ЗА ОТРЕЧЕНОСТТА

Който не се отрече от цялата суетност на създанията, той не може да бъде нито заченат, нито роден в Божественото раждане.

Ако Душата трябва да познае Бог, тя трябва да забрави себе си и да загуби себе си; защото, докато тя вижда и познава себе си, тя не вижда и не познава Бог.

Освободи от себе си всички неща, и всичко онова, което си в себе си и се приеми същностно – такъв, какъвто си в Бога.

Бог трябва да излее Милостта Си в душата на онези, които съвсем са се отрекли от себе си и Го следват.

За сливането Едно с Бог Душата трябва да се е отрекла не само от външните, но също и от всички духовни и вътрешни дела, така че Бог е да е действащият, съвсем непосредствено, а Душата само да е проводник на Божието дело, на което тя се е отдала и му е съвсем покорна.

В какво се състои свободата на един обожествен човек? В това, че той за себе си е нищо, нито желае нещо за себе си. Той иска само едно – делата му да възхваляват Бога.

Най-висшата свобода на човека се състои в това: той трябва да бъде така свободен, че да забрави своето, себе си и всичко, което е. Да се влее обратно в бездънната Бездна на своя Праизточник.

Нищият по воля оставя да си заминат приятелите, благата и славата на света и слиза в долината на Смирението. С това той е в своята външна свобода и не търси повече утеха в преходните неща.

Мили, бедни по воля деца… стойте здраво в Христос и не мислете за себе си… и ако светът ви мрази – казва Христос – това вие трябва да приемете по-скоро с вътрешна благодарност от Бог. Да смятате себе си за недостойни за Него, едва тогава вие сте се отрекли от себе си.

В онези, които са се отрекли от себе си и следват Бог, освободени от всичко, в тях Бог… излива Милостта Си и ги опрощава, и ги изпълва със Себе Си.

Докато човек не стане така свободен от себе си, както, когато не е бил дотогава, той не изхожда от правилното самоотричане.

„Едно“ – означава нещо, на което нищо не е прибавено… Едното е отричане на отричането. Всички създания имат едно отричане в себе си: едното отрича, че е другото… Бог обаче има едно отричане на отричането: Той е Едно и обединява всичко друго, защото няма нищо освен Бог.

ЗА ЛЮБОВТА, МЪДРОСТТА, ИСТИНАТА, МИЛОСТТА, ЦЕННИ МИСЛИ

Едно ново познание носи нова светлина. Една нова Любов носи едно измерение, ново обединение.

Колкото и малка да е Любовта, тя създава нова топлина и желание за обединение.

Човек не може да влезе в Божественото царство без Огнения меч на пламенната Божествена Любов.

Ние не бихме обичали нито силата, нито Мъдростта, нито Добротата като такива, дори и битието, ако те не биха се обединили с нас и ние с тях.

Който във Вечната Любов, заради която Бог е станал човек, даде на своя брат християнин глътка студена вода, всичките му грехове ще бъдат опростени.

Който във Вечната Любов, заради нашия Господ Бог, пожертва дори само една добра мисъл, той ще бъде спасен.

Всяко създание в Бог люби Едното и го люби в Името на Едното и го люби, защото Той е Единственият.

Пожарът на Любовта е във волята.

Любовта приема Бог като добър, истинското познание обаче се извисява нагоре и възприема Бог като Същност.

В Любовта човек съдържа всичко в себе си, което означава: приятели и врагове. Приятелите той ги обича в Бог, враговете – в Името на Бог и всичко, което Бог е създал, той го обича заради Бога, доколкото това е Богоугодно.

Всички създания преследват Бог с любовта си, защото няма човек, който да е толкова лош, че да върши грехове в името на злото, той ги прави по-скоро от желание за Любов.

Тъй като Бог е Любов, всички създания жадуват за Любов.

Бог преследва всичко, което може да люби и което може да приложи Любов­та. Така със Своята Любов Той довежда всичко до това да Го Люби.

Със Своята Любов Бог прогонва всичко, което е способно да люби, навън от многообразието.

Няма толкова презряно създание, което може да обича нещо, което е зло, защото онова, което бива обичано, то трябва или да изглежда добре, или да е добро.

Ние трябва истински да обичаме нещата, които ни водят към Бога. Само това е Любов с Божията Любов.

Докато все още обичате своите мъртви тела, които са все още в разложение, не можете да се отдадете изцяло на Бог.

Физическата храна, която ние приемаме, се превръща в нас. Духовната храна обаче… ни превръща в Божествената Любов, тя ни приема в себе си и ние ставаме едно с нея.

Както в Чистотата, в която Отец е създал Душата, така чисти ще станем и ние в Мъдростта, която е Синът. Защото… Той е една Врата, през която Душата ще се върне при Отец, където всичко, което Бог някога е правил, не е нищо друго освен един образец и упътване за Вечен живот.

Човек има в себе си Духа на Мъдростта, когато той гледа на нещата като едно чисто Нищо.

Който гледа на каквото и да е нещо, като нещо, в него не е Духът на Мъдростта… Защото всички неща са едно чисто Нищо в сравнение с Духа на Мъдростта.

Някои хора не канят Духа на Мъдростта, те канят някакво си здраве, богатство и сладострастие. В тях обаче Духът на Мъдростта няма да дойде. За каквото и да се молят, то за тях е по-скъпо от Бог… Те превръщат Бог в свой слуга.

При естествената Мъдрост човек може с течение на времето да се ориентира по промяната на нещата. За тази цел той има свобода на волята, така че да може да насочи тази Мъдрост или към Бога, или към променливите неща.

Мъдростта произтича от Божието Присъствие и от познанието за Бог. Тази Мъдрост човек не може да насочи към нищо друго освен към Бог.

Чрез Мъдростта, насочена към Бог, човек взема участие в Блаженството. Това е нещо, което има и е Самият Бог.

Мъдростта идва в Духа, когато Душата си почива от безпокойството на страстите и от заниманията с нещата от света.

Мъдростта идва в Духа, когато всичко мълчи за Душата и тя самата мълчи за всичко.

Христос е Истината.

Свети Августин казва: Там, където намерих Истината, там намерих своя Бог, самата Истина.

Истината надминава най-възвишеното – тя едно чисто съществуване.

Онова, което човек може да обхване с думи, покрива Бог и му придава нещо… Истината обаче се заключава в едно поз­нание, което отделя човека от многооб­разието.

Истината е: винаги, когато разкривам онова, което нося в сърцето си, него го изричам с уста, така както го имам в сърцето си без лицемерие и без прикриване – това е Откровение, това е Истина, така че само Синът е Истината.

Всичко, което Отец има и може да предложи, Той го изрича изцяло в Своя Син. Това Откровение и това действие, това е Истина.

Истината и Доброто са една дреха на Бога. Бог е над всичко онова, което можем да обхванем с Душа.

Любовта трябва да е безпределна, тогава Бог може да действа според мярката на Любовта.

Дори човек да живее хиляди години, той все още може да расте.

Свети Августин казва: Когато Душата се запали от Божествената Любов, тогава Бог се ражда в нея, а Светият Дух е един разпалвач Любовта. Този, който трябва да притежава съзерцателния живот, той трябва да е изгорял от Светия Дух, от най-горещата Любов.

Ако тялото не е в покой, човек лесно бива надвит от леността. Тогава той, носен от Божествената Любов, трябва с големи усилия да остави разума да ръководи.

Ядрото на вечния живот е повече в познаващото проникновение, отколкото в Любовта.

Любовта… се обръща към онова, което люби – от него тя взима онова, което е добро. Докато познанието обхваща онова, благодарение на което то е добро.

Човек трябва да проникне в Истината, голото единство, което е Самият Бог, без да търси своето.

Човекът, който бива докоснат от действието на Първата Причина, няма нужда да търси съвет при човешкото разбиране. Той трябва да следва онова, което е над всяко разбиране, защото той е докоснат от скритата, Първична Истина.

Душата е подложена на промени, в преминаване от една степен на просветление в друга, но само докато стигне до най-висшата Истина, където всички неща имат край.

Един Учител казва: Бог бива пренесен и вкоренен в Душата чрез Милостта. От това в нея избликва един Божествен Извор на Любов, който връща Душата отново в Бога.

Когато човек чете или чуе да се говори с удоволствие за Бог, това се дължи на Божията Милост и е едно прекрасно угощение за Душата.

Милостта е нещо повече от една Светлина, която струи непосредствено от Божията Природа в Душата. Тя е една свръхестествена форма на Душата, благодарение на която Бог дарява на Душата Свръхестествено Съществуване. Самата Милост не прави нищо. По същия начин тя издига и Душата над всяко действие.

Милостта се дава само на Същността, но тя бива възприета също в качествата на Душата. Ако Душата трябваше изобщо да върши нещо, затова тя се нуждае от милостта, за да може нейната сила да се издигне над своето собствено вършене като: познаване и обичане.

Да бъдеш сам Милостта означава, че Душата наистина е завършила това надрастване и преодоляване на себе си и… стои сама в своята чиста неопределеност, и знае единствено само за себе си като Бог.

Най-голямото постижение на Милостта е да се превърне Душата в онова, което е самата тя.

Милостта ограбва Душата на собственото действие и също това на собственото съществуване.

Сигурен знак за светлината на Милостта е, когато човек със свободна воля се е отвърнал от преходните неща заради най-великото благо: Бог.

Човек може да съхрани своята Чистота най-лесно в мълчание.

Във Вечността няма нито време, нито пространство; нито преди, нито след това, а всичко е заключено настояще в едно ново зеленеещо сега, в което хиляда години са толкова кратки и толкова бързи – като един миг.

Който трябва да има съзерцателния живот, той трябва да има едно необременено сърце. Тялото му трябва да си е починало от делата на плътта, не само ръцете, а също и на езика, и на всичките пет сетива.

Човек трябва да е свободен – така че да не е привързан към нищо, което носи име, нито то към него.

Свети Дионисий казва към един от своите ученици: Приятелю по сърце, освободи се от всички неща и отстрани своето себе си, така че да съзреш най-великото благо.

Нищите духом слушат в долината на Смирението и не се утешават от преходни неща.

Свети Бернар казва: Когато човек стигне до там, че да има желание за онова, което малко го желаят – за срам, отхвърленост и презрение – и той го приеме с удоволствие и еднакво, тогава той постига мир и истинската свобода, която човек трябва да има за истинското съзерцание на Божието огледало… той достига до пълен покой, до освобождаване на всяка емоционалност.

В праведния човек е изпълнено онова, което някога се е говорило в Светото Писание и от пророците.

Във Вечността, където всяко време свършва, тъй като там няма нито „преди“, нито „след“… всичко е настоящо и ново… Тук, в едно настоящо съзерцание, имам онова, което някога се е случило и което ще се случи… Тук притежавам всички неща. Това е Пълнотата на времето и… тук съм наистина Единият Син и Христос.

Докато човек жадува за нещата, той не ги притежава. Когато ги има, той ги обича и силното желание отпада.

Човек трябва да приема доброволно изпитанията и с радост… и при това той не трябва нито да търси, нито да желае нещо за себе си нито на Небето, нито на Земята.

Аз се моля изключително правилно, когато не се моля за нищо и за никого, нито за един Хайнрих, нито за един Кон­рад. Истински вярващите се молят на Бог в Истината и Духа.

Любовта е основната форма на всяка добродетел.

Истинската Любов се основава на обединение.

Бог е Любовта и Той дарява с Любовта Си на създанията тяхното битие и техния живот, и ги държи със Своята Любов.

Бог е Любовта, която е толкова милостива, че всичко, което може да люби, трябва да го люби, без значение, дали му харесва, или не.

Първо страхът води към Любовта, само Любовта обаче свързва с Бог, докато страхът трябва да излезе навън.

Колкото повече човек израства в Любовта, толкова повече намалява страхът в него. Ако човек е цялостен в Любовта, тогава страхът отпада изцяло от него.

Свети Дионисий казва, че природата на Любовта… превръща човек в това, което той обича. Ето защо човек трябва да е такъв, че целият му живот да бъде Любов.

Ако имахме Божествената Любов, тогава Бог и всички дела, които Той някога е вършил, щяха да ни харесват – така щяхме да приемаме нещата от Бог и щяхме да правим съвсем същите дела, които Той върши. В това подобие ние всички сме Единородния Син.

Познаването и Любовта са начало на един Свещен живот – те описват Същността на Душата.

Познанието и Любовта са най-ценното постижение на човека.

Познанието е по-пламенно от Лю­бовта… Познанието носи Любовта в себе си… то я води.

Бог е неродената Мъдрост.

Вечната Мъдрост е родена от силата на Отец като Сина.

Истината е нещо вътрешно не може да се намери в нейния външен начин на изява.

Истината е нещо толкова ценно. Ако станеше така че Бог да може да се отвърне от Истината, тогава щях да искам да остана при Истината и щях да изос­тавя Бог.

Човек трябва да проникне в Истината до пълното Единство, което е Самият Бог, без да търси своето.

Онези, които искат да следват Духа на Божествената Истина, трябва да се молят в Духа и в Истината.

Човек трябва да е така свободен, че да не намира никаква вина или несъвършенство в себе си.

Най-висшата свобода на човека се състои в това: той… да забрави себе си и всичко, което е. Да се влее обратно в Бездънната Бездна на своя Праизточник.

Делата на „вътрешния“ човек са Духовни, а на „външния“ – плътски. С „вът­решния“ човек трябва да търси Бог с един съзерцаващ живот, а с „външния“ той Го търси в ежедневния си живот.

Наизустените дела, които човек може да упражнява наистина насилват природата, но да я убият истински, не могат. За да я умъртви, човек се нуждае от Духовни дела.

Бог може да се намери в практиките на плътта толкова малко, колкото и в греха.

Докато човек все още държи на своето „аз“, като собствена плът под формата на своята добродетел, дотогава той няма нито да опита, нито да събере плода на добродетелта.

Човек трябва да упражнява добродетелите, но не и да ги притежава.

Добродетелта е съвършена, когато човекът е необвързан с нея.

Мойсей бива представен като „изтеглен от водата.“ По същия начин и човек трябва да бъде изтеглен от безпокойс­твото, от разгневеното бурно море на този свят.

Бракът е един символ за обединението на човешката и на Божествената природа и за обединяването, което свързва Душата с Бог.

Съпружеският живот не се състои в това мъжът и жената да се обединят помежду си, следвайки своите външни сетива и живеейки съобразно своите страсти… Съпружеският живот е само това: човек да спазва законите на брака или седемте духовни дни и седемте дела на милосърдието.

Човек трябва да се моли непрестанно на всички места и по всяко време.

Ако човек работи в Божието Царство, той остава в мир във всичките си дела.

Ако делата произлизат от човека, те са несъвършени.

Преходните и неорганизирани неща са пречка и разваляне на Божественото влияние.

Който веднъж се е умил с пълно покаяние и откровена изповед, не е необходимо отново да изповядва своите стари грехове, той трябва само да умие „краката си“, което означава – своите желания и своята съвест, тях той трябва да очисти чрез изповед на ежедневния грях.

Светото християнство въведе моленето с уста, с цел Душата да се събере от външните сетива, в които тя се е разпиляла по многообразието на преходните неща.

Цялото съвършенство се заключава в това: човек да може да понася бедността и мизерията, позора и несгодите и всяко потисничество, което може да ни сполети, доброволно, необвързано и с жажда – готов и невъзмутим и да остане така до смъртта без никакво „защо?“…

Милостта не е нещо, което остава, тя винаги е в едно пресътворяване.

ЗА ДУШАТА И ДУХА

Душата, в която Бог трябва да се роди, трябва да държи себе си съвсем чиста и да води един напълно благороден живот.

Душата, в която Бог трябва да се роди… няма право да излиза навън чрез петте сетива в многообразието на създанията. Тя трябва да е съвсем вглъбена и съвсем цялостна.

Всички дела, които Душата прави, тя ги прави със свои сили… И по този начин тя действа със силите, а не със Същността. Нейното цялостно действие навън обаче винаги е свързано с посредник. Силата на зрението действа само чрез очите, по друг начин тя не може да вижда.

В Същността няма действие. Затова и Душата в Същността няма действие.

Силите, с които Душата действа изтичат от основата на Същността. В тази основа обаче посредникът е мълчанието. Тук няма нищо друго освен покой и не-действие, затова се раждаме и за това дело Бог Отец да говори там със Своето Слово.

Същността на Душата по природа не е възприемчива за нищо друго освен за Божията Същност, без никакво пос­редничество.

Никой не влиза в основата на Душата, освен Бог и Божията Същност. Създанията не могат да достигнат до основата на Душата, те трябва да останат навън, в силите.

Образите влизат само чрез сетивата. Затова Душата не може да има образ от себе си. Ето защо тя познава всички други неща, но не самата себе си.

Вътрешно Душата е необвързана и свободна от всички посредници и от всички образи. Поради тази причина Бог може да се обедини с нея необвързано или свободно без образи и подобия.

Ако Бог трябва да говори Своето Слово в Душата, тя трябва да е в Мир и Покой – тогава Той изговаря Своето Слово и Себе Си в Душата – Не-образ, а самият Себе Си.

Милостта е… в Същността на Душата… Щом Милостта е в Душата, тогава всяка Милост е в Душата. Защото една такава Душа има само Бог, Който е Източникът на всяка Милост, която просветлява Душата.

Чрез своята Същност Душата стои в Центъра на Бога, което означава в Бог.

Когато Душата е вкоренена в Бог, тогава Светият Дух я води в образа и там, вътре тя бива обединена. И с образа, и с Светия Дух тя бива проводена и въведена в основата.

Ако Светият Дух се отдели от Душата, тогава тя потъва, защото онова, което е от пръст, потъва; онова обаче, което е от огън, то се завихря нагоре.

Във времето Душата се занимава пос­редством най-низшите сетива с преходни неща. Съобразно обаче най-висшата сила тя възприема и чувства без време вечните неща.

Разумът на Душата – това е най-вис­шето на Душата.

Разумът на Душата възприема Бог, какъвто е Той, като една Чиста Същност, като една „рееща“ се Същност…

Душата трябва да си е у дома, в своята Дълбина и в своята Извисеност и в своята Чистота. И постоянно да остава вътре, и да не поглежда навън.

Вътре, където е образуван Синът, там, вътре трябва да бъде образувана Душата.

Бог е създал Душата не само по образа, който е в Него, нито като онова, което изтича от Него… И както се казва за Него: Той по-скоро я създаде като Себе Си, като всичко онова, което е Той, като Своята Природа, като Своето Битие и като Своето изтичащо, оставащо вътре дело и като основата, в която Той остави Себе Си, където Той ражда Своя Единороден Син, от който разцъфтява Светият Дух.

Тъй като Бог е над Душата, Бог по всяко време се втича в нея и никога не може да отпадне от нея, докато Душата може да отпадне от Бог.

Работата на Милостта е да прави Душата гъвкава и възприемчива за всички Божествени дела, защото Милостта изтича от Божествения Извор и е едно подобие на Бога и има вкуса на Бог, и прави Душата подобна на Бог.

Моят външен вид не е моята природа – много повече: той е подарък на моята природа, а нашата Душа е далече над това и е скрита в Бог.

Един цял пълен ден в Душата е, когато всичко, което е Душата, се изпълни с Божествена Светлина.

Вечер в Душата е, когато светлината на този свят отпадне и човекът е събуден в себе, и е в покой.

Мястото на Душата, което е Бог, е неизречено.

Когато Душата дойде до Неназованото Място, там тя придобива своя Покой. Там, където всички неща са били Бог, в Бог – там тя се покои.

Свети Августин и Платон казват, че Душата притежава в себе си естествено цялото знание, затова тя не се нуждае да го внася отвън, по-скоро чрез външно приложение на знанието, то бива разкрито.

Ако ме попитат: „Защо се молим? Защо постим? Защо вършим всички свои дела? Защо сме кръстени? Защо Бог е станал човек, което е най-великото?“. Аз бих отговорил така: „Затова Бог да се роди в Душата и Душата да се роди в Бог“. Цялото Писание е написано, Бог е създал света и всяка ангелска природа – затова Бог да бъде роден в Душата и Душата, от своя страна да бъде родена в Бог.

Вечното Слово бива родено вътрешно, в Сърцето на Душата, в Дълбината, в най-чистото, в „главата“ на Душата… в Разума – там, вътре се извършва раждането.

Времето не може да докосне Бог, нито Душата по природа. Ако Душата можеше да бъде докосната от времето, тогава тя нямаше да е Душа и ако Бог можеше да бъде докоснат от времето, тогава Той нямаше да бъде Бог.

Ако времето можеше да докосне Душата, тогава Бог никога нямаше да може да се роди в нея и тя никога нямаше да може да се роди в Бог.

Там, където Бог трябва да се роди в Душата, там всичкото време трябва да е отпаднало, или Душата трябва да се е изплъзнала на времето с воля, или със силно желание.

Свети Августин казва: Душата става онова, което люби. Ако обича земни неща, тогава тя става земна. Ако люби Бог… В Писанието се казва: „Аз казах, че сте Богове“.

Това, че дърводелецът не може да нап­рави от червясалата дървесина хубава къща, не е по негова вина, това се дължи на дървесината. По същия начин и с Божествените дела в Душата.

Раждането на Бог в Душата го прави Сам Бог. Ангелите… могат… само да служат.

Силата в Душата, която се нарича „мъж“, е най-висшата сила на Душата, в която Бог свети необлечен… В тази сила не влиза нищо друго, освен Бог и тази сила е винаги в Бог…

В „главата“ на Душата, в Разума – там има едно място, отдалечено на повече от хиляди мили, от другата страна на морето, а също и толкова близо, колкото съм и сега, стоейки на това място. В този простор и в това Божие Царство Душата се познава, там нищо не убягва и тя повече нищо не търси.

Ако човек трябва да възприеме нещата в тази сила – „мъжа“ – тогава той не ги възприема такива, каквито са те като неща, а ги възприема като онова, което са в Бог и затова човек трябва да живее по всяко време в тази сила.

Там, където Бог и Душата трябва да бъдат обединени, това трябва да стане чрез подобие. Там, където няма не-подобие, там по необходимост, трябва да има Единство.

Делото – Бог да се роди в Душата и тя в Него, принадлежи на Бог, а желанието и възможността за това – на нея. Бог прави така че Душата да е подобна на Него.

Бог Се ражда в подобието. Ако Душата не го придобие, тя никога няма да жадува да влезе в Божествената природа.

Бог има един устой, едно пребиваване в Своята Същност, затова няма друг начин освен човек да „съблече“ и премахне всичко, принадлежащо на Душата: нейният живот, сили, природа – всичко това трябва да отпадне и тя да бъде в Чистата Светлина, където е един образ с Бога. Там тя намира Бог.

Присъщо на Бог е нищо чуждо да не попадне в Него, нищо нанесено, нищо прибавено. Затова Душата не трябва да възприема чужди представи – нищо нанесено, нищо прибавено.

Душата, която трябва да съзерцава Бог, трябва да бъде пресята в Божествената Светлина и в Милостта.

Душата, която с всички сили се е завърнала под Божията Светлина, се възпламенява и става огнена в Божията Любов.

Същността на Душата е възприемчива за влиянията на Божествената Светлина, но не така чисто и ясно, както Бог може да я даде, а в една обвивка.

Защото Бог е един Дух, затова най-­малкото, което е дух, е по-благородно отколкото от най-висшето, което е тленно. Затова една Душа е по-благородна отколкото всички физически неща, колкото и благородни да са те.

Човек не трябва да казва „моята душа познава или прави това или онова…“, а – „аз правя или познавам това или онова“, поради голямото Единство, което тялото и Душата имат помежду си, защото те заедно са един човек.

Благодарение на голямото Единство, което Душата има с тялото, тя в най-малката част е също толкова цялостна, както и в цялото тяло. По този повод Свети Августин казва: Ако Единството, което има душата с тялото е толкова голямо, то тогава Единството, в което се обединява Дух с дух, е още по-голямо.

Нашият Господ казва: Ако житното зърно не падне в земята и не умре в нея, тогава то остава само` и не дава плод. Ако попадне обаче в земята и умре в нея, тогава то принася стократен плод. Това житно зърно е Духът, който го наричат „човешка душа“ или се казва така, а земята, където то трябва да падне, е много възхваляваното човечество (изначалното човечество) – Исус Христос.

Този човек, който иска да „хвърли“ своята душа, житното зърно, в нивата на човечеството Исус Христос, така че тя трябва да умре по два начина: и физичес­ки, и духовно. При физическия начин, от каквото и да страда човек – от глад, жажда, студ, горещина… и по какъвто и начин Бог да му налага изпитанията, всичко това той трябва да го приема доб­роволно и с радост, правилно – така като че Бог не го е създал за нищо друго освен за страдания, за мъчение и за тревоги и в това той не трябва нито да търси, нито да желае нещо за себе си, нито на Небето, нито на земята.

Вторият начин за плодородието на Духа на житното зърно се състои в следното: целият духовен глад и горчивината, в които Бог го оставя да изпадне – всичко това той трябва да понася търпеливо… При това той не трябва да желае нищо за себе си. Той трябва да остави Бог да прави с него каквото си пожелае, или като че той изобщо не съществува.

Във Вечното раждане там, където Отец ражда своя Син, тук Душата е излята в своята Същност и образът на Абсолюта е инкрустиран в Душата.

В Бог няма „ставане“, а само едно сега, едно „ставане“ без ставане, едно „аз съм нов“ без обновяване и това „ставане“ е Неговото Битие.

В Бог има такава ефирност, че там не може да попадне обновление. Така също и в Душата има една ефирност, която е толкова чиста и толкова нежна, че там не може да проникне повторно обнов­ление, защото всичко, което е в Бог, е едно настояще „сега“ без обновление.

Когато Бог говори в Душата, тогава той и тя са едно. Веднага щом това Единство се разпадне, то се разделя.

Душата трябва да бъде пречистена и пресъздадена, да е ефирна в светлината на Мъдростта и в Милостта и да бъде напълно отделено и „съблечено“ онова, което е чуждо на Душата. Даже и част от онова, което е тя самата.

Душата трябва така да се освободи от всичко, което е попаднало в нея, и така че да бъде издигната и отново да се влее в Сина, както е изтекла в Него.

Отец е създал Душата в Сина – ето защо тя трябва оголена да се влее отново в Него, както е било Изначално.

Един Учител казва: В Бог, Който е чиста Същност, не влиза нищо, което не е също чиста Същност. Ето защо Душата, която е устремена към Истината, е дошла в Бог, е чиста Същност.

Душата трябва постоянно да се издига в действията на познанието.

За Душата, която трябва да търси Бог, създанията трябва да са едно мъчение… За нея всички неща трябва да са като едно нищо.

Ако Душата трябва да намери Бог, е необходимо тя да притежава шест неща:

• онова, което преди за нея е било сладко, да стане горчиво;

• да се смали така че да не може да остане в себе си;

• да не жадува за нищо друго освен за Бог;

• никой да не може да я утеши освен Бог;

• да не познава връщане към преходни неща;

• да няма вътрешен покой, докато не намери отново Бог.

Свети Павел казва: „Душата е Божий Храм“ и тя е толкова силна, както казва Свети Августин, че никой не може да навреди, освен ако тя не навреди сама на себе си чрез своеволие. Защото Душата се излива върху тялото, тя бива затъмнена и тя трябва да бъде отново издигната към Бог с тялото.

Когато Душата е свободна от земни неща, тогава тя е Свещена.

Душата не може да стане чиста, ако не се завърне в своята Първична Чистота, както Бог я е създал.

Докато Душата е обгърната от тялото, не може да познае Бог.

Когато Душата се обедини с Бог, тогава тя има в Него всичко, което е „нещо“ напълно цялостно.

Когато Душата се обедини с Бог… тя забравя себе си и всички неща, и поз­нава себе си в Бог като Божествена. Доколкото Бог е в нея и дотолкова тя обича себе си в Него като Божествена, и е обединена с Него без разлики, така че тя на нищо не се наслаждава и радва освен на Него.

„Аз и Отец ми едно сме4“ – Душата в Бог и Бог в нея… Човек може да си представи топлината без огъня и лъча без слънцето, обаче Бог без Душата и Душата без Бог, той не може да си представи – така цялостно са те в Едно.

Душата няма никаква разлика спрямо нашия Господ Исус Христос. Само дето тя има едно по-грубо съществуване, тъй като Неговото Битие е свързано с Вечното Лице на Сина.

Доколкото Душата отстрани грубото от себе си и ако може изцяло да го отстрани…, дотолкова тя ще бъде съвсем същата като Христос, и всичко, което човек може да каже за нашия Господ Исус Христос ще може да го каже и за Душата.

Третото Небе се състои в едно духовно познаване, при което Душата бива изтеглена от всички настоящи и телесни неща. При това човек чува безмълвно и познава нематериално… В това Чисто Познание Душата познава Бог цялостно, какъвто е Той – Едно в природата и „троен“ в Лицата.

Един езически Учител казва, че ако нямаше нито време, нито пространство, нито материя, тогава всичко щеше да бъде едно съществуване. Материята внася различия в едно съществуване, което в Душата е еднакво.

Бог е Началото и Любовта. Затова Душата не може да се задоволи с нищо друго освен с Любовта.

Свети Дионисий казва, че Бог е умрял за Душата, което означава, че Той е непознат за нея, затова защото ние не познаваме Бог като чиста доброта. Ние обичаме в съществата онова, което е доб­ро. Тъй като ние обичаме нещата с „аз съм добър“, това ни кара да грешим.

Ако някой ме попита: „Къде е Душата, която е в Любовта?“, тогава ще кажа, че тя е навсякъде, защото Бог люби и Душата, която е в Любовта, тя е в Бог и Бог е в нея, тъй като Бог е навсякъде и тя е в Бога… Така Душата по необходимост трябва да е навсякъде, защото Онзи, Който е в нея, е навсякъде.

Бог е навсякъде в Душата и тя е нав­сякъде в Него, така че Бог е Едно „всичко“ без всичко и тя с Него е едно „всичко“ без всичко.

Душата става Едно с Бог, а не обединена, защото там, където е Бог, там е Душата и там, където е Душата, там е Бог.

Когато Бог и Душата трябва да станат едно, тогава Душата трябва да загуби своето битие и своя живот.

Свети Августин казва: Въпреки че Душата и разумът са едно, Душата действа по друг начин от разума. Ние живеем чрез Душата и мислим чрез ра­зума.

Думите са символи за появилите се в душата представи.

Всичко, отнасящо се до делото, заслужаващо похвала или порицание, идва отвътре, от сърцето, от Душата – „Цялото великолепие на царската дъщеря идва отвътре.5“

Сенека казва: Една Душа, която е издигната в красивото над всичко, с което тя се среща и което я сполетява, която при промените в живота уверено не остава нито да бъде привързана, нито потисната – една такава Душа притежава добродетел. (Душата е над двойствеността.)

Ние получаваме заслуги само чрез делата, които идват отвътре, защото Душата е вътре изцяло дълбинно.

Платон доказва безсмъртието на Душата с това, че тя е възприемчива и е носител на Божествената Мъдрост.

Свети Августин казва, че Душата е образец на Бога благодарение на това, чрез което тя е възприемчива за Него. Това е смисълът на думите: „Да Те познаваме, това е коренът на Безсмъртието…“

Душата обича да е не-различна, което означава да е Едно и да стане Едно с Бог.

Свети Августин казва, че Душа, която се насочва към много неща в своята алчност, тя бяга след сиромашията; и от колкото повече лишения тя страда, толкова повече се стреми да обхване тя.

Един Учител казва, че онова, което се внася чрез сетивата, не достига до Душата, нито до нейните най-висши сили.

Душата няма име. Колкото човек може да намери реално име за Бога, толкова може да намери и реално име за Душата…

Всичко, което е Бог като сила и Истина, и Мъдрост, Той го ражда напълно в Душата.

За да може естественото познание да е толкова благородно, че да докосне или да обхване непосредствено Бог, Душата трябва да притежава следните шест неща:

• Човек трябва да е мъртъв за всяко различие;

• човек трябва да е правилно пречистен в Божествената Светлина и в Милостта;

• човек трябва да е без посредник;

• човек трябва да следва Божието Слово в Дълбината;

• човек трябва да се прекланя пред Божествената Светлина.

• Както казва един Учител: Блаженство е това човек да живее съобразно най-висшата сила на Душата. Тя трябва постоянно да се стреми нагоре и да получава в Бог своето блаженство.

Ако моята Душа е проницателна и благородна, и чиста, тогава всичко, което тя познава, ще бъде едно, ще бъде в Единство с Бога.

Нищо от онова, което постъпва като образи и форми чрез сетивата, не е светлина за Душата, то само я подготвя и очиства, така че тя да може да приеме чисто в своята най-голяма извисеност Светлината на ангела и с нея – Божествената Светлина.

Душата трябва да съблече и премахне всичко, което човек прибавя към Бог в мислите или познанието и да го „вземе“ необвързан, като чиста Същност – тогава Той е истински Бог.

Онази Душа, която не преобразува Божествените дела в себе си и няма растеж, който се отнася до обширността на Любовта към Бог, тя е изцяло мъртва.

Душата никога не може да бъде поз­ната, нито може да се разкрие освен в присъствието на Божествената Светлина, която е Самият Бог.

Докато съзнанието изобразява себе си и хвърля сянка върху Душата, дотолкова то възпрепятства Божието дело.

Когато Светият Дух влезе в Душата… той я преобразува в своя духовна и контролирана природа, така че тя да бъде организирана и просветлена и в нея нас­тъпва едно израстване.

Чистотата се състои в това: човек да е отделен от грехове. Това прави Душата свободна.

Ако Душата трябва да се разтвори в съвършена Чистота, така че да може цялостно да се отдаде на Бога, тя трябва да е мъртва по отношение на всичко, което не е Бог.

Един светец казва: Налице е пълна размяна – доколкото Душата се отдава на Бог, дотолкова Бог предлага Себе Си на Душата в замяна.

Всичко, което има вкуса на времето, поставя вериги на Душата.

Бог живее в Душата с всичко, което е Той и там всички създания са също у дома си.

Там, където е Душата, там е и Бог, защото Душата е в Бог.

Бог създал Душата не само по образа, който е в Него, нито също като онова, което изтича от Него, и което се казва за Него. Бог е създал Душата много повече като Себе Си, като всичко онова, което е Той, като Своята природа, като Своята Същност и като Своето изтичащо, оставащо вътре дело и като основата, в която той оставя Себе си, където Той ражда Своя Единороден Син от който се разцъфтява Светият Дух.

Тъй като Бог е над Душата, Той пос­тоянно се втича в нея и никога не може да отпадне от нея, душата обаче може да отпадне от Бог.

Свети Августин казва, че Душата е възприемчива само за Бог дотолкова, доколкото тя е Негов образ.

Нищо не може да задоволи Душата, освен Любовта.

Когато тялото е готово, Бог излива Душата вътре в него и я формира според тялото, и тя има подобие с Него, и благодарение на това подобие, тя Го обича.

Душата има Любов към тялото… Ето защо няма човек, който да не обича себе си. Онези, които си въобразяват, че не се обичат, сами се лъжат. Ако беше така, те би трябвало да се мразят и нямаше съществуват дълго.

Там, където Душата е в Бог – така както лицата постъпват в Битието – там действането и Битието са едно. Това е там, където тя възприема лицата в „оставам в себе си“ на Битието, откъдето те никога не излизат навън, където дори и един образ е чисто битие. Това е Разумът като Божие съществуване, яснота, чиста сила, интелектът, който учителите обоз­начават като една възприемаща сила.

Едва над всичко това Душата възприема чистото освобождаване на свободното съществуване, което е без „тук“, където то нито получава, нито дава. То е много повече от една чиста реалност, която е отнета на всичко съществуващо и на всяко отделно „съм“. Там тя възприема Бог като основа, където Той е над всяко Битие.

Съществува сила в Душата, която е необвързана с „не“, защото тя няма нищо общо с каквото и да е нещо, защото в тази сила няма нищо друго освен Бог; Той свети неразкрит в тази сила.

Душата е свободна, когато не открива вина в себе си, нито търпи някакво духовно несъвършенство в себе си.

Душата трябва да има още по-висша свобода: да не е привързана към нищо, което има име, нито към нея.

Най-високата степен на Свобода на Душата е, когато тя се издигне над своето себе си и над всичко, което е, да се влее в бездънната Бездна на нейния Праобраз в Самия Бог.

Памет, разум и воля – това са най-вис­шите сили на Душата. Те се съдържат в една природа.

Всичко, което Душата върши, го върши нейната проста природа и то пос­редством силите.

Последната осъзнатост в Душата – това за Душата е абсолютно проста природа.

По отношение на силите Душата… е триизмерна, тя е същевременно и проста, и естествена – по отношение на Първичната си природа.

Душата е във всички свои части и във всяка една цялостно, затова всички части на Душата са едно единствено Място.

След обединяването си с Бог, Душата не се задоволява с нищо повече, което носи име.

След обединяването си с Бог, Душата също не си е достатъчна и на себе си, защото тя самата е една назована природа.

Винаги, когато Душата остави плътското зад себе си, в същия този миг, за нея се разкрива Вечният живот. В него тя бива обгърната също от Божествената Светлина и тук, вътре издигната в Бог и в Него е свръхобразувана.

В Бог… всяка от висшите сили на Душата се превръща в отражение на едно от Божествените Лица: волята в отражение на Светия Дух, силата на познанието в отражение на Сина, паметта в отражение на Отец.

В Бог… природата на Душата се прев­ръща в отражение на Божествената природа и въпреки това тя остава неразделено едно.

В Бог… Душата е достигнала вече едно по-високо ниво, където Милостта не е необходима. В това състояние тя е загубила самата себе си и се влива в пълния поток, в Единството на Божествената природа.

Дори Душата да потъва все повече в Единството на Божествената Същност, тя никога не може да достигне до Основата. Затова Бог е оставил една малка точка, в която тя да се вглъби отново в себе си и да намери пътя обратно към себе си, и да познае себе си като създание.

В Единството на Божествената Същност Душата е загубила своето име. Затова тук тя вече не се нарича Душа, а нейното име е Безпределна Същност.

Същественото за Душата е, че тя не може да проучи своя Създател.

При обединяването на Бог с Душата, в един миг, тя става по-единна с Него, отколкото чрез всички дела, които някой би могъл да извърши – било то физически, или духовни.

Колкото по-често Бог се ражда в Душата, толкова повече тя се обединява с Него.

Душата става така единна с Бог, че Милостта става тясна, Милостта вече не я задоволява, защото тя е вече нещо създадено.

Познанието облагородява Душата за Бог, Любовта я обединява с Бога, а истинската реакция я прави цялостна в Бога.

Когато Душата е излязла от Вечността и е преминала в едно сътворено съществуване… тя станала различна от Бог и чужда на своя собствен образ.

В резултат на себепознанието в любящата душа се надига гняв, защото тя не е всичко онова, което е Бог по природа. И също, защото тя няма всичко онова, което Той има по природа.

Разгневената душа предпочита да не е, отколкото да има или да вземе нещо, което принадлежи на Бог.

Душата е разгневена заради това, защото иска да бъде чиста, тя иска да бъде само Чистата Същност, така че да няма нито Бог, нито създание.

За Душата, която трябва да се роди в Бог, времето трябва да е отпаднало и тя трябва да е отпаднала за времето, и тя трябва да се издигне и да се извиси в едно вглъбено съзерцание… на Божието Царство. Тук Душата познава всички неща и ги познава съвършено.

Едва, когато душата е „съблечена“ от своето собствено съществуване и само Бог е още нейна Същност, тогава тя вижда, познава, обхваща Бог със самия Бог.

Макар и Божията творческа сила да е създала душата, тя въпреки това, е нематериална като Него.

Душата трябва да открадне себе си от себе си и така да проникне в голата Същност, в Чистата Същност и там да възприема толкова малко от нещата както, когато е излязла от Бога.

Душата трябва да се унищожи така цялостно като „аз“, че да не остане нищо освен Бог.

Свети Дионисий казва, че само душата иска да последва Бог в пустинята на Абсолюта, тогава тя трябва да последва тялото на Христос също тук, отвън в Неговата бедност по воля.

Душата трябва да засенчи дори Бога, както Слънцето – Луната и със същото това цялостно Проникване, както Той се влива във всички Вечности на Абсолюта: там, където във Вечен поток се влива Бог в Бог.

След като душата надрасне себе си, тя се издига над естествената светлина, която е присъща само на създанието и влиза в непосредствено единение с Бог.

Когато Божествената светлина изгрява все повече и все повече в душата, докато стане един цял пълен ден, тогава… сутринта не „бяга“ от обяда, нито обядът от вечерта, а се сливат напълно в едно. Затова вечерта там (в душата) е най-пламенна.

Душата, която е надраснала всички неща, нея Светият Дух я издига със Себе Си в Основата, от която Той е изтекъл… Той я довежда до нейния вечен образ, от който тя е изтекла, в онзи Изначален образ по подобие на който Отец е създал всички неща. В образа, в който всички неща са едно, Простора и Дълбочината, в които нещата отново свършват. Така той я завръща в своя Праизточник.

След като душата е достигнала до състояние, че да може да понася действието на Бог… тя вече няма „Бог“ – тя отново е вечният Първообраз, в който Бог я е съзерцавал. Тук тя отново е Неговото Вечно Слово.

В Душата трябва да има мир.

Цялото множество Ангели, колкото и да са извисени те, трябва да съдействат и помагат, когато Бог Се ражда в Душата… Не съществува дело на съществата, защото само Бог е това раждане.

Щом Душата е стигнала до Сина, до своя Вечен Първообраз, в който тя е равна на Отец, тя преминава през Него – Вечния Първообраз – и продължава със Сина над всяко „съм равен“ и възприема с Божествените лица единството, единството на Същността.

Душата, която е надраснала всички неща, нея Светият Дух я издига със себе си в Основата, от която Той е изтекъл. Той я довежда до нейния Вечен образ, от който тя е изтекла в онзи образ, по подобието на който Отец създаде всички неща. В образа, в който всички неща са едно, в простора и дълбочината, в които нещата отново свършват.

Доколкото Душата влиза в основата и в Дълбината на своята Същност, дотолкова Божествената Сила се излива цялостно в нея и действа съвсем скрито… И Душата се извисява в Божията Любов, която се равнява на чисто злато.

Разумът е „главата“ на душата.

Има нещо в душата, в което Бог е гол… то… няма собствено име; то е и въп­реки това няма собствено съществувание, защото то не е нито това, нито онова, то не е тук, нито там, защото то е каквото е… То е свръхсъщностно, от тук, вътре Душата черпи целия свой живот и съществуване, защото това е нещо, изцяло в Бог.

Свети Дионисий казва: Веднага щом Бог престане да съществува за духа, за него престава да съществува също и Вечния Първообраз, който е Негово Вечно Начало.

Веднага щом Духът надрасне себе си чрез унищожаване на своята сътворена природа, и с това също се освободи от Бог, тогава и Душата, станала отново своя Вечен Първообраз, преминава през нейния Вечен Първообраз в Същността, в Отец.

Духът трябва да се издигне над нещата и всяка вещественост над формообразуването и всяка форма, дори и над съществуването, над своята същностна природа, тогава в него ще се разкрие цялата Реалност на блаженството, което е притежание на Същността, и което спохожда само творящият разум.

Свободата на Духа се състои в това: човек да бъде така свободен, че да не намира никаква вина или несъвършенство в себе си.

Един Учител казва: Когато очистеният и самата Чистота станат едно, тогава всички способности на Духа са в своя завършек.

Душата е най-красива сред създанията.

В Душата е скрито съкровището на Божието царство. Ето защо Бог и всички създания са блажени в Душата.

Докато Душата има „Бог“, докато познава Бог и знае за Бог, дотогава тя е отделена от Бог.

Най-голямата Почит, която Душата може да отдаде на Бог е: да представи себе си на Него и да бъде свободна от Него.

След обединяването си с Бог, Душата не се задоволява с нищо повече, което носи име.

След обединяването си с Бог, Душата също не си е достатъчна и на самата себе си, защото тя самата е една назована природа.

Душата става напълно блажена само като се „хвърли“ в пустинята на Абсолюта, където няма повече нито дело, нито образ… Там, където нейното „себе си“ бива унищожено и тя възприема нещата толкова малко както, когато все още не е била.

Когато Душата бива умъртвена за живота на желанията и нейната лична изгода, и бъде погребана в Бог, тогава тя е скрита и непозната за създанията… и никога вече не може да се натъжи.

В Абсолюта… Душата открива, че Божието царство е самата тя.

Душата търси Покой във всички свои сили и желания със или без знанието на човека.

Ако Бог даде на Душата ми наведнъж всичко, което Той някога е създал или може да създаде, но не и Себе Си и остане далеч (дори само колкото дебелината на един косъм), тогава това на моята Душа няма да е достатъчно и аз няма да съм блажен.

Когато Душата живее в Дълбината, където тя е Божие образоподобие… създанията не могат вече да я отделят от Праобраза, в който тя е едно с Бог. Това е правилното Единство и в него е истинското Блаженство.

Душата може да роди Божествените лица, когато Бог Се усмихне в нея и тя, от своя страна, се усмихне в Него.

Когато старият навик отпадне изцяло от Душата и е мъртъв, Душата приема своето правилно съществуване и стои в своята Първична невинност.

В Същността на Душата всички нейни сили са едно и са еднакво ценни… в онова, което те вършат обаче – една е много ценна и по-извисена от друга.

В Душата има Светлина, която е не-сътворена и не-можеща да се сътвори… Тя възприема Бог непосредствено като Чисто Същностен, какъвто е Той Сам по Себе Си… Тази Светлина има по-голямо Единство с Бог, отколкото, с която и да е от силите на душата, с които тя е в единство по отношение на Същността.

Доколкото човек се отрече от себе си и всички сътворени неща, дотолкова той бива пренесен в Единството и Блаженството в Искрата на Душата, която Искра никога не се е докосвала до времето и пространството.

Милостта прави Душата Божествена.

Милостта идва само със Светия Дух.