Елеазар Хараш - 34 години след първата ни среща с Елеазар. Разговор с Диян и Росиян 01.01.2026 г

— Водичка? Нещо искаш ли? — Не. — Ей тука записваме.

Няма да, така, да скрия, че се притеснявам. Вълнувам се, да.

— Нищо, нека. Бъди лекко, вкарай лекото. — Да, лека-полека ще... Да, надявам се така да се получи.

— Аз само ще му припомня на Петенцето:

Преди, значи 1991 година, това е преди близо 34 години, с него се разхождахме по центъра и ти имаше... с количка продаваше книги пред Операта. И гледахме окултната литература. Беше много интересно, защото тя беше рядкост. И ти ни каза, мисля, че: „Утре ще изнасяме лекция в „Транспортните работници", долу на гарата, БМФ-то. Ако искате, елате?" И ние с него, на другия ден, на бегом дойдохме. И оттогава... Аз си останах при тебе. Той...

— Да, аз може би, не знам, година и половина-две мисля, че идвахме. Идвали сме и в... Сега не знам какво е било на центъра.

— Те се смениха. Много зали се сменяха. — Да.

— Центърът, къде?

— На центъра една сладкарница има. Да, книжарничката. Може би на вторият етаж беше, да. — С шадраваните, където ти беше книжарничката дълго време. — Да, да.

— Спомням си страхотни разговори. Бяхме седнали, да, в един кръг. Вие говорехте, ние слушахме. — Забравил съм.

— И аз съм го забравил това. Аз съм го забравил това, над 34 години. — 34 години.

И той сега, три деца по-късно.

— Да.

— Покрай Фондацията и събитията дойде да снима отново. И ми е споделил, че му е било като мечта да направи документален филм.

— Значи, аз не знам как се случва. То може би никой и не знае, но ние ако си спомняш, една книга прочетохме „Харе Кришна"... „Харе Кришна" и това нещо страшно ни запали. Просто то тотално ме обърна, обърна ми света.

И така почнахме да търсим, всъщност, друга литература и така се случиха нещата. Тези лекции в БМФ-то, може би не всичко, но някои от тях 30 години са ми в главата. Някои ваши думи просто са влезли и оттам просто целият ми свят, нали, се е преобърнал. Просто са...

— Защото е дошъл моментът. Узрял е моментът. То от миналото се определя.

— Споделил ми е нещо много силно, че откакто, нали, е дошъл покрай тебе и все пак, като се е завъртял година и нещо, всъщност, учението в него е станало като мярка за правилно и грешно, за истината, разбираш ли?

— Е, то дава мярка, да. „Каквото — каза — каквото и да правя, аз знам кое е правилното." — Да.

— Тоест, това остава като една закърменост, все едно с някакво мляко, което тече в тебе като мярка. Това много ме впечатли. Правилно ли го казах?

— Точно така. Значи това, което много ми е останало, нали, в ума и така, без съзнателно и към децата съм се опитал да го предам, това е: Бог е любов; словото е живо; мисълта са живи създания. — Всички важни неща.

— Знаеш ли какво друго? Захарта. — Захарта е лъжа. — Да, предпоставя за лъжа; месото пък към зли духове. Въобще, че по този начин...

— Общуване с нисши същества, да — тези, които ядат месо. Защото искат да общуват с нисши същества — хората, които ядат месо. Имат стара връзка с нисши същества и продължават връзката.

— Да, за съжаление аз не можах да издържа. Може би една-две години, така ни се разминаха пътищата. — Да. — Това, което остана, остана. В мен има едно притеснение, че рано или късно — сега не знам дали е притеснение — ще трябва да се срещна с тези си последствия. Най-вероятно така ще стане, но там вече не знам.

— Много неща не знаем иначе, ама...

— То не е отклонение това, че...

— Не, не, не. Напротив, то е запалване, кармичен момент. И после лекко разреждане, обаче то работи вече вътре. Щеше да е отклонение, ако не беше възприел — беше дошъл, не беше възприел тези неща, тогава — да. Сега не е отклонение, защото то си има момент — връщане към света и към кармите. Там имаш дълг. И после идваш по по-дълбок начин. Няма отклонение.

— Живея с притеснение, че знам какво трябва да правя, а не го правя, но това е положението.

— Не трябва да се осъждаш, защото то ако трябва да го направиш, Бог ще се намеси. Тоест, трябва да се учиш от... Абе, учителя казва: „Всеки ученик трябва да направи строго определени грешки." Оттам ще дойдат поуките и правилното развитие. Ти ако искаш да действаш винаги правилно, може да изпъдиш Бога и да не е божията воля. Той знае. При много хора се случва. Нямаш право да осъждаш нито хората, нито себе си. Такова е.

— Аз като че ли себе си осъждам повече, отколкото хората. Вярвам в това, да.

— Ами не, посягаш на вътрешният Бог.

— И така 30 години по-късно, покрай — то не е и ангажименти — покрай тези неща, с които помагам на Роската, отново така ми се завъртя главата, нали. Неосъзнато е още. Не е нещо, нали конкретно, но пак много силно общество намерих тук. Отново силни думи. Но така. Надявам се това да ми помогне да тръгна в правилната посока.

— Словото наистина, както казваш, е живо, работи. То просто работи, въздейства и който е готов, нали, в него влиза учителя и той прави съвсем пък големите въздействия и промени.

— Сподели за това как си възприемал нещата в началото. Как сега нещата изглеждат по-задълбочени откъм слово и... Ти си имаш свой...

— Да. Значи сега, като... нали покрай Роската като влизам, начина по който говорите, въобще обществото ми е малко по... Как да кажа? Не е „сложно" думата, а...

Говорите за неща, които... сякаш съм прескочил огромно количество знание и по-малко ме докосват, или не знам как да кажа. Вие си имате вътрешен начин на говорене в тази общност и сякаш... Нали, то е нормално, те са се изградили при вас, но просто по-неразбирами са нещата, по-малко ме докосват, докато в моя спомен — на времето, то просто две-три изречения и тотално всичко ти се обръща, нали. Това е усещането сега, след толкова години. Сега и сме на друг акъл вече. На друг опит сме.

— Да.

— Така.

Има знаеш, има много книги, могат да се четат. Има задължително същества, които пречат да не разбираш, защото разбереш ли, тези тъмни сили и влияния и карми — кармични духове — почват да умират. И те някой път действат на живот и смърт. Каквото и да четеш, да не го разбереш. Или някакво друго тълкуване. И там се води голяма борба, защото те изпускат човека, ако той осъзнае и разбере дълбокото значение на формулите. И който е сериозен във формулите, дори и да разбира и да не разбира, постепенно ги обезсилва, за да се върне при Бога както трябва.

Една сестра ми каза: „Около две години ги слушам, слушам, не мога да ги разбера. Не мога. И каза, изведнъж в едно интервю като тръгна и всичко наред после, нали." Те са ѝ пречили, обаче тя е търсач, не се предава, не се отказва. И в един момент се отваря, гледа точното интервю, което трябва. Туй го ръководи учителя, аз нямам представа. И той знае просто как да стане и тя вече е запалена и вече свърши. Ако не беше търсач, и така в усърдие, нали, щеше да се откаже и някога в друг живот, обаче то няма време за отлагане. Пък има някои, които са посяли, предопределени. Търсили са да разберат. Тя е махнала всъщност с усърдието си този дух, който ѝ пречи да разбира.

Това е ключът.

— Значи формулите са пътят, може би началото на...

— Номер едно. Всичко оттам тръгва. „Началото на божественият език" го нарича учителя. Без тях всичко, каквато и хубава карма да имаш, след време тя ще изтече и после тръгват нещата наобратно. А тука се усилва постепенно и се сее отново и за другият живот.

— Ще трябва да си намеря моята формула.

— Да.

— Или тя да ме намери.

— Или тя, да. Ти ако я търсиш, ще стане.

— Да.

Благодаря за този разговор.

Сега, последното събитие, имаше човек, който снима, нали, изцяло видеото. И всъщност при мен се освободи малко време и с Роската решихме да заснемем малко зад сцената — всъщност какво се получава — и да направим нещо като документален филм за самото събитие.

— Да. Няма проблем.

— И получиха се страхотни кадри. После ми хрумна, че докато вървят кадрите може да слушам вас. И няколко въпроса съм подготвил, без да имам претенции, че са нещо сериозно, нали. — Няма проблем.

— Но в главата ми е изречението на Роската: „Няма лоши въпроси." И така, това ми дава смелост, да.

Дано да се получи. Аз съм ги затаковал... Значи не са... Ако ви се сторят неправилни или нещо друго... — Да, не се притеснявай, щом са искрени, щом идват.

— Да.

Тука говорим за последното събитие „Любов и мистика". Малко да ви върна нататък. И започвам с въпроса: как избрахте именно тая тема за тази среща? Вие ли я избрахте? Заедно ли стана?

— Ами, имаше предложение от списание Осем, аз да избера темата, и от гуру Тан. И просто ми дойде спонтанно, защото пък и имам много проучвания в тази област. Следващата година той трябваше да избира, но пак на мене отстъпи. Избрах „Мъдрост", защото — голяма тема. И смятах там да изнеса древни учения, ама промених. Повече отиде на афоризми. Ще бъде другата в септември месец, 27-ми, мисля че, събота пак е. Обширна тема е „Любов и мистика". Докосва по-дълбоко душите, отколкото обичайни теми. Естествено беше избрана. Тя си дойде и тръгна.

— Как се намерихте с гуру Тан?

— Ами, преди няколко години, пак по линия на списание Осем. Така стана. В хотел Лондон ли имахме приятелска среща? — Първата среща. — Да. Приятелска среща. После стана едно сприятеляване. После видях общо прераждане в будистки манастир и дълбоко уважение още оттогава. То тече, то не е спряло да тече. Нещо естествено имаше, нещо красиво. Когато е — естеството тече, това е дзен. Това е същността работи и Бог работи, душите работят. И там няма спор, няма противоречие, чиста енергия тече. И тръгна като на шега и вече три събирания. Септември, ако Бог е решил, четвърто.

От нищото тръгват нещата.

— Да.

— Има ли някакъв начин, по който се подготвяте преди среща? Има ли нещо, което — то не е ритуал, ами...?

— Настройка. — Не, аз си правя ежедневни молитви, около... средно около 25 000. Някой път повече. Има дни и повече. И просто естествено си идва. Но на много интервюта, лекции искам Бог да говори. Неговият глас и учителя, да не объркам нещо. Някой път в разговори имам такива формули пак той да участва, защото разговорите са съдбоносни и се променят съдби. И ако сгреша нещо...

И това от години наред имам такива формули. Той в мен да проповядва, само и само да не съм аз, нали.

— Осъзнато ли е това?

— Осъзнато, да. Трябва да станеш нищо. И той влага какво да кажеш на кой човек.

— Ами, така както нашите срещи тогава, навремето, в БМФ-то мен ме промениха. И така няколко думи, няколко изречения, просто...

Ти го каза: словото е живо. То е живо.

— Повечето въпроси са свързани с комуникацията, било то човек пред вас или аудитория, нали? В тая връзка са. Всъщност, усещате ли аудиторията, когато говорите на нея? Има ли нещо, което...?

— Ами, изключвам. Смятам, че Бог и учителя в мене говорят на Бог и учителя в тях, и че те са много дълбоки души, които наблюдават тънко, тънкости в мене, тънкости на словото, какво Бог искам да им каже. И всички, които са с огромно доверие и голямо приемане, те директно разбират правилно какво говоря. Тези, които имат съмнение, тълкуват второстепенно, но и те са приети. След време тяхното съмнение ще се махне.

Всякакви категории идват, но аз изключвам. Говоря на него и всъщност той говори на себе си. Чрез мене говори на тях. И всичко е той. Както и децата, нали, изглежда, че са деца, изглежда, че са, но той задава в тях въпросите, той в мене отговаря, той прави единството, тече чистата енергия. И въобще той знае какво прави винаги, за разлика от мене. Той е...

— О, че е хубаво това.

Тука съм си записал: учителят ли намира ученика или обратно?

— Учителят отдавна е избрал ученика и само чака точният момент, в който да го докосне и да тръгне, от миналото си — да тръгне на по-сериозен път. Учителят го чака, но учителят трябва да изработи нещо, за да стане в определеният момент връзката. А тя отдавна... Предопределено е ученик да срещне учителя. Това е предопределено от минали животи. И в този живот се чака оня момент, да го наречем „магическият, реалният, тънкият момент", в който става докосването и тръгва всичко като пожар.

— Нещо, което на теб не съм казал. Някъде ваши думи са, пак преди 30 години, така са останали в мене. Тогава, по спомен, казахте, че понякога някой човек се ражда само, за да запали някой друг.

И аз винаги съм си мислил, че ти, нали, си дошъл, за да може да ме докоснеш до... въобще до това нещо. Просто така. Не знам дали правилно се изразих, де, но...

— Да, да, да.

— Така.

— Значи, Бог и учителя действат чрез хора и остават скрити в тях, но който осъзнава, разбира нишката, нали. Но те действат чрез лекари, те действат чрез добри хора, чрез лоши хора, действат, изпитват, проверяват и така израстват учениците. И ръководят подробности, учителя и Бог.

Когато говорите с човек на среща, има ли момент, в който усещате, че той започва да слуша с ума си, не с ушите? Усеща ли се това?

— Да, то... Ами, около 44 години разговори, огромен опит. То е от минали животи, това е друго. И някой път даже се разкриват важни неща от минали прераждания. Но дали трябва да се кажат или не, на самият човек, нали?

Строго определено е какво да се каже и какво да се премълчи. И в този път, някой път искаш да кажеш нещо, но той те спира — истината, защото не е подготвен. Знае се. Знаят се отсреща много неща. И те ме наблюдават и аз ги наблюдавам, но някой път туй, което учителя ми дава да го видя, те не го знаят нито за себе си, нито за туй. Но то туй се премълчава, пък и не е... то не е за споделяне.

Но важно е да кажеш това, което ще подкрепи човека при пълно приемане. Той с доверието си и с приемането си почва да разбира дълбоко за какво става въпрос. Където има неприемане — лесно. Пак оставяш го човека свободен, защото свободата е... трябва да има свобода. Не е задължен.

Ако Бог в него не иска да те разбере, той ако му внесе разбиране, ще стане лесно. Но туй Бог го решава. Ако не му даде разбиране, значи някаква проба е направена за след време да ме разбере. Но Бог просто прави опити някой път.

— Твърде лично ли е да попитам, 44 години, това не ви ли натоварва много? Това са толкова души насреща.

— Ами, последните няколко години, последните четири-пет месеца е... не е натоварено, а е свръхнатоварено.

И не могат да се избегнат срещите, защото се променят съдби. И скоро от Испания, от Турция — много, много. И от София — от България — и няма как да се избегнат, защото това са души, които често идват да разберат, не да се забавляват. Тези, които се забавляват с тях разговорите са кратки, с няколко думи. Има и такива пък, които едно и също се повтаря. Също там не вървят разговорите, защото е грешка, ако повтаряме едно и също и не се изпълнява, но душите са отворени. Колкото повече душа, толкова повече правилна възприемчивост.

Колкото повече ума, там се говори специфично — полуистини, защото истината е убиец. Това е изящен убиец такъв, и който не е подготвен и тя, за да не... Пък тя няма право, самата тя, да говори така, за да убива. Тя говори смекчено, говори полуистини, подготвя.

— Какво най-много пречи едно слово да бъде прието? Как в този свят?

— Ами не е кармата, даже не е злото в човека, и даже не е невежеството.

Това, което най-много пречи, е да не искаш да се учиш. Това е най-голямото. Просто не искаш. Упорит си. Има упорити духове в тебе и ти ако им даваш сила, те стават още по-упорити и отричат почти всичко. Приемаш ги такива хора. Изпращаш му някаква мисъл — Бог, примерно, Бог да му даде светлина и разумност. Безкритично пак, нали? Но пречката е самият човек.

Той е преграда за Бога в себе си и оттам вече и към другите. Обаче това е неговият път специфичен, да го наречем условно „отрицателен", по който той ще си научи уроците и след време Бог ще му даде. Ще създаде такива условия, че да почне да иска да слуша и да разбира. Даже и може да се моли, да иска да слуша и да се покорява. Щото, нали и учителя казва: „Без мекота окултната наука увисва." Без смирение, без мекота. Това са страшни сили.

Въобще в смирението не може да припари никакво зло. То възприема само Бога. И даже болестите там не важат, защото те са погълнати. Смирението е от душа нагоре. И просто то може да има болест, обаче смиреният човек е такова ниво, че той просто я е погълнал и тя все едно я няма. Докато гордият човек и да изглежда здрав, той е болен и ще бъде разочарован, защото такова нещо е гордостта. Но това е неговият път пък. Пак не го критикуваме. Той трябва да си извърви гордостта, трябва да си я заплати. Тези духове, които са влязли в него, които ги е пуснал човек. Човекът е преграда, той е пуснал. Човекът е хем врата, хем стена, нали, по път към Бога. И рано или късно той трябва да направи промени, нали, защото те са му вродени. Обаче трябва да иска Бога и помощ. И в един момент, който иска Бога, Бог остъпва. Може да не дойде веднага, но той няма как да не откликне на искреност, на преданост, нали? До едно време ще го чака Бог, после се вселява, изпраща му висши същества, изпраща му учител, накрая на моменти му изпраща себе си и пътят се променя вече тогава на дълбоки нива.

— Извинявай за въпроса: когато един човек, който не е много напред, нали, с Бог, когато си каже „Бог", какво трябва да си представи?

— Ами, когато говорим за дълбокото в човека — душата, духа — няма напреднал, ненапреднал. Тези понятия, относителни са тези понятия. Той просто трябва да насища туй име. Дали си представяш нещо, по-важно е да вкарва уважение, почит и Бог ще почне да му се разкрива. Бог ще почне да се произнася в него, защото фактът, че повтаря дума „Бог", значи Бог вече го търси. И той трябва да осъзнава, да се старае. Усилия се искат. Усилия и в един момент Бог ще почне да му се разкрива. Ще му разкрие какво означава тази дума, защото тя тази дума, зад нея има други — много дълбини има. И каквото и да кажем, тя остава неопределена, както и любовта.

Не спада към ограничените неща, защото в Бог има скрит абсолют, в любовта има скрита безкрайност, мистерия. И каквото и да се каже...

Но важно е посоката. Духът и абсолютът разкриват на човека според неговата степен на жажда, на искреност, на чистота, особено пък на скрита чистота.

— Да не се притеснявам, че когато аз си мисля за Бог, си мисля за любов, за доброта и за отношения между хора?

— Да, да. А след време — Бог като тайнство, Бог като съкровено слово, като абсолютно слово. След време Бог като абсолют, като мистерия. Туй са степени. Те постепенно идват.

Така че, каквато и да ти е представата, тя ти е от Бога дадена. След време той знае при твоето търсене как да ти се разкрива. А в един момент, в който ти се разкрие, вече всичко се разпада.

Имаше един случай с Шри Ауробиндо. Казва: „Комунисти, хора — много народ са го убеждавали, че няма Бог — ех, каза, случи ми се един път, аз го преживях. Нека да дойде сега целият свят да ми каже." Свършено е вече. Така че, Бог си подготвя хората постепенно и после... И в момента, в който им се разкрие, няма как вече, всичко се разпада. А когато не се е разкрил, човекът казва: „Няма Бог."

Но ако реши днеска да ти се разкрие, коренно ще се промениш. Но това го решава Бог и кармата, и някои скрити причини.

— Всеки един от тия въпроси са толкова сериозни, че...

— Да, да, изглеждат обикновени, ама не са.

— Аз имам още, може би, два въпроса. Единият е: когато затворите очи, може би за медитация, къде попадате?

— Ами, всичко зависи от нивото, кой какво е сял. Значи, различно е. Мога да попадна, ако призовавам дълбините на старци, на Бог, в мистерията, в степени на нищото, в дълбоки откровения.

И дали затварям или отварям очите, всичко е Бог. Всичко, каквото виждаш, то си е Бог. Всичко от него е създадено. И малките и големите неща, и обикновените. Аз затуй много харесвам дзен, нали? Дзен е улавяне на мига и отвъд мига. Тоест, голяма скорост има там на духа. Просто, нали? И дзен може да каже нещо елементарно с много прости думи. Скоро четох. Там, подготвям за дзен едно интервю, нали. „Селянинът ми показа пътя с репичка."

То толкоз е просто, че може да си кажеш... Обаче то е... Тоест, „един скрит дух в селянинът ми показа пътя с един много фин намек и аз..." Това е пътуване към същността. В дзен няма такива някакви специални проповеди, натруфени неща, ритуали. Лао Дзъ казва: „За истината няма ритуал." Никой не може да направи ритуал. Просто всичко се разпада там. В таз простота е..., но тя е изначална мъдрост, трябва да признаем. Дзен е изначална мъдрост, а не някаква простота.

— И може би последен въпрос, сега не знам колко е уместен, но: как си представяте съвършеният човешки свят?

— Първо съвършеният свят не е човешки, нито ангелски, значи, нито животински.

Той е... започва от божественият свят нагоре, нали? Ангелите също не са съвършени. Те не познават Бога. Като идея го знаят, но не го познават. Като същност не го познават, защото те имат само светлина, но нямат същност.

Боговете я имат. Защо боговете го познават? Ами те са постоянен зикр. Те са вътре. Постоянно помнят Бога. Туй означава „богове". От боговете нататък има божества. Те са нещо повече. Те са вътре в мистерията. И те са, така са се сляли, че няма друго. Няма даже какво да помнят — до такава степен, но това са степени.

Всеки върви към тези степени, към... да се завърне към мистерията, нали?

— А божествата правят ли отново зикр или имат по-друг подход?

— Не, те са така сляни, че както Лао Дзъ, той няма значение какво прави. То всичко в него е дао. Всичко в него е истина. И да прави, и да не прави, въздейства самото му присъствие.

То така влияе и така променя хората и няма значение. Той е над действията, защото има такава любов, такава безпределност, такава изначалност, че е надминал всички действия. Един обикновен човек може да прави красиви действия, чисти действия. Той е обречен, защото той не е в тази същност. Той ги прави измислено или ума ги... Докато тука и да прави, и да не прави, всичко е мъдро, всичко е разумно, всичко е точно, защото изхожда от самото дао. А дао не прави грешка, нали? Тоест, като станеш нищо, Бог в тебе може да действа свободно. Каквото и да направи е правилно.

Ако ние действаме, егото не може да прави правилни постъпки. Тоест, човек не трябва да се разбира с егото в себе си. Трябва да се разбира с нищото, с Бог в себе си.

Това е правилното разбирателство.

— Но този свят отива нататък? Рано или късно ще достигне най-вероятно...

— Да, то той си отива, няма какво да достигне, ще остане само есенцията, чистите неща. И ще остане в човека това, което е било Бог, което е било душата, искрата.

От човешкият свят няма да остане следа, защото той не е. Той не е мярка.

— Благодаря. — Да. И аз.

— Кой е... ако Лао Дзъ прави зикр, кой е неговият зикр? Кой е зикъра на дао?

— Ами той, неговият зикр е безмълвието. Защото преди да се роди зикр, даже и самата дума „дао", тя е дълбока като „Аллах", нали? Означава и Бог и абсолюта. И той няма какво да прави, защото той е всичко. Той е надминал и правенето, и неправенето. Просто е толкова отвъдно и толкова е чисто всичко, че... Той за туй конфуций се е смутил, като го е видял. Той видял в очите му бездна, безкрайност и е замръзнал.

Изкарал го дракон, нали? И казвал: „Бягайте! Като видите Лао Дзъ, бягайте!" Защото той е в ума и не може да понесе тази дълбина, нали? А при Лао Дзъ тя е естествена бездната, безкрая. Това си е. Той си тече заедно с дао. Той е слязло дао. Той не може да се каже, че е роден. Той слиза и се връща. Не може да го... Да, има спорове много още дали е роден, дали...

Той е нероден в роденото. И в нероденото пак е нероден. И върви го обяснявай.

— Тоест, можем да кажем, че зикр е поток на словото, а дао — Лао Дзъ, е поток в безмълвието. — Поток в безмълвието. Изначален поток на дао. И то вече поглъща всичко, щото е преди звуците. И безмълвието... А сега, по пътя на зикр може да се върнем в туй безмълвие. Той натам води, защото колкото повече зикр, повече разбираш нещата, осъзнаваш ги и в един момент ставаш нищо и съвсем се сливаш и няма какво да разбираш.

Даже не се знае дали и трябва да имаш действия или не.

Ти ставаш над действията, но ако трябва ще ги направиш по закона на нищото — чисти действия, неправене. Това е, което най-много помага и преобразува хората. Мъдрецът прави нещата без да ги прави, обаче те действат.

— И присъствието на учителя, нали. Самото присъствие вече, той е направил, изпреварил е направеното — какво да се прави.

— Аз много време се притеснявах, че не знам какво да питам. — Не, то си идва естествено, няма проблеми.

— Всеки път си казвах: да, знам какво да правя, не знам какво да питам. — Да.

— И така. — Нещата се получават.

— И затуй се получава хубав разговор. — Да.

Ако много знаеше какво да питаш, щеше да стане опасно.

— Пак, благодаря. Аз мисля, че страхотно се получи. — И аз благодаря за страхотния разговор.

— Откраднах си... — Да.

— Мигове? — Мигове, да!