Елеазар Хараш

ВКУСЪТ НА ВДЪХНОВЕНИЕТО

Окултни лекции,
държани в градовете Варна и София през 2009 г.

Варна, 2010 г.

ПРЕДГОВОР

Вдъхновението е нещо, което те храни дълбоко. То е родено от Божествената дълбочина.

Вдъхновението е по-дълбоко от светостта. Светостта идва от чистотата на душата. Коренът на вдъхновението идва от духа.

Да мислиш, е важно. Да любиш, е съществено.

Мислейки постоянно за Бога, ти променяш лошите условия в благоприятни обстоятелства.

Щом мислиш за Бога, обхваща те покой.

Царството Божие не е нито храна, нито питие, а блаженство в духа на безкрая.

Постоянната капка е скритата мощ на природата.

Законът управлява обществото. Любовта ръководи избраните.

Бог всякога идва, но ако съумееш да Го дочакаш.

Любовта е най-висшият огън. Мъдростта е най-висшият разум. Истината е най-висшата тишина.

Всяко постоянство твори могъщо своя замисъл.

Ако живееш в Бога, къде е тогава страшният съд.

Всичко, което правиш с постоянство, ще дойде при тебе чрез Духа на Бога.

Ако живееш в Бога, всичко си предвидил.

Познай себе си, защото ти си велика безпределност.

Когато Бог иска след време да Го постигнеш, Той ти дарява метода на постоянството.

Зад постоянството седи замисълът на Бога. Осъзнай постоянството като работещия Бог в тебе.

Постоянството е процес на сгъстяване на Бога.

Постоянство има само чрез единение с Бога.

Постоянството е една велика и незрима Божия дейност, докато накрая сам Бог се зароди в нас.

Посвещението е извисяване над мисленето.

Елеазар Хараш
Отломъци от неиздадена книга
Варна, 2009 г.

7 април 2009 г.

ВКУСЪТ НА СУФИЗМА

(лекция 1)

ЩО Е СУФИ?

(първа идея за размишление)

НАФСА

егото според суфите
(лекция 2)

ЩО Е СУФИЗЪМ?

(втора идея за размишление)

ИБЛИС И ЗЛОТО

(лекция 3)

ЩО Е ТОВА АЛЛАХ?

(трета идея за размишление)

ВКУСЪТ НА СУФИЗМА

(лекция 1)

Суфи казват: Дяволът е много хитър. Той дори често вкарва човека в правия път, защото знае, че човекът не е готов за духовен подвиг, няма устой. И после започва да го отчайва – това е стратегия. Значи трябва да разберем тези подходи. Може да те направи монах, може да те кара да постиш и ти си мислиш, че е за здраве. Когато дяволът те кара, той има особени цели, той винаги има полза. Трябва да се научите да различавате, след време ще говорим повече за него.

Казва един суфи: Аз дойдох при Тебе, Аллах, чрез Тебе и така получих Тебе.

Суфите казват: Бавният път на знанието се осъществява по пътя на човешкото обучение. Истинският път на знанието се осъществява по пътя на Божественото наставление. Това са различни пътища.

Бавният път, това е маршрутът на петте чувства, но голяма част от тези хора се провалят независимо от успехи и победи, и каквото и да е. Този тип хора имат два вида ограничено знание. Първо, когато ги обучава друг човек и второ, когато те сами разсъждават. Тези два пътя са само условно добро. На едно ниско ниво те са все пак условно добро, нереално, и затова, малко или много, те биват обхванати от невежеството. И тези двата вида хора биват обхванати от невежеството.

Вторият път, пътят на Божественото наставление, е за този, който е станал достоен. Тогава той идва тук и се подготвя за Божествени откровения. Тук човекът трябва да се очисти напълно от света и от земните желания; дотогава той не е достоен. Загатват му се неща, но не е достоен. Значи трябва да се очисти от света и от земните желания.

За да бъдеш достоен за Божественото знание и наставление, трябва да избереш твърдо Бог и Истината. Тогава Неговото свещено внимание, на Бога, вече се насочва към тебе. Тогава Бог ти дарява Божествен взор. Можеш да проникваш в нещата и постепенно да ги разбираш.

Любовта към Бога може да отрече само този, който е останал в петте сетива, т.е. може да се каже – на нивото на животните. Разбира се, има животни и с шесто чувство, има и хора.

Любовта не може да се научи от хората – другото нещо, което казват суфи – тя е един от даровете на Бога и идва по Неговата милост. Когато хората обичат човешки същества, Бог им причинява мъка, за да видят те своето лицемерие. Бог иска абсолютен свещен брак с всичко, защото всичко е Негово. Не можеш да обичаш човека – трябва да обичаш Бог в човека, тогава ще имаш правилен подход.

Знание, което не те отвежда до Бога, до реалността, увеличава твоето невежество.

По пътя на суфи каквото и да се случи, милост или гняв, все е хубаво. Защо? Защото суфи е влюбен в двата лика на Бога. Значи той обича и милостта на Бога, и гнева, защото гневът е просто справедливостта Му.

Аттар казва: Този, който е изпълнен с любов, от кое ли вероизповедание ще е? И отговаря: От изповеданието на Бога. После казва: Този, който е изпълнен с Бог, трябва ли му някакъв ритуал? Подразбира се. И казва: Научи се, приятелю, на това, че ние търсим единствено Бога, а не нещата. Ние търсим единствено Бога, и то чрез светлина, идваща от Него.

Знания, приети чрез Божествени откровения, са мощни и съвършени, защото са получени по Божествен път. Но има един друг вид знание, илхам, т.е. Божествено внушение. То също е много ценно, то е междинно, защото тук душата придобива стремеж и увереност по своя път. Така тя се подготвя за дълбоки Божествени откровения, придобива стремеж, увереност и върви към все по-голяма чистота.

Разликата между откровение и Божествено внушение е тази, че откровението е явно разкритие, а внушението е като светлина, идващо от скрит светилник. То идва за душата, за да я води и учи, да я подготвя.

Няма нужда човекът, казват суфите, да се бори със злото и да отхвърля дявола. Просто усъвършенствай любовта си към Бога. Просто е: усъвършенствай любовта си към Бога.

Този, който не разбира злото, се поставя в невежество.

Гневът и милостта на Бога са сгодени, съединени и от този съюз се е родил двойственият свят на доброто и злото.

Злото е загадка на битието. Ако Бог лиши света от злото, то този Бог не може да се нарече добър. Наистина е така и така мислят суфите, не може да се нарече добър. Ще обясня: Бог е Абсолютно Единство и затова и доброто, и злото Му служат. Дали ние одобряваме, е без значение. Те служат на Неговата скрита и висша цел. В ръцете на Бога доброто и злото действат в съгласие. Милостта и гневът Му са в пълно съгласие. И пак казвам: А какво мислим ние, няма значение, Бог просто действа. И е казал ясно: Не съдете! Т.е. това означава, че гневът и милостта са части от величието на Бога. Не може да осъждаш гнева, несправедливостта, на която ти не знаеш дълбоките причини. Значи: части от величието на Бога, части от това страховито Единство.

Самият Бог е, Който потъпква и възвишава. Забележете, не е дяволът, Бог потъпква и възвишава. Той има план с всяка душа. Той е Самият Велик Деятел. И казват суфите: Виж принизената земя и възвисеното небе – все е Той.

И така, какво ни казва Ибн Араби: Аз странствах навътре в себе си и когато достигнах до Бога, аз станах чисто служене, без сянка на богослужение. Чисто служене! Значи съществува служене, но това е само условно. Всъщност съществува само Бог. И казва Ибн Араби: Изглежда, че аз съм служител и че аз проповядвам, но всъщност само Бог действа. Ние не можем да произведем действие; Сатана не може да направи действие; даже и Христос, т.е. действа страховитото Единство, действа само Бог. И който осъжда нещо, той осъжда себе си.

ЩО Е СУФИ?

(първа идея за размишление)

Суфи е този, който е изчезнал за себе си и е жив за Истината. Т.е. той се е изплъзнал от човешките склонности и реално е придобил Бога отвътре.

Суфи е този, чиято душа е в тялото му, чиято душа е вътре в тялото му.

Един суфи казва: Аз не търся добри хора. Аз търся безумци. Аз търся безумно влюбените в Бога, безумно отдадените. – И това са суфите.

За обикновените хора са създадени заповедите, а за суфи е създадена Любовта.

Суфи не търси святост. Забележете, не си губи времето със святост. Суфи търси Бога и Го намира – нещо по-дълбоко, по-конкретно и по-точно. Ще обясня: светецът следва определени закони и правила и живее по тях. Суфи не приема никакви закони и правила, а само Любовта към Бога.

Суфи вижда океана чрез очите на океана, а не чрез очите на капката, т.е. не чрез ума и логиката – те са капката.

Що е суфи? Суфи е този, който е изчезнал, който се е освободил от себе си.

Дали е болен или здрав, за суфи е все едно, защото той никога не отхвърля Бога. И при болест, и при здраве на него му е безразлично, той е насочен изцяло към Бога.

Суфи е този, който е постигнал сърцето си и поради това суфите са хора на тайното знание.

Смъртта е принудена да въведе суфи в мистичната свобода, тя няма избор.

Онзи, който е пречистен посредством Любов, е чист, а онзи, който е погълнат от Бога и е изоставил всичко друго, е суфи.

Суфи не пътешества в света. Той пътешества от себе си към Бога.

Суфи, това е състоянието на изчезналото Аз.

Злите мисли не могат да понесат състоянието на суфи. Състоянието на суфи е любов към Бога.

Суфи не вижда в човека нито враг, нито приятел, а само Бог, действащия Бог.

Суфи се възхищава на противоположностите.

Суфи казва: Бог не е в някакви небеса. Той върви редом с мен.

Освен това, суфи не пие вода; суфи пие Любов – това е разликата.

Суфи е обкръжен от аромата на Истината.

Според суфи човекът трябва да се подобри вътрешно, а не да чака добри външни условия.

Истинският суфи живее естествено в своята вечност. Дали е долу или в другия свят, или в Бога, той все живее естествено в своята вечност.

Истинският суфи се наслаждава на света, забележете, повече от земните хора, защото той се наслаждава чрез Бога, чрез Божествената Любов.

Суфи са просто хора, хора на пътя. Тяхното ежедневие не е човешко. То се ръководи от Бога.

Суфи не търси отговор, защото отговор означава ограничение, даже ограбване.

Суфи е търсач на Същността.

Суфи царува, защото се е справил със своите скрити изкушения. Той се е справил с тях, със своите скрити изкушения.

Истинският суфи е пиян, защото той е същество, видяло своята Същност. Той наистина е познал Любовта.

НАФСА

егото според суфите
(лекция 2)

Нафса, това е нисшият човек, най-общо казано нисшият човек, нисшият ум, нисшето сърце, нисшата душа. Това е на езика на суфи нафса. Ще говорим за нафса, или за егото.

Сърцето живее между двама господари: духът и нафса (егото). Който надделее, става господар на сърцето.

Любовта и добродетелите са армията на духа, а страстите са армията на нафса.

Желанието да се освободиш от нафса е също желание на егото. Просто помни Бога, това е методът; просто помни Бога, все по-често. Не се безпокой за егото, просто постоянно мисли за Бога и егото ще се разтопи.

За да постигнеш нещо по пътя си, нафсът трябва да е овладян.

Нафсът е трудна задача. Той е мъртво блато, което трябва да се превърне в плодородна земя.

Когато воюваш с нафса, той дълго време не изчезва, а става все по-изтънчен. И там, в скритото, изтънченото, трябва да го победиш.

На езика на суфи очистване означава умъртвяване на нафса.

Бог е създал нафса като противник, но не му е дал победата.

Нафсът трябва да бъде унищожен, което означава овладян, защото той е велика завеса между тебе и Бога.

Всеки човек е длъжен да разкрие пред своя нафс книгата на вдъхновението, за да му напомни (на нафса) за Първоизточника.

Човек трябва да има любов към Бога, а не самолюбие, не самовлюбеност; тя е от нафса.

Зикр, или постоянната молитва, постоянното спомняне на Бога, постепенно отстраняват от съзнанието всички излишни обекти. Така нафсът постепенно се изпраща в забвение.

Постоянната преданост към един суфи-учител отделя човека от нафса и енергията на неговия нафс започва да служи на този учител или учение. И така нафсът се разрежда, после се смирява, учи се и на покоряване пред този учител. Всъщност той е пред скритото Лице на Бога. Това е метод за бавно овладяване на нафса. Разбира се, има и такива, които избягват и учители, и посветени под предлог, че нещо там е трудно, че нещо не е наред; нафсът си знае работата. Но нафсът е много хитър. Той може да внуши, че това място, при учител, при посветен, е опасно, че нямал нагласа; разбира се, че няма нагласа.

Тези, които следват страстите на този нафс, ги очакват големи бедствия. Този нафс може да се преодолее само със строга самодисциплина и накрая с намесата на Божията милост. И тогава човекът придобива свобода от своята вродена материална природа. И злобата му се превръща в добродетел.

Суфи казват: По форма този нафс е човек, а по природа е Сатана.

По пътя на очистването нафсът минава през четири състояния. Първото, нафсът в случая е призоваване, предизвикателство към човека. Второто състояние, нафсът е обвиняващ, все търси някого да обвинява. Трето: после нафсът става постепенно вдъхновяващ, въведен в пътя, вдъхновен. И четвърто: накрая нафсът е успокоен, умиротворен, овладян. Настъпва покоят.

За суфи единственото глупаво нещо в битието, това е нафсът, егото.

Нафсът има две основни качества: страст и гняв. Първото, страст – за да постига изгода и второто – гняв, за да доминира и да обладава. Когато в тялото на човека има много страст и много гняв, това означава, че има много нафс.

Нафсът отрича Бога, защото не Го познава. Много просто: Бог не се разкрива на нафса. Знанието за Бога е възможно само чрез Бога.

Нафсът е самосъздадена завеса и затова той отрича Бога.

Нафсът е разсеян. Той е злопаметен и обидчив. Даже да няма кой да го обиди, той е обиден от живота. Просто такава е нагласата му.

Нафсът е раздразнителен. Той не умее да прощава.

Освен това нафсът е много хитър. Вижте сега за какво става въпрос: нафсът понякога може да те насочи към нещо разумно, даже полезно, но винаги има своя скрита цел. Той има полза от това, затова те насочва в разумното. Нафсът може да излъже човека и да го принуди да стане аскет, учен, даже, забележете, и суфи; даже може да го поведе по този път и да иска човекът да стане суфи. И всичко това е, за да придобие човекът признание, някаква слава, някакъв авторитет, за да може да изпъди после Бог от себе си. Забележете колко хитро, гъвкаво и същевременно елементарно.

Ако нафсът (егото ти) ти приписва пост и молитва, суфи казват: това е мошеничество. Това означава, че нафсът замисля нещо против тебе.

Нафсът, това е неверният приятел на човека, а Божественото в човека – това е верният приятел.

В света на суфи няма място за нафса, защото ти или си отдаден, или не си.

Нафсът е много враждебен, много повече от всеки твой противник. Значи противниците си ги смятай за нещо много бледо в сравнение с твоя скрит враг отвътре – нафсът.

Твоят нафс е скритата в тебе змия. Нафсът умее много коварно да претендира за Божественост. Нафсът иска хората да го хвалят, да го следват, даже да го обичат. И даже да го обичат повече от всичко на света.

Нафсът, т.е. неовладеният ум, е проводник и пособие на нашите скрити вътрешни врагове.

Нафсът прави малки услуги на хората и ги счита за много важни, и ги помни много дълго. Така е устроен, помни ги много дълго.

Ал Халладж казва: Нафсът никога не следва Божествения път, дори даже да е свещеник. Даже ако е свещеник, той си има някакъв свой път, но не Божествен път.

ЩО Е СУФИЗЪМ?

(втора идея за размишление)

Суфизмът не е философия, не е разсъждения. Той е чисто живеене в Бога. Суфизмът без да е наука, е по-научен от нея, защото той постига реалността.

Суфизмът – това е мистично знание за Бога, знание за близостта с Бога.

Суфизмът предшества религията, той освен това е извън историята; историята е нещо ограничено.

Идеята на суфизма е универсална, защото тя е велика Любов и цялостна отдаденост на Бога.

Суфизмът е път към Божията реалност. Пробуждащата сила за движението към тази реалност е Любовта, а средството за придобиването е целеустремеността.

Най-дълбоката практика на суфизма е в това движение към Истината, към Бога, с помощта на Любовта и предаността.

Според суфизма човек трябва да се излекува от своите болезнени мислителни процеси. Пътят към това е зикр, т.е. постоянното мислене за Бога. И така човекът започва постепенно да възприема Истината такава, каквато е; не каквато е натрапена, а такава, каквато е.

Суфите казват: Дръж хляба по-далече от мишките. Преведено: Дръж суфизма по-далече от учените хора.

Суфизмът не се опира на книгите, а на Любовта. В суфизма Любовта е водачът на кервана.

Има само Бог и това е целият суфизъм. Бог е същността на всички неща. Суфизмът е същността на всички религии.

В суфизма се казва, че ако направиш две крачки към Бога, Бог ще тича към тебе. Ако направиш две крачки към Бога искрено, Бог ще тича към тебе.

Суфизмът, това е универсалният дух, съкровеното в нещата, душата на всяка религия.

Суфизмът, това означава, че Бог ни подбужда да умрем за себе си и да живеем в Него, да живеем вътре в Него.

Суфизмът е състояние, при което изчезва всичко човешко.

Суфизъм означава, че душата ви желае толкова много Бога, че отстранява всички други желания.

Суфизмът е живот в състоянието на Бога. Величието на суфизма е в таслим (преди време говорихме), таслим, т.е. смирението. Ще обясня: величието не е в това да бъдеш голям, според суфизма, а да бъдеш нищожен. Но да бъдеш нищожен, е много мъдро умение, то не е просто така; това е мъдро умение, това е велико смирение, където се ражда Бог.

Суфизмът е жажда за постижение на дълбоките тайни, скрити в Бога, не във вселената; скрити в Бога. Не в природата, не в космоса – вътре в Самия Бог. В края на суфизма е състоянието фана – изчезването в Бога, след което следва вечният живот.

ИБЛИС И ЗЛОТО

(лекция 3)

Малцина знаеха, че голямата светлина на Луцифер беше тъмна, защото те познаваха Бога, те познаваха Цялата Светлина. Не частичната, Луцифер, а те познаваха Бога, Цялата Светлина. Истинското знание за това не беше в словото, то беше скрито в безмълвието.

Сатана прониква в човека само когато в човека възникват желания да съгреши. Щом има такива желания, Сатана се хваща за човека и така му показва неговата собствена същност, изкривената човешка същност, неговия собствен провал. Всеки попада под властта на своята собствена страст, на своя собствен Сатана.

Сатана е създаден с дадена цел. Целта, наречена Сатана, съществува само в чистото Божествено съзнание, т.е. Сатана е скрит в целта на Бога. Било е древно време, когато Сатана даже не е съществувал. После е било време, когато е бил вътре в същността на Бога, но после излязъл навън заради свещените цели на Бога. Всички същества, които са скрити в невидимото, имат способност по повеление на Бога, по повеление на Неговата могъща Воля да излизат навън, т.е. Той ги призовава и те се появяват, раждат се. Те се появяват и поради това се наричат създания. Разбира се, всичко създадено е само условно, защото само Бог действа. И освен това Той може да върне това създание пак в Себе Си.

На много същества е дарено да съществуват външно, а на други е дарено да съществуват вътрешно. И външните създания, и вътрешните са напълно зависими от Него. Те заимстват от Него своето съществуване.

Бог съществува и в създанията, и независимо от тях, но те зависят от Него и от Неговия Замисъл.

Създанията са изразени идеи на Бога. Сатана, Христос, добро и зло – това са изразени идеи на Бога. Но Той не е подобен на нищо. Той е по-висш от всичко. Той е Тайна, която е наречена в Корана Дхат – Абсолютна Същност. Там, в скритата Си част, Той е Абсолютна Същност. И затова всичко зависи от Него. И подобията са само условни, защото Той е Самосъществуващ, Независим и Абсолютно скрит в Своята Тайна и по-надълбоко – в Своята Мистерия.

Той е извън пределите на всякакви доказателства. Който иска доказателства за Бога, оглупява. Но ако Бог реши, Той Сам Се доказва. Той знае кога да реши това и тогава съмнението умира завинаги.

Бог отклонява от пътя този, когото иска; когато поиска, Той го отклонява от пътя. И Сам ръководи този, когото Той иска.

В Бог са всички възможности – и злото, и доброто. Защо? Защото Той иска да осъществи висшето добро, мярката е в Него.

Злото помага на човека да узнае самото добро и накрая напълно да го разбере.

И така: Не отричай злото, но се отречи от своето собствено зло. Ние не сме тук, за да изтръгнем злото от света, а да го преодолеем вътре в себе си.

Ако ти имаше висша душа, злото нямаше да бъде реално, защото тази душа е свидетелство за висшето добро. Ако ти отричаш злото, това е вече зло, защото ти отричаш и неговия Мъдър Създател и ти отричаш вече замисъла на Бога. Така осъждаш себе си.

Злото е израз на Вечномъдрата Божия воля, която е съвършена, никога не прави грешки. След като Бог е създал злото, може ли това да е необмислено, може ли това да е немъдро деяние? Няма такова нещо. Бог е Всемъдър. Бог търпи злото, защото желае да спаси света от по-голямо зло, за което преди говорихме. Значи Бог търпи злото, защото наистина обича, наистина желае да спаси света от по-голямо зло.

Бог търпи злото, за да не бъде този свят лишен след време от истински радости. А кой ще ги донесе? Самият Бог. Сам Той иска да донесе тези радости, затова търпи злото. Ако Бог не изтърпи злото докрай, Той, казват суфите, няма да бъде достоен за почитание.

И така, злото е значимо. То играе роля, скрита роля. То е скритата възможност на Бога, чрез която да се подобри този свят.

Злото е идея на Мъдър Бог. Въобще Бог всякога създава нещата с Мъдрост и Той винаги знае какво е създал. Абсолютно всичко Му е известно.

И така, Сатана се е отклонил от Бога чрез Бога и той знае, че неговите действия не са негови действия. Той не може да произведе действие. Тука само ще прибавя: и Христос не може да произведе действие. И на кръста не се възкресява сам Христос, а точно този Всемогъщ Бог.

Само Бог действа. Само Той е създател на действия и затова е казал Той: Не противете се на злото.

ЩО Е ТОВА АЛЛАХ?

(трета идея за размишление)

Суфите казват: Не наранявай даже и комар, защото и неговото крехко сърце лети към Бога. Ти може да го наричаш всякак, защото не виждаш.

Истинското знание не се добива чрез обучение или чрез усилия. То идва чрез реално видение на същността на Бога.

Любовта към Бога е дар свише, дар на вътрешния пламък.

Нито един от съществуващите не е видял Бога. За да видиш Бога, трябва да станеш несъществуващ, т.е. да не пречиш.

На земята само две неща могат да удовлетворят човека. Първо, самият Бог. Второ, човек, който като „другия до тебе“ има постижение на Божията реалност. Това са двете неща, които могат да дадат пълнота на човека.

Който е познал Бога, не може да бъде огорчен от нищо. За него вече няма загуба и печалба.

Предаността към истинския Учител е не заради Учителя, а заради Бога.

Лошото състояние в човека, и преди ви казах, е също дар от Бога. Ние мислим, че само доброто състояние е дар. Не. Лошото състояние е особен подарък. В него има нещо красиво, трябва да го изтръгнете, то е там. Трябва да минеш покрай него и да го изтеглиш. То е дар от друго качество на Бога, от скрито качество на Бога. Така че Учителят казва: Бъди доволен в своето недоволство. Простичко.

Бедствие или изобилие – това е единствената и действаща Божия воля. Някой път ще ви обясня как Майстер Екхарт сразява благотворителността, голяма глупост, голямо невежество е тази благотворителност. Ти не си познал Бога, не си посветил живота си на Бога и мислиш, че правиш благотворителност. И не знаеш мярката и къде отиват нещата. Майстер Екхарт го обяснява идеално. Когато говорим за него, ще видим как той разсича благотворителността. Някой ще каже: Ама да не правим ли дарения? – Не е казано това. Трябва да разбереш дълбоко какво правиш, каква енергия даваш и дали Бог в тебе действа или твоя нафс.

Грубостта на хората, когато ти си съсредоточил вниманието си към Бога, нищо не струва. Значи не трябва да ти влияе тази грубост. Когато има такава грубост на хората към тебе, ти трябва да си съсредоточиш вниманието към Бога. Тогава тази грубост избледнява и се стопява.

Ако Бог не ви е дал нещо, което вие много искате, това деяние е Негов велик дар. Няма да обяснявам защо човек не знае какво иска. Просто това е велик дар. Радвай се, че нещо, което много го искаш, Бог не ти го дава, защото не знаеш пропастта.

Един суфи казва: О, Аллах, ти знаеш, че в моите очи осем райски градини тежат не повече от крилото на комар. В сравнение с Твоята Любов какво са осем райски градини!

Същността на Бога е винаги скрита, но качествата Му някога са скрити, някога са явни.

Да изоставиш Бога и да влезеш в рая, според суфи, значи да изоставиш безпределния океан и да влезеш в локва.

Обикновеното търсене намира четирите каменни стени на джамията; истинското търсене намира Сърцето на храма, Самия Бог.

Обикновеният човек е камък, а суфи е захар. Той се разтваря в Бога като захар във вода.

Човек, който е престанал да мисли за Бога, е потопен в обикновения живот с всичките му безсмислени тревоги; ако няма, той си ги измисля.

В сърцето е скрит наблюдателният пункт на Бога.

Щастлив е този, казват суфите, който е станал на прах и се е слял със същността на Бога.

АУМЪ

5 май 2009 г.

ДАО

(лекция 4)

ДАОСЪТ

(първа идея за размишление)

ЛАО ДЗЪ

(лекция 5)

НЕДЕЯНИЕТО

(втора идея за размишление)

МЪДРОСТТА НА ЛАО ДЗЪ

(лекция 6)

ПУСТОТАТА

(трета идея за размишление)

ДАО

(лекция 4)

Дао е по-старо и от най-старата древност и не е престаряло. Дао няма битие, то е първоизточник на всяко битие. Дао е име на Безименното, всяко име стеснява пълнотата му.

Дао е недостъпно за познанието. То е Пустота, Бездна. Дао произвежда съществата, неговата мощ ги образува, неговата сила ги усъвършенства.

Когато Дао почне да се изгубва, явяват се тогава справедливост и човещина. Ако Дао не е изгубено, тогава всичко тече в правилния си ход – няма нужда от човещина и справедливост.

Това, което противоречи на Дао, отива в безпорядък.

Питат: Най-важна не е ли справедливостта? – така Конфуций попитал Лао Дзъ. – Не, Дао е по-важно от справедливостта.

Който се е отдал на Дао, той разбира Дао. Който е изгубил Дао, той е изгубил и правото на власт над себе си.

Дао е единственото правило, единственият порядък, единственият смисъл, единственият закон.

Дао е пусто, но пустотата му се оказва неизчерпаема, както е изворът.

Всяко същество носи в себе си Дао, целостта си и така образува хармонията в себе си.

Не може да изследваш Дао, нито да го наблюдаваш. Мъдрият съзерцава Дао отвътре, а не през прозореца.

Добродетелта е второстепенна, тя е дошла след изгубването на Дао.

Вечният прогрес на света нищо не струва в сравнение с постижението на Дао.

Човешките знания, човешките цивилизации нищо не значат пред Дао. Пътят на избавлението е да живееш с Дао; не да го уважаваш, а да живееш с него.

Вие принадлежите на Дао, казва Лао Дзъ, на безформеното, на Истината, а не на формите и на религиите.

Дао, това е несътвореният творец, а животът, това е най-неуловимата тайна на Дао.

Когато видиш Дао, не го разбираш; когато го разбереш, не го виждаш. Следвай този незрим път.

Чистото сърце е съвместно движение с Дао и затова то е леко и необременено.

Всичко, което е постигнато с воля, може да се изгуби, но когато човек е свързан с Дао, нищо не се губи.

Който познава Дао, не се нуждае от оръжие.

Царят и водачът на народа не представляват абсолютно никакъв авторитет. Авторитет е само Дао, защото само Дао има реалност; царят и водачът нямат реалност.

Умните хора в сравнение с Дао са трупове.

Дао е едно с ежедневието и с естествения живот и затова няма нужда от религия.

Който следва Дао, е вечен.

Това, което веднъж пуска тъмнината, а друг път светлината, е Дао.

Проумееш ли Дао, проумял си всичко друго.

Дао също мами хората, защото то ги привлича, понеже иска да им даде покой, иска да им даде себе си.

Най-голямата простота е най-печеливша, тя печели Дао.

Съществува само Дао, една велика реалност. Всички други даота са само изрезки от Великото Дао.

Посрещането на слънцето и залязването на слънцето са илюзия. Дао не познава изгреви и залези, Дао е вечно.

Дао няма външност, няма и вътрешност и затова му е леко.

Всички големи мислители ще станат за посмешище, защото Дао не е мислител.

В Дао важното не е постигането на целта, а умението да се върви в пътя.

Колкото повече се говори за Дао, толкова потайно става то. Дао изявява себе си, но не се показва и затова и истинският човек действа така, мъдрият: той не се показва.

Мъдростта на Дао се състои в ликуващата радост от постоянното опознаване на неизповедимите си дълбини.

Който не следва Дао, ще бъде погубен от собственото си неразбиране. Дао е самата основа на разбирането.

Когато Дао е станало единица, е станало известно и всички си мислят, че е известно. Но Дао е скрито и в известното.

Тайната на живота е да създадеш Дао в себе си.

Ти викаш на Дао в пространството и ехото ти отговаря. Но ехото само по себе си е безмълвно. Не ехото ти отговаря, а Дао ти отговаря, Дао те докосва.

Когато победиш злобните си помисли отвътре, тогава можеш да хванеш и гладния тигър за опашката. Тогава тигърът ще е много гладен и ще се чуди защо те гледа. Но той се чуди на Дао, Дао е чудно.

ДАОСЪТ

(първа идея за размишление)

Когато израствали високомъдрите, те се радвали на Дао, а не на себе си. Те никога не забравили произхода си, те постоянно възхвалявали Дао, живеели в Дао.

Мъдрецът е единственият, който извършва мисия на земята, защото той утвърждава Дао. И самото му присъствие е достатъчно.

Потопеният навътре мъдрец е по-могъщ от всичко на света.

За даосите бъдещето е безполезно, от него няма полза, ползата е в Дао.

Мъдрият улавя словото преди звука.

Мъдрият идва в света само за да се върне от него.

Даосите са произлезли от Пустотата, чистия източник. Те живеят, казано по друг начин, в пълнота, която няма край.

Животът на даоския мъдрец протича изцяло отвътре, затова той няма нужда от външен израз.

Главното послание на даоската мъдрост е: да посветиш целия си живот на Дао.

Даосът е като утринната зора – ясен и незабележим сред вечното движение в света и вселената.

Даосите са загадъчни, удивителни и обикновени, какъвто е и самият живот.

Мъдрият няма никаква нужда да блести.

Мярката за истинския мъдрец е две неща. Първо: неизвестност, или смиреност, и второ: скромност. И към това може да се прибави и простота.

Даосът не търси слава. Той не води в заблуждение своя разум. Славата е добра за душевно болни.

Когато даосът умре, той разбира, че смъртта е радостна. Така той вкусва от радостта на смъртта.

Мъдрият желае по-малко, отколкото може да постигне, т.е. той не е духовно алчен, нито никак си.

В древните времена фениксът е живял в къщите на хората, а сега живее само вътре в мъдреците.

Даосът живее в своя слънчев корен – Дао.

Мъдрият е покорен дори и на несгодите. В тях той вижда и покой, и лъчезарност.

Мъдрият човек никога няма да замени вечното за преходното.

Даосът е същество, което живее и в живота, и в смъртта, и след тях.

Мъдрият не залъгва хората с награди и не ги унижава с наказания.

Мъдрият свети с вътрешна светлина. Той знае как да смирява своята светлина и ето защо той не свети пред хората.

Светът на даоса, това са чудесни ежедневни срещи с величието на Дао.

Истинският даос е небесна музика: не произнася слово, а сърцето му звучи.

Даосът няма нужда от писания и мнения, той просто живее в Дао, във Великата пълнота.

Даосите не са човешка цивилизация, макар да изглеждат като човешки същества.

Даосът, това е просто и естествено живото безсмъртие.

ЛАО ДЗЪ

(лекция 5)

И сега ще говорим, и след време пак ще говорим за него, тъй като става въпрос за нещо грандиозно, самият принцип във вселената.

Книгата на Лао Дзъ е наречена още Китайската библия. Преводът на неговата книга е Древният път. Това е чисто ръководство за безсмъртие. Това е необикновена книга, с невероятна енергия. Главното послание на тази книга е просто: работи с Дао и всичко ще се устрои. Мога да го кажа по друг начин: Отдай живота си на Бога и няма какво да устройваш в живота си, т.е. отдай се на Бога и няма нужда да устройваш живота си, защото само Дао може да го устрои както трябва, ти не можеш.

Това учение е просто, но ще си остане загадъчно, мистично и непознаваемо докрай. И това именно е много красиво, защото краят му не може да се улови, понеже Дао е безкрайно.

Това е централната мистична книга на древен Китай, а Дао е центърът на това древно, мистично учение. Многобройни преводи, многобройни варианти, но тайната си остава.

Лао Дзъ е Бездна на Дао, Бездна от дълбини.

Лао Дзъ е пазител на архивите на тайното знание. Докато Конфуций е личност, казано по друг начин, бедна история, то Лао Дзъ не е нито личност, нито индивидуалност. Лао Дзъ като говори, засенчва и себе си, за да блести Дао.

Книгата „Дао дъ дзин“– „Древният път“– е вечна книга, нищо общо с времето и света. Това е чиста мъдрост. Главната идея на тази мистична книга е, че всеки трябва да отстъпи живота си на Дао. Тука няма никаква религия, никаква наука, никаква философия. Всички те са без значение, защото всичко трябва да стане път за Дао.

Това е особена книга, в която трябва много дълбоко да се вслушаш, за да откриеш скритото ѝ мълчание. Това мълчание е като пустотата, като Нищото, т.е. като безкрайността; Нищото, което вмества в себе си истинския живот.

Думата път в тази книга е символична и тя означава самодостатъчност. А от друга страна, път означава да пребиваваш в състояние на самопревръщане. И още: пътят означава потопяване в лекотата на живота, в будното безгрижие. Тука говори бащата на китайската мистика, защото Лао Дзъ е принцип, първоначало на всичко съществуващо, просто защото Великото Дао се е трансформирало в него. Самото Дао е слязло и вика хората в своята безкрайност.

Чрез Лао Дзъ, пак казвам, ни говори самото Дао, докато чрез Конфуций говори Дървото за познанието на доброто и злото.

Лао Дзъ е мълчалив. Той е минал през девет големи вътрешни превъплъщения и през много външни, за да се яви накрая като Лао Дзъ.

Според Конфуций важното е стремежът към хуманност и ритуали. Но какво казва Лао Дзъ? Според него тези ценности са белег за крах на личността, провал, белег за провал и наистина вместо Дао да търсиш хуманност, означава да си се провалил. И сега искаш да се възстановиш, само че то не става с хуманност, а става с Дао.

Дао е мярката, а не хуманността. Тука само ще загатна: там, където Бог трябва да е строг, мекотата е много неуместна, просто тя няма място, така че Дао е мярката, а не справедливостта на хората, особено пък човешката, пък и духовната. Дао е мярката, Бог е мярката.

Лао Дзъ е древно божество и велик странник. Никой не знае как е завършил животът на Лао Дзъ, защото той просто отива в Пустотата, в собствената си безкрайност и затова той се изплъзва. Истинският човек е неуловим, той естествено си отива в своята безкрайност, при Дао, в своя скрит дом.

Много трудно е да се обсъжда реалността или нереалността на човека от Пустотата. Той надраства и двете, тъй като той е човек на Пустотата. Разбира се, Лао Дзъ е живял и тук, на земята, но той е дишал съвсем друг въздух, въздуха на безкрайността. Той е дишал само Дао и нищо друго. Така че в кой свят живее, това е съвсем друг въпрос.

Словата на Лао Дзъ са слова на Пустотата, на безкрая и в този смисъл той е мистично непостижим. Той е носител на Пустота – Великото свещено начало, което си е чисто свойство на божествата. Той е живял в голяма чистота и простота, но тази чистота и простота са есенцията на Великата Мъдрост. Той не е мислител, той е дълбинна Мъдрост.

Лао Дзъ, това е върховният китайски гносис, върховното китайско откровение. Да се разбере книгата на Лао Дзъ, книгата за Древния път, значи да се придобие безсмъртие.

Лао Дзъ се е родил в Пустотата и пак казвам, затова е трудно уловим. Той се ражда отвъд причини и следствия. Той е изначален господар на първичната енергия. Ето защо Лао Дзъ е наречен Стария, Стареца, защото е носител на изначална Мъдрост.

Според Стареца, според Лао Дзъ, героизмът е нещо много излишно. Героизмът е винаги опасен и вреден, защото той развива съпротивата. Казва: Като не оказваш съпротива, успяваш да устоиш. Ето ги неговите методи. Както и Учителят казва: Дяволът се побеждава без усилия, това е най-безпомощното същество, една сламка не може да мръдне. Но ако нямаш будност, вече е друго.

Лао Дзъ е същество от Мистерията, същество от безкрая. Той е загадъчен като самото Дао. Лао Дзъ освен това е същество от златния век, първото време, времето на боговете, изначалността. И дори когато е живял във външния Китай, когато е живял условно, той е чувствал себе си като същество от мистичното време, от първосътворението.

Едно от странните неща при Лао Дзъ е, че той не проповядва даже Истината, забележете, той не проповядва Истината, която трябва да се разбере; той проповядва Истината, която не трябва да се разбере, тъй като тя е толкова безкрайна, че няма какво да разбираш, просто живей в нея.

НЕДЕЯНИЕТО

(втора идея за размишление)

Недеянието, или чистото действие, е действие на Пустотата. Тука нищо не правиш, оставаш чисто пространство, за да може токът от енергия да тече естествено, божествено.

Когато действаш с недеянието, ти разрушаваш света.

Законът на свободата е свързан именно с недеянието, ненамесата.

Недеянието няма знания, няма способности, но няма нещо, което то да не знае и нещо, което то да не може да направи. Вие знаете, този свят страда от много помагащи хора, много помагат във всякаква област. Това е техният проблем: те се намесват, не знаят дълбоките причини и накрая не помагат нито на себе си, нито на другите.

Действието поражда светове, сътвореност, ограниченост, а недеянието поражда небитие, свобода.

Главната цел на недеянието е осияване на съзнанието.

В чистото действие ти нищо не правиш. Ти си в Нищото и ти си пълен, защото си в Дао.

Недеянието означава, че мъдрецът няма право да се намесва в естествения ход на нещата. И затова постъпвайки с недеяние, мъдрецът съхранява естествения ход. Действието е намеса. То е все едно да искаш да направиш нещата по-добре от Дао. Можеш ли да ги направиш по-добре от Бога? Никакъв шанс нямаш да ги направиш по-добре. И заради действията си човекът е загубил пълнотата си.

Недеянието е Дао. Само Дао е умеещо. Човекът е умен, но не е умеещ.

Само който пребивава в недеяние, може да трансформира себе си.

Недеянието е чисто действие на Дао. То е действие без следа, без привързаност.

Недеянието е нищото. То е самоосвобождение. То диша Дао, докато действието диша заблужденията.

Недеянието твори Пустота, а Пустотата е празна, но е неизчерпаема.

И така, недеянието означава да стоиш в Дао, в своя център, докато действието, т.е. нечистото действие, е самоотстраняване от Дао; ти сам се отстраняваш същевременно от правия си път.

В недеянието покоят се разцъфтява естествено, защото това е първично действие, чиста природа и Лао Дзъ казва: Всеки нещо върши, а аз бездействам. Защо съм толкова странен, защо съм толкова странен човек? Да, Дао е странното в мен. Тука Старецът много тънко загатва, че цялата човешка деятелност е една огромна и безплодна суета.

Недеянието е принцип на съвършеномъдрия човек. Даосите казват: Съществува ли каквото и да е знание и писменост, която да превъзхожда чистото действие на Дао.

И така, недеянието е завръщане в безкрая, завръщане в първичното състояние, изгубеният древен корен. То е изначалната същност. Тази същност живее винаги в собствената си цялост, т.е. в Дао.

В недеянието няма да видиш желание и затова то е безкрайно. В действието има желание и затова в него ще видиш крайното, смъртното.

Недеянието означава да се вкореняваш все повече в Дао, все повече в безкрайността.

Мъдрият се ръководи от самото недеяние. Това е неговият учител. Недеянието наставлява мъдрия без думи, отвътре.

При недеянието нищо не остава неуредено, просто Дао действа.

Същността на Истината не се проявява с действия, а с недеяние. Който действа, ще претърпи неуспех.

Тайната на тайните е наречена недеяние. Недеянието винаги успява, защото тук действа самото Дао.

МЪДРОСТТА НА ЛАО ДЗЪ

(лекция 6)

Казва: Който не губи себе си, е дълговечен.

Познаването на постоянството се нарича просветленост.

В света трудното се образува от лесното. В тази връзка има многобройни майстори: от малкото са направили много сложни неща.

Който притежава знания, но изглежда като че не знае, той е над другите. Който не притежава знания, но изглежда, че знае, той е болен.

Който допуска злото, няма да преодолее преградата.

Знаещият, мъдрият не блести с ерудиция, той просто живее в Дао. Той няма ерудиция, той има Дао, пълнотата, същността.

Умеещият да воюва не е войнствен.

В Дао има всичко. В него дори има нещо тъмно и в това тъмно е семето от светлина.

Дао е възникнало от хаоса. Как е станало това, само Дао си знае.

В Дао няма нищо ценно и затова то е безценно.

Ако нямаш Дао, каква е ползата от всичко друго?

Който не напада, нищо не го напада. Ненападащият е много добре обучен, той е недосегаем. И казва после: Бъди превит и ще останеш изправен. Вие знаете как тревичката се превива и оцелява и как големи дървета се събарят.

При слабия вятър хармонията е малка. Значи при слабия вятър, при малката буря хармонията е малка; при силния вятър хармонията е велика.

Мъдрецът е твърд, но не е остър. Мъдрецът е целенасочен, но не е пробивен. Мъдрецът е озаряващ, но без да заслепява.

Когато владетелят се вслушва в предсказатели, очаква го гибел.

Водата носи лодката, докато лодката не ядоса водата.

Достойният човек е изпълнен с добродетели, но лицето и изразът му показват само простота.

Намери пътя, който е неуловим и непознаваем, това препоръчва Лао Дзъ.

Чистият човек изглежда като малко оцапан. В това оцапване е скрита чистотата му. Забележете с колко прости думи. Значи чистият човек изглежда малко като оцапан; точно в това оцапване е скрита чистотата му, тя е мъглата за другите.

Дао е мълчаливо слово. Дао, което е изречено слово, не е истинското Дао. Дао е в неизреченото. Изреченото Дао е битие, наличие. Истинското Дао е неналичие, пустота. Всичко изречено е изпуснато, неизреченото е съхранено. Ето защо мълчанието е великото съкровище на Мъдростта, а безмълвието е сиянието на битието.

Ако живееш с любов към Дао, казва Лао Дзъ, не ти трябват никакви други техники и практики, защото целта на всички практики е живот в Дао. Ако не зачиташ Дао, тогава търси всякакви практики, дори и когато те те заблуждават, просто практикувай.

Не бъди знаещ, означава не бъди глупав, застоял, в случая. А какъв трябва да бъдеш? Вечно течащ в Дао, ние можем да го наречем вечно любящ, вечно истинен. Ще обясня: Лао Дзъ, пак казвам, не е мислещо същество. То е пустотно същество, същество на Дао. То е душата и духът на Дао, то е величието на Любовта и съкровената природа.

Лао Дзъ е отвъд знанията и отвъд живота. Умът никога не може да постигне Лао Дзъ, защото той е невероятно навътре в Дао. Той е подобен на Пустотата, на безкрая. Тука идеите за спасение и възкресение просто са глупави. Тука те никога нямат място.

Пустотата е съкровена. Тя е самата съкровена чистота. Няма нужда от спасение и възкресение. Тя самата, Пустотата, вечно се обновява.

Лао Дзъ самият е станал феникс и той казва: Първото ми и единствено съкровище е Дао. И не случайно даосите са го наричали вечното Дао.

Лао Дзъ казва: Мъдрият живее между битието и небитието, между наличие и отсъствие, т.е. между живот и смърт, между мрак и светлина, между старец и младенец.

Лао Дзъ е древно небесно божество, съществуващо от предвечни времена, когато още е нямало нито небе, нито земя. Когато Пустотата не се е била разделила, от тази Пустота именно е слязъл и Лао Дзъ. Спуснал се е в Китай и е станал наставник на Великото начало.

Лао Дзъ е слязъл от Пустотата и Пустотата е отключила устата му. И небесното Дао потекло, родила се книгата за Дао, т.е. учението за съкровеното, учението за Древния път или още учението за Пустотата.

Дао дъ дзин е копие на Небесната книга на Пустотата. Тази книга е пътят, пътят на завръщането в първоначалната божественост, която е скрита именно в тайната на Пустотата.

ПУСТОТАТА

(трета идея за размишление)

Пустотата е безсмъртна и затова е наречена дълбокото Начало. Пустотата е безкрайна като съществуванието и действа без усилия.

Ти си Пустота, ти си Дао. Да смяташ, че ти си човешко същество, е неразбиране.

Пустотата е същността, а религии, течения, науки, звезди, то е за забавление на тия, които не търсят същността.

Дао има само един образ: Пустотата. Пустотата е неизчерпаема като извор.

Само в пустото сърце, т.е. в чистото сърце, има устой, защото там е Дао.

Пустотата позволява да надникнеш в Дао. Тя е много странна и необикновена реалност. За Пустотата Лао Дзъ казва: Тя сякаш съществува и сякаш се изплъзва на самата себе си; сякаш се рее безкрайно.

Великата Пустота е безгранично вместилище на енергията. В Пустотата, в това изначално състояние, тука енергията е разредена. А когато енергията се сгъстява, се ражда множеството и формите.

Великата изначална Пустота в своето древно и първично състояние няма форми, защото тука енергията е в друг вид, тя е разредена във вид на покой.

Който се е докоснал до Пустотата, се е изпълнил с Дао и тогава животът му става прост, ясен, тих и безкраен, пълен с тайнственото. Казано по друг начин: стани Дао, т.е. стани истинен и всичко друго е без значение.

Когато търсите Пустотата, това Дао, вие се отдалечавате и затова Лао Дзъ казва: Не търсете и ще намерите. Ще обясня: когато търсите, се отдалечавате, а когато се пречиствате, се приближавате, т.е. когато се пречиствате, Дао идва.

Дао е Бездна, която не може да се знае, не може да се владее, не може да се използва. Може само да се следва, това е древният път.

Дао не може да бъде изучавано, защото думите са дошли много късно, а пустотата на Дао е предвечна, тя е преди думите. В тази връзка ще ви обясня нещо: Лао Дзъ не е искал да пише книга, за да освободи живота от диктата на словото и понятията, от диктата на думите. Но преданието казва, че един много силен негов ученик и поклонник изключително много настоявал и Лао Дзъ направил компромис. Не искал да се намесва, но той направил компромис. Този ученик се казва Гуан Инъ Дзъ. И Лао Дзъ поискал да му подари тази книга. Тя се оказала върховната книга на Китай.

Значи Лао Дзъ е искал да освободи словото от неговите значения и затова неговата книга се казва „Пет хиляди слова на мълчанието“. Тази книга, както ви казах преди, е произнесено мълчание, произнесена пустота. Но това мълчание се оказало най-чудната словесност в историята на цялата китайска култура, по-нататък ще говорим отново за това. Това мълчание, тази тишина, според Лао Дзъ, е присъствие на това Прасъкровено слово, което е неизречимо и затова именно тишината ни казва повече от думите. И именно тишината е, която превръща словото в тайнство. Иначе словото е бедно, но когато отзад действа тишината, тогава словото се превръща в тайнство.

Лао Дзъ казва: В словото мълчи смисълът. Във връзка с това искам да обясня: Лао Дзъ вярва в тишината и затова той говори като тишината. Той не говори по законите на словото, той говори по законите на тишината, защото вярва в тишината; той не вярва в словото. И така в книгите си той казва: Дао, което е Дао, не е Дао, което е Дао. Това означава, че всички слова са излишни, но в тези слова има нещо, което е дълбоко и това е именно тишината, което има значение, която е пък чудният говор на Пустотата.

И така, Лао Дзъ разтваря словото в тишината, в Пустотата. Това е великото чудо на Китай. Днес не ви говорих за многобройните въпроси на Конфуций към Лао Дзъ, но в следващи лекции, в по-следващи месеци ще говорим да видите как всеки разумен въпрос на Конфуций е излишен и глупав и как му отговаря Лао Дзъ. Когато дойде времето, ще говорим повече за това.

Той освобождава словото от прилепналите към него значения, той го опустошава. Толкова е дълбока тишината на това божество, че той опустошава словото, с това заедно и възкресението, и спасението, и възнесението и т.н. Всичко това го опустошава с дълбочината на своята тишина и пустота.

Лао Дзъ има странно мнение и е прав. Според него колкото повече не разбираш, толкова по-красиво става; колкото повече не разбираш, толкова повече осмисляш. Такъв е неговият подход и е така.

И наистина Пустотата, безкрайността е Велика неизразимост. Тя е безименна, няма никакво разбиране тука и целта е просто да живееш в нея. Авторството на тази книга “Древният път“ принадлежи на Пустотата, на безкрая, на Дао, защото Пустотата, самото Дао е поискало да даде на хората път към себе си и това е наречено Древният път. Между другото, подготвям една книга, която към края на годината ще излезе. В нея няма никакви мъдреци, само мъдростта на Старците. В цялата книга се говори в такъв смисъл, там даже и вечността е бедна.

Това беше за днес. Другият път ще продължим с Дзен, ще видим и изключителната мъдрост на Дзен.

АУМЪ

2 юни 2009 г.

ДЗЕН

(лекция 7)

ХАЙКУ

(първа идея за размишление)

САТОРИ

Просветлението
(лекция 8)

ПУСТОТАТА

(втора идея за размишление)

ДЗЕН

(лекция 9)

ИСТИНАТА

(трета идея за размишление)

ДЗЕН

(лекция 7)

Дзен е метод на простотата. Метод, който ти помага да разрушиш собственото си лицемерие. Тук в Дзен човекът е проникнал в себе си, в дълбините си и това е просто всичко за Дзен. Там е единственият авторитет, навътре – Безкрайността. За Дзен има само един авторитет – Безкрайността.

Дзен е пробуденост. Пробуденият не трупа знания, трупа чистота. Дзен не е религия, защото той не си губи времето. Дзен е път на Истинността. Той е отдаден на нещо съществено – Истинността, път на Пустотата.

Дзен не държи на обществото, а на истината. Дзен казва: Това, което не е истина, което не е Пустота, не може да ти донесе покой и реалност.

В Дзен не е нужна никаква църква, защото Дзен казва: Влез просто в своя храм, няма нужда от църква, просто влез в своя храм, в своята душа.

В Дзен има едно единствено спасение, това е твоето пусто сърце, т.е. твоето истинско, твоето чисто сърце. И това е твоето спасение. Дзен казва още: Носи в себе си древното съзнание, т.е. това е прастарото слънчево състояние в човека.

Дзен не вярва нито в миналото, нито в бъдещето; той вярва в истината. Скоро стана на въпрос в Русе и в Бургас, там обясних накратко: Човек, който не живее в Бога, започва да вярва в бъдеще, т.е. той е излъгал себе си. Това означава, че има лицемерие към себе си, с което трябва да се справи, затова вярва в бъдещето. На човека не му трябва бъдеще, а Бог. Дзен вярва в Пустотата, в истината. Който има тази реалност, не се заблуждава с бъдеще.

В истината няма разочарование.

Дзен, това е да откриеш Пустотата, или своята несътвореност.

Дзен казва: Ти никога не си бил роден и никога не умираш. Това са само мигове от Безкрайността. И наистина при раждането просто нищо не се ражда, тук само непроявеното става проявено, т.е. невидимото става видимо. Но всичко това са само мигове от Безкрайността.

Дзен не се радва на живота, не се радва на смъртта; Дзен се радва на Безкрайността. Дзен се радва на съкровеното.

Простотата в Дзен означава да разбираш нещата съкровено. Дзен, това е способността да присъстваш в тайнството на битието. Дзен е съкровена простота.

Попитали един Дзен-учител: Какво е пътят? Отговорът: Това е твоето ежедневие. Забележете, всичко е просто при Дзен, няма сложни термини, не ти трябват речници, всичко е просто. Това е твоето ежедневие, значи Дзен, това е просто самият безсмъртен живот, той си тече, вечността просто си тече и това е твоето ежедневие; то е осъзнато.

Дзен присъства между нас във вид на тишина.

Дзен държи на юген, юген на японски означава прелестта на недоизказаното. Той държи точно на това, прелестта на недоизказаното.

Дзен е самият въздух, самата вечност, самата Истинност. Но почнеш ли да обясняваш какво е Дзен, понякога става трудно. Това е така, защото Дзен не живее в обясненията, той живее в Истинността.

В Дзен думите са много особени. Например попитали един Дзен-учител, един го помолил: Напиши ми една мъдрост на едно листче. Той написал само една дума: Внимание. Човекът казал: Само това ли е? Това ли е всичко? Учителят го погледнал и написал още един път: Внимание, внимание. В момента, в който загубиш внимание, кармата е дошла оттам. Ако ти имаше внимание, даже нямаше да питаш какво е то. Щеше да се погълнеш от мъдростта на тази дума. Твоята карма, всичките ти проблеми са дошли от невнимание. Значи вижте колко е просто: внимание просто означава да внимаваш; той не внимавал, затова попитал втори път.

Всеки човек обладава бдителен дух, само трябва да го открие. Нищо друго не е нужно според Дзен, просто трябва да откриеш своята същност. Ако уловиш Дзен-същността, значи и Дзен те е уловил.

Дзен не се погубва в странични неща – наука, философия, религия и т.н. Дзен е чисто състояние на сияние, чисто състояние на същността. Дзен е много странен, ще обясня: Дзен няма нужда от стремеж, няма нужда от гносис, от откровение, няма нужда от вдъхновение, защото Дзен е вкоренен в изначалното състояние – Истинността, Пустотата, а това състояние е най-древното и естествено състояние на човека. То е наречено простотата, другото му име е Дзен.

В Дзен също се говори за вяра, но за вяра в Пустотата, в несъществуващото, в неограниченото, защото това, което е видимо, не съществува, то затова изчезва. Реално е само невидимото, несътвореното, в него живее Дзен. И Учителят казва: Вие трябва много да се опитвате да ми докажете, че видимия свят съществува и разбира се, няма да можете – той не съществува.

Дзен, това е животът в изначалното просветлено съзнание. Дзен живее в безпределността и то я вижда тука, в този свят, защото той никога не се е разделял с нея.

Дзен е велико изкуство. Това е изкуството да си проникнал в себе си, в своята истинска природа.

Един човек попитал един Дзен-учител: Има ли Бог? Отговорът: В тебе Го няма. – А защо Го няма в мене? – Защото питаш. – Тука тънкият Дзен иска да каже: Каква полза да питаш и да вярваш, и да говориш за вяра, ако не живееш в тази реалност, каква полза въобще от въпроси. Ще обясня: Когато един Дзен-учител говори, разцъфтява се мълчанието. Трябва да чуеш неговото мълчание – разцъфтява се безмълвието му, тишината му, вътрешното богатство, реалността. И ако умееш да слушаш, ще чуеш.

Дзен казва: Дори пукнатата чаша е съвършена, забележете, счупената чаша. Дори счупената чаша е съвършена: тя не може да се счупи друг път по същия начин, нищо не може да направиш да я счупиш по този съвършен начин. В Дзен всичко е съвършено.

Дзен се възхищава дори на една локва, защото и тя отразява небето. Забележете погледа на Дзен и на мъдреците, къде гледат те и какво виждат.

Дзен казва: Има само едно самопътешествие – към себе си. Това означава, че Дзен е изкуство за разбиране на себе си. В Дзен твоята съкровена природа трябва да стане главното възприятие за всичко.

В Дзен не ставаш учен, т.е. мъртъв човек, мъртво цвете; в Дзен ставаш живо ухание. Въпросът в Дзен е да не следваш никакъв път, а да си в същността си. Не да следваш, а да си в същността си, в собствената си истина.

Дзен казва: Приеми гроба като храм, в който отиваш за известно време да се отпуснеш. Сетих се за една поговорка: Когато котките ги няма, мишките излизат да се поразтъпчат. Нещо такова, ей така просто отиваш да се поразтъпчеш, защото смъртта има съвсем друг поглед към Дзен, тя му отваря врата, показва му свободата.

Враната попитала старата мечка: Защо си решила да живееш в Дзен? Мечката казала: Защото без Дзен все ме гони студеният вятър. Все има ветрове, все има такива неща, които те гонят и те мъчат, все нещо те мъчи.

Дзен е неизразим свят. Той не е съставен от думи, а от състояния. Дзен съвпада с несловото, безмълвието.

В Дзен същественото се случва в тишината.

ХАЙКУ

(първа идея за размишление)

Преди да кажа някои хайку, ще обясня нещо за самото хайку. Хайку, това е непосредственост, това е чисто духовно изкуство. То е изкуство на намека, изкуство на подтекста. Понеже за истината думите са тесни, то хайку само загатва посоката. Хайку е загатване без завършек, за да може истината да диша спокойно. Както е в „Приказка без край“ – там истината диша на свобода, значи без край, спокойно.

Дзен казва: Не съществува завършек, не съществува краен предел и затова Дзен няма такава идея както свършека на света. Дзен не очаква такова нещо, въобще там няма такава идея. От такова нещо се интересуват външни хора, за които има край, за които има начало, а Дзен живее в Безкрайността.

В Дзен всяка завършеност пречи на непрекъснатото развитие. Всяка завършеност е пречка, тя пречи на непрекъснатото развитие. И затова хайку е само намек, посока.

Ето няколко хайку:

Ден след ден, все хубави дни.

Плевнята изгоря. Сега вече виждам луната. Най-после простор. Вижте колко простичко, няма „ама защо изгоря“ – просто виждам свободата.

Друго хайку:

Зимна хризантема. Облечена е само в прелестта си. Това ѝ стига.

Лети замръзващата пеперуда и гони своята душа.

Друго хайку:

Свети светулка. Под нея – мъртва светулка.

Друг празник:

Отлитат птиците и навярно тъгува небето. Много проста поезия, обаче тя води навътре.

Носач на вятъра е продавачът на ветрила. Жарко е. Някой разнася вятъра, продава вятъра...

И така, хайку – това е упражнение в чистота и простота, в искреност. Хайку е навлизане в прекрасното, а в прекрасното няма време.

Хайку е общуване със себе си, със собственото си древно, искрено чувство; това е упражнение в искреност със собственото си древно чувство.

Хайку е дихание на древното в човека, на съкровеното в човека, на неговото изначално чувство, първичното чувство.

Ето няколко хайку:

Леко, дъжд, да не натежиш и да не нараниш бадемовия цвят!

Бягай, врабченце, бягай от пътя – кон се задава! Тихо, леко благородство, нещо красиво. В хайку не говори словото, а Древното, говори същността. Тя винаги говори простичко.

Хайку предава на хората не слова, а съкровеното, скритото, безмълвното.

САТОРИ

Просветлението
(лекция 8)

Сатори е самопробуждане в същността. Тука не чакаш спасители, възкресители, нещо; сам трябва да се пробудиш, защото иначе много ще има да чакаш. Тези, които чакат, а не са готови (а те не са готови, затова чакат), ще бъдат изненадани. Значи самопробуждане! Ние ще говорим след време за апокрифните мисли на Христос от скритите евангелия, там ще видите – той за такива неща не говори, даже не говори за Бог, а само за Бездната и Абсолюта, това е друга тема.

Сатори, или просветлението, това означава да откриеш смисъла, който е в тебе, в твоя ежедневен живот. Ще обясня: просветленият не е тяло, не е форма. Той е същност, безмълвие, дълбочина, сияние. Човешката биография си е отишла, останал е чистият дух.

За просветления е все едно какво говори; същественото е, че той цъфти отвътре. Той вече е дух, той е освободена същност. Просветленият човек е проникнат от неведомата тайна на живота.

Трудно е да разбереш сатори – просветлението – ако пожелаеш и го търсиш. Но лесно е, ако си вкоренен в истината. Значи ако го желаеш и ако го търсиш, е трудно, но ако си вкоренен в истината, е лесно и естествено, почваш да го осъзнаваш естествено.

На кого е достъпна немисълта? На сатори. На чистия дух.

Кой е нероден? Просветленият.

Сатори казва: Ти си нероден. Престани да се държиш за земята, водата, огъня и вятъра. Храни се със своята вечна безметежност.

В сатори се случва същественото, възстановява се първичното, чистото съзнание.

Който влезе в сатори, словото му става далечно, а истината му става близка. Но все пак той ползва словото, но знае защо и знае как да го използва.

Сатори идва внезапно и мигновено, но след като дълго време си работил върху себе си и си го подготвял.

Сатори е придобиване на небитие, несътвореност. Постигането на сатори означава погасяване на кармите от миналото. Когато човек придобие сатори, неговото обикновено съзнание умира, той вече се ражда в изначалното състояние.

Сатори, това е вече пътят към твоите дълбини, т.е. вече имаш право да проникваш навътре. Сатори е навлизане в Пустотата, в Неведомото и това е чуден скок, който е освобождение от ума, от егото и от фалшивото развитие. Сатори означава още да имаш достъп до безмълвието на Учителя.

Просветленият човек в Дзен няма биография, няма видими белези. Той след сатори става тих, скромен, простота и това е част от изяществото на Дзен. Много скромен, много смирен, много тих – все едно, че го няма.

Сатори е метод, който те извежда от този свят.

Просветленият човек променя окръжаващата среда и то даже не с постъпките си; достатъчно е само присъствието му, съзнанието му. В неговото съзнание вече ти се променяш. Ще обясня: не е важна толкова постъпката, важно е просветлението. Важно е дали си просветлен, съзнателен. Важно е кой прави постъпката, защото просветленият човек е нещо повече от постъпката, той е нещо повече от всяка постъпка. Той извисява всичко, което е годно за извисяване.

Постъпката изисква просветленост, изисква дух, изисква душа, изисква осъзнатост, а не действие или някаква мисловност, разсъждение. Ако едно свещено писание е писано от един буда, от един просветлен, то само друг буда може да го обяснява. Книжникът, ученият човек нищо не може да разяснява, той няма връзка със същността. И дори да изкаже някоя мъдрост, както например Конфуций има такива неща, тя не произлиза от неговото сатори, от неговото истинско просветление. Книжникът нищо не може да внесе в свещените писания, докато един просветлен човек ги обогатява със своята Пустота, със своята Истинност. Той внася ново качество в тях, нов елемент. В просветления има дух и тайна, докато в учения и в книжника има жалки знания.

И така, много религии държат на постъпките; Дзен държи на истината и на сатори, на висшето осъзнаване, т.е. на простота и съзнателност. Например когато Бог постъпва, няма правилно и неправилно. Дали става нещо ужасно или нещо прекрасно, тук действа Пустотата, според Дзен, тук действа тайната. Хората могат да разсъждават впоследствие, но те не са мярка. Тук действа висшата мярка, самият Бог. А дали загива човек, дали загива континент и цивилизация, е все едно. Лао Дзъ казва: Цивилизациите се разцъфтяват, за да загинат. Затова се разцъфтяват, да стигнат донякъде, после трябва да се сменят.

Все едно е какво казват, защото Бог е абсолютно прав винаги. Освен това, кой може да оспорва решението на Бога? В тази връзка казвам: Бог е всевиждащ и е винаги прав, и винаги прави най-доброто. Дали го разбираме, е друг въпрос, но Той винаги прави най-доброто.

Твоето сатори, твоята същност, твоята любов, твоята просветленост е по-важна от твоите постъпки. А така наречените правилни постъпки на спящите хора, те ще ги заведат просто в ада, в ограниченията. Например Бог е направил някой просяк и беден. Скоро бях в София и една прекрасна душа, Лили Димкова, дъщерята на Петър Димков, тя много харесва лекциите и идва, около 76-77 годишна, често ме кани и стана въпрос точно за това. Обясних ѝ, че ако даваш пари на един беден, ще си носиш наказанието. И понеже тя е стара богомилска душа, схваща простичките неща. Ще ви го обясня простичко, без да се впускам в подробности, защото след време ще говорим. Значи Бог го е направил беден, да гладува, за да почне той да гладува за Бога, за същността, за да му даде Бог Себе Си. Бог не иска да му даде някакъв хляб и трохи, Той иска да му даде Себе Си и после храна. И този човек и без това е колеблив, и ти като му даваш, той още повече се отпуска и ти казваш: „направих едно добро“ – и не различаваш; ще си носиш последствията. Някои казват: Ама да не даваме ли? – Ако можеш да различаваш, давай; ако не можеш, питай, учи се. След време ще говоря повече по този въпрос, но тя разбра. Значи Бог иска да ни даде нещо много повече, истински хляб, Себе Си, след време ще говорим и за лахма, говорили сме и пак ще говорим, но Бог винаги иска да даде нещо по-дълбоко и нещо по-важно.

Просветленият човек може да направи от ада нещо прекрасно; спящият човек може да направи от рая хаос. Просветленият човек живее в дълбините на нещата и затова той носи аромата на Дзен. Той е пристигнал в сърцето си, в душата си, в своята истинска същност и това се нарича Дзен.

Когато човекът е влязъл в сатори, в своята същност, пробуденост, тогава сътвореният свят отпада, той престава да съществува. Досега е съществувал, но измерението вече е друго. Даже да имаш безупречно поведение, казва Дзен, и да си извършил много възвишени дела, не си ли постигнал сатори, същността си, не можеш да се освободиш от затвора на света.

Сатори, това е съзнанието, което се е издигнало до безкрайност и е запазило скромността си и своята простота.

В Дзен не съществуват постижения в живота, съществува само откритието на себе си.

ПУСТОТАТА

(втора идея за размишление)

За Дзен има една единствена родина – Пустотата, т.е. Истинността и Безкрайността. Пустотата, това е вечната будност, т.е. вечната осъзнатост. Всяка друга родина извън това изначално съзнание, е нелепост. Дзен живее винаги в тази своя истинска родина и това е толкова далече от имена, държави, понятия, мнения, граници и т.н.

Дзен живее в Праосновата, в Източника.

Това, на което Дзен най-много се радва, е Пустотата, Предвечното. Пустотата осъзнава себе си само в чистотата. Тайният опит на мистиците от всякакви учения е именно опит с Пустотата. В Дзен този опит се нарича чиста земя.

Според един Дзен-учител да минеш през голгота, означава да осъществиш пълно себеизпразване, пълно отстраняване на егото и влизане в Пустотата. За тях това е голгота – пълно себеизпразване и влизане в Безкрайността, пълно отстраняване на егото.

Дзен е въплътена Пустота. Той живее в самата вечност и в самата Безпределност.

Пустотата е най-хубавия плод. Тя е пълнотата на живота.

Попитали един Дзен-учител: Вие като постигнахте просветлението, какво по-точно постигнахте? Учителят казал: Нищо. Питащият, ученикът му казва: Значи толкова много търсихте, толкова много старания за едно нищо? Учителят казал: Но вие щом толкова питате, значи това Нищо е важно! И накрая Дзен-учителят казал: Най-важното от всички постижения е Нищото, Безкрайността, защото всичко е произлязло от него, от Нищото.

Да преизпълниш себе си с Пустота, значи да опустошиш всички заблуждения, и тъмните, и светлите. Не само тъмните заблуждения, и светлите. Знаещият може да стане голям музикант, голям художник, голям философ, но тука Пустотата не идва. Пустотата идва само при чистотата. Чистотата е врата за Безкрайността. И когато станеш Пустота, т.е. чисто съзнание, ясно разбираш всички илюзии на света.

Постигнеш ли Пустотата, ставаш господар на всички случайности. Ще повторя, Дзен казва: Постигнеш ли Пустотата, ставаш господар на всички случайности. После ще ви дам един пример във връзка с този въпрос. В живота на Дзен няма случайности. Пустотата е най-важното нещо, Източникът, тя е произходът.

В Дзен думата не е понятие, а състояние на Пустота, състояние на изначалното. Пустотата не принадлежи на нито един народ, тя принадлежи на Безкрайността.

Дълбокото разбиране за нещата при Дзен-учителите, тези дълбоки разбирания не идват от ученост. Те идват от Пустотата, от проникването в собствения си център. Тези, които имат за цел да натрупват знания вместо чистота, те не могат да навлизат навътре в своята Пустота.

В своята чиста Пустота, там може да влезе само твоето чисто съзнание, само твоята Истинност, твоето освободено съзнание и именно това е Дзен.

ДЗЕН

(лекция 9)

Дзен е същността на всички религии, защото Дзен, това е просто истинният, пробуденият живот, т.е. Царството Божие на земята. Не някъде, Царството Божие е на земята и това е решението на всички религии.

В Дзен се смята, че желанието да побеждаваш е много голям недостатък.

Дзен решава въпроса за тайната на живота без никакви морални заповеди. И в Дзен има смърт и възкресение, но тука умира обикновеното съзнание и се ражда чистото съзнание, висшето съзнание, това е възкресението в Дзен.

В Дзен да умре обикновеното съзнание, това е просто отказ от страст, алчност, егоизъм, омраза, амбиции и т.н. И това може да стане, според Дзен, извън пределите на манастира, няма нужда даже от манастир – ти си манастирът, вътре в тебе е манастирът. Целта в Дзен е да се излезе извън пределите на смъртта и живота и да се заживее истинският живот.

В Дзен нещата се наблюдават чрез чистото съзнание. Това е и състоянието Дзен.

В Дзен въпросът за жив учител е простичък. Дзен казва: Самият живот ще те изпрати при учител или самият живот ще те учи като учител. Това е просто естествено, какво ще реши животът, какво ще реши Безкрайността, това е просто естествено. Въпросът е ти да станеш достоен да бъдеш обучаван от учител или от живота.

В Дзен целта не е да мислиш кое е правилно и кое не е, а да растеш и да се развиваш в чистотата на съзнанието. Но понеже умът не познава Източника, той разделя нещата на правилно и неправилно. Според Дзен понеже всичко произлиза от един единствен Източник, не съществува идеята за правилно и неправилно.

Дзен е изначално неосъждащ. Това, което Бог казва в Библията, в Матея, евангелие на Матея, седма глава: „Не съдете, да не бъдете съдени“, тука при Дзен това е изпълнено тотално. Чистото съзнание не се занимава да осъжда, да не одобрява. То просто живее в истината, изпълнено с истински живот, няма какво да не одобрява, то е чисто. Изначално неосъждащ, защото той знае, че критичният подход към живота е вкореняване във външния свят. Значи колкото повече критикуваш и не одобряваш хора, партии, народи, ти все повече се вкореняваш във външния свят, ставаш все повече сътворен; ще се прераждаш във все по-тежки външни форми. Което означава, че критичните хора ще стават все по-заблудени, все по-неустроени и така ще изпускат все повече същността, която е чистото съзнание.

В Дзен има такъв начин на израстване, че обикновените, менталните хора прекрасно не разбират за какво става въпрос, във всяко отношение. Дзен казва, че те прекрасно не разбират за какво става въпрос.

За Дзен религията е нещо като весела и красива игра и много хора си играят на религия, на наука, на философия и т.н. Дзен е също игра, но особена игра, игра на висшето съзнание, игра на пробудеността и на чистотата, а това е друго качество, друг подход.

Дзен е тази пробуденост и искреност, които отстраняват нереалното знание, което е знанието на света. Дзен не е религия или игра на философия. Дзен е Истинност и тази Истинност е същественото в живота.

Дзен е простота и искреност, но въпреки това никога няма да стане масово явление, защото простотата, това е дълбоката, премъдрата основа на живота. Дзен казва: Придобий простотата и ще виждаш ясно, но това е придобиването на Пустотата, а там има изчезване. Но умът, мисловният човек, той е вкоренен в света. Ето защо в Дзен е много важна пробудеността, защото тя създава не-ума, т.е. тя създава духа. Значи пробудеността създава не-ума.

За Дзен свещените текстове могат да се окажат особен род робство, защото човекът трябва да живее преди всичко пробуден, истинен живот, съзнателен живот, изначален живот, а при това условие самият човек вече е свещено писание. Забележете подхода на Дзен – тука вече самият човек става свещено писание, а текстовете са вече без значение, той може да ги ползва, може да не ги ползва, но той е преизпълнен, преизобилен, той е свещено писание. Казано по друг начин: за Дзен същественото е живот в истината, а не живот в текстове, цитати, писания. Те са компромиси, защото свещеният човек е по-важен от всеки текст, свещеният човек е по-важен от всяко свещено писание. Дзен не позволява на свещените текстове да го отклоняват. Той е устремен изцяло към своята Истинност, изцяло към своята същност.

В Дзен ти нищо друго не изучаваш така основно, както себе си; нищо друго не изучаваш така основно, както себе си, дълбините си.

Един Дзен-учител не е никакъв учен, никакъв философ, нито психолог, нито пък религиозен. Той не си губи, както казах, времето. Какво е той? Той е истина. Той е присъствие на същност. И той стои до тебе и чака твоето пробуждане. Разбира се, животът може да мине и така, но той стои наблизо и чака твоето пробуждане, за да познаеш себе си, а не заради някакви философски разговори.

Един Дзен-учител не решава твоите проблеми. Той няма такава задача, той не решава твоите проблеми и въобще не се занимава с тях. Той решава същественото, самия корен на всички твои проблеми. Той въздейства за твоето пробуждане, а това е освобождение. Когато ти се осъзнаеш, това е освобождение от проблемите и това ще стане естествено, но когато ти се пробудиш, когато станеш истинен.

Дзен-учителят е тук заради твоето спящо съзнание, но ти, както казах, можеш и да го подминеш и тогава ще останеш в невежеството. А невежеството е океан от проблеми, фабрика за проблеми, неспирно – това е невежеството. Това е просто загубата на пробудената същност. Дзен няма нищо общо с проблемите, защото е познал покоя и същността на нещата.

В Дзен мярката за успеха в живота я има само този, който е придобил същността си, който е придобил истинско разбиране за нещата.

В света има много религии, но пробудената същност рядко се случва. В Дзен пробудеността е основата. В Дзен блаженството е нещо вторично. То върви след Пустотата, то върви след истината, след простотата, но то е последствие. Спящите познават писанията, текстовете; Дзен познава пробудеността, Дзен познава Безкрайността.

Според Дзен няма значение дали си светец или грешник – и двете са ненужни. Едното е хубав сън, другото е лош сън; и от двете трябва да излезеш. Същественото е в пробуждането и когато ти се събудиш, тогава се спасяваш и от лошия сън, и от хубавия сън, от всяка двойственост.

В Дзен ти не си нещо, което се ражда и умира. Това са само, както казах, малки мигове от Безкрайността. Ето защо Дзен е универсален. В Дзен смъртта е просто един чуден отдих във великата Безкрайност. То е, както когато си работил през деня и отиваш да си починеш.

В Дзен няма място за свещеник. Тука той е абсолютно ненужен. Казано по друг начин, той не е мост, той е преграда. Дзен е разбрал това, защото Дзен е самият мост; свещеникът не е мост към Бога, той е преграда: преграда към същността, преграда към Пустотата, преграда към Безкрайността. В Дзен само пробудеността е мост.

И така, що е Дзен? Дзен е вход без врата, полъх без вятър, учение без писания, море без вълни, любов без тревоги, живот на лекотата. Когато всичко излишно е махнато от човека, това е Дзен; всичко излишно – тука имам предвид и хубавите мисли, преди време го обяснявах.

ИСТИНАТА

(трета идея за размишление)

Другият път ще говорим за злото, за демоните и т.н.

Попитали един голям Дзен-учител, голям майстор на меча, който приел ахимса (ахимса означава пълно въздържание от непричиняване на вреда на всяко живо същество, пълен отказ), попитали го: Учителю, какво ще правите, ако в някоя тъмна уличка ви нападнат разбойници? Учителят отговорил (забележете, просто): В моя живот тъмни улички не се срещат. – Тука всичко е осветено. Все едно дяволът да иска да срещне Бог. Или дяволът да иска да срещне Лао Дзъ. Той няма кого да срещне там, там е Безкрайността, тя го плаши. – В моя живот тъмни улички не се срещат.

Дзен е независим от всякакви писания, науки и религии. Дзен живее в истината и това е напълно достатъчно, просто достатъчно.

За Дзен свободата е дадена, за да не притежаваме нищо друго, освен истината. Така цени Дзен свободата – тя е дадена, за да не притежаваш нищо друго, освен истината. Спомняте си, когато говорихме за суфи, когато потъваше оня кораб, кое беше най-важното за един мъдрец? Те го казват: Най-важното е при наводнението какво можеш да вземеш със себе си. Ако имаш дух, ако имаш истина, ти си свободен, иначе наводнението е за тебе.

Дзен не се занимава с ръкавици. Той улавя истината с голи ръце.

В Дзен истината се произнася от безмълвието. Ще обясня: Дзен използва думите, за да въведе човека в онова състояние, в което няма думи – това е състоянието Дзен, това е истината, това е неизразимото.

Истината не е въпрос. Тя е Пустота, тя е мистерия. Истината поразява логиката, логичните хора. Тя поразява и нелогичните хора. Тя има лице само за искрените хора. Тука само за малко ще се отклоня: В Русе стана въпрос за искреността, една сестра попита: Аз съм много искрена, а те ме обиждат. Да не говорим, че разумния човек, пробудения няма кой да го обиди, той няма такава възприемчивост, но това е друга тема. Казах: Ако ти наистина си искрена, това вече променя нещата. Но как се става искрен човек? Тука само ще го загатна, след време ще говорим за искреността според суфите. Те я наричат ихляс, искреност, учение за искреността. Трябва много години да тренираш искреност, много години. И това не е мярка, не е достатъчно. Но ако ти наистина си искрен и след време ако се включи Бог в тази искреност, Той вече ти дава дара на искреността. Искреността е също божествен дар. Дали Бог ще я даде, това е друг въпрос.

Попитали Ал Рабия: Ако се разкая дълбоко за стария си живот, Бог ще приеме ли разкаянието ми? Отговорът на Ал Рабия: Бог няма да ти приеме разкаянието, но ако Бог реши, ще ти приеме разкаянието. – Така че ти можеш да се разкайваш, но дали дълбоко си искрен, Бог вижда дълбините ти, Той ще реши дали да ти приеме разкаянието. Има и друг закон, по-дълбок, но по-нататък ще се спра по-подробно.

Дзен казва: Когато питаш за истината, задай си въпроса ти самият истинен ли си? Питай себе си ти истинен ли си, защото иначе въпросът отива на вятъра. Не бързай да мислиш, казва Дзен, че живееш, защото само истинният човек, само пустотният човек живее. А ти просто се движиш, движението е живот, да, ти се движиш.

Що е истина? Това е въпрос без отговор. Ще обясня: въпроси, които нямат отговор, това е мярка, че са истински въпроси. С въпроси, които имат отговор, се занимава знанието, т.е. невежеството. Невежеството дава много отговори, знанието дава много отговори. Знанието е това, което не знае, но говори.

И така, Пустотата е твоята същност, но това не е отговор. Дзен не е отговор. Дзен е свързан със свещената простота на истината и той живее в нея. Той не пита, даже не я търси, той живее, той я проявява. Както Майстер Екхарт: той не говори за Бога, а говори чрез Бога.

И така, това не е нито отговор, нито въпрос, това е просто Дзен – твоята Предвечност.

Дзен-учителят е нещо много истинско, защото той никога не те води към себе си; той те води към истината. Никога не те води към себе си, той не иска последователи, нито ги търси и дълбоко в себе си не ги иска – той те води към истината, ти самият да познаеш себе си, Източника.

Според Дзен истинната същност на човека не е в онова, което има, а в онова, което прави.

Един Дзен-учител дали говори или мълчи, все е еликсир. Много просто, защото тука се намира същността, истината.

Попитали един Дзен-учител как да се отървем от оковите на живота и смъртта. Дзен-учителят отговорил простичко: Животът и смъртта не съществуват. Има само една Пустота, една велика Безкрайност. Там няма никакви окови. Тя не е ограничена от някаква си смърт и от някакъв си живот.

Дзен е истината, но истината не е дума. Тя изглежда като дума, но не е. Тя е излъчената същност. Това излъченото е неизразимо и когато го обясняваме, то пак си остава неизразимо. Но Дзен казва: Истината обаче можеш да я преживееш, но без обяснения, защото тук забравяш обясненията. Защото истината, изначалната същност, не е част от азбуката, от думите, от словата; те са само компромиси, те са само упътвания, само намеци.

Ето един намек: Един монах отишъл при един Дзен-учител и поискал да разбере къде е входът за пътя към истината, къде е входът за Дзен. Учителят му казал: Чуваш ли ромона на потока? Монахът отговорил: Да, чувам го. Тогава Дзен-учителят му казал: Там е входът. Иди, там е входът. Ако разбереш, това е входът.

АУМЪ

7 юли 2009 г.

ЗЛОТО

(лекция 10)

ДЕМОНИТЕ

(първа идея за размишление)

ГРЕХОПАДЕНИЕТО

(лекция 11)

ИЗКУШЕНИЯТА

(втора идея за размишление)

ДЯВОЛЪТ

(лекция 12)

САТАНА

(трета идея за размишление)

ЗЛОТО

(лекция 10)

Когато мислиш отрицателно за злото, ти го приближаваш към себе си, ти го призоваваш. Злото не може да избере някой, ако той не го е избрал.

Всеки, който се страхува от злото, е правил зло в своето минало. Учителят казва: Без Любов злото си остава зло, с Любов злото се видоизменя в добро. Злото няма защита срещу Любовта.

Реалният въпрос е не защо има зло, а защо ти не си заживял в Бога, защо ти лично не си заживял в Бога, в Любовта?

Няма нужда да отричаш злото, нито да го одобряваш. Трябва дълбоко да разбереш Бога и тогава ще разбереш злото като действаща част от Бога и работеща част за Бога.

Причината, която прави човека зъл, не е в окръжаващата среда, а вътре в самия него. Даже това не зависи от никаква бедност, даже има монаси, които избират бедност и стават богати. Тука само за малко ще се отклоня: в Плевен сега на лекцията скоро ме питаха какво ще кажеш за изборите, понеже е актуално. Разбира се, този, който ме пита, организаторът, той е полицай, сега е вече по-голям шеф. Аз знам, той пита за другите, защото насаме той ми задава много дълбоки въпроси и много обича лекциите. Накратко: който е гласувал за Бога и за Истината и си е посветил живота, никога не гласува за нещо друго, това е предателство. Никога не гласува за нещо друго, той е гласувал за Бога, край, това е просто. Второ, един пример дадох: ако ти си с лодка в морето и лодката ти е пробита, коя безпомощна партия ще призовеш да ти помогне? Кой ще ти помогне? Може ли да направи тази безпомощна партия нещо за тебе? И казах: Може: съболезнования. Значи кратко, ясно, не искам да се впускам в подробности. Значи ако си посвети човек живота на Бога, на самия Бог, на Истината, вече имат грижа за тебе във всякакво отношение, възвишените същества се грижат във всяка област. Но избереш ли Бог на второ място, поставиш ли Го там, постепенно всичко ще се обърква. Човек има лични отношения, никой друг не може да му помогне – лични отношения към Бога, към своята разумност, към своята душа и т.н. и т.н. Значи причината, която прави човека зъл, не е в окръжаващата среда, вътре в човека е.

Злото е няколко вида: физично, космично и мистично явление, защото е част от великата мистерия на Бога. Злото е скритата благодат на Бога. Чрез него Бог завръща съществата към себе си. Това означава, че Бог е създал злото, за да се завърнем при Него, в своя дом. Без злото ние бихме изгубили завръщането си в Бога.

Злото ни спасява от нашето собствено саморазрушение. В човека има собствено саморазрушение, то не идва от злото. Самият човек някога е посял такива причини и избори, че сега той самият е зъл и злото идва да го опомни и да му помогне.

Ал Халладж казва: Злото е особен дар на Бога за развитието ни и за сливането ни с Бога.

И така, злото е велик и необикновен замисъл. То е част от съвършения замисъл на Бога. Когато имаш зло в себе си, то е защото злото те усеща в себе си. Значи самото зло те усеща в себе си.

Отговорът за произхода на злото спада към скритостта на Бога, към Неговата неведомост. Ще обясня: злото съществува, но не е реалност. То е идея на Бога, особен подход на Бога, особено въздействие на Бога към тези, които нямат Любов към Бога.

Злото е високо интелигентно, защото е част от реалността на Бога. То е интелигентно, защото е живяло дълго време вътре в Бога, преди да го отдели Той за Своя план. То е живяло, защото всичко е Бог. То е било вътре в Бога, защото всичко е Бог.

Самият Бог никога не върши зло. Той си е създал инструмент за това и му е дал позволение да работи, и то само там, където нещо трябва да се изправя. Разбира се, тези неща са вътрешни, скрити, но за Бог са външни. Където трябва да се изправя нещо, там Бог изпраща злото да работи.

Злото лекува нещо изкривено в човека и го подтиква към изправяне. Много лесно е да гледаме злото отвън, в обществото, но то е скрито отвътре и там трябва да започнем да го виждаме.

Всички лекомислени сбъдват злото, а злото е немилостиво към това, с което хората са злоупотребили. Там, където хората са злоупотребили, било с Любовта, било с Бога, било с много неща, с Истината, злото е немилостиво.

Човекът, в който има зло, е човекът на духовната слепота. Злото се е родило от лошо използваната свобода на човека. Но който владее себе си, той може и да управлява злото, защото който владее себе си, Бог навлиза вътре в него. Бог уважава свободата, която е създал, а човекът, който е допуснал злото, ще трябва да го изстрада. Той ще изстрада личната си злоупотреба със свободата.

Бог е допуснал злото, защото Той има власт над него. Хората са били създадени изначално добри, но след свободния избор те сами са направили себе си зли. Но Бог продължава да цени свободата, защото както казах и преди, тя е богоподобна. От свободата трябва да израсне Истината, истинският човек и Бог продължава да я цени, защото не иска роботи. И когато човек изстрада свободата, той ще стане не добър, а истински добър. Това може да продължи много дълго, няма значение; когато той изстрада, ще дойде ден, когато ще стане осъзнат, истински добър, подобен на Бога.

И така, злото е идея, въздействие, пак казвам, но то не съществува в чист вид; в чист вид съществува само Бог. Злото няма действия срещу Любовта, т.е. срещу Бога. Злото, това е един свят ограничен, вътре в самия Бог и всеки, който не разбира злото, той воюва с него. Но ако воюваш със злото, това е закон, злото ще стане част от тебе; ако воюваш със злото, злото се прилепва и става част от тебе.

Чрез злото Бог иска да се учим, за да Го познаем. А когато познаем Бога, злото ще си отиде, защото сам Бог ще го отстрани. А засега Бог предопределя къде злото да действа и къде злото да чака.

ДЕМОНИТЕ

(първа идея за размишление)

Демоните не са зли по своята природа, а по своята воля. Демоните обичат да овладяват човека, но те още повече обичат да са скрити в него и неразличими, защото ако човек ги различи, може да вземе вътрешни мерки и с многобройни молитви, плюс други методи, те ще изпуснат човека и неговата енергия.

Демоните са много хитри. Те обичат да са маскирани в човека. Те обичат всички видове прикрития. Примерно познавам много хора, които дълго време изглеждаха спокойни и дълбоко въздържани, даже приличаха например на ученици. Минаха години, пет-шест години плюс-минус, и изригнаха демоните. От една страна, това е хубаво, да видиш, че врагът е скрит, истинският враг е отвътре, да вземеш мерки, ако осъзнаеш за какво става въпрос. Ако не, те ще продължат да работят в тебе и ще се скрият още повече, ако не си правиш поуки.

От какво са съставени демоните? От изостанали древни страсти. Те обичат да носят тези страсти от милиони години със себе си. Страстите са прастари създания. Те са наричани в миналото грабители. Когато човекът има силни слабости, не обикновени, а силни слабости, демоните го населяват и използват тези слабости за своите цели.

Демоните са с духовни тела от въздух и тъмнина. Разбира се, има и частичен огън. Те са нещо като ефирно-въздушни и от тънка неуловима материя. Разбира се, Любовта, Мъдростта и Истината различават кое е демони, кое е дяволи и кое е паднали, слаби същества. Те могат да приемат всякакви форми, даже и на животни. Затова когато влязат някой път в някое куче и го насочат да хапе човека, и някои казват, кучето беше бясно. Не кучето, а то е врата, откъдето демонът е успял да го излъже, защото иска да напада определени хора.

Те имат голяма сила да проникват, когато им е позволено. Демоните могат да боравят с умовете на хората, с тяхната воля, с тяхната психика и с техния глас. Те са изкусни майстори по отслабване и ограбване на човешката енергия. Примерно ако някой път ви мъчат цяла вечер и не можете да заспите, какво ви препоръчвам; не мога да го обясня, но интуицията ви ще го схване: така да се въртите, така да ви е приятно, да ви стане толкова приятно, че не само те да си заминат, ами даже и ангелите. Не мога да го обясня, който го усети, ще го усети. Когато ви е тежко, да ви е леко. Има такава заповед при Втория Старец. Значи това е способност на духа и душата, не на ума, умът няма такава способност.

Демоните се борят с нас най-вече в полето на ума. Войната е духовна и който е без силна вяра и без силна Любов към Бога, изостава в своето развитие. Освен това нашите демони са нашите собствени вътрешни, скрити, неовладени страсти. Те може да са малки, но малките неща може да станат големи. Затова трябва да търсим, да бдим навътре в себе си за това малкото и да вземем мерки, а не когато е късно.

Кучетата и магаретата виждат демоните и затова кучето понякога лае изключително силно, а магарето реве силно, защото се е приближил демон. И те знаят, че демоните ограбват нещо от тях. За да не влезе демонът в него и за да не ухапе човека, кучето се старае по всякакъв начин да лае много силно, за да пропъди демона и не винаги успява. А магарето, както казах, като го види, реве много силно.

Когато човек има силни, неразумни желания в себе си, става въпрос, когато те са упорити, всичко това е подготовка за обсебване. Демоните виреят в човека поради неговата собствена тъмнина.

Ангелите работят в изворите, дяволите работят във водовъртежите, а демоните работят най-вече в блатата и в тежките мъртви вълнения.

Когато човекът е силно критичен към света, когато не различава критика и забележка, силно критичен към света и към нещата, това е началото на постепенното демонизиране.

Демоните имат особен дисбаланс на енергията и за да оцеляват, те трябва задължително да крадат енергия. И ако някой път не оставят човека да спи, човек трябва да си намери методи: било приятни книги, било приятни молитви, било занимания, в които да пренасочва ума си и да се изплъзва, и да бъде по-упорит от тях. Докато накрая стане толкова силен, с толкова силна воля, че те да знаят, че не трябва да си губят в този човек времето, защото и те не обичат да си губят времето.

Най-силното лекарство срещу демоните е изправянето на отношението към Бога. То трябва да е в най-лошия случай духовно и да върви към съкровено, после към Божествено и т.н.

Всеки човек, който е избрал твърдо Бога, Бог ще отдели демоните от него. И всеки, който се е отказал от Бога, ще бъде измамен от демоните, в случая заблужденията придобиват голяма сила. Значи когато човек е средно заблуден, това са дяволите; когато човек е заслепен, когато е дълбоко заблуден, това са демоните и те го водят към себе си.

ГРЕХОПАДЕНИЕТО

(лекция 11)

И преди сме говорили, и пак ще говорим.

Голяма е тайната на падналите ангели. Те са били поставени в положение да паднат. Но коя е тази сила, казва Учителят, която ги е заставила? Скрита е тя. Тя е част от силата на Бога и Неговия замисъл, а Той не греши.