, пропада в човечеството и в неговия демоничен мрак. Който не търси Истината в себе си, той изгубва най-важното си умение – умението да разбира правилно нещата.

Казва Боян: Църквата изпепели нашето истинско знание и затова изгуби своя образ, и тъмнината ще я гони с векове.

Любовта подарява на човека Истината за неговото развитие. Значи който тръгне по пътя на Любовта, Любовта му подарява Истината за неговото развитие, за неговия път.

Това истинско богомилско знание (както знаете, Боян е истинският ръководител на Богомилите) не се губи, защото Бог здраво го държи в Своята ръка и Той ще го върне на подготвените души. Има една такава идея, че изгорените книги ще просветлят човечеството. Те са най-ценните книги. В момента чета една такава, след време ще навлезем и в нея, от забранените, горена, много по-дълбока от Библията – това е книга на Христос – „Премъдрост на Христос“ се казва, от египетските апокрифи. Едната част е изгорена, там се говори за бездната и за много неща. Именно тези книги са наистина най-ценни. Книгите на Василид, около двадесет са изгорени, но те остават от най-ценните книги. Те се възстановяват бавно и те изнасят неписаната Библия.

Казва Боян: Който познае себе си, той става храм и светът не може да го покори. Събуди се – казва Боян – за самия себе си. Значи не просто за нещата, а за самия себе си.

За лошия човек Истината се явява като мрак. Тя още повече го обърква. И казва нещо важно за насилието, това важи и за най-малкото насилие: Всяко ваше насилие ще роди и създаде същество, което ще ви изяде. Такъв е строгият порядък.

ТОЛТЕКИТЕ

(лекция 5)

Будността се явява способност на чистия и овладян ум. Но малко или много, тя си остава ограничена и поради това е въвела много хора в заблуждение, понеже в будността има недостиг на пълнота и всеобхватност. Разбира се, будността помага да разбереш определени неща и тук тя е полезна. Но който иска да стане истински воин, трябва да върви още по-навътре в своето развитие, за да се освободи от т.нар. семанахуак. Това е толтекската дума за свят – значи ако иска да се освободи от света, т.е. ограничението. Всеки възглед на будността си остава ограничен, защото той няма всеобхватността на Духа, всеобхватността на чистия Дух, или както те го наричат Еекатл – това е тяхната дума за Дух. Думата Еекатл означава още свободен вятър, т.е. свободен Дух, незрим Дух. И понеже няма всеобхватност, будността си остава много опасен и коварен враг, който е приспал и заблудил много хора в пътя на развитието. Голямата опасност в будността е, когато човек си помисли, че в нейната светлина всичко става разбираемо и ясно. Но толтеките казват: Има голяма част от вътрешността и голяма част от външния живот, които си остават неразбираеми и човекът се оплита в заблуждения и абстракции. Той започва да мисли, че само той е разумен и така влиза в собствения си капан. Ето защо толтеките казват: Будността е необходим инструмент за ползване, но тя не е силата, която постига истинското откровение за тайната на живота.

Толтеките умеели да наблюдават своята будност от по-дълбоко поле и да се предпазват от нейните решения. Толтеките забелязали, че будността е източник на енергия, но и опасен грабител на енергия, когато тя много тънко се превръща в заблуждение, а заблуждението всякога се превръща в енергийно самоизяждане, както например е особено при лъжата.

Например будността учи човека да работи за своето оцеляване, а да работиш в тази посока е много голямо заблуждение. Защото да отдадеш живота си на оцеляването, означава да ограбиш своето развитие. Но този, който работи за себепознание, ще му бъде дадена допълнителна енергия от Орела за неговото развитие, защото целта му е правилна и защото само по пътя на себепознанието енергията расте правилно. По пътя на оцеляването енергията се разваля, по пътя на себепознанието енергията расте правилно.

Пътят към себепознанието е път към състоянието, наречено при толтеките папалотл, което означава пеперуда, по друг начин казано, означава състоянието безсмъртие. Това състояние споделяло с човека не думи, а Еекатл, т.е. не думи, а Дух – съвсем друго присъствие, което било част от присъствието на Орела, от неговите степени. Това означавало, според толтеките, да не си изразходвал стремежа си напразно. Значи който се е заел със себепознанието, той си изразходвал правилно стремежа; който се е захванал с оцеляване, той си разхищава стремежа и енергията.

Без будност ще се заблудиш, но ако се научиш да я управляваш, тя ще ти стане много ценен инструмент и даже приятел, но когато е поставена на своето място. За вземането на дълбоки решения в живота будността е недостатъчна, в много случаи опасна, защото тя няма в себе си окото на третия пръстен. По друг начин казано: За да действаш мъдро, трябва да си овладял абсолютно всички ходове на ума, т.е. всички ходове на глупостта.

Толтеките разбрали, че само чрез придобиване на мъдрост човек може да се изтръгне от будността и от нейните решения и само така толтекът получавал знанията на драконите, които всъщност са третият пръстен на силата. Казано по друг начин, драконите символизират истинските знания. В други народи просто ги наричат боговете.

Третият пръстен на силата е мястото на скритата Реалност. Тя се намира именно в третата степен на Орела. По друг начин казано, намира се в Бездната, в сърцето на Орела, т.е. в сърцето на Бездната – това е сърцето на Орела. Толтекската дума за сърце е йоллотл. В първичен смисъл това е състоянието на най-древния огън и първите същества, които са произлезли от този огън, са именно така наречените дракони, които, както казах, в други народи наричат богове, нефилим и т.н.

Да имаш чисто сърце, означава да умееш да сгъстяваш в себе си най-древния огън на Орела. Това е умение да сгъстяваш в себе си истинските знания, т.е. знанията на драконите, наречени третият пръстен на силата.

Според толтеките човек може да промени живота си само ако тръгне на истински поход към себепознание. Това е поход на живот и смърт, това е поход за пълно преображение на себе си. Разбира се, това е личен избор, но това е пътят към себепознанието.

Толтеките забелязали, че без безжалостна честност към себе си будността постепенно ще те направи повърхностен, защото тя се привързва към нещата, които са в семанахуак, т.е. нещата на света, в това число всичко наред – професии, народи, партии, имоти, коли, деца, най-различни видове дългове и т.н.

Толтеките казват, че да допуснеш привързаност към семанахуак, т.е. към света, означава да подходиш много повърхностно. Защо? Защото привързаността означава да обречеш себе си на голям провал, да поставиш себе си в огромно разхищение на енергията, която е необходима за най-важното сражение в живота – сражението за раждането на Истината в себе си.

Толтеките забелязали, че привързаността означава, че нещо в тебе настоява на глупостта. Това означава, че съгласявайки се с привързаността, ти се съгласяваш с глупостта, ти се съгласяваш с провала. А това означава, че се отказваш от истинския живот. Така толтеките разбрали, че трябва да надраснат опасната будност и да се освободят от нейното разбиране, за да влязат в извисяването, което води в третия пръстен на силата – това, което ние наричаме осъзнаване. Третият пръстен на силата не е някакви знания, той не е разсъждения, той не е разбиране – той е точно осъзнаване. Само накратко ще обясня разликата между разбиране и осъзнаване: при разбирането ти много често постъпваш срещу себе си, срещу собствената си хармония, срещу своята дълбочина, докато при осъзнаването никога не нарушаваш този закон. Т.е. при осъзнаването винаги постъпваш в хармония със себе си, със своята дълбочина, със своята цялост. Тук никога не посягаш на своята пълнота – това означава осъзнаване.

Да осъзнаваш, според толтеките, означава да уловиш същността и да имаш все повече истината в себе си. Казвам това, защото истината е на степени. А истината за толтеките е била много важна, защото имала очи от безкрайност – т.е. нещо, което надхвърля всички ограничения. Но толтеките знаели, че било много трудно да имаш истината постоянно в себе си. Тези, които имали истината постоянно в себе си, били от най-високата степен. Това не е степента дракон-вълк, третата степен при толтеките; това е най-високата степен – дракон-орел, което означава – това е степента на Старците и предците – техните древни Старци, велики Учители и предци. Само те имат постоянно истината в себе си. Дори и толтеките в третата степен понякога изпускали за малко истината.

ДАО

(втора идея за размишление)

Много пъти сме говорили и пак ще се връщаме по-нататък, след време – пак. Това е друго велико учение, подобно на Дзен, подобно на Чан, едно от великите, истински учения. Някои неща:

Човекът е на земята, за да изпълни себе си с Пустота, за да изпълни себе си с ДАО, което означава да изпълни себе си с истинност.

Знанието за Пустотата е единствената просвета.

Даосите казват: Светът е свещено място, а олтарът е следването на пътя. Пътят означава собствената си дълбочина.

Който е господар на себе си, не ще има друг господар, защото ще има ДАО.

Постижението е началото на неуспеха. Който е способен да се откаже от всякакви постижения, само той постига ДАО, постига същността.

Даосите казват: Когато доброто е очевидно, ползата от него е много малка.

Казват: Когато си болен, мисли за ДАО и ДАО ще нахрани твоята болест. ДАО умее да храни болестта. Когато болестта бъде напълно нахранена, човекът оздравява.

Истинският даос не търси даже опит (забележете, това е също странно учение, както и Дзен). Той търси само едно – постоянен живот в ДАО. Той знае, че ДАО е всякога по-дълбоко от всеки опит, какъвто и опит да имаш. Толтеките казват, че Орелът може да ти изпрати един лъч от сила и да бъдеш изненадан, освен ако не си във велико единство с Него. Значи даосът търси живот, вкоренен в ДАО.

Мярката, че ДАО съществува, е в неговото отсъствие. Точно това доказва, че ДАО съществува, това е най-голямото доказателство.

Даоският мъдрец странства в сърцето на нещата. Това е неговият път, той може да прониква. Лао Дзъ и Чуан Дзъ са стигнали до такъв връх на съзнанието, че даже и молитвата, и медитацията са станали излишни. Защо? Защото те постоянно изхождат от ДАО. Те толкова са се слели с ДАО и с Истината, че постоянно изхождат от Него. Нямат нужда от молитва, няма нужда от медитации, няма нужда от техники. И на едно място Учителят казва: Любовта е по-дълбока от всяка техника. – Въобще любовта не е техника. Значи самите те – Лао Дзъ, Чуан Дзъ и други подобни, те са над триста даоси – те самите са откровения на ДАО, откровения на Пустотата.

ДАО ще остане вечна загадка, защото Пустотата е нещо неопределено и неописуемо.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

Василид

(лекция 6)

В своето начало Второто същество, т.е. Луцифер, е било създадено като светлина и вечност. Но това означавало, че щом е било светлина, е имало вероятност да падне и да стане тъмнина. Щом е било вечност, имало вероятност да падне и да стане време, както по-късно се е случило.

Що е времето? Василид казва: Осквернение на вечността. Значи всички, които са влезли във времето, живеят във времето, даже някои повтарят „ Все пак сме хора“, само че това е внушение, и то натрапено внушение; не сме хора, а сме духове и съвсем други същества. Значи времето е осквернение на вечността.

Първото същество – Бог – не е нито светлина, нито тъмнина. Това означава, казва Василид, че в Него е нямало абсолютно никакво разделение, а само пълнота. А тази пълнота е сияела неугасимо, за разлика от светлината.

Първичният живот в своето начало е бил чист, свещен дар от Първото същество, наречено Бог. Но после дарът не бил оценен, т.е. свещеният живот не бил избран и бил изгубен. Така свободата се превърнала в съдба.

Маркион, един друг голям Учител-гностик, казва: От цялата Библия е важно само едно единствено нещо: учението за Първото същество. Всичко друго е без значение. После Василид обяснява: Първото същество е идея на Бездната. Тя е поискала да изрази себе си, своето безмълвие. Това е безмълвие от милиарди години. И тя е създала това велико, първо сияние. Никакво име е нямало тогава. По-късно било наречено Първо същество и по-късно – Бог.

Бездната е поискала да види нещо друго извън себе си – пак в своята вътрешност, но нещо друго извън себе си, нещо по-различно. Това било много странно желание на Мистерията. Тя е искала да види нещо по-различно и същевременно нещо подобно, нещо сияещо и да чуе някакво слово. Слово, което да има някакъв звук, вътрешен звук. И така, след милиони години безпределност и уединение навътре в себе си Бездната решила да излезе навън, в т.нар. вътрешен свят. Защото за нея вътрешността е външност.

Така било създадено нещо особено, нещо вътрешно, което, както казах, по отношение на Бездната е нещо външно. И така, Бездната е пожелала да види и да чуе нещо, защото тя е съществувала всякога безпределно в своето безмълвие. И именно това безмълвие е пожелало да чуе себе си. Това велико безмълвие от милиарди години, ако въобще можем да говорим за години, е пожелало да чуе себе си; пожелало да види себе си, да се огледа в себе си. И макар че според Василид Бездната в своята Мистерия, дълбоко в себе си си има всичко – и безмълвие, и реч, и сияние, и глас, и светлина, и тъмнина, и мрак, всичко е в нея – и макар че има всичко в себе си, тя е пожелала да създаде т.нар. Другото.

Чрез собственото си сияние Бездната е създала Първото сияние. После чрез собствената си светлина Бездната е създала Второто същество – Луцифер. После чрез собственото си слово Бездната е създала Третото същество. Същевременно Бездната си остава по-висша и от трите същества. След като Бездната създала Първото същество, което наричаме Бог, тя видяла велико сияние и самата Бездна толкова много се зарадвала, толкова много възсияла, защото първото сияние било подобно на нея – сияещо и безмълвно – това била велика и необикновена радост в тайната на безпределния мрак. Това сияние поразявало вечния мрак. Така се родило първото сияние, което било неописуема радост за Бездната.

След създаването на Първото същество, пак повтарям, Бездната преживяла огромна, необятна, неизмерима радост, която няма нищо общо с човешката радост, дори и с духовната. Това е радост от друго измерение. Защото това чудно първо сияние имало такава пълнота, че както казах, поразявало вечния мрак. Този мрак бил поразен, защото това чудно сияние звучало. То имало освен това и звук. То звучало над мрака. По-късно този звук бил наречен АУМЪ. Впоследствие този звук се превърнал в самото вдъхновение, в тайния образ на нетерите, на боговете. Това била самата тяхна същност, породена от този звук. Т.е. Аумъ било вдъхнато от Бездната като дар за всички несътворени и безсмъртни същности.

В тази връзка Яджнавалкия в книгата си, посветена на Аумъ, казва: Чрез продължително повтаряне на Аумъ човек придобива необикновения поглед на своя собствен дух. Аумъ утвърждава несътворената природа. Аумъ е утвърждение на изначалното безсмъртие.

После Василид казва: Бездната след като създала Първото същество и видяла, че мракът бил пронизан, Бездната видяла, че било създадено нещо предвечно. Било поставено началото на историята на вечността. Нещо, което било част от самата Бездна, и това било наречено Началото. Така от великата незрима и неосезаема Бездна, от незримия Лик било породено нещо зримо, нещо сияещо, нещо великолепно. Била създадена първата тайна на Безпределността. Тя била излъчена от великата Бездна.

Древната безмълвна Бездна била, пак повтарям, много възрадвана. Тя видяла вече нещо родено, нещо зримо. Това Първо същество сияело чрез Любовта – най-древният пламък, който впоследствие щял да стане основата на всички същества.

Бездната нарекла Първото същество Дух. И така Бездната и Бог започнали да се виждат и да общуват в Духа. По-късно по подобен начин Първото същество създало от себе си Третото същество, т.е. Христос, и те по подобен начин също се виждат и общуват в Духа.

По-нататък ще ви обясня: тъй като Василид е нещо много специално, той не е просто посветен. Той има специално посвещение, което означава съвсем друго нещо. Той обяснява (след време ще се спрем на това) грехопадението, въобще падението по съвсем друг начин. Много малко същества във вселената, в това число много рядко и учители, са обяснявали така. Той обяснява, че главната причина на Второто същество да падне е именно в неговата светлина – оттам започва грехопадението. В светлината имало недостиг. Обяснява, че боговете са паднали поради главната причина, която е божествеността, и го обяснява по един страхотен начин, друг път ще се спрем на това. Това са главните причини на падението – светлината и божествеността. В тях двете липсва абсолютното качество на Бездната – липсва Абсолютът, но друг път ще се спрем на този въпрос.

ЧЕТВЪРТИЯТ ВРАГ НА ТОЛТЕКИТЕ – СМЪРТТА

(трета идея за размишление)

Според толтеките смъртта – това е изгубената безупречност. Според тях способността да се греши означавало да увеличаваш смъртта в себе си. Някои мислят, че като казват „извинявай“, нещата се оправят. В този свят има много „извинявай“. Толтеките не вървят по този път.

Толтеките забелязали, че отдавайки се на безупречност, в един определен момент се стига дотам, че способността да се греши бивала ограбена. Значи тази способност, да се греши, от която и човек умира, бивала ограбена. Самата безупречност била древна традиция. Това е една от най-дълбоките древни традиции във вечността, става въпрос за вътрешната вечност. Тя била оставена от ядрото на първата подраса на Атлантида, която се нарича рмоахали. След време ще говорим за тях, за тяхната мъдрост.

Чрез своята безупречност толтеките забелязали, че четвъртият враг – смъртта – разбира се, в това число влиза и старостта, четвъртият враг не е видимо явление. Те прозрели, че човекът е умрял вътрешно и че явлението смърт е вътрешно явление, защото човекът живеел в тескатлипока, т.е. в илюзията. Затова умира, защото живее в илюзията.

Толтеките забелязали, че живеещите в илюзията не умеели да общуват с Истината. И те разбрали, че смъртта произлиза от липса на съкровено отношение към Истината. По-късно те забелязали, че Истината общувала и говорела отвътре само на чистото намерение. Така толтеките открили, че чистото намерение било ключът за разрушаването на четвъртия враг, наречен смъртта.

Толтеките видели, че четвъртият враг бил много тайнствено скрит и загнезден в йоллотл, т.е. в сърцето на човека. Т.е. смъртта е влязла там поради неправилно отношение към Истината. Така толтеките разбрали, че смъртта е болест на съзнанието, защото смъртта означавала отказ от Истината, отказ от стремежа към безупречност. Така безупречността се оказала още по-важна, защото тя отстранявала тази неправилност и водела до независимост от илюзията.

Те забелязали, че безупречността правела човека все по-безтелесен, все по-независим от ограничението на света. Значи такъв човек колкото е по-чист, е по-безтелесен. Кабала казва: Чистотата е освобождение от веществото. Не отричане, освобождение, но въпросът е да си независим и непривързан.

Те осъзнали, че безупречността е по-дълбока и от настоящето, защото тя означавала отдаденост на Истината. И наистина безупречният човек живее на по-дълбоко място, включително и от настоящето – той живее в дълбочината на Орела.

Наблюдавайки смъртта, толтеките видели, че тя е призрак, който успявал да излъже само спящите. Смъртта властвала само извън Истината. Тя властвала във времето и в т.нар. семанахуак, т.е. тя властвала в света. Така те разбрали, че смъртта е липса на безмълвно знание, т.е. истинското знание – знанието на древните дракони, което други наричат себепознанието.

Безупречността, казва Теун Марез, е действие на свободата. Безупречността сама по себе си е действие на свободата.

АУМЪ

6 юни 2006 г.

Вкусът на суфизма

(лекция 7)

Мохамед

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 8)

Арамейската дума ТАБА

(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 9)

Китайският гносис

(трета идея за размишление)

Има суфи-гносис, има кабалистичен, след време ще разглеждаме, има индиански, толтекски. Днес накрая ще разглеждаме китайския гносис, една неизвестна книга на Лао Дзъ – „Книга на отворените небеса“. Между другото, преди той да бъде Лао Дзъ, има една специална легенда за него, която казва, че той е бил древно божество с друго име, Лао Тун. Наблюдавал е тайните на ДАО, на Бездната, на Пустотата и чак след време слиза с това име – Лао Дзъ – и разкрива нещо от това, което е наблюдавал. Но тази книга, другата, е по-дълбока, ще се докоснем малко и до нея.

ВКУСЪТ НА СУФИЗМА

(лекция 7)

Суфизмът не е интелигентност или менталност. Суфизмът е практичен живот в Бога.

Бог явява Себе Си само в такава степен, в каквато търсачът може да издържи Неговото сияние – така казват суфите. Суфизмът казва: Само Любовта ще те освободи от тебе самия. Големият проблем, както и преди казахме, е човекът. Всъщност човекът трябва да се спаси от себе си и суфите казват, че само Любовта ще спаси човека, ще те спаси от тебе самия.

Ал Халладж – един от най-големите суфи, казва: Любовта, това е предвечното вино, изпито от избраните в нощта на завета. Той казва: Бъди пленник на Любовта, за да придобиеш истинската свобода – свобода от самопоклонение.

Чистото сърце е пълно с истинско знание – така казват суфите.

Ибн Араби, друг голям суфи, казва: Аз също давам живот на Бога, познавайки Го в своето сърце. И казва още: Ние сме необходими на Бога, за да може Той да яви Себе Си на самия Себе Си. Бог е поместил в чистото сърце знание за Себе Си.

За спора суфите казват, че в спора е скрит Иблис, т.е. дяволът, а в Любовта е скрит Бог. Любовта е безспорна. Когато Бог иска някой човек да го познае, Той му дава зикр, т.е. той му дава постоянната молитва, постоянното помнене. Бог дарява предания с реално вътрешно свидетелство за Себе Си и му дава знание за Себе Си, без завеси и без посредници – директно. Става въпрос за предания, после ще се спрем за малко на този въпрос.

Чистото и истинско духовно размишление зависи от овладяването на себе си. Тогава в това размишление се движи Духът на Истината.

Откровението идва от Божията милост, а Божественото внушение идва от Божието благородство, за да те просветлява и да те води. Божествените внушения са за чистите души, а откровението е за учители и пророци.

Суфи първо пътешества към Аллаха, към Бога, после в Бога и накрая с Бога – това са трите степени.

На суфи-език да празнуваш, означава да бъдеш господар на своето сърце, иначе празникът не е празник. Истинският смисъл на празнуването е, когато си господар на своето сърце.

В началото суфизмът е постоянна молитва, после е екстаз, накрая – нито едното, нито другото. Суфи казва: Не познавам този свят, нито онзи свят; познавам само Бога. Зикр, или постоянното помнене на Бога, заглушава постепенно всички гласове на света. Ето защо е важна постоянната молитва, защото тя постепенно заглушава всички излишни, второстепенни гласове, гласовете на света, независимо дали са астрални или външни.

Постоянната молитва, казват суфите, е най-голямото безпокойство за егото, за т.нар. нафса, или егото. Ако Бог не помни човека, и човекът няма да помни Бога. Основната практика – зикр – т.е. постоянната молитва, това е сърцевината на практическия суфизъм. Те се отдават най-много на това – постоянно молене, постоянно помнене на Бога – това е тяхната най-дълбока практика и традиция. Зикр, както казах, е постоянно помнене на Бога, противоположното на забравянето.

Що е зикр? Накратко ще кажа няколко неща. Първо, влизане на Бог в сърцето; второ, съхраняване на Бог в себе си; трето, означава подчинение; четвърто – израз на преданост; пето, то е хадис, т.е. то е предание; шесто, то е Коранът, есенцията на Корана; седмо, то е истинското знание; осмо, то е благородство; девето, то е благодарност за всичко, което се случва.

Висшият зикр, т.е. висшата молитва, тя е вече пълна и абсолютна, безкомпромисна съсредоточеност на вниманието в Бога. Предният зикр води вече до това огромно, абсолютно пълно и безкомпромисно съсредоточаване в центъра, в Бога.

Сияещият Коран, за който ще говорим по-нататък, казва: Човекът е това, в което той е усърдствувал, т.е. неговото усърдие. Т.е. човекът е това, в което е бил най-много усърден, прилежен.

Суфи казват: Има два пътя за придвижване към Истината: маджзуб и салик. Ще обясня: първият път е маджзуб, означава посредством Божествена благодат. Това е, когато Бог е завладял човека поради неговата голяма преданост. Значи когато човек е много предан, Бог го завладява, тогава Бог му дава своето Божествено присъствие. Но това се случва рядко и такъв човек се нарича маджзуб, означава безумец. Такива безумни хора намират Бога чрез изключително голяма преданост. Вторият път е салик, означава посредством ученичество, когато човек е особен търсач на пътя и на мистично познание. Това е път, който изисква много усилия, много големи, продължителни усилия – това е другият път.

И накрая суфи казва: Достигни до мястото, където няма слово, няма различия – има само изумление.

МОХАМЕД

(първа идея за размишление)

Мохамед казва: Който има особена любов към Бога, Бог му дава сърце, което вижда отвъд двете очи. Бог можем да Го разберем дотолкова, доколкото е любовта и отдадеността ни към Него – това е мярката.

Който е изоставил зикр, казва Мохамед, който е изоставил постоянната молитва, той е изгубил своето достойнство.

Ако човек не може да открие мъдростта на Бога, вселената го поглъща, т.е. разни светове, което означава разни ограничения.

Всеки човек трябва да изгради двореца на своето сърце, защото там се намират всичките красоти.

Когато те сполети беда и докато тя не те напусне, трябва да вярваш в наградата си от Бога, казва Мохамед. Разбира се, тук става въпрос за беда, която те предпазва от друга, по-голяма беда – трябва да я оцениш, за да не дойде не опасното зло, а зловещото зло – има голяма разлика; вместо да преживееш големи напрежения, да преживееш фаталност – разликата е голяма.

Сърцето е създадено, за да бъде извор на сияние. После Мохамед казва: Изчезването в Бога, това е най-живителното умиране.

Любящият вижда Бога чрез прозореца на сърцето си. Ако направиш едно добро дело, без да следваш Истината, това дело не е добро, то не спада към висшата мярка.

Кое е най-важното нещо в живота? Мохамед казва: Благословението свише, благословението отгоре. Иначе целият ти труд, ако е без благословение отгоре, е разпилян.

И накрая казва нещо прекрасно: Превърни страданието си в розова градина.

ТОЛТЕКИТЕ

продължение

(лекция 8)

Мисля, че ще говорим години наред, едни от най-честите лекции ще бъдат за толтеките, тъй като са голяма мъдрост, много отдадени, много тънкости има. Ще трябва да ги проучваме, на първо време съм подготвил около двеста лекции. Не знам докъде ще ни стигне времето, но след време много от тях ще излязат и на книги.

Продължаваме от предния път с толтеките:

Толтеките забелязали, че когато се упражнявали в безупречност, възприятието ги обожествявало. Значи това е съвсем друг род възприятие и то ги обожествявало. Това възприятие в света те го нарекли Теотл, което означава Бог, или по друг начин казано на техния език – Обожествяващият нещата. Така толтеките открили, че ако възприятието те обожествявало, човек ставал господар на живота си. Така те разбрали, че чрез това възприятие ти ставаш достоен за Орела, за едно друго, по-истинско знание – знанието за тънкостите на нещата. Защото именно в тънкостите на нещата, в тънките енергии, във фините неща се намира Духът и всичко е произлязло, както казва Яджнавалкия, оттам, от най-тънките неща, от тънките енергии, т.е. от Брахман.

Толтеките открили, че правилното възприятие заражда познание, което преодолява митоте, т.е. което преодолява хаоса, което преодолява света. Защото това възприятие водело до скрития свят на Орела. По-късно те открили още, че това възприятие се превръща постепенно в мъдрост. Значи отначало е възприятие, но то после се превръща в мъдрост. И тази мъдрост била лъчиста и сияеща. При знаещия човек няма сияние. И Учителят казва: При него може да има някакъв блясък, но няма сияние – разликата е голяма.

По-късно толтеките открили, че правилното възприятие отстранявало нещо много важно, нещо много старо и много древно, нещо по-старо дори от спомените на човека. Това старо нещо било тескатлипока, или вселенската илюзия, т.е. старото зло, илюзията. И макар че това старо зло и тази илюзия били много опитни, те умирали все повече и все повече в правилното възприятие. Така илюзията се видоизменяла и умирала поради лъчите на правилното възприятие. Така толтеките разбрали, че връзката с Орела ставала чрез правилно възприятие и то било решаващо. И както казах преди време, по време на потопа толтеките имали възприятие, което не било бедствие, те не го възприемали като бедствие, а като часа на истината. Те се сливали с потопа по особен начин, което означавало на техен език – те се сливали с очарованието на свободата. Забележете, никакво бедствие, а те се сливат по време на потопа с очарованието на свободата.

Толтеките забелязали, че когато си устремен към Истината, Орелът се насочвал към тебе и започвал да те учи със знаци и духовни изрази. Толтеките после си задавали въпроса: Докога тескатлипока, т.е. голямата илюзия, ще обвързва човека? И разбрали докога илюзията ще обвързва човека: докато човекът успее да убеди вселената в своята безупречност! Значи дотогава илюзията и вселената ще го обвързват. Така толтеките разбрали, че все повече трябва да се отдадат на безупречност, защото чрез нея те натрупвали лична, сияеща сила, чрез която се подготвяли за среща с Истината. Те знаели, че ако не бъдат подготвени, щели да бъдат унищожени от нейната страхотна сила, защото те знаели, че Истината е най-древната сила, невероятна сила, ядрото на всякакво могъщество. Те знаели, че в тази велика сила нямало абсолютно никаква илюзия и точно затова те се стараели чрез безупречност да освободят себе си и от най-малката илюзия, за да могат при сблъсъка да оцелеят, за да могат да издържат срещата си с Истината. Така наблягайки изключително много на безупречността, толтеките разбрали, че това е единственият начин безопасно да стигнат до Истината и до нейното съкровено ядро. Защото те знаели, че само тогава Истината щяла да им даде дара на Куаутли, това е толтекската дума за Орела, или дара на свободата.

Толтеките знаели, че много други са навлизали много близко до ядрото на Истината и когато са нямали безусловна безупречност, те са погубвали себе си. Те са изгубвали разсъдъка си и живота си и са се завръщали обратно в тескатлипока, т.е. в илюзията, хванати от още по-голяма степен на илюзия.

Толтеките разбрали, че само чрез безусловна безупречност човекът влизал в третия пръстен на силата. Такъв човек не е нито тяло, нито ум, нито разум, нито някаква аура, защото всички тези неща са само съставки, елементи, а истинският човек е надминал своите съставки, своите елементи – той е нещо повече от тях. Истинският човек е станал СЪКРОВЕНО ЯДРО, отломък от тайната на Истината, нещо много повече от ум, разум, аура и т.н.

Така толтеките разбрали, че не са същества на вселената и илюзията, а те са чисти, съкровени ядра, чисти духовни същности. Така толтеките осъзнали, че били във вселената и отвъд нея. Те разбрали, че всеки човек е нагуал, всеки човек е учител – дълбоко в себе си е учител, или както лемурийците казвали – наакал, т.е. учител, съкровено ядро. Разбира се, стига човек да осъзнае, че всичко е съкровено – и около него, и в него. При това условие човекът става все повече нагуал – ако осъзнае, че всичко около него и в него е съкровено, т.е. че всичко е чист дух.

Толтеките осъзнали, че ако не развият своята безупречност, те ще стават жертва на всякакви обстоятелства, жертва на всякакви неправилни възприятия, които са, разбира се, илюзии. Т.е. чрез неправилните възприятия човек постепенно става враг на самия себе си. Така толтеките осъзнали, че ключът срещу илюзията е все повече безупречност. Затова в тази безупречност, когато тя стане безусловна, никога повече не може да се промъкне разочарование, защото разочарованието означавало самоограбване на собствената енергия. Те имали оставено завещание от своя Баща – Кецалкоатл – който им казал: Истинският толтек се отличава по това, че има непреклонно намерение да открие съкровеното ядро на Истината. – Непреклонно! И това става по пътя на постоянни упражнения в безупречност.

Освен това толтеките открили, че при голяма трудност ако имаш приятно чувство, това било наградата за контрола върху себе си и това приятно чувство съхранявало енергията. Значи от една страна, е награда за контрол върху себе си, а от друга страна, съхранява енергията. Те осъзнали още, че при тежка ситуация, когато съхраняваш приятно чувство, това било натрупване на лична сила, необходима за най-важната среща с Истината. Тук само ще вметна, че по пътя на своята безупречност Христос оцеля на кръста при срещата си с Истината, в случая наречена Отец. Ето защо той се възроди в своето съкровено ядро, в своя дух и в своята свобода.

Толтеките разбрали, че който върви в пътя на една безжалостна честност към себе си, той придобива едно тайно умение. Ще кажем нещо за това тайно умение. Това е умение да чувстваш правилно пътя си, когато си попаднал в голяма тъмнина и мрак. Тогава вътре в този мрак изведнъж му ставал ясен изходът. Това идва от това тайно умение. Изведнъж му ставал ясен изходът, защото те забелязали, че в този случай Орелът им давал нещо от себе си, нещо отвътре, чрез което те ставали еекатл, чист дух, свободно дихание, свободен вятър, т.е. те ставали свободни.

АРАМЕЙСКАТА ДУМА ТАБА

(втора идея за размишление)

В Евангелие на Матей, седма глава, седемнадесети стих, се казва: „Всяко добро дърво (преди време го загатнахме, малко ще го разгледаме днес) прави добри плодове, а лошото дърво прави лоши плодове“. В гръцкото и в много други писания се ползва думата добро. Гръцката дума за добро е агофос – ще видим колко е бедна и неправилна. Значи думата агофос, т.е. доброто дърво, или човекът, тази дума означава щедър, добър, мил, доброта. Но ти можеш хиляди години да бъдеш добър, мил, щедър и да не познаеш себе си, и да не познаеш Бога. Нито добрият, нито милият, нито щедрият означава таба – арамейската правилна дума; в арамейската Библия, в езика на Христос е таба и означава зрялост или узрял – узрялото дърво дава узрели плодове. Доброто дърво не може да даде такива, а всякакъв вид ясновидци, яснослушащи, ясноусещащи – те не вървят по пътя на познание на себе си и на андрогина. Те работят в нисшите сфери и това е техният път.

В арамейския текст стои думата узрялото дърво. Думата агофос е хубава, но ограничена. Тя означава отношение към хората, тя говори за взаимоотношения с хората, а в арамейския текст думата таба говори за отношение към Бога. Затова в българския език има две думи – любов и обич. Не можеш да любиш хората – любовта е дадена, за да любиш Бога, за да любиш центъра; любовта е отношение към центъра, а обичта е за хората. На хората ще дадеш обичта си, а любовта си, главната си същност ще дадеш на Бога, ако искаш да постигнеш мярката и изпълнението на най-важния закон – любов към Бога. Тогава всичко друго ще си дойде на мястото, т.е. ще имаш мярката – всеки човек доколко и как да го обичаш.

В арамейския текст думата таба говори за отношение с Бога. Гръцкото добро е просто едно неузряло, ограничено добро. На това добро му трябва много време, докато стигне до това, което Христос е казал: Узрялото дърво дава узрели плодове. Думата таба е онази зрялост, която е в единство с Бога, която е в свещено единение, и само това може да се нарече истинско, узряло добро, което влиза в мярката на тази първична дума – узрялото добро, или абсолютното добро. Защото само това добро, узрялото добро, има правилно действие към Бога. Иначе неузрялото добро, т.е. външното добро, е наречено в арамейския език биша, означава зло. Това е злото, което е изгубило ритъма си със свещеното единство. Това действие е закъсняло в своето развитие – това добро. Това действие е изостанало, забавило се е. Това добро – агофос – впоследствие е станало зло, понеже не е узряло за своята истинска цел. Това агофос е изпуснало нещо съществено в развитието си.

Разликата между добрия човек и узрелия човек е много голяма. Добрият човек няма реални корени в Бога. Той може да е добър, мил и щедър, както казах, той може много да помага, но той е изостанал в своето развитие, защото не живее в принципа, т.е. той не живее в Бога. Узрелият човек е съзнателен, той живее в пълно единство със своите разбирания и с Бога, той действа според свещеното единство – не според човешки мнения, не според света – светът не му влияе. Той действа според свещеното единство, докато агофос действа според себе си, затова рано или късно добрият човек ще бъде разочарован от живота и много лесно даже може да стане лош – биша. Докато узрелият човек нищо не го разочарова, защото живее в таба, живее в Бога, живее в своята зрялост. Агофос – това е приятният, сърдечният човек, човекът, който не познава себе си.

Да бъдеш таба – узрял – това не е въпрос на предопределеност, това не е въпрос на стремеж, нито даже и въпрос на чистота. Това е въпрос на подход, въпрос на избор. Да избереш тази нагласа, това е достатъчно. Избереш ли тази нагласа, този подход, ти все повече навлизаш в таба. Това е човекът, който е избрал и посял в себе си рехем – арамейската дума за любов. Любовта прави в човека този избор, тази нагласа. Самата любов е винаги нагласа за свещеното единство. Ако тя е обич, тя е нагласа за общественото мнение и за хората. В тази нагласа човекът пропада, защото общественото мнение и светът нищо не струват пред мнението на Истината и на Бога, пред мнението на принципа. Тази нагласа – става въпрос за чистия подход – е привлякла в себе си за постоянно Божественото присъствие. Така този човек е придобил една вътрешна реалност, която добрият човек я няма, защото рехем, или истинската любов, е насочена само към Бога, само към реалността.

Добрият човек знае, че има нещо хубаво в доброто, но той не е съзнателен, защото неговият опит е човешки, ограничен, защото той не е посял рехем, любовта в себе си. Докато таба, или узрелият човек, е посял и той става все по-съзнателен. Ето защо добрият човек не се одухотворява. Реално в дълбините той не се одухотворява, липсва му същественото, от което идва одухотворяването – това е любовта, това е реалността. Докато таба, узрелият човек, действа с реалността в себе си. Той действа с любовта в себе си, със своето духовно начало и затова той е наречен таба – „узрялото дърво дава узрели плодове“.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

продължение

(лекция 9)

Второто същество – Луцифер – е съставено от светлина и вечност. Както казах и преди, това означавало, че ако то не избере цялостно Първото същество, то ще се преобрази – светлината му ще стане тъмнина, а вечността му ще стане време. А тъмнината означава желание, времето означава ограничение. Когато светлината на Второто същество не е избрала Бога, тази светлина е изпуснала нещо в пътя си към своя произход и вместо да засияе в любовта, тя е тръгнала по пътя на желанието; желанието – коренът на всяко зло. Така вместо любов се явило желание, желанието опетнило любовта.

В светлината има недостиг на Първото същество, недостиг на любов, който може да бъде запълнен само от тайната на Първото същество. Светлината е нямала право на желание – имала е избор, но нямала право – тя трябвало да избере Първото същество. Светлината е трябвало да стане любов, защото само Бог има право на желания. Само нашата висша душа има право на желания. Защо? Защото висшата душа има желанията на Бога. При това положение щяха да се раждат богове, т.нар. чисти сияния, девствени, първични духове, а не астрални същества и демони.

Когато Второто същество не е избрало Първото, то се е отказало от светлината си, то се е отказало от развитието си; влязло в желанията, влязло в застоя, то е започнало да желае. Така Второто същество пропаднало, защото погубило собствената си духовност. То се самоотделило от светлината си, която му е била дадена, за да търси и утвърждава в себе си Първото същество, т.е. Бог. И затова впоследствие светлината се отделила от него и Великата Любов била наранена от желание, неузряло желание.

На светлината и вечността липсва нещо и за да не пропаднат, те е трябвало да съхранят Първото същество в себе си, защото, както казах, в светлината е имало недостиг на нещо абсолютно, нещо, което идва от Бога, нещо, което идва от Бездната – недостиг на сияние, а във вечността е имало недостиг на безпределност. Вечността е също ограничена, тя е едно излъчване на Бога, но дълбоко навътре има нещо повече и това е безпределност. Тези двете са недостиг на качества, които се съдържат само в Първото същество и в Бездната, в Неговата тайна. Оттук започва падението и впоследствие от това падение се стига до връзката на много същества с Второто същество. Тази връзка на падналите същества с Второто същество по-късно щяла да бъде наречена съдба. А падналите същества – Адам и Ева – щели да бъдат наречени вместо същества хора и човеци. Думата човек произлиза от чо и век – значи животът толкова се е скъсил, че се движи около един век вместо вечност, вместо безпределност.

Стигнало се е до голямо ограничение, защото Адам и Ева пожелали Второто същество, т.е. нисшия гносис, нисшето откровение, откровението за доброто и злото и сега го изучават вместо Висшия гносис, който е откровение за Любовта. Именно чрез нисшия гносис те изгубили своята мъдрост. Така Адам и Ева пропаднали от божествените чувства в астрални чувства, те били преобразени от силата на Истината. После от астралните чувства те са придобили разсъдък – друго падение – докато чрез божествените чувства те са имали разум. Този разум е можело да стане постоянно свещен, ако са били направили правилния избор.

На земята има древна, невидима война след падението на Второто същество, чиято цел е Адам да изгуби своите божествени чувства. Това е война вътрешна, тя е между същност и личност. Второто същество иска човек да стане личност, а разумният човек трябва да стане същност, същество.

Първото същество е ДУХ, Второто същество е УМ и затова Второто същество не може да познае Духа, защото Духът е винаги отвъд. Само Духът може да познае Духа. Духът е същност.

Валентин казва: Ние трябва да надраснем падналата духовност, наречена умът, и да се върнем в Първото същество, защото най-великите истини слизат само от гласа на Първото същество и на Бездната.

След падението си от светлината и вечността Второто същество е станало и още нещо – страст. Тя е главният породител на материята, т.нар. гъсто вещество. Страстта е главният породител на материята, на оковаването на човека в тяло. Чрез страстта Второто същество поражда психика, психизъм и одушевена астрална субстанция, докато Третото същество – Христос – поражда пневма – т.е. чиста, духовна субстанция, същества.

Целта на Третото същество – Христос – е да отдели висшата душа от робството на страстта, от т.нар. алчно, астрално тяло. За такъв човек, алчен и недоволен, Учителят казва: Цялата вселена да му дадеш, той пак ще е недоволен – понеже е изпуснал същността, най-важното нещо. Ако Христос успее да отстрани астралното тяло и тази страст, тогава в човека ще остане Любовта, а от нея ще се раждат само богове, което е било целта – богове и божествени същности. И затова е наказано Второто същество и впоследствие и Адам, защото Адам е посегнал на нещо, което е принадлежало само на зрелостта, само на Бога и на боговете. Адам е посегнал на нещо съкровено, което е принадлежало само на Любовта, а не на желанието, защото Любовта работи във високото поле на Първото същество.

Зохар казва, че първият Адам, който никога не е падал, т.е. който никога не е допуснал желание, е наречен праобразът. Този, който никога не е падал, той е абсолютен андрогин, той е останал в първичната си субстанция, в първичната си цялост. Кабала я нарича образът на храма. Този първичен Адам е надарен с тайна мъдрост, на другия Адам тя е била отнета.

Първото същество, казва Василид, е нашата абсолютна родина, но засега тази родина е временно изгубена. Но Първото същество е създало енергията и е внесло в енергията седем врати, седем чакри, седем печата, които са пътят към абсолютната родина. Седмата врата, сахасрара чакра, е завръщането в Първото същество, завръщането в сиянието, завръщането в най-древното сияние, докато петата чакра е чакрата на Христос, чакрата на чистото слово, там е скрит Христос. Седмата врата символизира т.нар. заключена тишина и наистина който преживее тази заключена тишина, това сияние, той не може да говори, защото Първото същество не може да се обясни, понеже е част от тайната на Бездната.

В шестата врата е тайната на самия човек. Тук е неговият възход и неговият избор. А в четвъртата чакра, четвъртата врата, се решава въпросът за любовта: дали ще имаш любов към Първото същество, т.е. дали ще имаш развитие, или ще се лишиш от своята дълбочина. В тази чакра се решава дали ще вървиш нагоре и навътре, или ще изгубиш дълбочината си, която е необходима, за да те ръководи от само себе си.

Второто същество не знае дори, че тишината е виждаща. Сама по себе си тишината е виждаща, но тя не разговаря с Второто същество. Тишината не разговаря със смъртните – тези, които са опетнили любовта.

Човекът се намира между Първото и Второто същество, но ако светлината на човека избере любовта, тогава човекът се насочва към Първото същество, което ще го осияе и затова именно целта на Второто същество е да отнеме светлината на човека и неговите божествени чувства. Затова Учителят казва: Люби Бога повече от себе си – защото истинската любов към Първото същество отстранява Второто същество на вътрешен план, отстранява Второто същество в твоята вътрешна реалност.

Но засега човекът има един голям проблем: той не може да понесе своята дълбочина. Защо? Защото в тази дълбочина се е вмъкнала тъмнината на Второто същество и затова на човека му е много трудно да се завърне в Първото същество. Защото човекът трябва да премине през собствената си дълбочина, наречена карма, наречена още тъмнина. Всичката тази тъмнина е посята в човека. Човекът трябва да я срещне лице в лице, но понеже не е безупречен, понеже няма особена любов към Истината, той не може да премине през собствената си дълбочина, за да оцелее.

Човекът е създал този мрак в собствената си дълбочина и това е създадено още от древността, но рано или късно всеки човек трябва да мине през своята собствена дълбочина, през личната сатанинска дълбочина. Понеже е направил много договори, сега той трябва да ги преживее и да ги издържи. И след като мине, той може да влезе в другата си дълбочина, която отначало му е била дадена – дълбочината на Любовта, дълбочината на реалността, дълбочината на Първото същество в него, т.е. на Бог в себе си.

КИТАЙСКИЯТ ГНОСИС

(трета идея за размишление)

Това е една от тайните книги, „Книга на отворените небеса“. Ще разгледаме тук какво казва Великият учител, някога наричан Лао Тун, впоследствие Лао Дзъ:

Преди хаоса, преди вечния мрак е имало нещо велико, нещо неоформено, нещо странно, нещо мистериозно. То е пустота бездънна. Тук именно е живеело ДАО. Това мистериозно ДАО е било Велико Съкровено, Велика Пълнота. Мисли и размишления не му подхождали, прекалено е било извисено и дълбоко, за да се обременява от мисли и размишления. Такова е било Великото Първично. Тази мистериозна Бездънност е безвечна, неуловима, странно движеща се навсякъде, неизтощима. Не знам накъде се движи – това нарекох ДАО. Разстила се навсякъде, лее се във всички посоки. – Това е условно казано, защото тогава е нямало светове, нямало е дори и посоки. – Тази мистерия е ДАО, тя е безпределна и чудно подвижна, всякога се движи с лекота – т.е. тя няма тегло. По друг начин казано, истинската Любов няма тегло; желанието има тегло, даже някои желания на хората са толкова тежки, че знам случаи – някой скача от втория етаж и умира, друг скача от седмия етаж и нищо му няма. Това са различни падания, това зависи от психизма на човека. Който има тежки желания, пада тежко; който има леки желания, има случай на паднал от седмия етаж – почти нищо му няма, а както казах – от втория етаж и заминава в другия свят, защото падането е тежко, психично, то е ментално.

Когато тази мистерия стигне до края на безпределността, отново се връща. Никога не узнавам къде ходи и къде се връща. ДАО не е създадено, затова е неуловимо. ДАО е самопородено. – Значи не е създадено, вечно е съществувало като идея – ДАО е самопородено. – Понеже е безпределно, ДАО е неизговоримо, не можеш да го изговориш, защото То прилича на несъществуващо. Така открих, че и аз съм несъществуващ. – Знаете, учените много спорят дали Лао Дзъ е съществувал. И после той казва: Аз никога не съществувам. – Той е избрал пълнотата, просто пълнотата.

Странно – казва Лао Дзъ – е всичко около мен и в мен. Не зная аз ли възприемам ДАО или ДАО възприема мене; аз ли възприемам Истината или Истината възприема мене. Но аз знам, че възприемам само безпределното.

ДАО все пътува и все се връща в първичното си състояние. То е състояние на сияние. Изглежда ДАО няма друго състояние. Ако ДАО имаше друго състояние, щеше да ми каже, понеже сме приятели. Но нищо не ми е казало, даже не ми е казало откъде иде тази необятност вътре в мен. ДАО нищо не ми казва, може би защото сме приятели.

Всичко е родено от това странно Същество, което Го няма. То всякога отсъства. Ето защо и аз отсъствам. Аз не присъствам. – Такова е първичното състояние – неприсъствие, т.е. пълнота. Ако присъстваш, пречиш на Бога в себе си. – Това велико Отсъствие не иска да се проявява. Реших и аз да бъда като Него – непроявен. Това е неуловимото състояние. Когато срещнах ДАО, видях, че То ми отстъпва. Така разбрах, че ДАО съществува – щом ми отстъпва, значи съществува, има Го. Ето защо аз не Го виждам, защото Го има. Понеже Го има, не Го виждам. Но То сигурно ме вижда. Реших да се крия от ДАО и аз също да му отстъпвам. Взаимно си отстъпваме – така станахме приятели. Между нас се роди вечна отстъпчивост. Щом Му отстъпвам, ДАО съществува в мен.