Султан Баху за фана

Най-голямото зло за човека е той самият.

Да придобие контрол над сърцето си, е задача на начинаещия в Пътя. Истинското постижение на хората на Бога обаче е да изчезнат в Бога и да станат едно с Него, освобождавайки се от ограниченията и пределите на човешката си природа.

Или Бог ще има надмощие и ще управлява царството на твоя живот, или егото ти – защото едно царство не може да има двама господари.

В пътя на Любовта оставаш или ти, или Бог – двамата не могат да съществуват едновременно.

В суфи живее само Бог.

Убий единия от двата бога в себе си и стани едно с Единствения.

Знанието за Божественото Единство се придобива само след като станеш Единия.

Ако Бог не е единственото желание на твоето сърце, ти не можеш да получиш никакви благословии.

Няма никакво съмнение! – Сътвореното не може да издържи пред Вечното Древно Съществуване.

Завръщането в Произхода е върховното постижение.

Вечното начало и вечният край се отнасят до една и съща точка, но в света на хората те се разбират като две различни неща.

Бог може да бъде видян и разпознат само от Бога.

Мистикът е най-тъмното нещо и в двата свята. Така както тъмният цвят не приема никой друг цвят, така и мистикът не приема нищо друго освен Бога.

О, ти трябва да разбереш тайната, че никой не може да види Бога освен Бог! Само Бог разпознава Себе Си. Ако търсачът не изчезне в Бога чрез съвършено слугуване и не стане едно с Него, той никога няма да види, нито да възприеме Бога. Докато търсачът има свой собствен живот, който е различен от Бога, за него остава невъзможно да разпознае и съзре Бога, защото само Бог има силата да види Себе Си. Когато единственото истинско съществуване, което е Бог, заживее в търсача, тогава търсачът вижда Бог с очите на Бога.

Утрото и здрачът са за онези, които са затворени в сътворения живот, защото времето е атрибут на живота, обаче суфи е отвъд него.

Понеже нямам свой собствен живот, как е възможно да имам качества?

Съвършен човек е онзи, чиято същност, облик, външност и вътрешност са абсолютно еднакви с Божията Същност и Божия Лик.

Истинското почитание означава да се отречеш от всяко желание на сърцето си.

Мистикът е една от най-великите тайни на Бога. Началото и краят на мистика се намират във виждането на Бога и в близостта му с Него.

Който придобива знание тайно и пряко от Бога в институцията на Божественото Присъствие, не се нуждае от никакви външни знания.

Духовните хора не могат даже да се докоснат до първата степен на мистика, дори да прекарат целия си живот в подвизи, защото първото ниво на мистика е благословено с виждането на Бога, което унищожава егото. Когато егото умре, сърцето оживява и Душата става безсмъртна. Затова нивото на унищожение и безсмъртие не могат да се постигнат без благословията на виждането на Бога.

Без виждането на Бога мистикът никога не може да придобие Единение с Него.

Духовните хора могат да пътуват вътрешно до Божия Трон и дълбоко навътре в земята; могат да посещават всички сфери на небето и земята; могат да разчетат Скрития Скрижал в един миг и да заповядват на 70 000 нива отвъд Трона. Щом постигнат всичко това, тези хора считат, че са постигнали просветлението и са стигнали Безкрая. Това обаче са просто различни слоеве на Светлината. Мистикът даже не се заглежда в тях! Вместо да прекосява духовно тези обвивки на Светлината, той се потапя директно в Океана от Светлина и остава разтворен във виждането на Бога. Той придобива върховна близост с Бога и става Негов любим.

Върховното постижение на мистика е неговото съществуване да се превърне изцяло в Светлина и той да стане едно с Бога.

Не търси друг път освен пътя на прякото виждане на Бога. Той води до нивата на Рабия и Баязид Бистами.

Аз бях с Бога преди съществуването и ще остана с Него вечно. Аз винаги съм бил с Него. Това е абсолютното Единство с Бога и върховната Истина.

Имам мигове на такава близост с Аллах, че нито пророк, нито ангел могат да застанат между нас.

Пророка Мохамед

Само човешкото същество може да постигне върховна близост с Бога, като постига нива на изчезване в Бога и придобива знания за Божественото Единство чрез Присъствието на Бога.

Цялото време от Предвечността, времето от Вечността и времето от настоящия земен живот се съдържат в онзи единствен миг, в който съвършеният човек става едно с Бога.

Не оставяй сърцето си да се прикрепя към нищо друго освен към Божието Присъствие и виждане. Онези, които се занимават със следене на дъха, със себе си или със сърцето, са глупаци.

Знаеш ли, че нито егото, нито сърцето, нито душата съществуват в Божествения свят? – Те изчезват в Божествената Същност и постигат Единството.

Ако обясня виждането на Бога, целият свят ще стане вечно жив само поради това, че е чул думите ми.

Който преодолее себе си, открива Бога като направи Неговото Име свой водач.

Да отстъпиш мястото си на Бога, е тайната на Божието Присъствие.

Мистикът изгаря аза си, дъха си, вътрешността си, душата си и сърцето си в Любовта си към Бога.

Смъртта на аза е живот за Душата.

Колкото по-скрит е мистикът, толкова името му е по-знайно в света на Духа.

Думите ми са дълбока тайна. Те могат да бъдат разбрани само от онези, които са обезглавени.

Само гностиците, които са се пожертвали за Любовта си към Бога, са хора на проникновението.

Всичко, което е около теб, не трябва да присъства вътре в теб, защото то е част от тленното творение, създадено в Деня Аласту.

Истинско знание е онова, което става другар, застъпник и пазител на човека в гроба.

Търсачът трябва да придобива само онези знания, които ще останат с него завинаги в живота и в смъртта.

За човека, потопен в Бога, екстазът е безсъние, а сънят – събуждане в Бога. Този извисен път е съдба на чистите по сърце.

Името на Бога е вечно древно, а Вечния трябва да се почита с вечния език. Езикът на вътрешното сърце е вечният език.

Мистик е онзи, който познава и се занимава само с Бог и Неговите пътища. Само Бог! Всичко друго освен Бога е суета.

Ако Божията Същност не беше твоят произход, щеше ли да я постигнеш само с повтарянето на Божието Име?

Търси навътре, защото Същността се явява отвътре.

Тези, които познават Бога, стават Реалност, като постигнат Единство с Реалността.

Първоначално, аз бях четирима: аз, моят Учител, моят Пророк и Бог. Когато изчезнах в Учителя, останахме трима. После изчезнах в Пророка и останахме двама. Най-накрая надрастнах двойствеността и станах едно с Бога.

Човешката природа е външното було, докато вътрешното було между мистика и Бога са духовните нива и светове, които той прекосява, преди да постигне Единството си с Бога.

Който прекоси двойствеността, става цар.

Търсачът на Бога забравя себе си, както и удоволствията на този и на другия свят, и се потапя в Божествената Светлина.

Този, който вечно е търсил Бога, е истински търсач. Само той може да жертва живота си за Бога.

Мистикът е океан от Светлината на Божественото Единство.

Ибн Атта Аллах за фана

Суфи не е доволен от нищо друго освен от Бога, затова той отхвърля всичко друго.

Напускането на себе си е началото на Пътя и пътуването към Върховния Бог. Ръководството идва след това.

Всички човешки качества са източник на замърсяване.

В състоянието на фана, суфи е като мъртвец в ръцете на Живия.

Когато мощта на Истината погълне човешките качества, казваме, че човешките качества са отхвърлени чрез утвърждаването на живота на Бога.

Внимателно се вгледай в своето съществуване, сравнено с широкия свят около теб, и твоята незначимост ще изиска от теб да напуснеш себе си.

Живите никога не умират, за да говорим за завръщане в Бога. Всичко, което любещите преживяват, е само изпитание на послушанието им. Обаче, за да утешат себе си, хората са измислили добре звучащи понятия като „път“, „нива“, „духовни състояния“. Тези символични изрази започват и свършват в тях самите, а нивата им не се издигат отвъд тях. Бог обаче се намира отвъд всички човешки качества и отношения.

Дервишът е пътят, а не пътуващият. Той е мястото, върху което се спускат нещата, а не пътникът, който следва собствената си воля.

Ако нещо остави следа в дервиша, то принадлежи само на Същността.

Един от моите учители казваше: „Копнея за несъществуване, което не съществува“. И той казваше: „Моля се на Бога да ме въведе в несъществуване, което никога да не се завърне в живота“. Той копнееше за това, защото всички спирки 6 по Пътя са була. Човекът се е влюбил в това, което го скрива от Бога. По-добре е да копнееш по несъществуването, отколкото да се наслаждаваш на булата. Това е основен принцип в истинското изчезване.

Приятелите на Бога отсъстват от себе си по Пътя и не познават себе си в нивата.

Който познава Бога, Го вижда във всичко. Който е заличен от Бога, отсъства от всичко. Който люби Бога, иска само Него.

Айн ал-Кудат Хамадани за фана

Бях удостоен с преживяване, чрез което нещата ми се изясниха, и една Реалност се разкри пред мен по начин, че не остана нищо от мен, нито от моите желания, освен онова, което Бог беше повелил. Оттогава, в продължение на много години, не съм се занимавал с друго освен да търся изчезването и разтварянето в тази Реалност.

Който иска да придобие гносис за Божествената Същност, трябва да превърне душата си в огледало и да се взре в нея.

Ходът на извисяване на съзнанието е отричане на аза.

Без изчезване на егото не може да съществува духовно съзнание.

Един ученик попитал един велик суфи: „Кой е твоят учител?“, той му отговорил: „Бог“. Ученикът попитал: „А ти кой си?“, суфи му отговорил: „Бог“. Ученикът попитал: „А откъде идваш?“, суфи му отговорил: „От Бога“.

Учението на Айн ал-Кудат Хамадани за фана е основано на няколко принципа, които работят едновременно, за да зародят в суфи състоянието на разбулването и самопожертвуванието. Първо, ученикът служи на Учител, който сам вече е изчезнал в Бога, за да се освободи от егото си в един живот на служене. Ученичеството води до разтваряне в Бога и изчезване в Духа на Вдъхновението от свещените писания. Второ, е изчезването в Пророка, Който е оприличен на Слънцето, докато цялото творение е сянката под Светлината на Неговото Вдъхновение. Трето, е изчезването в молитвите. На това ниво определени стихове от Корана пленяват суфи със свръхсмисъла си и го опияняват с Божествени видения в рая на сърцето му. С изчезването в Корана, Свещеното Писание се пренаписва в Душата му, както е казано в известния хадит: „Напиши Корана без посредник в сърцето си!“. Последно, е изчезването в духовната бедност. Това ниво е наречено още „ниво на истинското безверие“, защото безверието е по-висша форма на вярата, а усъвършенстването на духовната бедност е крайната цел на суфи. Безверието загатва за голямата искреност на сърцето, която истинският любещ има и която изисква от него да признае своето вътрешно безверие пред Бога и да изповяда религиозното си лицемерие. Тук двойствеността изчезва, суфи се потапя в Бога и макар крайно беден и нищ, той вече живее в Чистата Пустота, в която не остава нищо, което може да го забули за своя Любим.

Леонард Люисън

Където бедността е съвършена, там присъства Бог.

Фана и смъртта са духовни, а не телесни явления.

Докато пътуващият към Бога има съзнание за себе си и все още се счита за „някой“, той няма да се освободи от думите: „И ще ги заблуждавам” (Коран 4:119).

В този Път няма по-голямо бедствие от твоето собствено съществуване и няма по-смъртоносна отрова от личните желания на ученика.

Когато предвечната Божия Благодат повели пътуващият да бъде въведен в извисяване в сърцето си, Бог му изпраща един лъч от пламъка на „разпаления Огън на Аллах, който прониква до сърцата“ (Коран 104:6-7), който да го порази. Поразен от този огнен лъч, пътуващият сваля човешката си кожа и напуска областта на човечеството. Преживяването на това мистично състояние го кара да осъзнае значението на стиха: „Всеки човек ще вкуси смъртта“ (Коран 3:185) и смисъла на смъртта в мистичния път. След това му се разкрива истината на думите: „Всичко тук погива“ (Коран 55:26) и той преминава отвъд мястото „в Деня, когато земята ще бъде сменена с друга земя“ (Коран 14:48) и достига границата на Областта на Изчезването. Тук той съзира утехата на смъртта. Докато преминава през това преживяване, съвсем без да иска, той се отказва от всяка надежда и прекратява връзките си с цялото творение и хората. И в това положение пред него се явяват условията за Възкресението.

Когато достигне областта на Непоколебимостта, суфи възприема себе си като съвършено изчезнал и съзира Бога като Умъртвяващия (Ал Мумит).

Ние, суфите, сме братя на разбулването, на прякото възприятие и виждане.

В пътя на фана и очистването от себе си, хлябът и маслото на човека са страданията, болките и несгодите. Тази храна се приготвя за обяд и вечеря пред вратата на Иблис. За да съумее да се нахрани с болката вместо с хляба и водата, е нужен човек, който се е освободил и от двата свята и който необикновено се е вглъбил в съзерцанието.

Какво знаеш ти за страданията? – Постоянствай, докато стигнеш мястото, където по собствено желание ще купуваш страданието на цената на душата си. Не е ли възкликнал Шибли затова: „О, Господи, всички хора Те търсят заради благодатта и утехата Ти, а аз Те търся заради страданията!“? Затова постоянствай, докато алхимията на Божието привличане започне да те преобразява. Тогава ще разбереш какво представляват страданията! Суфи трябва да понесе толкова страдания, че да стане едно с тях.

Любещият е все още ученик, а в този свят любещият е овесен на кръста на отделението от Бога.

Който прави разлика между щастието и нещастието в своя живот, е все още в преддверието на Любовта.

Плодът на съзнателното подхранване с беди и несгоди е отстраняването на преходните връзки и навици.

Истинската смърт е фана. Който не е постигнал тази смърт, не е придобил Живота.

Сегашното състояние на смъртното човечество само по себе си е гроб и всички мъки в гроба в действителност са с нас в сегашния ни живот.

Мистичната смърт е плод от дървото на Душата.

Руми

Смъртта е съкровището на вярващия.

Мохамед

В нашия Път да бъдеш осъден на смърт, означава да спечелиш Душата си.

За напредналите суфи преследването на единството с Бога и бягството от отделението от Него са непозволени желания. Суфи трябва да бъде толкова принизен и послушен в преживяването си на единството и отделението от Любимия, че нито радостта му да се увеличава от единството, нито болката му да нараства от отделението. Ако това е крайният етап за начинаещите по Пътя, то за адептите това е началната точка, близо до края на Мистичния Път.

Всичко, което не е Той, е безверие. Съществуването на състоянието „свят“ е само ръжда, която разрушава духовното сърце и трябва да се премахне със зикр на Бога и с медитация върху смъртта.

Когато ръждата от „човешкото“ се разтвори, тогава се случва фана и се постига състоянието на бака, в което Божественото и човешкото са обединени.

Най-голямото нещастие, което може да застигне човека, не е нито телесната смърт, нито материалните несгоди, а е затворът на егото.

Ибн Араби за фана

Из проучване на Реза Шах-Каземи

Фана не може да бъде резултат от човешките усилия. Тя е строго Божествен дар, чиста благодат, макар да е предхождана от духовни усилия и практики. Последните никога не са причина за дара на фана, обаче те увеличават възприемчивостта за фана.

Фана е преходно състояние, а не фиксирана спирка по Пътя, което означава, че реалността, която се е разкрила в това състояние, зависи от завръщането на човека в съзнанието му на нивото на явленията.

Това, което надминава ограниченията на обусловеното съществуване по време на фана, е съзнанието.

В състоянието на изчезналост съзнанието е това, което се завръща към своя неизменен Източник и същностна природа. То преживява разтварянето си в чистото Битие.

Истинската природа на Битието се разкрива само когато То е абсолютно идентично със съзнанието.

Същността на Божествената Реалност е прекалено извисена, за да бъде съзерцавана от око, в което има следи от сътвореност.

Ибн Араби

Бог има седемдесет хиляди була на тъмнината и светлината, които ако бъдат повдигнати, ще разкрият Славата на Лицето Му, а тя ще изгори всичко, върху което попадне Погледа Му. Тази Слава е наречена още Светлини на Превъзходството, а булата – Божии Имена, Които предпазват сътворените неща от унищожение, защото там, където се повдигнат булата, се явява Единството на Същността, пред Което никое творение не може да продължи да съществува.

Творението е було, а Бог е този, Който заличава човека за самия него. При това заличаване човекът не спира да съществува според собствената си същност.

Мистичното съзнание на изчезналост се придобива само когато отделният човек, заедно с неговата неизменна същност, се разтворят напълно в състоянието на Единение с Бога.

По време на духовно извисяване срещнах Мойсей и му рекох: „Ти пожела да видиш Бога, обаче Мохамед е заявил, че никой няма да Го види, докато първо не умре“. Мойсей ми отговори: „И беше точно така: когато Го помолих да Го видя, Той ми отговори така, че припаднах поразен (Коран 7:143). После Го видях в изумлението си“. Тогава попитах Мойсей: „Докато беше умрял ли?“, а той ми отговори: „Докато бях умрял! Не видях Бога, докато първо не умрях“.

Ибн Араби

Когато пожелах да навляза в Реалния, трябваше да изчезна за собственото си съществуване, отстъпвайки място на Неговата Реалност. Следователно Неговото проявление се основава на изчезване. Проявлението на Хува (Той), Който е Бог, се случва, когато аз повече не съм, защото моето аз Му пречи да бъде Себе Си. Ако азът пребъдва по време на проявяването на Бога, тогава ти ще имаш себе си, а не Него.

Ибн Араби

Външно създанието е въображение, докато вътрешно то не е нищо друго освен Божественост. Затова движението към Реалността е винаги движение навътре.

Ибн Араби

Човешкото същество може да види Несътворения, Който няма подобие, когато то, отделеният човек, повече не може да се сравнява с никоя сътворена реалност. Това подразбира отдръпване от илюзията, която е космосът – не само обективната космическа илюзия, която е външна, но по-важното: отдръпване от илюзията или булото, че самият човек съществува отделно от Единственото Битие.

Осъществяването на Единството стъпва върху предварителната реалност, че в човека има нещо, което вече надминава областта на двойствеността и относителността. Това наричаме „скритост“, „косвеност“.

По пътя на моето духовно израстване, на самия му връх, Той направи от Трона Си диван за мен, а Царят се превърна в мой Принц. Останах в това състояние, без да възприемам нищо, което може да се сравни с мен сред всички вечни същности.

Ибн Араби

В това състояние човек не става Царя, макар Божият Трон и Царството да му се подчиняват, защото Царят се подчинява само на онзи, за когото може да се каже, че повече не съществува и който следователно не може да влезе в никакви взаимоотношения на двойственост.

В състоянието на Единение няма нищо сред творенията, което да е подобно на изчезналия човек.

Творенията са възможности за проявления, върху които Светлината на Бога проектира собствените Си сенки, образувайки по този начин космоса. Докато в най-висшата точка на духовното израстване установяваме реалност отвъд космоса, която едновременно предшества и следва космоса, едновременно същностно го прониква и надраства във всеки миг от „въобразеното“ 7 съществуване.

Състоянието на Единение е следствие единствено на Божията Милост.

Само самият Бог може да прояви в човека съзнанието за еднаквост с Чистата Безусловност на Божествената Същност.

Реалния е Абсолютна Светлина, докато невъзможното (несъществуващото) е чиста тъмнина. Тъмнината никога не се превръща в Светлина, нито Светлината – в тъмнина. Творението е гранична линия, междинен свят, между Светлината и тъмнината. Сам по себе си човекът не е нито светлина, нито тъмнина, защото той не е нито съществуващ, нито несъществуващ.

Ибн Араби

Когато казваме, че виждаме Бога и че естеството на това виждане е такова, че този, когото виждаме, е идентичен с виждащия, това означа, че Светлината вътре в човека избягва илюзорните ограничения на индивидуалността – тъмнината на небитието – и се възрадва в своята универсална и безгранична природа.

Обектът на виждането, който е Реалния, е Светлина, и онова, чрез което възприемащият Го възприема, е Светлина. Затова Светлината се обхваща в Светлина. Това е все едно, че Светлината се завръща в корена, от който се е проявила. Така че нищо не Го вижда освен Той самият. А ти, по отношение на своята идентичност, си идентичен със сянката, а не със Светлината.

Ибн Араби

Светлината на Бога се установява в сянката на отделния човек чрез онова, което наричаме „насищане“.

Знай, че винаги, когато нещо насища друго нещо, първото винаги се съдържа във второто. Този, който насища, се забулва за онзи, който е насищан, така че пасивният остава отвън, докато действащият е отвътре и е невидим.

Ибн Араби

Вътрешната Светлина на Реалността, която обитава в дълбините на външната сянка на въобразеното съществуване, е забулена от сянката, с която тя така или иначе няма общо основание. Затова казваме, че не човекът постига Същността, защото тъмнината никога не може да стане Светлина, а по-скоро, когато се постига Същността, това по необходимост подразбира пълното изчезване на сянката и завръщането на лъча Светлина в своя мистичен Източник, от който е бил излъчен.

Онова, което от човешка гледна точка наричаме осъществяване на Единството в състояние на изчезналост, за Реалния не е никаква промяна в състоянието на човека, а е просто отмахване на това, което на първо място никога не е съществувало наистина.

Чистото Битие е разкриване на Реалния по време на екстаз.

Ибн Араби

Висшата цел и крайното завръщане на гностика е, когато Реалния стане идентичен с него, а той повече не съществува. Затова казваме, че гностикът се смалява в състоянието на своето разширение. Гностикът никога не може да се смали без разширение, нито може да се разшири, без да се смали.

Ибн Араби

Гностикът трябва да се смали за света и за себе си, за да се случи разширението, чиито връх е уподобяването на истинското Единение с Реалния.

Ако гностикът е едно с Реалния и повече не съществува за самия себе си, тогава привидното му съществуване заедно с илюзорния му аз, приписан към това съществуване, трябва да изчезнат.

Основният път за постигане на изчезването е духовното уединение (халвах).

Халвах произлиза от думата „пустота“.

По време на духовното уединение сърцето, което е съкровеният дом на осъзнаването, се опразва от всички качества на космоса, за да може да се изпълни с присъствието на Бога.

Връзката, която сърцето има с Бога, се основава на това, че то е създадено по образа на Бога и че нищо друго не може да го изпълни, освен Бог.

Ибн Араби

За навлизане в духовно уединение е нужна правилна подготовка.

Правилното намерение е най-важно за уединението и то винаги е само Бог – не собственото въздигане, нито постигането на духовни състояния, нито търсенето на духовни сили. Само Бог трябва да бъде целта на човека, упражняващ уединение!

Въображението по време на уединението трябва да се държи под контрол, а за това се иска развиване на характера, добродетелите и будността.

Зикр е основната практика по време на халвах.

Доколкото изчезваш в Божието Име по време на зикр, дотолкова изчезваш в Божията Същност.

Ахмад ибн Аджиба

Зикр е твоето помнене на Бог, Бог и никой друг освен Бог.

Ибн Араби

Който помни Бога, придобива многобройни дарове по време на зикр: необикновени сили на възприятието, посвещение в тайните на природните, космични и небесни области, придобива знания за духовните състояния, възприема вътрешните образи на Божествените Мистерии, тези на Божия Трон и Писеца Му. Призоваващият обаче не трябва да спира на никое от тези нива. Той трябва да продължава напред, да постоянства в зикр и намерението му трябва да бъде насочено само към Бога, а не към даровете и благословиите Му.

Ибн Араби

Ако се спреш и останеш с това, което Бог ти дарява, Бог ще ти избяга. Обаче ако придобиеш Бога, нищо няма да ти избяга.

Ибн Араби

Преди фана, едно от състоянията, които се преживяват, е преживяване, по време на което те завладява екстаз и едно голямо задвижване на Любовта, и в него човек открива блаженство, което не е познавал никога досега. И ако не се спреш и тук, ти биваш изкоренен, после погълнат, унищожен и накрая разтворен.

Ибн Араби

Степените, които водят до Единение с Бога, наричаме „пътуване на светците до Бога“. По време на това пътуване природата на светците се разтваря. Първо, Бог им показва различните елементи, от които е съставена природата им, и областта, към която те принадлежат. После, те отдават и изоставят всеки елемент на съответстващата му област.

Начинът, по който светецът изоставя всеки елемент, е, че Бог изпраща преграда между този човек и онази част от него, която той е оставил зад себе си в съответния свят, така че той повече да няма съзнание за нея. Светецът обаче все още има съзнание за онова, което остава в него, докато най-накрая той не остане с Божествената Мистерия – Сирр, която е специфичният аспект, излъчващ се от Бога до човека. Когато остане само това, Бог премахва преградата на булото и човек остава с Бога, така както всичко останало от човека е останало със света, който му е съответствал.

Ибн Араби

След като прекосих всички Небеса и получих от Пророците различни духовни знания, казах: „Стига! Стига! Елементите на плътта ми са препълнени и не могат да ме поберат!“ и Бог премахна от мен условното ми измерение. Така, в това пътуване в нощта, аз придобих вътрешните реалности на всички Имена на Бога и видях, че Имената се завръщат в Единствения Обект и в Единственото Същество, и видях, че Обектът е това, което засвидетелствах, и че Съществото е моят живот. Затова моето пътуване беше само пътуване навътре в мен самия и беше посочване към мен самия и чрез това разбрах, че аз съм съвършен слуга без никаква следа от притежания.

Ибн Араби

Имената на Бога едновременно разкриват и се завръщат към Онзи, Когото именуват – обекта на съзерцанието.

Осъзнавайки, че аз съм самото съществуване на Онова, Което любя, повече не изпитвам страх от отделянето си от Бога.

Има два вида гностици. Първите познават Бога като себе си, а вторите Го познават чрез себе си като Него, не като себе си.

Ибн Араби

Първият вид гностици се отнасят до думите на Пророка, че онзи, който познае себе си, познава своя Господар. Този Господар е специфично Име на Бога, Което управлява човека. Това е пределът на човешката индивидуалност. Докато нивото на абсолютна отвъдност, тази на втория вид гностици, се зачева само благодарение на онази страна в човека, която в действителност е Той, а не ти.

Най-висшият гносис е да знаеш конкретно, не на теория, кой е истинският обект на познанието: Абсолютният Неделим, пред Когото отделният човек е строго и точно – едно нищо.

Ако ти не си, ти Го виждаш.

Ибн Араби

Гностикът е едно с Реалния само и единствено докато него го няма и той не съществува. Така гностикът е този, който знае чрез Бога, а не чрез самия себе си и той знае, че той, като човек, не може да познае Знаещия – той може само да бъде Знаещия, а това строго подразбира неговото несъществуване като отделеност.

За да бъде съвършено знанието, трябва да има съвършена идентичност между знанието и битието.

Аз обхванах Битието в знанието.

Ибн Араби

След преживяването на фана ти не спираш да бъдеш човек. За теб е невъзможно да престанеш да бъдеш човек, защото ти си такъв по естеството си.

Макар да станеш отсъстващ от себе си или да изчезнеш в ниво, което те поглъща, човешката природа пребъдва по своята същност.

Ибн Араби

Отделеното човешко съществуване независимо от тайната на съзнанието, скрита в него, по необходимост подразбира бедност на създанието спрямо Създателя.

Фана е качество на сътвореното съществуване, което не докосва присъствието на Реалния.

Ибн Араби

Фана е относително състояние на човешката природа и самото свеждане до продължителност на състоянието показва относителността на фана пред Лицето на Реалния, Който никога не спира да бъде.

За нас да съществуваш, означава да бъдеш беден.

Съвършен гностик е онзи, който най-пълно осъзнава своята нищета.

Из „Книга за изчезването в съзерцанието“
от Ибн Араби

Хората на Бога са очистили своето почитание от всяка идея за награда и са станали част от света на Светлината, в който текат реките на познанието. Те виждат Бога пряко в своето съзерцание и това е истинският смисъл на ихсан: 8 почитай Бога така, сякаш Го виждаш.

Тези хора са оставили въздаянието на Бога. Те не търсят отплата поради липсата на време, защото те са заети само с Бога, Който ясно им е показал, че човек, който изпусне своя дял от Бога, е губещ.

Бог е очистил сърцата на онези, които Той сам е избрал сред своите слуги. Той е осветил за тях извадения меч на Ръководството по начин, че дори просторът теснее за тях. Сред тях има такива, които прокопават корена (произхода) и такива, които сияят. Хората, облечени с това одеяние, считат онова, което им е дарено, за заем, а онези, които са погасили заема, превръщат същността на Словото на Мохамед в свой вътрешен дълг.

Заради теб Той твори и създава, не заради Себе Си, защото Той надвишава личния интерес и предпочитанията и нищо не се връща при Него освен онова, което вече Му принадлежи. Няма друго творение освен онова, което е знак за теб – затова изправи се пред този факт и мисли за него!

Той те е създал само за да Го почиташ и за да се реализираш в Него. Не се занимавай с нищо друго освен с Него. И всичко, което е различно от теб и различно от Него, е храна за теб, защото то достига до теб.

„Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат. Не искам от тях препитание и не искам да Ме хранят. Аллах! Той е Даващия препитанието“ (Коран 51:56). Затова, ако Той ти каже: „Вземи!“, кажи: „Ти си този, Който трябва да вземе“. И ако Той ти каже: „Върни!“, кажи: „От Теб при Теб“. И ако Той ти каже: „Как може да наредя: „Вземи“, а ти да Ми отвърнеш: „Ти взимаш, а аз не взимам?“, тогава Му кажи: „Това съм аз в действителност. Аз не взимам, защото взимането е действие, а аз нямам действия. Ти Си Взимащия, защото ти си Действащия. Затова Ти взимаш от мен онова, което Ти ми даваш, и не ми казвай да взимам, о, Ти, Който не взимаш, защото взимайки, Ти ме забулваш от Себе Си, а за мен няма взимане, защото Ти не Си мой и за мен няма друго възможно взимане освен ако то не е придобиване на небитие, а това е най-лошата от всички злини. Моля за прошка за тези унищожителни слова, о, Ти, Който разбираш, но никога не можеш да бъдеш разбран, и Който притежаваш, но никога не можеш да бъдеш притежаван!“.

Ако някой заяви, че Бог Се е скрил след откровение, което е преживял, тогава всъщност Бог никога не Се е разкривал на този човек, а някоя Светлина му се е разкрила и той казва, че това е Бог. В света няма постоянство в никое състояние, защото светът се изменя и затова човекът говори за някое було. По същия начин, ако в сърцето са изписани вярата, знаците и доказателствата и ако техните свидетели са установени в сърцето, тогава те никога не изчезват. Ако те изчезнат от сърцето на човека, тогава знай, че те никога не са били изписани там и той не е станал було за тях, а по-скоро те са станали було за него.

Бог те вижда, но не чрез онова, чрез което ти Го виждаш.

Архангел Гавраил попитал Пророка: „Какво означава ихсан?“, а Той отговорил: „Да почиташ Бога така, сякаш Го виждаш“ и по този начин Той е дал знак на хората на Пътя, че ако ти не си, Ти наистина Го виждаш: „Фа-ин лам такун тараху“, което означава, че виждането на Бога се случва само чрез твоето изчезване от себе си. Установено е, че буквата алиф в думата тараху, е поради Неговото проявление, защото виждането зависи от проявлението. Ако тази буква я нямаше, и кажехме тараху, виждането нямаше да се случи, защото местоимението ха, в думата тараху обозначава онзи, който отсъства, а отсъстващият не може да бъде видян и ако алиф беше изтрита, тогава Той щеше да се вижда без виждане, а това не може да се случи. Затова споменаваме буквата алиф. Що се касае до мъдростта, скрита в местоимението ха, смисълът е, че думите: „Ако ти не си, ти Го виждаш“ сочат към това, че докато ти виждаш поради съществуването на алиф, ти не казваш: „Аз обгърнах“, защото Той, Всевишния, е извънмерно Велик и Славен, за да бъде обгърнат, а това е невъзможно. Затова ха съществува като местоимение за онова, което отсъства от теб по време на виждането на Реалността на Истината, което свидетелства за теб невъзможността да я обгърнеш.

Из проучване на Уилям Читтик

Реалността е вродено осъзнаваща и съзнанието е неделимо от Битието.

Когато Бог създаде човешкия Дух, Той го създаде съвършен, напълно развит, рационален, осъзнат, с вяра в Единството с Него и с признание за Неговото Господство. Това е вродената природа и способност, с която Бог създаде хората.

Бог изпраща Своите пророци, за да напомнят (зикр) на хората онова, което те вече знаят, а дългът на човешкото същество е само да помни (зикр). Когато си спомни, то се завръща към своята вродена природа, от която никога не се е отделяло.

Човешкото същество е близо до Бога чрез Духа си и отдалечено от Него чрез тялото си, направено от пръст.

Душата, която е нивото на обикновеното съзнание, стои между светлината и тъмнината, между съвършенството и несъвършенството, между знанието и невежеството, между рационалното и ирационалното, между осъзнаването и липсата на осъзнаване, между силата и слабостта. Вътре в Душата вродената природа се представя от сияйните качества на Духа, които присъстват само смътно. Реализирането на вродената природа в нейната пълнота е целта на човешкото съществуване.

Всички неща във вселената с изключение на човека се намират на фиксирани и знайни спирки, защото всяко нещо е оцветено в определени атрибути на Битието за сметка на други. Поради това те никога не могат да стигнат до равновесие на атрибутите или цветовете – до един баланс, в който цветовете взаимно да се отменят, оставяйки само Чистата, Безцветна Светлина на Бога.

Човешките същества идват на този свят без фиксирана спирка и затова преминават през непрекъснати промени и трансформации до смъртта си. Те носят потенциала да проявят всеки цвят от Светлината, всяко качество на Битието и ако се развиват в хармония с Бога, те достигат до една незнайна спирка, наречена „спирка на не-спирките“.

Човек, който стигне тази незнайна спирка, проявява всяко качество на Битието в съвършена хармония и баланс с всички останали качества. Това именно е осъществяването на вродената способност на човека и това е завръщане в Божествения Лик, от който човекът е излязъл.

Ако обаче човек не се развие в хармония с безцветното и безгранично Битие, неговият Божествен Лик се разгръща като запазва само определени качества на Битието, но не всички. И човек влиза в знайна спирка, като всичко останало във вселената.

Човешкото същество заема уникално място в космоса, защото само то може да постигне цялостно проявление на качествата на Битието, които донасят Единението, Хармонията и Пълнотата. Тази специфична черта в човека е наречена „всеобхватност“.

От една страна, всеобхватността произлиза от това, че Бог е дарил на човека вродената способност да проявява безформената форма на Битието, която обхваща всички реалности. От друга страна, всеобхватността е плод на дълго съзерцание, концентрация и зикр.

Всеобхватността се постига чрез събирането на едно място на всички разпръснати сили на Душата и фокусирането им единствено върху Реалния. Суфи наричат това: „реализиране на съзнанието на Битието за самото Себе Си“.

От една страна, човешкото съвършенство означава осъществяване на всяко качество на Битието, което е в спящо състояние в човешкото Богоподобие. Човекът, като наместник на Бога на земята, е събрал в себе си всички атрибути по един осъзнат и деен начин и затова той управлява макрокосмоса от името на Бога.

От друга страна, човешкото съвършенство изисква отрицание: няма нищо друго реално освен Бог, а човешките същества са изцяло нереални. Те са абсолютни слуги на Бога, защото не притежават нищо, което да е тяхно, и само чрез своята нищета, те могат да утвърдят единствената реалност на Единия.

Вроденото естество на човека е да бъде опразнен от качествата на сътвореното, защото те са ограничение, а Битието е безграничност.

Само Пустотата позволява пълното саморазкритие на Битието.

Да бъдеш опразнен от сътворените качества, означава да бъдеш преизпълнен с Битието, което е несътворено.

Съвършеното човешко същество е изоставило всички качества, затова то няма качества. Но да бъдеш без качества, може само да означава да си приел качествата на Битието, Което единствено е безкрайно, неограничено от каквито и да било качества.

Съвършеният човек е пълно разкритие на Битието, невъзпрепятствано от каквито и да било качества, и при все това той е в пълен контрол на всяко едно качество.

Едновременната Несравнимост на Бога с всички неща и Всеподобието Му с всички неща и състоянията фана и бака отразяват двете противоположни, допълващи се положения на човека в космоса – това на съвършен слуга на Бога и на Негов наместник на земята.

Традиционно суфи противопоставят фана и бака и това води началото си от думите в Корана (55:26-27): „Всичко тук погива (фана). Но пребъдва (бака) Ликът на твоя Господ, Владетеля на величието и почитта“. „Земята“, това е човешкото Богоподобие, разглеждано по отношение на Неговата Несравнимост, докато „Ликът на твоя Господ“ е човешкото Богоподобие, разглеждано по отношение на Неговото Всеподобие. Божието Лице е саморазкритието на Битието в човешкото Богоподобие.

Когато човешкото същество утвърждава Несравнимостта, то отрича всяка реалност от себе си. Тогава целта на духовните практики става отхвърлянето на всяко твърдение за Божествени качества. Това е състоянието на слугата.

Щом всяка следа на аза е заличена, онова, което остава, е Всеподобието. Тогава Бог се преживява като разкриващ Се в създанието, за да му дари съществуване. Човешките качества са заличени, за да пребъдат Божествените качества. Това е състоянието на наместника на Бога в космоса. В действителност обаче Бог е, Който действа, защото слугата е изчезнал напълно.

Фана има седем нива, като още на третото търсачът се освобождава от качествата на сътвореното и губи осъзнаването за свои „собствени“ качества, защото той възприема само Божествените качества. Следващите нива се отнасят до различните видове засвидетелстване на Реалния.

Суфи свързват фана с идеята за засвидетелстването, което винаги се възприема чрез Божието Име „Свидетеля“ (Ал-Шахид), тъй като е казано: „Няма друг свидетел освен Свидетеля“.

Засвидетелстването на Реалния означава виждане на Реалния, но не само виждане с очите, а виждане със сърцето – вътрешния орган, който е мястото на осъзнаването.

Засвидетелстването на Реалния е разбулване или повдигане на булата между създанието и Реалния.

Ако по време на преживяването на фана изгубим съзнание, ние не се ползваме от опита си, защото оставаме недокоснати от преживяното.

Няма случай на засвидетелстване на Реалния, в който преживяното да не остави следа в онзи, който свидетелства. Следата е това, което наричаме „свидетел“. Ако след фана свидетелят го няма, тогава това не е било фана във Всеподобието, а е било сън на сърцето, защото според нас фана е от два вида: когато след фана намерим свидетеля, тогава тя е била правилна; когато не открием свидетеля след това, тогава я наричаме „сън на сърцето“. Това е подобно на някой, който спи и не сънува.

Ибн Араби

Сенките не могат да се установят, когато има светлина. Космосът е сянка, а Реалния е Светлина. Това е причината, поради която космосът се заличава, когато се случи саморазкритието, защото то е Светлина, а виждането на аза е сянка. Оттук следва, че виждащият, на когото се случва саморазкритието, е заличен за виждането на самия себе си по време на виждането на Бога. Когато Бог спусне булото, сянката се явява и чрез свидетеля се изживява блаженството.

По време на виждането на Бога не съществува съзнание нито за „аз“, нито за „друг“. Чак след като човек се завърне към своето самоосъзнаване, той изживява радостта чрез следата, оставена в Душата му от засвидетелстването на Реалния.

Истинското съвършенство се среща само в онзи, който засвидетелства едновременно и своя Господар, и себе си. Ако човек види Господаря си, докато е напълно освободен от виждането на самия себе си – както твърдят някои – той няма да спечели нищо и ще си остане несъвършен, защото тогава Реалния ще бъде този, Който вижда Себе Си чрез Себе Си, и това е начинът, по който нещата стават във всички случаи. Обаче каква ще бъде ползата за онзи, който предполага, че е изчезнал от себе си и в същото време е видял Господаря Си?

Ибн Араби

Да изчезнеш в Реалния, означава да живееш чрез Реалния.

Баязид Бистами е заявил, че не е постигнал Бога, докато Бог не го е призовал с думите: „Остави себе си и ела!“. Това означава, че Бог го е поканил да излезе от образа на себе си и да влезе в образа на Реалния, според който е създаден Адам. Човек може да приеме този образ, като прекрати прикрепянето си към всичко друго освен към Реалния.

Да изоставиш себе си и да отидеш при Бога, означава да премахнеш ограничението на невежеството и да преживееш себе си като Лице на Бога, обърнато към творението, и да понесеш безкрайните и винаги уникални саморазкрития на Бога.

Само онези, които постигнат това ниво, заслужават да се нарекат „истински хора“. В останалите, които са болшинство, разпиляващото качество на макрокосмоса в лицето на животинското царство, остава тяхна водеща черта. Тези хора няма да се възползват напълно от обединяващите качества на неограничения Божествен Лик на образа и подобието на човека.

Съвършеният човек преживява саморазкритието на Безпределния Бог на нивото на ограниченията. Всички качества на Бога се осъществяват в този човек, точно както се срещат в Реалния.

На съвършения човек не може да се припише никое качество, защото ако кажеш, че той е „това“, означава да кажеш, че той не е „онова“. А съвършеният човек не е „нито това, нито онова“ или той е „и това, и онова“.

Съвършеният човек не само се извисява отвъд всяко ограничение на сътвореното, но той също се извисява отвъд надмощието на едното от двете основни качества на Реалния – Единството и Множеството, Милостта и Гнева, Красотата и Величието, Несравнимостта и Всеподобието.

Хората на съвършенството са реализирали всички спирки и стоянки по Пътя и са минали отвъд тях до състояние отвъд Величието и Красотата, затова те нямат качества и нямат описание.

„Спирката на не-спирките“ представлява състояние на съвършения човек на пълно отсъствие на отделение, чисто Единение, сияйно съзнание, тотална свобода и еднаквост със саморазкритието на Реалния.

Съзнанието, което се преживява на „спирката на не-спирките“, може да се обясни само посредством аналогии и метафори. То е съвършено недостъпно за обикновения език, което означава, че хората са заслепени от сиянието на Светлината му. В действителност Светлината, преживяна от съвършения човек, свети вечно в мрака на космоса и единствено неспособността на човека му пречи да я види.

Съществува само една Светлина, обаче всяко виждане на тази Светлина, с изключение на виждането на Светлината на самата Себе Си, е оцветено от виждащия, независимо дали той е изчезнал за себе си или не.

Никой друг не е истински реален освен Реалния и никой друг не е истински съзнаващ освен Бога.